Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Protocol, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Владимир Германов, 1992

Художник: Борис Драголов, 1999


Първа част

1.

Човекът в сиво реши да пипне колекцията от диаманти „Глен“ в полунощ. При положение че още са в сейфа и обитателите на апартамента ги няма. Дали е така, той трябваше да научи. Така че наблюдаваше и чакаше. В седем и половина търпението му бе възнаградено.

Голямата широка лимузина излезе от подземния паркинг, мощна и изящна, както подсказваше името й. Спря за момент на изхода на подземието, докато шофьорът оглеждаше улицата за минаващи коли, след това зави и се насочи към Хайд парк Корнър.

Седнал в наетото волво комби, облечен в наета шофьорска униформа, точно срещу луксозния жилищен блок, Джим Ролингс въздъхна с облекчение. Без да го забележат, беше видял от другата страна на Белгрейвиа стрийт това, което се беше надявал да види — на волана беше съпругът, а до него жена му. Моторът и отоплението на колата му вече работеха, за да прогонват студа. Той включи лоста на автоматичните скорости и леко се измъкна от редицата паркирани коли. Тръгна след ягуара.

Беше свежа и светла сутрин. Над Грийн парк на изток се виждаше бледо сияние и уличните лампи още светеха. Ролингс беше заел позицията си още от пет часа и въпреки че доста хора минаха по улицата, никой не го забеляза. В Белгрейвиа, най-богатия район от лондонския Уест Енд, един униформен шофьор в голяма кола не привлича вниманието на хората, особено когато отзад има четири куфара и голяма кошница и е тридесет и първи декември сутринта. Много от богатите обикновено се готвят да напуснат столицата, за да прекарат празниците в именията си в провинцията.

При Хайд парк Корнър караше на около петдесет метра зад ягуара и остави един камион да се вмъкне между тях. Нагоре по Парк Лейн го обзе моментна тревога — там имаше клон на банка „Каутс“ и той се обезпокои да не би двойката от ягуара да реши да спре и депозира диамантите в сейф.

При Мраморната арка отново въздъхна облекчено. Лимузината не зави покрай нея в обратна посока по Парк Лейн, към банката. Продължи направо по Грейт Къмбърлънд Плейс, после по Глостър Плейс на север. Така че обитателите на луксозния апартамент на осмия етаж на жилищна собственост Фонтеной Хаус нямаше да оставят нещата в „Каутс“ — те или ги бяха взели с тях в колата, или ги бяха оставили в жилището си.

Ролингс беше уверен, че са направили второто. Той кара след ягуара до Хендън, проследи го с поглед, докато измине последната миля до магистралата М–1, и обърна назад, към Централен Лондон. Очевидно, както се беше и надявал, те отиваха при брата на жената, дука на Шефийлд, в именията му в Северен Йоркшир — на шест часа път с кола. Това означаваше, че има на разположение минимум двадесет и четири часа — повече, отколкото му беше необходимо. Не се съмняваше, че ще може да „превземе“ апартамента във Фонтеной Хаус — в края на краищата той беше един от най-добрите професионалисти в Лондон.

До средата на сутринта той върна волвото на компанията, униформата — на магазинчето за костюми под наем и празните куфари — в шкафа. След това се прибра в апартамента си на последния етаж на един преустроен склад за чай в родния му Уондсуърт — удобно и скъпо мебелирано леговище. Независимо от просперитета си по рождение и по дух той си оставаше човек от Южен Лондон и въпреки че Уондсуърт не беше така шик, както Белгрейвиа или Мейфеър, там си оставаше неговата „крепост“. Както всички от бранша, той също не обичаше да напуска сигурните стени на своята крепост. Вътре се чувстваше в безопасност, въпреки че и на полицията, и на подземния свят беше известен като „муцуна“ — жаргонна дума за престъпник или злодей.

Като всички преуспяващи бандити там, където живееше, той поддържаше скромна репутация — караше небиеща на очи кола и единственият лукс, който си позволяваше, беше елегантността на апартамента му. Сред по-ниските кръгове от йерархията на подземния свят той умишлено култивираше неяснота по въпроса с какво точно се занимава и „досието“ му, макар и полицията да подозираше каква е специалността му, беше чисто, ако оставим настрана краткото окошарване като тийнейджър. Очевидният му успех и потайността около начина за постигането му предизвикваха възхищението на по-младите претенденти в играта и те с удоволствие му правех дребни услуги. Дори тежките банди, които ограбват касите на фирмите посред бял ден, въоръжени с ловни пушки и дръжки от брадви, го бяха оставили на мира.

Налагаше се да има и „фасада“ — дейност, която да обяснява парите му. Всички преуспяващи „муцуни“ имаха някакъв законен бизнес. Карането на такси, магазинчетата за зеленчуци, търговията на дребно или търговията със старо желязо винаги са били предпочитани. Те предлагат много скрити преимущества — плащане в брой, свободно време, потайни места, възможността да се наемат „горили“. Това са мъже с малко мозък, но значителна физическа сила, които също се нуждаят от някаква законна работа, с която да прикриват факта, че обикновено ги наемат заради мускулите им.

Ролингс притежаваше автомобилно гробище и търгуваше със старо желязо. Така той имаше достъп до добре оборудвана шлосерска работилница, всякакви метали, електрически инсталации, киселина за акумулатори и двама биячи, които използваше както в предприятието, така и за подкрепа, ако влезе в конфликт с някой, който реши да му създава неприятности.

След като взе душ и се избръсна, Ролингс разбърка малко кафява захар във второто си за тази сутрин кафе и започна отново да изучава скиците, които му беше оставил Били Райс.

