Майкъл Крайтън
Състояние на страх (77)

КЪМ ГАРЕДА
Сряда, 13 октомври
21:30

До летище Контаг на Гареда имаше девет часа полет. Салонът тънеше в мрак — повечето пътници спяха. Кенър както обикновено беше буден — със Санжонг седяха отзад и си говореха тихо.

Питър Евънс се събуди приблизително четири часа след началото на полета. Пръстите на краката му още пареха от антарктическото приключение, а гърбът му беше здравата натъртен от подмятането по време на пороя. Болката в пръстите му напомни, че трябва да ги проверява ежедневно за начало на инфекция. Стана и мина в задната част на салона, където седеше Кенър. Свали си чорапите и се зае да огледа пръстите си.

— Подуши ги — каза Кенър.

— Какво?

— Помириши ги. Ако имаш гангрена, най-напред ще я познаеш по миризмата. Болят ли те?

— Парят. Предимно нощем.

— Ще се оправиш. Мисля, че няма да загубиш нито един.

Евънс се облегна назад и си помисли колко е странно да си говорят за пръстите му и дали няма да загуби някой. От това гърбът незнайно защо го заболя още повече. Отиде в банята в дъното на самолета и разрови чекмеджетата за някакви обезболяващи. Имаше само „Адвил“, така че изпи две хапчета и се върна при другите.

— Онова, дето го разиграхте в Хонолулу, беше много умно. Жалко, че не подейства на Тед.

Кенър само го гледаше.

— Нищо не сме разиграли — каза Санжонг. — Вчера наистина е имало трима убити.

— Да бе. И са изяли единия?

— Според сведенията.

— Егати — промърмори Евънс.

 

 

Евънс вървеше към предната част на салона. Сара се надигна и прошепна:

— Не можеш ли да заспиш?

— Да. Освен това ме боли. А теб?

— И мен. Болят ме пръстите на краката. От измръзването.

— И мен.

Тя кимна към кухнята.

— Дали има някаква храна там?

— Сигурно.

Тя стана и тръгна назад. Той тръгна след нея.

— Болят ме и ушите, горната им част — каза Сара.

— Моите са добре — каза той.

Сара разрови шкафовете и намери някакви изстинали спагети. Подаде му една чиния. Той поклати глава. Тя си сложи и започна да яде.

— Откога познаваш Дженифър?

— Не може да се каже, че я познавам. Запознахме се наскоро, в правния офис.

— Тя защо идва с нас?

— Мисля, че се познава с Кенър.

— Така е — каза Кенър от мястото си.

— Откъде?

— Племенница ми е.

— Сериозно? — каза Сара. — И откога ти е пле… няма значение. Съжалявам. Късно е.

— Дъщеря е на сестра ми. Родителите й загинаха при самолетна катастрофа, когато Дженифър беше на единайсет.

— О!

— Тя е самостоятелно момиче.

— О!

Евънс погледна Сара и за пореден път си помисли, че трябва да има някакъв номер — как можеше да изглежда толкова красива и съвършена, когато току-що е станала от сън. А и пак си беше сложила от онзи парфюм, който го подлудяваше от първия миг, в който го подуши.

— Е — каза Сара. — Изглежда много приятна.

— Аз не, ъъъ, няма такова…

— Спокойно, Питър — каза тя. — Няма нужда да се преструваш пред мен.

— Не се преструвам — каза той и се приведе малко по-близо да усети отново парфюма.

— Напротив, преструваш се. — Тя се дръпна и седна срещу Кенър. — Какво ще правим, като кацнем на Гареда?

 

 

„Това го умее съвършено“, помисли си Евънс. Довела бе до съвършенство смразяващата си способност изведнъж да престава да го забелязва, сякаш той изобщо не съществува. В момента дори не поглеждаше към него. Беше насочила цялото си внимание към Кенър, разговаряше с него съсредоточено и се държеше, сякаш наоколо няма никой друг.

Това да го провокира ли беше предназначено? Нещо като примамка, която да възбуди интереса му и да го пришпори към гонитба? Защото изобщо не му действаше по този начин. Вбесяваше го.

Идеше му да удари с юмрук по масата и да каже: „Ехо! Земята — до Сара!“ Или нещо подобно.

Но му се струваше, че така само би влошил нещата. Лесно можеше да си представи пренебрежителния й поглед. Ама и ти си едно бебе. Или нещо такова. Това го изпълваше с копнеж за нещо простичко, нещо като отношенията му с Джанис. Само едно страхотно тяло и глас, който можеш да изключиш. Точно от това имаше нужда в момента.

Въздъхна дълбоко.

Тя го чу, погледна го и потупа мястото до себе си.

— Ела седни, Питър. И се включи в разговора. — И му отправи широка, ослепителна усмивка.

