Майкъл Крайтън
Състояние на страх (73)

САНТА МОНИКА
Сряда, 13 октомври
09:33

Седяха на една пейка от другата страна на улицата, срещу конферентния център, на известно разстояние от тълпата при входа. Беше шумно и многолюдно, но Хофман не обръщаше внимание на нищо около себе си. Говореше бързо и въодушевено и размахваше ръце толкова енергично, че току тупваше Евънс в гърдите, без изобщо да забележи.

— Преди десет години започнах с модата и жаргона, като жаргонът, разбира се, е вид речева мода. Исках да разбера какво определя промените в модата и речта. Много бързо открих, че определящи фактори не съществуват. Модите се променят по произволни причини и макар да съществуват някакви модели — цикли, периодичност, корелации — те просто описват, без да обясняват. Следите ли мисълта ми?

— Да — каза Евънс.

— Във всеки случай осъзнах, че тази периодичност и корелациите могат да се разглеждат като системи сами по себе си. Или, ако искате, като екосистеми. Изпробвах тази хипотеза и резултатите бяха изключително обнадеждаващи. Точно както съществува екология на естествения свят, в горите, планините и океаните, съществува и екология на създадения от човека свят, състоящ се от ментални абстракции, идеи и мислене. Именно на това посветих изследванията си.

— Разбирам.

— В рамките на съвременната култура идеите постоянно са в подем и в упадък. За известно време всички вярват в нещо, а после постепенно спират да вярват в него. И накрая идва момент, когато никой не може дори да си спомни за какво е ставало въпрос, така както никой не помни и стария жаргон. Самите идеи са нещо като краткотрайни модни увлечения.

— Разбирам, професоре, но защо…

— Чудите се защо идеите изпадат в немилост? — прекъсна го Хофман. Всъщност говореше на себе си. — Отговорът е прост — случва се, и толкова. В модата, също като в природната екология, се наблюдават сривове. Остри реакции на съществуващия ред. Пада светкавица и опожарява гората. На обгорения терен се заражда нов вид. Случайна, произволна, неочаквана, рязка промяна. Именно това ни демонстрира светът, накъдето и да погледнем.

— Професоре…

— Но точно както могат да се променят внезапно, идеите могат също да се задържат и след като е отминало времето им. Някои идеи продължават да се поддържат от обществеността дълго след като учените са ги изоставили. Лявото и дясното мозъчно полукълбо са чудесен пример. Тази идея стана популярна през седемдесетте благодарение на работата на Спери, който изследва специфична група пациенти, претърпели мозъчна операция. Откритията му не са приложими извън въпросните пациенти. Самият Спери отрича категорично по-широкото им приложение. През осемдесетте вече е ясно, че идеята за лявото и дясното полукълбо е погрешна — при здравите хора лявото и дясното полукълбо не работят самостоятелно. Но в съзнанието на обществото това схващане се задържа още двайсет години. Хората говорят за това, вярват, пишат книги по въпроса десетилетия след като учените са го зарязали.

— Да, всичко това е много интересно…

— По подобен начин през шейсетте години еколозите и поддръжниците на техните идеи охотно приемаха идеята за нещо, наречено „равновесието на природата“. Оставете природата на мира и тя ще си създаде механизми за поддържане на равновесието. Чудесна идея с голямо родословно дърво. Древните гърци са вярвали в нея преди три хиляди години, без никакви научни доказателства. Просто им звучала добре. До началото на деветдесетте обаче учените вече не вярваха в естественото равновесие на природата. Еколозите масово я зарязаха като нещо дълбоко погрешно. Нещо невярно. Фантазия. Сега говорят за динамичен дисбаланс, за многопластови равновесни състояния. Сега вече разбират, че природата никога не е в равновесие. Никога не е била и никога няма да бъде. Напротив, природата винаги е нестабилна, а това означава…

— Професоре — опита се да го прекъсне Евънс. — Ако може да ви попитам…

— Това означава, че човечеството, което доскоро беше набеждавано за основния рушител на естествения ред, просто не е такова. И без него околната среда е в състояние на постоянен срив.

