Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (14)

14.

Чакала се надигна в обичайния за него час — седем и половина, изпи оставения до леглото чай, изми се, взе душ и се обръсна. Веднъж облечен, измъкна хилядафунтовата пачка от подплатата на куфара, пъхна я във вътрешния си джоб и слезе за закуска. В девет часа вече бе на тротоара на Виа Манцони пред хотела и пое надолу да търси банки. В течение на два часа влизаше ту в една ту в друга, за да сменя английските лири. Двеста бяха сменени срещу италиански лирети, а останалите — за френски франкове.

Към средата на предобеда приключи с тази задача и спря за едно еспресо в някакво кафене на открито. След това се зае с второто си издирване. След редица въпроси, зададени на случайни минувачи, се озова в една от задните улички край Порта Гарибалди, работнически район недалеч от гара Гарибалди. Тук намери онова, което търсеше — цяла редица единични гаражи, които се даваха под наем. Нае един от собственика, който държеше и сервиз на ъгъла. Таксата за два дни бе десет хиляди лирети — доста над обичайната, но пък от друга страна, наемният срок бе твърде кратък.

От квартален магазин за инструменти купи работен комбинезон, ножици за метал, няколко метра тънка стоманена тел, електрожен и електроди. Всичко това сложи в купена от същия магазин торба, която остави в гаража. Като пусна ключа в джоба си, отиде да обядва в една гостилница в по-изисканата централна част на града.

В ранния следобед, след като се бе уговорил по телефона от гостилницата, той пристигна с такси в малка и не особено преуспяваща фирма за даване коли под наем. Тук нае купена на старо алфа ромео модел 1962 година, но с ретродизайн — двуместен спортен автомобил. Обясни, че желае да обиколи Италия през идните два месеца, колкото е ваканцията му, и ще върне колата в края на този срок.

Паспортът, британската и международната му шофьорска книжка бяха в ред, а застраховката му бе уредена за един час в разположена наблизо фирма, която обикновено се грижеше за делата на автомобилното бюро. Депозитът бе голям — равностойността на над сто лири стерлинги, но пък към средата на следобеда колата бе негова, с ключ в контакта, а собственикът на фирмата му пожелаваше приятна почивка.

При по-раншни проучвания в Автомобилната асоциация в Лондон го бяха уверили, че тъй като и Франция, и Италия са членки на Общия пазар, няма сложни формалности при преминаване с кола с италиански номер във Франция, ако шофьорските книжки, регистрацията на колата, документите за наемането й и застраховката са в ред.

В резултат от лично запитване в Италианския автомобилен клуб на Корсо Венеция научи името на високо реномирана застрахователна къща наблизо, специализирана в застраховане на моторни превозни средства при пътувания в чужбина. Тук плати в брой допълнителна застраховка за пътуване във Франция. Фирмата, както го увериха, поддържала двустранни отношения с голяма френска застрахователна компания, така че полицата им щяла да бъде приета без никакви затруднения.

Оттук откара алфата обратно при „Континентале“, остави я на хотелския паркинг, качи се в стаята си и измъкна куфара с частите на снайперската пушка. Малко след пет часа отново бе на улицата, където нае самостоятелния гараж.

Затворил благополучно вратата зад гърба си, той свърза кабела на електрожена с фасонката на лампата отгоре, сложи на пода до себе си силно фенерче, с което да осветява колата отдолу, и се захвана за работа. В продължение на два часа внимателно заварява тънките стоманени тръби, в които бяха частите на пушката, към вътрешните стени на купето. Една от причините да избере алфа ромео бе обстоятелството, че след проучвания на автомобилни списания в Лондон бе разбрал, че сред италианските коли тази се отличава с яка каросерия и дълбоки улеи, образувани от двойните ламарини по вътрешните ръбове.

Самите тръби бяха вкарани всяка поотделно в чорапчета от подобна на зебло материя. Стоманената тел бе плътно омотана около тях в улеите и там, където се допираше до купето, бе прикрепена към него с точкова заварка.

Докато свърши, комбинезонът бе целият омазан от мръсотиите по пода, а ръцете го боляха от усилията да притяга телта към купето. Но работата бе свършена. Тръбите бяха почти неоткриваеми, освен при много внимателен преглед отдолу, а и скоро щяха да бъдат покрити с прах и кал.

Прибра комбинезона, електрожена и остатъците от телта в торбата и я пъхна под купчина стари парцали в по-далечния край на гаража. Ножиците за метал отидоха в жабката на таблото.

Над града отново се спускаше мрак, когато най-подир се появи зад кормилото на алфата, заключил куфара в багажника. Затвори и заключи гаража, прибра ключа и се върна с колата в хотела.

Двадесет и четири часа след пристигането си в Милано той бе отново в своята стая и отмиваше с душа натрупаната през деня умора, като киснеше в леген със студена вода смъдящи ръце, преди да се облече за аперитив и вечеря.

На път за бара и обичайното кампари със сода Чакала спря на рецепцията и поръча да му приготвят сметката за след вечеря и да го събудят с чаша чай в пет и половина на другата сутрин.

След още една превъзходна вечеря плати сметката с останалите лирети и малко след единадесет вече спеше в леглото си.

