Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (21)

21.

Комисар Льобел се чувствуваше така, сякаш никога през живота си не бе пил нищо. Устата му бе суха, а езикът прилепнал към небцето като заварен. Това усещане не бе причинено единствено от жегата. За пръв път от много, много години бе наистина уплашен. Сигурен бе, че този следобед нещо ще се случи, а все още нямаше и понятие къде именно и кога.

Присъствал бе и на Триумфалната арка, и при „Нотр Дам“, и в Монвалериен. Нищо не стана. По време на обяда с част от участниците в комитета, който тази заран се събра за последен път в министерството, усети как настроението се променя от напрежение и гняв към нещо почти като еуфория. Оставаше още една церемония и както го бяха уверили, площад „18 юни“ бил излизан и запечатан.

— Отишъл си е — каза Ролан, когато групата, обядвала в една бирария недалеч от Елисейския дворец, докато генерал Дьо Гол обядваше вътре, излезе на слънце. — Отишъл е на майната си и много умно е постъпил. Някъде някога ще се появи и моите момчета ще го пипнат.

Сега Льобел обикаляше потиснат покрай тълпата, държана на двеста метра по булевард Монпарнас, толкова далече от площада, че никой не можеше да види какво става. Всички полицаи и служители при бариерите, с които говори, му казаха едно и също. Откак в дванадесет часа бяха поставени загражденията, никой не е минавал.

Блокирани бяха главните улици, блокирани бяха страничните улици, блокирани бяха всички пасажи. Покривите бяха наблюдавани и охранявани. Служители на сигурността бяха наводнили самата гара, натъпкана като пчелна пита с канцеларии и мансарди, обърнати към двора. Накацали бяха и по покрива на огромното хале, високо над смълчаните перони, откъдето този следобед всички влакове бяха пренасочени към гара Сен Лазар.

Вътре в охранявания район всяка сграда бе преровена из основи от мазето до тавана. Повечето жилища бяха празни. Обитателите прекарваха отпуските си край морето или в планината.

С две думи, районът около площад „18 юни“ бе стегнат в обръч, по-тесен и от гъза на мишка, както би се изразил Валантен. При спомена за езика на онзи овернски полицай Льобел се усмихна. Усмивката внезапно изчезна. Валантен също не бе успял да спре Чакала.

Като показа полицейската си карта, мина за по-пряко през страничните улички и излезе на улица Рен. Същата история. Улицата бе блокирана на двеста метра от площада, тълпата — струпана отвъд загражденията, платното — пусто, ако не се смятат патрулиращите служители от специалните части. Започна пак да разпитва.

Да сте видели някого? Не, господине. Някой да е минавал? Кой да е? Не, господине. Чу как долу, в двора на гарата, оркестърът на Републиканската гвардия си настройваше инструментите. Погледна часовника. Генералът щеше да пристигне всеки момент. Да сте видели някой да минава? Кой да е? Не, господине. Оттук, не. Добре, продължавайте.

Долу откъм площада чу висока команда и от края на булевард Монпарнас към площад „18 юни“ се зададе автомобилна колона. Гледа я, докато влизаше през портала на предния двор край полицаите, застанали „мирно“ и вдигнали ръце за поздрав. Всички погледи от улицата бяха обърнати към лъскавите черни коли. На няколко метра от него тълпата зад бариерата напираше да премине. Льобел погледна към покривите. Добри момчета. Наблюдателите не обръщаха внимание на зрелището долу. Погледите им не спираха да шарят по отсрещните покриви и прозорци. Накацали по парапетите, те дебнеха и за най-малко раздвижване зад някой прозорец.

Стигнал бе до западната страна на улица Рен. Млад служител от CRS бе разкрачил крака върху пространството, разделящо последното стоманено заграждение от сградата с номер 132.

— Някой да е минавал оттук?

— Не, господине.

— Откога сте тук?

— От дванадесет часа, господине, когато затвориха улицата.

— И никой не е минавал през тая пролука?

— Не, господине… Впрочем… само един сакат старец, който живее ей там, долу.

— Какъв сакат старец?

— Един възрастен човек, господине. Изглеждаше болен като куче. Имаше си лична карта и удостоверение за инвалид от войната. Адресът в личната карта бе улица Рен, номер 54. Трябваше да го пусна, господине. Взел-дал беше, наистина болен. Нищо чудно, в тоя шинел и при тая жега и всичко останало. Шантава работа, нали?

