Майкъл Крайтън
Състояние на страх (8)

КЪМ ЛОС АНДЖЕЛИС
Понеделник, 23 август
13:04

Стюардесата сипа на Мортън водка в голяма чаша от гравирано стъкло.

— Стига толкова лед, скъпа — каза Мортън и вдигна ръка. Летяха на запад, над Гренландия, огромна ледена шир и огрян от бледо слънце облак под тях.

Мортън седеше до Дрейк, който говореше как гренландската ледена шапка се топяла. И за скоростта, с която се топял арктическият лед. И че канадските ледници се отдръпвали. Мортън отпиваше от водката и кимаше.

— Значи Исландия е аномалия?

— О, да — каза Дрейк. — Аномалия. Навсякъде другаде ледниците се топят с безпрецедентна скорост.

— Хубаво е, че има хора като теб, Ник — каза Мортън и сложи ръка на рамото на Дрейк.

Дрейк се усмихна.

— Хубаво е, че има хора като теб, Джордж. Не бихме могли да постигнем нищо без щедрата ти подкрепа. Благодарение на теб вануту ще заведат дело — а това е изключително важно заради публичността, която ще последва. Колкото до другите ти дарения, ами… просто нямам думи.

— Ти винаги знаеш какво да кажеш — възрази Мортън и го плесна по гърба.

Евънс седеше срещу тях. Помисли си, че двамата всъщност са странна двойка. Мортън — едър и сърдечен, облечен небрежно с дънки и работна риза и толкова енергичен, че сякаш едва се побираше в кожата си. И Николас Дрейк — висок и болезнено слаб, вечно със сако и вратовръзка; кльощавият му врат стърчеше от яката на ризата: той сякаш никога не си купуваше ризи по мярка.

И в маниерите си бяха пълни противоположности. Мортън обичаше да е заобиколен от хора, колкото повече — толкова по-добре, хранеше се със завиден апетит и се смееше често. Имаше слабост към хубави момичета, стари спортни коли, азиатско изкуство и груби шеги. Партитата, които даваше в имението си на Холмби Хил, привличаха холивудския елит, благотворителните му изяви винаги бяха шумни и задължително се появяваха във вестниците на следващия ден.

Разбира се, Дрейк присъстваше на тези мероприятия, но винаги си тръгваше рано, понякога още преди вечерята. Често се извиняваше със заболяване — свое или на някой приятел. В действителност Дрейк беше самотен аскетичен човек и мразеше партитата и шума. Дори когато изнасяше реч, изправен на поредния подиум, излъчваше някаква изолираност, сякаш е сам в помещението. И понеже си беше Дрейк, успяваше да впрегне дори това в своя полза. Успяваше да внуши, че е самотен посланик в пустошта и носи истина, която публиката трябва да чуе.

Въпреки разликите в темперамента, двамата си бяха изградили държеливо приятелство, продължаващо вече почти десет години. Мортън, наследил богатството си, страдаше от вродено чувство за вина по този повод. Дрейк умееше да вложи парите му в благородни каузи и в замяна предоставяше на Мортън страст и цел, които да осмислят живота му. Името на Мортън фигурираше в надзорния съвет на обществото „Одюбон“, на Обществото за дивата природа, на Световен фонд за дивите животни и в клуб „Сиера“. Беше основен дарител на Грийнпийс и на Лигата за екологично действие.

Всичко това достигна кулминацията си във вид на два огромни подаръка от Мортън за НФПР. Първият беше дарение от един милион долара, които да финансират съдебния иск на вануту. Вторият беше дарение от девет милиона долара за самата НФПР, за да се финансират бъдещи изследвания и съдебни дирения в полза на околната среда. Така че за никого не беше изненада, когато бордът на НФПР избра Мортън за своя Загрижен гражданин на годината. Банкет в негова чест беше планиран за по-късно тази есен, в Сан Франциско.

 

 

Евънс седеше срещу двамата мъже и лениво разлистваше някакво списание. Само че разговорът с Хонконг го беше смутил и той се улови, че наблюдава Мортън е известна загриженост.

Мортън още не беше свалил ръката си от рамото на Дрейк — разказваше му виц и както обикновено се опитваше да го разсмее, но на Евънс му се стори, че долавя у шефа си известна студенина. Мортън мислеше на някакво по-дълбоко ниво и не искаше Дрейк да забележи.

Това подозрение се потвърди, когато Мортън внезапно стана и тръгна към пилотската кабина.

— Искам да знам за това проклето електронно нещо — каза той. Още от самото излитане изпитваха ефектите на голямо слънчево изригване, което правеше сателитните телефонни връзки нестабилни. Пилотите казаха, че ефектът бил по-силен близо до полюсите и че скоро ще отслабне с придвижването им на юг.

А Мортън, изглежда, нямаше търпение да се свърже с някого. Евънс се чудеше с кого. Сега в Ню Йорк беше четири сутринта и един през нощта в Лос Анджелис. На кого искаше да се обади Мортън? Е, можеше, разбира се, да е свързано с всеки от настоящите му проекти по околната среда — пречистване на вода в Камбоджа, засаждане на нови гори в Гвинея, новия резерват в Мадагаскар, фармацевтичните заводи в Перу. Да не говорим за германската експедиция, която трябваше да измери дебелината на леда в Антарктика. Мортън лично участваше във всички тези проекти. Познаваше ги в детайли, познаваше учените, които работеха по тях, лично беше посещавал терените.

Можеше да е какво ли не.

