Фредерик Форсайт
Досието O.D.E.S.S.A. (1)

1.

Няма човек, който да не си спомняше какво е правил на 22 ноември 1963 година, точно в минутата, в която беше съобщено за смъртта на президента Кенеди. Улучен от куршумите на убиеца в 12:22 часа даласко време, за света той бе мъртъв в 1:30 — след официалното съобщение. В Ню Йорк беше 14:30, в Лондон — 19:30, а в Хамбург — 20:30 — една студена и неприятна зимна вечер.

Седнал зад волана на колата си, Петер Милер се прибираше от Осдорф към центъра. Беше ходил да види майка си, която живееше в това малко и тихо предградие. Всеки петък правеше това — както да се увери, че нищо не й липсва за предстоящите почивни дни, така и защото се чувстваше задължен да я посещава поне веднъж в седмицата. Би й се обадил по телефона, но тя упорито отказваше да инсталира апарат в къщата си — очевидно за да не се прекратят тези посещения.

Както обикновено радиото в колата му работеше, настроено на вълната на Северозападната германска станция. Предаваха лека музика. В осем и половина беше на около десет минути път от жилището на майка си в Осдорф. Музиката рязко прекъсна и в ефира прозвуча напрегнатият глас на водещия:

— Внимание, внимание! Извънредно съобщение! Президентът Кенеди е мъртъв! Повтарям — президентът Кенеди е мъртъв!

Милер отмести очите си от пътната настилка и недоумяващо погледна скалата на апарата, която меко светеше. Сякаш искаше с поглед да промени това, което чуха ушите му, сякаш искаше да се увери, че е попаднал на някаква неизвестна, предаваща Бог знае какви глупости радиостанция.

— Господи! — тихо възкликна той, докато натискаше спирачката и отбиваше на банкета. Вдигнал поглед, той забеляза, че фучащите по широкия и прав аутобан между Алтона и Хамбург коли масово започват да отбиват и спират. Сякаш водачите им изведнъж бяха изгубили способност да управляват и едновременно с това да слушат радио. Всъщност така си и беше.

Пред него заблестяха множество стоп-светлини и колите масово започнаха да спират в очакване на допълнителна информация. Насреща фаровете на напускащите Хамбург коли правеха същото. Две коли го задминаха и той за момент зърна водача на първата от тях, който ядосано натискаше клаксона и почукваше главата си с общоприетия сред хамбургските шофьори жест, който означаваше, че колегата му не е с всичкия си.

„Още не е научил“, помисли си Милер. Леката музика по радиото беше прекъсната и на нейно място звучеше „Погребалният марш“ — очевидно единствената подходяща плоча, която е била подръка на водещия. На кратки интервали той прочиташе информациите мълнии, които му носеха от телекса. Подробностите бавно започнаха да се очертават — кортежът от открити лимузини, шестващ тържествено през Далас, стрелецът, заел позиция на прозореца на склада за учебни пособия… Не се споменаваше нищо за извършени арести.

От спрялата отпред кола излезе един човек и се насочи към лявото прозорче на Милер. Открил, че воланът е от другата страна, той тръгна да заобикаля колата. Беше облечен в найлоново яке с кожена яка. Милер свали стъклото си.

— Чухте ли? — наведе се към него непознатият.

— Да.

— Фантастично, нали?

В тази минута хората не само в Хамбург, но и в целия свят се спираха и разговаряха за сензационната новина, макар и да не се познаваха.

— Дали зад убийството не стоят комунистите? — попита човекът.

— Не зная — отвърна Милер.

— Ако са те, това може да означава война!

— Може би — сви рамене младежът и изведнъж му се прииска да остане сам.

Като репортер ясно си представяше какъв хаос е настъпил из редакциите, виждаше как шефовете спешно събират сътрудниците си за експресното отпечатване на сензационния брой, който трябваше да е на масата на читателите заедно със закуската. Трябва да се подготви подборка от съболезнователни телеграми, да се обработят и препишат на машина хиляди телефонни обаждания, да се отговаря на изпаднали в паника хора, които настояват за всяка възможна информация относно един мъж, проснат в една от моргите на Тексас с разкъсано от куршуми гърло.

За миг отново му се прииска да е на работа в някой от големите ежедневници. Но вече три години работеше на свободна практика и пишеше главно за проблемите на престъпността, борбата на полицията с нея и взаимоотношенията в подземния свят. Майка му искрено мразеше това, с което се занимаваше, и постоянно му повтаряше, че се забърква с „лоши хора“. Беше твърдо убедена, че репортерската професия не е подходяща за единствения й син, а обясненията му, че е на път да стане един от най-търсените в Германия журналисти, не й правеха никакво впечатление.

Умът му бясно запрепуска още в мига, в който чу първото съобщение по радиото. Веднага направи опит да намери друг ъгъл за разглеждане на сензационното събитие — ъгъл, който би му позволил да го свърже с някоя чисто германска история. Официалната реакция на правителството ще бъде отразена от бонските журналисти, те ще бъдат в основата и на ретроспекциите за посещението на Кенеди във Федералната република, станало през месец юни предишната година. Трескаво ровеше из съзнанието си за подходящ снимков материал, който би могъл да предложи на някое от многобройните илюстровани списания, които бяха най-добрите клиенти за неговия тип материали.

Почувствал, че мислите на Милер са далеч, човекът, който се беше облегнал на прозорчето, явно реши, че той е изпаднал в шок от смъртта на президента. Затова заряза приказките за нова световна война и възприе подобаващо траурно поведение.

— Да, да — тъжно закима той, сякаш отдавна беше очаквал това нещастие. — Диви хора са тези американци! Запомнете думите ми — диви хора! Насилието е вътре в душите им и ние отсам океана никога няма да проумеем това!

— Разбира се — отвърна Милер, но умът му продължаваше да бъде на километри оттук. Човекът най-сетне разбра, че не е попаднал на най-подходящия събеседник.

— Е, трябва да се прибирам — изправи се той. — Бог да ви помага. — После тръгна към колата си.

