Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8

История

  1. — Добавяне

СТАНГФЕДЛИС
Понеделник, 23 август
03:02

„Господи, студено е“, помисли милионерът филантроп Джордж Мортън, докато слизаше от ланд круизъра. Затропа с крака и си сложи ръкавиците с надеждата да се постопли. Беше три след полунощ и небето проблясваше в червено, с тънки жълти ивици от все още видимото слънце. Леден вятър брулеше Спренгисандур, насечената тъмна равнина във вътрешността на Исландия. Плоски сиви облаци висяха ниско над лавата, която се простираше докъдето поглед стига. Исландците обичаха това място. Мортън не разбираше защо.

Във всеки случай бяха стигнали до целта си — право напред лежеше огромна порутена стена от покрити с мръсотия сняг и скали, чак до планините отзад. Това беше Сноррайокул, един от ръкавите на гигантския ледник Ватнайокул, най-голямата ледена шапка в Европа.

Шофьорът, студент дипломант, излезе от колата и плесна доволно с ръце.

— Не е зле! Доста топличко! Имате късмет, че е приятна августовска нощ. — Облечен беше с тениска, бермуди и тънка жилетка. Мортън носеше грейка с гъши пух, шушляково яке и дебели панталони. И пак му беше студено.

Погледна назад — другите се измъкваха от задната седалка. Николас Дрейк, слаб и намръщен, с риза, вратовръзка и спортно сако под широкото яке, примижа на студения въздух. С оредяващата си коса, телените рамки на очилата и превзетото си недоволно държане, Дрейк имаше вид на типичен учен, с малката подробност, че това му излъчване беше търсено съзнателно. Не искаше да го вземат за такъв, какъвто е — преуспял адвокат, който се беше оттеглил от активна дейност, за да оглави Националния фонд за природните ресурси, могъща американска активистка група. Заемаше директорския пост в НФПР през последните десет години.

Младият Питър Евънс изскочи след него. Евънс беше най-младият от адвокатите на Мортън и негов любимец. Беше на двайсет и осем, младши сътрудник в лосанжелиската адвокатска фирма „Хасъл и Блак“. Дори този късен час не влияеше на жизнерадостния му ентусиазъм. Намъкна едно топло яке и пъхна ръце в джобовете си, но иначе не даде никакъв знак, че времето го притеснява.

Мортън беше докарал всички от Лос Анджелис на борда на своя „Гълфстрийм G5“. Кацнали бяха на летището в Кефлавик в девет сутринта. Никой не беше спал, но не изглеждаха уморени. Дори и Мортън, а той беше на шейсет и пет. Не усещаше и най-малка следа от умора.

Само студ.

Вдигна ципа на якето си и тръгна след дипломанта надолу по каменистия склон.

— Светлината през нощта те зарежда с енергия — каза хлапето. — Доктор Ейнарсон никога не спи по повече от четири часа през лятото. Същото важи и за всички нас.

— И къде е доктор Ейнарсон? — попита Мортън.

— Ей там, долу. — Хлапето посочи наляво.

Отначало Мортън не видя нищо. После забеляза някаква червена точка — автомобил. Едва сега наистина си даде сметка за невероятните размери на ледника.

Дрейк настигна Мортън и влезе в крачка с него по нанадолнището.

— Джордж — каза той, — двамата с Евънс спокойно можете да пообиколите мястото, така че аз да поговоря с Пер Ейнарсон насаме.

— Защо?

— Предполагам, че ще се чувства по-спокоен, ако няма много хора наоколо.

— Но нали идеята е да покажем, че аз съм онзи, който финансира изследването?

— Разбира се — каза Дрейк, — но по-добре да не подчертаваме дебело този факт. Не искам Пер да се почувства застрашен.

— Не виждам как това може да се избегне.

— Просто ще му посоча какво е заложено — каза Дрейк. — Ще му помогна да види голямата картина.

— Честно казано, исках да чуя тази дискусия — възрази Мортън.

— Знам — каза Дрейк. — Но ситуацията е деликатна.

Бяха се приближили до ледника и вятърът стана още по-студен. Температурата спадна с няколко градуса. Вече се виждаха четирите големи кафяви палатки, опънати близо до червения ланд круизър — отдалеч те се сливаха с равнината.

От едната палатка излезе много висок рус мъж — Пер Ейнарсон. Разпери ръце и извика:

— Николас!

