Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8


СТАНЦИЯ УЕДЕЛ
Четвъртък, 7 октомври
19:34

Сестрите оставиха Питър Евънс сам, за да се облече. Той бавно облече дрехите си, заслушан в сигналите на тялото си. Реши, че е добре, макар че ребрата го боляха при вдишване. Имаше голяма синина отляво на гърдите и грозна червена подутина на рамото. Шевове на черепа. Цялото му тяло беше схванато и го болеше. Цяло изпитание беше да си обуе чорапите и обувките.

Но иначе беше добре. Даже нещо повече — чувстваше се като нов, почти като прероден. Вън, на леда, беше решил, че е дошъл краят му. Откъде беше намерил силите да стане, нямаше представа. Беше усетил ритниците на Сара, но не беше реагирал. После чу бибипкащия звук. И когато погледна, видя буквите — НАСА.

Смътно бе осъзнал, че е някакво возило. Значи все някой трябваше да го управлява. Предните гуми бяха спрели на сантиметри от тялото му. Той успя да се изправи на колене и да се издърпа за гумите. Не разбираше защо шофьорът не излиза да му помогне. После си даде сметка, че возилото е ниско и широко, като сплескан мехур, високо малко повече от метър. Беше прекалено малко, за да се управлява от шофьор — явно беше някакъв робот. Изстърга снега от куполообразната черупка. Надписът гласеше: „НАСА Дистанционно метеоритно наблюдение“.

Возилото говореше, повтаряше безспир записаното съобщение. Заради вятъра, Евънс не разбираше какво казва. Махна снега, с мисълта, че все трябва да има някакъв начин за свръзка, някаква антена или…

После пръстите му попаднаха на подвижен панел. Той го отвори. Вътре видя телефон — най-обикновена телефонна слушалка, яркочервена. Вдигна я към кървавата си маска. Не се чуваше нищо, така че той каза:

— Ало? Ало?

И нищо друго.

Срина се на земята.

По-късно сестрите му казаха, че е направил достатъчно, за да изпрати сигнал до станцията на НАСА на Пейтриът Хилс. Оттам бяха уведомили Уедел, чийто спасителен отряд ги открил след десет минути. И двамата били още живи, макар и на ръба.

Всичко това се беше случило преди повече от двайсет и четири часа.

Медицинският екип се беше трудил дванайсет часа, за да върне телесната им температура до нормалната, защото, както му бе казала сестрата, това трябвало да се прави бавно. Бяха му казали, че ще се оправи, но е възможно да изгуби два от пръстите на краката си. Това щяло да стане ясно по-късно. След няколко дни.

Стъпалата му бяха превързани с някакви защитни джаджи между пръстите. Обувките не му ставаха, но му бяха намерили маратонки няколко номера по-големи, все едно купувани за баскетболист. На краката на Евънс изглеждаха като клоунски обувки. Но можеше да ги обуе, а и болката не беше непоносима.

Той се изправи предпазливо. Краката му трепереха, но иначе беше добре.

Сестрата се върна.

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

— Още не.

— Болка?

Той поклати глава.

— Ами, сещате се, навсякъде, но не много.

— Болката ще се засилва — каза му сестрата и му даде малко шишенце с таблетки. — Вземай по едно хапче на четири часа при нужда. А и сигурно няма да можеш да заспиш без тях през първите няколко дни.

— А Сара?

— На нея ще й трябва още поне половин час.

— Къде е Кенър?

— Мисля, че е в компютърната зала.

— Къде е това?

— Може би ще е по-добре да се облегнеш на мен… — почна сестрата.

— Добре съм. Просто ми кажете накъде да вървя.

Тя му посочи и той тръгна. Но се оказа по-нестабилен от очакваното. Мускулите му не работеха както трябва, чувстваше се като разглобен. Коленете му се подгънаха и той политна към пода. Сестрата бързо приклекна и плъзна рамо под мишницата му.

— Слушай — каза тя. — Дай по-добре аз да те заведа.

Този път той не възрази.

 

 

Кенър седеше в компютърната зала с брадатия Макгрегър и със Санжонг Тапа. И тримата бяха навъсени.

— Намерихме го — каза Кенър и посочи компютърния монитор. — Познаваш ли го?

Евънс погледна екрана.

— Да — каза той. — Това е тоя мръсник.

На екрана имаше снимка на човека, когото познаваше под името Болдън. Само че според формуляра на екрана името му беше Дейвид Р. Кейн. Двайсет и шест годишен. Роден в Минеаполис. Бакалавърска степен от Нотър Дам. Магистърска степен от Мичиганския университет. Настоящ статут — предстои защита на докторска степен по океанография в Мичиганския университет, Ан Арбър. Изследователски проект: „Динамиката на придвижване на леда при шелф Рос, измерена с GPS сензори“. Ръководител проект/съветник по защитата: Джеймс Брюстър, Мичигански университет.