— Лека нощ — извика с известно закъснение Милер, после вдигна стъклото, тъй като откъм Елба духаше силен студен вятър. Радиото свиреше някакъв бавен марш. Говорителят предупреди, че тази нощ няма да има повече забавна музика, а само кратки новини на подходящ музикален фон.

Милер се облегна в удобната кожена седалка на ягуара и запали една от своите „Рот-Хендъл“ — цигари без филтър с черен тютюн, които воняха така, че майка му имаше постоянен повод да се оплаква от своя неблагонадежден син.

Човек винаги се изкушава да помечтае какво би станало, ако… или ако не… Често това е съвсем безполезна умствена гимнастика, защото това, което би могло да се случи, винаги е било една от най-големите загадки на света. Но тук му е мястото да споменем, че ако в онази нощ Милер не беше пуснал радиото в колата си, той положително не би загубил половин час встрани от аутобана. А това би му попречило да види линейката и той нямаше да знае нищо нито за Соломон Таубер, нито за Едуард Рошман. И в резултат четиридесет месеца по-късно Република Израел вероятно щеше да престане да съществува.

Допуши цигарата си, продължавайки да слуша новините по радиото, а после смъкна прозорчето, за да изхвърли фаса. Сетне завъртя ключа и мощният мотор под скосения капак на ягуара, модел „ХК-150“, за миг прогърмя и после замърка по обичайния си спокоен и вдъхващ сигурност начин — сякаш затворен в клетка свиреп звяр е получил храната си. Милер включи светлините, хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане и се включи във все по-интензивното движение по осдорфския път.

Воя на настигащата го линейка чу малко преди да спре на светофара на Щресеман Щрасе. Болничната кола се плъзна вляво от него, сирената й за миг заглъхна, а след това отново поде пронизителния си вой. Водачът й навлезе на червено в кръстовището, зави пред Милер и свърна надясно по Даймлер Щрасе. Реакцията на Милер беше напълно инстинктивна — той отпусна съединителя, изви волана и ягуарът пое на двадесетина метра след линейката.

Когато осъзна какво прави, понечи да извие волана и да се прибере у дома. Шансът да се натъкне на нещо интересно беше съвсем нищожен, но знае ли човек? Обикновено линейките са свързани с човешки проблеми, а те нерядко дават храна за сензационни репортажи, особено ако човек успее да се озове на местопроизшествието преди полицията и щатните репортери. Това тук можеше да го заведе до мястото, където е станала тежка катастрофа, или пък до пожар в някой жилищен блок, преградил пътя към живота на невръстни дечица… Можеше да бъде всичко. В колата си Милер винаги държеше готов един малък фотоапарат „Яшика“ с вградена светкавица, защото отдавна беше разбрал, че пред очите му може да се разиграе какво ли не…

Познаваше човека, който на 6.II.1958 година посрещал някого на мюнхенското летище и буквално на неколкостотин метра от него се разбил самолетът, на борда на който се намирали футболистите от прочутия „Манчестър Юнайтед“. Макар че никога не е бил професионален фотограф, този човек извадил апаратчето, с което възнамерявал да увековечи почивката си в планината, и заснел изключителните кадри с горящата машина. По-късно получил за тях над пет хиляди английски лири, които му били изплатени от жадните за сензации илюстровани списания.

Линейката свърна в лабиринта от тесни и криви улички на Алтона, мина вляво от железопътната гара и се насочи към реката. Човекът зад волана на тъпоносия мерцедес с повдигната задна част очевидно познаваше своя Хамбург на пръсти, а и умееше да кара кола. Въпреки далеч по-доброто ускорение и твърдо окачване ягуарът на Милер на няколко пъти поднесе по хлъзгавите от дъжда павета.

Две преки след склада за резервни части „Менк“ Милер получи отговор на първия си въпрос. Линейката кривна в бедна и нарядко застроена уличка, зле осветена и мрачна на фона на косо падащата лапавица. Сградите от двете й страни бяха предимно стари жилищни блокове и евтини пансиони. Болничната кола спря пред една от тях. Там вече беше паркирана една полицейска кола, чиято синьо-бяла сигнална лампа хвърляше призрачни отблясъци по лицата на струпалите се пред входа зяпачи.

Широкоплещест сержант с черен дъждобран изтласкваше тълпата да отвори място за линейката. Тя се залепи за тротоара. Шофьорът и санитарят изскочиха от кабината, изтичаха към задната част на фургона и извадиха една празна носилка. После размениха няколко думи със сержанта и забързаха нагоре по стълбите.

Милер спря на двадесетина метра от тълпата и учудено вдигна вежди. Нямаше катастрофа, нямаше пожар, нямаше попаднали в клопка деца. Някакъв инфаркт вероятно. Слезе от колата и бавно се приближи към събралите се хора, наредили се в полукръг около входа.

— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе? — учтиво се обърна към сержанта той.

— Разбира се, че ще имам! — троснато отвърна полицаят. — Това тук не е ваша работа!

— Аз съм журналист — протегна му картата си Милер.

— Аз пък полицай! — отвърна сержантът. — Никой няма да се качва горе! И без това стълбите са достатъчно тесни. След малко ще слязат хората от „Бърза помощ“.

Беше едър мъж, типичен представител на полицията в един от най-опасните хамбургски райони. Висок над метър и осемдесет и разперил ръце да възпре напиращата тълпа, той изглеждаше непоклатим като затворнически портал.

— Какво се е случило? — попита го Милер.

— Не мога да правя изявления. По-късно можете да позвъните в участъка.

Мъж в цивилни дрехи се спусна по стълбите и излезе на тротоара. Въртящата се върху покрива на патрулния фолксваген синя лампа хвърли кратък отблясък върху лицето му и Милер го позна. Бяха учили заедно в хамбургската Централна гимназия. Сега този човек беше младши инспектор в районната полиция на Алтона.

— Хей, Карл! — повика го той.

Младият инспектор се обърна и присви очи по посока на възпираната от сержанта тълпа. Видя вдигнатата ръка на Милер при поредното завъртане на сигналната лампа. Лицето му се отпусна в усмивка, която издаваше удоволствие, примесено с леко раздразнение.

