Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (2)

2.

Марк Роден изключи транзисторното радио и стана от масата почти без да докосне подноса със закуската. Отиде до прозореца, запали поредната цигара от нескончаемата тютюнева верига и се загледа навън към снежната покривка, която закъсняващата пролет още не бе започнала да топи.

— Мръсни копелета. — Думите бяха произнесени тихо и с безкрайно озлобление, последвани от нова, почти беззвучна поредица от епитети, изразяващи чувствата му към френския президент, неговото правителство и Оперативното управление.

Роден се различаваше от своя предшественик, кажи-речи, във всяко отношение. Висок и сух, с издълбано от дълбоко спотаена омраза мъртвешко лице, той обикновено прикриваше чувствата си с нехарактерна за латинския темперамент студенина. За него не бе имало Ecole Polytechnique, която да открие пътя към кариерата. Той, обущарският син, бе избягал в Англия с рибарска лодка в последните безоблачни дни на своето юношество, когато немците покориха Франция, за да се запише редник под флага на Лотарингския кръст.^[1]

Повишенията до сержантски и после фелдфебелски чин бяха извоювани с много труд, в кървави сражения под командването на Кьониг в Северна Африка, а по-късно в гъсталаците на Нормандия в армията на Льоклер. Изпълнението на една бойна задача в битката за Париж му донесе офицерските еполети, които никога не би получил заради своя произход или образование, а следвоенна Франция му предостави избора между връщане към цивилния живот и оставане в армията.

Ала връщане като какъв? Той не владееше друг занаят освен обущарския, на който го бе обучил бащата, а работническата класа на родната си страна завари под влиянието на комунистите, овладели редовете и на комунистическата, и на голистката съпротива. Затова Роден остана в армията, за да изпита по-сетне огорчението на редовия офицер, пред чийто поглед едно ново поколение образовани момчета, випускници на военните училища, получаваха същите еполети, за които той бе проливал кръвта си, чрез придобити в аудиториите теоретически познания. И като гледаше как го изпреварват по звания и привилегии, огорчението стана негов постоянен спътник.

Оставаше една-единствена възможност: да се запише в някой от колониалните полкове, сред истински воини, които се сражаваха, докато редовната армия маршируваше по тренировъчните плацове. Успя да издействува прехвърлянето си в колониалните десантни части.

За една година стана ротен командир в Индокитай и живя сред мъже, които говореха и мислеха като него. За един млад обущар повишенията все така се извоюваха в битки и нови битки. В края на индокитайската кампания Роден бе вече майор и след една тъжна година на недоволство във Франция го прехвърлиха в Алжир.

Френското изтегляне от Индокитай и прекараната в родината година превърнаха дремещата горчивина във всепоглъщаща ненавист към политици и комунисти, които той приемаше като едно. Само военен би могъл да изтръгне Франция от обятията на предатели и блюдолизци, овладели обществения живот. Единствено в редовете на армията тези две пасмини не съществуваха.

Като повечето бойни офицери, видели подчинените си да загиват и предавали на земята чудовищно обезобразените тела на ималите нещастието да попаднат живи в плен, Роден почиташе военните като солта на земята — мъже, жертващи кръвта и живота си, за да може буржоазията да тъне в удобства. Когато проумя след осем години сражения в горите на Индокитай, че повечето цивилни в родината му не дават пукнат грош за военните, когато прочете обвиненията заради чисти дреболии, отправяни от леви интелектуалци, като например изтръгването на ценна информация от пленници чрез изтезания, у Марк Роден се породи вътрешна реакция, която, съчетана с недоволството от личните несполуки, прерасна във фанатизъм.

Той си остана убеден, че ако гражданските власти на Индокитай и правителството и народът във Франция бяха дали нужната подкрепа, армията щеше да победи частите на Виетнам. Разделението на Индокитай бе непростимо предателство спрямо хилядите доблестни младежи, загинали там — явно за нищо. За Роден нямаше да има, не можеше да има повече предателства. Алжир щеше да го докаже. През пролетта на 1956 година той напусна бреговете на Марсилия на върха на щастието, убеден, че далечните алжирски планини ще станат свидетели на осъществяването на главната цел в живота му — възвеличаването на Френската армия в очите на света.

Двете години на ожесточени и безкомпромисни битки не успяха да разколебаят убежденията му. Наистина бунтовниците се оказаха не съвсем лесна плячка, както смяташе в началото. Колкото и феллахи да унищожаваше с хората си, колкото и села да изравняваше със земята, колкото и терористи от FLN^[2] да умираха от изтезания, бунтът се разгаряше, докато най-подир обхвана цялата страна и погълна градовете й.

Онова, от което се нуждаеха, разбира се, бе по-голяма подкрепа от метрополията. В края на краищата тук не ставаше дума за война, водена в забравено от юга кътче на империята. Алжир бе Франция, населен от три милиона французи. За Алжир човек се сражаваше както за Нормандия, Бретан или Крайморските Алпи. Щом получи подполковнишките пагони, Марк Роден напусна бойното поле и постъпи на служба в града — първо в Бон, а след това в Константин^[3].

Дотогава се бе сражавал срещу АЕХ^[4], нередовна войска, но все пак съставена от бойци. Омразата му към тях бе нищо в сравнение с чувствата, които го обзеха, щом потъна в дебрите на подлата, потайна война в градовете — война, придружена от пластични бомби, поставяни от чистачи в кафенета, супермаркети и увеселителни заведения, посещавани от французи. Мерките, които предприе за прочистване на Константин от отрепките, поставящи тези бомби, му спечелиха сред алжирското население прозвището Касапина.

Единственото, което не достигаше за окончателното ликвидиране на FLN и неговата Армия за национално освобождение, бе допълнителна помощ от Париж. Както повечето фанатици, Роден съумяваше да се предпазва от фактите чрез сляпа вяра. За него ескалиращите военни разходи, разклатената френска икономика, залитаща под бремето на една война, която все по-явно нямаше да бъде спечелена, бяха просто дреболии.

През юни 1958 година генерал Дьо Гол се върна на власт като министър-председател на Франция. Като ликвидира покварената и едва кретаща Четвърта република, той основа Петата. Когато той произнесе думите „Algerie Française“^[5], довели го с помощта на генералите обратно в Матиньон, а по-късно, през януари 1959 година, и в Елисейския дворец, Роден се затвори в стаята си и заплака. Посещението на Дьо Гол в Алжир бе за подполковника като слизането на Зевс от Олимп. Той бе убеден, че е в ход нова политика. Комунистите щяха да бъдат пометени от постовете им, Жан-Пол Сартр положително щеше да бъде разстрелян за държавна измяна, профсъюзите щяха да бъдат поставени на колене и най-сетне Франция щеше да разтвори сърце и да предостави цялата си подкрепа на своята кръв и плът в Алжир, на армията, защищаваща границите на френската цивилизация.

Роден бе сигурен във всичко това както в изгряването на слънцето откъм изток. Когато Дьо Гол предприе възстановяването на Франция по свой начин, Роден помисли, че е някаква грешка. Трябва да се даде време на стареца. Когато плъзнаха първите слухове за предварителни преговори с Бен Бела и FLN, Роден не повярва.

Макар да съчувствуваше на заселниците, разбунтували се през 1960 година под ръководството на Големия Жо Ортиз, той все още смяташе, че липсата на мерки за окончателното смазване на феллахите е просто тактически ход на Дьо Гол. Подполковникът бе убеден, че Стария^[6] си знае работата. Нима не произнесе той златните слова „Algerie Francaise“?

Когато най-сетне бе доказано вън от всякакво съмнение, че схващането на Дьо Гол за възродена Франция не включва френски Алжир, светът на Роден се разпадна като кула от картонени кубчета. От всичката му вяра, надежда, доверие и убеденост не остана и помен. Само омраза. Омраза към системата, към политиците, към интелектуалците, към алжирците, към профсъюзите, към журналистите, към чужденците, ала преди всичко — омраза към ТОЗИ ЧОВЕК. С изключение на неколцината лигльовци, отказали да се присъединят, Роден поведе целия си батальон в априлския метеж на 1961 година.