Били Райс беше негов чирак — умен двадесет и три годишен младеж, който един ден щеше да стане добър, дори много добър. Засега той беше начинаещ в подземния свят и с готовност помагаше на човека с авторитет, който му даваше безценни съвети в процеса на работата. Двадесет и четири часа преди това Били беше почукал на вратата на осмия етаж във Фонтеной Хаус, облечен с ливрея от един скъп магазин за цветя, с огромен букет в ръце. Реквизитът му бе помогнал да премине безпрепятствено покрай униформения портиер на входа, където забеляза точното разположение на входното фоайе, на портиерската стаичка и пътя до стълбището.

Вратата отвори самата лейди и лицето й засия от изненада и удоволствие при вида на цветята. Привидно те бяха от комитета на Фондацията за подпомагане на ветераните в нужда, на която лейди Фиона беше един от спонсорите и чийто гала-бал щеше да се състои същата вечер — 30 декември 1986 година. Ролингс беше преценил, че дори тя да спомене за букета пред някого от комитета, той ще сметне, че друг от членовете го е изпратил от името на всички.

Тя погледна прикачената картичка и възкликна с кристалния си аристократичен акцент: „О, колко мило!“ — и взе букета. След това Били протегна напред тефтера с разписките и една химикалка. Неспособна да държи и трите неща едновременно, лейди Фиона влезе вътре, за да остави букета, и Били остана сам в малкото антре за няколко секунди.

С момчешкия си вид, пухкава руса коса, сини очи и срамежлива усмивка, Били беше дар Божи. Той не мислеше, че една столична домакиня на средна възраст може да бъде пречка за него. Но бебешки сините му очи пропускаха много малко неща.

Още преди да натисне звънеца, той беше оглеждал цяла минута вратата, рамката и стената около нея. Търсеше малък, не по-голям от орех звънец или малък бутон, някакъв контакт, с който подобен звънец да се изключва. Позвъни едва когато се увери, че няма такива неща.

Останал сам в антрето, провери за звънец или бутон и вътрешната страна на вратата. Отново не откри нищо. Когато дамата се върна, за да подпише разписката му, той вече знаеше, че вратата е осигурена с допълнителна ключалка марка „Чъб“, както той с удоволствие констатира, а не „Брама“, за които се говореше, че са непреодолими.

Лейди Фиона взе тефтера и химикалката и се опита да се подпише за цветята. Никакъв шанс. Остатъкът от химикал в пълнителя вече беше издраскан върху лист хартия. Били я засипа с извинения. С широка усмивка тя му каза, че това е без значение и че е сигурна, че има друга химикалка в чантата си, след което отново изчезна зад вратата на всекидневната. Били вече беше забелязал това, което търсеше. Вратата наистина беше свързана с алармена система.

Високо откъм пантите на отворената врата се показваше щифт. Срещу него, монтиран в касата, се намираше малък цокъл, в който, той знаеше това, се намираше микропрекъсвач. Когато вратата е затворена, щифтът влиза в цокъла и прави контакт.

Ако системата е включена и активирана, микропрекъсвачът щеше да включи звуковия сигнал, щом контактът се прекъсне, тоест ако някой отвори вратата. Само три секунди му трябваха, за да извади тубата с лепило, да изстиска малко в отвора и да го натъпче навътре с топче от пластилин, смесен с лепило. След още четири секунди лепилото щеше да е твърдо като камък и да обезвреди микропрекъсвача.

Когато лейди Фиона се върна с подписаната квитанция, завари симпатичния млад човек облегнат на касата на вратата, от която се отдръпна с извинителна усмивка, докато скришом изтриваше изтеклото върху палеца си лепило. По-късно Били даде на Ролингс пълно описание на входа, на стаичката на портиера, местоположението на стълбите, асансьорите, коридора до вратата на апартамента, малкото антре и частта от всекидневната, която беше успял да види.

Отпивайки от кафето си, Ролингс беше уверен, че преди четири часа собственикът на апартамента е изнесъл куфарите си на стълбището и се е върнал да включи алармената система, която, както обикновено, не е издала никакъв звук. След като е затворил вратата, той е завъртял ключа в ключалката докрай, спокоен, че всичко е наред. При нормално положение щифтът би трябвало да притисне микропрекъсвача. Завъртането на ключа пък затваря веригата, което активира цялата система. Когато обаче действието на щифта е неутрализирано, тя не може да задейства. Ролингс беше сигурен, че ще се справи с вратата за не повече от тридесет минути. Вътре очакваше други препятствия, но с тях щеше да се бори, когато ги срещне.

След като изпи кафето си, Ролингс взе папката с изрезки от вестниците. Като всички крадци на бижута и той следеше отблизо светските хроники. В тази папка имаше само материали, посветени на обществените прояви на лейди Фиона и на диамантите, които е носила на бала предишната вечер. Както Ролингс смяташе — за последен път.

 

 

Хиляда мили на изток старият човек, застанал до прозореца на всекидневната в апартамента на третия етаж на Проспект мира 111, също мислеше за полунощ. Тогава започваше 1 януари 1987 година — седемдесет и петият му рожден ден.

Денят беше навлязъл във втората си част, но той беше още по халат — тези дни нямаше защо да става рано и да се стяга за работа. Нямаше служба, където да ходи. Жена му Ерита, с тридесет години по-млада от него рускиня, беше завела двете им деца да карат кънки по наводнените и замръзнали алеи на парка „Горки“, така че той беше сам.

Зърна образа си в стенното огледало и това не му донесе повече радост от размислите за живота му или това, което беше останало от него. По лицето, по което винаги беше имало бръчки, сега имаше дълбоки бразди. Косата, някога гъста и тъмна, сега беше снежнобяла, оредяла и безжизнена. Кожата, след живот, прекаран в титанично пиене и палене на цигара от цигара, беше нашарена с петна. Очите го гледаха окаяно. Върна се до прозореца и погледна затрупаната от сняг улица. Няколко увити с дрехи „бабушки“ ринеха снега, който до довечера щеше да навали отново.