— Пуснете го — обърна се към сержанта той. — Не е кой знае колко опасен…

Сержантът свали ръката си и Милер побърза да се мушне под нея. Приближи се към Карл Бранд и му подаде ръка.

— Какво правиш тук? — попита го инспекторът.

— Просто тръгнах подир линейката.

— Мръсен лешояд! С какво се занимаваш напоследък?

— Пиша на свободна практика както винаги…

— Като те гледам, май изкарваш добри парички… Постоянно срещам името ти из разните илюстровани списания…

— Не се оплаквам. Чу ли за Кенеди?

— Да. Ужасна работа. Тази вечер Далас положително ще бъде изкормен! Радвам се, че не е в моя район.

Милер кимна по посока на пансиона, във входа на който едва мъждукаше слаба електрическа крушка. Под нея се виждаха стари, полуразлепени тапети.

— Самоубийство с газ — поясни инспекторът. — Съседите подушили миризмата и ни извикали. Добре, че никой не е драснал клечка кибрит. Доста газ беше изтекла.

— Не е някоя филмова звезда, нали?

— Как да не е! Нали знаеш, че те живеят точно в квартали като този?… Не бе, някакъв старец, който изглежда така, сякаш е бил мъртъв от години… Всяка вечер си имаме един-два такива случаи…

— Е, там, където се намира сега, едва ли ще е по-зле — подметна Милер.

Инспекторът се усмихна и се извърна към двамата санитари, които с труд преодоляваха последните скърцащи под краката им стъпала, преди да спрат да си починат във входа заедно със своя товар.

— Моля, направете път — извърна се към зяпачите Бранд.

Сержантът взе нещата в свои ръце и се зае да избутва хората назад. Двамата санитари стъпиха на тротоара и се насочиха към разтворената врата на мерцедеса. Бранд и Милер ги последваха. Репортерът просто вървеше до приятеля си, без да има намерение да погледне лицето на мъртвеца. Санитарите стигнаха до линейката. Този, който вървеше отпред, сложи колелцата на носилката в релсите, а другият се приготви да я тласне навътре.

— Чакайте — спря го Бранд и отметна одеялото от главата на мъртвеца. — Само формалност — подметна през рамо той, — но в доклада ми трябва да пише, че съм придружил тялото до моргата.

Светлината в санитарната кола беше ярка и Милер ясно видя лицето на самоубиеца. Първото му и единствено впечатление беше, че никога в живота си не беше виждал по-грозен старец. Дори без да се броят последиците от отравянето — неясни петна по кожата и посинели устни, приживе този човек едва ли е бил красавец. Върху голия череп имаше няколко валма сплъстена сива коса, а очите му бяха затворени. Лицето беше невероятно мършаво, а след свалянето на зъбните протези страните бяха толкова хлътнали, че положително опираха в небцето. Външният вид на стареца беше такъв, сякаш идваше направо от някой филм на ужасите. Почти липсващите устни се загатваха единствено от две дълбоки вертикални бръчки. Гледайки го, Милер се сети за един изсъхнал череп, лежал стотици години в долината на Амазонка, който някъде беше разглеждал. Устните на този череп бяха плътно зашити с груби конци. В допълнение на цялата тази грозота мъртвецът имаше два безобразно назъбени белега от двете страни на лицето, всеки от които започваше от долната част на ухото и свършваше при устата.

Бранд покри лицето и кимна на санитарите. Единият от тях тикна носилката навътре, затвори вратата и тръгна към кабината. След миг линейката потегли и тълпата бавно започна да се разпръсква. Сержантът заподвиква на онези от зяпачите, които продължаваха да се мотаят наоколо.

— Хайде, отивайте си! Всичко свърши. Господи, нямате ли си дом?

— Очарователна картинка — каза с въздишка Милер и погледна въпросително Бранд.

— Бедният дъртак — кимна с глава инспекторът. — Едва ли случаят е подходящ за теб…

— Разбира се, че не е. Сам казваш, че подобни неща стават всяка нощ. Тази нощ в света са умрели стотици и хиляди хора, без никой да се тревожи от това. Всичко е засенчено от убийството на Кенеди.

— Мръсно племе сте това журналистите! — възкликна Бранд и лукаво се усмихна.

— Нека назовем нещата с истинските им имена — защити се Милер. — Хората искат да четат за Кенеди и затова си купуват вестници.

— Сигурно е така — отвърна инспекторът. — А сега трябва да се връщам в участъка. Довиждане, Петер.

Стиснаха си ръцете и се разделиха. Милер пое към гарата на Алтона, оттам излезе на главния път към центъра и двадесет минути по-късно ягуарът се гмурна във входа на подземния гараж на площад Ханза. Над двеста метра от него се намираше блокът, в който репортерът беше наел мансардния апартамент.

Доста соленичко му излизаше да държи цяла зима колата в подземен гараж, но това беше една от екстравагантностите, които охотно си позволяваше. Харесваше и доста скъпия си апартамент, тъй като от него можеше да наблюдава оживлението по целия дълъг булевард Щайндам. За храната и облеклото си изобщо не мислеше. На двадесет и девет години, малко под метър и осемдесет, с чуплива кестенява коса и топли кафяви очи, които жените особено много харесваха, той беше убеден, че няма защо да се грижи да своята елегантност. „Можеш да свалиш дори калугерките от женски манастир“, му каза веднъж един приятел с нескрита завист в гласа. Милер му се усмихна, без да отговори, но вътре в себе си знаеше, че това е вярно.

Изпитваше истинска страст към три неща: спортните автомобили, репортерската работа и Зигрид. Неведнъж беше признавал пред себе си обаче, че ако му се наложи да избира между ягуара и Зиги, момичето положително ще трябва да си потърси нов приятел.

