Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Jackal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Павел Главусанов, 1991

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Corgi Books, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Денят на Чакала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Денят на Чакала (филм).

Денят на Чакала
The Day of the Jackal
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
АвторФредерик Форсайт
Първо издание1971 г.
 Великобритания
Издателство„Хътчинсън“
Оригинален езиканглийски
Жанршпионски роман
Трилър
Исторически роман
Видроман

Издателство в БългарияНародна култура“ (1991)
Емас: Глобус (1999)
S. l.: Mediasat (2005)
ПреводачПавел Главусанов
ISBNISBN 0-09-107390-1
Денят на Чакала в Общомедия

„Денят на Чакала“ (на английски: The Day of the Jackal) е първият роман на английския писател Фредерик Форсайт. Разказва за френската терористична група ОАС от началото на 1960-те, която иска да убие френския президент Шарл дьо Гол.

Сюжет

... През пролетта на 1962 г., след Евианските споразумения, френският президент Шарл дьо Гол се оттегля от Алжир, бивша френска колония и тя става независима държава. Повечето хора по света гледат на това като жест на добра воля, французите единодушно подкрепят президента за спирането на безсмислената война, но някои френски военни го смятат за предателство. Недоволните войници и офицери се включват в тайната терористична организация ОАС с основна цел – да унищожат „предателя“ дьо Гол.

Срещу президента са организирани няколко опита за убийство, като в резултат на един от тях, дьо Гол е почти убит. Но напразно, френското контраразузнаване работи перфектно, разкривайки много от покушенията още на етап планиране. След това ръководителят на ОАС, полковник Марк Роден, решава да направи силен ход. Осъзнавайки, че в ОАС има много шпиони на правителството, полковникът заедно с двама от най-близките си сътрудници наема убиец. Този англичанин е един от най-добрите наемни убийци в света. За сума в размер на 500 хиляди долара убиецът се съгласява да убие дьо Гол, и англичанинът ще оперира под името „Чакала“. Полковник Родин е уверен в успеха, след като само 4 души в света знаят за мисията на Чакала, френското разузнаване нищо не може да предприеме по отношение на убиеца, защото нищо няма да бъде известно предварително.

... Чакала осъзнава, че охраната е винаги нащрек за дьо Гол, след като вече са станали няколко опита за убийство. Но веднъж годишно, гордият генерал трябва да се появи на публично място, на главния площад на Париж, за да връчи награди на ветераните. Там, в този ден и час, Чакала има шанс да застреля Шарл дьо Гол.

Убиецът започва задълбочена подготовка. Той отива в Европа за закупуване на пушка с оптичен мерник, фабрикуване на фалшиви документи с различни имена. Чакала не е фанатик, той очаква да изпълни заповедта и да избегне възмездието. Съвсем случайно френските тайни служби успяват да научат, че ръководството на ОАС наело убиец да убие президента. Всички сили на държавата са хвърлени в търсене на този човек, а общото управление на операцията поема най-добрият полицейски комисар във Франция, Клод Лебел. Той почти издебва неуловимия Чакал, но наемният убиец успява да избяга и да се загуби в огромното човешко море на Париж.

... Идва решаващият ден. Маскиран Чакала прониква през полицейските кордони, а скоро и в прицела на пушката му е високият генерал с пагон с две златни звезди – френският президент Шарл дьо Гол. Изглежда, че спасяването на живота на президента вече не е възможно, но в последния момент комисар Лебел нахлува в апартамента, където е Чакала, и го убива…

Денят на Чакала свърши.

Филмови адаптации

Романът е екранизиран на два пъти: през 1973 г. (Денят на Чакала, реж. Фред Зинеман) и през 1997 (Чакала, реж. Майкъл Кейтън-Джоунс). Най-известната е филмовата версия от 1997 г., като в нея участват Ричард Гиър, Сидни Поатие и Брус Уилис.

Филмът на Кейтън-Джоунс е далеч от оригинала, и от този на режисьора Фред Зинеман, затова Фредерик Форсайт иска промяна на името му – от „Денят на Чакала“ в „Чакала“.

Външни препратки

6.

Писмото за Виктор Ковалски се получи в Рим на следващата сутрин. Капралът гигант прекосяваше фоайето на хотела, след като бе прибрал пощата за деня, когато едно пиколо извика подире му:

— Signor, per favore…[1]

Ковалски се извърна, начумерен както винаги. Не познаваше италианчето, но в това нямаше нищо необичайно — никога не им обръщаше внимание, докато прекосяваше светкавично фоайето към асансьора. Тъмноокият младеж се приближи до него с някакво писмо в ръка.

— Er una lettera, signor. Per un Signor Kowalski… No cognosco questo signor… E forse un francese…[2]

Ковалски не разбра и дума от италианския брътвеж, но усетът му подсказа нещо, а и долови името си, макар неправилно произнесено. Дръпна плика от ръката на младежа и се загледа в драскулките. Беше регистриран под друго име, а тъй като почти нищо не четеше, не бе видял преди пет дни френския вестник, който съобщи сензационната новина за тримата висши ръководители на ОАС, сврени на най-горния етаж на хотела.

За него бе важно никой да не знае къде се намира. Но все пак писмото възбуди любопитството му. Не му пишеха често и както става с повечето простовати хора, получаването на писмо бе събитие за него. Италианецът, който никак не му се хареса, сега гледаше нагоре към него с очи на кокер-шпаньол, сякаш той, Ковалски, бе съкровищницата на човешкото познание, способен да разреши дилемата — никой от персонала не бе и чувал за гост с такова име и не знаеха какво да правят с писмото.

Ковалски погледна надолу.

— Bon. Je vais demandere[3] — заяви високо той. Италианецът дори не мигна. — Demander, demander — повтори Ковалски, като посочи към тавана. Италианецът проумя.

— Ah, si, demandare. Prego, Signor. Tante grazie.[4]

Ковалски се отдалечи, като остави събеседника си да изразява с жестове благодарността си. Качи се с асансьора на осмия етаж, където се видя изправен пред дежурния в коридора със зареден пистолет в ръка. Двамата се погледнаха за миг. После другият спусна предпазителя и прибра оръжието в джоба си. В асансьора видя само Ковалски — никого другиго. Всичко бе напълно обичайно — случваше се всеки път, когато светлинното табло над вратата на асансьора показваше, че кабината е отминала седмия етаж.

Освен дежурния в коридора друг един наблюдаваше изхода към противоположната стълба, а трети охраняваше стълбището. И двата последни обекта бяха минирани, макар управата на хотела да бе в неведение по въпроса, а системата се изключваше само чрез натискане на бутона при бюрото на дежурния в коридора — така се прекъсваше веригата към детонаторите.

Четвъртият от дневната смяна дежуреше на покрива над етажа на началниците. Други трима от нощната смяна спяха в момента в стаите си на същия коридор, но в случай на нападение щяха да се събудят и да са за няколко секунди готови за действие. Вратите на асансьорните шахти на горния етаж бяха заварени отвън, но въпреки това, ако светлинният сигнал на осмия етаж покажеше, че кабината е тръгнала нагоре, това би било сигнал за обща тревога. Само един път се бе случило подобно нещо, и то по невнимание — един от пиколите, понесъл поднос с питиета, бе натиснал, без да иска, копчето на деветия етаж. На бърза ръка го отучиха от подобни постъпки.