Толкова много време мина, мислеше той, цели двадесет и пет години, почти до ден, откакто беше напуснал псевдоработата си и безсмисленото заточение в Бейрут, за да дойде тук. Нямаше смисъл да остава там повече. Ник Елиът и „фирмата“ бяха разнищили всичко дотогава, най-накрая трябваше да признае. Така че замина и остави жена си и децата да дойдат при него по-късно, ако искат.

Отначало си мислеше, че се прибира у дома — в духовния си, в моралния си дом. Беше се хвърлил в новия живот, искрено беше повярвал в идеологията, в крайната й победа. Защо не? Двадесет и седем години й беше служил. Тогава, в средата на шестдесетте, той беше щастлив и удовлетворен. Разбира се, имаше и безкрайни разпити, за да го проверят, но като цяло в Комитета за държавна сигурност го боготворяха. В края на краищата той беше една от петте „звезди“, най-голямата от тях всички — Бърджис, Маклийн, Блънт и Блейк — тези, които се бяха окопали в самото сърце на британската държавна система и я бяха предали изцяло.

Бърджис, умрял преждевременно от пиене и разпуснат живот, беше болен още преди да пристигне. Маклийн първи загуби илюзиите си, но той пристигна в Москва още в 1951 година. Беше станал раздразнителен и огорчен, изкарваше си го на Мелинда, която накрая не издържа и дойде да живее в същия този апартамент. Той продължи някак си така — напълно разочарован, — докато не го повали ракът. По това време вече мразеше домакините си и те мразеха него. Блънт беше разкрит и опозорен в Англия. „Оставаме аз и Блейк“, мислеше старият човек. До известна степен му завиждаше — напълно приспособил се, изцяло доволен. Беше ги поканил с Ерита за новогодишната вечер. Разбира се, Блейк беше от космополитно семейство — баща холандец и майка еврейка.

Той лично не би могъл да се приспособи — на петата година разбра това. Дотогава беше научил руски много добре, писмено и говоримо, но запази силен английски акцент. Освен това започна да мрази обществото. Напълно, необратимо и завинаги чуждо общество.

Това не беше най-лошото — за седем години след пристигането си той загуби и последните си политически илюзии. Всичко е една лъжа и той бе достатъчно умен, за да разбере това. Прекарал младежките си години и целия си живот в служба на една лъжа, беше лъгал заради тази лъжа, беше станал предател заради нея, беше изоставил тази „зелена и хубава земя“ — заради една лъжа.

С години, когато по право му осигуряваха всички английски списания и вестници, той следеше резултатите от срещите по крикет, даваше мислено съвети на играчите, гледаше снимки на познати места и по същото време подготвяше дезинформация, която трябваше да разруши всичко това, седеше тайно на бара в хотел „Национал“, за да слуша смеха и шегите на британците на собствения си език, и съветваше върхушката на КГБ, дори самия председател, как най-добре да унищожат малкия остров. През цялото време през тези петнадесет години дълбоко у него съществуваше една бездна на отчаяние, която нито алкохолът, нито многото жени бяха успели да заличат. Беше твърде късно, каза си, никога не би могъл да се върне там. И все пак. И все пак…

Звънна се. Това го озадачи. Намираше се в блок, собственост изцяло на КГБ, на една тиха уличка в центъра на Москва. Там живееха много старши служители на комитета, както и някои хора от външното министерство. Портиер проверяваше посетителите. Не би могло да е Ерита — тя имаше ключ.

Когато отвори, пред него стоеше мъж. Сам. Изглеждаше млад и здрав, напъхан в добре скроено палто и с кожен калпак без отличителни знаци. Лицето му излъчваше студено безразличие, но не заради ледения вятър навън, защото обувките му показваха, че е излязъл от автомобил, че не е ходил през снега. Безизразните сини очи не гледаха стареца нито враждебно, нито приятелски.

— Другарят полковник Филби? — попита той.

Филби беше изненадан. Близките му приятели — семейство Блейк и няколко други — го наричаха Ким. За останалите от много години той беше един псевдоним. Само за няколко души на самия връх беше Филби — полковник от списъка за персоналните пенсионери на КГБ.

— Да?

— Аз съм майор Павлов от Девето управление, зачислен съм към личния персонал на Генералния секретар на КПСС.

Филби познаваше Девето управление. То осигуряваше охраната на партийната върхушка, както и на сградите, в които те живеят и работят. Униформите на този отдел, характерни със сините ленти на шапките, можеха да се видят само в партийните учреждения или на официални церемонии. Наричаха ги още кремълски гвардейци. Като лична охрана те носеха чудесно скроени цивилни костюми, бяха силни, добре обучени, хладнокръвно предани и въоръжени.

— Така ли? — каза Филби.

— Това е за вас, другарю полковник.

Майорът му подаде дълъг плик, изработен от качествена хартия. Филби го взе.

— Също и това — майор Павлов подаде картонче с изписан телефонен номер.

— Благодаря — каза Филби.

Без да каже дума, майорът кимна с глава, завъртя се на пети и тръгна обратно по коридора. След няколко секунди през прозореца Филби видя как елегантната черна чайка с номер на Централния комитет, започващ с МОС, излиза от прохода.

 

 

Джим Ролингс изучаваше снимката от списанието с увеличително стъкло. Макар и направена преди година, на нея се виждаше жената, която тази сутрин се отправи на север с мъжа си. Беше в някаква представителна група и дамата до нея се ръкуваше с принцеса Александра. Беше с диамантите. Ролингс, който проучваше с месеци, преди да направи удар, знаеше историята им по-добре от рождената си дата.

