Майкъл Крайтън
Състояние на страх (6)

ВАНКУВЪР
Вторник, 8 юни
16:55

Нат Деймън подписа документа със замах.

— Досега не ме бяха карали да подписвам декларация за неразкриване на информация.

— Което е изненадващо — каза мъжът с лъскавия костюм и прибра документа. — Всъщност това е стандартна процедура. Не искаме информация за собствеността ни да бъде достъпна за всеки. — Той беше адвокат, придружаващ клиента си, а клиентът беше брадат мъж с очила, облечен с дънки и работна риза. Брадатият каза, че бил нефтен геолог, и Деймън му повярва. Определено приличаше на другите нефтени геолози, с които си бе имал работа.

Компанията на Деймън се казваше „Канадски морски ИП технологии“. От един миниатюрен претъпкан офис в покрайнините на Ванкувър Деймън даваше под наем на клиенти от целия свят изследователски подводници и потопяеми механизми с дистанционно управление. Не притежаваше тези машини — просто ги даваше под наем. Подводниците се намираха на различни места по целия свят — в Йокохама, Дубай, Мелбърн, Сан Диего. Варираха от напълно независими петнайсетметрови подводници с шестчленен екипаж, които можеха да обиколят цялото земно кълбо, до миниатюрни едноместни потапящи се механизми и още по-малки роботизирани устройства, управлявани дистанционно от кораб-майка на повърхността.

Клиенти на Деймън бяха енергийни и миньорски компании, които използваха устройствата му за подводни проучвания или за да проверят състоянието на морските си сонди и платформи. Бизнесът му беше тясно специализиран и малкият му офис на гърба на един сух ремонтен док рядко се радваше на посетители.

Тези двамата обаче се бяха появили малко преди да затвори. През цялото време говореше адвокатът — клиентът само му беше подал визитка, на която пишеше „Сеизмични замервания“, с адрес в Калгари. В това имаше смисъл — Калгари беше един от световните центрове на петролния бизнес. „Петро-Канада“, „Шел“ и „Санкор“ бяха там, както и много други. Имаше и десетки малки частни консултантски агенции, занимаващи се с проучвания и изследователска дейност.

Деймън свали от лавицата зад себе си малък макет. Миниатюрна бяла подводница с тъп нос и купол като мехур. Постави я на масата пред двамата мъже.

— Тази бих препоръчал за нуждите ви — каза той. — „ИП Скорпион“, конструирана в Англия само преди четири години. Двучленен екипаж. Дизелово и електрическо захранване, аргонов двигател със затворен цикъл. Под водата работи с двайсет процента кислород и осемдесет процента аргон. Солидна, доказала се технология — скрубер от калиев хидроокис, захранване от двеста волта, оперативна дълбочина от седемстотин метра и 3,8 часа време под вода. Това е еквивалентът на японската „Шинкай 2000“, ако сте я чували, или на „Даунстар 80“ — от нея има само четири в целия свят, но те работят по дългосрочни договори. Скорпионът е чудесна подводница.

Мъжете кимнаха и се спогледаха.

— И с какви външни манипулатори разполага? — попита брадатият.

— Това зависи от дълбочината — каза Деймън. — На по-малки дълбочини…

— Да кажем на седемстотин метра. С какви външни манипулатори разполага?

— Искате да събирате проби на седемстотин метра?

— Всъщност ще поставяме замерващи устройства на дъното.

— Разбирам. Неща като радиоустройства? Които да изпращат информация на повърхността?

— Нещо такова.

— Колко са големи тези устройства?

Брадатият раздалечи ръце на шейсетина сантиметра.

— Приблизително толкова.

— И тежат колко?

— О, не знам точно колко. Може би около сто килограма.

Деймън скри изненадата си. Петролните геолози обикновено знаеха съвсем точно с какво ще работят. Размерите до сантиметър, тежестта до грам, специфичното тегло и така нататък. Този тип имаше доста бегла представа за нещата. Или пък Деймън ставаше прекалено подозрителен. Продължи:

— И тези сензори са за геоложки проучвания?

— На по-късен етап — да. Първо ще ни трябва информация за океанските течения, вълните, температурата по дъното. Такива неща.

Деймън си помисли — за какво? Защо им бе да знаят за теченията? Разбира се, може би планираха да пуснат сонда, но никой не би го направил на дълбочина седемстотин метра.

Какво смятаха да правят тези хора?

— Е — каза той, — щом ще поставяте външни устройства, трябва да ги прикрепите към външния корпус преди потапянето. За тази цел има ниши от двете страни. — Той посочи на макета. — След като се потопите, разполагате с две дистанционно задвижвани роботизирани ръце, с които да поставите устройствата. За колко устройства става дума?

— Доста.

— Повече от осем?

— О, да. Сигурно.

— Е, тогава едно потапяне няма да е достатъчно. При всяко потапяне можете да вземете осем, най-много десет устройства. — Продължи да говори още известно време, като наблюдаваше лицата им и се опитваше да разбере какво се крие зад неутралните им изражения. Искаха да наемат подводницата за четири месеца, от август нататък. Искаха подводницата и обслужващият я кораб да бъдат транспортирани до Порт Морсби, Нова Гвинея. Щели да си ги вземат оттам.

— В зависимост от това къде отивате, се изискват различни морски лицензи…

— За това ще се тревожим по-късно — каза адвокатът.

— Колкото до екипажа…

— И за това ще се тревожим по-късно.

— Той е част от договора.

— Тогава просто го впишете. Както го правите обикновено.

— Ще върнете кораба в Морсби в края на наемния срок, нали?

— Да.

Деймън седна пред настолния си компютър и почна да попълва Формулярите. Имаше да попълни цели четиридесет и три категории (без да се броят застраховките). Накрая изчисли пълната сума и каза:

— Петстотин осемдесет и три хиляди долара.

На двамата не им мигна окото. Просто кимнаха.

— Половината в аванс.

Пак кимнаха.

— Останалото по сметка, преди да приемете доставката в Порт Морсби. — Никога не изискваше това от редовните си клиенти. Но по някаква причина тези двамата го изнервяха.

— Няма проблем — каза адвокатът.

— Плюс двайсет процента депозит, платими предварително.

Последното изобщо не беше необходимо. Само че Деймън се опитваше да ги прогони, да ги откаже от сделката. Не се получи.

— Няма проблем.

— Добре — каза Деймън. — Ако искате да го обсъдите с компанията-контрактор, преди да подпишете…

— Не. Не е необходимо.

После единият извади плик и го подаде на Деймън.

— Вижте дали това е задоволително.

Беше чек за двеста и петдесет хиляди долара. От „Сеизмични замервания“, платим на „Канадски морски технологии“. Деймън кимна и каза, че е задоволително. Остави плика и чека на бюрото си, до макета на подводницата.

После единият клиент каза:

— Имате ли нещо против да си запиша някои неща? — Взе плика и си записа нещо отгоре му. Чак след като си тръгнаха, Деймън си даде сметка, че му бяха оставили чека, а плика бяха отнесли. Така че да няма пръстови отпечатъци.

Или пък го гонеше параноята? На следващата сутрин беше склонен да мисли, че е точно така. Отиде в Скотиабанк да депозира чека и се отби да поговори с Джон Ким, банковия управител, с молба да провери дали по сметката на „Сеизмични замервания“ има достатъчно средства да се покрие чекът.

Джон Ким каза, че веднага ще провери.