Той не успя. Чрез един прост, смазващо изкусен ход Дьо Гол осуети бунта, преди да се е надигнал. В седмиците преди официалното оповестяване на започналите преговори с FLN хиляди евтини транзисторни радиоапарати бяха раздадени на войниците, като командирите бяха просто мимоходом уведомени за това. Транзисторите се приеха като безобидна разтуха за войниците и дори мнозина командири и сержанти одобриха идеята. Долитащата от Франция лека музика бе приятна отмора от жегата, мухите и отегчението.

Гласът на Дьо Гол обаче не бе тъй безобиден. Когато лоялността на армията бе най-сетне подложена на изпитание, десетки хиляди войници из казармите по цял Алжир пуснаха транзисторите, за да чуят новините. След бюлетина те чуха същия глас, който самият Роден слушаше през юни 1940 година. А и посланието бе почти същото:

 

„Изправени сте пред необходимостта да докажете своята вярност. Аз съм Франция, носителят на нейната съдба. Последвайте ме. Подчинете ми се.“

 

Някои командири на поделения осъмнаха само с шепа офицери, а и повечето сержанти ги бяха напуснали.

Метежът бе разбит като илюзиите — по радиото. Роден има повече късмет от някои други. Под негово командване останаха сто и двадесет офицери, сержанти и войници. Причина за това бе обстоятелстото, че в поделението му имаше повече стари кримки от Индокитай и алжирските битки, отколкото в останалите. Заедно с други метежници те основаха ОАС, която си постави задачата да прогони Юда от Елисейския дворец.

На победоносния FLN и лоялната френска армия им оставаше много малко време за съжителство — колкото за една оргия на разрушението. През последните седем седмици, докато френските заселници разпродаваха на безценица трупаното през цял живот и напускаха през глава съсипаното от войната крайбрежие, Тайната армия осъществи последното си ужасяващо отмъщение над онова, което бе принудена да остави зад гърба си. Когато всичко свърши, за ръководителите, чиито имена бяха известни на голистките власти, оставаше единствено животът в изгнание.

През зимата на 1961 година Роден стана заместник на Аргу — оперативния шеф на ОАС в изгнание. Аргу бе дарбата, усетът, вдъхновението на кампанията, предприета оттук насетне срещу френската метрополия. Роден бе организацията, коварството, трезвият практицизъм. Ако беше просто упорит фанатик, щеше да е опасен, но не и изключение. В началото на шестдесетте години много като него размахваха оръжие в услуга на ОАС. Той бе нещо повече. Старият обущар бе дал на света момче с бистър ум, незасегнат от формалното военно обучение. Роден сам бе развил този разум по свой собствен път.

Когато ставаше дума за личното му виждане за Франция и честта на армията, той бе не по-малко фанатизиран от всички останали. Но щом се сблъскаше с някоя чисто практическа задача, Роден имаше дарбата да съсредоточи логическа и прагматична мощ, далеч по-действена от всичкия мимолетен жар и безсмислено насилие.

Именно това свое качество той впрегна в действие в утринта на 11 март, когато седна да обмисля убийството на Шарл дьо Гол. Не бе дотам глупав да смята, че задачата ще е проста. Напротив, провалите в Пти Кламар и Военното училище щяха да я направят още по-трудна. Убийци лесно се намират. Въпросът бе да се открие човек или да се изгради план, съдържащ един-единствен елемент, който да е толкова необичаен, че да осигури достъп до Президента, чиято охрана сега бе основана на принципа на концентричните кръгове.

Подполковникът методично изброи наум всички възможни проблеми. След това в продължение на два часа пали цигара от цигара пред прозореца, докато стаята потъна в синкава мъгла, и класифицира пречките. Накрая разработи план за тяхното премахване или заобикаляне. Всяка идея му изглеждаше осъществима дори след подробен критичен анализ. Но накрая всяка се проваляше при окончателната проверка. В цялата тази верига на разсъждения изпъкваше един истински непреодолим проблем — системата за сигурност.

След Пти Кламар нещата се бяха променили. Проникването на агенти на Оперативното управление в редиците и командването на ОАС бе достигнало обезпокояващи размери. Неотдавнашното отвличане на самия главен ръководител Аргу показваше колко далеч са готови да отидат хората от Управлението, за да се доберат до водачите на ОАС и да ги подложат на разпит. Не ги спря дори яростната разправия с германското правителство.

Продължаващият вече четиринадесет дни разпит на Аргу принуди цялото ръководство на ОАС да се изпокрие. Бидо отведнъж загуби вкуса си към показност и обществени изяви. Други от CNR^[7] хукнаха панически към Испания, Америка, Белгия. Рязко скочи търсенето на фалшиви документи и билети за далечни страни.

Всичко това нанесе зашеметяващ удар върху бойния дух на редовите членове. Хора вътре в страната, които по-рано бяха готови да помогнат, да укрият търсено лице, да пренесат оръжие, да предадат съобщение или само да набавят информация, сега затваряха телефона, едва смутолевили някакво извинение.

След провала в Пти Кламар и разпитите на задържаните трябваше да бъдат разкрити цели три подразделения на ОАС в страната. Полицията, въоръжена със сведения отвътре, обискира къща след къща, откри поредица от складове за оръжие и боеприпаси. Осуетени бяха още два заговора за ликвидиране на Дьо Гол, като полицията нахълтваше още на второто заседание на конспираторите.

Докато CNR произнасяше речи и дрънкаше за възстановяване на демокрацията във Франция, Роден бе изправен пред суровите житейски обстоятелства, от които постоянно набъбваше чантата с документи до леглото му. Недостигът на средства и загубата на вътрешна и международна подкрепа допринасяха за разпадането на ОАС, подложена на яростно преследване от страна на френската Специална служба и полицията.

Екзекутирането на Бастиан-Тири можеше само да понижи още повече бойния дух. Да се намерят хора, готови да помогнат в този момент, бе наистина трудна работа. Лицата на готовите да сторят това бяха дълбоко запечатани в съзнанието на всеки френски полицай и на още няколко милиона цивилни. На този етап всеки нов план, включващ голям брой разработки и съгласуване на усилията на множество групировки, бе обречен на провал още преди евентуалният убиец да успее да се доближи на сто километра от Дьо Гол.

Изчерпал водения със самия себе си спор, Роден промърмори:

— Човек никому неизвестен…

Изброи наум хората, за които знаеше, че биха ликвидирали някой президент, без да им мигне окото. Всеки от тях имаше в Главната квартира на Френската полиция досие, по-дебело и от Библията. Иначе защо щеше той, Марк Роден, да се укрива в хотела на това забравено от Бога планинско селце нейде в Австрия?

Решението му хрумна към пладне. Отначало го пропъди от съзнанието си, но то постепенно го завладя. Стига да се намери такъв човек… ако той изобщо съществуваше. Бавно и добросъвестно той започна да гради нов план около въображаемата фигура, сетне отново обмисли вероятните пречки и възражения. Планът издържа на всички проверки, дори на мерките за сигурност.

Точно преди да стане време за обяд, Марк Роден си облече балтона и пое надолу по стълбите. При изхода го блъсна първият порив на вятъра по вледенената улица и го накара да потръпне, но от друга страна, прогони тъпата болка в главата, причинена от тютюневия дим в претоплената стая. Зави наляво и стъпките му заскърцаха по снега към пощата на Адлерщрасе, откъдето изпрати серия кратки телеграми, осведомяващи негови колеги, пръснати под измислени имена из Южна Германия, Австрия, Италия и Испания, че поради заминаването му по работа няма да го има няколко седмици.

На връщане, докато крачеше тежко към непретенциозния пансион, му хрумна, че някои биха изтълкували действията му като бягство, стремеж да избегне опасността от отвличане или убийство от страна на Оперативното управление. Но той само сви рамене. Да мислят каквото си щат — времето на подробните обяснения бе отминало.

Ястието на деня в пансиона бе свинска кълка с макарони. Макар че дългите години в джунглата и пустотите на Алжир почти го бяха лишили от усета за добра храна, той едва преглътна порцията си. Към средата на следобеда отпътува — куфарите стегнати, сметките уредени. Замина, самонагърбил се със задачата да открие един човек или по-точно тип човек, за когото дори не знаеше дали съществува.

В момента, в който Роден се качваше на влака, един самолет на британската авиокомпания рулираше по пистата на лондонското летище. Машината пристигаше от Бейрут. Сред пътниците в залата за пристигащи беше и един рус англичанин. Лицето му беше загоряло от близкоизточното слънце и лъхаше на здраве. Чувствуваше се отпочинал и бодър след два месеца приятно прекарано време сред общопризнатите ливански изкушения и след още по-голямата радост, поне от негова гледна точка, да види как една внушителна сума се прехвърля от бейрутска в швейцарска банка.