Той съвсем се обърка.

 

 

— Това е Резолюшън Бей — каза Санжонг и обърна компютъра си, така че всички да виждат. На екрана се появи заливът, после и карта на целия остров. — Намира се в североизточната част на острова. Летището е на западния бряг. Приблизително на четирийсет километра.

Остров Гареда приличаше на огромно авокадо, потопено във водата, с назъбена брегова линия.

— Дели го планинска верига — продължи Санжонг. — На места достига до хиляда метра височина. Джунглата във вътрешността на острова е много гъста, на практика непроходима, освен по асфалтираните пътища или пътеките. Няма да можем да я пресечем пеш.

— Значи ще използваме някое шосе — каза Сара.

— Може би. Но доколкото ни е известно, бунтовниците са в ето този район… — той очерта с пръст средата на острова — и са се разделили на две или може би три групи. Точното им местоположение не е известно. Превзели са това малко село тук, Павуту, близо до северния бряг. Там, изглежда, е щабът им. Най-вероятно са блокирали и пътищата, а сигурно патрулират и по пътеките през джунглата.

— Тогава как ще стигнем до Резолюшън Бей?

— По възможност с хеликоптер — каза Кенър. — Уредих да ни чакат, но тук нищо не се знае със сигурност. Ако стане засечка, ще тръгнем с кола. Докъде ще стигнем — не се знае. На този етап можем само да гадаем какво ще стане.

— И когато стигнем до Резолюшън Бей? — попита Евънс.

— На плажа има четири нови постройки. Трябва да ги превземем и да обезвредим машинариите вътре. Така, че да не могат да се поправят. Трябва също да открием обслужващия подводницата кораб и да обезвредим подводницата.

— Каква подводница? — попита Сара.

— Взели са под наем малка изследователска подводница, двуместна. В района е вече от две седмици.

— И какво прави?

— Вече сме почти сигурни, че знаем. Цялата верига на Соломоновите острови — това са повече от деветстотин острова — се намира в силно активна част на света по отношение на тектоничните плочи. На това място те се срещат. Точно затова има толкова много вулкани и толкова много земетресения. Районът е изключително нестабилен. Тихоокеанската плоча се сблъсква и плъзга под Олдованското яванско плато. В резултат се е появил Соломоновият разсед, който се извива в дъга по протежение на цялата северна страна на архипелага. Каналът се намира малко на север от Резолюшън Бей.

— Значи това е активен геоложки район с дълбок ров — каза Евънс. — Все още не схващам каква е играта.

— Множество подводни вулкани, множество нестабилни наклони и следователно потенциал за свлачища — каза Кенър.

— Свлачища. — Евънс потърка очи. Наистина беше късно.

— Подводни свлачища — уточни Кенър.

— Опитват се да предизвикат подводно свлачище ли? — попита Сара.

— Така смятаме. Някъде по склона на Соломоновия разсед. Вероятно на дълбочина от сто и петдесет до триста метра.

— И какво ще постигнат с това? С подводното свлачище? — попита Евънс.

Кенър се обърна към Санжонг.

— Покажи им голямата карта. — Санжонг извика на екрана карта на целия тихоокеански басейн, от Сибир до Чили и от Австралия до Аляска.

— Така — каза Кенър. — А сега си представете права линия от Резолюшън Бей и вижте къде ще ви отведе.

— Калифорния!

— Именно. След около единайсет часа.

Евънс се намръщи.

— Подводно свлачище…

— Измества огромно количество вода, много бързо. Най-често така възникват цунами. Вълната ще пресече Тихия океан със скорост от седемстотин и петдесет километра в час.

— Мале мила! — възкликна Евънс. — За колко голяма вълна говорим?

— Всъщност става дума за серия вълни. Подводното свлачище в Аляска през 1952-ра породи вълна, висока девет метра. Височината на тази обаче не може да се предскаже, защото височината е функция от бреговата линия, в която се удря вълната. В някои части на Калифорния може да достигне до двайсет метра. Колкото шестетажна сграда.

— О, Боже! — промълви Сара.

— И с колко време разполагаме, преди да го направят? — попита Евънс.

— Конференцията ще продължи още два дни. На вълната ще й е необходим един ден да прекоси Тихия океан. Така че…

— Имаме един ден.

— В най-добрия случай. Един ден да кацнем, да се придвижим до Резолюшън Бей и да ги спрем.

 

 

— Кого да спрем? — попита Тед Брадли. Вървеше към тях и се прозяваше. — Господи! Главата ми ще се пръсне! Едно малко може и да ми помогне, какво ще кажете? — Млъкна и ги изгледа един по един. — Какво става бе, хора? Изглеждате така, сякаш съм прекъснал нечие погребение.