Майкъл Крайтън
Състояние на страх (40)

СТАНЦИЯ УЕДЕЛ
Сряда, 6 октомври
20:22

Мрак. Болка. Хриптящи гласове.

Болка.

Търкане. По цялото й тяло, ръцете и краката. Сякаш втриваха огън в тялото й.

Тя изстена.

Някакъв глас заговори, хриплив и далечен. Каза нещо като „Утайка от кафе“.

Търкането продължи, силно, грубо и мъчително. И звук като от шкурка — стържещ, жесток, ужасен.

Нещо я удари по лицето, по устата. Тя облиза устни. Сняг. Леденостуден сняг.

— Ку ня топ? — каза някакъв глас.

— Ней ще.

Чужд език, китайски или нещо такова. Вече различаваше няколко гласа. Опита се да отвори очи, но не можа. Имаше нещо тежко върху лицето й, като маска или…

Опита се да вдигне ръка, но не можа. Нещо задържаше всичките й крайници. А търкането продължаваше, търкане, търкане…

Тя простена. Опита се да заговори.

— Та гови пит?

— Ней гов.

— Про лжа вай.

Болка.

Търкаха я, които и да бяха, а тя лежеше неподвижна в мрака и постепенно някакво подобие на усещания започна да се връща в крайниците и лицето й. Тя не му се зарадва. Болката ставаше все по-силна. Сякаш тялото й беше покрито с рани от изгаряния.

Гласовете се носеха около нея, безтелесни. Бяха станали повече. Четири, пет — не беше сигурна. Всичките като че ли бяха женски.

А сега правеха нещо друго, осъзна тя. Насилваха я. Пъхаха нещо в тялото й. Нещо студено. Не й причини болка. Само студ.

Гласовете се носеха, плъзгаха се около нея. При главата й, при краката. Докосваха я грубо.

Беше сън. Или смърт. Може би беше мъртва? Чувстваше някакво странно безразличие по въпроса. Заради болката — тя я отделяше от всичко. После чу в ухото си женски глас, много близко до ухото и много ясен. Гласът каза:

— Сара.

Тя помръдна устни.

— Сара, будна ли си?

Тя кимна едва-едва.

— Ще махна торбичката с лед от лицето ти, готова ли си?

Тя кимна. Тежестта, маската, изчезна.

— Отвори очи. Бавно.

Тя го направи. Намираше се в слабо осветена стая с бели стени. От едната й страна имаше монитор, плетеница от зелени линии. Приличаше на болнична стая. Някаква жена я гледаше тревожно. Беше с бяла сестринска униформа и топла грейка. Стаята беше студена. Сара виждаше парата на дъха си.

Жената каза:

— Не се опитвай да говориш.

Сара не се опита.

— Обезводнена си. Ще трябва да потърпиш още няколко часа. В момента бавно повишаваме температурата ти. Имаш късмет, Сара. Няма да изгубиш нещо.

Няма да изгуби нищо.

Обзе я тревога. Помръдна устни. Езикът й беше сух и подут някак. Някакво съскане излезе от гърлото й.

— Не говори — каза жената. — Рано е още. Много ли те боли? Да? Ще ти дам нещо за болката. — Тя вдигна спринцовка. — Твоят приятел ти е спасил живота. Успял е да стане и да включи радиото на робота на НАСА. Така са разбрали къде да ви намерят.

Устните й помръднаха.

— Сега е в съседната стая. Смятаме, че и той ще се оправи. А сега просто си почивай.

Тя усети нещо студено във вените си.

Очите й се затвориха.