— Шинел?

— Да, господине. Дълъг шинел. Военен, като ония, дето ги носеха войниците едно време. Но твърде дебел за това време все пак.

— Какво му имаше?

— Ами горещо му беше, нали разбирате?

— Казахте, че е инвалид от войната. Какво му имаше?

— Един крак, господине. Само един крак. Куцукаше с патерица.

Долу откъм площада се донесоха първите ясни звуци от тромпети. „На крак, деца на Родината, денят на славата настъпи…“ Неколцина от тълпата подхванаха познатата мелодия на Марсилезата.

— Патерица ли?

Собственият глас на Льобел му се чу слаб и отдалечен. Човекът от специалните части го гледаше загрижено.

— Да, господине. Патерица, каквато използват всички еднокраки. Алуминиева патерица…

Льобел хукна надолу по улицата, крещейки към служителя от CRS да го последва.

 

 

Те бяха строени на припек в пустия площад. Колите стояха паркирани плътно една зад друга покрай фасадата на гарата. Точно срещу тях, успоредно с желязната ограда, която делеше двора от площада, стояха десетината удостоени с медали и очакваха да им бъдат връчени от държавния глава. Официалните лица и дипломатическият корпус, плътна маса пепелявосиви костюми, се намираха в източния край на двора. Тук-там се мяркаше розовата пъпка на Почетния легион.

Западната част бе заета от стегнатите редици на Републиканската гвардия с червени пера и лъснати шлемове. Оркестрантите бяха изтеглени малко пред почетния взвод.

Група служители от протокола и двореца се бяха струпали около една от колите край стената на гарата. Оркестърът засвири Марсилезата.

 

 

Чакала взе карабината и се прицели към двора. Улови в прицела най-близкия от ветераните, тоя, който пръв щеше да получи медала си. Беше нисък набит мъж, изправен като кол. В окуляра главата му се виждаше съвършено ясно, почти в пълен профил. След няколко минути срещу него щеше да застане едно друго лице, гордо, надменно, увенчано с кепе в цвят каки и с две златни звезди отстрани.

„Marchons, marchons a la Victoire…“^[1] Бум-бум-бум. Последните звуци от националния химн замряха и настъпи дълбока тишина. Командирът на почетния взвод изрева над двора: „За среща отдясно… За по-о-очест!“ Последваха три отсечени трясъка, когато ръцете в бели ръкавици се стовариха едновременно върху магазини и приклади, а токовете в хор удариха земята. Тълпата около колата се раздели на две. Една-единствена висока фигура излезе от средата и пое с горда походка към строя на ветераните. На петдесет метра от тях спряха всички останали, освен Министъра на ветераните от войната. Министърът щеше да представи ветераните на техния президент. Продължи и един служител, който носеше кадифена възглавничка с редичка от десет парченца метал и десет цветни лентички отгоре. Като не смятаме тези двама, Шарл дьо Гол крачеше сам към строя.

 

 

— В този вход ли?

Льобел спря задъхан и посочи вратата.

— Така ми се струва, господине. Да, този беше, вторият открая. Тук влезе.

Дребничкият детектив потъна във входа, а Валреми го последва, без да съжалява, че се е махнал от улицата, където странното им поведение по време на такъв сериозен церемониал предизвика неодобрително свиване на вежди от страна на началството, застанало „мирно“ срещу оградата на двора на гарата. Е, ако му потърсеха сметка, винаги можеше да каже, че странното човече се е представило за комисар от полицията, а той се е опитвал да го задържи.

Когато влезе във входа, детективът блъскаше вратата на портиерското жилище.

— Къде е портиерката? — извика.

— Не знам, господине.

Преди да успее да каже каквото и да е, човечето разби с лакът матовото стъкло на вратата, бръкна и я отвори отвътре.

— След мен! — извика и хлътна в жилището.

Ей сега ще се затичам, как ли не, помисли си Валреми. Ти си смахнат бе.

Завари дребния детектив при вратата на килера. Погледна над рамото му и видя завързаната портиерка, все още в безсъзнание върху пода.

Господ да ме убие! Изведнъж осъзна, че човечето не се шегува. Той НАИСТИНА беше полицейски комисар и те НАИСТИНА преследваха престъпник. Ето го великия миг, който така бе чакал, но сега му се щеше да си е в казармата.

— Най-горният етаж — извика детективът и се понесе нагоре по стълбите със скорост, която изненада Валреми. Той затропа подире му, като в движение сваляше карабината от рамото.

