Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8

История

  1. — Добавяне

НА ПЪТ
Сряда, 13 октомври
16:10

Когато Дженифър Хейнс се премести в предната част на салона да подремне и моментално заспа, Сара си отдъхна. Само че присъствието на Ан и Тед я караше да се чувства неловко. Разговорът не вървеше — Кенър не казваше почти нищо. Тед пиеше като за последно. По едно време каза на Ан:

— Просто за да знаеш, господин Кенър не вярва в нищо от онова, в което вярват нормалните хора. Дори в глобалното затопляне. Или в Киото.

— Естествено, че няма да вярва на споразумението от Киото — каза Ан. — Той е маша на индустрията. Представлява интересите на въгледобива и петролната промишленост.

Кенър не каза нищо. Просто й подаде визитката си.

— Институт за анализ на риска — прочете Ан на глас. — Ето нещо ново. Ще го прибавя към списъка си с десни институции под прикритие.

Кенър не каза нищо.

— Защото всичко това е дезинформация — продължи Ан. — Изследванията, пресконференциите, брошурите, уеб сайтовете, организираните кампании, клеветите на големите пари. От мен да знаете, индустрията получи оргазъм, когато САЩ не подписа споразумението от Киото.

Кенър потърка брадичката си и не каза нищо. Затова пък Ан не спираше:

— Ние сме най-големият замърсител на света, а правителството ни не прави нищо по въпроса.

Кенър се усмихна мило.

— И сега Съединените щати са международен парий, изолирани от останалия свят и справедливо презирани, защото не подписахме споразумението от Киото за действие срещу един глобален проблем.

Продължи да го дразни в същия дух и накрая, изглежда, на Кенър му писна.

— Разкажете ми за Киото, Ан — каза той. — Защо трябваше да го подпишем?

— Защо ли? Защото имаме моралното задължение да се присъединим към останалия цивилизован свят в съкращаването на емисиите на въглероден двуокис под нивата от 1990-а.

— И какъв би бил ефектът на това споразумение?

— Това целият свят го знае. Това би понижило глобалните температури през 2100 година.

— С колко?

— Не знам накъде биете.

— Не знаете ли? Отговорът е добре известен. Ефектът от Киото би бил намаление с четири стотни от градуса по Целзий през 2100-та година. Четири стотни. Оспорвате ли това заключение?

— Определено. Четири какво? Стотни от градуса? Това е смешно.

— Значи не вярвате, че това ще е резултатът от споразумението от Киото?

— Е, може би защото САЩ така и не го подписаха…

— Не, това би бил ефектът, ако го бяхме подписали. Четири стотни от градуса.

— Не — каза тя и поклати енергично глава. — Това не го вярвам.

— Тази цифра беше публикувана многократно в различни научни списания. Мога да ви дам отпратки[1].

Брадли вдигна чашата си към Ан и каза:

— Този човек е пълен с отпратки, да ти кажа.

— В противовес на празната риторика, да. Такъв съм — каза Кенър и кимна.

Брадли се оригна.

— Четири стотни от градуса? За сто години? Егати глупостите.

— Така изглежда.

— Нали това казах — сопна му се Брадли.

— Но Киото е само първата стъпка — каза Ан, — и точно това е важното. Защото ако вярвате в предпазния принцип, както вярвам аз…

— Не знаех, че целта на Киото е да направи първата стъпка — каза Кенър. — Мислех, че целта му е да намали глобалното затопляне.

— Е, така е.

— Тогава защо да се подписва споразумение, което няма да постигне целта си? Което на практика няма да доведе до никакъв резултат?

— Това е първа стъпка, както казах.

— Кажете ми — вярвате ли, че е възможно да се намали количеството на въглеродния двуокис?

