Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (15)

15.

Третата среща в Министерството на вътрешните работи в Париж започна малко след десет часа поради закъснение на министъра, задържан от уличното движение на връщане от дипломатически прием. Щом седна, той даде знак съвещанието да започне.

Първият доклад бе на генерал Гибо от SDECE. Той говори кратко и по същество. Бившият нацист Касел бе открит от агенти на мадридското бюро на Тайната служба.

Той си живеел мирно и тихо в мансарден апартамент в Мадрид, влязъл бе в съдружие с друг бивш есесовски командир и двамата въртяха в града процъфтяващ бизнес. Доколкото можеше да се установи, не бе замесен с ОАС. Във всеки случай мадридското бюро бе водило дело на този човек още преди да пристигне нареждането от Париж за по-нататъшна проверка и там застъпваха становището, че Касел никога не е бил във връзка с ОАС.

С оглед възрастта му, зачестяващите ревматични пристъпи, които започваха да се отразяват на краката му, и поеманите забележително високи дози алкохол, Касел, по общо мнение, можеше за бъде забравен като възможен Чакал.

Когато генералът свърши, погледите се обърнаха към комисар Льобел. Неговият доклад не бе обнадеждаващ. В течение на деня в Следствената бяха пристигнали съобщения от другите три държави, които първоначално бяха споменали за евентуални подозрителни лица.

От Америка уведомяваха, че Чък Арнолд, търговецът на оръжие, се намира в Колумбия и се опитва от името на американския си работодател да сключи сделка с началника на генералния щаб за продажба на партида свалени от въоръжение в американската армия карабини тип AR–10. При всички случаи, докато се намираше в Богота, той щеше да бъде под непрекъснатото наблюдение на ЦРУ и нямаше признаци да има наум нещо повече от това да прокара доставката си независимо от официалното неодобрение на САЩ.

Досието на този човек беше все пак изпратено по телекса, както и това на Вителино. От последното се видя, че макар бившият бандит от Коза Ностра да не беше още открит, той бе висок метър и шестдесет, много широк в раменете и тантурест, със смолисточерна коса и мургава кожа. С оглед огромните различия във външността на тази на Чакала, както бе описана от хотелския администратор във Виена, Льобел прецени, че той също може да бъде изключен.

Южноафриканците бяха установили, че Пийт Шайпър бе понастоящем ръководител на частна армия към диамантенодобивна корпорация в западноафриканска страна, принадлежаща към Британската общност. Задълженията му бяха да патрулира границите на обширната минна концесия, притежавана от компанията, и непрекъснато да обезкуражава задграничните контрабандисти на диаманти. Не му задаваха неудобни въпроси по повод използуваните методи и работодателите му били доволни от полаганите от него усилия. Присъствието му бе потвърдено от самите тях — той определено се намираше на своя пост в Западна Африка.

Белгийската полиция бе изяснила случая с техния бивш наемник. От архивите бе изровен доклад, изпратен от тяхно посолство в Карибския район. От него ставаше ясно, че бившият наемник в Катанга е бил убит в Гватемала при сбиване в някакъв бар преди три месеца.

Льобел приключи с четенето на последното съобщение от разтворената пред него папка. Когато вдигна очи, то бе, за да срещне четиринадесет приковани в него погледа. Повечето студени и предизвикателни.

— Alors, rien?^[1]

Зададеният от полковник Ролан въпрос бе от името на всички присъстващи.

— Нищо, за съжаление — съгласи се Льобел. — Като че ли никое от предположенията не е състоятелно.

— Като че ли не е състоятелно — повтори Сен Клер язвително. — Дотук ли я докарахме с вашата „чисто детективска работа“? Нищо като че ли не е състоятелно?

Той изгледа гневно двамата детективи, Бувие и Льобел, усетил бързо, че общото настроение в помещението е на негова страна.

— Ще рече, господа — министърът използува множественото число, за да включи и двамата полицейски комисари, — че отново сме там, откъдето започнахме. На изходни позиции, така да се каже.

— Да, боя се, че е така — отвърна Льобел.

Бувие пое неговата защита:

— Моят колега провежда издирване на един от най-трудно откриваемите човешки типове в света при пълно отсъствие на улики и предварителни насоки. Подобни хора не афишират своите професии и местонахождение.

— Това ни е известно, драги ми комисарю — отвърна хладно министърът, — въпросът е…

Той бе прекъснат от почукване на вратата. Намръщи се. Дал бе инструкции да не ги безпокоят освен в случай на извънредно произшествие.

— Влез.

Един от портиерите на министерството застана на вратата нерешителен и смутен.

— Mes excuses, Monsieur le Ministre^[2]. Търсят по телефона комисар Льобел. От Лондон. — Усетил враждебната атмосфера в стаята, човекът направи опит да се защити: — Казват, че е спешно…

— Ще ме извините ли, господа?

Върна се след пет минути. Атмосферата бе така студена, както я остави, и очевидно препирнята относно това, което следва да се направи, бе продължила и в негово отсъствие. С влизането си той прекъсна едно остро обвинение от страна на полковник Сен Клер, чийто глас заглъхна, докато Льобел заемаше мястото си. Дребничкият комисар държеше в ръка един плик с изпълнен с драскулки гръб.

— Мисля, господа, че разполагаме с името на човека, когото търсим — започна той.

Заседанието приключи след тридесет минути, почти в дух на пълно облекчение. Когато Льобел свърши с преразказа на съобщението от Лондон, мъжете около масата изпуснаха колективна въздишка като спиращ на перона след дълго пътуване влак. Всеки си даваше сметка, че сега поне има нещо, с което да се захване. За половин час се бяха съгласили, че е възможно без сянка от гласност да се претършува цяла Франция за човек на име Чарлс Калтръп, да се открие и ако бъде сметнато за нужно, да се ликвидира.