През 1905 година младият граф на Маргейт се върнал от Южна Африка с четири великолепни, но необработени камъка. За сватбата си през 1912 година той поръчал на „Картие“ в Лондон да ги шлифоват и монтират в бижута като сватбен подарък за младата му жена. Те поръчали обработката на „Аасчер“ от Амстердам, които тогава били смятани за най-добрите, след великолепната им работа върху масивния „Кълинан“. От четирите камъка станали два подхождащи си чифта с крушовидна форма и с по петдесет и осем повърхности. Диамантите от единия чифт тежали по десет карата, а от другия по двадесет карата всеки.

„Картие“, вече в Лондон, монтирали камъните заедно с четиридесет по-малки в комплект от бяло злато, състоящ се от диадема, в средата на която поставили единия от големите, огърлица, на която бил другият, и обеци с двата по-малки. Преди бижутата да станат, бащата на графа, седмият дук на Шефийлд, починал и синът му наследил титлата. Диамантите станали известни като „Глен“ — фамилното име на благородниците от Шефийлд.

Осмият дук при смъртта си през 1936 година ги завещал на своя син, който от своя страна имал две деца — дъщеря, родена през 1944, и син, роден през 1949 година. Именно ликът на тази дъщеря, сега на четиридесет и две, се намираше под увеличителното стъкло на Джим Ролингс.

— Няма да ги носиш вече, мила — промърмори той. После започна да проверява екипировката си за вечерта.

 

 

Харолд Филби разряза плика с кухненски нож, извади писмото и го разтвори върху масичката в хола. Беше впечатлен — пишеше му лично Генералният секретар на КПСС с равния си, чиновнически почерк и, разбира се, на руски.

Хартията беше от същото добро качество, както пликът, и липсваше адрес. Трябва да го е писал в апартамента си на Кутузовски проспект 26, огромната сграда, в чиито внушителни помещения се намират, още от времето на Сталин, московските домове на партийната върхушка.

Горе вдясно пишеше:

Сряда, 31 декември 1986 г.

Следваше текстът:

Уважаеми Филби,

Вниманието ми бе привлечено от забележката, която сте направили на една вечеря в Москва, а именно, че „политическата стабилност във Великобритания постоянно се надценява тук, в Москва, а напоследък — повече от всякога“.

Бих се радвал, ако получа от вас по-пространно обяснение на тази забележка. Напишете го и го изпратете до мен лично, без да оставяте втори екземпляр и без да ползвате секретарка.

Когато е готово, обадете се на телефона, който ще ви даде майор Павлов, искайте да разговаряте лично с него и той ще дойде да го вземе.

Поздрави за рождения ви ден утре.

Искрено ваш…

Писмото завършваше с подпис.

Филби бавно изпусна дъха си. Значи, в края на краищата, вечерята, дадена от Крючков на двадесет и шести за старшите офицери от КГБ, е била подслушвана. Почти беше сигурен. Като първи заместник-председател и началник на Първо главно управление, Владимир Александрович Крючков беше творение на Генералния секретар. Въпреки че имаше чин генерал-полковник, той не беше военен, дори не и професионален разузнавач. Беше партиен функционер до мозъка на костите си — един от тези, които сегашният съветски ръководител издигна, когато самият той беше председател на КГБ.

Филби прочете писмото отново и го бутна настрана. Стилът на стареца не се е променил, помисли той. Кратък до грубост, ясен и лаконичен, без излишни учтивости, неподлежащ на възражения. Дори споменаването на рождения му ден беше пределно кратко, само за да му покаже, че го търси за информация и нищо друго.

И все пак Филби беше впечатлен. Да получиш лично писмо от този хладен, недостижим човек, беше нещо необикновено и много хора биха се разтреперали от такава чест. Преди години нещата бяха различни. Когато сегашният съветски ръководител пое поста председател на КГБ, Филби вече беше нещо като знаменитост. Четеше лекции за западните разузнавателни служби и най-вече за британската SIS — Сикрет Интелиджънс Сървис.

Както и всички партийни вождове, изпратени да управляват професионалисти от непознати за тях сфери, новият председател се стремеше да назначи на ключовите постове свои хора. Филби, макар и гледан с респект и възхищение като един от петимата супершпиони, разбираше, че в това общество, едно от най-конспиративните, покровителството от най-високо място е нещо полезно. Председателят, високоинтелигентен и културен човек, беше проявил любопитство към Англия — не чак възхищение, но не и обикновен интерес.

Много пъти през годините той беше искал от Филби да интерпретира или анализира събития, да го информира за личности и вероятните им реакции и той го вършеше с радост. Сякаш председателят на КГБ искаше да съпостави информацията, която достигаше до него от собствените му експерти от отдел „Англия“ и от старата му служба — Външния отдел на ЦК на КПСС, ръководен от Борис Пономорьов, — с информация от друг източник. Няколко пъти беше приел предложените му непретенциозно от Филби съвети.

От доста време не беше виждал новия всерусийски „цар“ очи в очи. Последния път беше на приема по повод напускането му на КГБ, за да се върне в Централния комитет, официално като секретар, а в действителност, за да се подготви за наближаващата смърт на предшественика си и да работи за собственото си издигане. Сега отново имаше нужда от анализите на Филби.

Размислите му бяха прекъснати от връщането на Ерита и децата, зачервени от студа и шумни както винаги. В 1975-а, много след като Мелинда Маклийн си беше отишла, когато върховете на КГБ решиха, че безразборните му приключения с курви и пиенето му вече не са интересни (поне за апарата), наредиха на Ерита да се премести при него. Тя беше човек на КГБ тогава и, нещо необичайно — еврейка, на тридесет и четири, тъмнокоса и хубава. Ожениха се същата година.

След сватбата забележителният му личен чар се прояви. Тя се влюби истински и категорично отказа да докладва за него в КГБ. Отговорният офицер беше свил рамене и докладва по-горе, където му казаха да ги остави. Момчетата се родиха на втората и третата година.