Зад себе си бе оставил, отдавна погребани в песъкливата египетска почва от вбесените и объркани полицаи, двама западногермански инженери — специалисти в областта на ракетостроенето, с по една дупка от куршум в гръбнака. Тяхната раздяла с живота забави проекта на Насър по създаване на ракетата „Ал Зафира“ с няколко години и един нюйоркски милионер ционист остана доволен от капиталовложението си. След като мина безпроблемно през митницата, англичанинът нае такси до апартамента си в Мейфеър^[8].

Издирванията на Роден отнеха деветдесет дни, а резултатът от тях се побираше в три тънки досиета, всяко в папка от жълт картон. Носеше го постоянно в чантата си. Към средата на юни се завърна в Австрия и се настани в малкия пансион „Клайст“ на виенската Брукнералее.

От централната поща изпрати две лаконични телеграми — едната до Болцано в Северна Италия, а другата в Рим. Викаше двамата си главни помощници на спешно съвещание в хотелската стая. Те пристигнаха още на другия ден. Рьоне Монклер дойде от Болцано с наета кола. Андре Касон долетя от Рим. И двамата пътуваха с фалшиви документи, тъй като оглавяваха тайните списъци на резидентите на SDECE както в Италия, така и в Австрия, а последните харчеха щедро пари за подкупване на агенти и осведомители по граничните пунктове и летищата.

Пръв в пансион „Клайст“ пристигна Андре Касон, седем минути преди уреченото време — единадесет часа. Той нареди на таксито да спре на ъгъла на Брукнералее и преди да се насочи с бърза стъпка към фоайето на хотела, няколко минути си оправя възела на вратовръзката пред витрината на един цветарски магазин. Както обикновено, Роден се бе регистрирал под чуждо име — едно от двадесетината, известни само на най-близките му съратници. И двамата призовани бяха получили предния ден телеграма, подписана от Шулц — кодовото име на Роден за конкретния двадесетдневен период.

— Herr Schulz, bitte?^[9] — обърна се Касон към младежа на рецепцията. Администраторът погледна в книгата за гости.

— Шестдесет и четвърта стая. Очакват ли ви, господине?

— Да — отвърна Касон и се устреми по стълбите към първия етаж. Сви по коридора и затърси стая 64. Беше някъде към средата, отдясно. Когато вдигна ръка да почука, тя внезапно бе сграбчена изотзад. Касон се извърна и се натъкна на висок юначага с тежка долна челюст, който го оглеждаше без любопитство изпод ширит от гъсти черни косми, минаващ за вежди. Мъжът го бе проследил, скрит в една ниша на десетина крачки от вратата, но макар че жакардовата пътека беше съвсем тънка, Касон не бе чул звук.

— Vous desirez?^[10] — попита гигантът крайно небрежно, ала дясната китка на Касон бе все тъй стегната в мъртва хватка.

Стомахът на посетителя се сви за миг при спомена за светкавичното отпътуване на Аргу от хотел „Еденволф“ преди четири месеца. После обаче разпозна поляка от Чуждестранния легион, който бе служил в ротата на Роден в Индокитай и Алжир. Спомни си също, че понякога подполковникът използваше Виктор Ковалски за специални задачи.

— Имам среща с подполковник Роден, Виктор — кротко отвърна Касон.

Веждите на Ковалски се събраха още повече, щом чу своето и на господаря си име.

— Аз съм Андре Касон.

Това не направи никакво впечатление на Ковалски. Той се пресегна с лявата ръка и почука на врата на стая 64.

Отвътре се чу глас:

— Oui?^[11]

Ковалски приближи устни до дървения плот.

— Дошъл е гост — изръмжа и вратата се открехна. Роден надникна през отвора после отвори широко.

— Скъпи Андре! Извинявай, че трябваше така… — Кимна към Ковалски — Всичко е наред, капрал, очаквам този човек.

Касон усети най-после дясната си китка свободна и влезе в стаята. Роден размени още една-две думи с Ковалски и затвори вратата, полякът се върна пак в сянката на нишата.

Роден се ръкува с госта си и го отведе към двете кресла пред газовата камина. Макар да бе средата на юни, вън валеше ситен хладен дъжд, а и двамата бяха привикнали на горещото северноафриканско слънце. Газовата горелка бе засилена до краен предел. Касон свали шлифера си и се настани до огъня.

— Друг път не си взимал чак такива предпазни мерки, Марк — отбеляза той.

— Те не са за мен — отвърна Роден. — Ако нещо стане, знам как да се погрижа за себе си. Но може да ми потрябва време, за да унищожа документите. — И той посочи писалището край прозореца, където до чантата му лежеше дебела жълта папка. — Затова всъщност извиках Виктор. Каквото и да се случи, той ще ми осигури поне шестдесет секунди да унищожа документите.

— Явно са много важни.

— Ще видим, ще видим. — Въпреки всичко в тона на Роден прозвуча самодоволна нотка. — Ще трябва обаче да изчакаме Рьоне. Заръчах му да е тук в единадесет и петнадесет, за да не идвате през няколко секунди и да притеснявате Виктор. Той се дразни, когато наоколо се мотаят прекалено много хора, които не познава.

Роден си позволи една от своите редки усмивки при мисълта какво би станало, ако Виктор се ядоса достатъчно с едрокалибрения колт под мишница. На вратата се почука. Роден прекоси стаята и долепи устни до дървото:

— Oui?

Този път прозвуча гласът на Рьоне Монклер, тревожен и напрегнат.

— Марк, за Бога…

Роден отвори широко вратата. Стърчащият зад него полски гигант съвсем смаляваше Монклер. Лявата ръка на Виктор обгръщаше изцяло счетоводителя, сковала и двете му ръце покрай тялото.

— Ça va, Victor^[12] — промълви Роден и Монклер бе освободен. Той пристъпи с облекчение в стаята и отправи гримаса към хилещия се от креслото до огъня Касон. Вратата отново се затвори и Роден повторно се извини.

Монклер приближи и двамата се ръкуваха. Новодошлият свали балтона си, остана по измачкан, зле скроен тъмносив костюм, който не му стоеше добре. Както повечето привикнали към униформата бивши военни, двамата с Роден не изглеждаха добре в костюм.

Като домакин, Роден настани гостите си в двете кресла. За себе си остави стола с права облегалка до масата, която му служеше за писалище. Извади от нощното шкафче бутилка френски коняк и го вдигна с безмълвен въпрос в погледа. И двамата гости кимнаха утвърдително. Роден наля по една щедра порция в трите чаши и подаде две на Монклер и Касон. Гостите отпиха първи и зачакаха топлината на алкохола да се справи със студа вътре в тях.

Ниският и набит Рьоне Монклер беше кадрови офицер като Роден, но за разлика от домакина не беше виждал битка. По-голямата част от живота си бе прослужил в административни звена, а последните десет години прекара в счетоводния отдел на Чуждестранния легион. През пролетта на 1963 година стана ковчежник на ОАС.

Андре Касон бе единственият цивилен. Дребен и педантичен, той продължаваше да се облича като банков чиновник, какъвто бе в Алжир. Беше координатор на нелегалното политическо ръководство на ОАС в самата Франция.

И двамата, както и Роден минаваха за крайни дори в ОАС, макар и по различни причини. Монклер бе имал син, деветнадесетгодишен младеж, който отбиваше военната си служба в Алжир преди три години, докато баща му ръководеше счетоводния отдел на разположената край Марсилия база на Чуждестранния легион. Майор Монклер дори не видя трупа на сина си. Той бе предаден на земята от патрула, превзел селцето, където бе държан плененият от партизаните млад редник. По-късно обаче научи подробности за това, което е било сторено на младежа. Нищо не остава скрито за дълго в Легиона. Хората приказват.

