Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (4)

4.

Защо един несъмнено надарен човек като Пол Гоосенс тръгна по наклонената плоскост, и то на средна възраст, си остана тайна както за малцината му приятели, така и за значително по-многобройните му клиенти и белгийската полиция. През тридесетте години вярна служба във Фабрик Насионал в Лиеж той си бе извоювал име на безупречно точен специалист в една инженерна област, където точността е задължителна. Честността му също не будеше никакви съмнения. За тези три десетилетия Гоосенс се превърна във водещ специалист в широката гама от оръжия, произвеждани от тази реномирана фирма — от миниатюрните дамски автоматични пистолети до най-тежките картечници.

Годините, които бе прекарал по време на войната, бяха забележителни. Макар да продължи службата си в оръжейната фабрика и след като окупаторите я впрегнаха във военните усилия на нацистите, извършените по-късно разследвания бяха доказали категорично нелегалното му сътрудничество със Съпротивата. Той бе участвал по собствена инициатива в поддържането на цяла верига нелегални квартири, използувани за укриване на свалени съюзнически пилоти, а във фабриката бе ръководил саботажна група, осигуряваща неточната стрелба на една голяма част от лиежкото производство, докато друга част просто избухваше при петдесетия изстрел и оставяше на място немските войници. Всичко това — дотолкова скромен и непретенциозен бе този човек — адвокатите му по-късно трябваше да го измъкват от него с ченгел и да го представят победоносно в съда в негова защита. То изигра голяма роля за смекчаване на присъдата, а и съдебните заседатели бяха силно впечатлени от изреченото със запъване признание, че подсъдимият не разкривал военновременните си заслуги, тъй като евентуалните отличия и медали биха го накарали да се чувствува неудобно.

Когато в началото на петдесетте години при една твърде изгодна оръжейна доставка за чуждестранен клиент бе присвоена крупна сума и подозрението падна върху него, Гоосенс бе вече шеф на отдел във фирмата и собствените му началници най-гръмогласно убеждаваха полицията, че подозренията срещу доверения служител г-н Гоосенс са направо нелепи.

Дори по време на процеса директорът му свидетелства в негова полза. Председателят на съда обаче застъпи становището, че да се измами такова доверие, е още по-осъдително, и Гоосенс бе лишен от свобода за десет години. Втората инстанция ги намали на пет, а заради добро поведение осъденият бе освободен след три и половина години. Жена му се бе развела междувременно и взе децата със себе си. Някогашният му живот в спретнатата, окичена с цветя къщичка в китно предградие на Лиеж (а такива няма много) бе минало. Минало бе и кариерата му във фабриката. Нае си апартаментче в Брюксел, а по-късно къща извън града, тъй като състоянието, което трупаше като оръжеен доставчик на половината нелегален свят в Западна Европа, набъбваше с невероятни темпове.

В началото на шестдесетте вече бе известен като Оръжейника. Всеки белгийски гражданин може да закупи смъртоносно оръжие — револвер, автоматичен пистолет или карабина, след като покаже в кой да е магазин за спортни принадлежности или оръжие документ, удостоверяващ националната му принадлежност. Гоосенс никога не използваше собствените си документи, тъй като всяка продажба на оръжие и боеприпаси се регистрира в книгите на търговеца заедно с имената и номера на личната карта на купувача. Оръжейника използваше чужди карти — подправени или откраднати.

Установил бе тесни връзки с един от асовете на джебчийското изкуство в града, който когато не крееше в затвора в качеството си на държавен гост, умееше с лекота да измъкне портмоне от всеки джоб. Оръжейника купуваше документите с пари в брой направо от крадеца. Имаше на разположение и услугите на специалист фалшификатор, който, след като се бе опарил силно в началото на четиридесетте години по повод изготвянето на голямо количество френски франкове, понеже поради невнимание (тогава бе млад) изпусна „u“-то от Banque de France, премина в паспортния бизнес, при това с далеч по-голям успех. И накрая, винаги когато трябваше да набави някакво огнестрелно оръжие за свой клиент, предявителят на изкусно подправената лична карта в магазина никога не бе самият той, а дребен мошеник, намиращ се в момента извън затвора и останал без работа, или актьор, отдъхващ си между две сценични победи.

Само джебчията и фалшификаторът в неговия „екип“ знаеха действителната му самоличност. Тя бе известна и на част от клиентите, на първо място на босовете от белгийския престъпен свят, които не само че не се месеха в работите му, но дори му осигуряваха известна закрила, като отказваха да посочат, при залавяне, откъде са се снабдили с оръжията си. Просто защото Оръжейника им бе твърде полезен.