— Пер! — Дрейк затича към него.

Мортън продължи надолу по склона — криво му беше, че Дрейк иска да го изключи от разговора. Евънс го настигна и тръгна до него.

— Нищо не искам да разглеждам, по дяволите — каза Мортън.

— О, ами не знам — каза Евънс; беше вперил поглед напред. — Може да се окаже по-интересно, отколкото си мислим. — От една от другите палатки тъкмо излизаха три млади жени, всичките руси и красиви. Замахаха на новодошлите.

— Може и да си прав — каза Мортън.

 

 

Питър Евънс знаеше, че клиентът му Джордж Мортън, въпреки искрения си интерес към всичко свързано с околната среда, има дори по-искрен интерес към хубавите жени. И наистина, след като представиха набързо на Ейнарсон, той охотно се остави в ръцете на Ева Йонсдотир — висока и атлетична, с къса белезникаворуса коса и лъчезарна усмивка. Точно такива жени харесваше Мортън. Ева всъщност доста приличаше на красивата му помощничка Сара Джоунс. Чу Мортън да казва:

— Нямах представа, че толкова много жени се интересуват от геология. — След което Мортън и Ева се отдалечиха по посока на ледника.

Евънс знаеше, че би трябвало да придружи Мортън. Но пък може би Мортън предпочиташе да разгледа ледника сам. И което беше по-важно, фирмата на Евънс представляваше също и Николас Дрейк, а Евънс имаше неприятно предчувствие за онова, което Дрейк се канеше да направи. Не че беше точно незаконно или неетично. Само че Дрейк обичаше да се налага, а онова, което се канеше да направи, можеше да доведе до неприятности на по-късен етап. Така че за миг Евънс замръзна: не знаеше накъде да тръгне, кого от двамата да последва.

Дрейк взе решението вместо него — махна му леко, но категорично с ръка да изчезва, преди да хлътне в голямата палатка след Ейнарсон. Евънс схвана намека и тръгна след Мортън и момичето. Ева говореше как дванайсет процента от Исландия били покрити с ледници и как част от ледниците си имали действащи вулкани, стърчащи от леда.

Този конкретен ледник, казваше тя, бил от типа, който наричали „вълнов ледник“, заради бързото му нарастване и смаляване. В момента, посочи тя, ледникът се придвижвал напред с темп от сто метра на ден — с дължината на футболно игрище на всеки двайсет и четири часа. Понякога, когато вятърът утихнел, буквално можело да се чуе стърженето му. За последните няколко години ледникът се бил увеличил с повече от десет километра.

Скоро към тях се присъедини Асдис Свеинсдотир, която толкова си приличаше с Ева, че можеше да мине за по-малката й сестра. Засипа Евънс с внимание, попита го как е минало пътуването, харесва ли му Исландия и колко време ще остане в страната. Накрая спомена, че обикновено работела в офиса в Рейкявик — била дошла тук само за този ден. Евънс си даде сметка, че момичето е тук по работа. Спонсорите гостуваха на Ейнарсон и Ейнарсон се бе погрижил визитата да се запомни.

Ева обясняваше, че макар ледниците от вълнов тип да са често срещани — в Аляска имало няколкостотин, — механизмът на придвижването им все още бил загадка. Същото важало и за периодичността на прииждането и отдръпването им, която била различна за всеки ледник.

— Има още толкова много да се изследва, да се проучи — каза тя и се усмихна на Мортън.

Точно тогава чуха виковете откъм голямата палатка — и не само викове, но и ругатни. Евънс се извини и тръгна натам. Макар и неохотно, Мортън се повлече след него.

 

 

Пер Ейнарсон се тресеше от гняв. Размахваше юмруци.

— Казвам ти — не! — извика той и удари с юмрук по масата.

Дрейк стоеше срещу него, почервенял, стиснал зъби.

— Пер — каза той, — моля те само да обмислиш фактите.

— Нищо подобно! — каза Ейнарсон и пак тропна по масата. — Именно фактите искаш да скрия, да не ги публикувам!