 

 

Сър Джаспър Куигли, загърбил своя кабинет и с ръце отзад, гледаше от прозорците на Форин Офис към педантично поддържания плац на Конната гвардия. Колона гвардейци в безупречен строй напредваше в тръс по посока на Бъкингамския дворец.

Беше внушителна и приятна за окото сцена. Много сутрини сър Джаспър бе стоял на прозореца си в министерството, загледан към това най-английско от всички английски зрелища. Често му се струваше, че само да седи край тоя прозорец и да гледа как долу яздят сините униформи, как грее слънцето, а туристите проточват шии, да чува през площада подрънкването на сбруи и юздечки, пръхтенето на някой темпераментен кон, охкането и ахкането на тълпата, само това си заслужава всичките години, прекарани по посолства в чужди и незначителни държави. За него бе необичайно, докато наблюдава тази картина, да не изпъне леко рамене и да не прибере мъничко стомаха под раирания панталон, а едно чувство на гордост да не издаде напред челюстта и изглади бръчките по шията. Понякога, дочул скриптенето на копита по чакъла, той се надигаше от бюрото само за да застане до прозореца в неоготически стил и да ги погледа как минават, преди да се върне към книжата или държавните дела. А друг път, сетил се за всички ония, които иззад морето се бяха опитвали да променят тази сцена и да изместят звънтенето на шпори с тропота на пристигнали от Париж високи боти или берлински чизми, усещаше лек сърбеж в очите и бързаше да се върне при документите си.

Не и тази сутрин обаче. Тази сутрин той гледаше злобно надолу като заплашително надвиснала капка киселина, та устните му, бездруго тънки и безцветни, бяха така плътно стиснати, че се губеха напълно. Сър Джаспър Куигли се намираше в състояние на нарастващ гняв и това личеше от някои дребни белези тук и там. Разбира се, беше самичък.

Освен това бе и началник на Франция, не в буквалния смисъл на юрисдикция над оная страна отвъд Канала, за дружба с която по негово време се хабяха толкова много думи и така малко чувства, а началник на службата във Форин Офис, чиято задача бе да изучава състоянието, стремежите, дейността и често пъти затворническите действия на тая проклета страна и да докладва за тях на постоянния заместник-министър на външните работи на Нейно величество.

Той отговаряше на всички изисквания за този пост: продължителна и достойна дипломатическа кариера не във Франция, репутация на човек, даващ разумни политически преценки, които, макар и често пъти погрешни, неизбежно съвпадаха с тези на началниците му в дадения момент — чудесна характеристика, с която можеше основателно да се гордее. Никога не бе грешил пред очите на обществеността, нито бе поддържал неудобно правилна позиция, не се бе изказвал в подкрепа на непопулярно гледище, не бе споделял мнения, които не съвпадат с преобладаващите в горните ешелони на министерството.

Женитбата за лишената от шансове да се омъжи дъщеря на първия секретар в Берлин, по-късно помощник на заместника на заместник-външния министър, не му навреди. Тя спомогна да се погледне през пръсти на един злощастен меморандум, изпратен от Берлин през 1937 година, според който превъоръжаването на Германия нямало да се отрази политически върху бъдещето на Западна Европа.

Завърнал се в Лондон, по време на войната той прекара известно време в Балканския отдел, където настоятелно съветваше Великобритания да подкрепи югославския партизанин Михайлович и неговите четници. Когато неизвестно по какви причини тогавашният министър-председател предпочете да послуша съвета на някакъв неизвестен млад капитан на име Фицрой Маклейн, който се спусна с парашут в онази страна, и настоя да бъде подкрепен един жалък комунист, наречен Тито, младият Куигли бе преместен във Френския отдел.

Тук се прояви като водещ привърженик на идеята Великобритания да подкрепи каузата на генерал Жиро в Алжир. Това бе или щеше да се окаже чудо-политика, ако не беше надиграна от оня другия, по-младши френски генерал, който през цялото време си живееше в Лондон и се опитваше да събере военна сила под названието „Свободна Франция“. Защо Уинстън изобщо обръщаше внимание на този човек, бе нещо, което никой от професионалистите не можа да проумее.

Не че имаше някаква полза от който и да било французин, разбира се. Никой не би могъл да твърди, че на сър Джаспър (посветен в рицарски сан в 1961 година за заслуги към дипломацията) му липсват най-главните качества, за да се справи с поста началник на Франция. Той изпитваше необходимата неприязън към тази страна и всичко, свързано с нея. След края на пресконференцията на президента Дьо Гол на 14 януари 1963 година, по време на която френският държавен глава затвори пътя на Великобритания към Общия пазар и стана причина сър Джаспър да прекара двадесет неприятни минути с министъра, това чувство се превърна в нищо в сравнение с чувствата му спрямо личността на френския президент.

На вратата се почука. Сър Джаспър се извърна от прозореца. Взе някакво синкаво копие от писалищната подставка пред себе си и го вдигна, сякаш го бе чел при почукването.

— Влезте.

Младият човек влезе в кабинета, затвори след себе си и доближи бюрото.

Сър Джаспър го погледна над стъклата на очилата си с формата на полумесец.

