Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (7)

7.

Докато Чакала пазаруваше в Брюксел, Виктор Ковалски се бореше в Централната поща на Рим със сложнотиите на международната телефонна информация.

Тъй като не говореше италиански, той потърси съдействието на чиновниците от гишетата и най-накрая един от тях призна, че говори малко френски. Ковалски му обясни с усилия, че желае да се обади на един човек в Марсилия, Франция, но не му знае номера.

Да, знаел името и адреса. Името бе Гжибовски. Италианецът се обърка и накара Ковалски да напише името. Ковалски го стори, но италианецът не повярва, че подобно име може да съществува, и го съобщи в международната централа като Грибовски, убеден, че Ковалски погрешно е написал „ж“ вместо „и“. В марсилския телефонен указател няма име Йозеф Грибовски, уведоми телефонистът своя колега в Рим. Чиновникът се извърна към Ковалски и му каза, че няма такъв човек.

По една чиста случайност, понеже бе съвестен служител, готов да услужи на чужденеца, чиновникът все пак каза името по букви, колкото да докаже, че правилно го е схванал.

— Il n’existe pas, Monsieur. Voyons… ge, er, e…^[1]

— Non, ge, er, zed^[2] — прекъсна го Ковалски.

Чиновникът изглеждаше озадачен:

— Excusez-moi, Monsieur. Ge, er, zed??? Ge, er, zed, ygrec, be?^[3]

— Oui — настоя Ковалски, — GRZYBOWSKI.

Италианецът сви рамене и отново се свърза с централата.

— Дайте ми международна информация, ако обичате.

След десет минути Ковалски разполагаше с номера на Жожо, а след още половин час получи връзка. От другия край на линията гласът на бившия легионер идваше със смущения и той сякаш с неохота потвърди лошите новини от писмото на Ковач. Да, той се радва, че Ковалски се е обадил. Сам той се мъчел от три месеца да го открие.

За нещастие, да, вярно било за болестта на малката Силви. Тя постоянно губела сили и тегло и когато най-подир диагнозата била поставена, вече трябвало да я сложат на легло. Била в съседната стая на апартамента, от който говорел Жожо. Не, не е старият апартамент. Взели си по-голям и по-хубав. Какво? Адреса? Жожо бавно го продиктува, докато Ковалски бавно го записваше, с език между свитите устни.

— Колко време й дават? — ревна той в слушалката.

Жожо проумя казаното едва на четвъртия път. Последва дълга пауза.

— Ало, ало! — извика Ковалски, като не чу отговор на въпроса си. Най-сетне гласът на Жожо долетя отново.

— Една седмица, може би две или три — каза той.

Ковалски погледна слушалката в ръката си с невярващи очи. Без да каже дума, той я окачи на куката и се измъкна невиждащ от кабината. След като плати за разговора, прибра пощата, заключи плътно около китката си веригата на стоманеното куфарче и се върна в хотела. За първи път от толкова години мислите му се гонеха хаотично, а нямаше към кого да се обърне за нареждания как да разреши всичко със сила.

В своя апартамент в Марсилия, същия, в който винаги си бе живял, и Жожо остави слушалката, след като разбра, че Ковалски е прекъснал. Извърна се към двамата мъже от Оперативното управление, които си бяха по местата, всеки стиснал в ръка своя „Колт“ 45. Единият насочен към Жожо, а другият към неговата жена, седнала с пепелявосиво лице на ръба на канапето.

— Копелета мръсни! — промълви Жожо с омраза. — Говна.

— Ще дойде ли? — попита единият.

— Не каза. Просто прекъсна — отвърна полякът.

Черните безизразни очи на корсиканеца бяха приковани в него.

— Трябва да дойде. Такава е заповедта.

— Ами вие ме чухте. Казах, каквото искахте. Трябва да беше поразен. Просто затвори. Какво можех да направя?

— По-добре ще е да дойде. Заради теб, Жожо — повтори корсиканецът.

— Ще дойде — промълви примирено Жожо. — Ако може, ще дойде. Заради момиченцето.

— Добре. В такъв случай ти си свърши работата.

— Тогава измитайте се оттука — извика Жожо. — Оставете ни на мира.

Корсиканецът се изправи, все още с оръжието в ръка. Другият остана да седи, загледан в жената.