Дежурният съобщи горе по телефона за пристигането на пощата, след което кимна на Ковалски да се качи. Бившият капрал бе вече пъхнал адресираното до него писмо във вътрешния си джоб, докато пощата за шефовете се намираше в заключено към лявата му китка стоманено куфарче. И двете ключалки — на плоското куфарче и на веригата за китката — бяха снабдени с пружини, а ключове за тях имаше единствено Роден. След няколко минути подполковникът от ОАС ги отключи, а Ковалски се прибра в стаята си да поспи, преди да смени в късния следобед дежурния при бюрото.

Горе в стаята си на осмия етаж той най-после прочете писмото, като започна от подписа. Изненада се, че е от Ковач, когото не бе виждал от цяла година и който надали знаеше да пише, тъй както самият Ковалски имаше затруднения в четенето. С много пот обаче писмото бе дешифрирано. То не бе дълго.

Ковач започваше с това, че в деня, когато седнал да пише писмото, видял във вестника съобщение. Прочел му го някакъв приятел и така разбрал, че Роден, Монклер и Касон се крият в римския хотел. Предположил, че и старият му приятел Ковалски е с тях и сега му пишел със слабата надежда писмото да стигне до него.

Следваха няколко абзаца, от които ставаше ясно, че нещата във Франция загрубяват напоследък, ченгетата ти искат документи на всеки ъгъл, а същевременно продължават да пристигат нареждания за нови обири на бижутерийни магазини. Той лично бил участвал в четири акции и това не било шега работа, особено като се има предвид, че човек трябва да предава плячката. Печелел повече в добрите стари времена в Будапеща, макар това да продължило едва две седмици.

В последната част се разправяше как преди няколко седмици Ковач срещнал Мишел, който му казал, че разговарял с Жожо, от когото научил, че малката Силви е болна. Болестта й започвала с „левке“, ставало дума за нещо сбъркано в кръвта й, но Ковач се надявал скоро всичко да се оправи, та Виктор да не се тревожел.

Виктор обаче се разтревожи. Мисълта, че малката Силви е болна, го разтърси. Малко неща бяха успели да проникнат до сърцето на Виктор Ковалски през прекараните в насилие тридесет и шест години. Беше дванадесетгодишен, когато немците нахлуха в Полша, и с една година по-голям, когато отведоха родителите му в закрита камионетка. Достатъчно възрастен, за да разбира какво върши сестра му в големия хотел зад катедралата, зает от германците и посещаван от толкова много техни офицери. Това така разстрои родителите му, че те имаха неблагоразумието да се оплачат във военната комендатура. Достатъчно възрастен да отиде при партизаните, той бе убил първия си немец на петнадесет години. Беше на седемнадесет, когато дойдоха руснаците, но родителите му бяха изпитвали към тях само омраза и страх, разказвали му бяха ужасяващи неща за това, което били сторили на поляците, така че той избяга от партизаните, разстреляни по-късно по заповед на комисаря, и като преследвано животно пое на запад към Чехословакия. По-късно изнемощелият от глад кльощав и върлинест юноша, който знаеше само полски, попадна в австрийски лагер за бежанци. Взеха го просто за поредната отломка на следвоенна Европа. Американската храна възвърна силите му. Една пролетна нощ на 1946 година избяга от лагера и заедно с още един поляк, когото бе срещнал там и който говореше френски, отпътува на автостоп в южна посока, към Италия, а след това към Франция. Една нощ в Марсилия ограби някакъв магазин, уби собственика, който му пречеше, и отново побягна. Другарят му го остави, след като му обясни, че има само едно място на света, където Ковалски може да отиде — Чуждестранния легион. Записа се на другата сутрин и преди да е започнало както трябва полицейското разследване в съсипаната от войната Марсилия, той вече бе в Сиди бел Абес. Средиземноморска Марсилия бе все още важна база за внос на американски храни и извършваните в тази връзка убийства не бяха нещо необичайно. След като в течение на няколко дни не бе заподозряно никое конкретно лице, следствието бе прекратено. Докато научи това обаче, Ковалски бе вече легионер.

Беше деветнадесетгодишен и старите пушки го наричаха „petit bonhomme“[5]. После им показа как може да убива и започнаха да му викат Ковалски.

Шестте години в Индокитай ликвидираха евентуалните останки от човещина у него, а след това капралът гигант бе изпратен в Алжир. Междувременно обаче го командироваха край Марсилия, в шестмесечен лагер за преподготовка. Там срещна Жюли — дребничка, но проклета чистачка в пристанищен бар, която имаше неприятности със своя сутеньор. Само с един удар Ковалски го отпрати на шест метра от себе си. Човекът остана в безсъзнание цели десет часа. Години след това произнасяше зле думите — така лошо му бе разбита долната челюст.

Жюли хареса огромния легионер, който стана за няколко месеца нейн „покровител“ и я изпращаше след работа до паянтовата й мансарда на Vieux Port[6]. В отношенията им, главно от нейна страна, имаше много сладострастие, но не и любов, особено след като научи, че е бременна. Каза, че детето е негово, и той повярва може би защото му се искаше да е така. Каза му още, че не иска това дете и че познава някаква старица, която щяла да й помогне да се отърве от него. Ковалски я напляска и й каза, че ако го стори, ще я убие. След три месеца трябваше да замине за Алжир. Междувременно се бе запознал с друг поляк, бивш легионер — Йозеф Гжибовски, известен с прозвището „Жожо Поляка“. Той бе инвалид от Индокитайската кампания и живееше с една жизнерадостна вдовица, която буташе количка със сандвичи напред-назад по пероните на Централната гара. След сватбата си през 1953 година заработиха заедно, като Жожо куцукаше след жена си, прибираше парите и връщаше рестото, а тя раздаваше сандвичите. През вечерите, когато не бе на работа, Жожо навестяваше баровете, пълни с легионери от околните казарми, за да си припомня миналите времена. Повечето бяха младоци, вербувани след неговото време в Туран, Индокитай, но една вечер се натъкна на Ковалски.

Той се обърна за съвет именно към Жожо. Жожо го подкрепи. И двамата някога бяха католици.

— Иска да махне бебето — оплака се Виктор.

— Salope[7] — обяви Жожо.

— Крава — съгласи се Ковалски. Пиха още, загледани унило в огледалото зад бара.

— Не е честно към малкия — продължи Виктор.

— Не е — додаде Жожо.

— Никога не съм имал дете — заключи Виктор след кратък размисъл.

— Нито пък аз, макар да съм женен и така нататък — отвърна Жожо.

Някъде в малките часове, много пияни, те съгласуваха своя план и пиха за успеха му, със сериозността на усмъртените от алкохол. На сутринта Жожо си спомни за поетото обещание, но не можа да измисли по какъв начин да съобщи новината на мадам. Това му отне три дни. Намекна предпазливо един-два пъти, докато накрая изплю камъчето, както двамата си бяха в леглото. За негово учудване мадам бе възхитена. И така, работата стана.

