Майкъл Крайтън
Състояние на страх (66)

ОУКЛАНД
Вторник, 12 октомври
19:22

Общинският гараж представляваше огромна бетонна конструкция в съседство с обширен паркинг в покрайнините на Оукланд. Всичко беше осветено с ярки халогенни лампи. Повечето коли зад високата ограда бяха таратайки, но имаше и немалко кадилаци и бентлита. Лимузината им спря до бордюра.

— Защо идваме тук? — попита Брадли. — Не разбирам.

Един полицай се приближи до прозореца.

— Господин Евънс? Питър Евънс?

— Аз съм.

— Елате с мен, ако обичате.

Всички понечиха да излязат от колата.

— Само господин Евънс — спря ги полицаят.

Брадли се запени:

— Но ние сме…

— Извинете, господине. Трябва им само господин Евънс. Ще се наложи да изчакате тук.

Дженифър се усмихна на Брадли.

— Аз ще ви правя компания.

— Страхотно.

Евънс слезе от колата и последва полицая през металната врата на гаража. Вътрешността беше разделена на дълги участъци с редици коли за ремонт. На повечето, изглежда, се работеше върху полицейски коли. Евънс усети острия мирис на ацетиленови горелки. Внимаваше да не стъпи в някоя от локвите моторно масло и мазните парцали по пода. Обърна се към придружаващия го полицай:

— За какво става въпрос?

— Чакат ви, господине.

Вървяха към дъното на гаража. Минаха покрай няколко смачкани и облени с кръв катастрофирали автомобила. Жици стърчаха от няколко катастрофирали коли. Друга пък я измерваха двама техници в сини лабораторни престилки. Мъж с камера на триножник правеше снимки на трета.

— Този там полицай ли е? — попита Евънс.

— Не. Адвокат. Законът ни задължава да ги пускаме.

— Значи тук се занимавате с катастрофирали автомобили?

— Когато трябва.

Завиха зад ъгъла и Евънс видя Кенър с трима цивилни полицаи и двама техници със сини престилки. Стояха около останките от ферарито на Мортън, повдигнато върху хидравличен постамент и осветено с ярки прожектори.

— А, Питър — поздрави го Кенър. — Мина ли през моргата да разпознаеш Джордж?

— Да.

— Браво на теб.

Евънс се приближи и застана под колата. Различни участъци от шасито бяха маркирани с жълти етикети.

— Добре, какво става?

Цивилните полицаи се спогледаха. После един от тях каза:

— Оглеждаме ферарито, господин Евънс.

— Това го виждам.

— Това е колата, която господин Мортън е купил наскоро в Монтерей, така ли?

— Мисля, че да.

— Кога е била направена покупката?

— Не знам точно. — Евънс се опита да си спомни. — Не беше отдавна. Миналия месец или нещо такова. Секретарката му, Сара, ми каза, че го е купил.

— Кой е осъществил покупката?

— Тя.

— А вашето участие какво е?

— Никакво. Тя просто ми каза, че Джордж си е купил кола.

— Вие не сте участвали в покупката, нито се уредили застраховката или нещо от този род?

— Не. С тези неща се занимават счетоводителите на Джордж.

— И никога не сте виждали документите на колата?

— Не съм.

— А кога за пръв път видяхте самата кола?

— Вечерта, когато Джордж я подкара от хотел „Марк Хопкинс“ — каза Евънс. — Вечерта, когато загина.

— Виждали ли сте колата преди онази вечер?

— Не.

— Наемали ли сте някого да работи върху колата?

— Не.

— Колата е била транспортирана от Монтерей до един частен гараж в Сонома, където е останала две седмици, преди да бъде закарана в Сан Франциско. Вие ли уредихте престоя в частния гараж?

— Не.

— Наемът е на ваше име.

Евънс поклати глава.

— Не знам нищо за това. Но Мортън често вписваше наеми или такива неща на името на счетоводителите или адвокатите си, когато не искаше самоличността на собственика или наемателя да стават обществено достояние.

— Но ако е постъпил така, би ви уведомил, нали?

— Не е задължително.

— Значи вие не сте знаели, че е било използвано името ви?

— Не знаех.

— Кой е работил върху колата в Сан Хосе?

— Нямам представа.

— Питаме ви, господин Евънс, защото някой е свършил доста работа върху това ферари, преди господин Мортън да се качи в него. Шасито е било отслабено на местата, маркирани с жълтите етикети. Системата против поднасяне — сама по себе си примитивна, защото колата е стара — е била извадена от строя и дисковете са били разхлабени на кръст, отпред вляво и отзад вдясно. Следите ли мисълта ми?

