Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (9)

9.

По-късно същата сутрин министърът на вътрешните работи седеше пред бюрото си и гледаше мрачно надолу през прозореца към огрения от слънцето кръгъл двор. В срещуположния му край се виждаха красиво изкованите железни порти — всяко крило украсено с герба на Френската република, а отвъд тях — площад Бово, където потоците коли откъм улица Сент Оноре и авеню Марини гръмко сигнализираха и фучаха покрай регулировчика насред площада.

Откъм другите две вливащи се в площада улици — авеню Мироменил и Сосе, се задаваха по дадена от полицейската свирка команда други потоци, които прекосяваха площада и изчезваха по своя път. Регулировчикът сякаш си играеше с петте смъртоносни реки на парижкото движение като тореадор с бик — спокойно, със замах, достойнство и умение. Г-н Роже Фре му завиждаше заради регламентираната простота на неговата задача, заради сигурността и убедеността, с които я изпълняваше.

От входа на министерството други двама жандарми наблюдаваха виртуозността на колегата си в средата на площада. Те бяха преметнали през рамо автомати и гледаха външния свят през решетките на кованите двойни порти, защитени от неговата суетня, сигурни за месечните си заплати, за по-нататъшната си кариера, за местата си под топлото августовско слънце. Министърът завиждаше и на тях заради безконфликтната простота на живота и стремежите им.

Чу шумолене на страници зад себе си и се обърна върху въртящия се стол с лице към бюрото. Мъжът отсреща затвори папката и почтително я положи върху масата пред министъра. Двамата се погледнаха в очите. Тишината бе нарушавана единствено от тиктакането на позлатения часовник върху камината срещу вратата и приглушения шум от движението по площад Бово.

— Е, какво мислите?

Комисар Жан Дюкре, началник на личната охрана на президента Дьо Гол, бе един от най-изтъкнатите специалисти по всички проблеми за сигурността в страната и особено по въпросите, свързани със закрилата на живота на отделен човек срещу опити за покушение. Поради тая причина той бе запазил службата си и пак поради нея до момента шест опита да бъде убит френският президент се бяха или провалили по време на изпълнението им, или пък бяха осуетени още в стадия на подготовка.

— Ролан е прав — каза накрая комисарят. Гласът бе равен, лишен от чувства, категоричен. Със същия тон би могъл да даде прогнозата си за изхода от предстоящ футболен мач. — Ако казаното е истина, заговорът е изключително опасен. Цялата регистрационно-архивна система на всички служби за сигурност във Франция, цялата мрежа от агенти и внедрени служители, поддържана понастоящем в редовете на ОАС, всичко това става напълно безсилно пред лицето на един чужденец, един външен човек, който работи напълно сам, без връзки с други лица или приятели. На всичкото отгоре и професионалист в занаята. Както пише Ролан, това е… — Комисарят отгърна последната страница от доклада на шефа на Оперативния отдел и прочете на глас: — „…най-опасният план“, който можем да си представим.

Роже Фре прокара пръсти през късо подстриганата си стоманеносива коса и отново се извърна към прозореца. Той не се притесняваше лесно, но в тази утрин на единадесети август бе притеснен. През многото години като вдъхновен последовател на каузата на Шарл дьо Гол той си бе създал име на корав мъж, скрит зад изтънченост и интелигентност, които го бяха изкачили до министерския пост. Ясните сини очи, които можеха да греят с привлекателна топлина или да смразяват, мъжествеността на масивния гръден кош и рамене, както и красивото сурово лице, привлекли възхитени погледи от немалко жени, ценящи компанията на мъже с власт, всичко това не бяха само атрибути от предизборната платформа на Роже Фре.

В отминалите дни, когато голистите трябваше да се борят за оцеляване с американската враждебност, британското безразличие, жирондистките амбиции и настървеността на комунистите, той бе усвоил изкуството да печели с бой. По някакъв начин бяха спечелили и човекът, когото следваха, на два пъти се завръщаше от изгнание, за да поеме върховната власт във Франция. А през последните две години битката се поведе отново, този път срещу хората, които два пъти връщаха генерала на власт — военните. Допреди няколко минути министърът си бе мислил, че последната битка заглъхва и враговете им за последен път се оттеглят в безсилна и безпомощна ярост.

Сега осъзна, че краят още не е дошъл. Един кльощав фанатизиран подполковник в Рим беше разработил план, който все още можеше да срине из основи цялата сграда, като организира убийството на един-единствен човек. Някои държави разполагаха с достатъчно стабилни институции, за да оцелеят след смъртта на президента или абдикацията на краля, както доказа преди двадесет и осем години Великобритания и както щеше да докаже, преди да изтече годината Америка. Роже Фре познаваше обаче твърде добре състоянието на институциите във Франция през 1963 година, за да храни някакви илюзии, че смъртта на неговия президент би могла да има и други последици освен метеж и гражданска война.

— Е — каза той най-накрая, все още загледан в огрения двор, — трябва да му се каже.

Полицаят не отговори. Едно от преимуществата на изпълнителя е правото му да върши своята работа и да оставя вземането на стратегически решения на оня, комуто се плаща за това. Нямаше желание да се самопредлага той да бъде този, който да съобщи на Дьо Гол. Министърът се извърна към него.