Когато му дойде времето, Виктор замина за Алжир, отново при майор Роден, който сега командваше батальон в една нова война. В Марсилия Жожо и жена му държаха под око бременната Жюли посредством смесица от заплахи и увещания. Когато Виктор напусна Марсилия, тя бе вече в четвъртия месец — твърде късно за аборт, както каза Жожо на започналия отскоро да се навърта застрашително наоколо сутеньор със счупена челюст. Последният не гореше от желание да се забърква с легионери, дори да са стари куцокраки ветерани, така че само напсува мръснишки някогашния си приходоизточник и тръгна да си търси препитанието при друга.

В края на 1955 година Жюли даде живот на синеоко и златокосо момиченце. С нейно съгласие документите по осиновяването бяха надлежно попълнени от Жожо и съпругата му. Всичко мина добре. Жюли се върна към стария си начин на живот, а съпрузите се сдобиха с дъщеря, която нарекоха Силви. Съобщиха на Виктор с писмо и изтегнат във войнишкото си легло, той изпита странно задоволство. Обаче никому не каза. Не си спомняше нещо да не му е било отнето в живота, щом станеше достояние и на други.

Така или иначе, след три години, преди една продължителна бойна операция из хълмовете на Алжир, военният свещеник го попита дали не иска да състави завещание. Такава мисъл не му бе минавала през ума. От една страна, никога не бе притежавал нещо, тъй като изхарчваше цялата си заплата по барове и бардаци из големите градове по време на редките си отпуски, а от друга — той самият принадлежеше на Легиона. Свещеникът го увери, че при сегашните условия едно завещание с нищо не накърнява интересите на Легиона, така че със значителна помощ той състави документ, в който приписа цялото си имущество на дъщерята на някой си Йозеф Гжибовски, понастоящем жител на Марсилия. В крайна сметка копие от документа попадна в личното му досие в архивите на Министерството на въоръжените сили в Париж. Когато името Ковалски започна да се споменава във връзка с тероризма в Бон и Константин през 1961 година, досието, заедно с тези на редица други, бе изровено и предоставено на вниманието на Оперативното управление на полковник Ролан в Порт де Лила. Гжибовски бе посетен и цялата история излезе наяве. Само че Ковалски не знаеше за това.

Дъщеря си видя само два пъти — веднъж през 1957 година, когато след нараняване в бедрото бе изпратен за възстановяване в Марсилия, и втория път през 1960-а, когато придружаваше пристигналия да се яви като свидетел пред военния съд подполковник Роден. Първия път момиченцето бе на две, а втория — на четири години и половина. Ковалски пристигна, натоварен с подаръци за Жожо и съпругата му и с играчки за Силви. Разбираха се отлично — малкото дете и приличащият на мечка чичо Виктор. Но за това не каза никому, нито дори на Роден.

А ето че сега бе болна от нещо, дето започваше с „левке“, и Ковалски бе много угрижен през цялата сутрин. След обяда се качи горе да приковат с верига към китката му стоманеното куфарче за пощата. Роден очакваше важно писмо от Франция със сведение за общата сума, събрана при поредицата обири, осъществени от главорезите на Касон през изтеклия месец. Ето защо Ковалски трябваше този ден да отиде повторно до пощата за следобедните пратки.

— Какво е това „левке“? — внезапно промълви капралът.

Роден, който тъкмо заключваше веригата към китката, погледна изненадан нагоре.

— Не съм и чувал за такъв.

— То е заболяване на кръвта — поясни Ковалски.

Касон, който четеше илюстровано списание в другия край на стаята, се изсмя:

— Искаш да кажеш левкемия.

— Да, господине.

— Рак — отвърна Касон. — Рак на кръвта.

Ковалски погледна Роден — той не се доверяваше на цивилни.

— Това лекуват ли го докторите, господин полковник?

— Не, Ковалски, това заболяване е смъртоносно. Няма лек. Защо?

— Нищо — промърмори Ковалски, — просто четох за него.

После излезе. Дори ако Роден бе изненадан, че телохранителят му, за когото се знаеше, че не чете нищо по-сложно от дневния режим, е попаднал на подобна дума, той с нищо не се издаде и скоро случката бе изтрита от съзнанието му. Още повече, че със следобедната поща дойде писмо, от което стана ясно, че общите авоари на ОАС в швейцарските банки надвишаваха вече сумата от двеста и петдесет хиляди долара. Доволен, Роден седна да пише указания до банкерите, които трябваше да преведат сумите по сметката на наетия от него убиец. Не се тревожеше за остатъка, който трябваше да доплати. След смъртта на Дьо Гол индустриалците и банкерите от крайната десница, подкрепяли ОАС в по-успешните й времена, щяха да бързат да набавят другите, двеста и петдесет хиляди. Същите тези мъже, които само преди няколко седмици отговаряха на исканията му за нови средства с неискрените извинения, че „отсъствието на успехи и инициативност от страна на патриотичните сили през последните месеци“ намалявало шансовете им да си възвърнат досегашните вложения, щяха да драскат за честта да окажат подкрепа на войниците, които щяха да застанат начело на новородена Франция.

Изготвянето на банковите ордери приключи с настъпването на мрака, но когато видя инструкциите до швейцарските банкери да прехвърлят обещаното на Чакала, Касон се противопостави. Той изтъкна, че те тримата бяха поели преди всичко задължението да предоставят на Англичанина връзка в Париж, която да го снабдява постоянно с точна и актуална информация относно движението на френския президент, както и за евентуалните последни промени в системата му за сигурност. Всичко това може би, дори непременно щеше да се окаже от жизненоважно значение за наемника. Да го уведомят на този етап за паричните преводи, подчерта Касон, би означавало да му се даде преждевременно сигнал за действие. Естествено, човекът имаше право сам да избере момента на удара, но няколко дни забавяне нямаше да променят нещата. Твърде съществена разлика щеше да има обаче между евентуалния успех и поредния, очевидно последен, провал и тук въпросът за осведомеността придобиваше огромно значение.

Той, Касон, бе получил същата сутрин известие по пощата, според което главният му представител в Париж бе успял да вкара свой агент в непосредствена близост до човек от антуража на Дьо Гол. Нужни бяха още няколко дни, за да може този агент да се добере до достатъчно сигурни сведения за местонахождението на генерала и преди всичко плановете му за пътувания и публични явявания, които вече не се оповестяваха предварително. Така че би ли забавил Роден топката още няколко дни, та да може Касон да съобщи на наемника един парижки телефонен номер, от който да получава сведения — жизненоважни за успеха на неговата мисия.

Роден обмисли обстойно аргумента на Касон и в крайна сметка се съгласи. И двамата не бяха в течение на намеренията на Чакала, така че изпращането на нареждания на банкерите, последвани от писмо до Лондон с парижкия телефонен номер, не биха накарали убиеца да промени нещо от своята програма. Никой от терористите в Рим не можеше да знае, че той вече е набелязал своя ден и с часовникарска точност разработваше план с мерки, предвидени за всяка дребна случайност.

Седнал на покрива в тази гореща римска нощ, слял обемистата си фигура със сянката на грамадната климатична инсталация, уловил удобно в тренираната си ръка своя „Колт“ 45, Ковалски се тревожеше за едно момиченце в Марсилия, което имаше в кръвта си нещо, дето започваше с „левке“. Малко преди разсъмване в главата му узря идея. Спомни си, че когато за последен път видя Жожо през 1960 година, бившият легионер му спомена, че ще си слага телефон.