— Разбира се. Има толкова много видове алтернативни енергийни източници, които само чакат да бъдат въведени в практиката. Слънчевата енергия, вятърната, геотермалната, от обработката на отпадъци…

— Том Уигли и екип от седемнайсет учени и инженери от целия свят направиха внимателно проучване и стигнаха до заключението, че не е възможно. Докладът им беше публикуван не къде да е, а в „Сайънс“. Казват, че не съществува позната технология, способна да намали емисиите на въглероден двуокис или дори да ги задържи на нива многократно по-високи от днешните. Правят извода, че слънчевата, вятърната и дори ядрената енергия няма да са достатъчни да се разреши проблемът. Казват, че е необходима една напълно нова и неоткрита още технология[2].

— Това е безумно — каза Ан. — Амъри Ловинс обясни всичко още преди двайсет години. Слънчева и вятърна енергия, опазване на околната среда, енергийна ефективност. Никакъв проблем.

— Очевидно има проблем. Ловинс предсказа, че до двехилядната година трийсет и пет процента от енергията на САЩ ще идва от алтернативни източници. В действителност процентите са шест.

— Защото няма достатъчно субсидии.

— Нито една страна по света не произвежда трийсет и пет процента възстановима енергия, Ан.

— Но страни като Япония се справят много по-добре от нас.

— В Япония възстановимата енергия е пет процента. В Германия — пет процента. В Англия — два.

— Дания.

— Осем.

— Е — каза тя, — това значи само, че имаме още да работим по въпроса.

— Безспорно. Вятърните комплекси насичат птиците на парчета, така че може би няма да станат особено популярни. Но слънчевите панели биха свършили работа. Безшумни, ефективни…

— Слънчевата енергия е нещо велико — каза тя.

— Да — каза Кенър. — И ни трябват само около двайсет и седем хиляди квадратни километра панели. Покрием ли щат Масачузетс със слънчеви панели, и готово. Разбира се, до 2050-а енергийните ни нужди ще се утроят, така че Ню Йорк може би ще е по-подходящ.

— Или Тексас. Кой ли се интересува от Тексас — каза Ан.

— Ето че намерихте разрешението. Покрийте десет процента от Тексас и сте в бизнеса. Макар че — добави той — тексасците сигурно биха предпочели най-напред да се покрие Лос Анжелис.

— Подигравате ми се.

— Ни най-малко. Нека е Невада. И без това там има само пустиня. Но на мен ми е любопитно какъв е личният ви опит с алтернативната енергия. Самата вие, Ан? Използвате ли алтернативни източници?

— Да. Басейнът ми се отоплява със слънчева енергия. Домашната ми помощница кара хибрид.

— А вие какво карате?

— Е, на мен ми трябва по-голяма кола заради децата.

— Колко голяма?

— Ами, карам спортен джип. Понякога.

— А жилището ви? Имате ли слънчеви панели за електричеството?

— Е, виках консултанти да огледат. Само че Джери — съпругът ми — каза, че ще е прекалено скъпо да се инсталират. Но аз не съм се отказала.

— А уредите ви…

— Всичките са енергоспестяващи. Всичките.

— Това е добре. Колко е голямо семейството ви?

— Имам двама сина. На седем и на девет.

— Чудесно. Колко е голяма къщата ви?

— Не знам точно.

— Колко квадратни метра?

Тя се поколеба.

— О, по дяволите, кажи му, Ан — намеси се Брадли. — Има огромна къща. Сигурно има хиляда, хиляда и петстотин квадратни метра. Абсолютно прекрасна къща. А да видиш парка около нея! Сигурно е акър, акър и половина. Поливачките работят денонощно. А оформлението — думи нямам. Но пък там непрекъснато гостуват важни хора, които трябва Да дадат своята лепта за добри каузи. Коктейлите й винаги са първокласни.

Кенър я погледна.

— Хиляда и триста — каза Ан. — Квадратни метра.

— За четирима: души? — каза Кенър.

— Е, свекърва ми също живее при нас понякога. А да не забравяме и за домашната помощница отзад.

— А имате ли и друг дом? — попита Кенър.

— Мамка му, два има — каза Брадли. — Има страхотна къща в Аспен и още една в Мейн.