Андре Касон бе ангажиран по-дълбоко. Роден в Алжир, целият му живот се въртеше покрай грижите, свързани с работата, жилището и семейството. Централата на банката, в която работеше, се намираше в Париж, така че падането на Алжир нямаше да го остави на улицата. Когато обаче през 1960 година заселниците се разбунтуваха, той бе с тях — един от водачите в родния си град Константин. Службата си запази въпреки всичко и след това, но когато започнаха да се закриват влог след влог, а деловите хора взеха да се връщат в родината, той разбра, че златните дни на Франция в Алжир са вече минало. Малко след военния метеж, вбесен от новата голистка политика и бедственото положение на дребните фермери и търговци, бягащи разорени от родните места към една страна едва съзирана от повечето през морската шир, той помогна на ОАС да задигне тридесет милиона стари франка от собствената му банка. Съучастничеството му не остана скрито и бе обадено от един младши касиер, което сложи точка на кариерата му в банката. Изпрати жена си и двете деца при тъста и тъщата в Перпинян и се присъедини към ОАС. За последните бе особено ценно обстоятелството, че лично познаваше хиляди симпатизанти на организацията, които сега живееха във Франция.

Марк Роден седна зад писалището си и загледа другите двама. И те го наблюдаваха с любопитство, но без да задават въпроси.

Внимателно и последователно Роден започна изложението си, като наблегна на растящия брой провали и поражения, нанесени на ОАС от френските тайни служби през последните няколко месеца. Гостите му бяха вперили мрачен поглед в чашите си.

— Длъжни сме да приемем фактите каквито са. През изминалите четири месеца претърпяхме три тежки удара. Осуетеният опит във Военното училище е само последната брънка от една дълга поредица подобни опити, неуспели преди още да са започнали. Единствените два случая, при които наши хора съумяха да се доближат до него, се провалиха поради елементарни грешки в подготовката или изпълнението. Няма нужда да се впускам в подробности — вие ги знаете не по-зле от мен.

Отвличането на Антоан Аргу ни лиши от един от най-проницателните наши водачи и колкото и да е предан на каузата, няма съмнение, че при съвременните методи на разпит, вероятно включващи и наркотици, в опасност е сигурността на цялата организация. Антоан знаеше всичко и затова се налага да започнем, кажи-речи, от самото начало. Ето защо днес седим в това забутано хотелче вместо в главната ни квартира в Мюнхен.

Но дори започването от нула нямаше да е толкова трагично, ако ставаше преди година. Тогава щяхме да можем да да призовем хиляди младежи, изпълнени с ентусиазъм и патриотизъм. Днес това не е така лесно. Убийството на Жан-Мари Бастиан-Тири никак не улеснява нещата. Не искам да съдя прекалено строго нашите симпатизанти. Обещахме им резултати, а не им дадохме нищо. Имат право да очакват дела, а не думи.

— Добре, добре. Накъде биеш? — попита Монклер.

И на двамата слушатели бе известно, че Роден е прав, Монклер знаеше по-добре от всеки друг, че фондовете, набрани чрез обири на алжирски банки, бяха изразходвани за издръжка на организацията, а даренията, правени от десни индустриалци, започнаха да пресъхват. Последните му сондажи в това направление бяха посрещнати с едва прикрито презрение. Касон от своя страна съзнаваше, че връзките му с нелегалните във Франция изтъняваха с всяка изминала седмица, повечето нейни квартири бяха разкрити и след залавянето на Аргу мнозина отказваха по-нататъшно сътрудничество. Екзекуцията на Бастиан-Тири щеше само да засили този процес. Направеното от Роден резюме бе самата истина, но това не го правеше по-приятно за ухото.

Ала Роден продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:

— Сега главната цел на нашата кауза — ликвидирането на Grand Zohra^[13], без което всякакви по-нататъшни планове са обречени на неминуем провал, е неосъщесвимо, ако се придържаме към традиционните начини. Никак не ми се иска, господа, да посветя нови млади патриоти в проекта, които едва ли ще останат тайна за френското гестапо по-дълго от ден-два. С други думи, има прекалено много издайници, отстъпници и своеволници.

Тайната полиция се възползува от това положение и е проникнала така дълбоко в движението, че знае за заседанията и на висшите ни ръководни органи. По всичко личи, че са наясно какво целим, какви са нашите планове и кои са хората ни броени дни след като вземем някакво решение. Знам, не е приятно да приемем това положение, но ако не го сторим, ще продължим да живеем като щраусите, с глави, зарити в пясъка.

Според мен остава само един начин да постигнем главната си цел — убийството на Zohra, само един начин, който да ни позволи да избегнем цялата мрежа агенти и шпиони, да лишим Тайната полиция от преимуществата й и да направим така, че тя да не научи нищо или ако научи, да не е в състояние да осуети нашия план.

Монклер и Касон бързо вдигнаха очи. Мъртвата тишина в стаята се нарушаваше само от потропването на дъждовните капки по прозореца.

— Ако приемем, че моята оценка на положението е за жалост точна — продължи Роден, — ще трябва също така да се съгласим, че всички, които са едновременно готови да премахнат Grand Zohra и са в състояние да го сторят, са освен това добре известни на Тайната полиция. Те могат да се движат из Франция само като преследвани животни, гонени от полицията и предавани от провокаторите. Убеден съм, господа, че единствената ни алтернатива е да прибегнем до услугите на външен човек.

Монклер и Касон го погледнаха отначало смаяни, а сетне с нарастващо разбиране.

— Какво имаш предвид под външен човек? — попита най-подир Касон.

— Чужденец — отвърна Роден. — Той няма да е член на ОАС или на CNR. Никой френски полицай няма да го познава, името му няма да фигурира в никоя картотека. Слабостта на всяка диктатура е в огромната й бюрокрация. Онова, което го няма в папките, не съществува. Убиецът ще бъде непознат и поради това — несъществуваща величина. Той ще бъде с чужд паспорт, ще си свърши работата и ще си замине, а народът на Франция ще се надигне да помете остатъците от Дьо Головата паплач. За този човек няма да е толкова важно дали ще се измъкне, защото ние във всички случаи ще го освободим, щом дойдем на власт. Важното е да съумее да проникне — незабелязан и незаподозрян. Това е непосилно в дадения момент за всеки от нас.

И двамата му слушатели мълчаха, вглъбени в собствените си мисли, където постепенно изкристализирваше Роденовият план.

Монклер подсвирна тихичко:

— Професионален убиец. Наемник.

— Именно — потвърди Роден. — Би било твърде наивно да допуснем, че някой външен човек ще свърши подобна работа от любов към нас, от патриотизъм или дявол знае какви други съображения. Необходимите за тази задача умения и здрави нерви ги има единствено професионалният наемник. А той работи само за пари, и то много — добави Роден, като погледна крадешком Монклер.

— А къде ще го намерим? — попита Касон.

Роден вдигна ръка.

— Всичко по реда си, господа. Трябва да обмислим куп подробности. Първо искам да разбера дали сте съгласни по принцип.

Монклер и Касон се спогледаха, после извърнаха очи към Роден и бавно кимнаха.

— Bien^[14]. — Полковникът се отпусна назад, доколкото му позволяваше правата облегалка на стола. — Първа точка от дневния ред — принципно съгласие — е изчерпана. Втората се отнася до сигурността и е залегнала в основата на целия план. Според мен броят на лицата, които са изцяло вън от подозрение като източници на информационно изтичане, става все по-ограничен. Това не означава, че смятам колегите ни от ОАС или CNR за предатели. Стара истина е обаче, че колкото повече хора са посветени в една тайна, толкова по-малко тайна става тя. Същността на нашия замисъл е абсолютна секретност. Следователно колкото по-малко хора знаят за него, толкова по-добре.

Вътре в ОАС има провокатори, издигнали са се до отговорни постове и те дори в този момент споделят плановете ни с Тайната полиция. Един ден ще дойде и техният час, но засега са опасни. Сред политиците в CNR има хора с прекалено много задръжки или без необходимата дързост, затова не могат да проумеят целия замах на един такъв план, към който би трябвало да са лоялни. Не желая да излагам на опасност живота на евентуалния наемник, като без всякаква нужда уведомя тези хора за съществуването му.

Извиках теб, Рьоне, и теб Андре, тъй като съм стопроцентово убеден в предаността ви към каузата и в способността ви да пазите тайна. Нещо повече: предвидил съм активното ви участие. Ти, Рьоне, като ковчежник ще трябва да посрещнеш финансовите искания, които всеки професионален убиец без съмнение ще постави. Твоята помощ, Андре, ще ни осигури подкрепата на някои хора във Франция, в случай, че се наложи този човек да я потърси.