— Тръгваме — каза корсиканецът, — но вие двамата идвате с нас. Не можем да ви оставим да дрънкате насам-натам или пък да звъните в Рим.

— Къде ще ни водите?

— На малка почивка. Хубав, приятен хотел в планината. Много слънце и чист въздух. Ще ти подейства добре, Жожо.

— За колко време? — попита унило полякът.

— За колкото трябва.

Полякът погледна през прозореца към плетеницата от улички и редици рибарски сергии, сгушени зад сякаш слязлата от пощенска картичка арка на Старото пристанище.

— Сега е разгарът на туристическия сезон. По това време влаковете са претъпкани. През август печелим повече, отколкото за цялата зима. Това направо ще ни разори и няколко години няма да можем да се съвземем.

Корсиканецът се изсмя, сякаш тази мисъл твърде много го забавлява.

— Трябва да го приемеш по-скоро като печалба, Жожо. Все пак става дума за Франция, втората ти родина.

Полякът се завъртя.

— Пукната пара не давам за политиката. Хич не ми пука кой е на власт и коя партия иска да опропасти всичко. Обаче познавам хората като теб. Цял живот си имам работа с такива. Бихте служили на Хитлер, или на Мусолини, или на ОАС, стига да ви изнася. Или на когото и да било. Режимите могат да се сменят, но копелдаците като теб не се променят.

Докато крещеше, Жожо куцукаше към мъжа с пистолета, чийто чип нос не се отмести и на милиметър.

— Жожо — изкрещя жената от канапето, — Jojo, je t’en prie. Laisse-le.^[4]

Полякът спря и погледна към жена си, сякаш забравил, че тя е там. Огледа стаята и хората в нея, един по един. Всички го гледаха — жената умолително, а двамата главорези от Тайната служба безразлично. Бяха свикнали на обиди, които не можеха да повлияят на неизбежното. Старшият от двамата кимна към спалнята.

— Стягай багажа. Първо ти, после жената.

— Ами Силви? Ще се върне от училище в четири. Няма кой да я посрещне — обади се жената.

Корсиканецът продължаваше да гледа мъжа й.

— Ще я вземем пътьом от училището. Всичко е подготвено. На директорката е казано, че баба й умира, и цялото семейство е извикано край смъртния одър. Пълна дискретност. А сега хайде.

Жожо сви рамене, хвърли още един поглед към жена си и влезе да се стяга в спалнята, последван от корсиканеца. Жената продължи да извива в ръце носната си кърпичка. След малко вдигна поглед към втория агент, седнал в другия край на канапето. Той бе гасконец, по-млад от корсиканеца.

— Какво… какво ще му сторят?

— На Ковалски ли?

— На Виктор.

— Неколцина господа искат да поговорят с него. Това е всичко.

След час цялото семейство седеше отзад в голям ситроен. Двамата агенти бяха отпред, забързани към един много уединен хотел във високите части на Веркор.^[5]

 

 

През уикенда Чакала бе на крайбрежието. Купи си бански костюм и прекара съботата под слънчевите лъчи на плажа на Зеебруге, изкъпа се няколко пъти в Северно море, шля се из малкото пристанищно градче и край пристана, където британски моряци и войници някога се бяха сражавали и умирали в кървавия хаос на куршумите. Ако ги бе попитал, може би някой от насядалите край водата и пуснали въдици за морски костур старци, с мустаци като на моржове, щяха да си спомнят времето отпреди четиридесет и шест години, но той не го стори. Днес англичаните бяха представени от няколко семейства, пръснати по плажа, радващи се на слънцето и загледани към своите играещи в прибоя деца.

В неделя събра багажа си и подкара бавно през фламандския пейзаж и по тесните улички на Гент и Бруге^[6]. Обядва с неповторимите стекове, приготвени над истински огън в ресторант „Сифон“ в Дам, и към средата на следобеда обърна колата към Брюксел. Преди да си легне, поръча ранно събуждане със закуска в леглото и пакет храна за обяд, като обясни, че иска на другия ден да отиде в Ардените, за да посети гроба на по-големия си брат, загинал при последната офанзива на германците срещу съюзническите сили в края на 1944 година. Администраторът бе самата услужливост. Обеща, че на всяка цена ще го събудят за поклонничеството.