Всичко това не пречеше на полицията да е наясно с част от дейността му, но нямаше как да го пипне с веществени доказателства или да представи в съда достатъчно сериозни улики, за да го тикне в затвора. Знаеха също така и хранеха подозрения относно леярната и работилницата в преустроения негов гараж, ала многобройните внезапни набези не доведоха до нещо повече от намирането на разни принадлежности за производството на медальони от кован метал или отливки на сувенирни копия от брюкселски паметници. При последното посещение Оръжейника тържествено връчи на главния инспектор фигурката на Mannikin Piss^[1] в знак на дълбокото му преклонение пред силите на закона и реда.

Така че Оръжейника не изпитваше никакви опасения, когато сутринта на 21 юли 1963 година очакваше появата на Англичанина, препоръчан по телефона от един от най-добрите му клиенти — бивш наемник в Катанга от 1960 до 1962 г., който след завръщането си организира „охраната“ на столичните бардаци.

Посетителят пристигна по обяд, както бе обещано. Г-н Гоосенс го прие в малката си канцелария до входното антре.

— Бихте ли свалили очилата си? — помоли той, когато гостът седна, а като видя, че високият англичанин се колебае добави: — Според мен, докато траят деловите ни отношения, трябва да си имаме възможно най-голямо доверие. Ще пиете ли нещо?

Човекът, чийто паспорт го представи като Александър Дуган, свали очилата и погледна изпитателно към дребния оръжейник, който наливаше две бири. Г-н Гоосенс седна зад бюрото, отпи от бирата и тихо попита:

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

— Надявам се, че Луис вече ви е звънил по повод идването ми?

— Естествено, иначе нямаше да сте тук.

— Каза ли с какво се занимавам?

— Не, спомена само, че ви знае от Катанга, че отговаря за вашата дискретност, че имате нужда от оръжие и сте готов да платите в брой, в лири стерлинги.

Англичанина кимна бавно.

— Да, щом аз знам какъв е вашият бизнес, няма защо вие да не сте в течение на моя. Оръжието ще представлява пушка с някои необичайни приспособления. Аз… ъъъ… съм специализиран по премахването на хора с влиятелни и богати врагове. Естествено, тези хора са също влиятелни и богати. Затова задачата ми невинаги е лесна. Те са в състояние да си позволят професионална охрана. Занаятът ми изисква старателна подготовка и подходящо оръжие. В момента ми е възложена подобна задача. Имам нужда от карабина.

Г-н Гоосенс отново отпи от бирата и кимна любезно.

— Отлично, отлично. Значи имате нужда от специалист като мен. Струва ми се, че ме чака крайно интересна задача. Каква именно карабина имате предвид?

— Типът на оръжието не е от съществено значение. По-важни са ограниченията, наложени от естеството на задачата, и намирането на карабина, която ще действа задоволително в условията на тези ограничения.

Очите на г-н Гоосенс заблестяха от удоволствие.

— Уникат — промърка той със задоволство. — Оръжие, изработено по мярка за определен човек и конкретна задача, чиито обстоятелства никога няма да се повторят. Вие сте дошли точно при нужния ви човек. Усещам предизвикателството, драги ми господине. Радвам се, че дойдохте.

Англичанина си позволи една усмивка по повод професионалната разпаленост на белгиеца.

— Аз също, Monsieur.

— А сега ми кажете, какви са споменатите ограничения?

— Основното е свързано с размерите, не с дължината, а с обема на отделните части. Магазинът и патронникът не бива да са по-големи от това… — Гостът вдигна дясната си ръка и допря върха на средния пръст о палеца си във формата на буквата О, с диаметър по-малък от шест сантиметра. — Ще рече, че няма да е самозарядна пушка, тъй като газовата камера е по-голяма от това и поради същата причина няма място за пружината. Вероятно ще трябва да е еднозарядна карабина.

Г-н Гоосенс гледаше в тавана, а съзнанието му попиваше думите на посетителя и изграждаше образа на пушка с изключително тънки работни части.

— Продължавайте, продължавайте — промърмори той.

— От друга страна, ръчката на затвора не може да се дърпа встрани, както е при „Маузер“ 7,92 или „Лий Енфийлд“ 303. Затворът трябва да се издърпва назад към рамото с помощта на палеца и показалеца, за да може патронът да се вкара в патронника. Не бива да има предпазител, а самият спусък да бъде подвижен, за да може да се монтира непосредствено преди стрелба.

— Защо? — попита белгиецът.

— Защото целият механизъм трябва да се побира в цилиндрична кутия за съхранение и пренасяне, а самата кутия не бива да бие на око. Затова, поради причини, които ще ви обясня, диаметърът не бива да надвишава току-що посочения. Възможно ли е да се конструира подвижен спусък?