— Bien. Merci, Commissaire.^[1] В такъв случай ще помоля да бъда приет, за да информирам президента днес следобед. — Гласът му бе отривист и решителен. Нещо трябваше да се направи. — Надали е нужно да ви моля да запазите пълно мълчание по въпроса, докато изясня на президента положението и той да реши как да действаме оттук нататък.

Комисар Дюкре стана и излезе, за да се върне през площада и стотината метра надолу по улицата до портите на Елисейския дворец. Останал сам, министърът обърна към себе си жълтеникавата папка и отново бавно прочете съдържанието й. Той не се съмняваше в правотата на Ролан, а съгласието на Дюкре не му оставяше никаква възможност за маневри. Опасността бе налице, тя беше сериозна, не можеше да се избегне и президентът трябваше да научи за нея.

Натисна с неохота едно копче върху интеркома пред себе си и каза на веднага бръмналата насреща му дупчеста пластмасова конзола: „Дайте ми главния секретар на Елисейския“.

След минута червеният телефон до интеркома зазвъня. Министърът вдигна слушалката и замълча за миг.

— Monsieur Foccart, s’il vous plait.^[2] — Настъпи още една пауза, а после в слушалката прозвуча измамно кроткият глас на един от най-могъщите хора във Франция. Роже Фре обясни накратко какво иска и защо.

— Колкото е възможно по-скоро, Жак… Да, знам, че трябва да провериш. Ще почакам. Моля, звънни ми при първа възможност.

Отговорът дойде след час. Срещата бе насрочена за четири часа, веднага след края на следобедната почивка на президента. На министъра му мина за миг мисълта да заяви, че онова, дето лежеше на подложката за писма отпред, е по-важно от всякакви следобедни почивки, но заглуши протеста си. Като всички от близкото обкръжение на президента той знаеше колко е непрепоръчително да се противоречи на чиновника с кроткия глас, който имаше достъп до президента по всяко време и поддържаше частен архив с най-съкровена информация, от който хората се страхуваха, макар да не знаеха нищо конкретно за съдържанието му.

 

 

В четири без двадесет същия подиробед Чакала излезе от ресторанта на Кънингъм на Кързън Стрийт след един от най-вкусните и скъпи обеди, които можеха да предложат лондонските майстори по приготвяне на морски специалитети. В края на краищата, мислеше си Чакала, докато завиваше по Саут Одли Стрийт, известно време няма да може да обядва в Лондон, така че си заслужаваше да отбележи случая.

В същото време един черен „Ситроен“ 19 DS се измъкна през портала на вътрешното министерство на Франция на площад Бово. Регулировчикът в средата на площада, предупреден с едно провикване от колегите си при железните врати, задържа движението от всички околни улици и замръзна в приветствена поза.

След сто метра ситроенът зави към сивата каменна колонада на Елисейския дворец. И тук предупредените постови жандарми бяха спрели движението, за да осигурят на лимузината достатъчно място да завие и да се провре през изненадващо тесния портал. Двамата гвардейци, застанали пред будките си от двете страни на портала, поздравиха, поставили ръцете си в бели ръкавици напряко пред магазините на своите карабини, а министърът влезе в предния двор на двореца.

Една верига увиснала от ниско разположена халка върху вътрешната входна арка, задържа колата, докато дежурният за деня инспектор, от хората на Дюкре, хвърли вътре един поглед. Кимна на министъра, който също кимна в отговор. По даден от инспектора знак веригата падна на земята и ситроенът мина отгоре й. Стотина крачки жълтеникав чакъл го деляха от фасадата на двореца. Шофьорът Робер зави надясно и насочи колата обратно на часовниковата стрелка по края на двора, за да остави господаря си в основата на шестте гранитни стъпала, водещи към входа.

Вратата бе отворена от единия от двамата окичени със сребърни ланци, облечени в черни рединготи церемониалмайстори. Министърът слезе от колата и изкачи бързо стълбите, за да бъде приветстван при стъклената порта от главния церемониалмайстор. Поздравиха се най-официално, след което министърът последва дворцовия служител във вътрешността на сградата. Трябваше да се забавят малко във вестибюла под огромния полилей, виснал на позлатена дълга верига от високия сводест таван, докато церемониалмайсторът телефонира от мраморната масичка вляво от входа. Като остави телефонната слушалка, той се извърна към министъра, бегло се усмихна и продължи с обичайната си бавна и величествена походка нагоре по покритите с килим гранитни стълби отляво.

На първия етаж тръгнаха през късата и широка площадка над входното фоайе и спряха пред вратата от лявата страна. Церемониалмайсторът тихо почука. Отвътре се чу приглушено „Entrez“^[3], служителят отвори плавно и отстъпи встрани, за да даде път на министъра да влезе в Salon des Ordonnances^[4]. Когато министърът влезе, вратата се затвори зад гърба му без шум, а церемониалмайсторът пое достолепно надолу по стълбите към вестибюла.

През големия южен прозорец в отдалечения край на салона влизаха слънчеви лъчи и къпеха килима в топлина. Един от прозорците, високи от пода до тавана, бе отворен и откъм градината на двореца се чуваше гугукането на гривяк сред дърветата. Шумът от движението по разположената едва на петстотин крачки от прозорците Шанз-Елизе, напълно закрита от разклонените липи и брези, величествени в непокътнатата си лятна лиственица, се долавяше просто като някакво ромолене — по-слабо дори от гукането на гривяка. Както всеки път, когато се озоваваше в южните помещения на Елисейския дворец, г-н Фре, градско чедо, си представяше, че се намира в някой замък в сърцето на провинцията. Ревът на уличното движение по Сент Оноре от другата страна бе само спомен. Президентът, както му бе известно, обожаваше природата.