 

 

Римският уикенд на Виктор Ковалски премина далеч по-неспокойно. Той се явяваше редовно и навреме за дежурствата си било на площадката на осмия етаж, било нощем на покрива. Спеше малко, повечето свободно от дежурства време прекарваше изтегнат върху леглото си на осмия етаж, пушеше и отпиваше от стипчивото червено вино, което доставяха в големи бутилки за осемте бивши легионери от охраната. Киселото италианско расо, мислеше си Ковалски, не може да се сравнява с алжирския пинар, който се плискаше в канчето на всеки легионер, но все пак бе за предпочитане пред нищо.

Обикновено на Ковалски му трябваше много време да решава въпроси, за които нямаше заповед отгоре, нито пък правилници, въз основа на които сам да се ориентира. И все пак до понеделник сутринта той бе стигнал до своето решение.

Нямаше да отсъства дълго — един, най-много два дни, ако самолетните връзки се окажат неподходящи. Във всеки случай това бе нещо, което трябваше да стори. По-късно щеше да обясни на шефа. Сигурен бе, че шефът ще разбере, макар че щеше страшно да се разсърди. Мина му през ума да съобщи на подполковника за своя проблем и да поиска четиридесет и осем часа отпуск. Но беше убеден, че подполковникът, макар и добър командир, който помагаше на хората си в беда, щеше да му забрани да замине. Нямаше да разбере за Силви, а Ковалски знаеше, че не може да му обясни. Той нищо не можеше да обяснява с думи. Надигна се с тежка въздишка за дежурството в понеделник сутринта. Дълбоко го безпокоеше мисълта, че за първи път в живота си на легионер щеше да извърши самоотлъчка.

 

 

Чакала стана по същото време и извърши педантичните си приготовления. Най-напред се изкъпа и избръсна, а след това се справи с превъзходната закуска, оставена върху поднос край леглото му. Измъкна куфарчето от гардероба и внимателно опакова всяка част от съдържанието му в пореста гума, след което завърза пакетите с канап. Подреди ги на дъното на раницата си. Отгоре им сложи кутийките с боя, четчиците, грубите панталони и карираната риза, чорапите и туристическите обувки. Пазарската мрежа се побра в единия външен джоб на раницата, а кутийката с патрони — в другия.

Облече една от обичайните си ризи на райета, модерни през 1963 година, лек гълъбовосив костюм вместо камгарното каре, което носеше обикновено, чифт леки обувки от черна кожа на фирмата „Гучи“. Бродирана връзка от черна коприна допълни тоалета. Вдигна раницата с една ръка и слезе при колата, оставена на хотелския паркинг. Заключи товара си в багажника. Върнал се във фоайето, Чакала получи пакетирания обяд, кимна в отговор на отправеното от администратора пожелание за bon voyage^[7] и към девет часа вече се носеше извън Брюксел по старата магистрала за Намюр. Равнинната околност вече се грееше на горещите слънчеви лъчи — предвестници на настъпващ жарък ден. Пътната карта го осведоми, че до Бастон има осемдесет и един километра, към които той прибави още няколко за откриване на закътано местенце в гористите хълмове южно от градчето. Прецени, че ще се справи лесно с пътя до пладне, и подгони симката по следващия прав и равен участък през Валонската долина.

Преди слънцето да достигне зенита, беше отминал Намюр и Марш, като следваше пътните знаци, според които до Бастон не оставаха много километри. След като премина през градчето, разорано до основи през зимата на 1944 година от танковете „Тигър“ на Хасо фон Мантойфел, Чакала пое по хълмовете южно от града. Гората ставаше все по-гъста, виещият се път все по-често биваше засенчван от вековни буки и брястове и все по-рядко през дърветата се прокрадваше самотен слънчев лъч.

На осем километра извън града забеляза тесен коловоз, навлизащ в гората. Пое по него и след още около километър и половина попадна на друго тясно отклонение. Вкара колата няколко метра навътре и я скри сред ниски шубраци. Изчака известно време в сенчестата горска прохлада, запалил цигара и заслушан в пукането на охлаждащия се блок на двигателя, шепота на вятъра във върхарите и далечното гугукане.