— Естествено, почти всичко е възможно. Разбира се, мога да изработя и еднозарядна карабина, която да се чупи за зареждане като ловна пушка. Това би ни позволило изобщо да премахнем затвора, но от друга страна, налага конструирането на шарнир, така че не печелим кой знае какво. Освен това подобно оръжие трябва да се изработи от а-бе. Ще трябва да струговам патронника и магазина от цяло парче метал. Нелека задача за една малка работилница, но в рамките на възможното.

— Колко време ще е необходимо? — попита Англичанина.

Белгиецът сви рамене и разпери ръце.

— Боя се, че няколко месеца.

— Не разполагам с толкова време.

— В такъв случай ще се наложи да купя оръжието от магазин и да направя някои модификации. Продължавайте моля.

— Точно така. Пушката трябва да бъде освен всичко и лека. Няма нужда от голям калибър — работата ще се свърши от куршума. Цевта да бъде къса, може би не повече от тридесет сантиметра…

— От какво разстояние ще трябва да стреляте?

— Още не е уточнено, но вероятно не повече от сто и тридесет метра.

— В главата или в гърдите?

— Вероятно в главата. Може би и в гърдите, но в главата е по-сигурно.

— Да, смъртта е по-сигурна при добро попадение — отбеляза белгиецът. — Но пък попадението в гърдите е по-вероятно. Поне при употребата на леко оръжие, с къса цев, при разстояние от сто и тридесет метра и възможни усложнения. Щом като не сте решили дали в главата или гърдите, вероятно между вас и целта ще минават хора?

— Не е изключено.

— Ще имате ли възможност да стреляте втори път, като отчетете секундите, необходими за изваждане на празната гилза, презареждане и прицелване?

— Почти сигурно не. Само ако използвам заглушител, а първият изстрел изобщо не порази целта и остане незабелязан от околните. Но аз трябва да използвам заглушител дори при пряко попадение от първия път в слепоочието, просто за да улесня измъкването си. За целта ми трябват няколко минути, преди някой да установи, дори приблизително, откъде е дошъл куршумът.

Белгиецът продължи да кима, но вече гледаше в бележника върху бюрото, а не в тавана.

— В такъв случай най-добре да използвате взривни куршуми. Ще ви приготвя няколко заедно с оръжието. Знаете какво имам предвид?

Англичанина кимна.

— Глицерин или живак?

— Живак. Много по-чисто и елегантно. Има ли още нещо около пушката?

— Страхувам се, че да. За да спестим от обема, трябва изцяло да се лишим от дървения приклад и ложата. Ще ми трябва сгъваем метален приклад като на автомата „Стен“, при това и трите му съставни части — долната, горната и раменната опора — да могат да се разглобяват на отделни стволове. И най-накрая, необходими са първокласен заглушител и оптически прицел. Те също трябва да се свалят за съхранение и пренасяне.

Белгиецът размишлява дълго, като в същото време отпиваше от бирата, докато я пресуши. Англичанина стана нетърпелив.

— Е, ще можете ли?

Г-н Гоосенс сякаш се върна от царството на мечтите. На устните му се появи извинителна усмивка.

— Простете. Поръчката е много сложна. Но мога да я изпълня. Досега винаги съм изработвал искания предмет. Всъщност това, което обрисувахте, е ловна екипировка, която трябва да се пренесе безпрепятствено през известни бариери. Трябва ви ловна пушка и вие ще я получите. Не двадесет и втори калибър, тъй като той е за зайци. Нито пък „Ремингтон“ 300, който в никой случай не би се вместил в посочените от вас ограничения за обема.

Мисля, че вече знам какво ви трябва и лесно ще мога да го купя в някой брюкселски спортен магазин. Скъпо, прецизно оръжие. Много точно, красиво изработено, при това леко и тънко. Подобни пушки се използуват за диви кози и дребни сърни, но ако се зареди с взривни куршуми, е подходящо и за едър дивеч… Кажете, моля,… ъъъ…, господинът… бавно или бързо ще се движи, или може би ще стои неподвижен?

— Неподвижен.

— Тогава няма проблеми. Изготвянето на сгъваем приклад от три отделни ствола и подвижен спусък е чисто технически проблем. Резбата за заглушителя и скъсяването на цевта с двадесет сантиметра мога да изработя сам. Обаче се губи при точността от скъсяването на цевта. Жалко, жалко. Добър стрелец ли сте?

Англичанина кимна.

— Е, тогава при наличието на оптически прицел няма да има проблеми с неподвижна фигура на сто и тридесет метра. Заглушителя аз лично ще изработя. Не е сложно приспособление, но трудно се намира в готов вид, особено с такава дължина — на ловна пушка не се слага заглушител. Впрочем, господине, споменахте нещо за цилиндрични кутии за пренасяне на оръжието в разглобен вид. Какво точно имахте предвид?