— Те са ни по наследство — каза Ан. — Моят съпруг…

— А и онзи апартамент в Лондон — каза Брадли, — той ваш ли е, или е служебен на мъжа ти?

— На компанията е.

— А как пътувате? — попита Кенър. — Използвате ли частни самолети?

— Е, не че имаме собствен самолет, но ползваме услугите на приятели. Които и без това пътуват. Ние сме просто пасажери, за да не летят самолетите полупразни. Което е добре.

— Разбира се — каза Кенър. — Но трябва да призная, че съм малко объркан относно философията…

— Вижте — прекъсна го тя във внезапен пристъп на гняв. — Живея в среда, където трябва да поддържам определен стандарт. Това е необходимо за бизнеса на съпруга ми, а и… а къде живеете вие, между другото?

— Имам апартамент в Кеймбридж.

— Колко е голям?

— Сто квадрата. Нямам кола. Летя с евтина класа.

— Не ви вярвам — каза тя.

— По-добре му повярвай — посъветва я Брадли. — Този човек знае какво…

— Млъкни, Тед — сопна му се Ан. — Пиян си.

— А, не, още не съм — каза той, явно засегнат.

— Не ви съдя, Ан — тихо каза Кенър. — Знам, че сте отдадена на каузата си. Просто се опитвам да разбера каква е реалната ви позиция по отношение на околната среда.

— Позицията ми е, че човешките същества загряват планетата и я тровят, и че имаме морални задължение към биосферата — към всички животни и растения, които загиват, и към неродените ни деца и внуци — да овладеем навреме тези катастрофални промени. — Облегна се назад и кимна решително.

— Значи моралните ни задължения са към други — други животни, растения, други хора.

— Именно.

— И трябва да направим това, което е в техен интерес?

— В интерес на всички ни.

— Да приемем, че което е в техен интерес, не е в наш. Обикновен конфликт на интереси.

— Всяко същество има право да живее на планетата.

— Не е възможно да вярвате в това — каза Кенър.

— Напротив, вярвам. Всяко живо същество.

— Дори маларийният паразит?

— Е, и той е част от природата.

— Това означава ли, че сте против изкореняването на детския паралич и едрата шарка? Те също са били част от природата.

— Е, мога само да кажа, че това е част от арогантното отношение на човечеството — да променя света според целите си. Един задвижван от тестостерона импулс, който жените не споделят…

— Не ми отговорихте — прекъсна я Кенър. — Смятате ли, че не е трябвало детският паралич и едрата шарка да бъдат изкоренени?

— Играете си с думите.

— Едва ли. Неестествено ли е да променяш света според нуждите си?

— Разбира се. Това е вмешателство в природата.

— Виждали ли сте някога термитник? Или вир, заприщен от строителната дейност на бобрите? Тези същества променят драстично околната среда, което се отразява на много други създания. И тяхното ли е вмешателство в природата?

— Термитниците не са заплаха за света — каза тя.

— Може да се спори. Общото тегло на термитниците надвишава общото тегло на всички хора по света. Ако трябва да бъдем точни — надвишава го хиляда пъти. Знаете ли колко метан произвеждат термитниците? А метанът е по-силен парников газ от въглеродния двуокис.

— Това става нетърпимо — каза Ан. — Вие обичате да спорите, а аз не. Аз просто искам да направя света едно по-добро място. А сега мисля да почета списание. — Премести се в предната част на салона и седна с гръб към Кенър.

Сара остана на мястото си.

— Намеренията й са добри — каза тя.

— За разлика от информацията й — отвърна Кенър. — Истинска рецепта за катастрофа.

 

 

Тед Брадли се размърда. Беше наблюдавал спора между Кенър и Ан. Харесваше Ан. Беше почти сигурен, че е спал с нея. Когато пиеше, понякога му се губеха някои неща, но имаше някакъв смътен и много приятен спомен с Ан и предполагаше, че това е причината.