 

 

Сутринта, когато Ковалски получи писмото, Чакала излезе от хотел „Амиго“ в Брюксел и взе такси до ъгъла на улицата, на която живееше г-н Гоосенс. По време на закуската се бе обадил на оръжейника с името Дуган, с което му бе известен, и се уговориха за 11 часа. Пристигна на ъгъла в десет и тридесет и прекара половин час в изучаване на улицата иззад вестника си, седнал на една пейка край тротоара в обществената градинка.

Всичко изглеждаше напълно спокойно. Яви се точно в единадесет и Гоосенс го въведе в малката канцелария до антрето. След това заключи внимателно входната врата и постави предпазната верига. В канцеларията англичанинът попита:

— Някакви проблеми?

Белгиецът изглеждаше смутен.

— Ами страхувам се, че има.

Чакала го гледаше студено и с безизразно лице, с присвити, недоволни очи.

— Казахте ми, че ако дойда на първи август, ще мога да получа пушката до четвърти и да си я взема — напомни той.

— Точно така и мога да ви уверя, че проблемът не се отнася до пушката — отвърна белгиецът. — Тя всъщност е готова и честно казано, смятам я за един от своите шедьоври — възхитителен образец. Бедата идва от другото, което трябва да се изработи от а-бе. Нека ви покажа.

Върху бюрото лежеше плоско куфарче с дължина около шестдесет сантиметра, ширина — четиридесет и дебелина — десет. Г-н Гоосенс го отвори и Чакала надникна вътре.

Приличаше на плоска табла, разделена на внимателно оформени легла — всяко точно по очертанията на онази част от карабината, която щеше да легне там.

— Това не е оригиналното куфарче, сам разбирате — обясни г-н Гоосенс. — То щеше да е прекалено дълго. Това го правих сам. Точно по мярка.

Използвано бе всяко местенце. По дължината на горната страна лежаха цевта и патронникът — двете заедно не по-дълги от четиридесет и пет сантиметра. Чакала ги извади и разгледа. Бяха много леки и наподобяваха по-скоро ствол на автомат. В патронника бе плътно вкаран тънък затвор. Той завършваше с фрезовата хватка, в която влизаше останалата част.

Англичанинът хвана профилирания край на затвора между палеца и показалеца си и завъртя рязко обратно на часовниковата стрелка. Затворът се освободи и превъртя в жлеба. Плъзна се назад, за да разкрие лъскавото гнездо, където щеше да легне патронът, и тъмния отвор в задния край на цевта. Гостът рязко върна затвора и го завъртя надясно. Той мазно щракна.

Точно под затвора бе майсторски заварен стоманен диск. Малко по-дебел от сантиметър и с още по-малък диаметър, той имаше в горния си край срез във формата на полумесец, за да може да се изтегля назад затворът. В центъра на диска отзад имаше отвор, широк около шест милиметра. Той бе резбован, като за болтче.

— Това е за рамката на приклада — поясни тихо белгиецът.

Чакала забеляза, че никъде нямаше и следа от свалената дървена ложа, ако не се броят плитките шлици по протежение на долната страна на патронника. Двете дупчици за болтчетата, които държаха ложата за ствола, едва личаха — майсторски запълнени и оксидирани. Англичанина обърна оръжието и го разгледа отдолу. Под патронника личеше тесен процеп. През него се виждаше долната страна на затвора, в който бе монтиран ударникът. През отворите се подаваше крачето на спусъка — срязано наравно с повърхността на стоманения патронник.

Към остатъка на оригиналния спусък бе заварен малък метален накрайник, също с резбован отвор. Г-н Гоосенс мълчаливо подаде къс, два и половина сантиметров закривен ствол с резба в единия край. Клиентът вкара този край в дупката и бързо завъртя стволчето с палец и показалец. Когато го стегна, под патронника щракна новият спусък.

От другата страна на масата белгиецът бръкна в таблата и извади тънка метална пръчка с резба в единия край.

— Първата част от сглобяемия приклад — каза той.

Наемникът пъхна нарязания край в специалния отвор на патронника и зави докрай металната пръчка. Гледана в профил, тя излизаше от задния край на оръжието и се спускаше под ъгъл от тридесет градуса. На пет сантиметра от резбата, близо до механизма на карабината, стоманената пръчка бе леко сплескана и на това място бе пробит под ъгъл малък отвор. Оста му бе насочена право назад. Гоосенс извади втора, по-къса пръчка.

— Горният ствол.

И той бе поставен на място. Двата ствола стърчаха назад, като горният излизаше под много по-широк ъгъл спрямо линията на цевта, така че двете пръчки се разделяха една от друга като страни на лишен от основа триъгълник. Гоосенс подаде и основата. Тя бе огъната, дълга петнадесетина сантиметра и дебело тапицирана с черна кожа. В двата края на раменния предпазител или „петата“ на карабината имаше по един малък отвор.

— Тук нищо не се завива — отбеляза оръжейникът, — само притискате към краищата на двата ствола.

Англичанина нагласи краищата на двата стоманени ствола към съответните дупчици и вкара „петата“ на мястото й. Погледната отстрани, сега пушката изглеждаше по-нормално — със спусък и цял приклад, очертан от горния и долен ствол с основата. Чакала пое оръжието за стрелба, долепи приклада до рамото, хвана с лявата ръка патронника отдолу, сгъна десния показалец около спусъка, затвори лявото око и присви дясното с поглед по протежение на цевта. Насочи оръжието към стената отсреща и натисна спусъка. От вътрешността на патронника се чу слабо щракване. Гостът се обърна към белгиеца, който държеше във всяка ръка по нещо, приличащо на черна двадесет и пет сантиметрова тръба.

— Заглушител — промълви Англичанина.

Пое подадената тръба и погледна края на цевта. Там имаше ситна резба. Пъхна по-широкия край на заглушителя и започна бързо да навива, докато повече нямаше накъде. Заглушителят стърчеше от края на ствола като дълга наденица. Англичанина протегна ръка през масата и г-н Гоосенс постави в нея оптическия прицел.

Върху горната повърхност на цевта бяха издълбани няколко двойки жлебове. В тях влизаха пружиниращите крачета от долната страна на оптическата тръба, така че тя да остане точно успоредна на цевта. Отдясно и отгоре на телескопа имаше малки, изцяло вътре в тялото винтчета, които служеха за нагласяване на кръстатия прицел вътре в тръбата. Англичанина отново вдигна оръжието и присви око за прицел. За случайния наблюдател той би могъл да изглежда като елегантен, облечен в кариран костюм английски джентълмен, който изпробва нова спортна пушка в някой оръжеен магазин на Пикадили. Но онова, което допреди десетина минути представляваше куп странни на вид части, нямаше нищо общо със спортните пушки — то бе далекобойна, напълно обезшумена карабина за наемен убиец, с голяма начална скорост на куршума. Чакала я остави върху масата. Обърна се към белгиеца и кимна със задоволство.

— Добре — каза. — Много добре. Поздравявам ви. Превъзходно изделие.

Г-н Гоосенс разцъфна.

— Остава само да се настрои прицелът и да се стреля няколко пъти за тренинг. Имате ли муниции?

Белгиецът бръкна в чекмеджето на бюрото и извади опаковка със сто патрона. Тя бе разпечатана и шест от патроните липсваха.