— А, Лойд. Тъкмо преглеждах този доклад, дето си го пуснал през нощта. Интересно, интересно. Неофициална молба от висш френски полицай към високопоставен британски полицейски служител. Прехвърлена към старши следовател от Специалния отдел, който намира за подходящо в случая да се обърне за съвет, неофициално, естествено, към младши чиновник в Разузнавателната служба. Хм?

— Да, сър Джаспър.

Лойд гледаше над бюрото към сухата фигура на изправения до прозореца дипломат, който изучаваше доклада му, сякаш за пръв път го виждаше. Бе схванал, че сър Джаспър най-малкото е вече добре запознат със съдържанието му и подчертаната невъзмутимост е вероятно поза.

— И този младши чиновник счита за уместно на своя глава и без да се обърне към по-висока инстанция, да услужи на човека от Специалния отдел, като му подхвърли една идея. Още повече, че това е идея, която без сянка от доказателства внушава, че британски гражданин, вероятно бизнесмен, всъщност може да се окаже безжалостен убиец. Хм?

Къде ли се цели дъртият дръвник, помисли си Лойд.

Скоро разбра къде.

— Озадачава ме, драги ми Лойд, обстоятелството, че макар това запитване, неофициално, естествено, да е пристигнало вчера сутринта, началникът на отдела в министерството, най-тясно свързан с онова, което става във Франция, бива информиран едва двадесет и четири часа по-късно. Не смятате ли, че това е доста странно?

Лойд усети накъде бие началникът. Междуресорно съперничество. Но той също така си даваше сметка, че сър Джаспър е силна фигура, дълбоко посветен, в течение на десетилетия, в борбата за власт на йерархията, чиито съставки обикновено полагаха повече усилия именно за тая борба вместо за придвижване на държавните дела.

— Приемете най-дълбоките ми уважения, сър Джаспър. Молбата на старши следователя Томас бе отправена към мен, макар и неофициално, както казвате, снощи в девет часа. Докладът бе изготвен в полунощ.

— Така, така. Но забелязвам също, че тази молба е била и удовлетворена преди полунощ. Бихте ли ми казали защо е станало така?

— Сметнах, че молбата за съвет в едно предварително проучване е обичайно междуресорно сътрудничество — отвърна Лойд.

— Ах, нима? Нима? — Сър Джаспър бе изоставил позата на леко любопитство и част от накърненото му честолюбие изби на повърхността. — Но очевидно не и в контекста на обичайното междуресорно сътрудничество между вашата служба и френския отдел?

— Докладът ми е в ръцете ви, сър Джаспър.

— Малко късничко, господине. Малко късничко.

Лойд реши да нанесе ответен удар. Той знаеше, че ако е допуснал грешка, като не се е допитал до по-висока инстанция, преди да помогне на Томас, то тази инстанция трябва да е собственият му началник, а не сър Джаспър Куигли. А ръководителят на Службата бе любимец на подчинените си и ненавиждан от мандарините в министерството заради нежеланието му да позволява другиму, освен на себе си, да кастри неговите хора.

— Късничко за какво, сър Джаспър?

Сър Джаспър вдигна ядосано очи. Нямаше намерение да попадне в капана, като признае, че е твърде късно да се попречи да бъде удовлетворена молбата на Томас.

— Вие си давате сметка, естествено, че тук е замесено името на британски гражданин. Човек, срещу когото няма и помен от улики, да не говорим за доказателства. Не считате ли, че е малко необичайна практиката да се прави по този начин обект на приказки името и както личи от естеството на запитването, репутацията на един човек.

— Аз не съм склонен да приема, че да се съобщи едно име на старши следовател от Специалния отдел само като възможна насока за предварително събиране на информация, може да се приеме като превръщане на това име в обект на приказки, сър Джаспър.

Дипломатът усети как устните му се свиват плътно в усилие да овладее гнева си. Безочливо пале. Но и хитро. Трябва внимателно да се следи. Той възвърна самообладанието си.

— Разбирам, Лойд, Разбирам. Предвид очевидния ви стремеж да помогнете на Специалния отдел, много похвален стремеж, разбира се, смятате ли, че е прекалено да се очаква от вас да се посъветвате, преди да заставате на топа на устата?

— Питате ме, сър Джаспър, защо не се посъветвах с вас ли?

Пред очите на сър Джаспър се спусна червена пелена.

— Да, господине, това питам, господине. Точно това е, което питам.

— Сър Джаспър, при всичкото ми уважение към старшинството ви мисля, че трябва да привлека вашето внимание върху обстоятелството, че аз се числя към Службата. Ако не сте съгласен с начина, по който съм действал снощи, мисля, че ще бъде по-редно оплакването ви да бъде отправено към моя началник вместо направо към мен.

Редно? Редно? Нима този млад келеш се опитва да обясни на началника на Франция кое е редно и кое не?

— И то ще бъде отправено, господине — озъби се сър Джаспър. — Ще бъде. При това в най-остра форма.