— Казва се Кейн — каза шефът на Уедел. — Тук е от седмица, дойде с Брюстър.

— И къде е сега?

— Нямаме представа. Днес не се върна в станцията. Брюстър също е в неизвестност. Смятаме, че може да се отишли в Макмърдо и да са заминали оттам със сутрешния транспорт. Обадихме се в Макмърдо да си огледат транспортните средства, но още чакаме отговор.

— И сте сигурни, че вече не е тук? — попита Евънс.

— В голяма степен. Трябва да имаш идентификационна карта, за да отвориш външните врати, така че винаги знаем кой къде е. Нито Кейн, нито Брюстър са отваряли врати през последните дванайсет часа. Не са тук.

— Смятате, че може да са на самолета?

— От кулата Макмърдо не можаха да кажат със сигурност. Не правят сериозни проверки на ежедневния транспорт — ако някой иска да си замине, просто се качва на самолета и отлита. Самолетът е С–130, така че винаги има предостатъчно място. Разбирате ли, повечето изследователски стипендии не покриват разноските по пътувания преди края на проекта, но хората имат семейства и искат да се приберат за някой рожден ден например. Така че просто отиват, а после се връщат. Неофициално.

— Ако си спомням правилно — каза Кенър, — Брюстър е дошъл тук с двама дипломанти. Къде е другият?

— Това е интересно. Излетял е от Макмърдо вчера, когато вие пристигнахте.

— Значи всички са се измъкнали — каза Кенър. — Трябва да им го призная — умни са. — Погледна си часовника. — А сега да видим какво са ни оставили за спомен.

 

 

Името на вратата гласеше: „Дейв Кейн, Мич. унив.“. Евънс я отвори и видя малка стая, неоправено легло, малко бюро, отрупано с хартии, и четири кутийки с диетична кола. В единия ъгъл имаше отворен куфар.

— Така, да започваме — каза Кенър. — Аз ще се заема с леглото и куфара. Ти провери бюрото.

Евънс започна да разглежда листовете. Изглежда, всички бяха разпечатки на научни статии. Някои имаха печат от библиотеката на геологическия факултет на Мичиганския университет, следван от номер.

— За заблуда на противника — каза Кенър, когато Евънс му показа разпечатките. — Нещо друго?

Евънс не виждаше нищо интересно. Някои от статиите бяха подчертани на места с жълт маркер. Имаше купчинка лепящи листчета с някакви бележки по тях, но те изглеждаха свързани със статиите.

— Според теб този човек не е дипломант, така ли?

— Може и да е, макар че лично аз се съмнявам. Екотерористите обикновено не са добре образовани.

Имаше снимки на ледниково придвижване и различни видове сателитни снимки. Евънс ги разлисти набързо. И спря на една:

ISS006.ESC1.03003375 СКОРПИОН Б
11553-satelitna-snimka1.png

Вниманието му привлече надписът.

— Слушай — каза той, — на онзи лист с четирите местоположения едното не се ли казваше „Скорпион“?

— Да…

— Ами то е тук, в Антарктика — каза Евънс. — Виж това.

— Не може да бъ… — започна Кенър и млъкна по средата на изречението. — Това е изключително интересно, Питър. Браво на теб. В тази купчинка ли беше? Добре. Нещо друго?

Евънс с неохота си призна, че похвалата на Кенър го е поласкала. Разлисти бързо снимките. След малко каза:

— Да. Има още една.

ISS006.ESC1.03003375 СКОРПИОН Б
11553-satelitna-snimka2.png

— Това е същият основен модел на скални образувания в снега — каза развълнувано той. — А тези смътни линии… не знам, пътища може би? Или покрити с навят сняг скали?

— Да — каза Кенър. — Предполагам, че е точно така.

— Ако са въздушни снимки, сигурно има начин да се проследят. Тези номера дали не са някакви отпратки?

— Безспорно. — Кенър извади малка джобна лупа и огледа снимката отблизо. — Да, Питър. Чудесна работа.

Евънс засия.

Макгрегър каза от прага:

— Намерихте ли нещо? Мога ли да помогна?

— Едва ли — каза Кенър. — Ще се оправим сами.

— Но може би той ще разпознае… — почна Евънс.

— Не — отсече Кенър. — Ще сверим номерата в снимковите файлове на НАСА. Да продължаваме.