Дежурен офицер този ден бе полковник Тесер. Той се надигна иззад бюрото.

— Monsieur le Ministre^[5]…

— Полковник… — Г-н Фре кимна с глава към затворената двойна врата с позлатени дръжки в лявата част на салона. — Очакват ли ме?

— Разбира се, господин министър. — Тесер прекоси помещението, почука отсечено на вратите, отвори едното крило и застана на входа.

— Министърът на вътрешните работи, Monsieur le President^[6].

Отвътре се чу приглушено разрешение. Тесер отстъпи, усмихна се на министъра и Роже Фре влезе покрай него в личния кабинет на Дьо Гол.

Винаги си бе мислил, че в тази стая няма нещо, което да не говори за личността на човека, разпоредил как да я мебелират и украсят. Отдясно бяха трите високи и изящни прозореца, през които, както и в помещението на адютантите, се виждаше градината. Единият също бе отворен и гукането на гълъба, затихнало, докато министърът минаваше през вратата между двете помещения, отново долетя откъм градината.

Някъде под липите и брезите се криеха смълчани мъже, въоръжени с автоматични пистолети, с които можеха да улучат от двадесет крачки центъра на асо пика. Зла участ грозеше обаче оня от тях, който допуснеше да бъде зърнат от прозорците на първия етаж. В двореца бе станала легендарна яростта на човека, когото те биха защитавали фанатично, ако се наложеше, в случай че забележеше мерките, вземани за собствената му охрана, или пък в случай че тези мерки смутят уединението му.

Този бе един от най-тежките кръстове, които трябваше да носи Дюкре, и никой не завиждаше на задачата му да пази човек, за когото всички форми на лична охрана представляваха унижение, което той не желаеше да понася.

Вляво, край стената със затворените зад стъклени витрини лавици за книги, имаше масичка в стил „Луи XV“, а върху нея — часовник в стил „Луи XIV“. Подът бе застлан с килим, изтъкан през 1615 година от манифактурата „Савонри“ в придворната фабрика в Шайо. Както му обясни веднъж президентът, тази фабрика някога произвеждала сапун^[7] и оттогава името й останало неразделно свързано с тъканите в нея килими.

В стаята нямаше нещо, което да не е семпло, да не е изпълнено с достойнство, да не е подбрано с вкус и най-вече — да не олицетворява величието на Франция. Това включваше също така, поне що се отнася до Роже Фре, и мъжа зад бюрото, който се надигна, за да го поздрави с обичайната си изискана вежливост.

Министърът си спомни, че Харолд Кинг, доайен на британските журналисти в Париж и единственият жив личен приятел на Дьо Гол от англосаксонско потекло, му каза веднъж, че с маниерите си на поведение президентът принадлежи не на двадесетия, а на осемнадесетия век. Всеки път след това, когато срещаше своя работодател, Роже Фре се мъчеше без успех да си представи облечена в коприна и брокат висока фигура, която поздравява със същите изтънчени жестове. Връзката бе очевидна, но самият образ му убягваше. Нито пък бе в състояние да забрави редките случаи, в които достолепният старец изпадаше в истински гняв от нещо подразнило го и бе използвал такъв груб казармен език, че околните или намиращите се наблизо членове на правителството оставаха като гръмнати и губеха дар-слово.

На министъра бе добре известно, че един от въпросите, способни да предизвикат подобна реакция, бе свързан с мерките, които шефът на вътрешното министерство смяташе за уместно да предприема във връзка със сигурността на институциите във Франция. Самият президент бе на първо място сред тия институции. Те никога не бяха говорили открито по тези въпроси и голяма част от предприеманото от Фре в тази област трябваше да се извършва тайно. Като си помисли за носения в чантата документ и за молбата, която се готвеше да отправи, той почти потрепера.

— Mon cher Frey.^[8]

Високата, облечена в пепелявосив костюм фигура бе заобиколила огромното бюро, зад което обикновено седеше, с протегната за поздрав ръка.

— Monsieur le President, mes respects.^[9]

Фре я пое. Le Vieux^[10] поне изглеждаше в добро настроение. Придружи Фре до един от двата стола с прави облегалки, тапицирани с дамаска в стила на Първата империя, изработена в Бове^[11], поставени пред бюрото. Изпълнил задълженията си на домакин, Шарл дьо Гол се върна откъм своята страна и седна с гръб към стената. Той се облегна и докосна с пръстите на двете ръце полираната повърхност пред себе си.

— Казано ми бе, драги Фре, че сте искали да ме видите във връзка с въпрос от особена важност. Е, какво имате да ми съобщите?

Роже Фре си пое дълбоко дъх и започна. Обясни кратко и стегнато какво го бе довело, като си даваше сметка, че Дьо Гол не цени многословното красноречие, освен ако не е неговото собствено, и то само при поява пред обществеността. В тесен кръг той обичаше лаконичността, както неколцина от по-словоохотливите му подчинени бяха установили за своя изненада.