Без да поиска разрешение, Лойд се извърна и излезе от кабинета. Не се съмняваше, че му предстои конско от Стария, а за смекчаване на вината си можеше да изтъкне само, че молбата на Брин Томас му се е сторила спешна и факторът време — от изключително значение. Ако Стария решеше, че е трябвало да се използуват обичайните канали, тогава той, Лойд, трябваше да опере пешкира. Но поне щеше да е от Стария, а не от Куигли. Ох, дяволите да го вземат тоя Томас!

Сър Джаспър Куигли обаче силно се двоумеше дали да се оплаква. Формално погледното, имаше право. Информацията относно Калтръп, макар и погребана в отдавна забравени архиви, трябваше да бъде съгласувана с по-висока инстанция, но не непременно с него. Като началник на Франция, той бе сред получаващите разузнавателните доклади на Службата, а не сред администриращите тези доклади. Можеше да се оплаче на оня свадлив гений (формулировката не бе негова), дето управляваше Службата, и вероятно щеше да осигури на Лойд хубавичко насапунисване, може би дори би навредил на кариерата на тоя пикльо. Можеше обаче и да си изпати от острия език на шефа на Службата, задето е викал офицер от разузнаването, без да поиска НЕГОВОТО разрешение, и тази мисъл не го веселеше. От друга страна, началникът на Службата се славеше като много близък с някои от хората най-горе. Карти играел с тях в Шефийлд, на лов ходел и в Йоркшир. А до Славния дванадесети^[1] оставаше само месец. Той все още търсеше начини да го поканят на някое от тия празнични събирания. Я по-добре да остави цялата работа.

Белята е вече сторена, така или иначе, мислеше си той, загледан към плаца на Конната гвардия.

 

 

— Белята е вече сторена, така или иначе — отбеляза той в клуба си пред госта, когото бе поканил за обяд, малко след един часа. — Предполагам, че ще карат нататък и ще сътрудничат с французите. Дано не се престарават, какво ще кажеш?

Това бе добра шега и той много й се радва. За нещастие не прецени както трябва госта си, който също бе много близък на някой от хората най-горе.

 

 

Личният доклад от комисаря на Лондонската полиция и съобщението за шегичката на сър Джаспър стигнаха съответно до очите и ушите на министър-председателя почти едновременно малко преди четири часа, когато той се върна на Даунинг Стрийт 10, след като бе отговарял на запитвания в Долната камара.

В четири и десет телефонът в кабинета на старши следователя Томас иззвъня.

Томас бе прекарал сутринта и по-голямата част от следобеда в опити да открие един мъж, на когото знаеше само името. Както обикновено при издирване на човек, за когото с положителност се знае, че е бил в чужбина, отправна точка стана Паспортната служба на лондонската улица Пети Франс.

Едно лично посещение там, след като отвориха в девет сутринта, изтръгна от тях фотокопия от молбите за издаване на паспорти на шест различни лица с името Чарлс Калтръп. За зла участ те всички имаха и втори имена — до едно различни. Томас получи и представените от всеки един фотографии, като обеща, че ще бъдат откопирани и върнати в архивите на Паспортната служба.

Единият от паспортите бе поискан след януари 1961 година, но това нищо не означаваше, макар да беше важно, че в архива нямаше заявление за паспорт от същия този Калтръп с дата, по-раншна от тази на документа, с който разполагаше Томас. Ако бе използвал друго име в Доминиканската република, откъде-накъде в слуховете, които по-късно го свързваха с убийството на Трухильо, щяха да го споменават с името Калтръп? Томас бе склонен да не възлага особени надежди на този закъснял кандидат за паспорт.

От останалите петима единият бе твърде възрастен — към август 1963 бе на шестдесет и пет години. Другите четирима бяха потенциални възможности. Нямаше значение дали отговарят на даденото от Льобел описание на висок блондин, тъй като задачата на Томас бе да елиминира. Ако и шестимата можеха да бъдат освободени от подозрението, че въплъщават личността на Чакала, толкова по-добре. С чиста съвест щеше да осведоми Льобел за това.

Във всяко от заявленията имаше посочен адрес — два в Лондон и два в провинцията. Не бе достатъчно просто да позвъни, да поиска да говори с г-н Чарлс Калтръп и да го попита дали през 1961 година е бил в Доминиканската република. Дори да е бил, днес преспокойно можеше да го отрече.

Никой от четиримата най-подозрителни не бе вписал „бизнесмен“ в графата „професия“. И това не означаваше кой знае какво. В доклада на Лойд за оня отдавнашен слух може и да се говори за бизнесмен, а това определение да се окаже погрешно.

След телефонно нареждане от страна на Томас в течение на предиобеда областните и селищни полицаи бяха проверили двамата Калтръп в провинцията. Единият бил открит на работното му място и очаквал да замине във ваканция със семейството си към края на седмицата. Придружили го до дома му по време на обедната почивка и проверили паспорта му. В него нямало входни или изходни визи на Доминиканската република, нито нейни печати за годините 1960 или 1961. Паспортът бил употребяван само два пъти — един път до Майорка и втори път за Коста Брава. Нещо повече, справката в местоработата му показала, че този Калтръп изобщо не е напускал счетоводния отдел на своята сапунена фабрика през януари 1961, а в щатните списъци на предприятието се водел от десет години.