Не виждам обаче необходимост подробностите около операцията да излязат от кръга, съставен от нас тримата. Ето защо предлагам да образуваме комитет, който да поеме изцяло отговорността за тази идея, нейното планиране, осъществяване и финансиране.

Отново настъпи тишина. Най-накрая Монклер се обади:

— Имаш предвид да изключим и Съвета на ОАС, и CNR? Това няма да им допадне.

— Те преди всичко няма да научат — отвърна спокойно Роден. — За да изложим идеята пред всички, трябва да свикаме пленарно заседание. То само по себе си би привлякло внимание и „брадатите“ ще дадат мило и драго да разберат защо е било свикано. Тогава не е изключено изтичането на информация. Ако пък започнем да осведомяваме всеки член на ръководството поотделно, ще минат седмици, докато получим дори принципно съгласие. После ще поискат да разберат подробностите около всеки етап на проекта. Много добре знаете какво представляват тия проклети политици и комитетски хора. Искат да знаят заради самото знаене. Нищо не вършат и само може да изложат на опасност плана, като се изтърват след чашка или по невнимание.

Второ, дори ако получим съгласието на целия комитет на ОАС и CNR, пак няма да сме се придвижили напред, а почти тридесет души ще са в течение. От друга страна, ако сами поемем отговорността, пристъпим към изпълнение на задачата и се провалим, просто ще се върнем на положението, в което сме сега. Е да, ще чуем обвинения, но нищо повече. Ако пък планът успее, ще дойдем на власт и тогава кой ще седне да ни търси сметка? Конкретните начини за унищожаване на един диктатор ще представляват чисто теоретически интерес. Накратко, съгласни ли сте да се присъедините към мен, за да станем единствените автори и изпълнители на изложената от мен идея?

Монклер и Касон отново се спогледаха, после пак се обърнаха към Роден и кимнаха. Това бе първата им среща след отвличането на Аргу преди три месеца. Докато Аргу беше начело, Роден кротко си стоеше в сянка. Днес той излизаше на преден план с пълното си право на водач. Шефът на нелегалното политическо крило и ковчежникът бяха силно впечатлени от него.

Роден ги погледна, въздъхна бавно и се усмихна.

— Добре — каза. — Да пристъпим към подробностите. Идеята да използуваме наемник ми хрумна, когато чух по радиото новината за убийството на горкия Бастиан-Тири. Тогава започнах да издирвам необходимия ни човек. Естествено, такива хора се намират трудно — те не се афишират. Търся от средата на март и резултатът от дейността ми е събран тук.

Роден вдигна папката от писалището си. Монклер и Касон се спогледаха отново, повдигнали вежди, но останаха безмълвни. Роден продължи:

— Мисля, че ще е най-добре, ако първо се запознаете с досиетата, за да можем сетне да обсъдим първия вариант. Подредил съм ги според личните ми предпочитания, в случай, че първият, предпочетен от нас, не може или не пожелае да се заеме със задачата. От всяко досие има само по един екземпляр, така че ще си ги разменяте.

Роден извади от папката три тънки досиета. Даде по едно на Монклер и Касон. Третото задържа, но не си направи труда да го чете — съдържанието и на трите му бе известно в най-големи подробности.

Нямаше кой знае колко за четене. Роден потискащо точно бе определил досиетата като кратки. Касон свърши пръв, вдигна поглед към домакина и сви устни.

— Това ли е всичко?

— Хора като тях внимават да няма лесно достъпни сведения за личността им — отвърна Роден. — Прегледай и това.

След малко и Монклер бе готов. Той върна документите на Роден, който му подаде току-що привършения от Касон свитък. Двамата отново потънаха в четене. Този път Монклер свърши пръв. Погледна към Роден и сви рамене:

— Ами… нищо особено, и ние си имаме поне петдесет, такива. Пищоваджии днес има под път и над път…

Касон го прекъсна:

— Изчакай да видиш това.

Отгърна последната страница и заби поглед в оставащите три абзаца. Когато свърши, затвори папката и погледна към Роден. Шефът на ОАС с нищо не бе издал личните си предпочитания. Взе прегледаните от Касон документи и ги подаде на Монклер, а на Касон връчи третото досие. След четири минути и двамата бяха готови.

Роден прибра папките и ги сложи пак на масата. Обърна стола си и го възседна пред камината, с ръце върху облегалката. От това положение загледа изпитателно останалите двама.

— Казах ви, че пазарът не е богат. Може да има и други, но без достъп до архивите на някоя сериозна тайна служба е дяволски трудно да ги откриеш. А най-добрите вероятно ги няма в никои архиви. Запознахте се с тримата. Нека засега ги наречем Германеца, Южноафриканеца и Англичанина. Твоето мнение, Андре?

Касон сви рамене.

— За мен няма място за колебания. Ако това, което пише за Англичанина, е вярно, той превъзхожда останалите с две глави.

— Рьоне?

— И аз така мисля. Германеца е вече възстар за такава работа. С изключение на едва-две работи за оцелели нацисти срещу преследващи ги израелски агенти, изглежда, не се е трудил в политическата област. Освен това вероятно е имал и лични мотиви срещу израелците, което не ги прави чисто професионални. Южноафриканеца може би го бива да коли негърски политици от типа на Лумумба, но то няма нищо общо с това да теглиш куршума на френския президент. Пък и Англичанина говори свободно френски.

Роден бавно кимна.

— Както смятах, място за дълги колебания няма. Изборът се наложи още преди да съставя досиетата.

— Сигурен ли си за тоя англосаксонец? — попита Касон. — Наистина ли е извършил всичко това?

— Аз самият бях изненадан — отвърна Роден. — Затова си направих труда да го подложа на допълнителна проверка. Ако питате за неопревержими доказателства, такива няма. Щеше да е зле, ако имаше. Това би означавало, че ще фигурира навсякъде като нежелан чужденец. А засега срещу него има само слухове. От официална гледна точка е чист като пеленаче. Дори да го водят на отчет в картотеките си, англичаните не могат да сложат срещу името му нещо повече от една питанка. Това не е достатъчно, за да му направят картон в Интерпол. Вероятността британците да информират SDECE за него, дори, при официално запитване, е нищожно малка. Знаете колко се мразят взаимно. Премълчаха дори посещението на Жорж Бидо в Лондон миналия януари. Не, не, за тая работа Англичанина има всички предимства без едно…

— Кое? — побърза да се заинтересува Монклер.

— Много просто. Няма да е евтин. Човек като него може да поиска куп пари. Как са финансите, Рьоне?

Монклер сви рамене.

— Не особено добре. Разходите понамаляха. След историята с Аргу всички герои от CNR се изпокриха по евтините хотели. Изведнъж загубиха вкус към палатите с по пет звезди и телевизионните интервюта, от друга, страна обаче, и приходите едва капят. Ти самият каза, че трябва да се предприеме нещо, иначе ще сложим точка на всичко поради липса на средства. Подобна дейност не може да се развива само с добри пожелания.

Роден мрачно кимна.

— Така си и мислех. Трябва да наберем средства. Но няма смисъл да се впускаме в подобна дейност, преди да разберем каква сума ще ни бъде необходима…

— Което ще рече — намеси се Касон, — че най-напред трябва да се свържем с Англичанина, да го попитаме дали ще приеме и колко ще иска.

— Да. Съгласни ли сме всички по този въпрос?

Роден се обърна към двамата поотделно. Те кимнаха.

Домакинът погледна часовника си.

— Минава един. Имам в Лондон агент, на когото трябва да се обадя, за да го накарам да се свърже с човека и да го помоли да дойде. Ако той се съгласи да вземе вечерния самолет за Виена, бихме могли да се срещнем тук след вечеря. Така или иначе ще трябва да чакаме моят човек да се обади и да ни извести какво е сторил. Позволих си да ви наема съседни стаи. Мисля, че е по-добре да сме заедно под закрилата на Виктор, отколкото разделени, но без охрана. За всеки случай, сами разбирате.

— Значи си бил напълно сигурен? — отбеляза Касон, жегнат от това, че реакцията му е била така точно предвидена.

Роден сви рамене.

— Събирането на тези сведения отне много време. Колкото по-малко се бавим отсега нататък, толкова по-добре. Ако ще действаме, нека това стане по-бързо.