Англичанина се изправи, отиде до бюрото и се надвеси над белгиеца. Посегна към вътрешния си джоб и за миг в погледа на дребния човек се мярна страх. Той едва сега забеляза, че каквото и изражение да приемаше лицето на наемния убиец, то не засягаше очите, които бяха като замрежени от сиви ивици — струйки дим, пазещи ги от всякакво чувство. Ала Англичанина просто измъкна сребърен молив, чийто графит се показваше при завъртване.

Обърна към себе си бележника на г-н Гоосенс и светкавично бързо скицира нещо.

— Познахте ли какво е това? — попита, след като отново обърна бележника към оръжейния майстор.

— Естествено — отвърна белгиецът. Трябваше му само един поглед към точната скица.

— Добре. Значи цялата работа се състои от алуминиеви тръби, които се завинтват една към друга. В тази тук — Англичанина почука с върха на молива по скицата — ще влезе единият ствол на сгъваемия приклад. А в тази — другият. И двата са скрити в тръбите, образуващи тази част. Раменната опора е това… тук… цялото. Така че то е единствената част, изпълняваща две функции, без никакви изменения.

Тук — гостът посочи друго място от диаграмата, а очите на белгиеца се разшириха от учудване, — в най-широката част, се намира тръбата с най-голям диаметър. Тя съдържа патронника и ударника. Завинтва се към цевта без никакъв луфт. Ясно е, че щом се използува оптически прицел, няма нужда от мушка, така че цялото това се измъква с лекота от тръбата, когато тя се развие. Останалите две части — тази и тази — поемат самия прицел и заглушителя. И накрая патроните. Те трябва да се поместят в тампона най-отдолу. В сглобен вид цялата конструкция трябва да може да мине за това, на което прилича. Когато се разглоби на седемте си основни части, патроните, заглушителят, прицелът, пушката и трите елемента на сгъваемата рамка на приклада могат да се извадят и сглобят наново като най-обикновена карабина. Окей?

Дребният белгиец продължи да гледа скицата. После се надигна бавно и протегна ръка.

— Господине — промълви с уважение, — това е гениално хрумване. Неоткриваемо. И при това тъй просто. Ще бъде направено.

Англичанина не показа нито удовлетворение, нито недоволство.

— Добре — рече. — А сега сроковете. Оръжието ще ми е необходимо след около две седмици. Ще стане ли?

— Да. Мога да се сдобия с пушката за три дни. Една седмица стига за модификациите. Купуването на оптическия прицел не представлява трудност. Избора можете да предоставите на мен. Знам какво ще е нужно за разстояние от сто и тридесет метра, каквото предвиждате. Най-добре ще е сам, по собствен вкус да калибрирате оптиката. Да се изработи заглушителят, да се преработят патроните и да се изготвят контейнерите… мда, бих могъл да се справя в определения срок, ако се напъна. Все пак по-добре ще е да пристигнете ден-два по-рано, за да има време да обсъдим възникнали в последния момент въпроси. Можете ли да дойдете след дванадесет дни?

— Да, по всяко време между седмия до четиринадесетия ден, считано от днес. Но четиринадесетият ден е окончателен. До четвърти август трябва да съм се върнал в Лондон.

— На четвърти ще имате оръжието в завършен вид, ако бъдете тук на първи август за окончателно уточняване.

— Добре. А сега за разходите и хонорара ви. Имате ли представа на каква сума ще възлязат?

Белгиецът се замисли.

— За работа от това естество, за машините и приспособленията и за собствения си труд трябва да поискам хиляда английски лири. Признавам, че това надхвърля таксата за обикновена карабина. Но тук не става дума за това, а за произведение на изкуството. Мисля, че съм единственият в Европа, който може да я направи както трябва на нужното високо равнище. И аз като вас, господине, съм най-добрият в своя занаят. А най-доброто струва скъпо. Към тази сума следва да се прибавят разноските по покупката на оръжието, патроните, прицела и материалите. Да кажем… още двеста лири.

— Готово — каза Англичанина, без да се пазари.

Бръкна отново във вътрешния си джоб и извади пачка банкноти от по пет лири. Бяха скрепени двадесет по двадесет. Отдели пет снопчета и ги даде на Оръжейника.

— За да докажа сериозните си намерения — продължи спокойно, — смятам да ви оставя петстотин лири предплата и за покриване на разходите. Остатъка от седемстотин ще донеса, когато се върна след единадесет дни. Така съгласен ли сте?

— Господине — отбеляза белгиецът, като прибра ловко парите, — удоволствие е човек да има работа с професионалист, който е и джентълмен.