Вторият човек от провинцията бе открит в някакъв хотел в Блакпул. Тъй като не носел паспорта си, той склонил да упълномощи полицията в родния си град да вземе ключа от къщата му от съседа, да отворят най-горното чекмедже на бюрото и да прегледат паспорта. И в него нямало полицейски печати от Доминиканската република, а по месторабота било установено, че е техник по пишещи машини и през 1961 година също не е напускал работа освен за лятната си почивка. Това личало от застрахователните му полици и от присъствените работни карти.

Единият от двамата Чарлс Калтръп в Лондон се оказа зарзаватчия в Катфърд и продавал зеленчуци в магазинчето си, когато влезли двама тихо говорещи мъже в костюми и пожелали да побеседват с него. Тъй като живеел над магазина си, той им показал паспорта само след няколко минути. Както и при останалите, от него не личало притежателят му да е посещавал някога Доминиканската република. Когато го попитали, зарзаватчията убедил детективите, че дори не знае къде се намира тоя остров.

Четвъртият и последен Калтръп излезе по-труден. Посоченият преди четири години в заявлението за паспорт адрес се оказа на жилищен блок в Хайгейт. Агентите на управляващата блока фирма преровили книгите си и установили, че човекът си е излязъл през декември 1960. Адрес за препращане на кореспонденцията не оставил.

Сега поне Томас знаеше второто му име. Справката с телефонния указател не даде нищо, но като използува авторитета на Специалния отдел, Томас научи от Главното управление на пощите, че някой си Чарлс X. Калтръп е имал в предишния указател телефонен номер в западната част на Лондон. Инициалите съвпадаха с тези на изчезналия Калтръп — Чарлс Харолд. Томас се обади в регистрационната служба на общината, където бе регистриран телефонният номер.

„Да“, отвърна му гласът от общината, „някой си г-н Чарлс Харолд Калтръп наистина наема апартамент на този адрес и е вписан в списъците като избирател от тази община.“

Тогава посетиха апартамента. Беше заключен и на множеството позвънявания никой не се отзова. Никой в сградата не знаеше къде е г-н Калтръп. Когато дежурната кола се върна в Скотланд Ярд, старши следователят Томас предприе нова тактика. От данъчната служба бе поискано да се провери картонът на лицето Чарлс Харолд Калтръп, живеещ на посочения адрес. Особено важно кой е неговият работодател и къде е работил г-н Калтръп през последните три години?

Именно в този момент на разследването иззвъня телефонът. Томас вдигна слушалката, представи се и помълча няколко мига. Веждите му се вдигнаха.

— Мен? — попита. — Какво, лично ли? Да, разбира се, идвам. Ще ми дадеш ли пет минути? Добре, идвам.

Излезе от зданието и се запъти към площада пред Парламента, като шумно духаше през носа си, за да прочисти запушените синуси. Независимо от топлия летен ден настинката му се влошаваше.

От площада пое по Уайтхол и зави от първия ъгъл наляво по Даунинг Стрийт. Както обикновено тя бе мрачна и унила. Слънцето никога не проникваше в скромната задънена уличка, където се намираше резиденцията на министър-председателя на Великобритания. Пред вратата на номер 10 имаше неголяма тълпа, държана на отсрещния тротоар от двама безстрастни полицаи. Може би наблюдаваше потока пратеници, пристигащи пред вратата да връчват жълтеникави пликове, а може би се надяваше да мерне на някой от прозорците високопоставена физиономия.

Томас сви надясно през малък затревен двор. Стигна до задния вход на номер 10, където натисна бутона на вратата. Тя се отвори мигновено от огромен униформен сержант от полицията, който веднага го позна и вдигна ръка за поздрав.

— Добър ден, сър. Мистър Хароуби ми нареди да ви заведа право при него.

Джеймс Хароуби, човекът, който преди няколко минути бе позвънил на Томас, бе началникът на личната служба за безопасност на министър-председателя. Красив мъж, който изглеждаше по-млад от своите четиридесет и пет години. Носеше униформена ученическа вратовръзка, но преди да го преместят на Даунинг Стрийт, имаше зад гърба си блестяща кариера на полицай. Също като Томас, и той имаше ранг на старши следовател. Когато Томас влезе, Хароуби се надигна.

— Влизай, Брин. Радвам се да те видя. — Кимна към сержанта. — Благодаря ви, Чалмърс.

Сержантът се оттегли и затвори вратата.

— За какво става дума? — попита Томас.

Хароуби го погледна изненадано.

— Надявах се ти да ми кажеш. Той просто позвъня преди петнадесет минути, назова те по име и каза, че иска да те види лично, и то веднага. Да не би да си се захванал с нещо?

Томас се сещаше само за едно дело, с което се бе захванал, но бе изненадан, че то е отишло толкова високо и за толкова кратко време. Щом обаче министър-председателят не желаеше, по изключение, този път да се довери на шефа на собствената си охрана, това си бе негова работа.

— Нищо не ми идва наум — отвърна той.

Хароуби вдигна слушалката от телефона на бюрото си и поиска да го свържат с личния кабинет на министър-председателя. Линията изпука и един глас се обади:

— Да?

