Майкъл Крайтън
Състояние на страх (15)

КАЛВЪР СИТИ
Вторник, 24 август
12:15

Обядваха в един мексикански ресторант в Калвър Сити. Тихо местенце. В единия ъгъл имаше шепа кинаджии от близкото филмово студио на „Сони“. Двама гимназисти се натискаха. Имаше и няколко възрастни жени с широкополи шапки.

Седнаха в едно ъглово сепаре и си поръчаха специалитета на заведението.

— Болдър, изглежда, смята, че данните за морското равнище са най-важни — каза Евънс.

— Така мисли той. Лично аз не съм толкова сигурна.

— Защо?

— Никой не е виждал цялата информация. Но дори да е с високо качество, трябва да показва значително покачване на морското равнище, за да впечатли заседателите. А това може и да не е така.

— Как е възможно това? — попита Евънс. — Ледниците се топят, гигантски ледени блокове се откъсват от Антарктика…

— Въпреки това данните може да не показват значително покачване. Нали знаете Малдивските острови в Индийския океан? Имаше съмнения за евентуални наводнения и поканиха екип скандинавски учени да проучи морското равнище. Учените не откриха доказателства за покачване в рамките на последните няколко века — и понижаване през последните двайсет години.

— Понижаване? Това било ли е публикувано някъде?

— Миналата година — каза тя. Донесоха храната и Дженифър махна с ръка в смисъл „стига сме говорили за работа“. Изяде буритото си с апетит и избърса брадичката си с ръка. Евънс забеляза назъбен бял белег от дланта й по вътрешната страна на ръката чак до лакътя. — Господи, обожавам тази храна. Във Вашингтон не може да се намери свястна мексиканска кухня.

— Вие оттам ли сте?

Тя кимна.

— Дойдох да помогна на Джон.

— Той ви е помолил?

— Не можех да му откажа. — Тя вдигна рамене. — Така че виждам приятеля си веднъж в седмицата. Редуваме се — той идва тук едната, аз пътувам до Вашингтон за следващия уикенд. Но ако се стигне до процес, може да отнеме година, дори две. Не ми се вярва връзката ни да издържи.

— Той с какво се занимава? Приятелят ви.

— Адвокат е.

Евънс се засмя.

— Понякога си мисля, че всички са адвокати.

— Така си е. Той се занимава с ценни книжа. Не е моята област.

— А вашата каква е?

— Подготовка на свидетели и подбор на съдебните заседатели. Психологически анализ на кандидатите. Точно затова сега отговарям за целевите групи.

— Разбирам.

— Знаем, че повечето групи, от които бихме могли да избираме съдебни заседатели, ще са чували за глобалното затопляне и повечето навярно ще са склонни да го смятат за реално съществуващо.

— Че как иначе — каза Евънс. — Това си е неоспорим факт вече от петнайсетина години.

— Но трябва да определим какви хора биха продължили да вярват в това въпреки доказателствата за противното.

— Като какви например?

— Като диаграмите, които ви показах днес. Или сателитните данни. Знаете ли за сателитните данни?

Евънс поклати глава.

— Теорията за глобалното затопляне гласи, че горните слоеве на атмосферата ще се затоплят от уловената топлина, точно като в парник. Земната повърхност ще се затопли по-късно. Но от 1979-а имаме в орбита сателити, които са в състояние постоянно да следят температурата на атмосферата на височина пет мили. Те показват, че горните атмосферни слоеве се затоплят много по-малко от земната повърхност.

— Възможно е да има проблем с данните…

— Повярвайте ми, сателитната информация е анализирана десетки пъти. Тя сигурно е най-проверяваната информация в целия свят. А и данните от метеорологичните балони я потвърждават. Показват много по-слабо затопляне от очакваното според теорията за глобалното затопляне. Още един проблем, с който предстои да се справим. Работим върху него.

— Как?