Извърна глава и хвърли един поглед към притихналата в клетката си кола. Все не можеше да й се нагледа. Дори когато се приближаваше на улицата към нея, неизменно спираше да й се полюбува. Понякога към него се присъединяваше някой случаен минувач и без да знае кой е собственикът й, с уважение отронваше: „Е, това вече е машина!“

При нормални обстоятелства един млад репортер на свободна практика едва ли може да си позволи да притежава спортен „Ягуар ХК-150 С“. В Хамбург почти не се намираха резервни части за ягуар, особено пък за моделите от серията „ХК“, които бяха спрени от производство още през 1960 година. Милер си поддържаше колата сам. По-голямата част от неделите прекарваше в работни дрехи, заврян под шасито или в мотора на колата. Най-тежко перо беше бензинът, който трите специални карбуратора на ягуара ненаситно гълтаха. По онова време горивото в Германия струваше доста скъпо, но Милер с охота поемаше разходите. Наградата му беше проста — да се вслушва в гневния рев на мощния двигател, докато натиска до дъно газта по някой широк аутобан, да усеща с всяка фибра на тялото си лекотата на ракета, с която колата лети по завоите на някой тесен планински път. Беше усилил допълнително независимото окачване на предните колела, а тъй като ягуарът бе конструиран фабрично с по-твърди задни пружини, той вземаше завоите, без дори да се поклати, оставяйки далеч назад онези коли, които се опитваха да поддържат темпото му на своите меки пружини. Още като си купи колата, Милер реши да я боядиса черна с две яркожълти ивици отстрани. Произведена в английския град Ковънтри, тя не беше предназначена за износ и по тази причина воланът й беше от дясната страна. Това му създаваше известни затруднения при задминаване, но в замяна на това му даваше възможност да сменя скоростите с лявата ръка, докато дясната придържаше леко потрепващия волан. Именно това му харесваше.

Когато си спомняше как се сдоби с този ягуар, той все не можеше да повярва на късмета си. Стана в началото на лятото. Беше влязъл да се подстриже в една бръснарница и докато чакаше, механично прелисти някакво популярно списание. Обикновено избягваше да чете клюките за разни поп-звезди, но тогава просто не разполагаше с нищо друго. Централното фолио на списанието беше заето от голям материал, в който се описваше главоломният възход на четири дългокоси английски момчета. Лицето на онова с дългия нос, което беше най-вдясно на снимката, не му говореше абсолютно нищо, но останалите три събудиха картотеката, която постоянно дремеше в острата му памет.

Заглавията на двете плочи, които бяха донесли известност на квартета — „Моля те, задоволи ме“ и „Обичай ме“, — също не му говореха нищо, но през следващите два дни той упорито се опитваше да си спомни откъде познава трите лица. И накрая това стана — преди две години, през 1961-ва, тези момчета пееха срещу нищожно заплащане в едно второстепенно кабаре на Репербан. След още един ден успя да си спомни и името на заведението, в което беше влизал един-единствен път. Беше се срещал там с някакъв подозрителен субект, който трябваше да му продаде информация за върлуващата в онези дни банда от Санкт Паули. Името беше „Стар Клъб“. Отиде там, разрови касовите книги за 1961 година и ги откри. По онова време бяха петима — тримата, които беше запомнил, и още двама — Пийт Бест и Стюърт Сътклиф.

Откри фотографа, който беше правил рекламните снимки за импресариото Берт Кемпферт, и побърза да откупи правото за публикацията им. В резултат на цялата тази дейност се появи материалът му „Как Хамбург откри Бийтълс“, поместен от почти всички поп-списания на Федералната република, а и не малко от чужбина. По същото време купи и ягуара, оставен за продажба в един автомобилен салон от някакъв английски офицер, чиято жена забременяла и не можела да се пъха в него. След това, просто от благодарност, купи и няколко плочи на Бийтълс. Единственият човек, който ги слушаше оттогава насам, беше, разбира се, Зиги.

Обърна гръб на колата и заизкачва стълбите към площада. Наближаваше полунощ и той беше гладен, въпреки че майка му го натъпка с обичайното огромно количество храна, което неизменно се поднасяше по време на посещенията му. Все пак тогава беше само шест часът следобед.

В жилището си забърка яйца и отиде да пусне радиото за последните новини. Говореха само за Кенеди и отношението му към Германия. От Далас нямаше нищо ново, полицията продължавала да търси убиеца. Надълго и нашироко говорителят обясняваше колко много обичал Германия Джон Кенеди, припомняйки посещението му в Берлин през лятото на миналата година, и получилите голяма популярност негови думи, произнесени на немски език: „Ich bin ein Berliner“.^[1]

След това в ефира прозвуча предварително записаното траурно слово на западноберлинския кмет Вили Бранд, който говореше със задавен от вълнение глас. След него думата бе дадена на канцлера Лудвиг Ерхард и на предшественика му Конрад Аденауер, оттеглил се от поста си само преди няколко дни — на 15 октомври.

Петер Милер изключи радиото и се мушна в леглото. Прииска му се Зиги да е тук. Когато беше потиснат или притеснен, винаги изпитваше желание да се сгуши в нея, да я люби, а след това да потъне в сън без сънища. Това последното доста я дразнеше, защото именно след сексуална близост тя се оживяваше и й се искаше да разговаря за брак и деца. Но кабарето приключваше работа най-рано в четири сутринта, а в петък дори и по-късно, тъй като Репербан беше претъпкан от чуждестранни туристи и жадни за забавления провинциалисти, готови да платят за бутилка шампанско десет пъти повече от обичайната ресторантска цена, особено ако насреща им се увива някое момиче с големи гърди и къса поличка. А Зиги имаше най-големите гърди и най-късата поличка.

Ето защо Петер изпуши още една цигара и заспа. Часът беше два без четвърт. Присъни му се изпитото лице на стареца, отровил се с газ в онзи бордей на Алтона.

 

 

Докато Петер Милер бъркаше своите яйца у дома си в Хамбург, в уютния хол на школата за езда край Кайро бяха седнали петима мъже и бавно отпиваха от чашите си. Часът беше около един след полунощ. След богатата вечеря настроението на петимата беше отлично. За него немалко бяха допринесли и долетелите преди няколко часа зашеметяващи новини от Далас.