Докато говореше, мъжът от другата страна на бюрото видимо настръхна. Облягаше се все по-назад и по-назад, като в същото време сякаш и порастваше. Гледаше министъра от висотата на величествения си нос, сякаш в кабинета му е бил повдигнат неприятен въпрос от служител, който до момента се е ползвал с доверие. Роже Фре обаче знаеше, че от пет метра разстояние лицето му би могло да представлява само мъглявина за президента, който криеше късогледството си при всички публични изяви и слагаше очила единствено за прочитане на речите си.

Министърът на вътрешните работи приключи монолога си, който надали бе продължил повече от една минута, като спомена коментарите на Ролан и Дюкре и добави:

— Докладът на Ролан е в чантата ми.

Без да пророни дума, президентът се пресегна над бюрото. Г-н Фре измъкна доклада от чантата си и му го подаде.

Шарл дьо Гол извади от горния джоб на сакото си очила за четене, сложи ги, отгърна папката и зачете. Гълъбът бе спрял да гука, усетил сякаш, че моментът не е подходящ за това. Роже Фре се загледа към дърветата, а сетне към бронзовата настолна лампа, поставена встрани от подложката за писане. Беше прекрасно оформена Flambeau de Vermeil^[12] от периода на Реставрацията^[13], която за петте години на президентството бе осветявала в продължение на хиляди часове държавни документи, преминавали в нощните часове през подложката до нея.

Генерал Дьо Гол беше бърз четец. Свърши с доклада за три минути, внимателно го затвори, кръстоса ръце отгоре му и попита:

— Е, драги ми Фре, какво искате от мен?

Министърът за втори път си пое дълбоко дъх и започна стегнато да изброява мерките, които мислеше да предприеме. На два пъти използува фразата: „Според мен, господин президент, за да отклоним тази заплаха, е необходимо…“ На тридесет и третата секунда от изложението си каза: „Интересите на Франция…“

Можа да стигне само дотук. Президентът го прекъсна и звучният му глас обожестви произнесената дума „Франция“ по начин, недостъпен за никой друг френски глас до този момент или след това.

— Интересите на Франция, драги ми Фре, изискват президентът на Франция да не бъде видян разтреперан от страх от заплахата на някакво си нищожно наемниче и… — той замълча, докато презрението към непознатия атентатор изпълваше помещението. — …при това чужденец.

Роже Фре разбра, че е победен. Генералът не загуби самоконтрол, както се бе опасявал министърът на вътрешните работи. Заговори ясно и точно, като човек, който не иска желанията му да останат в някаква степен недоизяснени за слушателя. Докато говореше, някои фрази проникваха през прозореца, за да бъдат чути от полковник Тесер:

— La France ne saurait accepter… la dignite et la grandeur asujetties aux miserables menaces d’un… d’un CHACAL^[14].

Две минути по-късно Роже Фре напусна кабинета на президента. Кимна мрачно към полковник Тесер, излезе от кабинета на адютантите и се спусна по стълбището към вестибюла.

„Ето — мислеше си главният церемониалмайстор, докато придружаваше министъра по каменните стъпала към чакащия ситроен — един човек, изправен пред неразрешим проблем. Интересно, какво ли му е казал Стария?“ Но както подобава на главен церемониалмайстор, лицето му запази непоклатимото спокойствие на фасадата на двореца, в който бе служил двадесет години.

 

 

— Не, така не може да стане. По този въпрос президентът бе категоричен.

Роже Фре се извърна от прозореца на кабинета и изгледа мъжа, към когото бе отправил забележката си. Няколко минути след като се завърна от Елисейския дворец, той извика шефа на канцеларията си или, иначе казано — шефа на личния си персонал. Александър Сангинети беше корсиканец. Като човек, комуто министърът на вътрешните работи бе делегирал през последните две години голяма част от ръководството на всекидневната дейност на силите за сигурност на френската държава, той си бе извоювал известност и име, които варираха в най-широки рамки в зависимост от личната политическа принадлежност и схващанията за естеството на гражданските права.

Крайната левица го мразеше и се боеше от него заради решителната мобилизация на специалните части за борба с демонстранти и твърдата тактика, използуване от тия четиридесет и пет хиляди полувоенизирани побойници при срещите им с организирани било от левите, било от десните сили улични демонстрации.

Комунистите го наричаха „фашист“, може би защото някои от похватите му за поддържане на обществения ред наподобяваха средствата, използувани в работническия рай отвъд „желязната завеса“. Крайно десните, също наричани фашисти от страна на комунистите, го ненавиждаха не по-малко, като се позоваваха на същите аргументи за потискане на демокрацията и гражданските права, но по-вероятно защото безмилостната ефикасност на предприеманите от него мерки за поддържане на реда бяха до голяма степен предотвратили цялостното сриване на въпросния ред, което пък би улеснило един десен преврат, официално целящ възстановяване на същия този ред.

Не го обичаха и голяма част от обикновените хора тъй като драконовските му разпоредби засягаха всички чрез улични бариери, проверки за документи по всички по-главни кръстовища, контролни пътни постове и получилите широка известност снимки на демонстриращи младежи, смъкнати на земята от палките на специалните части. Печатът вече го бе кръстил „Мосю анти-ОАС“ и за разлика от сравнително малочислените голистки издания го ругаеше на поразия. Ако злополучното положение на най-критикувания човек във Франция с нещо му се отразяваше, той съумяваше да го крие. Божеството в неговата лична религия бе на сигурно място в един кабинет на Елисейския дворец и в тази религия Александър Сангинети оглавяваше курията. Той бе смръщил вежди над писалищната подложка пред себе си, върху която лежеше мукавената папка с доклада на Ролан.

