Майкъл Крайтън
Състояние на страх (53)

ПАРК МАККИНЛИ
Понеделник, 11 октомври
10:00

Предобедът беше топъл и слънчев, макар на север да се трупаха тъмни облаци. В щатски парк Маккинли основно училище „Линкълн“ провеждаше ежегодния си излет. Към масите за пикник бяха Прикачени балони, барбекютата димяха и близо триста деца и семействата им се забавляваха на широката поляна до водопада, подхвърляха си фризбита и топки. Други играеха наблизо по бреговете на река Кавендър, която бавно лъкатушеше през парка. Сега реката беше попресъхнала и прибралата се вода беше открила пясъчни ивици Ща двата бряга. Десетки деца се плискаха в малките каменисти вирчета.

Кенър и другите бяха паркирали встрани и гледаха.

— Когато реката излезе от бреговете си — каза Кенър, — ще потопи целия парк и всичко живо в него.

— Паркът е доста голям — каза Евънс. — Наистина ли ще го залее целия?

— Не е нужно много. Водата ще е мътна и бърза. Петнайсет сантиметра бърза вода са достатъчни да съборят човек. А понеже е хлъзгаво, падналият няма да може да се изправи и водата ще го повлече. Във водата има камъни и клони; калта заслепява пострадалите, те се удрят в разни неща, губят съзнание. Повечето удавяния се случват в много плитка вода, когато й се съпротивляваш.

— Но петнайсет сантиметра…

— Калната вода има скрита сила — каза Кенър. — Петнайсет сантиметра кал отнасят кола без усилие. Губи сцепление с пътя и калта я отнася. Случва се често.

На Евънс му беше трудно да повярва, но Кенър заразказва за някакво известно наводнение в Колорадо — Големия Томпсън, — при което сто и четиридесет души загинали само за няколко минути.

— Коли, смачкани като кутийки от бира — каза той. — Калта отнасяла дрехите от телата на хората. Не е шега работа.

— Да, но тук? — каза Евънс и посочи към парка. — Ако водата започне да се покачва, ще има достатъчно време хората да се изтеглят…

— Не и при порой. Ще се усетят твърде късно. Точно затова ние ще се погрижим да няма порой.

Той си погледна часовника, вдигна глава към потъмняващото небе, после тръгна назад към колите. Бяха с три спортни джипа, паркирани в редица. Кенър щеше да кара единия; Санжонг — другия; Питър и Сара щяха да са в третия.

Кенър отвори задната врата на своя джип и каза на Питър:

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Искаш ли да ти дам?

— Мислиш, че ще ми потрябва?

— Възможно е. Кога за последен път си ходил на стрелбище?

— Ами, доста отдавна. — Всъщност никога не беше стрелял с пистолет. И до този момент се гордееше с това. Поклати глава. — Не си падам по пушкалата.

Кенър извади един револвер и провери барабана. Санжонг беше при своята кола и проверяваше някаква зла на вид пушка с матовочерен приклад и телескопичен мерник. Правеше го бързо, опитно. Войник. Евънс се притесни — какво бе това, Дивият запад ли?

— Не ни мисли — каза Сара на Кенър. — Аз имам пистолет.

— Можеш ли да си служиш с него?

— Да.

— Какъв?

— Деветмилиметрова берета.

Кенър поклати глава.

— Ще можеш ли да се оправиш с трийсет и осми калибър?

— Да.

Той й даде револвер в кобур и Сара ловко го закачи на колана на дънките си. Изглежда, знаеше какво прави.

— Наистина ли мислиш, че ще стреляме по някого? — попита Евънс.

— Само ако се наложи — каза Кенър. — За самозащита.

— Мислиш, че онези ще са въоръжени?

— Възможно е. Даже вероятно.

— Господи!

— Голяма работа — каза Сара. — Лично аз ще се радвам да застрелям някое от онези копелета. — Гласът й беше гневен.

— Добре тогава — каза Кенър. — Това кажи-речи е всичко. Яхвайте джиповете.

„Яхвайте — помисли Евънс. — Господи, това наистина е Дивият запад“.