— Тук е Хароуби, господин министър-председател. При мен е старши следователят Томас… Да, сър. Веднага.

Остави слушалката.

— Право там. На бегом. Трябва да си се хванал с нещо важно. Двама министри чакат. Хайде.

Хароуби го поведе по един коридор към тапицирана със зелено сукно врата в другия край. Един секретар тъкмо излизаше. Видя двамата, отстъпи и задържа вратата отворена. Хароуби пропусна Томас да влезе, произнесе ясно „Старши следователят Томас, господин министър-председател“, оттегли се и безшумно затвори вратата.

Томас се видя в една много тиха стая, елегантно обзаведена и с висок таван, с множество разхвърляни книги и документи, с аромат на тютюн и дървена ламперия — една стая, приличаща повече на университетски кабинет, отколкото на канцелария на правителствен глава.

Човекът при прозореца се извърна.

— Добър ден, господин старши следовател. Седнете, моля.

— Добър ден, сър. — Томас избра един обърнат към бюрото стол с права облегалка и се настани на крайчеца му. Никога не бе имал възможност да види министър-председателя толкова отблизо, да не говорим насаме. Остана с впечатлението за две тъжни, почти виновни очи, отпуснати клепачи, като на копой след дълга надпревара, от която не е извлякъл удоволствие.

В стаята цареше тишина. Министър-председателят отиде до бюрото си и седна. Томас, естествено, бе чул приказките из Уайтхол, че здравето на министър-председателя не е най-доброто. Той си даваше сметка за плащания от него данък на усилията да преведе правителството през смрадта на аферата Кийлър — Уорд^[2], която, макар да бе приключила, все още си оставаше тема номер едно в цялата страна. И все пак бе изненадан от изтощения и тъжен израз на мъжа срещу себе си.

— Старши следовател Томас, обърнато ми бе внимание върху обстоятелството, че понастоящем провеждате разследване по повод молба за съдействие, отправена ви по телефона вчера сутринта от висш детектив на френската Следствена полиция.

— Да, сър… господин министър-председател.

— И че тази молба има в основата си опасенията на френските органи за сигурност, че някакъв човек може би се готви… един професионален убиец, нает, предполага се, от ОАС, да предприеме някаква операция във Франция в някакъв бъдещ момент?

— Това всъщност не ни беше обяснено, господин министър-председател. Молбата бе да подскажем нещо във връзка със самоличността на известните ни професионални убийци. Нямаше обяснения относно повода за това искане.

— И все пак до какво заключение стигате във връзка с молбата, господин старши следовател?

Томас леко сви рамене.

— До същото, до което сте стигнали и вие, господин министър-председател.

— Именно. Не е необходимо човек да е гений, за да проумее единствено възможната причина френските власти да искат да се доберат до подобен… екземпляр. И какъв би бил според вас евентуалният обект на такъв човек, ако наистина е попаднал в полезрението на френската полиция?

— Както предполагам, господин министър-председател, се опасяват, че е бил нает професионален убиец, който да се опита да ликвидира президента.

— Точно така. И това няма да е първият път, когато се прави подобен опит, нали?

— Прав сте, сър. Вече е имало шест опита.

Министър-председателят се взря в книжата пред себе си, сякаш те можеха да му помогнат да проумее какво би станало със света през последните месеци на мандата му.

— Известно ли ви е, старши следовател, че в тази страна очевидно съществуват лица, заемащи немаловажни постове в структурата на властта, които не биха се опечалили ако вашите проучвания се окажеха по-малко енергични от възможното?

Томас бе истински изненадан.

— Не, сър.

Откъде-накъде му бе хрумнала подобна странна идея на министър-председателя?

— Бихте ли ме осведомили накратко, моля, за извършеното от вас до настоящия момент?

Томас започна отначало, като разказа ясно и сбито за извършеното от архива и Специалния отдел, разговора с Лойд, споменаването на някакъв човек на име Калтръп и стореното оттогава до настоящия момент.

Когато свърши, министър-председателят се надигна и отиде до прозореца, който гледаше към огретия от слънцето квадрат трева на двора. Той гледа дълго надолу с отпуснати рамене. Томас се попита за какво ли мисли.

Може би си спомняше за един плаж край град Алжир. Там някога се бе разхождал и разговарял с високомерен французин, който сега седеше в друг кабинет на петстотин километра оттук и управляваше делата на собствената си страна. Те и двамата бяха тогава с по двадесет години по-млади и много неща, които можеха да се случат по-късно, не станаха. И много неща, които можеха да произтекат помежду им, не настъпиха.

А може би си мислеше за същия франзузин, седнал в позлатената зала на Елисейския дворец преди осем месеца, който с отмерени и високопарни фрази разби надеждите на британския премиер да увенчае политическата си кариера с вкарване на Великобритания в Европейската общност, преди да се оттегли от поста си с удовлетворението на осъществил мечтите си човек.

А може би просто си мислеше за последните мъчителни месеци, в които откровенията на един сутеньор и една куртизанка почти свалиха правителството на Великобритания. Той бе стар човек, роден и израснал в един свят, където имаше критерии за добро и лошо и бе вярвал в тези критерии, и се бе придържал към тях. Днес светът бе различен, пълен с нови хора, нови идеи, а той принадлежеше към миналото. Дали си даваше сметка, че днес има други критерии, които долавяше само смътно и които не одобряваше?