Слезе бавно от колата, отключи багажника и остави раницата върху капака. Една по една смени дрехите си, сгъна безупречния гълъбовосив костюм върху задната седалка на симката и нахлузи грубите панталони. Беше достатъчно топло, за да няма нужда от сако, и той само смени затворената риза и вратовръзка с карираната рубашка, каквито носят дървосекачите. Най-накрая леките и скъпи градски обувки отстъпиха място на туристическите боти и вълнените чорапи, в които напъха маншетите на панталона.

Една по една отви съставните части на пушката и ги сглоби парче по парче. Заглушителя сложи в единия джоб на панталона, а оптическия прицел в другия. В левия джоб на ризата изсипа двадесетина патрона от кутийката, а единствения експлодиращ, все още увит в меката хартийка, пусна в десния.

Когато цялата пушка бе сглобена, той я положи върху капака и отиде отново до багажника, откъдето измъкна купеното предната вечер от една сергия на брюкселския пазар. Преди да се върне в хотела, го остави за през нощта в багажника. Беше зеленокор пъпеш. Заключи багажника, пусна пъпеша в празната раница заедно с боите, четките и един ловджийски нож, заключи колата и навлезе в гората. Тъкмо преваляше пладне.

След десет минути откри дълго и тясно открито пространство — поляна, от чийто край имаше ясна видимост на около сто и петдесет метра. Подпря пушката на едно дърво и след като отброи сто и петдесет крачки, потърси друго, откъдето да се вижда оставеното оръжие. Изсипа съдържанието на раницата на земята, отвори капачките на двете кутийки с боя и се залови за пъпеша. Горната и долната му част бяха бързо оцветени в кафяво. Средата стана розова. Докато и двата цвята не бяха още засъхнали, грубо очерта с показалец очи, нос, мустаци и уста.

Като заби ножа в горната част на пъпеша, за да не размаже с пръсти боята, Чакала много внимателно го пусна в пазарската мрежа. Тънките корди и едрата мрежа не можеха да прикрият очертанията нито на самия пъпеш, нито на нарисуваното върху него.

Най-накрая заби със сила ножа в ствола на дървото на около два метра височина и окачи през чирените му дръжките на мрежата. Кафяво-розовият пъпеш висеше на фона на зелената кора на дървото като гротескна отрязана човешка глава. Чакала отстъпи и разгледа резултата на своя труд. От сто и петдесет метра разстояние вършеше работа.

Затвори двете кутийки боя и ги запокити далеч в гората, където те изчезнаха шумно в шубраците. Четчиците забучи в покритата с мъх земя колкото можа надълбоко, а после ги затъпка с крак, докато и те изчезнаха от поглед. Взе раницата и се върна при пушката.

Заглушителят бе завит с лекота докрай в горната част на ствола. Оптическият прицел пасна точно. Чакала изтегли затвора и вкара първия заряд в патронника. Примижа в окуляра и потърси своята цел, виснала в другия край на поляната. Когато я съзря, остана изненадан от това колко бе голяма и ясно очертана. Ако това бе глава на жив човек, щеше да изглежда, че е на не повече от тридесетина метра. Различаваше пресичащите се корди на мрежата и дори следите от собствения си пръст, маркирал основните черти на лицето.

Измени малко положението на тялото си, облегна се на едно дърво, за да улесни прицелването, и отново примижа. Двете кръстосани нишки в тръбата като че не бяха съвсем в центъра и той напипа с дясната ръка двете болтчета, с чието завъртане докара кръстчето в самия център. Доволен от стореното, се прицели в средата на пъпеша и стреля.

Откатът бе по-слаб от очаквания, а приглушеното „пуф“ на заглушителя надали би се чуло в някоя тиха улица. С пушка под мишница, прекоси поляната и разгледа пъпеша. Куршумът бе одраскал кората на плода в горния десен край, беше скъсал част от мрежата и се бе забил в дървото. Чакала се върна на мястото си и стреля още веднъж, като се прицели точно както първия път.

Резултатът бе същият — с по-малко от сантиметър разлика. Даде общо четири изстрела, без да пипа болтчетата за настройване на прицела, докато се убеди, че стреля точно, но оптиката го насочва високо и малко вдясно. Чак тогава използва болтчетата.