— Мисля, че бяхте груб — каза с президентския си тон. — Защо трябва да наричате жена като Ан „рецепта за катастрофа“? Тя е искрено загрижена за тези неща. Посветила е живота си на тях, буквално.

— И какво от това? — попита Кенър. — Загрижеността няма нищо общо. Желанието да вършиш добро няма нищо общо. Единствено важни са знанието и резултатите. Тя не разполага със знанието — и което е още по-лошо, не го знае. Хората не знаят как да направят нещата, които тя вярва, че трябва да се направят.

— Като какво например?

— Като управлението на околната среда. Не знаем как се прави.

— Какво говорите? — възкликна Брадли и размаха ръце. — Това са глупости. Разбира се, че можем да управляваме околната среда.

— Сериозно? Знаете ли нещо за историята на парк Йелоустоун? Първият национален парк?

— Бил съм там.

— Не това ви попитах.

— Не можете ли да карате по същество? — сопна се Брадли. — Малко е късно за викторинки, професоре. Ако се сещате какво имам предвид?

— Добре тогава, аз ще ви разкажа историята му.

 

 

Йелоустоун парк, обясни той, бил първият район в историята на света, отделен като природен резерват. Районът около река Йелоустоун в Уайоминг отдавна си бил спечелил слава с великолепната си природа. Люис и Кларк го възпели в песните си. Художници като Бирщад и Морън го рисували. А новата Северна тихоокеанска железница имала нужда от красиви пейзажи, които да привлекат туристи на запад. Така че през 1872-ра, донякъде заради натиска на железницата, президентът Юлисис Грант създал Национален парк Йелоустоун на площ от два милиона акра.

Имало само един проблем, на който не било обърнато внимание нито тогава, нито по-късно. Никой нямал опит, никакъв опит, в управлението на един резерват. Дотогава не била възниквала подобна нужда. И хората приели, че е много по-лесно, отколкото се оказало в действителност.

Когато Теодор Рузвелт посетил парка през 1903-та, видял земя, гъмжаща от дивеч. Имало хиляди лосове, бизони, черни мечки, сърни, пуми, гризлита, койоти, вълци и муфлони. По онова време вече имало правила мястото да бъде оставено на самотек. Малко след това било създадено Управлението на парковете, нова бюрократична институция, чието единствено предназначение било да поддържа парка в първоначалното му състояние.

Ала само след десет години гъмжащата от дивеч земя, която видял Рузвелт, вече я нямало, изчезнала била завинаги. Единствено заради парковите управители — които трябвало да опазят парка в девственото му състояние. Те предприели серия от мерки, които уж били в интерес на резервата и неговите обитатели. Само че сгрешили.

 

 

— Е — каза Брадли, — знанията ни са се разширили с времето…

— Не, не са — каза Кенър. — Точно това имам предвид. Днес неуморно твърдим, че знаем повече отпреди, но фактите не го потвърждават.

 

 

А фактите били следните: първите паркови управители погрешно вярвали, че лосовете са на изчезване. И се опитали да увеличат стадата лосове в резервата, като елиминират хищниците. За тази цел изпозастреляли и отровили всички вълци в района. И забранили на индианците да ловуват на територията на резервата, макар че Йелоустоун бил традиционен ловен район.

Защитени по този начин, стадата лосове се разраснали и изяли такива огромни количества определени храсти и треви, че екологията на района започнала да се променя. Лосовете изяли храсталаците, от които бобрите строели язовирите си, и в резултат бобрите изчезнали. Точно тогава управителите открили, че бобрите са жизненоважни за цялостния воден баланс на района.

Когато бобрите изчезнали, ливадите изсъхнали; пъстървата и видрите изчезнали; почвената ерозия се засилила и екологията на парка се променила още повече.

До двайсетте години вече било повече от ясно, че има твърде много лосове, и рейнджърите започнали да ги отстрелват масово, с хиляди. Само че промяната в растителната екосистема изглеждала окончателна — старият коктейл от дървета и треви не се върнал.