Евънс смръщи чело.

— Тази кола е била смъртоносен капан, господин Евънс. Някой я е използвал, за да убие клиента ви. А на договора за наем стои вашето име.

 

 

В колата отвън Тед Брадли въртеше Дженифър Хейнс на шиш. Тя може и да беше хубава, но всичко в нея беше сбъркано — маниерите й, опитите й да се прави на мъжко момиче и мнението й кажи-речи по всички въпроси. Беше казала, че работи по подготовката на процеса и че заплатата й се плаща от НФПР, но според Тед това беше невъзможно. Първо, връзката на Тед Брадли с НФПР беше публично достояние и като служител на фонда тя би трябвало да го знае и да се отнася с уважение към него и мнението му.

Да нарече информацията, която беше споделил с онези деца, „пълни глупости“ — а никой не го беше задължил да говори пред тях, беше им отделил от времето си, воден единствено от доброто си сърце и природозащитническите си убеждения, — да нарече това „пълни глупости“ беше истинско безобразие. Беше си чиста проба конфронтация. И говореше за пълна липса на уважение. Освен това Тед знаеше, че всяка дума, която беше казал пред децата, е вярна. Защото, както винаги, от НФПР му бяха дали резюме с основните точки, върху които да наблегне. А от НФПР не биха го подвели да говори неверни неща. В резюмето не се споменаваше и дума за шибаната ледникова епоха. Всичко, казано от Дженифър, нямаше отношение към въпроса.

Дърветата наистина бяха великолепни. Истински пазители на околната среда, точно както пишеше в резюмето. Той даже го извади от джоба на сакото си, за да провери отново.

— Може ли да видя това? — попита Дженифър.

— Иска ви се, нали?

— Защо, някакъв проблем ли има? — каза тя.

Ето, за това отношение ставаше дума. Агресивно и нападателно.

— Вие сте от онези телевизионни звезди, които си мислят, че всичко живо иска да им пипне патката — каза тя. — Е, вижте, господин Провиснал, аз не искам. За мен вие сте един най-обикновен актьор.

— А според мен вие сте къртица. Вие сте шпионин на корпорациите.

— Явно не ме бива много като шпионин — каза тя, — щом като дори вие ме разкрихте.

— Защото не можете да си затваряте устата, затова.

— Това винаги ми е било проблем.

По време на целия този разговор Брадли усещаше в гърдите му да расте особено напрежение. Жените не спореха с Тед Брадли. Случваше се да му се опънат за кратко, но и това беше само защото се плашеха от него — от хубостта му и от факта, че е звезда. Искаха да го чукат и той често им го позволяваше. Но не спореха с него. Тази спореше и това го възбуждаше и ядосваше в еднаква степен. Напрежението, растящо в него, беше почти непоносимо. Нейното спокойствие, как просто си седеше и го гледаше право в очите, пълната липса на уплаха… говореха за безразличие към славата му, което го побъркваше. Добре де, беше и красива.

Той стисна лицето й в шепи и я целуна страстно.

Веднага усети, че това й харесва. За да подсили посланието си, вкара език дълбоко в устата й.

После усети остра болка — във врата и в главата… а след това, изглежда, бе изгубил съзнание за миг. Защото когато дойде на себе си, установи, че седи на пода на лимузината, диша тежко, а по предницата на ризата му се стичат капки кръв. Нямаше представа как се е озовал на пода. Нито защо е в кръв, а главата му пулсира. После разбра, че кърви езикът му.

Вдигна поглед към нея. Тя преспокойно кръстоса крака и му предостави изглед под полата си, но в момента това не го впечатли. Беше изпълнен с негодувание.

— Ти ме ухапа по езика!

— Не, задник такъв, ти сам си го прехапа.

— Ти ме нападна!

Тя вдигна вежда.

— Така е! Нападна ме! — Той погледна надолу. — Господи, ризата ми беше нова на всичкото отгоре! От „Максфийлд“.

Тя продължаваше да го гледа.

— Нападна ме — повтори той.

— Ами дай ме под съд.

— Може и да го направя.

— По-добре се консултирай първо с адвоката си.

— Защо?

Тя кимна с глава към предната част на колата.

— Забравяш за шофьора.

— Какво?

— Видя всичко.

— И какво? Ти ме насърчи — изсъска той. — Държеше се предизвикателно. Всеки мъж познава знаците.

— Явно ти не ги познаваш.

— Враждебната мъжемелачка? — Той се обърна и взе шишето с водка от лавицата. Трябваше да си оплакне устата с нещо силно. Наля си една чаша и погледна назад.