— Виж, Пер…

— Фактите са — каза той, — че в Исландия първата половина на двайсети век е била по-топла от втората половина, точно като в Гренландия[1]. Фактите са, че в Исландия повечето ледници изгубиха от масата си след 1930 година, защото летата се затоплиха с 0,6 градуса по Целзий, но оттогава климатът се промени към по-студен. Фактите са, че от 1970-а насам ледниците нарастват равномерно. Вече са си върнали половината от изгубената преди това площ. В момента единайсет от тях прииждат. Това са фактите, Николас! И аз няма да лъжа за тях.

— Никой не е искал от теб да го правиш — каза Дрейк, като сниши глас и погледна новодошлите. — Просто обсъждаме как да редактираш статията си, Пер.

Ейнарсон вдигна един лист.

— Да, и си ми донесъл предложение за редакция…

— Просто предложение, нищо осо…

— Това изкривява истината!

— Пер, с цялото ми уважение, според мен преувеличаваш…

— Така ли? — Ейнарсон се обърна към другите и започна да чете: — Ето това иска той да кажа: „Заплахата от глобално затопляне топи ледниците по целия свят, същото важи и за Исландия. Много ледници се смаляват драматично, макар други парадоксално да нарастват. Показателно обаче е, че необичайната климатична нестабилност в последно време, изглежда, е причина за…“ дрън-дрън… дрън-дрън… og svo framvegis. — Той хвърли ядно листа. — Това просто не е вярно.

— Това е само уводът. Останалата част от статията ще компенсира…

— Уводът не е верен.

— Напротив. Говори за „необичайна климатична нестабилност“. Никой не може да оспори една толкова неясна формулировка.

— „Климатична нестабилност в последно време“. Но в Исландия тези явления не са в последно време.

— Ами тогава ще махнем „в последно време“.

— Не е достатъчно — каза Ейнарсон, — защото подтекстът на целия този параграф внушава, че сме свидетели на ефектите на глобално затопляне вследствие на парниковите газове. А всъщност сме свидетели на местни климатични модели, които са характерни за Исландия и едва ли могат да се впишат в някакъв глобален модел.

— Може да се каже в заключението.

— Само че уводният параграф ще се превърне в най-новия виц сред арктическите изследователи. Мислиш, че Мотояма или Сигуросон няма да разберат за какво става въпрос? Или Икс? Уатанабе? Ще ми се смеят и никога повече няма да вземат на сериозно работата ми. Ще решат, че съм го направил заради финансирането.

— Но трябва да имаме предвид и други неща — успокоително рече Дрейк. — Не трябва да забравяме, че групите за дезинформация, финансирани от индустрията — петролната, автомобилната — веднага ще се хванат за доклад, в който пише за растежа на няколко ледника, и ще го използват като довод срещу реалността на глобалното затопляне. Винаги го правят. Хващат се за всичко, което им позволява да изопачат истината.

— Как ще се използва информацията не е моя грижа. Моята работа е да докладвам за истината.

— Много благородно — каза Дрейк. — Макар и не съвсем практично.

— Разбирам. И сте довели тук източника на финансирането, в лицето на господин Мортън, за да не би случайно да пропусна намека, така ли?

— Не, не, Пер — побърза да каже Дрейк. — Моля те, не преиначавай думите…

— Много добре те разбирам. Защо е тук той? — Ейнарсон беше побеснял. — Господин Мортън? Одобрявате ли това, което господин Дрейк иска да направя?

Точно в този момент телефонът на Мортън зазвъня и той го отвори със зле прикрито облекчение.

— Мортън. Да? Да, Джон. Къде си? Във Ванкувър. Кое време е там сега? — Покри с ръка микрофона. — Джон Ким, от Ванкувър. „Скотиабанк“.

Евънс кимна, макар да нямаше представа за кого става въпрос. Финансовите операции на Мортън бяха сложни и той познаваше банкери по целия свят. Мортън се обърна и се отдалечи в другия край на палатката.

Останалите се умълчаха неспокойно, докато го чакаха да приключи разговора. Ейнарсон гледаше в пода и дишаше тежко, все още ядосан. Русите жени се преструваха, че работят — разлистваха с демонстративна съсредоточеност документите на масата. Дрейк напъха ръце в джобовете си и вдигна поглед към тавана.

Междувременно Мортън се смееше.

— Наистина? Този не го бях чувал — каза той през смях. Хвърли поглед към останалите, после пак се обърна с гръб към тях.

— Виж, Пер, всичко това е едно недоразумение — почна Дрейк.