Трима от мъжете бяха германци, а останалите двама — египтяни. Съпругата на домакина отдавна беше отишла да си легне и собственикът на школата — любимо място за срещи на местния хайлайф, както и на наброяващата няколко хиляди души германска колония — сам обслужваше своите гости в късния час. В коженото кресло, поставено до прозореца със спусната щора, лениво се беше изтегнал Петер Боден — бивш експерт по еврейските въпроси в нацисткото Министерство на пропагандата, ръководено от доктор Йозеф Гьобелс. Заселил се в Египет малко след края на войната с помощта на ОДЕССА, Боден беше приел ислямското име Ел Гунра и работеше като експерт по еврейските въпроси в египетското Министерство на ориентацията. В ръката му се поклащаше чаша с уиски. Вляво от него беше седнал още един експерт от апарата на Гьобелс — Макс Бахман, който също работеше в Министерството на ориентацията. Междувременно той също бе приел исляма и след като осъществи престижното посещение на Мека, прие името Ел Хадж. В ръката му имаше чаша портокалов сок, в съответствие с изискванията на новата му вяра. И двамата описани дотук мъже бяха крайно фанатизирани нацисти.

Единият от египтяните беше полковник Шам Едине Бадран, личен съветник на маршал Абдал Хабим Амер, комуто предстоеше да стане военен министър на Египет, а след Шестдневната война през 1967 година — да бъде осъден на смърт за предателство. Заедно с него в немилост щеше да изпадне и полковник Бадран. Вторият беше полковник Али Самир, началник на египетската тайна разузнавателна служба МУКХАБАРАТ.

На приключилата преди известно време вечеря присъстваше и още един мъж, който, чул новините за смъртта на президента Кенеди, беше побързал да се върне в Кайро. Той беше говорителят на египетското Национално събрание Ануар Ел Садат — близък съратник на президента Насър и бъдещ негов наследник.

— Господа, нека вдигнем тост за смъртта на Кенеди — този отявлен приятел на евреите! — вдигна чашата си Петер Боден.

— Но чашите ни са празни! — протестира полковник Самир.

Домакинът побърза да поправи пропуска си и посегна към бутилката уиски на скрина до себе си.

Определението на Кенеди като отявлен приятел на евреите не смути никого от присъстващите. На 14 март 1960 година, все още при президентството на Дуайт Айзенхауер, в нюйоркския хотел „Уолдорф-Астория“ се проведе тайна среща между израелския министър-председател Давид Бен Гурион и западногерманския канцлер Конрад Аденауер. Само десет години по-рано една такава среща би била истински абсурд. Но обсъжданите по време на срещата въпроси изглеждаха абсурдни дори и през 1960-а. Трябваше да изминат цели три години, преди за тях да бъде получена някаква информация. Но дори и тогава — в края на 1963 година, президентът Насър отказа да я приеме сериозно. Тази информация беше поставена на бюрото му от ОДЕССА, действала в сътрудничество с тайните служби на полковник Самир.

Двамата държавници бяха подписали споразумение, според което ФРГ открива кредит на Израел в размер на 50 милиона долара годишно без каквито и да било предварителни условия. Но Бен Гурион скоро разбира, че едно е да имаш пари, а съвсем друго — траен и надежден доставчик на оръжие. Шест месеца по-късно уолдорфското споразумение е последвано от ново — този път между двамата министри на отбраната Шимон Перес и Франц Йозеф Щраус. Според неговите клаузи Израел получава право да използва кредита за закупуване на оръжие от Федералната република.

Съзнавайки, че второто споразумение е твърде деликатно, Аденауер протака месеци наред подписването му. Но през ноември 1961 година Джон Фицджералд Кенеди го кани на официално посещение във Вашингтон и там настоява за подписа му под тайния документ. Той знае, че САЩ не трябва пряко да се ангажират с военни доставки за младата израелска държава, но нали все някой трябва да прави това? По това време Израел изпитва остра нужда от изтребители, транспортни самолети, 105-милиметрови гаубици „Хоувицър“, бронирани коли, бронетранспортьори и танкове, много танкове…

Същата стока, главно американско производство, Федералната република притежава в изобилие. Тя или е закупена от Щатите, или е получена срещу издръжката на американските войски, настанени във ФРГ по решение на НАТО. Немалка част е произведена на място, по американски лиценз.

Под натиска на Кенеди сделката Щраус-Перес получава право на живот.

В края на юни 1963 година в израелското пристанище Хайфа започват да пристигат първите германски танкове. Такива доставки трудно могат да останат тайна, тъй като в тях участват прекалено много хора. В края на 1962 година за тях научава ОДЕССА и веднага информира Египет, с който поддържа най-тесни връзки.

Но в края на 1963 година нещата започват да се променят. В средата на октомври се пенсионира Конрад Аденауер, спечелил си прозвищата „Железният канцлер“ и „Бонската лисица“. Мястото му се заема от Лудвиг Ерхард — човек с определена дарба да привлича гласовете на избирателите. По-късно го наричат „Бащата на германското икономическо чудо“. Но въпреки тези свои качества този човек се оказва съвсем неподготвен в областта на международната политика.

Дори при Аденауер в западногерманското правителство съществува силна опозиция срещу оръжейните доставки за Израел и немалко хора настояват договорите в тази насока незабавно да бъдат анулирани. Старият канцлер беше успял да ги укроти с няколко остри фрази и те послушно мълчат до изтичане на мандата му.

Ерхард, спечелил си прозвището „Гумения лъв“, е доста различен характер. Едва седнал в канцлерското кресло, противниците на оръжейните доставки (главно високопоставени служители във Външното министерство, загрижени за поддържане на добри отношения с арабските страни) възобновяват своите искания. Ерхард се колебае, но решаващ се оказва натискът на Джон Кенеди, който държи Израел да получава своето оръжие от Федералната република.

И ето че този човек изведнъж е застрелян. Големият въпрос, поставен в малките часове на 23 ноември, беше прост: дали Линдън Джонсън ще отслаби натиска върху Бон и ще позволи на нерешителния канцлер да отмени договорите? На практика това не стана, но по онова време в Кайро силно се надяваха на подобно развитие на нещата.

Домакинът на приятелската среща напълни чашите на своите гости и се обърна към бюфета да обслужи и себе си. Той се казваше Волфганг Луц, роден в Манхайм през 1921 година, бивш майор от германската армия, фанатичен антисемит, емигрирал в Кайро в началото на 1961 година, където открива школа за езда. Русокос и синеок мъж с ястребово лице, той беше любимец както на влиятелните египетски политици, така и на германците (почти всички бивши нацисти), които бяха намерили убежище край бреговете на Нил.