— Това е невъзможно! Невъзможно! Той е невъзможен! Ние трябва да закриляме живота му, а той не ни позволява. Аз мога да го пипна тоя… тоя Чакал. Но вие казвате, че не ни е позволено да предприемаме контрамерки. Какво да правим? Ей така да го чакаме да нападне? Ей така да си седим и да чакаме?

Министърът въздъхна. Той не бе очаквал друго от шефа на канцеларията си, но от това задачата му не ставаше по-лека. Седна отново зад бюрото си.

— Слушай, Александър, на първо място, ние все още не сме напълно убедени в правотата на доклада на Ролан. Това е негово собствено тълкуване на бръщолевенията на оня… Ковалски, който пък е вече покойник. Може Ролан и да греши. Във Виена все още провеждаме разследване, поддържам връзка с Гибо и той до довечера очаква да получи отговор. Трябва да се съгласим все пак, че в настоящия момент надали е реалистично да се започне общонационално издирване на чужденец, който ни е известен единствено с псевдонима си. В този смисъл трябва да се съглася с президента.

Освен това такива са неговите инструкции… или по-точно изричните му разпореждания. Повтарям ги, за да не остане у някого и следа от съмнение. Никаква разгласа, никакво общонационално издирване, нито намек вън от тесния ни кръг, че нещо не е наред. Президентът смята, че ако тайната бъде разкрита, печатът ще празнува, чуждите държави ще ликуват, а всяка допълнителна мярка за сигурност, предприета от нас, би била оценена както тук, така и в чужбина като сценарий, по силата на който президентът на Франция се крие от един-едничък човек, при това чужденец.

Той няма, повтарям, няма да се примири с подобно нещо. Всъщност… — министърът подчерта мисълта си с вдигнат показалец — … той ми заяви недвусмислено, че ако в резултат от нашите действия станат публично достояние някои подробности или дори общата картина, ще се търкалят глави. Повярвайте ми, cher ami^[15], никога не съм го виждал тъй непреклонен.

— Но обществената програма трябва на всяка цена да се промени — възрази корсиканският чиновник. — Не бива да се явява пред хора, докато този човек не бъде заловен. Той трябва непременно…

— Той нищо няма да отмени. Никакви промени в програмата му. Нито дори с един час или една минута. Всичко трябва да вършим при най-строга тайна.

За първи път след осуетяването на опита за покушение във Военното училище през февруари, когато заговорниците бяха заловени, Александър Сангинети доби усещането, че се е върнал там, откъдето бе започнал. През изтеклите два месеца на борба срещу вълната банкови и други обири той си бе позволил да допусне, че най-лошото е отминало. Тъй като структурата на ОАС се огъваше под двоен натиск — на Оперативното управление отвътре и на полицейските пълчища отвън, той бе приел престъпната вълна като предсмъртна агония на Тайната армия, последна шепа главорези в действие, опитващи да съберат достатъчно средства, за да живеят добре в изгнание.

Последната страница от доклада на Ролан обаче показваше ясно, че десетките двойни агенти, които бе успял да вкара дори в най-висшите ешелони на ОАС, бяха неутрализирани от наемника, оставащ анонимен освен за трима мъже, недостъпни в един римски хотел, и той сега виждаше как обемистите архиви, съдържащи досиета за всеки макар и бегло свързан в дадения момент с ОАС, на които вътрешното министерство обикновено би могло да разчита за информация, бяха направени безполезни от едно просто обстоятелство. Чакала бе чужденец.

— Щом не ни е разрешено да действаме, какво можем да сторим?

— Не съм казал, че не ни е позволено да действаме — поправи го Фре. — Казах, че не ни е разрешено да действаме открито. Всичко трябва да се върши тайно. Така ни остава само една алтернатива. Самоличността на наемника трябва да се установи чрез тайно разследване, той трябва да бъде намерен където и да е, във Франция или в чужбина, след което да бъде без колебание унищожен.

 

 

— … и да бъде без колебание унищожен. Това е, господа, единственият начин на действие, който ни остава.

Министърът на вътрешните работи огледа събраните около масата в конферентната зала на ведомството, за да им даде време да вникнат в казаното. В помещението имаше четиринадесет души, включително той самият.

Министърът стоеше прав начело на масата. До него отдясно седеше шефът на канцеларията му, а отляво — префектът на полицията — политическият ръководител на френските полицейски сили.

Отдясно на Сангинети покрай продълговатата маса седяха генерал Гибо, началник на SDECE, полковник Ролан, шеф на Оперативния отдел и автор на доклада, по едно копие от който лежеше пред всеки от присъстващите. До Ролан бе комисар Дюкре от Corps de Securite Presidentielle^[16] и полковник Сен Клер дьо Вийобан, офицер от Военновъздушните сили на служба в Елисейския дворец, фанатизиран голист, но известен в обкръжението на президента като фанатизиран и спрямо собствените си амбиции.

Вляво от г-н Морис Папон, префекта на полицията, бяха г-н Морис Гримо, генерален директор на националните антикриминални сили на Франция — Surete Nationale, и след това един до друг петимата началници на отделите, образуващи тази служба.