— Но Джордж Мортън…

— Да, да, чудите се за какво сме си говорили с Джордж Мортън. Ще стигна и до това. Не сме се отклонили от темата. Защото Мортън Естествено искаше да говорим за природозащитните идеи. И най-вече за екологичните кризи.

— И вие какво му казахте?

— Ако изучавате медиите, както го правя аз със студентите си в търсене на промени в нормативните схващания, ще откриете нещо изключително интересно. Работихме с текстове от новинарските емисии на основните телевизии — Ен Би Си, Ей Би Си, Си Би Ес. Също с вестникарски статии от Ню Йорк, Вашингтон, Маями, Лос Анжелис и Сиатъл. Преброихме колко често се срещат определени схващания и термини, използвани от медиите. Резултатите бяха невероятни. — Той млъкна.

— Какво открихте? — попита послушно Евънс.

— През есента на 1989-а е настъпила сериозна промяна. Преди това медиите не са си падали по термини като криза, катастрофа, катаклизъм, чума или трагедия. Например през осемдесетте думата „криза“ се е появявала в новинарските емисии приблизително толкова често, колкото и думата „бюджет“. Освен това, преди 1989-а, прилагателни като краен, безпрецедентен, ужасяващ са били необичайни за телевизионните репортажи и вестникарските заглавия. Но след това всичко се променя.

— По какъв начин?

— Тези термини стават все по-обичайни. Думата „катастрофа“ се употребява пет пъти по-често през 1995-а, отколкото през 1985-а. А до двехилядната употребата й се удвоява още веднъж. Променят се и темите. Все по-голямо ударение се поставя върху страха, тревогата, опасността, несигурността, паниката.

— И защо нещата се променят точно през 1989-а?

— А. Добър въпрос. Жизненоважен въпрос. В повечето отношения 1989-а изглежда нормална година — съветска подводница потъва близо до Норвегия; площадът Тянанмън в Китай; единайсетте милиона галона петрол, които „Ексон Валдез“ изпусна в залива Принц Уилям; Салман Рушди беше осъден на смърт; Джейн Фонда, Майк Тайсън и Брус Спрингстийн се разведоха през същата година; епископалната църква нае на работа жена-свещеник; Полша призна правото на профсъюзите да стачкуват; „Вояджър“ кацна на Нептун; земетресение в Сан Франциско разруши магистралите; а Русия, САЩ, Франция и Англия извършиха ядрени опити. Година като всички други. Факт е обаче, че началото на подема в използването на думата „криза“ може да бъде установено с достатъчна прецизност и принадлежи на есента на 1989-а. И съвпадението му с падането на Берлинската стена е крайно подозрително. Последното се случи на девети ноември същата година.

Хофман замълча и погледна Евънс многозначително. Изключително доволен от себе си. Евънс каза:

— Съжалявам, професоре. Не виждам връзката.

— И ние не я виждахме. Отначало мислехме, че няма връзка, а е обикновено съвпадение. Но не беше така. Падането на Берлинската стена маркира и края на съветската империя. И края на Студената война, продължила половин век.

Ново мълчание. Нова доза доволство.

— Съжалявам — каза накрая Евънс. — Тогава съм бил на тринайсет години и… — Сви рамене. — Не виждам накъде биете.

— Към идеята за социален контрол, Питър. Към желанието на всяка суверенна държава да упражнява контрол върху поведението на гражданите си, да ги държи в състояние на разумно покорство. Да карат колите си в дясната страна на платното — или в лявата, според случая. Да си плащат данъците. А ние, разбира се, знаем, че социалният контрол се осъществява най-добре чрез страх.

— Страх — повтори Евънс.

— Именно. Цели петдесет години западните нации държаха гражданите си в състояние на постоянен страх. Страх от другата страна. Страх от ядрена война. Комунистическата заплаха. Желязната завеса. Империята на злото. И в комунистическите страни беше същото, само че с обратен знак. Страх от нас. После, съвсем неочаквано, през есента на 1989-а, на всичко това се сложи край. То изчезна в небитието. Свърши. Падането на Берлинската стена създаде вакуум. Вакуум без страх. Природата не търпи вакуума. Нещо трябваше да го запълни.