Широко усмихнат, той се обърна към гостите си. Едва ли някой от тях можеше да допусне, че в тази усмивка може да има нещо фалшиво. Действително роден в Манхайм, но в семейството на евреи, той още 12-годишен емигрира в Палестина. Истинското му име беше Зеев, а званието му — равсерен (майор) от израелската армия. По онова време е резидент на израелското разузнаване в Египет. На 28.II.1965 година полицията извършва обиск в дома му, открива в стълбището към банята скрит радиопредавател и го арестува. На 26.VI.1965 година е осъден на доживотна каторга. След войната от 1967 година е разменен за няколко хиляди пленени египетски войници и на 4.II.1968 година кракът му стъпва на родна земя.

Но в онази паметна нощ на убийството на президента Кенеди всичко това все още е забулено в неразгадаемото бъдеще. Той все още не подозира нищо за изтезанията и инквизициите, които го очакват, нито пък за многократните изнасилвания, които съпругата му ще трябва да понесе. Вдигна чашата с уиски и прие тоста на усмихнатите си гости.

Вътре в себе си изгаряше от нетърпение да отпрати тези хора, тъй като по време на вечерята един от тях беше казал нещо от изключително значение за страната му. Страшно много му се искаше да остане сам, да извади скрития в банята радиопредавател и да изпрати шифрованото си съобщение до Тел Авив. С усилие на волята си наложи още една любезна усмивка и се изправи.

— Смърт на всички, които са приятели на евреите! — викна той. — Зиг Хайл!

 

 

Петер Милер с наслада се протегна под огромния пухен юрган. Часът беше почти девет сутринта. Дори в полусънно състояние усещаше топлината, която излъчваше тялото на Зиги. Проснало се напреки в леглото, момичето спеше дълбоко. Петер инстинктивно се намести по-близо до задните й части, възбуждащо притиснати към корема му.

Спала едва четири часа, Зиги промърмори нещо и недоволно се отмести към ръба на леглото.

— Махай се! — прошепна тя, без да се събужда.

Милер въздъхна, легна по гръб и направи опит да види колко е часът сред здрача на стаята. След малко стана, зави се с хавлията и дръпна пердето от прозореца в дневната. Помещението потъна в студената светлина на стоманеносивото ноемврийско утро и той заслепено примижа. Изчака очите му да свикнат и погледна надолу към Щайндам. По мокрия асфалт преминаваха сравнително малко коли, тъй като беше събота. Той се прозя и тръгна към кухнята да свари първата от безбройните чаши кафе, които го очакваха през деня. Майка му и Зиги постоянно го обвиняваха, че живее едва ли не само с кафе и цигари.

Докато отпиваше от кафето и подръпваше от първата си за деня цигара, той направи опит да систематизира задачите, които го очакваха за деня. Откри, че няма нищо кой знае колко спешно. Всички вестници, пък и седмичните списания, които щяха да излязат днес-утре, ще бъдат запълнени изцяло с Кенеди и това ще трае дни, а може би и седмици. От друга страна, той самият нямаше какво да предложи в момента, а събота и неделя не бяха дните, в които можеше да намери хората по работните им места. Същевременно едва ли някой ще приеме да го безпокоят у дома. Наскоро беше предал за печат серия материали за стабилния поток австрийски, френски и италиански гангстери, които бяха открили златната мина на Репербан — известния хамбургски километър на порока, на който бяха струпани безброй нощни заведения, бардаци и публични домове. Материалите му се приеха добре, но все още не беше получил парите за тях. Помисли си дали да не натисне списанието и се отказа. Щяха да му платят навреме, а в този момент той не изпитваше кой знае какви парични затруднения. В получената преди три дни банкова сметка му съобщаваха, че разполага с малко повече от пет хиляди марки в нея. Това му даваше основание да бъде спокоен.

— Твоят проблем е мързелът, приятелче — сподели той на образа си, отразен в един от идеално лъснатите тигани на Зиги, после бръкна в чашата си и облиза намазания с утайка от кафе показалец.

Преди години, когато се уволняваше от казармата, офицерът, насочващ младежите към цивилния живот, го попита какъв иска да бъде. „Богат безделник“, беше отвърнал Милер. Днес, вече достигнал тридесетте и напълно убеден, че едва ли някога ще може да стигне до такова статукво, той все още смяташе подобно желание да съвсем резонно.

Взе транзисторчето си в банята, затвори вратата да не пречи на Зиги и докато се къпеше и бръснеше, пусна сутрешните новини. Основно сред тях беше съобщението, че е арестуван предполагаемият убиец на президента Кенеди. Както правилно беше предположил, в програмата други новини липсваха.

След като се подсуши, той се върна в кухнята и свари две чаши кафе, които занесе в спалнята. Постави ги на масичката до леглото, а след това се шмугна под юргана до Зиги, която продължаваше да спи с пръснати по възглавницата пухкави коси.

Зиги беше на двадесет и две години. Шампионка по гимнастика в ученическите си години, тя и до днес твърдеше, че не била включена в олимпийския отбор на страната само поради огромния си бюст, който не можел да се побере в никакво трико. След завършването си започнала работа като учителка по физическо възпитание в една девическа гимназия. Но само след година се прехвърлила в областта на стриптийза по чисто икономически съображения — в кабарето печелела пет пъти повече, отколкото в училището.

Въпреки лекотата, с която сваляше дрехите си в нощното заведение, тя беше страшно чувствителна към подмятанията на онези от зрителите, които можеше да види.

— Работата е там — разпалено обясняваше тя на развеселения Петер, — че когато съм на сцената, аз не мога да видя нищо отвъд ослепително осветената рампа. И по тази причина хич не ми пука. Ако им виждам муцуните, сигурно веднага ще избягам!