 

 

Те знаеха, че пълните данни за Калтръп няма да са на разположение преди сутринта, когато щяха да бъдат изпратени по телекса. Междувременно обаче в Централния архив можеха да проверят своите километрични лавици за попълнен от това лице контролен лист или адресна карта, с която да е регистриран в някой хотел, където и да е из Франция. Префектурата на полицията би могла да провери в собствения си архив дали не се е настанил в хотел в очертанията на Париж.

Контраразузнаването можеше да снабди с името и описанието му всеки граничен пункт, пътническо или търговско пристанище, всяко летище във Франция, като им нареди да задържат този човек, щом стъпи на френска територия.

Ако пък още не бе пристигнал във Франция — няма значение. До идването му щеше да се пази пълно мълчание, а щом се появи, щяха да го пипнат.

 

 

— Тази гадна твар, тоя тип на име Калтръп, вече ни е в ръчичките — каза същата вечер в леглото на любовницата си полковник Раул Сен Клер дьо Вийобан.

Когато Жаклин най-сетне успя да издействува един закъснял оргазъм от полковника, за да го приспи, часовникът от камината удари дванадесет и настъпи 14 август.

 

 

Щом затвори телефона след разговора си с Париж, старши следователят Томас седна на стола си и огледа шестимата инспектори, които освободи от разнообразните им задачи, за да им постави нови. Отвън в тихата лятна нощ Биг Бен^[3] удари полунощ.

Инструктажът му отне един час. От инспекторите един бе натоварен да проучи ранните години на Калтръп. Къде живееха понастоящем родителите му, ако изобщо бяха живи. Къде е учил, какви резултати (ако има такива) е постигал в стрелбите на Кадетския корпус като ученик. Характерни черти, отличителни белези и т.н.

Друг бе определен да се запознае с младите години на Калтръп, от завършване на училище, през военната служба, поведение в казармата, успехи в стрелбата, служби след уволнението от армията чак до момента, в който напуска търговците на оръжие, уволнили го поради подозрение в двойна игра.

Още двама детективи бяха натоварени да проследят дейността му от напускането на последните известни работодатели през октомври 1961 година. Къде е ходил, с кого се е срещал, какви са били доходите му и от какви източници. Тъй като нямаше полицейско досие и следователно можеше да се предполага, че липсват и пръстови отпечатъци, Томас искаше всяка намерена негова снимка.

Последните двама инспектори трябваше да се опитат да установят местонахождението на Калтръп в момента. Те трябваше да прегледат целия апартамент за пръстови отпечатъци, да открият откъде е купил колата, да проверят в лондонското управление дали е регистрирано издаването на шофьорска книжка и в случай, че не е, да започнат проверки по управленията в провинцията. Да идентифицират колата — марка, години, цвят, регистрационен номер. Да се открие обичайният му сервиз, за да се разбере дали е предвидил дълго пътуване с кола, да се проверят фериботите през Ламанша, да се обиколят въздухоплавателните компании, за да се види дали не е запазвал място в самолет, независимо закъде е бил полетът.

И шестимата мъже си водеха подробни бележки. Чак когато Томас свърши, те се надигнаха и излязоха един по един от кабинета. В коридора последните двама се спогледаха накриво.

— И калта изпод ноктите му трябва да изчовъркаме — каза единият. — Ще се шашнем от бачкане.

— Странното е — отбеляза другият, — че Стария не ще да ни каже какво се предполага, че е извършил или се кани да извърши.

— В едно можем да сме сигурни. За да се подхване такава мащабна работа, нареждането е дошло от най-горе. Човек ще рече, че копелето е решило да застреля краля на Сиам.

 

 

Известно време отне събуждането на един съдия и убеждаването му да подпише заповед за обиск. В малките часове на нощта, докато изтощеният Томас дремеше върху креслото, в кабинета си, а още по-измъченият Клод Льобел отпиваше силно черно кафе в своя, двама от Специалния отдел преметоха целия апартамент на Калтръп с мека четчица за зъби.

И двамата бяха специалисти. Започнаха от чекмеджетата, като внимателно изсипваха всяко върху чаршаф и грижливо подреждаха съдържанието. Когато всички чекмеджета бяха изпразнени, започнаха да проучват дървенията на освободеното от тях бюро в търсене на тайници. След мебелите от дърво дойде ред на тапицираните. Когато свършиха и с тях, жилището заприлича на ферма за пуйки в Деня на благодарността^[4]. Единият инспектор обработваше дневната, другият — спалнята. След това дойде ред на кухнята и банята.

Приключили с мебелите, възглавниците от дивана и леглото, палтата и костюмите в гардероба, те се заловиха с подовете, таваните и стените. До шест сутринта апартаментът бе излизан сантиметър по сантиметър. Повечето съседи се бяха събрали на площадката, като се споглеждаха, а сетне хвърляха поглед към затворената врата на жилището на Калтръп. Разговаряха с шепот, който заглъхна, щом двамата инспектори се появиха от апартамента.

Единият носеше куфар, натъпкан с лични вещи и документи на Калтръп. Той слезе на улицата, скочи в чакащата патрулна кола и замина при старши следователя Томас. Другият започна поредица продължителни разпити. Първо съседите, като си даваше сметка, че до час-два повечето трябваше да тръгнат за работните си места. Търговците наоколо можеха да почакат.

Томас прекара няколко минути в ровене из пръснатата по целия под на кабинета му колекция от лични вещи. Инспекторът грабна от неразборията малка синя книжка, отиде до прозореца и започна да я прелиства на светлината на изгряващото слънце.

— Господин старши, погледнете това. — Пръстът му се заби в една от страниците на паспорта. — Вижте… Republica de Dominica, Aeroporto Ciudad Trujillo, Decembre 1960, Entrada…^[5] Бил е там, няма съмнение. Това е нашият човек.

Томас пое паспорта, хвърли му един поглед, после се загледа през прозореца.

— Да, приятелю, това е нашият човек. Но не ти ли прави впечатление, че държим паспорта му в ръцете си?