Евънс се намръщи.

— Искате да кажете, че екологичните кризи са заели мястото на Студената война?

— Това показват данните. Разбира се, сега си имаме радикалния фундаментализъм и 11-и септември, от които да се страхуваме, и те без съмнение са реални основания за страх, но не това имам предвид. Имам предвид, че винаги е налице причина за страх. Причината може и да се променя с времето, но страхът винаги е с нас. Преди тероризма се страхувахме от замърсяването на околната среда. Преди това си имахме комунистическата заплаха. Въпросът е, че макар специфичната причина за страха ни да се променя, ние никога не оставаме без самия страх. Обществото ни е просмукано от страх, във всичките си аспекти. И това е перманентно състояние.

Размърда се на циментената пейка.

— Замисляли ли сте се някога колко удивителна всъщност е културата на западното общество? Индустриалните нации осигуряват на гражданите си безпрецедентна сигурност, здраве и удобства. Средната продължителност на живота се е увеличила с петдесет процента в сравнение с миналото столетие. И въпреки това съвременните хора живеят в унизителен страх. Страх ги е от непознати, от болести, от престъпността, от околната среда. Боят се от домовете, в които живеят, от храната, която ядат, от технологията, която ги заобикаля. Изпадат в паника заради неща, които дори не могат да видят — микроби, химикали, хранителни добавки, замърсители. Станали са боязливи, нервни, неспокойни и депресирани. И още по-озадачаващо — убедени са, че природата на цялата планета се руши. Забележително! Също като при вещиците, и тук се касае за дълбоко вкоренена заблуда — глобална фантазия, достойна за Средновековието. Всичко отива по дяволите и ние трябва да живеем в страх. Удивително. Ще попитате как е било внушено това убеждение у всички? Защото макар да си мислим, че живеем в различни страни — Франция, Германия, Япония, Щатите — ние всъщност обитаваме една и съща страна — Страната на страха. Как е постигнато това?

Евънс не каза нищо. Знаеше, че не е необходимо.

— Е, ще ви кажа как. Преди време — преди вашето време, Питър — гражданите на Запада вярваха, че държавите им се доминират от нещо, наречено „военнопромишлен комплекс“. През шейсетте Айзенхауер предупреди американците за съществуването му, а след две световни войни европейците много добре знаеха какво е това. Само че военноиндустриалният комплекс вече не е основната движеща сила на обществото. В действителност през последните петнайсет години ние се намираме под контрола на един съвсем нов комплекс, много по-могъщ и много по-хипнотичен. Аз го наричам политико-правно-медиен комплекс. ППМ. И основната му цел е да внушава на населението страх — под прикритието на стремеж към по-голяма сигурност.

— Сигурността е важно нещо.

— Моля ви. Западните нации са постигнали легендарна сигурност. Само че хората не мислят така — заради ППМ. А политико-правно-медийният комплекс е могъщ и стабилен именно защото обединява толкова много от обществените институции. Политиците се нуждаят от страха, за да контролират населението. Адвокатите имат нужда от опасността, за да водят дела и да правят пари. Медиите имат нужда от страшни истории, за да си осигурят висок рейтинг. Взети заедно, тези три професии са толкова силни, че могат да си въртят бизнеса дори ако страхът е напълно безпочвен. Ако не се основава на никакви факти. Например помислете за силиконовите имплантанти за увеличаване на гърдите.

Евънс въздъхна и поклати глава.

— Имплантанти за гърди?

— Да. Сигурно си спомняте твърденията, че силиконовите имплантанти причиняват рак и автоимунни заболявания. Въпреки статистическите данни, че това не е вярно, станахме свидетели на безбройни телевизионни репортажи и статии, на множество съдебни процеси и дори на политически изслушвания. Производителят, Дау Корнинг, беше принуден да напусне бизнеса, след като плати 3,2 милиарда долара във вид на обезщетения, които съдебните заседатели отсъдиха на ищците и техните адвокати. След четири години неопровержими епидемиологични изследвания показаха извън всяко съмнение, че имплантантите за гърди не причиняват никакви заболявания. Дотогава обаче кризата беше изпълнила предназначението си и ППМ се беше придвижил напред, една ненаситна машина, търсеща нови страхове. Казвам ви, това е начинът, по който работи съвременното общество — чрез постоянното насаждане на страхове. А противодействаща сила не съществува. Няма система за проверка и баланс, няма ограничения върху непрестанното внушаване на страх, един, втори, трети…

— Защото имаме свобода на словото и на пресата.