Претърсваха мълчаливо още няколко минути. Кенър извади джобно ножче и сряза подплатата на куфара, който лежеше отворен в ъгъла на стаята.

— Аха! — възкликна и се изправи. Държеше две малки дъги от светла гума.

— Какво е това? — попита Евънс. — Силикон?

— Или нещо подобно. Във всеки случай някакъв вид мека пластмаса. — Изглеждаше много доволен.

— За какво служат? — попита Евънс.

— Нямам представа — каза Кенър. И продължи да претърсва куфара. Евънс се зачуди защо Кенър изглежда толкова доволен. Сигурно не искаше да каже нещо важно пред Макгрегър. Но какво толкова можеха да означават две парчета гума? Какво би могло да е предназначението им?

Евънс прегледа повторно документите на бюрото, но не откри нищо повече. Повдигна настолната лампа и погледна под нея. Клекна и погледна под бюрото, в случай че нещо е залепено там. Не откри нищо.

Кенър затвори куфара и каза:

— Както си и мислех, друго няма. Имаме късмет, че открихме и това. — Обърна се към Макгрегър. — Къде е Санжонг?

— В стаята със сървъра, прави каквото му казахте — отрязва Брюстър и екипа му от системата.

 

 

„Стаята със сървъра“ беше малко по-голяма от килер. Две еднакви лавици с процесори се издигаха от пода до тавана, имаше я обичайната мрежа на тавана за поддържане на безбройните кабели. Тук беше и централният терминал, качен на малка метална маса. Санжонг седеше пред него заедно с един техник от станцията и изглеждаше крайно объркан.

Кенър и Евънс стояха отвън, в коридора. Евънс беше доволен, че се чувства достатъчно стабилен, за да стои прав. Силите му се връщаха бързо.

— Не е лесно — каза Санжонг на Кенър. — Процедурата тук е да се предоставя на всеки пребиваващ в станцията учен лична директория, а също и директна радио — и интернет връзка. А тези тримата са знаели как да се възползват максимално от това. Третият човек с Брюстър явно е бил компютърджия. Само ден след пристигането си е влязъл като сисадмин и е инсталирал задни вратички и троянци из цялата система. Даже не знаем колко са. Сега се опитваме да ги открием.

— Добавил е и няколко фиктивни юзъра — каза техникът.

— Двайсетина, мен ако питате — каза Санжонг. — Но те не ме притесняват. Вероятно са си точно такива — фиктивни. Ако е умен — а той е, — си е осигурил достъп до системата през съществуващ юзър, така че да не му хванат следите. В момента търсим юзър, който през последната седмица е добавил нова вторична парола. Само че тукашната система е бавна.

— А троянците? — попита Кенър. — Какво време им е зададено?

Евънс знаеше, че на компютърен жаргон троянецът е невинна на вид програма, инсталирана в системата и програмирана да се събуди на по-късен етап и да направи нещо.

Класическият троянец бе програма, инсталирана от недоволен служител, изтрила целия твърд диск на компютърната система на фирмата три месеца след като служителят бил уволнен. Но имаше и много вариации.

— На всички, които открих досега, зададеният срок е кратък — каза Санжонг. — Едни до два дни, броено от днес. Открихме един, който ще се задейства след три дни. Нищо по-далечно от това.

— Така. Точно както очаквахме — каза Кенър.

— Да — кимна Санжонг. — Намерението им е било да се случи скоро.

— Какво да се случи? — попита Евънс.

— Откъсването на големия айсберг — каза Кенър.

— Защо скоро? Те са щели да бъдат тук.

— За това не знам. Но при всички случаи времето е зависело от нещо друго.

— Така ли? От какво?

Кенър го погледна.

— За това можем да поговорим по-късно. — И отново се обърна към Санжонг. — А радиовръзките?

— Дезактивирахме всички преки връзки — каза той. — А ти, предполагам, си поработил на място.

— Да — каза само Кенър.

— Какво си направил на място? — попита Евънс.

— Прекъсване на случаен принцип.

— На какво?

— Ще ти кажа по-късно.

— Значи направеното от мен е било излишно — каза Санжонг.

— Не. Защото не можем да сме сигурни, че тук няма някой друг, който да развали направеното от нас.

— Ще ми се да знаех за какво си говорите… — обади се Евънс.

— По-късно — натърти Кенър. Погледът му беше красноречив.

Евънс млъкна. Чувстваше се засегнат.

— Госпожица Джоунс е будна и се облича — каза Макгрегър.

— Добре — каза Кенър. — Мисля, че тук направихме, каквото можахме. След час тръгваме.

— Накъде? — попита Евънс.

— Мислех, че е очевидно — каза Кенър. — Хелзинки, Финландия.