— А, педерастът му мръсен… — въздъхна инспекторът, като схвана забележката.

— Ти го каза — отбеляза Томас, който поради възпитанието, получено в църковното неделно училище, изключително рядко използваше силни изрази. — Щом не пътува с този паспорт, тогава с какво пътува? Дай телефона и ми поискай Париж.

 

 

В същия час Чакала от петдесет минути бе на път и Милано оставаше далеч зад гърба му. Гюрукът на алфата бе свален, а утринното слънце вече къпеше Аутострада 7 от Милано за Генуа. Той гонеше колата с доста над сто и тридесет километра в час по правия път и караше стрелката да потрепва почти до началото на червената ивица на километража. Хладният вятър разбъркваше светлата коса над челото му, но очите оставаха защитени от тъмните очила.

Картата показваше, че до френската граница при Вентимиля има двеста и десет километра, около сто и тридесет мили, и той бе доста изпреварил определения двучасов график. Малко го забавиха камионите от Генуа, устремили се след седем към пристаните, но преди седем и четвърт той караше вече по А–10 за Сан Ремо и границата.

Когато пристигна на най-заспалия френски граничен пункт, дневният поток на движението се бе доста сгъстил, а жегата бе започнала да тегне.

След тридесет минути чакане на опашката бе повикан при рампата за митническа проверка. Полицаят, който пое паспорта му, го прегледа внимателно, промълви кротко „Момент, господине“ и се скри в бараката на митничарите.

След няколко минути се появи заедно с мъж в цивилни дрехи, който държеше паспорта.

— Bonjour, Monsieur.^[6]

— Bonjour.

— Това вашият паспорт ли е?

— Да.

Последва нов изпитателен преглед на паспорта.

— Какъв е поводът за посещението ви във Франция?

— Туризъм. Никога не съм виждал Лазурния бряг.

— Ясно. Колата ваша ли е?

— Не, под наем. Имах работа в Италия и неочаквано изникна една седмица, в която няма какво да правя. Така че наех кола да пообиколя малко.

— Ясно. Документите на колата у вас ли са?

Чакала подаде международната шофьорска книжка, договора за наемане и двете застрахователни полици. Цивилният прегледа всичко.

— Имате ли багаж, господине?

— Да, три куфара в багажника и ръчна чанта.

— Донесете, моля, всичко в залата.

Мъжът се отдалечи. Полицаят помогна на Чакала да разтовари багажа си и двамата го внесоха в митницата.

Преди да тръгне от Милано, той бе извадил старото палто, мъхнатите панталони и обувките на несъществуващия французин Андре Мартен, чиито документи бяха зашити в подплатата на третия куфар, и бе омотал всичко на топка в дъното на багажника. Дрехите от другите два куфара бяха разпределени из трите парчета багаж. Медалите бяха в джоба му.

Двамата митничари прегледаха куфарите. Докато вършеха това, той попълни стандартния формуляр за всеки влизащ във Франция турист. Нищо в куфарите не привлече внимание. Настъпи миг на безпокойство, когато митничарите взеха в ръце бурканчетата с боя за коса. Той предпазливо я бе прелял в предварително изпразнени флакони от афтършейв. По онова време този вид лосион не бе на мода във Франция. Твърде нов на пазара, той бе разпространен главно в Америка. Забеляза как двамата се спогледаха, но върнаха флаконите в чантата.

С крайчеца на окото си Чакала видя през прозореца как друг мъж преглежда багажника и коша на двигателя на алфата. За щастие не погледна отдолу. Разви палтото и панталоните от багажника и ги погледна с погнуса, но предположи, че палтото служи за покриване на двигателя в зимни нощи, а старите дрехи са необходими за в случай, че се наложи ремонт на пътя. Върна дрехите на мястото им и затвори капака.

Когато Чакала свърши с попълването на формуляра си, двамата митничари в бараката затвориха куфарите и кимнаха към цивилния. Той на свой ред взе контролния лист, прегледа го, отново го сравни с паспорта и върна документите.

— Merci, Monsiur. Bon voyage.^[7]

След десет минути алфата бучеше в източните покрайнини на Мантон. След като с облекчение закуси в едно кафене над старото пристанище и кейовете за яхти, Чакала пое по Корниш Литорал^[8] към Монако, Ница и Кан.

 

 

В лондонския си кабинет старши следователят Томас разбърка чаша гъсто черно кафе и прокара ръка по бузите с набола брада. В другия край на стаята двамата детективи, натоварени със задачата да установят местонахождението на Калтръп, наблюдаваха своя шеф. Тримата очакваха пристигането на още шестима, всичките сержанти от Специалния отдел, освободени от текущите им задължения след поредицата телефонни обаждания, които Томас проведе през изтеклия час.

Малко след девет, след като се явиха по своите кабинети и научиха, че са прекомандировани към групата на Томас, хората започнаха да пристигат един след друг.

Когато и последният влезе, старши следователят пристъпи към инструктажа.

— И така, издирваме един човек. Не е нужно да ви съобщавам по каква причина. Не е необходимо да знаете. Важното е да го пипнем, при това бързо. В момента знаем или поне така смятаме, че е в чужбина. Почти сме сигурни, че пътува с фалшив паспорт.

— Ето така изглежда. — Той им раздаде няколко фотографии, увеличени копия от портретната снимка върху заявлението за паспорт на Калтръп. — Възможно е да се е дегизирал, така че може и да не отговаря на това описание. Ще трябва да отидете в паспортната служба и да съставите пълен списък на подадените напоследък заявления за паспорти. Започнете от последните пет-десет дни. Ако нищо не излезе, върнете се с още петдесет назад. Работата ще е досадна и продължителна.

Осведоми ги в общи линии за най-честия способ за снабдяване с фалшив паспорт, който всъщност бе приложен и от Чакала.