— Тези са за тренировка — поясни оръжейникът. — Извадил съм шест, за да ги направя експлодиращи.

Чакала изсипа няколко патрона в шепата си и ги разгледа. Изглеждаха безкрайно малки за задачата, която един от тях трябваше да изпълни, но гостът забеляза, че са най-дългите от този калибър, с най-силен заряд, което осигуряваше на куршума повишена начална скорост, а оттук — по-голяма точност и пробивна мощ. Бяха островърхи, а повечето ловни куршуми са пресечени и докато ловните куршуми се правят само от олово, тези имаха медно-никелово покритие. Бяха за състезателна стрелба и имаха калибъра на ловното оръжие, което допреди малко бе в ръцете му.

— Къде са истинските? — попита.

Г-н Гоосенс отново отиде до бюрото и извади пакетче от мека хартия.

— Обикновено ги държа на много сигурно място, разбира се — поясни той, — но след като бях известен за идването ви, донесох ги тук.

Разви пакетчето и изсипа съдържанието му върху бялата попивателна хартия. На пръв поглед патроните приличаха на ония, които Англичанина връщаше от шепата си в картонената кутийка. Взе един патрон от попивателната и внимателно го разгледа.

Медно-никеловото покритие бе внимателно свалено от самия връх, така че отдолу се виждаше оловото. Острието бе леко запилено и по дължината на куршума бе пробит тесен отвор, дълбок около шест милиметра. В него бе сложена живачна капчица, а самият отвор бе залят с друга капка от стопено олово. След изстиването й първоначалната форма на върха бе точно възпроизведена с помощта на пиличка и шкурка.

Тези куршуми бяха познати на Чакала, макар никога да не бе имал случай да ги използува. Твърде сложни за масова употреба, освен ако се произвеждаха фабрични, забранени от Женевската конвенция, по-опасни от обикновените „дум-дум“. Експлодиращият куршум се взривяваше като малка граната при съприкосновение с човешкото тяло. При изстрела живачната капка се притискаше поради инерцията към дъното на своята кухина, тъй както рязкото подаване на газ притиска пътника към облегалката на колата. Щом куршумът се натъкнеше на плът, хрущял или кост, капката отново попадаше под въздействието на инерцията.

В резултат живакът се устремяваше рязко напред към запушения връх на куршума. Последният се разцепваше под напора и оловото се разперваше като пръсти на разтваряща се ръка или като листчетата на отворен цвят. В този си вид оловният снаряд минаваше през нервни връзки и плът, разкъсвайки, нарязвайки, смазвайки, оставяйки частици от себе си върху една повърхност с размерите на чинийка от чаен сервиз. При попадение в главата такъв куршум не излиза от нея, а унищожава всичко в черепа и пръсва костната черупка чрез страшното налягане, образувано в нея.

Наемникът внимателно върна куршума върху меката хартия. Дребничкият хрисим човечец до него, който бе конструирал това нещо, гледаше изпитателно.

— Изглежда ми в ред. Вие явно сте майстор, господин Гоосенс. В какво се състои тогава проблемът?

— Става дума за другото, мосю. Тръбите. Оказаха се по-трудни за изработка, отколкото си мислех. Най-напред ползвах алуминиеви, както вие предложихте. Но моля да ме разберете — аз първо се сдобих с оръжието и го преработих. Поради тази причина с останалото се заех едва преди няколко дни. Надявах се, че всичко там ще се окаже сравнително просто, предвид квалификацията ми и машините, с които разполагам в работилницата.

Но за да мога да осигуря минимален диаметър на тръбите, купих доста тънък метал. Оказа се твърде тънък. След като го минах с машината за резба, така че частите да могат да се завиват една в друга, те станаха тънки като цигарена хартия. Огъваха се и при най-малко натоварване. За да осигуря в най-широката част диаметъра, необходим да се побере патронникът на карабината, ако бях употребил по-дебелостенни тръби, трябваше да изработя нещо, което просто нямаше да изглежда естествено. Така че се спрях на неръждаемата стомана.

Това бе единствената възможност. Тя изглежда точно като алуминия, но е малко по-тежка. Тъй като е по-яка, стените може да са по-тънки. Ще поеме резбата и пак ще остане достатъчно здрава, за да не се огъва. Естествено, този метал е по-труден за работа и трябва време. Започнах вчера…

— Добре. Казаното звучи логично. Въпросът е, че тези неща ми трябват, при това превъзходно изработени. Кога?

Белгиецът сви рамене:

— Трудно е да се каже. Разполагам с основните материали, само дано не възникне някакъв нов проблем. В което се съмнявам. Убеден съм, че съм преодолял последните технически затруднения. Пет-шест дни. Най-много седмица.

Англичанина с нищо не показа досадата си. Докато изучаваше впусналия се в обяснения домакин, лицето му остана безизразно. Когато той свърши, гостът бе все още потънал в размисъл.

— Добре — каза най-подир. — Това ще наложи промени в плановете ми. Но може би не така сериозни, колкото смятах при първото си идване. В известна степен ще зависи от един телефонен разговор, който трябва да проведа. Пък и, така или иначе, трябва да обстрелям оръжието, което може да стане и в Белгия. Ще ми трябват обаче пушката, непреработените патрони и един от другите. Ще ми трябва и някое тихо, усамотено място да се упражнявам. Къде в тази страна човек може при пълна тайна да опита новата си пушка? Става дума за сто и тридесет до двеста и петдесет метра открито пространство.

Г-н Гоосенс се замисли за миг.

— В горите на Ардените[8] — отвърна накрая. — Там има просторни и напълно безлюдни лесове. За един ден можете да отидете и се върнете. Днес е четвъртък, утре започва уикендът и горите може да се изпълнят с излетници. Бих предложил понеделник, пето число. Надявам се до вторник или сряда да съм привършил.

Англичанина кимна удовлетворен.

— Добре. Мисля, че е най-добре отсега да взема пушката и мунициите. Ще се свържа отново с вас следващия вторник или сряда.

Белгиецът се готвеше да възрази, но клиентът го изпревари:

— Струва ми се, че все още ви дължа седемстотин лири. Ето… — Той пусна няколко пачки банкноти върху попивателната. — Това са още петстотин лири. Останалите двеста ще получите, щом взема остатъка от поръчката.

— Мерси, мосю — благодари оръжейният майстор и напъха банкнотите в джоба си. Сетне част по част разглоби карабината, като внимателно полагаше всеки детайл в тапицираното със зелено сукно легло в кутията.

Единственият експлодиращ куршум, поискан от наемника, бе завит отделно в мека хартия и сложен в кутията при парцалите и четките за чистене. Накрая домакинът затвори калъфа и го подаде на Англичанина заедно с опаковката патрони. Клиентът сложи патроните в джоба си и пое елегантното дипломатическо куфарче.

Г-н Гоосенс го придружи вежливо до изхода.

Чакала се върна в хотела си навреме за един късен обяд. Най-напред внимателно положи куфарчето на дъното на гардероба, заключи и прибра ключа в джоба си.

Следобед влезе, без да бърза, в сградата на Централната поща и поръча разговор с телефонен номер в Цюрих. Мина половин час, докато го свържат, и още пет минути, докато хер Майер дойде на апарата. Англичанина се представи чрез един номер, а след това и с името си.