Станало ясно също, че индианските ловци от стари времена са оказвали ценно екологично влияние върху парковите земи, ограничавайки популациите на лосовете и бизоните. Това закъсняло разбиране дошло като част от по-широкото разбиране, че индианците до голяма степен са оформили така наречената „недокосната дива природа“, която заварили първите бели хора, когато пристигнали в Новия свят. „Недокоснатата дива природа“ изобщо не била такава. Човешките същества в Северна Америка имали огромно влияние върху околната среда в продължение на хиляди години — палели тревата, променяли горите, разреждали определени животински популации, а други ловували до степен на изчезване.

Стигнало се до извода, че забраната индианците да ловуват в резервата е била грешка. Но тя била само една от многото грешки, които парковите управители продължавали да допускат поколение след поколение. Мечките гризли първо били защитени, после избити. Вълците били избити, после внесени отвън. Изследванията на животинските популации чрез теренни проучвания и радиояки били преустановени, а след това подновени, когато определени видове били обявени за застрашени от изчезване. Въведена била политика за предотвратяване на горските пожари, без да се разбират регенеративните ефекти на пожарите. Когато тази политика била отречена, хиляди акри били изгорени и мащабните пожари произвели такава горещина, че почвата се стерилизирала и се наложило горите да бъдат засаждани изкуствено. През седемдесетте била развъдена дъговата пъстърва, която скоро унищожила всички местни видове пъстърви.

И така нататък.

И още.

 

 

— На практика — каза Кенър — това е историята на една некомпетентна, неука и катастрофално груба намеса, последвана от опити да се поправи намесата, последвани от опити да се поправят щетите, нанесени от поправките, също толкова драматични, колкото всеки разлив на петрол или токсично сметище. Само дето в този случай липсва злата корпорация или разчитащата на изкопаеми горива икономика, които да обвиним. Тази катастрофа е била причинена от природозащитници, натоварени със задачата да защитят дивата природа, които правели една след друга ужасни грешки — и едновременно с това доказали колко малко са познавали и разбирали околната среда, която е трябвало да защитят.

— Това е нелепо — каза Брадли. — Ако искаш да опазиш дивата природа, просто я пазиш и толкова. Оставяш я на мира и чакаш природното равновесие да си каже тежката дума. Нищо повече не е необходимо.

— Дълбоко грешите — каза Кенър. — Пасивната протекция — да оставиш нещата на самотек — не запазва статуквото в природата, точно както не го запазва и в задния ви двор. Светът е жив, Тед. Нещата са в постоянно движение. Видовете печелят, губят, ту са във възход, ту в упадък, превземат чужди територии или биват превземани. Като оградиш няколко хектара дива природа, не я замразяваш в сегашното й състояние, точно както ако заключиш децата си в стаята, те няма да спрат да растат. Нашият свят е свят на промяна и ако искаш да запазиш една земя в определено състояние, трябва първо да решиш какво да е състоянието и след това активно, дори агресивно, да го управляваш.

— Но нали казахте, че не знаем как се прави.

— Точно така. Не знаем. Защото всяко действие води до промяна в околната среда, Тед. А всяка промяна е за сметка на дадено растение или животно. Неизбежно е. Запазването на старите гори, за да се помогне на петнистата сова, означава къртландското коприварче и други птици да бъдат лишени от младите гори, които предпочитат. Безплатен обяд не съществува.

— Но…

— Няма но, Тед. Назовете ми едно действие, което има само положителни последици.

— Добре. Забраната на хлорфлуоровъглеродите заради озоновия слой.

— Това се отрази зле на хората в Третия свят, защото евтините начини за замразяване бяха елиминирани, храната им се разваляше по-често и повече хора умираха от хранителни отравяния.

— Но озоновият слой е по-важен…

— За вас може би. Те обаче сигурно няма да се съгласят с вас. Ние обаче говорим дали съществува действие, което да няма никакви вредни последици.