Макар и любим герой на писателите, представящи я като страшилище за престъпниците, самата служба е много малка и с малочисления си личен състав осъществява контрол над петте криминални отдела, които в действителност вършат работата. Задачите й са административни, както и на също тъй криворазбрания Интерпол, а самата тя няма на щат нито един детектив.

Човекът, под чиято команда се намираше националният следователски състав на Франция, седеше до Морис Гримо. Това бе Макс Ферне, директор на Police Judiciaire. Освен огромната Главна квартира на Ке дез Орфевр, много по-голяма от Главната квартира на Surete, разположена на улица Сосе № 11, зад ъгъла на Министерството на вътрешните работи, тази полиция контролираше и седемнадесет областни управления — по едно за всяка от седемнадесетте полицейски административни единици, на които бе разделена френската метрополия. Под тяхно ръководство се намираха селищните подразделения, общо 453 на брой — 74 централни комисариата, 253 местни комисариата и 126 полицейски участъка. Цялата мрежа бе пръсната в две хиляди градове и села на Франция. Това е криминалната полиция. В селските райони, както и по протежение на главните пътища по-общите задачи, свързани с поддържане на законността и реда, се осъществяваха от Националната жандармерия и Пътната полиция — моторизираната жандармерия. С оглед по-голямата ефикасност на действията, в много райони жандармеристи и полицаи деляха общи помещения и други съоръжения. Общият брой на хората под командването на Макс Ферне в Следствената полиция през 1963 година надвишаваше малко цифрата двадесет хиляди. Вляво от Ферне покрай масата бяха наредени началниците на другите четири отдела: Bureau de Securite Publique, Renseignements Generaux, Direction de la Surveillance du Territoire и Corps Republicain de Securite.

Първият от изброените отдели отговаряше главно за предпазване на сгради, комуникации, главни пътища и всякаква друга държавна собственост от саботажи и щети.

Вторият, наричан още Централна архивна служба, служеше като памет на останалите четири — в неговата главна квартира се съхраняваха четири и половина милиона лични дела на хора, попаднали в полезрението на френската полиция от деня на нейното основаване до ден-днешен. Те бяха наредени на почти деветкилометрови лавици и двойно картотекирани — по името на лицето, за което се отнасяха, и по вида на престъплението, за което е било осъдено или просто заподозряно. Регистрирани бяха също така имената на оправданите и на явилите се по делата свидетели. Макар по онова време системата да не бе още компютъризирана, архиварите се гордееха с това, че могат за броени минути да изровят подробности около извършен преди десет години палеж в някое селце или пък имената на свидетелите, явили се по някой незначителен процес, едва намерил място но страниците на вестниците.

Към това трябва да се прибавят всички пръстови отпечатъци, снемани във Франция, както и множество останали неидентифицирани. Имаше още десет и половина милиона регистрационни карти, включително граничния контролен лист на всеки турист, влязъл през кой да е пункт, и адресните карти, попълвани от всеки гост на френски хотел извън Париж. Само поради недостиг на пространство тези карти трябваше да се изхвърлят през определени, доста къси периоди, за да направят място на нови, огромни количества, постъпващи всяка година.

Единствените редовно попълвани на френска територия карти, които не попадаха в тези архиви бяха от хотелите на Париж. Те се събираха в столичната префектура на булевард Пале.

Третият отдел, чийто началник седеше през три стола от Ферне, беше контраразузнаването на Франция, отговорен също така за постоянното наблюдение на летища, пристанища и граници. Преди да бъдат предадени в архива, граничните контролни листове се преглеждаха от служители на този отдел на граничния пункт, за да се установи евентуалното влизане на нежелано лице.

Последният в редицата бе началникът на четиридесет и петте хиляди мъже, използувани през последните две години от Александър Сангинети по такъв широко популяризиран и тъй непопулярен начин.

Поради теснотията последният началник бе седнал в края на масата, с лице към министъра. Оставаше само още един стол — между шефа на Специалните части и полковник Сен Клер, в десния ъгъл. Той бе зает от огромен отпуснат мъж, димът от чиято лула очевидно дразнеше капризния полковник отляво. Министърът изрично бе настоял пред Макс Ферне да доведе този човек на съвещанието. Това бе комисар Морис Бувие — ръководител на Криминалната бригада при Следствената полиция.

— Така че това е положението, господа — заключи министърът. — Всички прочетохте доклада на полковник Ролан. Вече чухте от мен за значителните ограничения, които президентът сметна за нужно да наложи върху усилията ни да отклоним тази заплаха. Той е ръководен от интереси, свързани с достойнството на Франция. Подчертавам отново необходимостта от пълна тайна на разследването и на всяко последващо действие. Излишно е да го казвам: всички се заклевате да пазите пълно мълчание и да не обсъждате въпроса с когото и да било извън това помещение, освен ако ново лице не бъде посветено в тайната, но не преди това да е станало.

Събрах ви тук, тъй като ми се струва, че рано или късно каквото и да трябва да извършим, ще трябва да бъдат мобилизирани силите на всички представени отдели, така че вие, техните ръководители, не бива да храните и най-малко съмнение относно изключителната важност на случая. Той трябва да привлича веднага личното ви внимание. Няма да има делегиране на власт на по-младши освен в случаите, когато това може да стане, без да се разкрива причината.

Министърът млъкна отново. От двете страни на масата няколко глави кимнаха мрачно. Други приковаваха поглед към говорещия или върху папката пред себе си. В далечния край комисар Бувие гледаше в тавана и пускаше от крайчеца на устата си къси струйки дим като изпращащ сигнали индианец. Военновъздушният полковник до него потрепваше при всяко изпускане.