Това обаче съвсем не й пречеше след номера си да седне на някоя маса и да приеме почерпката на клиентите. Приемаше само шампанско в бутилки от половин и цял литър, тъй като вземаше петнадесет процента комисионна за всяка от тях. Всички, които поръчваха тези бутилки, без съмнение очакваха и нещо повече, след като с уважение оглеждаха дълбокия каньон между гърдите на момичето. Тя проявяваше разбиране към ниските помисли на кавалерите си и не ги презираше като повечето свои колежки, но въпреки това никой нищо не получаваше.

— Бедните хорица — сподели веднъж с Милер тя. — Много ми се иска да си имат по една добра жена, при която да се приберат…

— Какво искаш да кажеш с това „бедните хорица“? — учуди се Милер. — Те са просто банда стари мръсници, фрашкани с мангизи!

— Не биха били такива, ако имаше кой да се грижи за тях — отвърна Зиги с непоклатима женска логика.

Милер я беше зърнал най-случайно в бара на мадам Кокет, на Репербан, точно срещу кафе „Кезе“. Беше се отбил да изпие едно вино със съдържателя на кафето — негов стар познат и информатор. Висока най-малко метър и седемдесет и осем, с тези свои форми Зиги положително би била несъразмерна при по-ниска фигура. Събличаше се под звуците на музиката с обичайните псевдочувствени движения, а лицето й беше застинало в гримаса на онази креватна похотливост, до която прибягваха всички танцьорки. Нагледал се до гуша на подобни неща, Милер разсеяно отпиваше от чашата си.

Но когато падна сутиенът, чашата така и си остана на сантиметър от устата му, която смаяно зяпна. Домакинът му се подсмихваше иронично.

— Надареничка е, нали? — подхвърли му той.

Милер беше принуден да се съгласи, че в сравнение с нея момичетата в „Плейбой“ приличаха на банда недохранени дечица. Формите на Зиги бяха такива, че задната част на ханша й стърчеше назад и нагоре без никаква чужда помощ.

В края на номера момичето изостави отегчената поза на професионална танцьорка, поклони се малко вдървено в отговор на зараждащите се аплодисменти и широко се усмихна. Заприлича на някакво гордо ловно куче, което въпреки липсата на обучение е успяло да донесе на господаря си простреляната яребица. Милер остана запленен именно от тази усмивка, а не от номера или фигурата й. Попита дали би приела чаша питие с него и съдържателят прати да я повикат.

Понеже младежът седеше на масата на шефа, Зиги се отказа от шампанското и поиска чаша джин-фис. Милер с изненада откри, че тя е много приятна компания. Попита я дали ще приеме да я изпрати след програмата. Тя се поколеба за момент, после кимна с глава. Решил да играе хладнокръвно, през онази нощ той не направи никакви опити за близост. Беше в началото на пролетта и тя се появи на служебния вход на кабарето в едно доста овехтяло палто, за което Милер реши, че е облечено нарочно.

Изпиха по едно кафе и разговаряха на незначителни теми. Тя бързо се освободи от притеснението и с охота отговаряше на въпросите му. Оказа се, че обича поп-музиката, изкуството и разходките по бреговете на Алстер. Също децата и домашния уют. Започнаха да излизат заедно през единствената й свободна вечер в седмицата. Ходеха на театър и ресторант, но не спяха заедно.

Милер я отведе в жилището си едва след три месеца, а още на следваща сутрин й предложи да се пренесе при него. С типичното си едностранчиво отношение към важните неща в живота Зиги вече беше решила, че непременно трябва да се омъжи за Петер Милер, и единственият й проблем беше по какъв начин да постигне това — като откаже да споделя леглото му или обратно. Но след като откри, че той с лекота запълва празната част на леглото си с други момичета, когато това се налага, тя реши да се пренесе при него и да направи живота му толкова приятен, че той сам да пожелае брак с нея. В края на ноември се навършваха шест месеца от съвместния им живот.

Макар че никога не беше изпитвал влечение към домашния уют, Милер беше принуден да признае, че Зиги поддържа дома му в идеален ред и се люби с неподправено удоволствие. Тя никога не му каза, че иска да се оженят, но му намекваше за това по всевъзможни начини. Милер се правеше, че нищо не забелязва. По време на някоя от разходките си по брега на езерото Алстер тя току се сприятеляваше с някой дребосък под гордите погледи на родителите му.

— Петер, Петер! — възклицаваше тя. — Виж какво ангелче!

— Чудесно е наистина — неохотно промърморваше Милер.

След подобни случки тя заставаше леденостудена най-малко за час, смъртно обидена на Милер, че отказва да разбере прозрачния намек. Но двамата живееха щастливо и това важеше с особена сила за младежа, който се наслаждаваше на удобствата на съвместния живот и сладостта на редовния секс, без да се обвързва с обременителните връзки на брака.

Милер глътна половината от кафето си и се мушна по-навътре в леглото. Прегърна изотзад тялото на Зиги и лекичко я погали по вътрешната страна на бедрото. Знаеше, че това ще я събуди. След няколко минути тя измърка от удоволствие и се обърна по гръб. Без да спира действието на ръката си, той се наведе и докосна гърдите й с устни. Все още полузаспала, тя издаде тихо стенание и ръцете й отпуснато започнаха да се движат по голия му гръб. Десет минути по-късно вече се любеха здраво, извивайки тела от удоволствие.

— Хубав начин да ме събудиш, няма що! — скара му се тя, когато се успокоиха.

— Има и по-лоши — отвърна Милер.

— Колко е часът?

— Наближава дванайсет — излъга Милер, сигурен, че тя ще го замери с нещо, ако разбере, че е едва десет и половина и е спала някакви си пет часа. — Но ти си поспи, ако искаш — добави той.

— Ммм… Благодаря ти, скъпи, толкова си добричък — рече Зиги и моментално заспа.

Милер изпи останалото в чашата му кафе, след това опразни и чашата на Зиги. Тръгна към банята, но звънът на телефона го накара да свърне към всекидневната и да вдигне слушалката.

— Петер?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Карл.

Умът му беше далеч и той не можа да разпознае гласа.

— Кой Карл?

— Карл Бранд — нетърпеливо отвърна насрещният глас. — Какво става, още ли спиш?

— А, Карл — окопити се Милер. — Извинявай, но току-що ставам. Какво има?