— Още нещо — продължи гостът, сякаш не го бяха прекъсвали. — Повече няма да се обаждате на Луис, нито ще разпитвате него или когото и да било друг за мен и истинската ми самоличност. Нито пък ще се интересувате за кого и срещу кого работя. Ако сторите нещо подобно, положително ще науча за любопитството ви. В такъв случай ще умрете. Ако при завръщането ми полицията е уведомена или усетя опит за капан, ще умрете. Ясно ли е?

Г-н Гоосенс се огорчи. Както стоеше в преддверието, той вдигна очи към Англичанина и усети студената змия на страха в стомаха си. Познаваше мнозина от главорезите на белгийския престъпен свят, които идваха при него за някакво по-необичайно оръжие или просто за краден чипонос „Колт Специал“. Бяха сурови мъже. Обаче у посетителя, дошъл от другия бряг на Ламанша, възнамеряващ да убие някаква важна и добре охранявана личност, имаше нещо хладно и неумолимо. Жертвата му нямаше да е шеф на друга банда, а голям човек, може би политик. Домакинът понечи да се възмути или да протестира, но бързо промени намеренията си.

— Господине — каза той, — нищо не искам да знам за вас. Оръжието, което ще получите, няма да има сериен номер. За мен е по-важно онова, което ще сторите, да не насочи търсенето насам, отколкото да науча за вас нещо повече от онова, което вече знам. Желая ви приятен ден.

Чакала излезе под яркото слънце и след две пресечки хвана такси за центъра и хотел „Амиго“.

Допускаше, че за да купува оръжие, Гоосенс вероятно разполага и с фалшификатор, но предпочете да намери собствен. Отново му помогна Луис, старият познат от времето в Катанга. Не че беше кой знае колко трудно. Брюксел поддържаше стара традиция в производството на фалшиви лични документи и много чужденци оценяваха липсата на пречки в тази насока. В началото на шестдесетте години Брюксел бе и изходна точка за наемните войници — преди времето когато френски, южноафрикански и британски наемници заляха Конго. След като бизнесът в Катанга приключи, из баровете в квартала на червените фенери, се размотаваха над триста безработни „военни съветници“ от бившия режим на Чомбе, много от които разполагаха с по няколко комплекта лични документи.

С посредничеството на Луис Чакала срещна своя човек в един бар на Рю Ньов. Представи се и двамата се уединиха в едно ъглово сепаре. Чакала извади шофьорската си книжка, издадена преди две години от Лондонската община на негово име. Беше валидна още няколко месеца.

— Това — каза той на белгиеца — принадлежеше на един човек, който е вече покойник. Тъй като ми е забранено да карам кола във Великобритания, трябва ми нова първа страница със собственото ми име.

И постави пред фалшификатора паспорта с името Дуган. Човекът погледна най-напред паспорта, забеляза, че е нов, видя, че е издаден само преди три дни, и хвърли лукав поглед към Англичанина.

— Така… — промълви той и разгърна малката червена шофьорска книжка. След малко вдигна поглед. — Нищо сложно, Monsieur, британските чиновници са джентълмени. Изглежда, и през ум не им минава, че един официален документ може да бъде подправен, та не вземат кой знае какви предпазни мерки. Тази хартийка… — той чукна с пръст малкото листче, залепено върху първата страница, върху което бяха отбелязани номерът на разрешителното и имената на приносителя — може да се изготви с помощта на детски печатарски комплект. Водният знак е лесен. Няма проблеми. Това ли е всичко?

— Не, трябват ми още два документа.

— Аха. Ако позволите, стори ми се странно, че търсите среща с мен по такъв незначителен повод. И в Лондон би трябвало да има хора, способни да се справят с такава задача за няколко часа. Какви са другите документи?

Чакала ги описа най-подробно. Очите на белгиеца се присвиха замислено. Извади пакет „Bastos“^[2], предложи на Англичанина, който отказа, и запали.

— Това вече не е лесно. Френската лична карта как да е. Лесно се намират и върху тях може да се работи. Сам разбирате, за да се постигне най-добрият резултат, трябва да е оригинал. Обаче другият… Мисля, че дори не съм виждал такъв. Крайно необичайна поръчка.

Млъкна, докато Чакала поръча на минаващия край тях келнер да напълни отново чашите. Когато онзи се отдалечи, белгиецът продължи:

— И после, снимката. Няма да е лесно. Казвате, че трябва да има разлики по отношение възрастта, ръста и цвета на косите. Повечето от желаещите да получат фалшив документ настояват да се постави собствената им снимка, но да се попълнят неверни лични данни. Обаче изработването на нова снимка, без прилика със сегашния ви образ, усложнява задачата.