— А сега — отново заговори министърът — мисля, че мога да ви попитам за вашите съображения по въпроса. Полковник Ролан, постигнахте ли някакъв резултат при разследванията си във Виена?

Ръководителят на Оперативния отдел вдигна очи от собствения си доклад, хвърли кос поглед към генерала, който ръководеше SDECE, но не получи нито подкрепа, нито знак на неодобрение.

Генерал Гибо помнеше, че е загубил половин ден да успокоява шефа на Трети отдел по повод взетото рано сутринта от Ролан решение да използува виенската служба за собственото си разследване, затова гледаше право пред себе си.

— Да — каза полковникът. — Тази сутрин и следобед оперативни работници във Виена посетиха пансион „Клайст“ на Брукнералее. Това е малък частен хотел. Носели са снимки на Марк Роден, Рьоне Монклер и Андре Касон. Нямаше време да им изпратим фотография и на Виктор Ковалски, а тя е липсвала в техните архиви във Виена.

Администраторът на хотела казал, че познава поне двама от тях. Но не можел да ги идентифицира. Известна сума преминала в ръцете му и той бил помолен да провери дневника на хотела за дните между 12 и 18 юни — на втората дата тримата шефове на ОАС са били вече в хотела в Рим.

Най-накрая човекът заявил, че си спомня лицето на Роден, който на 15 юни наел стая под името Шулц. Администраторът казал, че Шулц провел нещо като делова среща следобеда, преспал в стаята и на другия ден си заминал.

Спомнил си, че Шулц имал и придружител — много едър мъж с недодялани маниери, което и станало причина да го запомни. Шулц бил посетен сутринта от двама мъже и те провели разговор. Двамата може да са били Касон и Монклер. Не бил сигурен, но смятал, че е виждал поне единия.

Казал също така, че тримата останали в стаята си през целия ден, с изключение на късната утрин, когато Шулц и великанът, както той нарича Ковалски, излезли за половин час. Никой от тях не обядвал, нито пък слязъл да се храни долу.

— Посетени ли са били от пето лице? — попита нетърпеливо Сангинети.

Ролан продължи да докладва с равен тон, както досега:

— Вечерта към тях се присъединил за половин час още един мъж. Администраторът го запомнил, тъй като посетителят влязъл в хотела и се устремил по стълбите така бързо, че той нямал възможност да го разгледа. Сметнал, че може да е някой от гостите, който носи ключа у себе си. Видял само пеша от палтото му, докато се качвал но стълбите. Само след минутка човекът се върнал във фоайето. Администраторът е сигурен, че е бил същият човек — поради палтото.

Мъжът взел телефона от рецепцията и поискал да го свържат с Шулц в стая 64. Казал на френски две изречения, оставил слушалката и пак поел нагоре по стълбите. Прекарал горе половин час, после си отишъл, без да каже дума. След около още час другите двама посетители на Шулц също си тръгнали един по един. Шулц и великанът останали да нощуват, а на другия ден след закуска си заминали.

Единственото описание, което администраторът можал да даде за посетителя от предната вечер, гласи: висок, за възрастта не е сигурен, очевидно правилни черти, но носел големи тъмни очила, говори свободно френски, руси коси, доста дълги и отметнати назад.

— Има ли възможност този човек да окаже съдействие при изработване на словесен портрет на русия? — попита префектът на полицията Папон.

Ролан поклати глава.

— Моите… нашите агенти са се представили за цивилни служители на виенската полиция. За щастие единият може да мине за виенчанин. Но подобен маскарад не може да се поддържа вечно. Човекът е трябвало да бъде разпитван на работното му място в хотела.

— Трябва ни по-точно описание — настоя началникът на архивния отдел. — Споменал ли е някакво име?

— Не — отвърна Ролан. — Това, което чухте, е резултат от тричасов разпит на администратора. Към всеки въпрос са се връщали отново и отново. Нищо повече не може да си спомни. Вън от словесния портрет това е най-доброто, което можем да получим от него.

— Не можете ли да го пипнете като Аргу, така че да направи описание на този убиец тук, в Париж? — поинтересува се полковник Сен Клер.

Министърът се намеси.

— И дума не може да става за повече отвличания. Все още сме на нож с Германското външно министерство заради Аргу. Подобно нещо може да свърши работа един-единствен път.

— Като се има предвид сериозността на положението — обади се началникът на контраразузнаването, — изчезването на един хотелски администратор би могло да се организира далеч по-дискретно, отколкото в случая с Аргу.

— Така или иначе — обади се тихо Макс Ферне, — остава съмнително доколко може да бъде от полза словесният портрет на един човек с големи, огънати около лицето тъмни очила. Много малко словесни портрети, изградени върху мимолетна среща отпреди два месеца, при това траяла двадесетина секунди, имат сходство с престъпника, когато той бъде действително заловен. Много от тия портрети биха могли да се отнесат към половин милион души, а някои са направо заблуждаващи.

— Така че, ако изключим Ковалски, който е мъртъв и каза всичко, което знаеше, а то не бе много, на света има само четирима души, които знаят самоличността на тоя Чакал — обади се комисар Дюкре. — Единият е самият той, а другите трима се намират в един хотел в Рим. Какво ще кажете да опитаме да докараме някой от тях тук?