Загледан в огряната от слънце трева, той може би знаеше какво предстои. Хирургическата операция не можеше дълго да се отлага, а с нея вървеше и оттеглянето от власт. Скоро светът щеше да бъде предаден в ръцете на нови хора. Голяма част вече им бе предадена. Но щеше ли този свят да бъде предаден и на сутеньори и пачаври, на шпиони и… наемни убийци?

Томас видя как раменете на стареца се изправиха и той се обърна.

— Старши следовател Томас, искам да знаете, че генерал Дьо Гол е мой приятел. Ако съществува и най-малка заплаха за неговата личност и ако тази заплаха може да произтича от гражданин на нашата държава, то човекът трябва да бъде спрян. От този момент нататък провеждайте разследването си с енергичност, непозната досега. До един час вашите началници ще бъдат упълномощени лично от мен да ви улеснят в кръга на своите възможности. За вас няма да има ограничения по отношение нито на средства, нито на хора. Ще разполагате с правото да включвате в екипа си всеки, който желаете да ви помага, и ще имате достъп до официалната документация на всяка служба в страната, която би се оказала в състояние да допринесе за напредването на вашето разследване. По силата на мое лично разпореждане ще имате право да контактувате по този въпрос с френските власти без намек за ограничения. Ще можете да преустановите издирванията си едва когато бъдете съвършено сигурен, че човекът, когото французите искат да идентифицират и арестуват, не е британски поданик, нито пък действува от тия брегове. Тогава ще ми докладвате лично.

В случай, че този човек, Калтръп или кой да е друг с британски паспорт, може основателно да се приеме за търсеното от французите лице, вие ще го задържите. Който и да е той, трябва да бъде спрян. Достатъчно ясно ли се изразявам?

По-ясно не би могло да бъде. Томас с положителност знаеше, че до ушите на премиера е стигнала някаква информация, която е породила току-що дадените указания. Подозираше, че те са свързани със загадъчния намек за лицата, дето искали разследването му да не напредва. Но не беше сигурен.

— Да, сър — каза той.

Премиерът кимна с глава, за да покаже, че разговорът е свършил. Томас се надигна и пое към вратата.

— Впрочем… господин министър-председател…

— Да…

— Има още нещо, сър. Не съм сигурен дали желаете да уведомя на тоя етап французите за разследването ни по повод слуха за този човек, Калтръп, в Доминиканската република преди две години.

— Имате ли достатъчно основания да смятате в настоящия момент, че действията на този човек в миналото оправдават свързването му с лицето, което французите искат да идентифицират?

— Не, господин министър-председател. Срещу никой Чарлс Калтръп на света нямаме нищо освен слуха от преди две години. Ние все още не знаем дали тази Калтръп, когото цял следобед се мъчим да открием, е същият, който през януари 1961 година е бил в Карибския район. Ако не е, трябва да се върнем на изходното положение.

Министър-председателят се замисли.

— Не бих искал да губите времето на френските си колеги с предположения, основани върху неподкрепени слухове с две и половина годишна давност. Обърнете внимание върху фразата „с нищо неподкрепени“, господин старши следовател. Моля, продължавайте усърдно разследването си. В момента, когато решите, че разполагате с достатъчно информация за този или който и да било друг Чарлс Калтръп, за да дадете плът на слуха, че е бил замесен в аферата около генерал Трухильо, вие ще съобщите веднага на французите, като в същото време ще откриете и човека, където и да се намира.

— Да, господин министър-председател.

— И помолете, ако обичате, господин Хароуби да дойде при мен. Веднага ще издам необходимите ви пълномощия.

 

 

През остатъка от следобеда нещата в кабинета на Томас бързо се променяха. Той събра около себе си група, съставена от шестимата най-добри инспектори на Специалния отдел. На единия от тях спряха отпуската. Двама бяха освободени от задачата да наблюдават дома на човек, заподозрян в предаване на секретна информация за Кралските артилерийски заводи, където работеше, на източноевропейски военен аташе. Двама от останалите бяха същите, които предния ден му помагаха да търси из архивите на Специалния отдел убиец без име. Последният имаше почивен ден и работеше в парника си, когато се обадиха по телефона да се яви незабавно в главната квартира на отдела.

Томас ги информира изчерпателно, закле ги да мълчат и проведе нескончаема поредица от телефонни разговори. Беше малко след шест, когато в Данъчното управление откриха картона на Чарлс Харолд Калтръп. Един от детективите бе изпратен да донесе цялата документация. Останалите се захванаха с телефоните, с изключение на този, комуто бе наредено да събере сведения, които биха навели на някаква следа за евентуалното местонахождение на лицето, от всеки съсед на Калтръп и от всеки местен търговец. В лабораторията направиха копия от снимката, представена от Калтръп преди четири години със заявлението за паспорт, и всеки от инспекторите сложи по едно копие в джоба си.