— Важното е — заключи — да не се задоволявате само със свидетелствата за раждане. Проверявайте и смъртните актове. Така че след като получите списъка от Паспортния отдел, прехвърляте цялата операция в Съмърсет Хаус^[9], установявате се там, разпределяте си списъка с имената и започвате работа по смъртните актове. Ако откриете заявление, подадено от лице, което вече не е между живите, самозванецът вероятно ще се окаже нашият човек. Тръгвайте.

Осмината мъже се изнизаха от кабинета, а Томас се свърза по телефона първо с Паспортния отдел, а след това и с регистъра за раждания, бракове и смърт в Съмърсет Хаус, за да осигури на своя екип най-пълно съдействие.

Два часа по-късно, докато се бръснеше с взета на заем електрическа самобръсначка, включена в контакта на настолната лампа, по телефона се обади старшият от двамата инспектори, който бе ръководител на екипа. Има, каза той, осем хиляди и четиридесет и едно заявления за нови паспорти, подадени през последните сто дни. Лято е, обясни, време за отпуски. В този период винаги има повече заявления.

Брин Томас остави слушалката, изсекна се в носната си кърпа и изсумтя:

— Проклето лято!

 

 

Малко след единадесет същата сутрин Чакала навлезе в центъра на Кан. Както винаги когато имаше да върши сериозна работа, той потърси някой от най-добрите хотели и след няколко минути каране зави пред входа на „Мажестик“. Прекара гребена през косата си и влезе във фоайето. Тъй като бе средата на предобеда, повечето гости бяха излезли и в помещението нямаше много хора. Елегантният му лек костюм и уверено държане го представяха като английски джентълмен, така че, когато попита едно пиколо къде са телефоните, нямаше вдигане на вежди. Дамата зад преградата, отделяща телефонната централа от входа към гардеробите, вдигна поглед към него.

— Свържете ме, ако обичате, с Париж, МОЛИТОР 59–01 — помоли той.

След няколко минути тя му даде знак да влезе в една кабина до централата и гледа след него, докато затваряше звуконепроницаемата врата зад гърба си.

— Allo, ici Chacal.^[10]

— Allo, ici Valmy^[11]. Слава Богу, че се обадихте. От два дни се мъчим да ви открием.

Ако някой погледнеше през стъклото на кабината, той би видял как англичанинът вътре се скова и намръщи. През по-голямата част от десетте минути на разговора той запази мълчание и само слушаше. От време на време устните му помръдваха, докато зададе къс, рязък въпрос. Обаче никой не гледаше. Телефонистката бе погълната от някакъв любовен роман. Следващото нещо, което видя, бе надвесеният над нея гост, с тъмни очила на очите. Отчете таксата за разговора от брояча върху пулта и получи парите.

Чакала поръча чаша кафе на терасата с изглед към Кроазет^[12] и блестящото море, където загорели къпещи се лудуваха и крещяха. Потънал в размисъл, той дълбоко пое дим от цигарата си.

Това, което чу за Ковалски, не го учуди — помнеше тромавия поляк от хотела във Виена. Но не проумяваше откъде телохранителят, който бе останал през цялото времетраене на срещата зад вратата на стаята, знае кодовото му име или за какво е нает. Може би френските полицаи сами се бяха досетили. Може би Ковалски го бе усетил какъв е, нали той също бе убиец, макар и тъпоумен и недодялан.

Чакала направи равносметка. Валми го бе посъветвал да зареже всичко и да си замине, но бе признал също така, че не е упълномощен от Роден да отмени операцията. Случилото се потвърждаваше дълбоките подозрения на Чакала относно мърлящината на ОАС в областта на сигурността. Но той знаеше нещо, което те не знаеха. Нещо, което френската полиция нямаше как да знае. А то бе обстоятелството, че пътува под чуждо име и с редовен паспорт на това име и че има в запас три отделни комплекта фалшиви документи, включително два чуждестранни паспорта и нужната дегизировка да заприлича на собствениците им.

С какво всъщност разполагаха френските полицаи и този човек, споменат от Валми, комисар Льобел, което да може да се използува като отправна точка? Общо описание: висок, рус, чужденец. През август във Франция трябва да има хиляди такива мъже.

Второто му преимущество се състоеше в това, че френските полицаи издирваха човек с паспорт на името на Чарлс Калтръп. Ами да си го издирват, на добър час. Той бе Александър Дуган и можеше да го докаже.

Оттук нататък, след като Ковалски бе мъртъв, никой, нито дори Роден и хората му, не знаеше кой е той и къде се намира. Зависеше изцяло от себе си, както винаги бе искал да бъде.

И все пак нямаше съмнение, че опасността е нараснала. След като самата идея за убийството бе разкрита, той щеше да нападне една крепост от системи за сигурност, при това поставена в бойна готовност. Въпросът бе следният: в състояние ли е планът му за извършване на убийството да се пребори със системата за сигурност? Отчитайки всичко, той уверено си отговори положително. Въпросът обаче си оставаше и трябваше да получи отговор. Да се оттегли или да продължи? Да се оттегли, означаваше да влезе в разпра с Роден и бандата му главорези по повод правото на собственост върху четвърт милион долара, понастоящем в неговата цюрихска банкова сметка. Ако откажеше да върне по-голямата част, те нямаше да се поколебаят да го намерят и изтезават, за да получат подписан от него документ за освобождаване на сумата от сметката. И после да го убият. Да се държи на разстояние от тях, би струвало пари, много пари, може би всички, с които разполагаше.

Да продължи би означавало по-нататъшни опасности до приключване на работата. С наближаването на уречения ден щеше да става все по-трудно да се измъкне в последната минута.