— Добре. Слънчевите панели. Домашните системи за рециклиране на водата.

— Позволяват на хората да си строят къщи в дивото, на места недостъпни преди заради липсата на канализация и електричество. Представлява намеса в дивата природа и по този начин застрашава видове, които преди това не са били под заплаха.

— Забраната на ДДТ.

— Спокойно може да се определи като най-голямата трагедия на двайсети век. ДДТ беше най-доброто средство срещу комарите и въпреки всички празни приказки, няма друг продукт, който да се доближава дори малко до неговата ефективност и безопасност. След забраната му два милиона души годишно умират ненужно от малария, главно деца. Общо забраната досега е отговорна за смъртта на повече от петдесет милиона души[3]. Забраната на ДДТ уби повече хора от Хитлер, Тед. А природозащитното движение направи невъзможното да се стигне дотам[4].

— Но ДДТ беше канцерогенен.

— Не, не беше. И по времето, когато го забраниха, това беше известно на всички[5].

— Не беше безопасен.

— Всъщност беше толкова безопасен, че можеше да го ядеш. И група хора, участвали в експеримент, са правили точно това в продължение на две години[6]. След забраната беше заменен с паратион, който наистина не е безопасен. Повече от сто селскостопански работници починали в месеците след забраната на ДДТ, защото нямали опит в работата с наистина токсични пестициди[7].

— Не съм съгласен с вас по тези въпроси.

— Само защото не разполагате със съответните факти или не желаете да приемете последиците от действията на организациите, които подкрепяте. Ще дойде ден, когато забраната на ДДТ ще бъде призната за непростима грешка.

— ДДТ всъщност изобщо не е бил забраняван официално.

— Прав сте. Просто държавите бяха уведомени, че ако продължат да го използват, ще им бъде отказана чуждестранна помощ. Кенър поклати глава. — Но има един неоспорим аргумент и той е, по статистика на ООН, че преди забраната на ДДТ маларията се е била свила до статут на рядка болест. Петдесет хиляди починали годишно в световен мащаб. Само няколко години по-късно маларията отново е световен бич. Петдесет милиона души са умрели след забраната, Тед. Пак повтарям, няма действие без вреда.

Последва дълго мълчание. Тед се размърда, понечи да каже нещо, после затвори уста. Накрая каза:

— Добре де. Добре. — После премина на президентски режим във висша степен. — Убедихте ме. Признавам, че имате основание. И какво?

— Това, че основният въпрос за всяко природозащитно действие е дали ползите надвишават вредите. Защото вреда винаги има.

— Добре. И?

— Да сте чували някоя природозащитна група да говори по този начин? Не сте. Всички те са абсолютисти. Изправят се пред съда и авторитетно заявяват, че ограниченията трябва да бъдат наложени, без да се замисляме за цената[8]. Изискването ограниченията да показват съотношението разход-полза им беше наложено от съдилищата след период на безумни отсъждания. Природозащитниците вдигнаха врява до небето заради изискването за оценка разход-полза и още вдигат. Не искат хората да знаят колко струват на обществото и на света исканите от тях ограничения. Ненадминат пример в това отношение бяха ограниченията върху бензола от края на осемдесетте години, които излязоха толкова скъпи при толкова нищожна полза, че струваха двайсет милиарда долара за всяка спасена година живот[9]. Вие поддържате ли това ограничение?

— Е, когато го представяте по този начин — не.

— Какъв друг начин има, Тед, освен истината? Двайсет милиарда долара, за да спасиш една година живот? Това беше цената на ограничението. Морално ли е да подкрепяте организации, които се борят за толкова скъпи ограничения?

— Не.

— Водещата лобираща група в Конгреса за ограничение на бензола беше НФПР. Ще се оттеглите ли от управителния й съвет?

— Не, разбира се.

Кенър само бавно кимна.

— Това слага край на разговора ни.