— Това е класическият отговор на ППМ. По този начин се задържат в бизнеса — каза Хофман. — Но помислете малко. Ако не е редно безпричинно да извикаш „Пожар!“ в претъпкан киносалон, защо да е редно да крещиш „Рак!“ от страниците на „Ню Йоркър“? Когато твърдението не е вярно? Изхарчили сме повече от двайсет и пет милиарда долара, за да опровергаем невярното твърдение, че електропроводите предизвикват рак^[1]. „И какво от това?“, ще кажете вие. Виждам го изписано на лицето ви. Богати сме, мислите си вие, можем да си го позволим. Това са само двайсет и пет милиарда долара. Но истината е, че тези двайсет и пет милиарда долара са повече от общия брутен вътрешен продукт на петдесетте най-бедни страни в света. Половината от населението на света живее с по два долара на ден. Така че тези двайсет и пет милиарда долара биха били достатъчни за издръжката на трийсет и четири милиона души в продължение на една година. Или пък биха помогнали на всички умиращи от СПИН хора в Африка. Вместо това ние ги прахосваме с лека ръка заради въображаема заплаха, публикувана в едно списание, което читателите му приемат твърде на сериозно. На което вярват. Това е безобразно прахосване на пари. В един друг свят би било престъпно прахосване. Лесно може да си представи човек един нов Нюрнбергски процес — този път за престъпното прахосване на богатството на Запада за глупости — на фона на снимки на мъртвите деца в Африка и Азия, които са пряк негов резултат.

Спря, за да си поеме дъх.

— Най-малкото, налице е недопустимо посегателство срещу морала. И нормално би било нашите религиозни водачи и големите ни хуманитаристи да надигнат глас срещу това прахосничество и ненужната смърт, последвала като резултат. Но да сте чули някой религиозен водач да говори за това? Не. Точно обратното, те се включват в хора. Проглушават ни ушите с кампанията си под надслов „Каква кола би карал Исус?“. Сякаш са забравили, че Исус е изкарал с ритници фалшивите пророци и продавачите на страх от храма.

Започваше наистина да се разпалва.

— Става въпрос за ситуация, която е дълбоко неморална. Отвратителна, ако трябва да кажем истината. Политико-правно-медийният комплекс небрежно загърбва страданията на най-бедните и най-отчаяни човешки същества на планетата ни, за да държи на властояли се политици, на екран богати водещи, и хитри адвокати в мерцедеси. А, да, и университетски преподаватели във волвота. Да не забравяме за тях.

— Това пък защо? — попита Евънс. — Какво общо имат университетските преподаватели?

— Е, това е тема на друг разговор.

— Няма ли кратка версия? — попита Евънс.

— Всъщност не. По същата причина, поради която вестникарските заглавия не са новини, Питър. Но ще се опитам да бъда кратък. Работата е в следното — през последните петдесет години светът се промени. Сега ние живеем в общество на знанието или на информацията, или както искате го наречете. И това се отрази в огромна степен на нашите университети. Преди петдесет години, ако човек искаше да води, както го наричаха по онова време, „живот на ума“, тоест да бъде интелектуалец, да си изкарва прехраната с умствен труд, трябваше да работи в университет. Нямаше друго място в обществото като цяло. Някои от вестникарските репортери и журналистите в големите списания можеха да се смятат за интелектуални труженици и това е, други нямаше. Университетите привличаха онези, които охотно се отказваха от светските блага в полза на монашеския интелектуален живот, за да въвеждат по-младите поколения в изконните ценности. Интелектуалният труд беше запазена територия на университетите. Днес обаче цели сектори от обществото водят живот на ума. Цялата ни икономика също е базирана на интелектуалния труд. Трийсет и шест процента от всички заети в икономиката работят с главите си. Това е повече от заетите в производството. И когато щатните преподаватели решиха, че повече няма да обучават млади хора, а ще прехвърлят тази задача на докторантите си, които знаеха много по-малко и говореха лош английски — когато това стана, университетите изпаднаха в криза. Каква беше ползата от съществуването им въобще? Вече бяха изгубили ролята си на интелектуални средища. Не обучаваха младите. Колко теоретични текста върху семиотиката на Фуко могат да бъдат публикувани в рамките на една календарна година все пак? И така година след година? Какво щеше да стане с нашите университети? Имаха ли място в модерната епоха?