Сметката дойде, той й хвърли един поглед и се намръщи. Господи, какви цени! За да води този начин на живот, човек трябва да е богат, да има долари и долари, и дори още повече долари. Погледна към диамантеното море и крачещите по плажа гъвкави загорели момичета, към съскащите кадилаци и ръмжащи ягуари, които се плъзгаха по Кроазет. Техните бронзови млади водачи следяха с по едно око пътя, а другото шареше по тротоарите за евентуална спътничка. Ето това бе искал от дълго време от дните, когато бе прилепвал нос към витрината на туристическата агенция и бе зяпал фотосите, разкриващи един друг живот, друг свят, отдалечен от робията на работническия влак и формулярите в три екземпляра, кламерите и изстиналия чай. През изминалите три години почти го бе постигнал — тук парченце, там друго. Привикнал бе към хубави дрехи, скъпа храна, елегантен апартамент. Да се оттегли, означаваше да се откаже от всичко това.

Чакала плати сметката и остави голям бакшиш. Качи се в алфата и пое от „Мажестик“ към сърцето на Франция.

 

 

Комисар Льобел седеше зад бюрото си и се чувствуваше така, сякаш никога през живота си не бе спал и никога вече нямаше да си легне. Люсиен Карон хъркаше гръмко откъм походното легло в ъгъла, след като бе будувал цяла нощ, ръководил търсенето из архивите на някаква следа от Чарлс Калтръп нейде върху територията на Франция. Льобел го бе сменил на разсъмване. Сега пред него имаше непрекъснато растяща купчина доклади от различните служби, чиято задача бе да следят за присъствието и местонахождението на чужденците във Франция. Всеки съдържаше едно и също. Никой с такова име не бе минавал легално границата през кой и да е контролен пункт от началото на годината — дотам се бе простряло разследването. Никой хотел в страната — било в провинцията, било в Париж — не бе приемал гост с това име или поне не под това име. Нямаше го и в списъците на нежеланите чужденци, нито пък бе попадал по какъвто и да било повод в полезрението на френските власти.

С пристигането на всеки доклад Льобел казваше уморено на приносителя да продължава търсенето с още по-задна дата, докато бъде открито какво да е посещение на Калтръп във Франция. Оттук би могло евентуално да се установи къде обича да отсяда — при някой приятел, в предпочитан хотел, където би могъл дори и в този момент да се прикрива под чуждо име.

Обаждането на старши следователя Томас тази сутрин бе нанесло още един удар върху надеждите за бързо залавяне на изплъзващия се убиец. Фразата „обратно на изходни позиции“ бе употребена за пореден път, но за щастие само между него и Карон. Членовете на вечерния съвет още не бяха уведомени за това, че вариантът Калтръп вероятно ще се окаже безплоден. Щеше да се наложи да им го съобщи в десет часа довечера. Ако не бе в състояние да предложи алтернативно име, можеше да си представи подигравките на Сен Клер и мълчаливия укор на останалите.

Само две неща му носеха утеха. Едното бе, че поне разполагаха с описание на Калтръп и снимка до раменете в пълен фас. Ако използваше фалшив паспорт, вероятно до голяма степен бе променил външността си, но все пак това бе по-добре от нищо. Второто бе, че никой от съвета не можеше да измисли по-добър начин на действие от неговия — проверка на всичко.

Карон бе подхвърлил идеята, че може би британските полицаи са изненадали Калтръп, докато е бил навън от къщи по работа в града. Той не е имал друг паспорт, скрил се е и се е отказал от цялата операция.

Льобел бе въздъхнал.

— Това би било голям късмет — каза на адютанта си, — но не разчитайте на него. Британският специален отдел съобщи, че всичките му принадлежности за къпане и бръснене са липсвали от банята и че е споменал пред един съсед, че заминава на обиколка и риболов. Щом Калтръп е оставил паспорта си у дома, значи повече не му е бил нужен. Не разчитайте този човек да направи твърде много грешки. На мен тоя Чакал започва да ми става все по-ясен.

Човекът, в момента издирван от полициите на две държави, бе решил да избегне мъчителните задръствания на Гранд Корниш^[13] в този убийствен участък от пътя Кан — Марсилия и да се държи настрана от RN–7^[14], където той поема на север от Марсилия към Париж. Известно му бе, че през август и двата пътя представляват пренесена на земята разновидност на ада в чист вид.

Спокоен с приетото и документирано име Дуган, той реши да си кара спокойно от крайбрежието нагоре през Алп Маритим, където въздухът бе по-хладен, и по-нататък през заоблените хълмове на Бургундия. Не бързаше особено, тъй като определеният за убийството ден още не бе наближил и той знаеше, че е пристигнал във Франция малко преди предвиденото по плана време.

От Кан пое съответно на север по RN–85 през живописния парфюмериен център Грас и по-нататък към Кастелан, където буйната река Вердон, укротена от високата язовирна стена няколко километра по-нагоре по течението, потичаше по-кротко надолу от Савоя, за да се влее при Кадараш в Дюранс.

Оттук пое към Барем и градчето с минерални бани Дин. Палещата жега на Провансалската долина бе останала в ниското отзад, а въздухът в планината бе свеж и прохладен дори в горещината. Когато спираше, усещаше парещите лъчи на слънцето, но докато караше, вятърът бе като охлаждащ душ, ухаещ на бор и дим от запалени по фермите дърва.

След Дин прекоси река Дюранс и обядва в малък красив хотел, надвиснал над водите й. След още сто и петдесет километра Дюранс щеше да се превърне в сива слузеста змия, плитка и съскаща в леглото си между избелелите от слънцето камъни между Кавайон и План Доргон. Но тук в планината тя си бе все още река и изглеждаше както се полага на една река — прохладна и пълна с риба, със сенки по бреговете и трева, която бе още по-зелена поради присъствието й на вода.

Следобед пое на север по дългия криволичещ национален път през Систерон, все още нагоре по левия бряг срещу течението на Дюране, докато пътят се раздвои и пое на север. По смрачаване навлезе в градчето Гап. Би могъл да продължи към Гренобъл, но реши, че тъй като не бърза, а в малък град има повече шансове да намери свободна стая през август, по-добре да се огледа за някой провинциален хотел. Край самия град откри великолепния островърх покрив на Отел дю Серф, в миналото ловджийска хижа на един от савойските херцози, все още запазил селската си атмосфера и добра храна.