— Нещо важно, Ким? — попита тя, докато той пъхаше писмото в джоба си. Поклати отрицателно глава. Тя продължи да съблича дебелите, подплатени якета на момчетата.

— Нищо, мила.

Виждаше, че е замислен за нещо. Знаеше, че не бива да настоява, приближи се до него и го целуна:

— Моля те, не пий прекалено довечера у Блейк.

Всъщност той смяташе да си позволи един последен гуляй. Пияница, откакто се помни, който обикновено започне ли да пие, не спира, докато не падне, той многократно беше пренебрегвал съветите на лекарите. Бяха го накарали да остави цигарите и това беше достатъчно лошо. Но не и алкохола — знаеше, че ще може да престане, когато пожелае, и знаеше, че ще трябва — за известно време след празненството тази вечер.

Спомни си забележката, направена на вечерята при Крючков, и мислите, които я бяха предизвикали. Той знаеше какво става и какви са намеренията дълбоко в ядрото на Британската лейбъристка партия. Други бяха получили сведенията, които той беше проучвал през годините и които сега му предоставяха като един вид услуга. Но само той можеше да съедини късчетата в едно цяло, да го съобрази с психиката на англичаните и да получи истинската картина. Ако искаше да бъде справедлив към идеята, оформяща се в ума му, той трябваше да опише с думи тази картина, да подготви за съветския лидер един от най-добрите си доклади. В края на седмицата би могъл да изпрати Ерита и децата на дачата. Сам в апартамента, можеше тогава да започне. Преди това — един последен гуляй.

 

 

Единия час между девет и десет Джим Ролингс прекара в друга, по-малка наета кола пред Фонтеной Хаус. Беше с чудесно ушит вечерен костюм и не биеше на очи. Наблюдаваше светлините в прозорците по високите етажи. Апартаментът, който го интересуваше, беше тъмен, разбира се, но с радост забеляза, че тези над него и под него светят. И в двата, ако се съдеше по появяващите се на прозорците гости, новогодишното празненство беше започнало.

В десет, след като паркира дискретно колата в една странична уличка, той влезе във входа на Фонтеной Хаус. Толкова много хора влизаха и излизаха тази вечер, че вратата изобщо не беше заключена. Във фоайето, точно както беше казал Били Райс, вляво се намираше стаята на портиера. Вътре нощната смяна гледаше портативния си японски телевизор. Той стана и се приближи до гишето и сякаш искаше да го заговори.

Ролингс носеше бутилка шампанско, украсена с голяма панделка. Той махна с ръка в пиянски поздрав:

— Добър вечер. А… и честита Нова година!

Ако възрастният портиер беше тръгнал да го пита кой е или къде отива, сега явно размисли. Поне в шест апартамента имаше гости. Поне половината от тях нямаха списък на поканените, как би могъл той да проверява?

— Аа, благодаря ви, сър. Честита Нова година, сър — извика той, но гърбът на вечерния костюм вече беше отминал по коридора. Върна се към филма си.

Ролингс се качи по стълбите до първия етаж и след това взе асансьора до осмия. В десет и пет беше пред вратата, която му трябваше. Както беше казал Били, отвън нямаше звънец и бравата беше „Чъб“. Имаше още една, спомагателна брава „Йейл“, на двадесетина сантиметра над другата, за ежедневна употреба.

Бравите „Чъб“ имат всичко 17 000 комбинации. Това са брави с пет щифта, но не представляват непреодолимо препятствие за опитен човек, тъй като само първите два и половина от тях трябва да бъдат установени точно, другите два са същите, но в обратен ред, за да може ключът да отключва и от другата страна на вратата.

След като напусна училище на шестнадесет, Ролингс прекара десет години в железарския магазин на чичо си Албърт. За стареца това беше прилична фасада, той самият беше добър касоразбивач навремето си. Това даде на жадния за знания Ролингс достъп до всички известни на пазара брави и повечето от по-малките сейфове. След десет години непрекъсната практика и под умелото ръководство на чичо Албърт нито една от произвежданите ключалки не можеше да му се опре. От джоба на панталона си извади връзка с дванадесет шперца, всички изработени в неговата работилница. Избра и изпробва три от тях, спря се на шестия от връзката. Вкара го в ключалката и започна да напипва точките на напрежение. След това извади от джоба си калъф с плоски стоманени пили и започна да стърже мекия метал на шперца. След десет минути беше готов с профила на първите два и половина щифта. След още петнадесет изработи същия профил в обратен ред. Вкара готовия ключ в ключалката и го завъртя бавно и внимателно.

Ключът стигна до края. Ролингс изчака шестдесет секунди, в случай че лепилото на Били не е хванало. Не се чу нищо.

Въздъхна и се залови с другата ключалка, този път с тънко, стоманено острие. Отне му около минута и вратата тихо се отвори. Беше тъмно, но светлината от стълбището му позволяваше да види очертанията на антрето. Беше около осем стъпки, квадратно и на пода имаше мокет.

Подозираше, че под него някъде има бутон, немного близо до вратата, за да няма опасност да го настъпи самият собственик. Той пристъпи вътре, близо до стената, затвори вратата и запали лампата. Отляво имаше врата, леко открехната, зад която се виждаше тоалетната. Отдясно имаше друга врата, вероятно гардероб, в който се намира и управлението на алармената система, но там нямаше да пипа. Извади от вътрешния си джоб клещи, наведе се и измъкна мокета от кантовете, които го държаха. После го повдигна и видя бутона, само един, в самия център на квадрата. Пусна мокета, заобиколи бутона и отвори голямата врата пред него. Както беше казал Били, тя водеше към всекидневната.