Той се надигна и другите двама го последваха. Роден повика Виктор и му нареди да слезе за ключовете от стаи 65 и 66. Докато чакаха, се обърна към Монклер и Касон:

— Трябва да се обадя от централната поща. Ще взема и Виктор със себе си. Докато ме няма, ще ви помоля да стоите заедно в една стая и да заключите вратата. Сигналът ми ще бъде три почуквания, пауза, сетне още две.

Този сигнал бе познатото три плюс две, възпроизвеждащо ритъма на Algerie Francaise, което парижките шофьори, недоволни от политиката на Дьо Гол, изпълняваха с клаксоните на колите си.

— Впрочем — продължи Роден, — някой от вас има ли оръжие?

И двамата поклатиха отрицателно глава. Роден отиде до писалището и измъкна тежък деветмилиметров МАВ, който държеше за собствени нужди. Провери пълнителя, пъхна го обратно и зареди. Подаде го на Монклер.

— Запознат си с това желязо, нали?

Монклер кимна.

— Доста добре. — И взе пистолета.

Виктор се върна и придружи двамата до стаята на Монклер. Когато отново се върна, Роден закопчаваше палтото си.

— Хайде, капрал, работа ни чака.

 

 

Машината на БА^[15] от Лондон се плъзна по пистата на виенското летище Швехат в сгъстяващия се здрач. Русият англичанин се бе излегнал в креслото си край прозореца в опашката на самолета, загледан в проблясващите под снижаващата се машина сигнални светлини. Винаги му доставяше удоволствие да ги наблюдава как се приближават стремглаво и създават впечатлението, че самолетът неминуемо ще докосне тревистата площ преди пистата. В последния миг слабо осветената трева, номерираните табели по края и самите светлини изчезваха, за да отстъпят място на излъскания черен бетон малко преди колесарите да докоснат земята. Англичанина обичаше точността.

Седналият до него млад французин от Френското туристическо представителство на Пикадили^[16] го погледна неспокойно. Откак му се обадиха по обяд по телефона, той не бе на себе си. Преди близо година, по време на отпуск в Париж, бе предложил услугите си на ОАС и оттогава бе изпълнявал простото нареждане да си седи на бюрото в Лондон. Задачата му бе незабавно и точно да изпълни всяка заповед, получена чрез писмо или телефонно обаждане на неговото истинско име, но започваща с обръщението „Драги Пиер“. И оттогава нищо, чак до днес, 15 юни.

Телефонистката каза, че го търсят лично от Виена, като добави „En Autriche“^[17], за да не помисли, че става дума за едноименния град във Франция. Учуден, прие разговора, за да чуе в слушалката „Драги ми Пиер“. Трябваха му няколко секунди, за да си спомни собствения псевдоним.

Оправда се в службата с пристъп на мигрена, за да отскочи след обедната почивка до един апартамент на Саут Одли Стрийт и да предаде съобщението на Англичанина, който му отвори. Последният с нищо не показа да е изненадан от искането да замине след три часа за Виена. Събра набързо някои вещи от първа необходимост в пътническа чанта и двамата се отправиха с такси към летище Хийтроу. След като французинът призна, че не се е сетил да плаща в брой и носи единствено паспорт и чековата си книжка, Англичанина извади спокойно пачка банкноти, колкото за два двупосочни билета.

От този момент насетне почти не размениха дума. Англичанина не попита защо отиват във Виена, с кого ще се срещнат и защо, което бе добре дошло за спътника му, тъй като и той не знаеше нищо. Указанията му гласяха просто да потвърди по телефона от лондонското летище пристигането им с полета на БА. Тогава получи нова заповед — щом пристигне на Швехат, да се обади на информацията. Всичко това го притесни, а пълният самоконтрол на Англичанина, вместо да го успокои, правеше нещата още по-непоносими.

В главната зала на летището съобщи името си на красивата австрийска информаторка. Тя прегледа подобната на пчелна пита информационна дъска и му подаде малко жълтеникаво листче. На него пишеше само: „Обадете се на 61 44 03. Търсете Шулц“. Младежът се насочи към разположената в дъното на залата редица телефони. Англичанина го потупа по рамото и му посочи автоматите с надпис „Wechsel“^[18].

— Ще трябват монети — каза на чист френски. — Дори австрийците не са толкова щедри.

Французинът се изчерви и тръгна да обмени пари, а Англичанина се разположи удобно в едно от тапицираните кресла и запали нова цигара с филтър. Придружителят му се върна много бързо, стиснал в ръка няколко австрийски банкноти и шепа монети. Отиде до телефоните, намери празна кабина и избра номера. Хер Шулц от другия край му даде лаконични и точни указания.

Това отне само няколко секунди, след което връзката прекъсна.

Младият французин се върна при русия, който го погледна въпросително.

— On y va?^[19] — попита той.

— On y va.

Французинът смачка листчето с телефонния номер и го хвърли на пода. Англичанина го вдигна, разгъна го и приближи пламъка от запалката си. Хартията пламна, а пепелта бе стъпкана от елегантния велурен ботуш. Излязоха мълчешком и махнаха на едно такси.

Централната част на града бе залята от светлини и задръстена от автомобили, така че до пансион „Клайст“ стигнаха едва след четиридесет минути.

— Тук се разделяме. Наредено ми бе да ви докарам, но да продължа с таксито. Вие отидете право в стая 64. Там ви очакват.

Англичанина кимна и излезе от колата. Шофьорът се извърна въпросително към другия. Той каза: „Карайте“, и таксито се загуби надолу по улицата. Англичанина погледна старинните готически букви на уличната табела, после правоъгълния, римски шрифт над входа на пансиона. Накрая хвърли недопушената си цигара и влезе.

Дежурният администратор беше с гръб към вратата, но тя проскърца. Без дори да прави опит да приближи гишето, гостът се насочи право към стълбите. Чиновникът понечи да попита какво желае господинът, но последният му хвърли небрежен поглед, кимна като към лакей и произнесе уверено:

— Guten Abend.^[20]

— Guten Abend, mein Herr^[21] — отвърна администраторът по инерция и преди още да го изрече, русият бе изкачил стълбите по две стъпала наведнъж, без при това да създава впечатлението, че бърза.

Горе спря и огледа единствения коридор. В дъното се виждаше стая 68. Той преброи назад до вратата, която би следвало да носи номер 64, макар цифрите да не се виждаха.

От номер 64 го деляха двадесетина стъпки. Отдясно личаха още две врати, а отляво малка ниша бе отчасти прикрита с червена кадифена завеса, провесена от евтин бронзов прът.

Посетителят огледа предпазливо нишата. Изпод завесата, която не достигаше пода с десетина сантиметра, се подаваше върхът на черна обувка. Англичанина се извърна и слезе обратно във фоайето. Този път администраторът бе подготвен. Най-малкото успя да отвори уста.

— Свържете ме със стая шестдесет и четири, моля — нареди Англичанина.

Чиновникът го погледна за миг и веднага се подчини. След няколко секунди се върна от малката централа, вдигна слушалката на поставения върху гишето телефон и му я подаде.

— Ако до петнадесет секунди горилата ви не е напуснала нишата, аз си тръгвам — заяви русият и остави слушалката. После отново изкачи стълбите.

Горе видя как се отваря вратата на стая 64. Показа се подполковник Роден. Погледна към Англичанина и тихо повика: „Виктор!“ Гигантът поляк се показа и взе да мести поглед от единия към другия. Роден каза:

— Всичко е наред. Ние го очакваме.

Ковалски се намръщи. Англичанина се запъти към стаята.

Роден го покани вътре. Беше подредена като канцелария на вербовъчна комисия. Масата играеше ролята на бюро и бе отрупана с документи. Зад нея бе единственият стол с облегалка. Монклер и Касон седяха на два подобни стола, донесени от съседни помещения и поставени встрани. И двамата бяха вперили любопитни погледи в посетителя. Пред бюрото нямаше стол. Англичанина се огледа, избра си едно от двете кресла и го извърна към масата. Когато Роден свърши с Виктор и затвори вратата, Англичанина вече седеше удобно, загледан в Касон и Монклер. Роден зае мястото си зад бюрото. В продължение на няколко мига той разглеждаше лондончанина. Видяното не го разочарова, а той разбираше от хора. Посетителят беше висок около метър и осемдесет, тридесет и няколко годишен на вид, със стройна, спортна фигура. Изглеждаше във форма. Загорялото му лице имаше правилни, но с нищо незапомнящи се черти, а ръцете бяха спокойно отпуснати върху страничните облегалки на креслото. Роден реши, че е човек, който умее да се владее. Очите на госта обаче смущаваха домакина. Той бе виждал кротки влажни очи на слабаци, тежки непроницаеми погледи на психопати и наблюдателни очи на военни. Очите на Англичанина бяха широко отворени и гледаха открито и откровено. С изключение на ирисите, които бяха така изпъстрени със сиво, че изглеждаха опушени като белезникава мъгла в зимна утрин. На Роден му трябваха няколко секунди да осъзнае, че всъщност бяха напълно лишени от изражение. Каквито и мисли да течаха зад димната завеса, през нея нищо не проникваше и Роден усети как започва да го гложди червейчето на тревогата. Като всички хора, подчинени на строги правила и определен ред, той не обичаше онова, което не може да се предскаже и следователно да се контролира.