Хер Майер помоли да бъде извинен за миг и се върна две минути по-късно. Тонът му бе загубил първоначалната предпазлива сдържаност. Клиенти, чиито сметки в долари и швейцарски франкове растат равномерно, заслужават любезно отношение. Човекът от Брюксел зададе въпрос, а швейцарският банкер отново помоли за извинение, но този път се върна след по-малко от тридесет секунди. Очевидно имаше пред себе си влоговите документи на клиента и ги проучваше.

— He, mein Herr — пропука гласът му в брюкселската телефонна кабина. — Тук имаме вашето нареждане да ви уведомяваме с бърза въздушна поща при всяко ново плащане, но за посочения от вас период такива не е имало.

— Само питам, хер Майер, тъй като отсъствах от Лондон за две седмици и може нещо да е дошло през това време.

— Не, не е. Като се получи, веднага ще ви уведомим.

Залят от благопожеланията на хер Майер, Чакала остави слушалката, плати и си отиде.

С фалшификатора се срещна в бара на улица Ньов същата вечер малко след шест. Човекът вече го чакаше и Англичанина, забелязал едно все още незаето ъглово сепаре, му кимна да отидат там. Белгиецът се присъедини към него малко след като седна и запали цигара.

— Готово ли е? — попита Англичанина.

— Да. При това отлично свършена работа, нищо, че аз го казвам.

Чакала протегна ръка.

— Покажете.

Белгиецът запали една от своите цигари „Бастос“ и поклати глава.

— Моля да ме разберете, мосю, това е прекалено оживено място. Освен това за проверката е нужна силна светлина, особено за френските документи. В ателието са.

Чакала го изгледа хладно и кимна.

— Добре, да идем да ги разгледаме на спокойствие.

Излязоха от бара и взеха такси до ъгъла на улицата, където се намираше ателието. Все още бе топла слънчева привечер и както винаги Англичанина носеше огънатите около очите му тъмни очила, които прикриваха до голяма степен горната част на лицето и го предпазваха от разпознаване. Уличката обаче бе тясна и в нея не проникваше слънчев лъч. Някакъв старец се зададе насреща, но той бе сгърбен от артрит и се протътри край тях с наведена глава.

Фалшификаторът слезе пръв по стълбите и отключи. В ателието бе така тъмно, сякаш отвън бе вече нощ. Няколко снопчета бледа светлина се прокрадваха между отвратителните фотоси, закрепени откъм вътрешната страна на витрината до вратата, така че Англичанина можа да различи очертанията на стола и масата в канцеларията. Фалшификаторът го въведе през двете кадифени завеси в ателието и запали главното осветление.

Измъкна от вътрешния си джоб тънък кафяв плик и изтърси съдържанието му върху кръгла махагонова масичка край стената, която се използваше при изготвяне на портретни снимки. После вдигна масичката и я пренесе до средата на помещението под централната лампа. Двете извити осветителни тела над миниатюрния подиум в дъното на ателието оставаха загасени.

— Моля, мосю.

Той се усмихна широко и посочи трите карти върху масата. Англичанина взе първата и я вдигна към светлината. Беше шофьорската му книжка със залепен върху първата страница етикет. Тя уведомяваше читателя, че „г-н Александър Джеймс Куентин Дуган от Лондон се упълномощава с настоящето да управлява моторни превозни средства от категория 1а, 1в1 2, 3, 11, 12 и 13 само за времето от 10 декември 1960 до 9 декември 1963 включително“. Отгоре бе номерът на разрешителното (измислен, разбира се) и думите „Лондонски общински съвет“ и „Закон за движението по пътищата, 1960“. После: СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПРАВОУПРАВЛЕНИЕ и „Таксата от 15 шилинга — събрана“. Доколкото Чакала можеше да прецени, това бе превъзходен фалшификат, във всеки случай щеше да му свърши добра работа.

Вторият документ беше просто една френска лична карта на името на Андре Мартен, петдесет и три годишен, роден в Колмар и жител на Париж. Собствената му снимка го състаряваше с двадесет години, косата стоманеносива, подстригана en brosse, той самият надничаше неуверено от ъгълчето на омазаната и оръфана карта — документ на трудов човек.

Третият документ го интересуваше най-много. Снимката там бе малко различна от тази на личната карта, понеже датите на издаване се разминаваха с няколко месеца — те не биха съвпадали напълно, ако документите бяха истински. Документът имаше друга негова снимка, направена почти две седмици по-рано, но ризата изглеждаше по-тъмна, а около лицето му личеше нещо като набола брада. Ефектът бе постигнат чрез изкусно ретуширане, създаващо впечатлението, че това са две отделни снимки на един и същи човек, направени по различно време и с различни дрехи. И в двата случая фалшификаторското майсторство бе на изключително равнище. Чакала вдигна глава и прибра картите в джоба си.

— Много добре — каза той. — Точно каквото исках. Поздравявам ви. Остават петдесет лири за доплащане, струва ми се.

— Така е, мосю. Мерси.

Фалшификаторът чакаше парите. Англичанина извади пачка от десет петфунтови банкноти и му я подаде.

Преди да я пусне обаче, той попита:

— Май имаше още нещо?

Белгиецът направи неуспешен опит да симулира неразбиране:

— Мосю?

— Истинската първа страница от шофьорската книжка, за която казах, че си я искам обратно.

Вече нямаше съмнение, че фалшификаторът разиграва театър. Той повдигна вежди с преувеличена изненада, сякаш едва сега се сеща за това, пусна пачката и се извърна. Направи няколко крачки напред-назад с наведена глава и ръце отзад, като потънал в дълбок размисъл. После се обърна към Чакала:

— Защо не си поприказваме за това парченце хартия, мосю?

— Да?

Тонът на Чакала не издаваше нищо. Равен и безизразен, ако не се брои слабата въпросителна нотка. Лицето също не показваше нищо, а очите бяха като покрити с пелена — втренчени в собствения си цвят.

— Всъщност, мосю, оригиналната страница с вашето истинско име, ако не се лъжа, не е тук. О, моля ви… — Той направи превзет жест, сякаш за да неутрализира тревогата, която Англичанина впрочем не бе проявил. — Тя е на много сигурно място. В личния ми банков сейф, който никой освен мен не може да отвори. Виждате ли, мосю, човек с опасен занаят като моя трябва да взема някои предпазни мерки — приемете го, ако щете, като своеобразна застраховка.

— Какво имате предвид?

— Ами, драги ми господине, надявах се, че бихте преговаряли относно евентуалното прехвърляне на собствеността върху тази хартийка срещу известна сума, надвишаваща донякъде сто и петдесетте лири, споменати в тази стая.

Англичанина въздъхна нечуто, сякаш озадачен от способността на човека да усложнява ненужно собственото си битие. С нищо друго не показа, че предложението на белгиеца го е заинтригувало.

— Какво ще кажете? — попита с престорена стеснителност фалшификаторът. Играеше ролята си така, сякаш я бе репетирал в подробности — заобиколен подход, уж тънки намеци. Всичко това напомняше на Чакала за долнопробен криминален филм.

— Не сте първият изнудвач, когото срещам — каза той. Не като обвинение, а просто произнесена с равен глас констатация. Белгиецът бе скандализиран.