 

 

Санжонг сочеше екрана на компютъра и Кенър седна до него. Екранът показваше въздушна снимка на тропически остров с гъсти гори и широк залив синя вода. Снимката, изглежда, бе направена от ниско прелитащ самолет. Около залива имаше четири обрулени дървени бараки.

— Тези са нови — каза Санжонг. — Появили са се през последните двайсет и четири часа.

— Изглеждат стари.

— Да, но не са. Внимателният оглед подсказва, че са изкуствени. Възможно е да са направени от пластмаса, а не от дърво. Най-голямата, изглежда, се ползва за жилище, другите три — за оборудване.

— Какво оборудване? — попита Кенър.

— На снимките не се вижда нищо. Оборудването сигурно е било разтоварено през нощта. Получих сносно описание от митниците на Хонконг. Оборудването се състои от три свръхзвукови кавитационни генератора. Монтирани в рамки от въглеродна матрица, издръжливи на резонантен удар.

— Свръхзвуковото оборудване продава ли се?

— Те са се добрали до такова. Как — не знам.

Евънс се приближи и тихо попита:

— Какво е това свръхзвуково не знам какво си?

— Кавитационен генератор — каза Кенър. — Високоенергийно акустично устройство с размерите на камион, което генерира радиално-симетрично кавитационно поле.

Евънс го гледаше все така тъпо.

— Кавитацията — обясни Санжонг — представлява образуването на мехури в някаква субстанция. Когато кипваш вода, това е кавитация. Водата можеш да я кипнеш и с помощта на звук, но в нашия случай генераторите са предназначени за създаване на кавитационни полета в твърдо вещество.

— Какво твърдо вещество?

— Земята — каза Кенър.

— Не разбирам — каза Евънс. — Ще правят мехури в земята като във вряща вода?

— Нещо такова, да.

— Защо?

Прекъсна ги появата на Ан Гарнър.

— Това сбирка на мъжки клуб ли е? — попита тя. — Или е позволено и за външни хора?

— Разбира се — каза Санжонг и затрака по клавиатурата. На екрана се появиха графики. — Тъкмо преглеждахме нивата на въглероден двуокис на ледените недра от Восток и от Гренландия.

— Не можете да ме държите на тъмно завинаги, момчета — каза Ан. — Рано или късно самолетът ще кацне. И тогава ще разбера какво всъщност сте намислили.

— Вярно е — каза Кенър.

— Защо не ми го кажете сега?

Кенър само поклати глава.

Пилотът се обади по интеркома.

— Сложете си коланите, моля. Захождаме за кацане в Хонолулу.

— Хонолулу! — възкликна Ан.

— А вие къде си мислехте, че отиваме?

— Мислех…

И млъкна.

„Тя знае къде отиваме“ — помисли си Сара.

 

 

Докато презареждаха в Хонолулу, един инспектор от митниците се качи на борда и поиска да види паспортите им. Присъствието на Тед Брадли явно го изненада приятно и той започна да се обръща към него с „господин президент“. На свой ред, Брадли остана много поласкан от вниманието на човек в униформа.

След като им провери паспортите, митничарят се обърна към групата:

— Целта на пътуването ви е обявена като остров Гареда от Соломоновия архипелаг. Просто искам да съм сигурен, че сте наясно със ситуацията на Гареда. Повечето посолства предупредиха туристите да не тръгват за там предвид настоящите условия.

— Какви настоящи условия? — попита Ан.

— На острова има бунтовници. Вече загинаха доста хора. Миналата година австралийската армия нахлу на острова и излови повечето бунтовници, но не всички. Само последната седмица бяха убити трима души, двама от които чужденци. Единият от труповете бил, ъъъ, обезобразен. И главата била взета.

— Какво?

— Главата била взета. След смъртта.

Ан се обърна към Кенър.

— И ние отиваме там? На Гареда?

Кенър кимна.

— В какъв смисъл била взета главата?

— Сигурно заради черепа.

— Черепа — повтори тя. — Значи… става въпрос за ловци на глави…

Кенър пак кимна.