 

 

Президентът на Франция спря пред първия ветеран и леко се наведе към министъра да му съобщи кой е и какво е отличието за доблест, проявена от този човек на същия ден преди деветнадесет години. Когато министърът свърши с представянето, държавният глава сведе глава пред ветерана, извърна се към човека с възглавничката и пое предложения медал. Докато оркестърът засвири тихичко „Ла Маржолен“, генералът закачи медала върху гърдите на понапълнелия мъж пред себе си. После отстъпи крачка и козирува.

Отдалечен на сто и тридесет метра и шест етажа над него, Чакала стисна пушката и присви око пред окуляра на оптическия прицел. Отлично различаваше чертите на лицето — веждите под ръба на кепето, втренчения поглед, внушителния нос. Видя как вдигнатата за поздрав ръка се спуска от ръба на шапката. Кръстачката на прицела се залепи върху откритото слепоочие. Бавно и внимателно пръстът натисна спусъка…

Стотна от секундата по-късно той гледаше към двора пред гарата и не можеше да повярва на очите си. Преди куршумът да излети от дулото, неочаквано и рязко президентът на Франция се бе навел напред. Пред невярващия поглед на убиеца той тържествено целуна ветерана по двете бузи. Тъй като бе с една глава по-висок, трябваше да се наведе напред, за да направи жеста, така обичаен за французите и някои други народи, но шокиращ за англосаксонците.

По-късно бе установено, че куршумът е минал на косъм зад навеждащата се глава. Остава неясно дали президентът чу камшичния звук, следващ непосредствено куршума по неговата траектория. Той не даде да се разбере. Министърът и официалните лица не чуха нищо. Както и останалите, отдалечени на петдесет метра.

Куршумът се заби, без да засегне никого, в размекнатия от слънцето асфалт на двора и потъна, пръскайки се, на повече от два сантиметра. „Ла Маржолен“ продължаваше. След втората целувка по бузата президентът се изправи и се насочи уверено към втория човек в редицата.

Иззад пушката си Чакала изруга тихо и злобно. Никога в живота си до този момент не бе пропускал неподвижна цел от това разстояние. После се успокои — все още имаше време. Отвори патронника и изхвърлената празна гилза падна безшумно на килима. Взе втория патрон и го постави на място, след което затвори патронника.

 

 

Клод Льобел пристигна задъхан на шестия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите и ще се затъркаля на площадката. Две врати водеха към фасадата на сградата. Гледаше ту едната, ту другата, докато служителят от специалните части застана редом с опряна на бедрото и насочена напред карабина. Докато Льобел се колебаеше пред двете врати, иззад едната се донесе глухо, но ясно „пфут“. Льобел посочи с показалец ключалката.

— Простреляйте я! — заповяда и отстъпи. Човекът от CRS запъна здраво крака и стреля. Парченца дърво, метал, изгорял експлозив и смачкани куршуми се разлетяха във всички посоки. Вратата хлътна и се люшна навътре като пияна. Пръв в стаята влезе Валреми. Льобел го следваше по петите.

Валреми разпозна сивите кичури, но това бе всичко. Човекът си бе с два крака, шинела го нямаше, а ръцете, стиснали пушката, принадлежаха на як млад мъж. Убиецът не му остави никаква възможност. Надигнал се от мястото си зад масата с едно бързо завъртане, той стреля приведен от бедро. Единственият изстрел не се чу. Куршумът се вряза в гърдите, удари гръдната кост и експлодира. За миг Валреми усети как нещо го къса и разпаря с остра пронизваща болка. После дори тя изчезна. Светлината избледня, сякаш изведнъж лятото бе сменено от зима.

Парче от килима се надигна и го плесна по бузата. Всъщност именно бузата му лежеше върху килима. Най-напред престана да усеща бедрата и корема, а след това гърдите и врата. Последните му възприятия бяха солен вкус в устата, както когато се бе къпал в морето при Кермадек, и видението за еднокрака стара чайка, кацнала върху кол. После стана тъмно.

Над тялото му Клод Льобел гледаше към очите на другия. Сърцето не го притесняваше — то май вече не биеше.

— Чакал — промълви.

Другият каза само:

— Льобел.

Ръцете му бяха заети с пушката — изтегляше затвора. Льобел видя как проблесна падналата на пода гилза. Мъжът грабна нещо от масата и го тикна в патронника. Сивите му очи все още бяха вторачени в Льобел.