— Нищо подобно — студено каза Ейнарсон. — И двамата знаем много добре за какво става въпрос. Ако оттеглите подкрепата си, оттегляте подкрепата си.

— Никой не говори за прекратяване на финансовата подкрепа…

— Е, ще видим.

И тогава Мортън каза:

— Какво? Какво са направили? Депозит за какво? За каква сума гово… Божичко, Джон! Това не е за вярване! — И като продължаваше да говори, се обърна и излезе от палатката.

Евънс забърза след него.

 

 

Беше станало по-светло, слънцето се беше изкатерило по небето и се опитваше да пробие облаците. Мортън бързаше нагоре по склона и още говореше по телефона. Викаше, но вятърът отвяваше думите му и те не стигаха до Евънс, който подтичваше след него.

Стигнаха до ланд круизъра. Мортън приклекна до него на завет.

— Господи, Джон, нося ли някаква законова отговорност за това? Тоест… не, нищо не знаех, от теб го чувам. Каква беше организацията? Фонд „Приятели на планетата“?

Мортън погледна въпросително към Евънс. Евънс поклати глава. Никога не беше чувал за „Приятели на планетата“. А познаваше повечето организации, свързани с околната среда.

— Къде й е седалището? — попита Мортън. — Сан Хосе? Калифорния? О, Боже! Кой си регистрира фондациите в Коста Рика, по дяволите? — Прикри с ръка телефона и каза на Евънс: — Фонд „Приятели на планетата“. Сан Хосе, Коста Рика.

Евънс поклати глава.

— Въобще не съм чувал за тях — каза Мортън. — Същото важи и за адвоката ми И не си спомням… Не, Ед, четвърт милион долара бих запомнил, уверявам те. Къде казваш е бил издаден чекът? Разбирам. И моето име било къде? Разбирам. Добре, благодаря ти. Да. Ще имам грижата. Чао. — Затвори ядосано телефона и се обърна към Евънс. — Питър. Взимай тефтер и си води бележки.

 

 

Мортън говореше бързо. Евънс едва успяваше да запише. Историята беше сложна и той се постара да запише най-важното.

Джон Ким, управителят на „Скотиабанк“ във Ванкувър, бил потърсен от свой клиент на име Нат Деймън, местен морски оператор. Деймън депозирал чек, издаден от компанията „Сеизмични замервания“, Калгари, и чекът се оказал без покритие. Бил за двеста и петдесет хиляди долара. Деймън имал някои подозрения за човека, който му издал чека, и помолил Ким да провери.

Джон Ким нямал законно право да изиска проверка в Щатите, но банката-емитент била в Калгари, а той имал приятел на работа там. Научил, че сметката на „Сеизмични замервания“ била с адрес пощенска кутия. Сметката била сравнително активна, депозити по нея се правели на всеки няколко седмици от един-единствен източник — фондация „Приятели на планетата“, със седалище в Сан Хосе, Коста Рика.

Ким се обадил там. Приблизително по това време на компютъра му излязло, че чекът е минат по сметка. Ким се обадил на Деймън да го пита дали при това положение не би искал да прекратят проучването. Деймън казал — не, да продължава.

Ким провел кратък разговор с Мигел Чавес от „Банко Кредито Агрикола“ в Сан Хосе. Чавес казал, че е получил електронен депозит от „Мориа Уинд Пауър Асошиътс“ през „Ансбах (Кайман) ООД“, частна банка на остров Голям Кайман. Само това знаел.

Чавес се обадил на Ким десет минути по-късно да му каже, че се е свързал с „Ансбах“ и оттам му пратили запис на телеграфен трансфер, минат по сметката на „Мориа“ от Международното общество за опазване на дивата природа три дни преди това. А във формуляра за трансфера на въпросното общество било записано „Изследователски фонд Дж. Мортън“.

Джон Ким се обадил на ванкувърския си клиент, Нат Деймън, да попита за какво е бил чекът. Деймън казал, че бил за наем на малка двуместна изследователска подводница…

Ким бе решил, че това е доста интересно, така че се бе обадил на своя приятел Джордж Мортън да му разкаже последния виц и да го пита за какво му е потрябвала подводница под наем.

Евънс спря да си води бележки и каза:

— И това ти го каза някакъв банков управител във Ванкувър?

— Да. Добър мой приятел. Защо ме гледаш така?