Следващият изстрел попадна ниско и вляво. За да е напълно сигурен, отново прекоси поляната и разгледа оставеното от куршума входно отверстие. То се намираше в левия ъгъл на нарисуваната върху главата уста.

Стреля още три пъти при същото положение на прицела и куршумите попаднаха в същия участък. Накрая върна настройката на косъм.

Деветият куршум попадна точно в челото, където го бе насочил. За трети път отиде до целта и като извади от джоба си парче тебешир, очерта с него поразените от куршуми участъци — дясно горе, в левия ъгъл на устата и точното попадение в средата на челото.

Оттук насетне Чакала порази едно след друго двете очи, горния край на носа, горната устна и брадичката.

След това обърна целта в профил и насочи последните шест куршума към слепоочието, входа на ушния канал, бузата, челюстта и черепа, като само в един случай допусна леко отклонение.

Доволен от оръжието, той беляза положението на двете болтчета за настройване на прицела и като извади от джоба си шишенце с лепило, поля с гъстата течност главичките на двете болтчета и бакелитовата повърхност на скалите около тях. След половин час и две цигари лепилото се бе втвърдило, така че прицелът на това конкретно оръжие бе прецизно фиксиран за неговото зрение и за сто и тридесет метра разстояние.

Извади от другия джоб на ризата експлодиращия патрон, разви го и го пъхна в патронника на пушката. Прицели се особено внимателно в средата на пъпеша и стреля.

Докато последната струйка синкав дим се виеше от отвора на заглушителя, Чакала подпря оръжието о дървото и пое през поляната към провесената пазарска мрежа. Тя висеше отпусната и почти празна пред изранения ствол на дървото. Пъпешът, погълнал двадесет оловни куршума, без да стане на парчета, се бе разпаднал. Части от него бяха изхвърлени през дупките на мрежата и лежаха пръснати по тревата. Семчици и сок се стичаха по кората на дървото. Останалите парчета от месото на плода бяха размесени в дъното на мрежата, която висеше от ловджийския нож като сбръчкан скротум.

Чакала откачи мрежата и я захвърли в близките храсти. Мишената се бе превърнала в каша. Измъкна с разклащане ножа от дървото и го прибра в канията му. Отдалечи се от дървото, прибра си пушката и се върна при колата.

Там всяка част бе внимателно повита в пелените от пореста гума и прибрана в раницата заедно с обувките, чорапите, ризата и панталоните. Облече си отново градските дрехи, заключи раницата в багажника и спокойно изяде приготвените за обяд сандвичи.

Като свърши, излезе на коловоза, подкара към главния път и зави наляво за Бастон, Марш, Намюр и Брюксел. Прибра се в хотела малко след шест и след като качи раницата в стаята, слезе да уреди с администратора сметката за колата. Преди да се изкъпе за вечеря, прекара един час във внимателно почистване на всички части на оръжието и смазване на неговите движещи се части. Прибра ги в куфарчето, а него заключи в гардероба. По-късно вечерта раницата, канапът и няколко листа пореста гума бяха хвърлени в боклукджийския контейнер на някаква фирма, а двадесет и една гилзи потънаха в общинския канал.

 

 

В същото понеделнишко утро на пети август Виктор Ковалски се намираше отново в Централната поща на Рим и търсеше помощта на някой, който знае френски. Този път искаше да се свърже с информационната служба на АЛИТАЛИЯ и да научи часовете на полетите до и от Марсилия през текущата седмица. Разбра, че е пропуснал възможността за този ден, тъй като машината излиташе от Фиумичино след час и нямаше време да я хване. Следващият пряк полет бе в сряда. Не, нямаше други компании, които да извършват преки полети от Рим до Марсилия. Имаше комбинирани полети. Интересува ли се сеньор от подобна възможност? Не? Полет в сряда? Разбира се. Излитане в единадесет и петнадесет предобед и кацане на марсилското летище Маринян малко след пладне. Едно място? Само отиване или и връщане? Разбира се, а името? Ковалски съобщи имената от документите, които имаше в джоба си. След премахването на паспортните формалности в рамките на Европейската общност националната лична карта бе достатъчна.

Помолен бе да се яви на гишето на АЛИТАЛИЯ във Фиумичино един час преди излитането в сряда. Когато служителят от другия край на линията остави слушалката, Ковалски взе очакващите го писма, заключи ги в куфарчето си и напусна сградата, за да се прибере в хотела пеша.