Тя четеше резюмето. Той посегна да го грабне.

— Това не е твое!

Тя обаче беше бърза и дръпна листа. И вдигна другата си ръка, с ръба напред като нож за кълцане.

— Още веднъж ли искаш да си пробваш късмета, Тед?

— Майната ти — каза той и отпи голяма глътка водка. Езикът му гореше. Ама че кучка. Шибана кучка. Е, още утре щеше да й се наложи да си търси нова работа. Той щеше да се погрижи за това. Не може някаква си тъпа адвокатка да се ебава с Тед Брадли и да не си плати.

 

 

Застанал до смазаното ферари, Евънс изтърпя още десет минути кръстосания разпит, на който го подлагаха наобиколилите го полицаи. Не успяваше да върже смисъла на цялата тази история.

— Джордж беше добър шофьор. Ако наистина по колата е било бърникано толкова, нима не би забелязал, че нещо не е в ред?

— Сигурно би забелязал. На трезва глава.

— Е, онази вечер той пи доста, в интерес на истината.

— И кой му поръчваше питиетата, господин Евънс?

— Сам си ги поръчваше.

— Сервитьорът на банкета каза, че вие сте го подканвали да пие.

— Това не е вярно. Тъкмо обратното, опитвах се да го спра.

Съвсем внезапно те смениха темата.

— Кой е работил върху ферарито, господин Евънс?

— Нямам представа.

— Знаем, че сте взели под наем частен гараж близо до Сонома, на шосе 54. На тихо и закътано място. Всеки, който е работил по колата, е можел да идва и да си отива, без да бъде забелязан. Защо избрахте такъв гараж?

— Не съм го избирал аз.

— Вашето име е на договора.

— Как е било уредено наемането?

— По телефона.

— Кой е платил?

— Платено е в брой.

— От кого?

— Парите са били доставени от пратеник.

— Имате ли моя подпис върху някакъв документ? Или пръстови отпечатъци?

— Не. Само името ви.

Евънс сви рамене.

— Ами, съжалявам тогава, но не знам абсолютно нищо за това. Много хора знаят, че съм адвокат на Джордж Мортън. Всеки би могъл да използва името ми. Каквото и да е направено на тази кола, е било без моето знание.

Мина му през ум, че би трябвало да зададат всичките тези въпроси на Сара, но пък, ако си разбираха от работата, сигурно вече я бяха разпитали.

И сякаш по негов сигнал, тя се появи иззад ъгъла — говореше по мобилен телефон и кимаше на Кенър.

Кенър пристъпи напред.

— Добре, господа. Освен ако нямате още въпроси, аз ще поема отговорност за господин Евънс оттук нататък. Не смятам, че има риск да се укрие от закона.

Ченгетата поръмжаха малко, но накрая се съгласиха. Кенър им даде своя визитка, след което поведе Евънс към изхода, сложил твърдо ръка върху рамото му.

Сара ги последва на известно разстояние. Ченгетата останаха при ферарито.

Когато наближиха вратата, Кенър каза:

— Съжалявам за всичко това. Само че полицаите не ти казаха всичко. Работата е там, че заснеха колата от различни ъгли и вкараха снимките в компютър, който прави симулации на автомобилни катастрофи. И компютърно генерираната симулация не е съвпаднала с действителната катастрофа.

— Не знаех, че могат да направят такова нещо.

— О, могат, и още как. В наше време компютърните модели се използват навсякъде. Задължителни са в съвременната организация на работата. Въоръжени с компютърната си симулация, полицаите се върнали при самата кола и установили, че някой я е бърникал. Въобще не го били забелязали при предишните проверки, но сега го знаят. Чудесен пример за това как компютърните симулации променят версията ни за действителността. Доверили са се на симулацията, а не на данните от терен.

— Хм.

— Разбира се, симулацията им е била оптимизирана за най-често срещаните типове автомобили на американските пътища. Компютърът не може да състави модел за поведението на една четиридесетгодишна италианска състезателна кола с ограничено производство. И въпреки това са направили симулацията.

— Но каква е цялата тази работа с гаража в Сонома?

Кенър сви рамене.

— Ти не знаеш. Сара не знае. Всъщност никой не може да потвърди със сигурност, че колата е била там. Гаражът обаче наистина е бил нает — и според мен лично от Джордж. Макар че никога няма да разберем със сигурност.

Евънс отвори вратата на лимузината и стъписано спря. Тед Брадли беше в кръв — стичаше се по брадичката му и по предницата на ризата.

— Какво е станало?

— Подхлъзна се — каза Дженифър. — И си прехапа езичето.