Изправи се, сякаш пришпорен от този въпрос. После изведнъж седна отново.

— Случи се това — продължи той, — че през осемдесетте университетите ни се трансформираха. Дотогава бастиони на интелектуалната свобода в един свят на безогледен кариеризъм и дребнотемие, дотогава център на сексуална свобода и експерименти, те се превърнаха в най-ограничаващата среда в съвременното общество. Защото имаха нова роля. Те станаха създателите на нови страхове за ППМ. Днес университетите са фабрики за страх. Те изобретяват всички нови ужасии и всички нови социални тревоги. Всички нови ограничителни кодове. Думи, които не бива да се казват. Мисли, които не бива да се мислят. Те произвеждат непресъхващ поток от нови тревоги, заплахи и социални страхове, готови за употреба от политици, адвокати и репортери. Храни, които са вредни за здравето. Поведение, което е неприемливо. Не може да се пуши, не може да се псува, не може да се прави секс, не може да се мисли. Само в рамките на едно поколение тези институционални по своята значимост неща бяха изритани извън закона. Наистина забележително. Съвременното Състояние на страх не би могло да съществува, ако университетите не го захранваха. Необходимо е едно специфично неосталинистко мислене, за да се поддържа тази система, а това мислене може да процъфтява само при строго ограничаваща среда, зад затворени врати, там където няма място за развитие. В нашето общество само университетите са създали такава среда — засега. Представата за тези институции като за „либерални“ е жестока шега. Те са фашистки до ядката си, това ви го гарантирам.

Млъкна и посочи към тротоара.

— Онзи там защо се провира през тълпата към нас? Изглежда ми познат.

— Това е Тед Брадли, актьорът — каза Евънс.

— Къде съм го виждал?

— Играе президента по телевизията.

— А, да. Сетих се.

Тед спря пред тях. Беше се задъхал.

— Питър, къде ли не те търсих. Включен ли ти е мобилният?

— Не, защото…

— Сара се опитва да се свърже с теб. Каза, че било важно. Веднага трябва да напуснем града. И си вземи паспорта.

— Ние? Какво общо има това с теб?

— Идвам с вас — каза Тед.

 

 

Станаха да тръгват, но Хофман хвана Евънс за ръкава. Беше му хрумнало нещо ново.

— Не стигнахме до дегенеративната промяна.

— Професоре…

— Това е следващата стъпка в развитието на нациите-държави. И в действителност вече е налице. Сигурно съзирате иронията. В края на краищата десет години и двайсет и пет милиарда долара по-късно същият богат елит, който изпадаше в ужас заради рака от електропроводите, сега си купува магнити за глезените и матраците — магнити внос от Япония, в най-добрия случай, най-скъпите — с цел да се наслади максимално на здравословния ефект на магнитните полета. Същите магнитни полета — само дето сега не могат да им се наситят!

— Професоре — каза Евънс, — трябва да тръгвам.

— Защо тези хора просто не опрат гръб в екрана на телевизорите си? Или не гушнат някой домакински уред? Всички неща, които преди ги ужасяваха.

— Ще поговорим пак — каза Евънс и издърпа ръката си.

— Даже здравните списания продават магнити! Здравословен живот чрез магнитните полета! Лудост! Никой не помни какво е било само преди няколко години! Джордж Оруел! Никой не помни!

— Кой е този? — попита Брадли, когато се отдалечиха. — Май е побъркан, не мислиш ли?