— Слизам от този самолет — каза тя, взе си чантата и заслиза по стълбите.

Дженифър тъкмо се будеше.

— Какъв й е проблемът?

— Не обича да се сбогува — каза Санжонг.

Тед Брадли поглаждаше брадичката си по начин, който според него явно изразяваше дълбока замисленост. Накрая каза:

— На някакъв чужденец са му отрязали главата?

— Явно е било нещо по-лошо от това — каза митническият служител.

— Господи. Какво може да е по-лошо от това? — каза през смях Брадли.

— Ситуацията там не е съвсем ясна — каза митничарят. — Сведенията са противоречиви.

Брадли спря да се смее.

— Не. Сериозно. Искам да знам. Какво може да е по-лошо от обезглавяване?

Последва кратко мълчание.

— Изяли са го — каза Санжонг.

Брадли се отпусна в седалката си.

Изяли са го?

Митничарят кимна.

— Части от него — каза той. — Поне такива сведения получихме.

— Мама му стара — възкликна Брадли. — Кои части? Няма значение, не искам да знам. Исусе Христе. Изяли са го човечеца!

— Не е нужно да идвате, Тед — каза Кенър. — Можете да си тръгнете като госпожа Гарнър.

— Трябва да призная, че това ми минава през ум — каза той с трезвия си, президентски тон. — Да те изядат не е най-достойният край за нечия кариера. Помислете си за великите. За Елвис например — изяден. Джон Ленън — изяден. Така де, не с това искаме да ни запомнят. — Той се умълча, свел брадичка към гърдите си, потънал дълбоко в мисли, после пак я вдигна. Този жест го беше изпълнявал стотици пъти по телевизията. — Не — каза накрая. — Ще приема опасността. Ако вие ще ходите, и аз ще дойда.

— Ние отиваме — каза Кенър.

Бележки

[1] Най-скорошната публикация — „Нейчър“ 22 (октомври 2003) — твърди, че след като и Русия подписа споразумението, спадът на температурата до 2050-а ще бъде 0,02 градуса по Целзий. Моделите на МККП дават по-висока прогноза, но не надхвърлят 0,15 градуса. Ломборг, стр. 302. Уигли, 1998: „Редукциите на глобалното затопляне са малки — 0,08–0,28 градуса по Целзий“. — Б.а.

[2] Мартин Хофърт и колектив, „Напредналата технология — път към стабилност на глобалния климат: енергия за планетата-парник“, „Сайънс“ 298 (1 ноември 2002): 981–87. „Енергийни източници, които могат да произвеждат сто до триста процента от сегашната консумация на енергия в световен мащаб, без емисии на парникови газове, не съществуват“. — Б.а.

[3] Някои оценки сочат трийсет милиона починали. — Б.а.

[4] Пълна дискусия върху ДДТ във Вилдавски, 1994, стр. 56–80. — Б.а.

[5] Комисията Суийни, 26 април 1972, „ДДТ не представлява канцерогенна заплаха за човека“. Ракълшос го забрани два месеца по-късно с думите, че ДДТ „представлява канцерогенен риск“ за човека. Той никога не е чел доклада „Суийни“. — Б.а.

[6] Хейес, 1969 — Б.а.

[7] Джон Ноубъл Уилфърд, „Смърт от наследника на ДДТ поражда тревога“, „Ню Йорк Таймс“, 21 август 1970, стр. 1; Вилдавски, 1996, стр. 73. — Б.а.

[8] Отпратки към съдебните дела в Санстейн, стр.200–1. — Б.а.

[9] Виж изследването на Харвардския център за анализ на риска: Тенгс и колектив, 1995. За пълната дискусия виж Ломборг, стр. 338. Той заключава: „Когато игнорираме цената на нашите природозащитни решения… в други области… ние всъщност извършваме статистическо убийство“. Той оценява смъртните случаи, които са можели да се избегнат, на 60 000 годишно само за Съединените щати. — Б.а.