Отпи половината бира, като не спираше да наблюдава англичанина.

— За да се постигне това, ще трябва да се намери мъж приблизително на възрастта на собственика на откраднатите документи, който да прилича на вас поне що се отнася до формата на главата и чертите на лицето, след което да се скъси косата му до исканата от вас дължина. След това снимката трябва да се постави върху документите. Оттук нататък ваша ще е задачата да се дегизирате по такъв начин, че да приличате на въпросния мъж, а не обратното. Следите ли мисълта ми?

— Да — отвърна Чакала.

— За всичко това е нужно време. Колко още ще останете в Брюксел?

— Малко. Скоро трябва да замина, но ще се върна на първи август. Тогава мога да остана три дни. На четвъртия трябва пак да се върна в Лондон.

Белгиецът помисли още малко, вперил поглед във фотографията върху паспорта пред себе си. Накрая го затвори и го върна на Англичанина, като записа на извадено от джоба листче „Александър Джеймс Куентин Дуган“. Сетне прибра в джоба и листчето, и шофьорската книжка.

— Добре. Може да стане. Но трябва да имам добра ваша портретна снимка, както сте сега. Профил и анфас. За това трябва време. И пари. Ще се наложат допълнителни разходи… може би ще трябва да проведа съвместно операция във Франция с един колега, специалист джебчия, за да се сдобием с образец от втория документ. Разбира се, първо ще поразпитам из Брюксел, но може да се наложи да прибегнем до втория вариант…

— Колко? — прекъсна го Англичанина.

— Двадесет хиляди белгийски франка.

Чакала се замисли за миг.

— Около сто и петдесет лири стерлинги. Добре. Ще ви платя сто лири аванс, останалите накрая.

Белгиецът се надигна.

— Ами тогава да направим снимките. Аз имам собствено студио.

Взеха такси до сутеренния апартамент, отдалечен почти на два километра. Вътре имаше порутено и мърляво фотографско ателие, което според закачалката на вратата табела трябваше да е търговско предприятие, специализирано в експресно изготвяне на паспортни снимки. Витрината бе закичена с неизбежните атрибути, които обикновеният минувач би приел за върхови постижения от артистичното минало на собственика — два грозни ретуширани портрета на глуповато ухилени моми, сватбена снимка, достатъчно отблъскваща, за да нанесе удар под кръста на самата идея за брака, и две бебета. Белгиецът слезе по стъпалата към входа, отключи и покани госта си вътре.

Фотосеансът отне два часа, при което белгиецът демонстрира умение с камерата, което авторът на произведенията на витрината в никакъв случай не можеше да притежава. Отключи голям сандък в ъгъла, където имаше колекция скъпи фотоапарати, светкавици, куп принадлежности за дегизиране, включително бои, перуки, огромно разнообразие от очила и кутия с театрални гримове.

Към средата на фотосеанса на белгиеца му хрумна вариант, който правеше излишно търсенето на модел за снимките. След като изучи внимателно резултата от половинчасовите си усилия да гримира Чакала, той внезапно бръкна в сандъка и измъкна една перука.

— Какво ще кажете за това?

Перуката бе в стоманеносив цвят и с прическа en brosse^[3].

— Смятате ли, че собствената ви коса, подстригана и боядисана по този начин, ще изглежда така?

Чакала пое перуката и я огледа.

— Да опитаме и да видим как ще изглежда на снимка.

И работата стана. Половин час след като направи шест снимки на клиента, белгиецът излезе от тъмната стаичка с няколко копия в ръка. Пръсна ги върху масата. Оттам гледаше умореното лице на възрастен мъж. Кожата бе пепелявосива, а под очите личаха сенки на болка или изтощение. Мъжът нямаше нито брада, нито мустаци, но сивата коса създаваше впечатлението, че кара поне петдесетте.

— Мисля, че става — промълви най-подир белгиецът.

— Проблемът е там — отвърна Чакала, — че трябваше половин час да ме обработвате с гримове, за да се постигне този резултат. А и перуката. Самичък не бих могъл да постигна този ефект. А и светлината тук е изкуствена, докато аз ще трябва да показвам тия документи на открито.

— Нищо подобно — парира удара фалшификаторът. — Важното е не вие да сте пълно копие на снимката, а тя да прилича до голяма степен на вас. Такъв е механизмът, по който работи съзнанието на човек, който проверява документи. Той най-напред поглежда лицето, истинското лице, и едва след това иска документа. После съзира снимката. Но вече е запечатал в съзнанието си образа на човека отсреща. И това се отразява върху преценката. Той търси белези на сходство, а не обратното.