Министърът отново поклати глава.

— Инструкциите ми по този въпрос са изрични. Отвличанията се изключват. Италианското правителство ще побеснее, ако подобно нещо се случи на няколко метра от Виа Кондоти. Освен това има някои съмнения относно неговата осъществимост. Генерале?

Генерал Гибо вдигна поглед към събраните.

— Мащабите и качественото равнище на защитния екран, издигнат от Роден и двамата му довереници около тях, според докладите на агентите ми, които ги държат под постоянно наблюдение, изключват подобна възможност и от практическа гледна точка — каза той. — Заобиколени са от осем бивши легионери от най-висока класа или поне седем, ако Ковалски не е бил заместен. Охраняват се всички асансьори, стълбища, пожарни стълби и покривът. За да бъде измъкнат някой от тях жив, ще трябва да се прибегне до голямо сражение, вероятно с употреба на газови гранати и автомати. Дори тогава обаче възможностите да измъкнем човека от страната и да го прекараме на още петстотин километра на север във Франция, с италианците по петите ни, биха били наистина твърде малки. Разполагаме с хора, които са сред най-добрите специалисти в света в тази област, и според тях това е просто невъзможно, освен ако не се използува военна операция в стила на командосите.

Помещението отново потъна в тишина.

— Е, господа — обади се министърът, — други предложения?

— Тоя Чакал трябва да бъде намерен. Дотук е ясно — отвърна полковник Сен Клер.

Неколцина от останалите около масата се спогледаха и една-две вежди се повдигнаха нагоре.

— Дотук положително е ясно — потвърди министърът. — Онова, което се мъчим да измислим, е как да бъде сторено в рамките на наложените ни ограничения и може би на тази основа най-точно ще определим кой от представените тук отдели най-добре би се справил със задачата.

— Закрилата на президента на републиката — надуто заяви полковник Сен Клер — трябва в последна сметка, когато всички други са се провалили, да остане в ръцете на президентската охрана и на личната канцелария на президента. Ние, мога да ви уверя в това, министре, ще изпълним своя дълг.

Неколцина от завършените професионалисти притвориха очи с неприкрита досада. Комисар Дюкре хвърли към полковника един поглед, който би го оставил на място, ако можеше да се убива с поглед.

— Не знае ли, че Стария не ни слуша сега? — прошепна Гибо към Ролан.

Роже Фре вдигна поглед, за да срещне очите на елисейския придворен, и показа защо е министър.

— Полковник Сен Клер, разбира се, е напълно прав — промърка той. — Ние всички ще изпълним своя дълг. Убеден съм, че полковникът си дава сметка, че ако определен отдел поеме отговорността за осуетяване на тоя заговор и не успее или ако дори само използува средства, които въпреки желанието на президента биха могли, поради небрежност, да привлекат вниманието на обществеността, върху главата на провалилия се несъмнено ще се стоварят някои неблагоприятни последици.

Заплахата висна над дългата маса, по-осезаема от облака синкав дим от лулата на Бувие. Тънките черти на Сен Клер видимо се свиха и в очите му се появи тревога.

— Всички тук знаем за ограничените възможности, с които разполага президентската охрана — каза глухо комисар Дюкре. — Прекарваме времето си в непосредствена близост с личността на президента. Очевидно това разследване трябва да обхване значително по-широки мащаби, отколкото моите подчинени биха могли да си позволят, без да пренебрегват преките си задължения.

Никой не възрази, тъй като всеки шеф на отдел знаеше, че казаното от началника на президентската охрана е вярно. От друга страна, никой не желаеше министерският поглед да се спре върху него. Роже Фре огледа масата и се спря в другия й край на обвитата в дим едра фигура на комисар Бувие.

— Вие как мислите, Бувие? Още не сте вземали думата.

Детективът извади лулата от устата си, съумя да пусне струйка смрадлив дим право в лицето на извърналия се към него Сен Клер и заговори спокойно, като човек, излагащ току-що хрумнали му прости обстоятелства:

— Струва ми се, господин министре, че SDECE не може да разкрие този човек чрез агентите си в ОАС, понеже дори ОАС не знае кой е той. Оперативният отдел не може да го унищожи, защото не знае кого да унищожи. Контраразузнаването не може да го залови на границата, понеже не знаят кого да търсят, а архивата не може да ни даде нищо за него, тъй като не знае какво да търси. Полицията не може да го арестува, защото не знае кого да арестува, а специалните части не могат да го преследват, след като не знаят кого да преследват. Цялата структура на силите за сигурност във Франция е безсилна, тъй като липсва име. Ето защо ми се струва, че първата задача, без решаването на която всички останали стават безсмислени, е да се даде на тоя човек име. Когато разполагаме с име, получаваме лице, от лицето — паспорт, а от паспорта — арест. А за да се открие името, при това тайно, е необходима чисто детективска работа.

Бувие млъкна и втъкна лулата между зъбите си. Казаното от него се предъвкваше от всеки от мъжете край масата. Никой не можеше да го оспори. Сангинети кимна бавно.

— И кой, комисаре, е най-добрият следовател във Франция? — попита тихо.

Преди да свали отново лулата си, Бувие помисли няколко секунди.

— Най-добрият детектив във Франция, господа, е собственият ми заместник, комисар Клод Льобел.

— Повикайте го — каза министърът на вътрешните работи.