 

 

На следващата сутрин Чакала се срещна за последен път с г-н Гоосенс. Позвъни по време на закуската и Оръжейника го извести, че със задоволство може да съобщи привършването на работата. Ще обича ли мосю Дуган да намине в 11 часа предобед? И нека донесе, моля, необходимото за окончателна проба.

Пак пристигна половин час по-рано, прибрал малкото дипломатическо куфарче в един най-обикновен куфар, който купи същата сутрин от магазин за употребявани вещи. Половин час наблюдава улицата на Оръжейника, преди да доближи накрая спокойно входната врата. Когато г-н Гоосенс го посрещна, той без колебание влезе в кабинета. Гоосенс влезе при него, след като заключи входната врата и затвори след себе си вратата на кабинета.

— Има ли други проблеми? — попита Англичанина.

— Не, този път мисля, че всичко е наред.

Белгиецът измъкна иззад бюрото си няколко рула зебло и ги положи отгоре. Като ги разгъна, нареди една до друга няколко стоманени тръбички, полирани така, че приличаха на алуминиеви. Когато остави и последната, протегна ръка за куфарчето с частите на пушката. Чакала му го подаде.

Една по една Оръжейника пъхаше частите в тръбичките. Всички пасваха точно.

— Как мина тренировката? — попита белгиецът, докато работеше.

— Твърде задоволително.

Като пое оптическия прицел, Гоосенс забеляза, че настройващите болтчета са закрепени с лепило за пластмаса.

— Съжалявам, че калибриращите болтчета трябваше да станат толкова малки — каза той. — По-добре е да се изработят по-точни маркировки, но размерът на главите на оригиналните болтове обърка нещата. Трябваше да използвам тези малки болтчета без глави. В противен случай прицелът не би се поместил в тази тръба. — Пъхна прицела в предназначената за него стоманена тръба и той пасна точно както и останалите части. Когато и последната от петте части изчезна от погледа, той взе мъничката стоманена игла, представляваща спусъка, и останалите пет експлодиращи патрона.

— Тези тук трябваше да поместя другаде — обясни домакинът.

Взе тапицирания с черна кожа приклад на пушката и показа на клиента къде е прорязан с бръснач. Пъхна спусъка в меката част под кожата и залепи прореза с черна изолационна лентичка. Изглеждаше съвсем нормално. Белгиецът извади от чекмеджето на бюрото си гумено цилиндърче с диаметър около четири и височина пет сантиметра.

От центъра на окръжната му основа стърчеше стоманено стъбло с резба.

— Това се слага на края на последната тръба — обясни белгиецът.

Около стъблото в гумата бяха пробити пет отвора. Той пъхна внимателно по един патрон във всеки от тях, така че останаха да се виждат само бронзовите капсули.

— Като се монтира гумата, патроните остават напълно невидими, а самата гума създава впечатление за правдоподобност — продължи Гоосенс. Англичанина остана безмълвен. — Какво мислите? — попита белгиецът с известна тревога в гласа.

Без да каже дума, Англичанина пое тръбите и ги разгледа една по една. Разтръска ги, но отвътре не се чу никакъв звук, тъй като вътрешните стени бяха облечени в два пласта бледосиво сукно, което поглъщаше както удари, така и шум. Най-дългата тръба бе петдесет сантиметра — тя съдържаше цевта и патронника на пушката. Останалите бяха по около тридесет сантиметра и съдържаха двата ствола на приклада — горен и долен, заглушителя и оптическия прицел. Петата — на приклада, със спусъка в нейната тапицировка, остана отделно, както и гуменият цилиндър с патроните. От ловната пушка, да не говорим за оръжието на професионалния убиец, нямаше и помен.

— Превъзходно — каза Чакала, като кимна бавно. — Точно каквото исках.

Белгиецът бе доволен. Като специалист в своята област, той ценеше похвалите, а знаеше, че клиентът отсреща е също сред първите в своя занаят.

Чакала взе стоманените тръби с частите от пушката вътре, внимателно зави всяка в зеблото и ги постави в куфара. Когато петте тръби, петата и гуменият цилиндър бяха увити и прибрани, той затвори куфара и подаде на Оръжейника дипломатическото куфарче с направените по мярка отделения.