Имаше още няколко свободни стаи. Отказа се от обичайния душ и без бързане се потопи във ваната. Облече гълъбовосивия костюм с копринена риза и плетена вратовръзка, а изчервилата се камериерка, дарена с няколко очарователни усмивки, прие да почисти и изглади носения цял ден кариран костюм, та той да си го получи обратно на сутринта.

Вечерята премина в облицовано с дърво помещение с изглед към горист хълм, зашумял от песента на щурци сред пиниите. Въздухът бе топъл, но по средата на вечерята една жена в деколтирана рокля без ръкави каза на метрдотела, че е захладняло и дали не може да се затворят прозорците.

Когато го попитаха има ли нещо против да се затвори прозорецът, до който седеше, Чакала се извърна към жената — метрдотелът я посочи и го осведоми, че тя е помолила за това. Вечеряше сама — красива жена към края на тридесетте си години със заоблени бели ръце и едър бюст. Чакала даде знак на метрдотела да затвори и леко наклони глава към жената зад себе си. Тя отвърна със сдържана усмивка.

Храната бе великолепна. Той си избра пъстра планинска пъстърва, опечена на дървена жар, и турнедо — на дървени въглища, с копър и мащерка. Виното бе местно производство — Кот дю Рон, с разкошен букет, бутилирано, без етикет. Явно произхождаше от бъчвата в избата — vin de la maison^[15] по личен избор на собственика. Пиеха го повечето гости и имаше защо.

Когато привършваше плодовия сладолед, Чакала чу ниският и властен глас на жената зад себе си да казва на метрдотела, че ще пие кафето си в дневната, а човекът се поклони и я нарече „госпожа баронеса“. След няколко минути той също поръча кафето си в дневната и се упъти натам.

 

 

В десет без десет позвъниха на старши следователя Томас от Съмърсет Хаус. Той бе седнал до отворения прозорец на кабинета, загледан надолу към тихата улица, където в тоя час ресторантите не подканваха шофьори и закъснели клиенти. Административните сгради между Милбанк и Смит Скуеър бяха като смълчани туловища, неосветени, слепи, безчувствени. Както винаги светлините грееха само в анонимната сграда, приютила кабинетите на Специалния отдел.

На около километър и половина оттук по оживения Странд^[16] също горяха светлини. Те бяха запалени в оня отдел на Съмърсет Хаус, където се съхраняваха смъртните актове на милиони починали британски граждани. Надвесени над купища хартия, тук работеха шестимата сержанти детективи и двамата инспектори от групата на Томас. През минута-две те се надигаха, за да придружат за проверка на още някое име някой от чиновниците, задържан на работа дълго след като останалите си бяха отишли. Позвънил бе старшият инспектор, ръководител на групата. Гласът му бе уморен, но с нотка на оптимизъм, като на човек, който разчита, че онова, което има да каже, ще освободи всички от изтощителната им задача да търсят стотици несъществуващи смъртни актове, тъй като собствениците на паспорти не бяха мъртви.

— Александър Джеймс Куентин Дуган — съобщи той кратко, след като Томас се обади.

— Какво за него?

— Роден на трети април 1929 година в Самбърн Фишли в енория Сейнт Марк. Поискал паспорт на 14 юли тази година по редовния начин и с редовен формуляр. Паспортът е издаден на другия ден и изпратен по пощата на посочения в заявлението адрес. Вероятно ще се окаже междинен.

— Защо? — попита Томас. Не обичаше да го карат да чака.

— Защото Александър Джеймс Куентин Дуган е загинал при пътно произшествие в родното си село на две и половина годишна възраст, на 8 декември 1931.

Томас се замисли.

— Колко от издадените през последните сто дни паспорти остават за проверка? — попита той.

— Около триста — каза гласът в слушалката.

— Остави другите да продължат да проверяват, просто за в случай, че има още някой фалшив — нареди Томас. — Предай ръководството на групата на другия. Искам да провериш адреса, на който е бил изпратен паспортът. Щом го намериш, докладвай по телефона. Ако е обитаемо помещение, говори със собственика. Донеси ми всички подробности за мнимия Дуган, както и архивното копие на приложената към заявлението снимка. Искам да хвърля един поглед на тоя сладък Калтръп с новата му маска.

Малко преди единадесет старши инспекторът позвъни отново. Въпросният адрес се оказал магазинче за цигари и вестници в Падингтън, от тези, дето витрините им са осеяни с картички, рекламиращи адреси на проститутки. Живеещият над магазинчето собственик бил събуден и признал, че често приема пратки за клиенти без постоянен адрес. За тази услуга му се плащало. Не си спомнял постоянен клиент на име Дуган, но било възможно да се е появил само два пъти — веднъж, за да уреди получаването на пощата си на този адрес, и втория път, за да вземе очаквания плик. Инспекторът му показал снимката на Калтръп, но вестникарят не го познал. Показал му и снимката на Дуган от заявлението и онзи казал, че като че ли си го спомня, но не бил сигурен. Имал чувството, че носел тъмни очила. Мнозина от купувачите на илюстрованите еротичните списания, изложени зад тезгяха, носели тъмни очила.

— Да напише показания — нареди Томас, — а ти се върни тук.

После отново поиска връзка с Париж.

За втори път телефонът иззвъня по средата на вечерното заседание. Льобел бе обяснил, че Калтръп едва ли пребивава във Франция под собственото си име, освен ако е влязъл нелегално в страната с рибарска лодка или през някой усамотен участък на сухопътните граници. Лично той не мислеше, че един професионалист би постъпил така, понеже впоследствие, при случайна полицейска проверка, можеха да го хванат с нередовни документи, т.е. без печат в паспорта.

И никакъв Чарлс Калтръп не се беше регистрирал под това име във френски хотел.

Тези факти бяха потвърдени от ръководителите на Централния архив и Контраразузнаването, от префекта на парижката полиция, така че не бяха оспорвани.