— Обаждам ти се във връзка с умрелия евреин. Искам да поговорим.

— Какъв умрял евреин? — отново не разбра Милер.

— Онзи, дето снощи в Алтона се отрови с газ. Или вече си забравил, че беше там?

— Помня всичко за снощи, разбира се — отвърна Милер. — Не знаех, че е евреин. И какво?

— Искам да се видим — настоя полицейският инспектор. — Не мога да говоря по телефона.

У Милер моментално се пробуди репортерският нюх. Когато някой има да каже нещо и не желае да го каже по телефона, това положително е нещо важно. Освен това беше сигурен, че Бранд няма да се прави на тайнствен за някаква глупост.

— Готово — каза в слушалката той. — Свободен ли си по обяд?

— Мога да го уредя — отвърна полицаят.

— Добре. Тогава те каня да хапнем, ако, разбира се, мислиш, че си заслужава…

Разбраха се да се видят в един часа в едно малко ресторантче на Генземаркт и Милер постави слушалката. Продължаваше да се пита какво толкова интересно има в самоубийството на някакъв старец в един от бордеите на Алтона, независимо дали този старец е евреин, или не.

Докато се хранеха, младият детектив сякаш нарочно отбягваше темата, заради която беше поискал тази среща. Едва когато поднесоха кафето, той се облегна назад и започна:

— За онзи човек снощи…

— Е, какво за него? — нетърпеливо попита Милер.

— Сигурно и ти като всички си чувал какво са правили нацистите с евреите по време на войната, нали? Пък и преди нея…

— Разбира се. Малко ли ни тъпчеха главите с подобни неща в училище?

Милер беше учуден и малко разочарован. Както на всички млади германци, така и на него още от девет-десетгодишна възраст му беше втълпявано, че неговите сънародници са извършили тежки престъпления по време на войната. Момчето беше приело този факт, без да знае какво всъщност означава той.

По-късно се беше опитал да разбере какво са искали да кажат учителите му през онези далечни години. Но се оказа, че никой не иска да говори на тази тема — нито родителите, нито самите учители. Едва след като възмъжа, получи възможност да прочете това-онова. Макар и искрено отвратен от прочетеното, той не можеше да го приеме и като своя вина. Всичко беше станало в друго време, на друго място, някъде далеч назад в миналото. Той не е бил там, майка му също. Нещо дълбоко вътре в душата му казваше, че тези истории нямат нищо общо с Петер Милер, и по тази причина той не си направи труда да запомни имена и подробности, още по-малко пък разни дати. И сега се чудеше защо Бранд се занимава с тази тема.

Очевидно притеснен от същите мисли, младият инспектор бавно разбъркваше кафето си.

— Снощният старец е бил германски евреин — започна той. — Прекарал е дълги години в концлагер.

В съзнанието на Милер изплува главата на мъртвеца, която беше разглеждал предишната вечер. Нима всички свършваха така? Странно. Този човек е получил свободата си от Съюзниците преди повече от осемнадесет години и е доживял до почетна възраст. Но лицето продължаваше да стои пред очите му. Никога досега не беше виждал жив концлагерист. А също и есесовски убиец. Беше сигурен, че би разпознал такъв човек — нали той е толкова различен от обикновените хора!

Умът му потъна в миналото, припомняйки си голямата шумотевица около процеса срещу Айхман, състоял се преди около две години в Ерусалим. Седмици наред вестниците му отделяха внимание. Припомни си лицето на този човек зад стъклената преграда — едно съвсем обикновено, даже банално човешко лице. От материалите по този процес беше научил как всъщност са действали есесовците, как са успели да избягнат възмездието в следвоенните години. Но тогава се говореше само за зверства, извършени от тях в далечни и непознати страни — Полша, Русия, Унгария, Чехословакия… Нямаше как да ги приеме като нещо лично, нещо, което засяга близките му.

Върнал се към настоящето, той отново усети неудобството на Бранд.

— Казвай какво има — кратко му нареди той.

Вместо отговор Бранд извади от куфарчето си един пакет в кафява амбалажна хартия и го побутна през масата към него.

— Старецът си е водил дневник. Всъщност той не е бил толкова стар — само на петдесет и шест години. Изглежда, си е записвал всичко още от ония години, а написаното е криел в партенките си. След войната е подредил и систематизирал събраните факти. И се е получил дневник.

— Къде го намери? — попита Милер и с нарастващ интерес хвърли поглед към дневника.

— До трупа. Просто го взех и занесох у дома. Снощи го прочетох.

— Ужасни неща ли има вътре? — настоятелно попита Милер, без да отмества поглед от очите на стария си съученик.

— Ужасни. Никога не съм си представял, че са се вършили такива неща!

— И защо ми го носиш?

Бранд смутено сви рамене.

— Помислих си, че можеш да направиш нещо…

— На кого сега принадлежи този дневник?

— Погледнато технически, той е собственост на наследниците на Таубер. Но ние едва ли ще ги открием някога. Следователно остава на разположение на полицията… поне така предполагам. Но те ще го пратят в архива, и край. Можеш да го задържиш, ако искаш. Само не казвай, че аз съм ти го дал. Не искам да си имам неприятности в службата…

Милер плати и двамата излязоха на улицата.

— Добре, ще го взема да го прочета — каза той. — Но не обещавам, че от това непременно ще излезе нещо. Може би ще успея да направя материал за някое списание, може би не…

— Ти си едно цинично копеле — усмихна се криво Бранд.

— Не е така — възрази Милер. — Аз просто живея с настоящето, като повечето хора. Ами ти? Мислех си, че след десет години в полицията си се превърнал в едно обикновено загрубяло ченге, но се оказва, че това тук здравата те е разтърсило. Така ли е?

Бранд хвърли мрачен поглед към пакета под мишницата на Милер и бавно кимна с глава.

— Прав си, така е. Никога не бях си представял, че нещата могат да бъдат толкова ужасни. Между другото не всичко вътре се отнася до миналото. Историята е свършила тук, в Хамбург. Снощи. Довиждане, Петер.

Детективът се обърна и си тръгна, без да подозира колко погрешно ще се окаже последното му заключение.