После има и друго — тази снимка е двадесет и пет на двадесет сантиметра, а в личната карта ще бъде три на четири. Трето, твърде точната прилика трябва да се избягва. Щом като картата е издадена преди години, няма начин човекът да не се е променил. На тази снимка сте с разкопчана раирана риза. Ако сте без тази конкретна риза или изобщо не сте с подобна риза, а с вратовръзка, шалче или пък пуловер с поло яка ефектът ще е коренно различен.

И накрая — нищо от онова, което извърших с външния ви вид, не може лесно да се повтори. Най-важното, разбира се, си остава косата. Тя трябва да се подстриже en brosse и да се боядиса сива, преди да се показва снимката, може би дори по-побеляла, отколкото е на снимката. За да се подсили впечатлението за старост и немощ трябва да сте и леко брадясал. След това се обръснете с наточен бръснач, но несръчно, порежете се на едно-две места — възрастните мъже често го правят. Що се отнася до цвета на кожата, той е от голямо значение. За да буди жалост, трябва да бъде сивкав, да оставя впечатление за умора, да е восъчно болнав. Можете ли да си набавите няколко парченца кордит^[4]?

Чакала бе изслушал фалшификатора с възхита, макар нищо да не промени изражението на лицето му. За втори път през този ден имаше възможност да общува с професионалист, който познаваше изтънко работата си. Отбеляза си, че трябва да се отблагодари по подобаващ начин на Луис. След като свърши работата, разбира се.

— Мога — рече предпазливо.

— Две-три парченца кордит, сдъвкани и погълнати, предизвикват след половин час гадене, което е неприятно, но не и фатално. Кожата на лицето става бледосивкава и започва да се поти. Някога използвахме този трик в казармата за освобождаване от учения и походи.

— Благодаря. А що се отнася до другото, ще можете ли да приготвите документите своевременно?

— От техническа гледна точка, несъмнено. Единственият проблем е да се намери оригинал от втория френски документ. Може би ще се наложи да побързам. Но ако дойдете в първите дни на август, мисля, че ще съм готов с всичко. Вие… ъъъ… споменахте за предплата с оглед покриване на разходите…

Чакала бръкна във вътрешния си джоб и извади пачка банкноти от по двадесет лири, които подаде на белгиеца.

— Как да се свържа с вас? — попита.

— По същия начин както тази вечер.

— Твърде е рисковано. Моя човек може да го няма или пък да не е в града. Тогава няма как да ви открия.

Белгиецът се замисли.

— В такъв случай ще чакам между шест и седем в бара, където се срещнахме днес, първите три дни на август. Ако не се явите, ще смятам сделката за анулирана.

Англичанина бе свалил перуката и триеше лицето си с кърпа, натопена в спирт за разгримиране. Мълчаливо върза вратовръзката и си облече сакото. Когато свърши, се извърна към белгиеца.

— Има някои неща, които трябва да изясня — каза тихо. Дружелюбността бе изчезнала от гласа му, а очите му бяха белезникави като мъглата над Ламанша. — Когато сте готов, ще ме чакате в бара както е уговорката. Ще ми предадете новата книжка и страницата, откъсната от старата. Също и негативите, и всички копия от сега направените снимки. Ще забравите имената на Дуган и на първоначалния собственик на тази книжка. Името за двата френски документа, които ще изготвите, можете да подберете сам, стига да е обикновено френско име. След като ми предадете документите, ще забравите и това име. Никому никога няма да споменавате за нашата работа. В случай че нарушите кое да е от тези условия, ще умрете. Разбрано ли е?

Белгиецът гледаше известно време безмълвен. През изминалите три часа бе стигнал до извода, че Англичанина е най-обикновен клиент, който желае да кара кола във Великобритания и поради свои си съображения да се маскира като мъж на средна възраст във Франция. Контрабандист, който може би прекарва наркотици или диаманти от усамотен бретонски рибарски пристан за Англия. Ала все пак приятен мъж. Сега рязко промени мнението си.

— Разбрано, Monsieur.

Миг по-късно Англичанина изчезна в нощта. След няколко преки взе такси за хотел „Амиго“, където пристигна в полунощ. Поръча си в стаята студено пиле и бутилка мозелско, изкъпа се старателно, за да отстрани и последните остатъци от грима, и си легна.

На следващата сутрин плати сметката в хотела и взе експреса за Париж.

Беше 22 юли.

 

 

Същата сутрин ръководителят на Оперативния отдел на SDECE седеше зад бюрото си и проучваше два листа хартия. Бяха копия от редовни доклади, изготвени от агенти на други отдели. Всеки лист започваше със списък на шефовете — адресати. Срещу неговото име се виждаше малка „лястовичка“. И двата доклада бяха пристигнали тази сутрин и при нормални обстоятелства полковник Ролан би ги прегледал, попил съдържанието им, съхранил някъде из бездънната си памет и след това прибрал под различните индекси на архива. Една дума обаче се повтаряше и в двата документа и това възбуди любопитството му.