Преди да успее да открие ключа за лампата и да светне, той се задържа на прага няколко минути. Беше рисковано, но се намираше на осем етажа над улицата, собствениците бяха в Йоркшир, а той нямаше време да работи с химикалка-фенерче в стая, пълна с капани за наивници.

Тя беше продълговата, около двадесет и пет на осемнадесет фута, на пода имаше мокет и беше богато обзаведена. Пред него бяха големите прозорци с двойни стъкла, гледащи на юг, към улицата. В стената отдясно имаше каменна газова камина и в ъгъла врата, която вероятно водеше към спалнята на собствениците. Отляво имаше две други врати — едната отворена, към другите стаи, а втората затворена, вероятно към столовата и кухнята.

Прекара още десет минути неподвижен, като внимателно проучваше стените и тавана. Би могло да има друга система, реагираща на телесна температура или на движение, която Били не би могъл да забележи. Ако зазвъняха звънци, можеше да изчезне за три секунди. Не се чу нищо. Алармената система се състоеше от контакта на вратата, вероятно нещо такова и на прозорците, които не смяташе да пипа, и от бутоните по пода.

Беше сигурен, че сейфът е или в тази стая, или в спалнята, и при това на външна стена, защото вътрешните не бяха достатъчно дебели. Забеляза го малко преди единадесет часа. Точно срещу него, на стената между двата прозореца, имаше огледало с позлатена рамка, което не беше наклонено напред като картините, които хвърляха тясна сянка отстрани, а беше плътно прилепнало, сякаш окачено на панти.

С клещите си той измъкна ръба на мокета и се промъкна до целта покрай стената, като откриваше жиците, водещи до алармените бутони, някъде към средата на стаята.

Пред огледалото също имаше бутон. Замисли се дали да го премести, но вместо това взе една масивна ниска масичка и я сложи над него, така че краката й бяха надалеч. Сега беше сигурен, че ако стои близо до стените или ако стъпва по мебелите, ще бъде в безопасност (нищо тежко не може да стои върху бутоните).

Огледалото се придържаше към стената от магнитна закопчалка, също опасна. Тя не беше проблем. Той мушна между магнита върху рамката и този на стената магнитна пластинка. После, като притискаше пластинката към стената, леко отдели огледалото. Стенният магнит беше в контакт отново с магнит, така че нищо не се случи.

Ролингс се усмихна. Сейфът беше чудесен малък „Хамбър“, модел „Д“. Той знаеше, че вратата му е от половининчова, еластична, закалена стомана, пантата беше една вертикална пръчка от закалена стомана, стърчаща от самата врата и влизаща в рамката отгоре и отдолу на дълбочина около инч и половина. Зад лицевата стомана на вратата имаше кутия, дълбока два инча, в която се намираха заключващите метални лостове, вертикалният лост, който ги движеше, и ключалката с трицифрена комбинация, чиито кръгове бяха пред очите му.

Ролингс нямаше намерение да се занимава с тези неща. Имаше по-прост начин — да среже вратата от горе до долу близо до цифровите кръгове откъм страната на пантите. Така от вратата щяха да останат около две трети — ключалката и трите лоста, забити в рамката на сейфа. Останалата една трета щеше да се отвори достатъчно, за да може да бръкне вътре и да извади съдържанието навън.

Промъкна се отново до антрето, където беше оставил бутилката шампанско, и се върна с нея. Клекна на масата пред сейфа, отвинти дъното на бутилката и изпразни съдържанието. Освен електрически детонатор, увит в памук и поставен в кутия, той носеше още няколко малки магнита, ролка обикновен домакински кабел и парче ЗЛС.

Ролингс знаеше, че най-добрият начин да срежеш половининчова стоманена плоча е да приложиш теорията на Мънро за насочените заряди. В ръцете си държеше известния в търговията заряд за линейно срязване, или ЗЛС — V-образен, твърд, но еластичен метал, обвит в пластичен експлозив. В Англия го произвеждаха само три компании — една държавна и две частни. Този експлозив можеше да се достави само срещу специално разрешение, но професионалният касоразбивач Ролингс имаше своя връзка, подкупен служител в една от частните компании.

Бързо и сръчно Ролингс приготви нужната дължина и я прикрепи към външната страна на вратата на сейфа, от долу до горе, точно до кръговете. В единия край пъхна детонатора, от който стърчаха краищата на два медни проводника. Той ги размота и отдели широко един от друг, за да избегне късо съединение по-късно. Към двете жички прикачи краищата на електрическия шнур, който завършваше с щепсел. Той се промъкна до коридора, водещ към другите стаи, като внимателно размотаваше шнура. Коридорът щеше да го предпази от взривната вълна. След това отиде до кухнята и напълни с вода една найлонова торба, която с обикновени кабарчета окачи над сейфа, върху експлозива. Пухените възглавници, казваше чичо му Албърт, са за балъците или за телевизията. Водата най-добре поема удара на взрива.

Беше дванадесет без двадесет. Купонът над него ставаше все по-шумен и по-шумен. Дори в този луксозен блок, където на шумоизолацията беше обърнато особено внимание, той чуваше как хората викат и танцуват. Последното нещо, което направи, преди да се прикрие в коридора, беше да пусне телевизора. Вече в коридора, той намери контакт, увери се, че прекъсвачът е изключен, и включи щепсела. После зачака.

Една минута преди полунощ шумът горе беше невъобразим. После, когато някой изкрещя за тишина, всичко утихна.