Той иска да ме пречука, помисли си Льобел с някакво чувство за нереалност. Ще стреля. Ще ме убие.

Наклони с усилие погледа си към пода. Момчето от CRS бе паднало настрани, карабината се бе изплъзнала от пръстите му и лежеше в краката на Льобел. Без да разсъждава, той се отпусна на колене, грабна карабината МАТ–49, вдигна я с едната ръка, а с другата трескаво затърси спусъка. Чу как Чакала вкарва затвора в патронника и в тоя миг напипа спусъка на карабината. Дръпна.

Ревът на избухващите заряди изпълни малкото помещение и се чу на площада. На въпросите на журналисти, зададени по-късно, бе отговорено, че по средата на церемонията някакъв задник е запалил през няколко улици мотор с неизправен ауспух. Половин пълнител деветмилиметрови куршуми удари Чакала в гърдите, повдигна го над пода, полуобърна тялото му във въздуха и го захвърли в безформена купчина в другия край на стената близо до дивана. Докато падаше, повлече със себе си и лампиона. Долу оркестърът засвири „Моят полк и моята родина.“

 

 

Старши следователят Томас бе потърсен по телефона от Париж в шест часа същата вечер. Прати да извикат старшия от инспекторите му.

— Пипнали са го — съобщи му. — В Париж. Няма проблеми, но ти по-добре иди в апартамента му да подредиш нещата.

Беше осем часът и инспекторът за последен път оглеждаше нещата на Калтръп, когато чу някой да влиза през отворената врата. Извърна се. Един мъж се бе изправил там и го гледаше намръщено. Едър плещест мъж.

— Какво търсите тук? — попита инспекторът.

— Мога да ви попитам същото. Какво, по дяволите, вършите тук?

— Я стига! — каза инспекторът. — Дай да видим как се казвате.

— Калтръп — отвърна новодошлият. — Чарлс Калтръп. А това тук е моят апартамент. И така, какво правите вие в него?

Инспекторът почувствува желание да е въоръжен.

— Добре — каза спокойно и предпазливо. — Мисля, че ще е по-добре да ме придружите в Скотланд Ярд да си поприказваме.

— Дяволски сте прав — отвърна Калтръп. — Ще трябва и да пообясните някои неща.

Всъщност обаче самият Калтръп даде обясненията. Задържаха го двадесет и четири часа, докато от Париж пристигнаха три отделни потвърждения за смъртта на Чакала, а петима собственици на усамотени странноприемници в най-северните райони на шотландската област Съдърланд дадоха показания, че Чарлс Калтръп наистина е прекарал последните три седмици отдаден на своята страст да се катери по хълмове и да лови риба, отседнал в техните заведения.

— Щом Чакала не е Калтръп — обърна се Томас към своя инспектор, когато човекът най-после бе освободен и си тръгна, — то кой е той, по дяволите?

 

 

— Естествено, и дума не може да става — каза на другия ден комисарят на Лондонската полиция пред заместник-комисаря Диксън и старши следователя Томас — правителството на Нейно величество да приеме, че този Чакал е англичанин. Доколкото става ясно, за определен период от време е бил заподозрян конкретен англичанин. Сега подозрението срещу него е оттеглено. Знаем също така, че за времето на своята… хм, мисия във Франция, тоя Чакал се е представял за англичанин с помощта на получен чрез измама английски паспорт. Но той също така се е представял за датчанин, американец и французин, като за целта е използвал два откраднати паспорта и един комплект фалшиви френски документи. Що се отнася до нас, разследванията установиха, че наемникът е пътувал из Франция с фалшив паспорт на името Дуган и под това име е бил проследен до… ъъъ… Гап. Това е всичко. Господа, случаят е приключен.

 

 

На другия ден тялото на един мъж бе погребано в немаркиран гроб в гробището на едно парижко предградие. Според смъртния акт тялото принадлежеше на неидентифициран чуждестранен турист, загинал при катастрофа на околовръстното шосе на 25 август 1963 година. Присъстваха свещеник, полицай, представител на отдела за гражданско състояние и двама гробари. Никой не прояви интерес, докато обикновеният чамов ковчег потъваше в гроба. С изключение на един човек, който също присъстваше. Когато всичко свърши, той се обърна, отказа да съобщи името си и тръгна по гробищната алея. Самотна, дребна фигура, която се завръщаше у дома при жена си и децата.

Денят на Чакала свърши.