— Защото това е много информация — каза Евънс. Не познаваше банковите правила в Канада, още по-малко в Коста Рика, знаеше обаче, че е крайно невероятно която и да било банка доброволно да обменя информация по начина, описан от Мортън. Ако историята на ванкувърския управител беше вярна, то в нея имаше и нещо повече от онова, което беше казал на Мортън. Евънс си записа да провери. — Знаеш ли нещо за това Международно общество за опазване на дивата природа, което е издало твой чек за четвърт милион долара?

Мортън поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

— Значи никога не си им давал двеста и петдесет хиляди долара?

Мортън пак поклати глава и каза:

— Ще ти кажа какво направих последната седмица. Дадох двеста и петдесет бона на Николас Дрейк, с които да покрие месечен оперативен дефицит. Каза ми, че имал известен проблем с един голям дарител от Сиатъл, който закъснял с последната седмична вноска. Дрейк и преди ме е молил за същото, един или два пъти.

— И ти мислиш, че тези пари са се озовали във Ванкувър?

Мортън кимна.

— Е, значи питай Дрейк за тях — каза Евънс.

 

 

— Нямам никаква представа — каза Дрейк, Изглеждаше крайно озадачен. — Коста Рика? Обществото за опазване на дивата природа? Какви са тия глупости?

— Познато ли ти е това Международно общество за опазване на дивата природа? — попита Евънс.

— Много добре ги познавам — каза Дрейк. — Чудесна организация, Работили сме съвместно с тях по много проекти — Евърглейдс, Тайгър Топс в Непал, резервата при езерото Тоба в Суматра. Единственото, което ми хрумва, е, че чекът на Джордж по погрешка е депозиран в чужда сметка. Или… и аз не знам. Ще трябва да звънна в офиса. Но сега в Калифорния е късно. Ще трябва да почакаме до утре сутринта.

Мортън го гледаше и мълчеше.

— Джордж — каза Дрейк. — Това сигурно ти е много неприятно. Дори да е обикновена грешка — а аз съм почти сигурен, че се касае точно за това — парите пак са твърде много, за да го подмине човек с лека ръка. Чувствам се ужасно. Но грешки стават, особено ако се използват много неплатени доброволци, както е при нас. Но двамата с теб сме приятели от дълго време. Искам да знаеш, че ще стигна до дъното на тази история. И, разбира се, ще се погрижа парите да бъдат върнати веднага. Имаш думата ми, Джордж.

— Благодаря — каза Мортън.

Всички са качиха в ланд криузъра.

 

 

Джипът подскачаше по голата равнина.

— По дяволите тези исландци, упорити са като магарета — каза Дрейк, загледан през прозореца. — Сигурно са най-упоритите изследователи в целия свят.

— Май така и не успя да го убедиш, а?

— Да, не успях — каза Дрейк. — Сегашните учени са различни. Вече не казват: „Аз си правя изследването и не ме е грижа как ще бъде използвано“. Това е старомодно. Безотговорно е. Дори и в една наглед съвсем теоретична сфера като ледниковата геология. Защото, независимо дали ни харесва, или не, ние сме в състояние на война — глобална война на информацията срещу дезинформацията. Войната се води на много бойни полета. Вестникарски статии. Телевизионни репортажи, Научни списания. Уеб сайтове, конференции, класни стаи — и съдебни зали също, когато се стигне дотам. — Дрейк поклати глава. — Истината е на наша страна, но врагът ни превъзхожда числено и финансово, Днес движението за опазване на околната среда е като Давид срещу Голиат. А Голиат е „Авентис“ и „Алкател“, „Хумана“ и „Дженерал Илектрик“. „Бритиш Петролиъм“ и „Байер“, „Шел“ и „Глакео-Уелкъм“ — огромни, глобални, корпоративни. Тези хора са неумолимите врагове на нашата планета, а Пер Ейнарсон, ей там на ледника си, най-безотговорно се преструва, че нищо от това не се случва.

Питър Евънс седеше до Дрейк и кимаше съпричастно, макар че в действителност приемаше всичко, казано от Дрейк, с голяма доза недоверие. Шефът на НФПР се славеше със своя вкус към мелодрамата. Освен това целенасочено беше пропуснал да спомене факта, че няколко от споменатите корпорации всяка година правеха значителни дарения за НФПР, а трима висши служители от тези компании бяха членове на надзорния съвет на фондацията. Това важеше за много от организациите, занимаващи се с опазване на околната среда, макар че мотивите зад участието на корпорациите в управлението им бяха обект на сериозни дебати.