Тогава Ролингс можеше да чуе телевизора от всекидневната. Традиционната шотландска програма с баладите и танците беше сменена от статичния образ на часовника, погрешно наричан Биг Бен, на върха на кулата на Парламента. Зад циферблата на часовника се намираше гигантската камбана, истинският Биг Бен. Говорителят отброяваше секундите до полунощ, докато хората в цялата страна пълнеха чашите си. Тогава се чу звуковият сигнал. След това имаше пауза. После заговори Биг Бен: Баммм — първият удар на дванадесет прокънтя в двадесет милиона Дома в цялата страна. Прокънтя и в апартамента на деветия етаж във Фонтеной Хаус и беше заглушен от силен рев и песни. При първия удар на осмия етаж Джим Ролингс постави електрическия прекъсвач в положение „включено“.

Тъпият звук остана незабелязан освен за него. Изчака малко, после изключи щепсела и тръгна към сейфа, като по пътя навиваше кабела си. Димът се разсейваше. От найлоновата торба и водата бяха останали само няколко мокри петна. Вратата на сейфа сякаш бе разсечена с тъпа брадва от някой великан. Ролингс духна останалите кълба дим и с ръка в ръкавица дръпна назад по-малката част на вратата. Вътрешната кутия беше разкъсана от взрива, но заключващите лостове от другата страна си бяха на местата. Отворът беше достатъчно голям, за да погледне вътре. Имаше кутия за пари и кадифена чанта. Той измъкна чантата, отвори я и изсипа съдържанието върху масичката.

Те заблестяха на светлината, сякаш горяха със свой собствен огън. Диамантите „Глен“. Ролингс прибра нещата си във фалшивата бутилка от шампанско — шнура, празната кутийка от детонатора, кабарчетата и остатъка от взрива — и разбра, че има непредвиден проблем. Огърлицата и обеците се побираха в джоба му, но диадемата беше по-широка и по-голяма, отколкото бе очаквал. Потърси нещо, в което да я сложи, без да привлича вниманието. То лежеше на бюрото, на няколко крачки от него.

Изпразни съдържанието на дипломатическото куфарче в едно кресло — няколко портфейла, кредитни карти, химикалки, тефтерчета и две папки.

Всичко беше наред. Куфарчето побра скъпоценностите и бутилката, която би било странно да носи, когато си тръгва от гости. Ролингс се огледа за последен път, загаси осветлението, излезе в антрето и затвори след себе си. Вече в коридора, той заключи входната врата, след малко премина покрай портиера и излезе навън. Човекът дори не го погледна.

 

 

Беше почти полунощ на първия ден от януари, когато Харолд Филби седна пред масата в хола на московския си апартамент. Предната нощ се беше напил у Блейк, но дори не изпита удоволствие. Мислите му бяха твърде заети с това, което щеше да пише. През деня се беше отърсвал от неизбежния махмурлук и сега, когато Ерита и децата бяха в леглата си, той най-после имаше възможност да обмисли всичко на спокойствие.

От другия край на стаята се чу „гуу“. Филби стана и отиде до големия кафез. Загледа през решетката гълъба с един превързан крак. Винаги беше обичал да гледа животни вкъщи — от лисицата в Бейрут до многото канарчета и папагали в същия този апартамент. Гълъбът закуцука към другия край на кафеза, шините му пречеха.

— Окей, приятелче — каза Филби през решетката, — скоро ще ги махнем и ще можеш пак да летиш.

Върна се до масата. Трябва да го направя добре, каза си за стотен път. Да измамиш Генералния беше трудно, а да му се противопоставиш — лошо. Някои хора от командването на Военновъздушните сили, които забъркаха такава каша с прихващането и свалянето на южнокорейския самолет през 1983, по негова лична заповед бяха завършили дните си в студени гробове под вечните ледове на Камчатка. Макар и болен или прикован за инвалиден стол през част от времето, той си оставаше безспорният господар на СССР, думите му бяха закон, умът му все още беше като бръснач и безцветният му поглед не пропускаше нищо.

Филби взе хартия и молив и започна да пише първата чернова на своя отговор.

 

 

Четири часа по-късно, но по същото време преди полунощ в Лондон собственикът на апартамента във Фонтеной Хаус се върна в столицата сам. Висок, представителен мъж със сивееща коса, на около петдесет и пет, той отвори вратата на, подземния гараж с магнитната си карта и качи сам куфара си с асансьора на осмия етаж. Беше в отвратително настроение.

Прибираше се от великолепния дом на брата на жена си след бурна кавга с нея и шестчасово кормуване. Тя, длъгнеста и кокалеста, обичаше провинцията, колкото той я ненавиждаше. Доволна, че може посред зима да се разхожда из унилите поля на Йоркшир, тя отвратително го беше изоставила затворен вътре с брат й, десетия дук. И толкова по-зле, защото собственикът на апартамента, който се гордееше със способността си да оценява мъжките достойнства, беше убеден, че нещастникът е педи.

Новогодишната вечер беше ужасна — приятелчетата на жена му, заобиколили го отвсякъде, не спряха да говорят за лов, стрелба и риболов и всичко това беше прекъсвано от дрезгавия смях на дука и красивите му компаньони. На сутринта направи някаква забележка и жена му експлодира. В. резултат се споразумяха той да си тръгне сам следобед, а тя да остане колкото си иска, това можеше да означава и месец.

Влезе в антрето и спря. Алармената система трябваше да записука силно в продължение на тридесет секунди, преди да се включи напълно, време достатъчно, за да достигне до контролното табло и да я изключи. Проклета работа, помисли той, сигурно е развалена. Отвори гардероба и с ключа си я изключи напълно. След това влезе във всекидневната и запали лампата.

Стоеше с куфара до краката си и гледаше сцената с ням ужас. Мокрите петна бяха изсъхнали и телевизорът не беше включен. Това, което веднага улови с поглед, беше опушената стена и зеещата врата на сейфа право пред него. Прекоси стаята с няколко крачки и погледна вътре. Нямаше съмнение — диамантите бяха изчезнали. Огледа се още веднъж и видя нещата си изсипани в креслото, както и измъкнатия покрай стената мокет. Побелял като чаршаф, той се отпусна в другото кресло до камината.