 

 

Кенър подкара към другия край на парка и размени няколко думи с един рейнджър, представител на щатското шерифство, чиято кола в черно и бяло беше паркирана в дъното на поляната — предварително беше установил радиоконтакт с него. Всъщност всички щяха да поддържат връзка по радиото, защото планът им изискваше висока степен на координация. Предвидено бе да ударят по трите паяжини едновременно.

Според обяснението на Кенър целта на ракетите била да „увеличат заряда“ на бурята. Тази идея датирала от последните десетина години, когато учените започнали да изследват светкавиците на терен, по време на реални бури. Старото схващане било, че всяка светкавица намалява интензивността на бурята, защото намалява разликата в електрическите заряди на облаците и земята. Някои изследователи обаче стигнали до извода, че светкавиците имат точно обратния ефект — рязко увеличават заряда на бурята. Механизмът на това явление още не бил проучен докрай, но се предполагало, че е свързан с рязкото покачване на температурата в близост до светкавицата или пък с ударната вълна, която добавяла своята турбулентност към съществуващата вече турбулентност в центъра на бурята. Във всеки случай сега била на мода теорията, че ако можеш да генерираш допълнителни светкавици, бурята ще стане по-силна.

— А паяжините? — попита Евънс.

— Те са малки ракети с прикачени към тях микровлакнови кабели. Издигат се на триста метра в облачния слой, кабелите служат като проводници с ниско съпротивление и така се създава светкавица.

— Значи ракетите правят допълнителни светкавици? Това ли е предназначението им?

— Да. Това е идеята.

Евънс не беше убеден.

— Кой плаща за всичките тези изследвания? Застрахователните компании?

Кенър поклати глава.

— Всички те са класифицирана информация.

— Значи са военните, така ли?

— Правилно.

— Военните плащат за метеорологични изследвания?

— Ами, замисли се и ще разбереш — отвърна Кенър.

Евънс изпитваше дълбок скептицизъм към всичко, свързано с военните. Идеята, че те плащат за изследване на времето, му се струваше същото нелепо изхвърляне като сдобилите се с позорна слава седалки за тоалетна по шестстотин долара парчето и френските ключове по хиляда.

— Ако питаш мен, това си е чисто прахосничество.

— В ПОФ не мислят така — каза Кенър.

 

 

Точно в този момент се обади Санжонг — разпалено. Евънс беше забравил, че е войник. Каза, че онзи, който контролира времето, контролира и бойното поле. Това била отдавнашна мечта на военни те. Естествено че щели да харчат пари за това.

— Значи според теб наистина може да се направи?

— Да — отвърна Санжонг. — Защо сме тук според теб?

 

 

Спортните джипове се движеха в междините между обраслите с гора хълмове северно от парк Маккинли. Редуваха се гъста гора и открити пространства. Сара погледна Питър. Симпатичен беше, с физика на атлет. Но понякога се държеше като женчо.

— Спортуваш ли нещо? — попита тя.

— Естествено.

— Какво?

— Скуош. И малко европейски футбол.

— О!

— Виж какво, само защото не мога да стрелям… Аз съм адвокат, за Бога.

Беше разочарована от него, без дори да знае защо. Сигурно защото й беше нервно и би предпочела да е в компетентна компания.

Някой като Кенър — приятно й беше с него. Той знаеше толкова много и сякаш всичко му се удаваше с лекота. Знаеше какво става. И реагираше бързо на всяка ситуация.

Докато Питър беше приятен човек, но…

Загледа се в ръцете му на волана. Шофираше добре. А днес това беше важно.

Вече не беше слънчево. Приближаваха се към буреносните облаци. Денят беше станал мрачен, зловещ, заплашителен. Пътят напред бе пуст. Не бяха виждали друга кола, откакто излязоха от парка.

— Още колко остава? — попита Евънс.

Сара погледна GPS-а.

— Седем-осем километра.

Той кимна. Сара се размърда на мястото си, нагласи кобура с револвера така, че да не й убива, и погледна в страничното огледало от своята страна.

— Мамка му!

— Какво има?

Зад тях се движеше очукан син пикап. С аризонски номера.