Първият доклад бе междуресорен меморандум от R3 (Западна Европа), съдържащ резюме на послание, изпратено от постоянното им бюро в Рим. Ставаше дума за доклад, съгласно който Роден, Монклер и Касон продължаваха да се крият в своя най-горен етаж, все така пазени от осмината телохранители. Не бяха напускали сградата, откакто се бяха установили там на 18 юни. От Париж за Рим бяха заминали още служители, за да държат хотела под денонощно наблюдение. Инструкциите от Париж оставаха непроменени; никакви конкретни действия, само поддържане на наблюдението. Тримата в хотела бяха установили още преди три седмици система за връзка с външния свят (виж доклад на същия отдел от 30 юни) и тя се поддържаше. Функциите на куриер все така изпълняваше Виктор Ковалски. Край на съобщението.

Полковник Ролан отвори жълтеникавата папка, лежаща вдясно от бюрото до срязаната гилза от 105-милиметров снаряд, която изпълняваше ролята на обемист пепелник и дори в тоя ранен час бе до средата пълна с угарки от „Disque Bleue“^[5]. Погледът му се плъзна по доклада от 30 юни, докато попадна на онова, което търсеше.

Всеки ден, пишеше там, един от пазачите излиза от хотела и отива в Централната римска поща. Там била наета клетка за пратки „до поискване“ на името на някой си Поатие. Оасовците не бяха наели заключваща се кутия, явно от страх да не бъде отваряна. Цялата поща за върховните ръководители на организацията бе на името на Поатие и се държеше от дежурния на служба „До поискване“. Един опит да се подкупи служителят, за да предава пощата на агент на отдела, се бе провалил. Човекът бе съобщил за случилото се на своите началници и бе заменен с по-старши чиновник. Възможно бе пощата да е проверява от италианската полиция, но R3 бе инструктиран да не търси сътрудничество с италианците. Макар че опитът да се подкупи служителят се бе провалил, беше ясно, че трябва по някакъв начин да се действа. Всеки ден пощата се предаваше на пазача, някой си Виктор Ковалски, бивш капрал от командваната някога от Роден рота в Индокитай. Ковалски, изглежда, имаше фалшиви документи на името на Поатие или пък разполагаше с пълномощно за пред пощата. Когато имаше писма за пускане, изчакваше в централната зала до кутията и пет минути преди изпразването й пускаше пликовете. След това изчакваше съдържанието на кутията да бъде прибрано и отнесено във вътрешността на сградата за сортиране. Евентуалният опит за намеса в процеса на събиране или изпращане на посланията би включил известна доза насилие, а то бе изрично забранено от Париж. Понякога Ковалски провеждаше международни разговори, чрез поръчка на съответното гише, но и тук опитите да се установи избраният номер или да се подслуша разговорът продължаваха да са безуспешни. Край на съобщението.

Полковник Ролан затвори папката и взе втория доклад. Беше от Следствената полиция в Мец, в който се съобщаваше за разпита на някакъв човек след рутинна проверка в един бар. В последвалото сбиване човекът едва не убил двама полицаи. По-късно в участъка чрез пръстовите отпечатъци било установено, че е дезертьор от Чуждестранния легион на име Ласло Ковач, от унгарски произход, избягал от Будапеща след събитията от 1956 година. Ковач, поясняваше една бележка, написана от PI в Париж, бе прочут оасовски главорез, издирван от дълго време заради ролята му в поредица убийства в района на Бон и Константин в Алжир през 1961 година. В споменатия период е действал заедно с друг наемник на ОАС, все още намиращ се на свобода бивш служащ от Чуждестранния легион — Виктор Ковалски. Край на съобщението.

Ролан вече цял час мислеше за връзката между двамата. Накрая натисна копчето пред себе си и разпореди на обадилия се с „Oui, mon Colonel?“^[6] глас:

— Искам личното досие на Виктор Ковалски. Веднага.

След десет минути досието бе донесено от архива и той го изучава цял час. Няколко пъти препрочете един от параграфите. Докато други парижани, с по-малко напрегнати професии, бързаха долу по тротоара за обяд, полковник Ролан свика малко съвещание, в което взеха участие, освен него самия, личният му секретар, специалист графолог от документационната служба три етажа по-долу и двама мъжаги от собствената му Преторианска гвардия.

— Господа — заяви полковникът, — с неохотната, но неизбежна помощ на човек, който в момента отсъства, ще съставим, напишем и изпратим едно писмо.