Само че според Евънс не беше какво ли не.

Мортън се върна.

— Пилотите казаха, че вече всичко е наред. — Седна сам в предната част на салона, посегна към слушалките и дръпна плъзгащата се врата.

Евънс се върна към списанието си.

 

 

— Мислиш ли, че пие повече от обикновено? — попита Дрейк.

— Не, едва ли — отвърна Евънс.

— Тревожа се.

— На твое място не бих се тревожил.

— Сигурно си даваш сметка — продължи Дрейк, — че остават само пет седмици до банкета в негова чест в Сан Франциско. Това ни е най-голямото мероприятие за набиране на средства тази година. Ще бъде отразено широко в медиите и ще ни помогне да рекламираме конференцията за резките климатични промени.

— Ъхъ — измърмори Евънс.

— Искам да съм сигурен, че медиите ще насочат вниманието си към екологичните въпроси, а не към нещо друго. Като към неща от лично естество, ако ме разбираш.

— Този разговор не следва ли да го водиш с Джордж?

— О, водил съм го. Споменавам ти го само защото прекарваш много време с него.

— Всъщност не е точно така.

— Знаеш, че той те харесва, Питър — каза Дрейк. — Ти си му като син, какъвто не е имал, или… и аз не знам, по дяволите. Но наистина те харесва, това е факт. И просто те моля да ни помогнеш, ако можеш.

— Не мисля, че ще те постави в неудобна ситуация, Ник.

— Просто… го дръж под око.

— Добре. Щом казваш.

Плъзгащата се врата в предната част на салона се отвори и Мортън каза:

— Евънс? Ако обичаш.

Питър стана, излезе от салона и затвори вратата.

 

 

— Говорих по телефона със Сара — каза Мортън. Сара Джоунс беше помощничката му в Лос Анджелис.

— Не е ли много късно?

— Такава й е работата. Плащай се добре. Седни. — Евънс седна на стола срещу него. — Чувал ли си някога за НАРС?

— Не.

— Национална агенция за разузнавателна сигурност?

Евънс поклати глава.

— Не. Но пък има поне двайсетина агенции по сигурността.

— Да си чувал за Джон Кенър?

— Не.

— Той е преподавател в Масачузетския технологичен институт.

— Не — каза Евънс. — Съжалявам. Има ли нещо общо с екологията?

— Възможно е. Виж какво можеш да разбереш.

Евънс се обърна към лаптопа до седалката си и го отвори. Имаше сателитна връзка с интернет. Той затрака по клавиатурата.

След няколко минути вече гледаше снимката на атлетичен на вид мъж с преждевременно посивяла коса и очила с тежки рогови рамки. Биографичните бележки бяха кратки. Евънс ги прочете на глас:

— Ричард Джон Кенър, преподавател по геоекологично инженерство.

— Каквото и да означава това — каза Мортън.

— На трийсет и девет. Двайсетгодишен защитава докторат по гражданско инженерство в Калифорнийския технологичен институт. На тема почвената ерозия в Непал. За една бройка не успява на квалификациите за олимпийския отбор по ски. Бакалавърска степен от правния факултет на Харвард. Следващите четири години е на правителствена работа. Министерство на вътрешните работи, отдел по политически анализи. Научен съветник на Междуправителствената преговорна комисия. Хобито му е планинско катерене — обявяват го за загинал на връх Ная Канга в Непал, но не бил. Опитал се да изкачи К2, но се отказал заради лошото време.

— К2 — каза Мортън. — Това не беше ли най-опасният връх?

— Нещо такова. Изглежда, е сериозен катерач. Както и да е, след това постъпва в Масачузетския технологичен, където постига забележителни успехи. Асистент през деветдесет и трета. Ръководител на университетския център за анализ на риска през деветдесет и пета. Ръководител катедра през деветдесет и шеста. Консултант на Агенцията за защита на околната среда, на министерство на вътрешните работи, на министерство на отбраната, на правителството на Непал и на Бог знае какво друго. Доста корпорации също. От 2002-ра в творчески отпуск.

— Което значи?

— Пише само, че е в отпуск.

— През последните две години? — Мортън стана и погледна над рамото на Евънс. — Не ми харесва. Прави страхотна кариера в МТИ, излиза в отпуск и не се връща. Мислиш ли, че си е навлякъл неприятности?

— Не знам. Но… — Евънс пресмяташе датите. — Защитил е докторска степен в калифорнийския технологичен, когато е бил на двайсет. Завършил е бакалавърската програма в Харвард за две вместо за три години. Станал е преподавател в МТИ на двайсет и осем…

— Добре де, добре, умен е — каза Мортън. — Обаче искам да знам защо е излязъл в отпуск. И защо е във Ванкувър?

— Във Ванкувър ли?

— Обадил се е на Сара от Ванкувър.

— Иска да се срещне с мен.

— Ами — каза Евънс — в такъв случай май ще е по-добре да се срещнете.

— И ще го направя — каза Мортън. — Но какво според теб иска?

— Нямам представа. Финансиране? Проект?

— Сара каза, че искал срещата да е поверителна. Не искал никой друг да узнава за нея.

— Е, това не е трудно. Все пак си на самолет.

— Не — каза Мортън и посочи с палец през рамо. — Изрично е споменал, че не иска Дрейк да бъде уведомяван.

— Може би ще е по-добре и аз да присъствам на срещата ви — каза Евънс.

— Да — отвърна Мортън. — Май ще е по-добре.