— Но моля ви, мосю! Изнудване? Аз? Това, което предлагам, няма нищо общо, тъй като изнудването е повтарящ се процес. Предлагам ви просто една сделка срещу известна сума. В края на краищата аз държа в сейфа си оригинала на шофьорската книжка, проявените плаки, всички негативи от снимките, които ви направих, както и, боя се… — той изрази с гримаса колко го е страх — една друга снимка, успях да я щракна, докато стояхте под лампата без грим. Сигурен съм, че ако тези документи попаднат в ръцете на британските или френските власти, биха ви създали известни неудобства. Вие очевидно сте човек, свикнал да плаща, за да избягва неудобствата в живота…

— Колко?

— Хиляда лири, мосю…

Англичанина обмисляше предложението, като леко поклащаше глава, сякаш то предизвиква у него слаб, чисто научен интерес.

— При положение, че си върна тези документи, сумата си струва — призна той.

Белгиецът се засмя победоносно:

— Радвам се да чуя това, мосю.

— Отговорът обаче е не — продължи Англичанина, сякаш все още мислеше усилено.

Очите на белгиеца се присвиха.

— Но защо? Не разбирам. Казвате, че си струва да се даде тази сума, за да си ги върнете. Това е почтена сделка. И двамата сме свикнали да сключваме сделки за това, което желаем да получим, и да ни се плаща за него.

— Причините са две — отвърна меко другият. — Първо, нямам никакви доказателства, че оригиналните негативи не са откопирани, така че първото искане да бъде последвано от други. Нито пък съществуват доказателства за това, че не сте предали документите на някой приятел, който при поискване ще реши изведнъж, че те не са вече у него, освен ако и той самият не бъде разубеден с някоя хилядарка.

Белгиецът се отпусна.

— Ако само това ви безпокои, страховете ви са напразни. Първо, в мой интерес е да не доверявам документите на съдружник от страх, че той може да откаже да ми ги върне. И през ум не ми е минавало, че ще се разделите с хиляда лири, без да получите документите. Така че от моя гледна точка е безсмислено да губя контрол над тях. Повтарям — те са в банков сейф.

Що се отнася до възможността за нови искания, и това би било лишено от смисъл. Едно фотокопие на шофьорската книжка не би направило впечатление на британските власти, а дори и да ви хванат с този фалшификат, това би ви причинило някои неприятности, но не дотам, че да оправдаят многократни изплащания на суми за мен. Що се отнася до другите карти, ако френските власти бъдат осведомени, че някакъв англичанин се представя за несъществуващия французин Андре Мартен, те наистина биха могли да ви арестуват, ако влезете в страната под това име. Но ако аз отправя нови искания за пари, за вас би било по-лесно да захвърлите документите и да си намерите друг фалшификатор, който да изготви нов комплект. Тогава вече няма да има защо да се опасявате от разкриване във Франция под името на Андре Мартен, тъй като Мартен ще е престанал да съществува.

— А кое ще ми попречи да сторя това още сега? — попита Англичанина. — След като един нов пълен комплект би ми струвал навярно не повече от още сто и петдесет лири?

Белгиецът разпери ръце с обърнати нагоре длани.

— Залагам на обстоятелството, че спокойствието и елементът време си струват, от ваша гледна точка, парите. Мисля, че тези документи на името на Андре Мартен са ви необходими, както и моето мълчание, поне за определен срок. За изработването на нов комплект отива много време, а и документите няма да са така добри. Тия, с които разполагате, са съвършени. Така че имате нужда от документите и моето мълчание, и то сега, веднага. Ето ви документите. Мълчанието ми струва хиляда лири.

— Щом така поставяте нещата, добре. Но какво ви кара да мислите, че разполагам с хиляда лири, и то тук, в Белгия?

Фалшификаторът се усмихна с разбиране, като човек, комуто са известни отговорите на всички въпроси и който не е обременен от предразсъдъци срещу разкриването им с цел задоволяване капризите на близък приятел.

— Мосю, вие сте английски джентълмен. Това е ясно за всички. Искате обаче да минете за френски работник на средна възраст. Говорите френски свободно и почти без акцент. Именно по тези причини съм избрал Колмар за родно място на Андре Мартен. Елзасците говорят френски с лек акцент като вашия. Минавате през Франция дегизиран като Андре Мартен. Чудесно, гениален ход. Кому би хрумнало да претърсва един старец като Мартен. Така че това, което пренасяте, би трябвало да е ценно. Може би наркотици? Много са на мода сред някои интелектуални среди в днешна Англия. А Марсилия е един от главните снабдителни центрове. Или пък диаманти? Не знам. Във всеки случай бизнесът ви е доходен. Английските лордове не си губят времето с джебчийство по конните състезания. Моля ви, мосю, нека спрем разиграването. Обадете се на приятелите си в Лондон и ги помолете да ви преведат телеграфически хиляда лири в тукашна банка. А утре вечер си разменяме стоките и хоп, вие си тръгвате по пътя. Нали така?

Англичанина кимна няколко пъти, потънал сякаш в печален размисъл върху едно изпълнено с грешки минало. Внезапно вдигна глава и се усмихна мило на белгиеца. Фалшификаторът за първи път го видя да се усмихва и изпита огромно облекчение, че този спокоен англичанин прие нещата така кротко. Е, поувърта известно време в търсене на изход, но то си е в реда на нещата. В крайна сметка всичко мина гладко. Човекът клекна. Белгиецът усети как напрежението го напуска.

— Много добре — каза Англичанина, — печелите. Мога да имам хилядата лири до утре на обяд. Обаче при едно условие.

— Условие ли? — Белгиецът отново застана нащрек.

— Няма да се срещнем тук.

Фалшификаторът бе объркан.

— Нищо му няма на мястото. Спокойно е, тихо…

— Не и от моя гледна точка. Току-що ми съобщихте, че именно тук сте ме снимали тайно. Нямам желание малката ни церемония по размяна на съответните пакети да бъде прекъсната от тихото щракване на фотоапарата от тайно местенце, където предвидливо сте скрили ваш приятел…

Облекчението на белгиеца бе очевидно. Той се изсмя високо:

— Не бива да се страхувате от това, cher ami[9]. Ателието си е мое, никой не идва тук, ако не съм го поканил. Човек трябва да е дискретен, сам разбирате, защото тук се занимавам с някои странични дейности като снимки за туристи. Много върви, но не е работа, дето подхожда за едно студио на Големия площад…

Белгиецът вдигна лявата си ръка, сключи палеца и показалеца, така, че да образуват буквата „О“ и няколко пъти прокара изпънатия показалец на дясната през образувания отвор, за да илюстрира полов акт.

Очите на англичанина премигнаха. Той се усмихна широко, след което прихна в смях. Белгиецът също се засмя на шегата. Англичанинът сграбчи ръцете на своя домакин над лактите и пръстите му се впиха в бицепсите. Държеше здраво белгиеца, чиито ръце продължаваха да изпълняват еротичните си движения. Белгиецът все още се смееше, когато доби усещането, че в интимните му части се е блъснал бърз влак.