Данъчният картон показа, че издирваното лице е било през последните години без работа, а преди това е прекарало една година в чужбина. Но през по-голямата част от финансовата 1960–1961 година човекът е работил във фирма, в чието название Томас разпозна един от най-големите производители и износители на малогабаритни оръжия във Великобритания. След час разполагаше с името на административния директор, когото завари в къщата му в извънградски район, населен предимно с борсови посредници. Томас си уговори по телефона незабавна среща и докато над Темза се спускаше вечерният мрак, ревът на неговия полицейски ягуар се разнесе над реката по посока на селцето Вирджиния Уотър.

Патрик Монсън приличаше твърде малко на човек от бизнеса със смъртоносни оръжия, помисли си Томас, но никой от тях не прилича на търговец на оръжие. От Монсън научи, че оръжейната фирма е държала Калтръп малко по-малко от година. Нещо повече — през декември 1960 и януари 1961 година е бил командирован от фирмата в Сиудад Трухильо със задачата да се опита да продаде на шефа на Трухильовата полиция партида автомати от излишъците на Британската армия.

Томас гледаше Монсън с антипатия.

За какво ще използуват оръжието, няма значение, а, мой човек, помисли си той, но не си даде труда да изрази своето отвращение. Защо Калтръп бе напуснал така бързо Доминиканската република?

Монсън изглеждаше изненадан от въпроса. Ами защото Трухильо бе убит, естествено. Целият режим се срина за броени часове. Какво можеше да очаква от новия режим един човек, дошъл да продаде на предишния партида оръжие и муниции? Естествено, че е трябвало да се измъкне.

Томас се замисли. В обяснението имаше логика. Според Монсън, Калтръп разказвал по-късно, че когато дошла новината за убийството на генерала от засада извън града, той самият седял в кабинета на шефа на полицията на диктатора и разисквал сделката. Полицейският началник побелял като платно и се отправил незабавно към частното си имение, където постоянно го чакали самолетът и пилотът му. След няколко часа тълпите вече вилнеели по улиците, търсели привърженици на стария режим. Калтръп трябвало да подкупи някакъв рибар, за да го изведе от острова с ветроходка.

Защо Калтръп е напуснал фирмата, попита най-подир Томас. Беше уволнен, гласеше отговорът. Защо? Монсън се замисли дълбоко. Накрая каза:

— Господин старши следовател, конкуренцията при търговията с оръжие от втора ръка е жестока. Би могло да се каже — убийствена. Да се узнае какво предлага другият и на каква цена, може да се окаже от жизнено значение за конкурента, който желае да сключи същата сделка със същия купувач. Нека просто да го формулираме така: фирмата не бе напълно удовлетворена от лоялността на Калтръп към нея.

В колата по обратния път към града Томас обмисли казаното от Монсън. Даденото навремето от Калтръп обяснение за причините за бързото му измъкване от Доминиканската република звучеше логично. То не подкрепяше, а по-скоро като че ли оборваше слуха, предаден впоследствие от резидента на Службата в Карибския район, съгласно който името му било свързано с убийството.

От друга страна, според Монсън, Калтръп бе човек, който не стоеше над изкушението да води двойна игра. Би ли могъл да пристигне в Доминиканската република като пълномощник на фирма за малогабаритни оръжия с целта да сключи сделка, а в същото време да фигурира и в изплащателната ведомост на революционерите?

Едно нещо, казано от Монсън, смущаваше Томас. Той бе споменал, че когато започнал да работи в компанията, Калтръп не разбирал много от карабини. А един снайперист положително би бил специалист. От друга страна, той, естествено, би могъл да се обучи, докато е работел за компанията. Но ако пък е бил новак в стрелбата с карабина, щяха ли да поискат партизаните, противници на Трухильо, да го наемат, за да спре колата на генерала с един-единствен изстрел на бърза отсечка от шосето? А може и изобщо да не са го наемали. Дали версията на Калтръп не бе самата истина?

Томас сви рамене. Това нито доказваше, нито оборваше нещо. Отново в изходна позиция, помисли си той с огорчение.

Когато се върна в кабинета си обаче, Томас завари някои новини, които го накараха да промени своето становище. Инспекторът, изпратен до жилището на Калтръп, се бе върнал. Открил някаква съседка, която била цял ден на работа. Жената казала, че мистър Калтръп заминал преди няколко дни, като споменал, че отива на обиколка из Шотландия. Върху задната седалка на колата му, паркирана на улицата, жената видяла нещо, което приличало на въдици.

Въдици? Старши следователят Томас усети тръпки, макар в кабинета да бе топло. Когато детективът свършваше, влезе един от останалите.

— Господин старши?

— Да?

— Току-що ми хрумна нещо.

— Казвай.

— Говорите ли френски?

— Не, а ти?

— Да, майка ми беше французойка. Наемникът, когото търси френската Следствена полиция, има кодово име Чакал, нали?

— Е, та?

— Ами Чакал на френски се пише Chacal — C-H-A-C-A-L. Разбирате ли? Трябва да е тъп като пет дръвника, за да си избере име, па макар и на френски, което да е образувано от първите три букви на малкото и първите три на фамилното му…^[3]

— Дяволите да ме вземат! — каза Томас и кихна зверски. После се пресегна към телефона.