— Ние знаем кой сте — започна отривисто домакинът. — Нека се представя. Аз съм подполковник Марк Роден…

— Знам — прекъсна го Англичанина. — Вие сте оперативният шеф на ОАС. Вие пък сте ковчежникът майор Рьоне Монклер, а господин Андре Касон е ръководител на нелегалното движение в метрополията.

Докато говореше, той се обръщаше към всеки от тримата поотделно, след което посегна към цигарите си.

— Вие, изглежда, вече доста знаете — намеси се Касон, докато тримата наблюдаваха как гостът запалва.

Англичанина се отпусна назад и издуха първата струя дим.

— Господа, нека да бъдем откровени. Аз знам кои сте, вие знаете какъв съм. Професиите на всички ни са необикновени. Вас ви преследват, докато аз съм свободен и мога да се движа свободно, където пожелая. Работя за пари, а вие сте ръководени от идеали. Стигне ли се до конкретни подробности обаче, всички сме професионалисти в занаята. Така че няма защо да играем на криеница. Вие сте ме проучили. Това няма начин да стане, без обектът на проучванията да дочуе, че някой разпитва за него. Естествено, поисках да разбера кой толкова се интересува от мен. Можеше да е някой, който търси да си отмъсти, или евентуален клиент. Беше важно да науча истината. Щом открих кой е заинтересован, отделих два дни на френските периодични течения в Британския музей, за да се осведомя за вас и вашата организация. Така че посещението на вашето момче днес следобед не ме изненада. Bon^[22]. Знам кои сте и какво представлявате. Сега искам да узная какво желаете.

Няколко минути цареше тишина. Касон и Монклер погледнаха въпросително към Роден. Подполковникът и убиецът също се гледаха. Роден достатъчно добре познаваше хората, превърнали насилието в занаят, за да разбере, че пред него стои именно човекът, който му е необходим. От този миг нататък Монклер и Касон се сляха с мебелировката.

— След като сте прочели наличните материали, няма да ви отегчавам с подбудите на нашата организация, които правилно окачествихте като идеалистични. Според нас днешна Франция се управлява от диктатор, който оскверни страната ни и проституира с нейната чест. Убедени сме, че единственият начин режимът му да падне и Франция да се върне на французите е ако той умре. От шестте опита за премахването му три бяха предадени в самото начало, един в деня преди атентата, а други два се провалиха.

Обсъждаме възможността, на настоящия етап това е само обсъждане и нищо повече, да наемем за тази работа професионалист. Не желаем обаче да хвърляме парите си на вятъра. Преди всичко искаме да разберем осъществимо ли е.

Роден изигра разумно картите си. Последното изречение, чийто отговор му беше вече известен, предизвика нещо като проблясък в сивите очи.

— Никой на този свят не е застрахован срещу наемен куршум. — заяви Англичанина. — Дьо Гол излиза твърде често сред хората. Разбира се, че е възможно да бъде убит. Въпросът е, че шансовете за измъкване няма да са много големи. Най-сигурният начин да се ликвидира излизащ сред хората диктатор е като се използува фанатик, готов сам да загине в атентата. Прави ми впечатление — добави гостът с иронична нотка, — че при целия ви идеализъм не сте успели да дадете на света подобен жертвоготовен човек. При моста над Сена и в Пти Кламар се провалихте, защото нямаше кой да се обрече на гибел, за да осигури желаната цел.

— Много френски патриоти и сега дори са готови… — започна — разпалено Касон, но Роден го накара с един жест да млъкне. Англичанина дори не погледна към него.

— А какво ще кажете за професионалист? — подсказа Роден.

— Професионалистът не се ръководи от чувства, поради което е по-спокоен и вероятността да допусне елементарни грешки е по-малка. Понеже не е идеалист, той няма да се разтревожи в последния миг от мисълта кой още би пострадал от експлозията или какъвто друг метод е избрал. Като професионалист, той ще е пресметнал всички рискове до най-незначителната случайност. Така че неговите шансове за успех, залегнали в самия план, са по-големи от шансовете на всеки друг, но такъв човек не би помръднал и пръста си, ако не е разработил и план, който да му позволява не само да се справи със задачата, но и да се измъкне невредим.

— Смятате ли тогава, че е възможно да се разработи план, който позволява на един професионалист да убие Grand Zohra и сам да се спаси?

Англичанина помълча известно време. Пушеше и гледаше през прозореца. Накрая отвърна:

— По принцип, да. Възможно е, ако разполага с достатъчно време за подготовка. В този случай обаче ще бъде изключително трудно. Повече, отколкото при всеки друг обект.

— Защо? — Попита Монклер.

— Защото Дьо Гол е предизвестен. Не за конкретния атентат, а за принципното намерение. Всички важни личности разполагат с телохранители и служби за сигурност, но като минат години без сериозен опит за покушение, мерките се превръщат във формалност, в рутинен механизъм, а равнището на бдителност се понижава. Куршумът, който ще уцели целта е напълно неочакван и затова ще предизвика паника. Благодарение на нея убиецът ще се измъкне. В дадения случай обаче няма намалена бдителност, нито рутинни механизми и ако куршумът стигне целта, мнозинството няма да се поддаде на паниката, а ще хукне подир убиеца. Убийството може да се осъществи, но в този момент то ще е една от най-трудните задачи в света. Сами разбирате, господа, че вашите опити не само са се провалили, но са и хлопнали резето пред всички останали.

— В случай, че решим да наемем за тази работа професионален убиец… — започна Роден.

— Друг избор нямате — прекъсна го спокойно Англичанина.

— Защо, ако смея да попитам? Все още има мъже, готови да сторят това от чисто патриотични подбуди.

— Да, Ватен и Кюрюче все още съществуват — отвърна русият. — Без съмнение някъде ще се намерят нови Дегелдрес и Бастиан-Тири. Обаче вие тримата не сте ме извикали тук за общи разисквания върху теорията на политическото убийство, нито пък защото внезапно сте изпитали недостиг от пищоваджии. Извикахте ме, защото, макар и със закъснение, сте стигнали до извода, че вашата организация е до такава степен инфилтрирана от агенти на Френската тайна служба, че малко от решенията ви остават за дълго тайна и освен това, защото физиономията на всеки един от вас е здраво запечатана в съзнанието на всеки френски полицай. Значи ви трябва външен човек. В това отношение имате право. Ако работата трябва да се свърши, необходим е външен човек. Единственият открит въпрос е кой и за колко. Е, господа, мисля, че сте имали предостатъчно време да проучите стоката, нали?

Роден погледна встрани към Монклер и повдигна едната си вежда. Монклер кимна. Касон стори същото. Англичанина гледаше през прозореца, сякаш всичко това не го интересува.

— Ще убиете ли Дьо Гол? — попита накрая Роден.

Гласът му прозвуча тихо, но изпълни цялата стая. Погледът на Англичанина падна върху него, ала очите отново бяха съвършено безизразни.

— Да, но ще струва много скъпо.

— Колко? — попита Монклер.

— Трябва да ви е ясно, че такова нещо се прави един път в живота. Извършилият го никога вече няма да може да работи. Възможността да останеш не само незаловен, но и неразкрит е твърде малка. Човек трябва да получи за тази неповторима задача достатъчно, за да живее добре до края на дните си, както и да си осигури закрила срещу мъстта на голистите…

— Щом вземем властта — каза Касон, — няма да изпитвате недостиг от…

— В брой — отсече Англичанина. — Половината в предплата, другата половина след изпълнение на задачата.