— Е — каза Мортън, — може би Пер ще промени решението си.

— Съмнявам се — мрачно рече Дрейк. — Много се ядоса. Със съжаление трябва да кажа, че тази битка я загубихме. Но ще направим онова, което правим винаги. Ще продължим войната.

За известно време в колата се възцари мълчание.

— Момичетата бяха дяволски хубави — каза Мортън. — Нали, Питър?

— Да — каза Евънс. — Така си е.

Евънс знаеше, че Мортън се опитва да разведри атмосферата. Само че Дрейк не откликна. Шефът на НФПР гледаше намусено голия пейзаж през прозореца и току клатеше печално глава.

 

 

През последните две години Евънс беше пътувал много пъти с Дрейк и Мортън. Мортън обикновено успяваше да ободри всички, дори Дрейк, който беше мрачен и неспокоен по природа.

Напоследък обаче песимизмът на Дрейк беше придобил още по-тъмни окраски. Евънс забеляза това преди няколко седмици и се зачуди дали някой от семейството му не се е разболял сериозно или пък нещо друго не го яде отвътре. Но всичко изглеждаше наред. А и да имаше нещо нередно, явно никой не говореше за това. НФПР беше като истински мравуняк — наскоро се бяха преместили в чудесна нова сграда в Бевърли Хилс, набирането на средства бележеше нови върхове, планираха мащабни нови мероприятия и конференции, включително конференцията, посветена на резките климатични промени, която щеше да започне след два месеца. И въпреки тези успехи — или точно заради тях — Дрейк изглеждаше по-нещастен от всякога.

Мортън също го беше забелязал, но явно не му придаваше голямо значение.

— Той е адвокат — каза. — Какво очакваш? Не си го слагай на сърцето.

 

 

Докато стигнат в Рейкявик, слънчевият ден беше станал студен и мокър. На летището прехвърчаше суграшица и се наложи да изчакат, докато почистят крилата на белия „Гълфстрийм“ от леда. Евънс се оттегли в един ъгъл на хангара и понеже в Щатите още беше посред нощ, звънна на един приятел, който работеше в банка в Хонконг, и го попита за ванкувърската история.

— Абсолютно невъзможно — беше незабавният отговор. — Никоя банка не би разкрила подобна информация дори на друга банка. Явно някъде по веригата има ДПТ.

— ДПТ?

— Доклад за подозрителен трансфер. Ако възникне подозрение, че парите са от търговия с наркотици или са свързани с тероризъм, сметката се проследява. Има си начини електронните трансфери да бъдат проследени, дори да са кодирани. Но резултатите от подобно проследяване по никакъв начин не биха се озовали на бюрото на някакъв банков управител.

— Сериозно?

— Напълно. Докладите от проследяването от международните полицейски агенции могат да се видят само с разрешение.

— Значи онзи банков управител не е стигнал до информацията сам?

— Съмнявам се. В историята е замесен още някой. Някой от полицията или друга институция. Някой, за когото не ви е било казано.

— Някой от митниците или Интерпол, така ли?

— Или нещо подобно.

— Защо въобще са се свързали с моя клиент?

— Не знам. Но не е случайно. Клиентът ти има ли някакви радикални забежки?

Евънс едва не се разсмя, като си помисли за Мортън.

— Никакви.

— Съвсем сигурен ли си, Питър?

— Разбира се.

— Защото понякога богатите дарители се забавляват, или компенсират едната страна на дейността си, като поддържат терористични групи. Така стана с ИРА. Богати американци от Бостън ги подпомагаха в течение на десетилетия. Само че времената се промениха. Вече на никой не му е забавно. Клиентът ти по-добре да внимава. А щом си му адвокат, ти също трябва да внимаваш. Ще ми е неприятно да ти идвам на посещения в затвора, Питър.

И затвори.

Бележки

[1] П. Чилек, 2004 г. „Глобалното затопляне и гренландското ледено поле“, климатични промени 63, 201–21. „От 1940 година… данните показват температурен спад… Гренландското ледено поле и крайбрежните райони не следват тенденцията за глобално затопляне“. — Б.а.