— Боже мой! — пое въздух. Изглеждаше вцепенен от същността на станалото, остана още десет минути на стола, дишаше тежко и гледаше безпорядъка.

Накрая стана и отиде до телефона. Набра номера с треперещ пръст. От другата страна звънеше и звънеше, но никой не отговаряше.

 

 

На следващата сутрин, малко преди единадесет, Джон Престън тръгна по Кързън стрийт към управлението на отдела, за който работеше, зад ъгъла след ресторант „Мирабел“, където малко от колегите му можеха да си позволят да обядват.

За повечето държавни служители този петък беше свободен ден, четвъртък беше Нова година и те щяха да почиват до понеделник. Но Брайън Харкорт-Смит му беше казал да дойде специално. Подозираше за какво искаше да говори с него заместник главният директор на MI5 (Ем Ай Файв).

През последните три години, повече от половината от времето, откакто започна работа като късно постъпил в MI5 през 1981 година, Джон Престън беше в отдел „F“, занимаващ се с екстремистки политически организации, леви и десни, с изучаването им и с внедряването на агенти в тях. Две от тези години той беше във „F1“, началник на секция (D), занимаваща се с проникването на крайно леви екстремистки елементи в Британската лейбъристка партия. Резултатите от тази работа, неговият доклад, бяха предадени преди две седмици, точно преди Коледа. Беше изненадан, че са го прочели и асимилирали толкова бързо.

Той се представи на пропуска, показа служебната си карта, провериха я, обадиха се в кабинета на заместника, за да се уверят, че го очакват, и го пуснаха да се качи на последния етаж.

Съжаляваше, че няма да разговаря лично със самия главен. Той харесваше сър Бърнард Хемингс, но в „Петицата“ беше обществена тайна, че старецът е болен и прекарва все по-малко и по-малко време в кабинета си. Докато отсъстваше, работата преминаваше все повече в ръцете на амбициозния му заместник, факт, който не се нравеше на някои от ветераните на службата.

Сър Бърнард беше в „Петицата“ отдавна, беше преминал стажа си на редови агент и можеше да влезе в положението на тези, които излизаха на улицата, които наблюдаваха заподозрените, следяха и проникваха в подривни организации. Харкорт-Смит беше университетски възпитаник, с великолепно образование и през повечето време беше стоял на началническа длъжност, преминавайки без сътресения от отдел в отдел и нагоре по стълбата на кариерата.

Безупречно облечен, както винаги, той посрещна Престън в кабинета си сърдечно. Престън беше нащрек от тази сърдечност. И други са били посрещани сърдечно, така се говореше, и се бяха оказвали на улицата още следващата седмица. Покани го да седне срещу бюрото му и сам седна зад него. Докладът беше отпред.

— А сега, Джон, този твой доклад. Ти си даваш сметка, разбира се, че заедно с цялата ти останала работа аз го приемам крайно сериозно.

— Благодаря, сър — каза Престън.

— До такава степен — продължи Харкорт-Смит, — че по-голямата част от празниците прекарах тук, в кабинета, за да го препрочета и обмисля.

Престън реши, че е по-мъдро да мълчи.

— Той е… как да се изразя… доста радикален, всички потайности са проучени, а? Въпросът е, и този въпрос трябва да си задам, преди отделът ни да предложи каквато и да било политика, основана на него, дали всичко това е абсолютна истина. Дали всичко това може да се докаже? Този въпрос ще зададат и на мен.

— Слушай, Брайън, това проучване правя от две години. Хората ми достигнаха дълбоко, много дълбоко. Фактите, където са посочени като такива, са верни.

— Джон, никога не бих оспорил факти, установени от теб. Но заключенията, направени въз основа на тях…

— Базират се на логиката, според мен.

— Голяма наука. Изучавал съм я — продължи Харкорт-Смит, — но когато не е подкрепена с неоспорими доказателства… Например това нещо тук… — Той откри един пасаж и прокара пръста си по реда. — Този МБР. Доста крайно, нали?

— Да, Брайън, крайно е. Тези хора са крайни.

— Без съмнение. Но нямаше ли да е по-добре да приложиш и копие към доклада си?

— Доколкото успях да проуча, нищо още не е написано на хартия. Това са намерения, много сериозни намерения в главите на някои хора.

Харкорт-Смит присви устни със съжаление.

— Намерения — каза той, сякаш думата го интригуваше, — да, намерения. Но виж, Джон, в главите на много хора има намерения по отношение на тази страна, при това съвсем не приятелски. Ние не можем да даваме предложения за действия, мерки или контрамерки въз основа на тези намерения…

Престън щеше да отговори, но Харкорт-Смит стана на крака, за да покаже, че разговорът е свършил.

— Слушай, Джон, остави това при мен още малко. Ще трябва да го обмисля, може би да проверя някои неща и да видя какъв ход да му дам. Между другото, как ти харесва във „F1 (D)“?

— Добре ми е — каза Престън и също стана.

— Може би имам нещо за теб, което ще ти хареса дори повече.

Когато Престън си отиде, Харкорт-Смит остана загледан във вратата няколко минути. Изглеждаше замислен.

Да унищожи папката, която той смяташе за злепоставяща и някой ден дори щеше да е опасна, не беше възможно. Формално погледнато, това беше доклад на началник-отдел. Имаше входящ номер. Мисли дълго и усилено. След това взе червената си химикалка и написа нещо внимателно на корицата. Позвъни на секретарката си.

— Мейбъл — каза той, когато тя влезе, — занеси това лично в регистратурата, моля те. Още сега.

Момичето погледна корицата. Напреки беше написано „Б. П.“ и инициалите на шефа. В службата под „Б. П.“ се разбираше „без последствия“. Докладът трябваше да бъде погребан.