— Колко? — попита Роден.

— Половин милион.

Роден погледна към Монклер, който се намръщи.

— Много пари са това, половин милион нови франка…

— Долари — поправи го Англичанина.

— Половин милион долара? — възкликна Монклер, като се надигна от стола си. — Вие не се чувате!

— Не — спокойно отвърна Англичанина, — аз просто съм най-добрият и поради това най-скъпият.

— Положително бихме получили по-ниски оферти — отбеляза малко насмешливо Касон.

— Да — рече русият безизразно, — бихте намерили и по-евтин убиец, за да ви вземе петдесетте процента предплата и да изчезне с тях, или да ви се оправдае по-късно защо нищо не можело да се направи. Като ще наемате най-добрия, трябва и да платите. Цената е половин милион долара. Като се има предвид, че срещу свършената работа очаквате да получите самата Франция, твърде ниско оценявате родината си.

Роден изслуша безмълвно този двубой, след което взе думата:

— Touche.^[23] Въпросът е там, Monsieur, че ние не разполагаме с половин милион долара в брой.

— Знам — отвърна Англичанина. — Ако искате да се свърши работата, ще трябва отнякъде да съберете тази сума. Сам знаете, че не аз се натискам в случая. След последната си поръчка разполагам с достатъчно средства за няколко години спокоен живот. Привлича ме обаче мисълта да имам достатъчно, за да мога да се оттегля завинаги от бизнеса. Ето защо съм готов да поема някои изключително големи рискове, за да спечеля тези средства. Вашите приятели тук искат още по-голяма награда — самата Франция. Мисълта за риска обаче ги ужасява. Съжалявам. Ако не сте в състояние да се сдобиете със споменатата сума, ще трябва да се върнете към организирането на собствени заговори, за да ги видите провалени от властта един след друг.

Гостът се надигна от стола си, като в същото време загаси цигарата. Роден стана заедно с него.

— Седнете, Monsieur, ще набавим парите.

Двамата седнаха отново.

— Добре — рече Англичанина, — но ще поставя и някои условия.

— Да?

— Нуждата от външен човек е породена преди всичко от обстоятелството, че постоянно изтича важна информация към френските власти. Колко души в организацията ви знаят за хрумването да се използува външен човек, да не говорим конкретно за мен?

— Само ние тримата тук. Идеята бе разработена от мен в деня, когато екзекутираха Бастиан-Тири. Всички проучвания съм извършил еднолично. Никой друг не е в течение.

— Така и да продължи. Всякакви бележки от срещи, писмени справки и досиета да се унищожат. Вън от главите на трима ви да не остане нищо. С оглед на случилото се през февруари с Аргу, ще се чувствам свободен от ангажимента, ако някой от вас бъде заловен. Ето защо трябва да сте на безопасно място и под сигурна охрана, докато всичко свърши. Съгласни ли сте?

— D’accord.^[24] Нещо друго.

— Както за подготовката, така и за изпълнението на операцията отговарям аз. Подробности няма да споделям с никого, нито дори с вас. С други думи, изчезвам. Повече няма да ме видите. Имате телефона и адреса ми в Лондон, но щом съм готов, ще приключа и с двете. От всяко положение там ще ме търсите само в краен случай. Иначе никакви контакти. Ще ви оставя данните на банката си в Швейцария. Щом ми съобщят, че първите двеста и петдесет хиляди долара са внесени на мое име, или щом съм напълно готов (зависи кое от двете ще настъпи по-късно), пристъпвам към действие. Няма да искате да съкращавам сроковете, нито ще се бъркате в работата ми. Съгласни ли сте?

— D’accord. Но имаме хора във Франция, които са в състояние да ви окажат съществена помощ при набавянето на информация. Някои от тях заемат високи постове.

За миг Англичанина се замисли.

— Добре, щом сте готови, изпратете по пощата един-единствен телефонен номер, за предпочитане в Париж, така че да мога да го избера от всяко място във Франция. Никому няма да съобщавам собственото си местонахождение, а просто ще звъня на този телефон за последни новини във връзка с охраната на президента. Човекът на този телефон обаче да не знае какво правя в страната. Кажете му просто, че изпълнявам ваша задача и се нуждая от неговата помощ. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. Нека просто служи за осведомител. Източниците му трябва да се сведат единствено до лица, които разполагат с ценна вътрешна информация, а не дреболии, които мога да прочета и във вестниците. Ясно ли е?

— Напълно. Искате да действате напълно сам, без приятели и убежища. Карайте на своя глава. А какво ще кажете за фалшиви документи? Имаме на разположение двама превъзходни специалисти.

— Благодаря, ще си ги набавя сам.

Касон се намеси:

— Разполагам с цяла организация във вътрешността на Франция, подобна на Съпротивата по време на немската окупация. Мога да я поставя изцяло на ваше разположение.

— Не, благодаря. Предпочитам да разчитам на собствената си анонимност. Това е най-сигурното оръжие, с което разполагам.

— Но ако, не дай Боже, нещо тръгне накриво, ще трябва да хукнете да се спасявате…

— Нищо няма да тръгне накриво, освен по ваша вина. Ще действам без връзки и без да съм известен на организацията ви, господин Касон, тъкмо поради причината, заради която се намирам тук: организацията гъмжи от агенти и провокатори.

Касон изглеждаше сякаш ще избухне. Монклер зяпаше мрачно през прозореца и се опитваше да проумее как да събере половин милион долара за такова кратко време. Роден се втренчи замислено в Англичанина.

— Спокойно, Андре. Господинът иска да работи сам. Така да бъде. Това си е негов почерк. Не плащаме половин милион долара, за да го глезим, както глезим собствените си хора.

— Искам само да знам — промълви Монклер — по какъв начин ще съберем половин милион за толкова кратко време.

— Мобилизирайте организацията си и ограбете няколко банки — безгрижно предложи Англичанина.

— Както и да е, това си е наш проблем — отбеляза Роден. — Имаме ли други въпроси, преди гостът ни да се завърне в Лондон?

— Какво ще ви попречи да приберете депозита и да изчезнете? — попита Касон.

— Казах ви, господа, че искам да се оттегля. Нямам желание да ме подгони армия бивши парашутисти. За да се опазя, ще трябва да похарча повече от този четвърт милион. Те твърде бързо ще се стопят.

— А какво — настоя Касон — би ни попречило да изчакаме да си свършите работата, след което да откажем да ви доплатим разликата до половин милион?

— Същото — отвърна спокойно Англичанина. — В такъв случай ще започна работа за собствена сметка, като на мушката ще застанете вие тримата. Все пак не мисля, че ще се стигне дотам, нали?

Роден се намеси:

— Ако това е всичко, да не задържаме повече нашия гост… Има още нещо. Името ви. Ако искате да останете анонимен, ще ви трябва псевдоним. Хрумва ли ви нещо?

Англичанина помисли малко.

— Понеже говорихме за преследване, как ви се струва Чакал? Върши ли работа?

Роден кимна.

— Да, много добре. Всъщност дори ми харесва.

Той придружи Англичанина до вратата и я отвори. Виктор напусна нишата си и приближи. Роден се усмихна за пръв път и протегна ръка към наемния убиец.

— Ще установим връзка по уречения начин възможно най-скоро. Междувременно можете ли да започнете подготовка, за да не се губи време? Добре. Тогава bonsoir^[25], господин Чакал.

Полякът гледаше как посетителят си отива също тъй безшумно, както се бе появил. Англичанина прекара нощта в хотела на летището и на сутринта взе първия самолет за Лондон.

В пансион „Клайст“ Роден бе залят от порой закъснели въпроси и укори от страна на Касон и Монклер, потресени от случилото се между девет часа и полунощ.

— Половин милион долара! — не спираше да повтаря Монклер. — Как, по дяволите, ще съберем половин милион долара?

— Може би трябва да приемем предложението на Чакала и да ограбим няколко банки — отвърна Роден.

— Не ми харесва този човек — заяви Касон. — Работи сам, без помощници. Такива хора са опасни. Не могат да се контролират.

Роден сложи край на спора:

— Вижте какво, разработихме план, единодушно взехме решение и издирихме човек, готов да убие за пари президента на Франция. Знам какво представляват хора като него. Ако някой изобщо е в състояние да свърши тази работа, това е той. И така, играта започва. Нека се заемем с нашата работа, а той да си гледа своята.