— Смятаме, че ще се окаже твърде сложен за заседателите. Подробностите от МЗУ-тата — микровълново-звукови устройства, кръстосани скенери с четириканален анализ на слънчевото греене — и въпросите дали канал две е бил коригиран за дневни промени и вътресателитни занулявания, вариращи с времето нелинейни инструментални реакции… Надяваме се, че ще зациклят. Както и да е. Стига вече. — Тя избърса лицето си със салфетката си и той пак видя белия белег по вътрешната страна на ръката й и попита:

— Откъде ви е това?

Тя вдигна рамене.

— От правния факултет.

— А аз си мислех, че в моя университет е трудно.

— Водех курс по карате — каза тя. — Понякога продължаваше до късно. Искате ли още пържени картофки?

— Не.

— Да поискам ли сметката?

— Разкажете ми — каза той.

— Няма много за разказване. Една вечер се качих в колата си и едно хлапе се вмъкна на седалката до мен и извади пистолет. Каза ми да карам.

— Хлапе от вашия курс?

— Не. По-голямо. На двайсет и седем или там някъде.

— И какво направихте?

— Казах му да се маха. Той ми повтори да карам. Така че запалих колата и докато включвах на скорост, го попитах накъде иска да карам. Той се оказа достатъчно глупав да посочи и го ударих по гръкляна. Не го ударих достатъчно силно и той успя да стреля веднъж, в предното стъкло. После го ударих с лакът. Два-три пъти.

— И какво стана с него?

— Умря.

— Господи! — прошепна Евънс.

— Някои хора вземат лоши решения — каза тя. — Защо ме гледате така? Той беше висок метър и деветдесет, тежеше сто и двайсет килограма и имаше досие оттук до Небраска. Въоръжен грабеж, нападение със смъртоносно оръжие, опит за изнасилване — каквото се сетиш. Смятате, че трябва да ми е мъчно за него?

— Не — побърза да каже Евънс.

— Напротив, виждам го в очите ви. Много хора смятат така. „Та той е бил хлапе, как си могла да го направиш?“ Едно ще ви кажа: хората си нямат представа за какво става въпрос. Един от нас щеше да умре онази нощ. Радвам се, че не бях аз. Което не пречи мисълта за това да ме гложди и до днес.

— Сигурно.

— Понякога се будя, обляна в студена пот. Виждам как куршумът пръска стъклото пред лицето ми. Усещам колко близо съм била до смъртта. Глупава съм била. Трябваше да го убия още с първия удар.

Евънс мълчеше. Не знаеше какво да каже.

— Някога да са ви опирали пистолет в главата? — попита тя.

— Не…

— Значи си нямате представа какво е, нали?

— Имахте ли си неприятности след това? — попита той.

— И още как, по дяволите. Даже дълго време си мислех, че няма да получа разрешение да практикувам професията си. Твърдяха, че съм го била подвела. Можете ли да си представите? Не го бях виждала през живота си онзи. Но после един много добър адвокат ми се притече на помощ.

— Болдър?

Тя кимна.

— Затова съм тук.

— А ръката ви?

— Колата се блъсна и се порязах на счупеното стъкло — каза тя и даде знак на сервитьорката. — Какво ще кажете да поискаме сметката?

— Оставете на мен.

След няколко минути вече бяха навън. Евънс примижа на млечната обедна светлина. Тръгнаха по тротоара.

— Значи — подхвана Евънс — излиза, че сте много добра в каратето.

— Достатъчно добра.

Стигнаха до склада. Той й подаде ръка за довиждане.

— Наистина бих искала пак да обядваме заедно — каза Дженифър. Беше толкова директна, че той се зачуди дали пък не го е харесала, или просто иска да го държи в течение за напредъка по подготовката на процеса. Защото също като Болдър и тя изглеждаше много убедена в успеха.

— С огромно удоволствие — каза той.

— Скоро, нали?

— Да.

— Ще ми се обадите ли?

— Със сигурност.