Главата клюмна напред, ръцете прекъснаха мимическата си игра и се отпуснаха към премазаните тестиси, от които се бе отлепило коляното на стисналия го в желязна хватка мъж. Смехът премина в писък, гъргорене, задавено от напън за повръщане. Полузагубил съзнание, той се свлече на колене, после направи опит да се катурне напред и настрани, за да легне на пода и да облекчи болката си.

Чакала почти нежно го пусна на пода. След това прекрачи свляклата се фигура и възседна незащитения гръб на белгиеца. Дясната му ръка мина под шията, показа се от другата страна и се вкопчи в левия бицепс. Лявата китка се оказа зад тила на фалшификатора. Последва рязко и жестоко дръпване — назад, нагоре и настрани.

Хрущенето от счупването на гръбначния стълб не бе може би кой знае колко силно, но в тишината на ателието прозвуча като пистолетен изстрел. Тялото на фалшификатора се сгърчи за последен път и се отпусна безжизнено като парцалена кукла. Чакала поддържа още миг, след което остави трупа да падне ничком на пода. Мъртвото лице се извърна встрани, ръцете между бедрата още притискаха интимните части, полупрехапаният език леко се подаваше през зъбите, отворените очи се взираха в избледнелите шарки на линолеума.

Англичанина бързо прекоси помещението, за да се увери, че завесите са добре притворени, после се върна при трупа. Обърна го и с потупване откри ключовете в левия джоб на панталоните. В отдалечения край на ателието имаше голям сандък за реквизит и гримове. Четвъртият ключ, който изпробва, отвори капака и гостът прекара десет минути в изпразване на съдържанието, което трупаше на безформени купчини по пода.

Когато сандъкът бе изпразнен, той вдигна тялото на фалшификатора под мишниците и го замъкна до него. Влезе доста лесно, отпуснатите крайници се сгъваха, за да попълнят четвъртитите контури. След няколко часа щеше да настъпи трупното вкочаняване и щеше да замрази тялото в новозаетото положение на дъното на сандъка. Чакала започна да връща обратно извадените вещи. Перуки, дамско бельо и всякакви меки предмети запълниха пространствата между крайниците. Отгоре наслага няколкото палитри грим и туби с крем. Най-накрая напъха цялата неразбория от кутийки с кремове, два пеньоара, един-два пуловера и джинси, домашен халат и няколко чифта мрежести дамски чорапи. Всичко това покри трупа и запълни сандъка догоре. Необходимо бе леко усилие, за да се притвори капакът, но след това езичето влезе на своето място и катинарът бе заключен.

По време на операцията Чакала улавяше предметите с ръка, обвита в парче плат от сандъка. Сега използува носната си кърпа, за да избърше катинара и цялата външна повърхност на сандъка, прибра пачката от по пет лири, която още лежеше върху масата, изтри самата маса и я върна на мястото й край стената, където беше при пристигането му. Накрая загаси светлините, настани се в един от наредените край стената столове и се залови да чака вечерния мрак. След няколко минути измъкна кутия цигари, прибра оставащите десет в един от страничните джобове на сакото си, запали една, като за пепелник използваше празната кутия, и накрая внимателно прибра в нея допушения фас.

Не си правеше илюзии, че изчезването на фалшификатора ще остане завинаги незабелязано, но смяташе, че вероятно човек като него напуска от време на време града или му се налага да изчезва. Ако някой негов приятел споменеше, че внезапно е спрял да посещава любимите си места или заведения, това вероятно щеше да бъде обяснено с подобно наложително изчезване от града. След известно време щеше да започне издирване, преди всичко сред лицата, свързани с фалшификаторския или порно-бизнеса. Някои от тях може да знаят за ателието и да го посетят, но повечето щяха да бъдат респектирани от заключената врата. Всеки проникнал вътре щеше да се изправи пред необходимостта да претърси помещението, да разбие катинара и да изпразни сандъка, преди да открие трупа.

Ако това стореше човек от подземния свят, щеше да сметне, че фалшификаторът е станал жертва на някой гангстерски шеф, и вероятно не би съобщил на полицията, мислеше си посетителят. Никой клиент, интересуващ се само от порнография, не би си дал труда да скрие така внимателно трупа, ако е убил в състояние на афект. В края на краищата полицията трябваше да научи. Без съмнение тогава щеше да бъде публикувана снимка и може би барманът щеше да си спомни излизането на фалшификатора от неговото заведение на първи август вечерта в компанията на висок рус мъж с кариран костюм и тъмни очила.

Твърде малко вероятно бе обаче някой да прегледа през идващите месеци банковия сейф на мъртвия, дори да бе нает под собственото му име. Самият Чакал не бе разменил и дума с бармана, а пиенето бе поръчал на келнера преди цели две седмици. Този келнер би следвало да притежава феноменална памет, за да си спомни леката следа от чужд акцент при поръчването на две бири. Полицията щеше да предприеме съвсем повърхностно издирване на висок рус мъж, но дори ако следствието стигнеше до Александър Дуган, на белгийската полиция все пак щеше да й предстои дълъг път, докато се добере до Чакала. Равносметката показваше, че разполага най-малко с един месец, което беше предостатъчно. Убийството на фалшификатора бе съвършено механично действие, както смазването на хлебарка. Чакала се поотпусна, изпуши още една цигара и надникна навън. Беше девет и половина и над тясната улица се бе спуснал дълбок мрак. Излезе безшумно от ателието и заключи след себе си. Не срещна никого, докато си вървеше кротко по уличката.

След около километър пусна ключовете, които можеха да принадлежат на всеки, през голяма решетка в паважа и ги чу да плясват няколко стъпки по-долу във водите на течащия под улицата канал. В хотела се върна навреме за една късна вечеря.

Следващия ден, петък, прекара в пазаруване из един от работническите квартали на Брюксел. От специализиран магазин за къмпинг закупи чифт туристически обувки, дълги вълнени чорапи, панталони от груб плат, карирана вълнена риза и раница. Сред останалите му покупки имаше няколко листа тънка пореста гума, пазарска мрежа, кълбо канап, ловджийски нож, две четчици за рисуване, кутийка розова боя и друга с кафява. Понечи да купи голям зеленокор пъпеш от една сергия, но се отказа, защото вероятно щеше да се скапе през уикенда.

Върна се в хотела и използува новата си шофьорска книжка, вече отговаряща на паспорта с името Александър Дуган, за да си наеме кола за следващата сутрин и накара главния администратор да му запази единична стая с душ или баня за уикенда в някой от крайморските курорти. Въпреки оскъдните възможности през августовския връх на сезона, чиновникът съумя да намери стая в малък хотел над живописното рибарско пристанище Зеебруге и му пожела приятно прекарване край морето.

Бележки

[1] Господине, ако обичате… (ит.) — Б.пр.

[2] Има едно писмо, господине. За някой си господин Ковалски… Не познавам този господин… Но явно е французин… (ит.) — Б.пр.

[3] Добре. Ще попитам. (фр.) — Б.пр.

[4] А, да, да попитате. Моля, господине. Много благодаря. (ит.) — Б.пр.

[5] Малко човече (фр.). — Б.пр.

[6] Старото пристанище (фр.). — Б.пр.

[7] Мръсница (фр.). — Б.пр.

[8] Планинска верига, минаваща през Белгия, Франция и Люксембург. — Б.пр.

[9] Драги приятелю (фр.). — Б.пр.