Възможностите са две, заяви Льобел. Човекът може да не се е погрижил да се снабди с фалшив паспорт, като е смятал, че е вън от подозрение. В такъв случай полицейската акция в лондонския му апартамент го е сварила по бели гащи. Но комисарят поясни, че не вярва в такава възможност, тъй като хората на старши следователя Томас бяха открили липси в гардероба, полупразни чекмеджета за дрехи, отсъствие на принадлежности за къпане и бръснене, което показва, че лицето е напуснало апартамента в Лондон, за да осъществи запланувано пребиваване другаде. Това било потвърдено от някаква съседка, според която Калтръп я бил осведомил за предстояща обиколка из Шотландия. Нито британската, нито френската полиция имаха основание да приемат това за истина.

Втората възможност бе Калтръп да се е сдобил с фалшив паспорт и именно в тази насока работеше в момента британската полиция. В този случай той би могъл или все още да е вън от Франция и да привършва подготовката си, или да е влязъл незаподозрян в страната.

Точно в този момент неколцина от участниците в съвещанието избухнаха.

— Искате да кажете, че той може да е тук, във Франция, дори в центъра на Париж? — възнегодува Александър Сангинети.

— Въпросът е там — обясни Льобел, — че си има собствено разписание и само той си го знае. Ние водим разследването от седемдесет и два часа. Няма начин да узнаем в кой момент от това разписание сме се намесили. Сигурни сме само, че освен дето му е известно, че сме в течение на заговора за убийство на президента, убиецът не може да знае докъде сме стигнали в разследването. Ето защо съществува голяма вероятност да задържим един нищо неподозиращ човек веднага щом установим новото му име и открием къде се е настанил под това име.

Събранието обаче отказа да приеме успокоението. Мисълта, че убиецът можеше в тая същата минута да се намира на по-малко от километър от тях и че опитът му за убийство на президента може да е насрочен за другия ден, будеше силна тревога у всеки един.

— Разбира се — обади се полковник Ролан, — би могло, след като е узнал от Роден чрез неизвестния агент Валми за разкриването на плана по принцип, Калтръп да е излязъл от апартамента си, да се отърве от доказателствата за подготвителната дейност. Може например дори в тоя момент пушката и мунициите да потъват в някое шотландско езеро, така че при завръщането си да се представи пред собствената си полиция ни лук ял, ни лук мирисал. В този случай би било много трудно да се предяви обвинение.

Събраните обмисляха предположението на Ролан с все по-очевидни признаци на съгласие.

— Кажете ни тогава, полковник — намеси се министърът, — ако бяха наели вас за тази задача и бяхте научили, че заговорът е разкрит, макар собствената ви самоличност да остава тайна, така ли щяхте да постъпите?

— Разбира се, господин министър — отвърна Ролан. — Ако бях опитен наемен убиец, щях да си дам сметка, че все някъде трябва да съм регистриран и при разкриване на заговора посещението от страна на полицията и обиска на жилището ми би било единствено въпрос на време. Така че щях да искам да се отърва от доказателствата, а кое място би било по-подходящо от някое усамотено шотландско езеро?

Кръгът от усмивки, с които го поздравиха заседаващите около масата, показа колко много им се бе харесало неговото предположение.

— Все пак това не означава, че трябва просто да го оставим да си върви по пътя. Аз все още смятам, че трябва… да се погрижим за тоя господин Калтръп.

Усмивките изчезнаха. Последваха няколко мига мълчание.

— Не ви разбирам, господин полковник — каза генерал Гибо.

— Имам предвид следното — обясни Ролан. — Нашите заповеди гласяха да открием и унищожим този човек. Той може да се е отказал от плана си за момента. Но може и да не е унищожил екипировката си, а само да я е укрил, за да приспи бдителността на Британската полиция. После би могъл просто да продължи оттам, дето е спрял, но с нова система на подготовка, която да се окаже дори още по-трудна за неутрализиране.

— Но ако той все още е във Великобритания и тамошната полиция го открие, те, естествено, ще го арестуват, нали? — попита някой.

— Не е задължително. Всъщност дори се съмнявам. Те вероятно няма да разполагат с доказателства, а само с подозрения. А нашите приятели англичаните са прословути с чувствителността си спрямо онова, което с удоволствие наричат „граждански свободи“. Подозирам, че са способни да го открият, разпитат и пуснат да си върви поради липса на доказателства.

— Полковникът е прав, разбира се — намеси се Сен Клер. — Британската полиция се е натъкнала на този човек по една щастлива случайност. Те са достатъчно глупави в такива случаи и като нищо могат да оставят един опасен човек на свобода. Службата на полковник Ролан трябва да бъде оправомощена да неутрализира тоя Калтръп веднъж завинаги.

Министърът забеляза, че по време на размяната на мнения комисар Льобел бе останал мълчалив и нито веднъж не се усмихна.

— Е, господин комисар, вие какво мислите? Съгласен ли сте с полковник Ролан, че Калтръп може би в тоя именно миг се е отказал от плана и разглобява или унищожава своята екипировка?

Льобел вдигна очи към редиците изпълнени с очакване лица от двете страни на масата.

— Надявам се — каза тихо, — полковникът да е прав. Но се опасявам, че може и да не е.

— Защо?

Въпросът на министъра се заби като нож.

— Защото — обясни кротко Льобел — неговата теория, макар и логична, се основава върху предпоставката, че Калтръп, ако наистина е решил да се откаже от операцията, е взел вече такова решение. Ами ако не е? Ако допуснем, че не е получил съобщението на Роден или пък го е получил, но е решил въпреки всичко да продължи?

Последва бръмчене на неодобрителна изненада. Само Ролан не се присъедини към него. Той гледаше замислено над масата към Льобел. Онова, което си казваше, бе, че мозъкът на Льобел работи много по-добре, отколкото някой от присъстващите допускаше. Идеите на Льобел, призна той, можеха прекрасно да се окажат точно толкова реалистични, колкото и неговите собствени.