— Това повече няма да ми трябва. Оръжието ще остане, където е сега, до момента, когато ми се удаде случай да го използвам. — Извади останалите двеста лири, които дължеше на белгиеца, от вътрешния си джоб и ги сложи върху масата. — Мисля, че деловите ни отношения приключиха, г-н Гоосенс.

Белгиецът прибра парите.

— Да, мосю, освен ако се сетите за още нещо, с което да ви бъда полезен.

— Само едно — отвърна англичанинът. — Помнете малката проповед върху мъдростта на мълчанието, която ви прочетох преди две седмици.

— Не съм я забравил, мосю — тихо отвърна белгиецът.

Отново се уплаши. Дали неговият наемен убиец с тих глас няма да реши да го пречука ей сега, та да си осигури мълчанието му? Положително не. Разследването на такова убийство би довело до знанието на полицията посещенията, направени от високия англичанин в тази къща дълго преди изобщо да му се удаде възможност да използува оръжието, което носеше сега в куфара. Англичанина сякаш четеше мислите му. Той бегло се усмихна.

— Няма от какво да се безпокоите. Нямам намерение да ви причиня зло. Освен това допускам, че човек с вашата интелигентност е взел определени мерки в случай, че бъде убит от свой клиент. Може би след час се очаква телефонен разговор? Някой приятел ще дойде и открие трупа, в случай че не успее да се свърже по телефона. Писмо, оставено при някой адвокат, което да бъде отворено в случай на смърт. За мен ликвидирането ви би създало повече проблеми от ония, които би разрешило.

Г-н Гоосенс се слиса. Той наистина имаше депозирано писмо при един адвокат, което винаги стоеше там и следваше да се отвори в случай на неговата смърт. То насочваше полицията към един точно определен камък в градинката зад къщата. Под камъка се намираше кутия, съдържаща списъка на всички, чието посещение за деня се очакваше. Този списък се сменяше всеки ден. За този ден бележката описваше единствения очакван посетител като висок англичанин с външност на заможен човек, представящ се с името Дуган. Това бе просто начин за презастраховка.

Англичанина го наблюдаваше спокойно.

— Така си и мислех — каза той. — Взели сте достатъчно мерки. И все пак аз ще ви убия на всяка цена, ако споменете пред когото и да било, без изключение, посещенията ми тук или покупката ми. Що се отнася до вас, в момента, в който напусна тази къща, аз преставам да съществувам.

— Това ми е напълно ясно, мосю. Така постъпвам с всички клиенти. Бих казал, че и от тях очаквам подобна дискретност. Ето защо серийният номер на пушката в ръцете ви бе заличен от цевта с помощта на киселина. Аз също трябва да се пазя.

Англичанина се усмихна отново.

— В такъв случай добре се разбираме. Пожелавам, ви приятен ден, мосю Гоосенс.

Минута по-късно вратата се затвори зад гърба му и белгиецът, който знаеше толкова много за оръжия и убийци, но така малко за Чакала, въздъхна с облекчение и се оттегли в своя кабинет да преброи парите.

Чакала не искаше да бъде видян от персонала на хотела с евтин куфар в ръка, затова, макар да бе закъснял за обяд, взе едно такси за Централна гара и остави куфара на гардероб. Разписката пъхна във вътрешното отделение на тънкия си портфейл от гущерова кожа.

Обядва хубаво и скъпо в „Син“, за да ознаменува края на фазата „планиране и подготовка“ във Франция и Белгия, после се върна в „Амиго“ да си плати сметката. Тръгна си, както пристигна: в изящно скроен кариран костюм, извити тъмни очила и два куфара „Вюитон“^[8], следващи го в ръцете на портиера към очакващото такси. Бе обеднял с хиляда и шестстотин лири, но пушката лежеше на безопасно място в един неугледен куфар в багажния гардероб на гарата, а три изкусно фалшифицирани карти бяха скътани в един от вътрешните джобове на костюма му.

Самолетът излетя от Брюксел за Лондон малко след четири часа и макар на лондонското летище да прегледаха единия му куфар отгоре-отгоре, не намериха нищо и към седем часа той вече бе под душа в собственото си жилище, преди да излезе за вечеря в Уест Енд^[9].