Именно в този миг потърсиха комисаря по телефона. Той отсъства от залата повече от двадесет минути. След като се върна, говори в продължение на други десет пред едно безмълвно събрание.

— Какво ще правим сега? — попита министърът, когато той свърши.

Със спокойния си маниер, без да дава вид, че бърза, Льобел издаде нарежданията си като генерал, който разполага частите си, и никой от мъжете в стаята, до един по-старши от него, не възрази и с дума.

— И така — заключи той, — всички ние ще проведем тихомълком едно дискретно общонационално издирване на Дуган с неговата нова външност, докато британската полиция проверява самолетните агенции, фериботите през Ламанша и пр. Ако те първи го открият, ще го арестуват, ако е на британска територия, или пък ще ни информират, ако я е напуснал. Ако го намерим във Франция, ние ще го арестуваме. Ако бъде открит в трета страна, можем или да изчакаме да влезе, без да подозира нищо, и да го пипнем на границата, или да… предприемем някакво друго действие. Когато стигнем дотам, смятам все пак, че задачата ми да го открия ще бъде изпълнена. Но дотогава, господа, ще ви бъда благодарен, ако приемете да действате както искам аз.

Тази дързост бе така явна, самочувствието така непоколебимо, че никой не можа да каже гък. Само кимнаха с глави. Даже и Сен Клер дьо Вийобан си замълча.

Чак когато се прибра малко след полунощ, той можа да си намери публика, която да изслуша гневния порой за тоя смехотворен дребен полицай буржоа, който се оказа прав, докато най-високопоставените специалисти на страната сбъркаха.

Любовницата му го слушаше със съчувствие и разбиране, разтриваше врата му, докато той лежеше ничком в общото легло. Чак малко преди зазоряване, когато той заспа дълбоко, Жаклин можа да се измъкне в антрето за кратък телефонен разговор.

 

 

Старши следователят Томас разглеждаше двете отделни заявления за паспорти и двете снимки, пръснати върху писалищната подложка върху бюрото, оградени от кръга светлина, който хвърляше настолната лампа.

— Дай да сравним още един път — нареди той на седналия до него старши инспектор. — Готов ли си?

— Да, сър.

— Калтръп: Ръст — един и седемдесет и седем. Сверявай.

— Да, сър.

— Дуган: Ръст — един и осемдесет.

— Удебелени подметки, сър. Човек може да увеличи ръста си до шест сантиметра с помощта на специални обувки. Мнозина в шоу-бизнеса го правят от суета. Освен това на гишето за паспорти никой не ви гледа в краката.

— Добре — съгласи се Томас, — обувки с дебели подметки. Калтръп: Цвят на косата — кестеняв. Това не означава кой знае какво. Може да варира от светло до тъмнокестеняв. Тук ми се струва, че е с тъмнокестенява. Дуган също казва кестенява. Обаче изглежда по-скоро светлоруса.

— Така е, сър, но на снимки косата обикновено изглежда по-тъмна. Зависи откъде идва осветлението, и прочие. И после, може да я е осветлил, за да се превърне в Дуган.

— Добре. Приемам и това. Калтръп: цвят на очите — кафяв. Дуган: цвят на очите — сив.

— Контактни лещи, сър, проста работа.

— Окей. Калтръп е на тридесет и седем години. Дуган е навършил тридесет и четири през април тази година.

— Трябвало е да навърши тридесет и четири — уточни инспекторът, — тъй като истинският Дуган, момченцето, родено през април 1929, е загинало на двегодишна възраст. Това няма как да се промени. Никой обаче няма да се усъмни в човек, който по стечение на обстоятелствата е на тридесет и седем години, докато в паспорта му пише тридесет и четири. Вярва се на паспорта.

Томас погледна двете снимки. Калтръп изглеждаше по-як, с по-пълно лице, с по-масивно телосложение. Но той би могъл да промени външния си вид, за да се превърне в Дуган. Всъщност вероятно бе променил външността си още за първата среща с ръководителите на ОАС и си е останал така, включително по времето, когато е давал заявление за паспорт. Очевидно такива хора трябва да съумяват да живеят с друга самоличност в течение на месеци без прекъсване, ако не искат да бъдат разпознати. Вероятно тоя Калтръп бе съумял да остане извън архивите на всички полиции по земята именно защото е така хитър и старателен. Да не бе оня кръчмарски слух от Доминиканската република, никога нямаше да попаднат на него.

Оттук нататък обаче той бе станал Дуган. Боядисана коса, цветни контактни лещи, изтъняла фигура, повдигнати подметки. За препращане в Париж Томас изпрати в телексната служба именно описанието на Дуган с неговата снимка и номера на паспорта. Льобел, помисли си той, като погледна часовника, ще получи всичко до два часа през нощта.

— След това както те решат — предположи инспекторът.

— О, не, мой човек — отвърна злорадо Томас, — след това има да се върши още много работа. Първата ни задача утре заран е да започнем проверки по агенциите за самолетни билети, фериботите през Ламанша, влаковете за континента… всичко това. Ние трябва не само да открием кой е той сега, но и къде се намира в момента.

Тогава им позвъниха от Съмърсет Хаус. Проверено бе и последното заявление за паспорт и всички бяха наред.

— Окей. Благодарете на чиновниците и се изтегляйте. Точно в осем и половина в кабинета ми. До един — нареди Томас.

Един сержант донесе копие от показанията на вестникаря, заведен за разпит в местния полицейски участък. Томас прегледа клетвената декларация, която не съобщаваше кой знае колко повече от казаното на инспектора пред жилището на търговеца.

— Няма нищо, заради което да го задържим — заяви Томас. — Кажете им там в Падингтън, че могат да го пуснат да си върви при мръсните снимки.

Сержантът каза „да, сър“ и си излезе.

Томас отново се разположи в креслото, за да направи опит да поспи.

Докато говореше, неусетно бе настъпил петнадесети август.