Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (20)

20.

Чакала влезе в бара един час преди полунощ. Беше тъмно и няколко секунди той едва можеше да различи очертанията на помещението. Покрай лявата стена имаше дълъг бар с осветени огледала и бутилки отзад. Докато вратата се затваряше, барманът го наблюдаваше с нескрито любопитство.

Помещението бе продълговато и тясно по протежение на бара, с малки масички край дясната стена. Отсреща то се разширяваше и там бяха сложени по-големи маси, за по четири до шест човека. Покрай самия бар имаше редица високи столчета. Повечето от тях, както и повечето масички, бяха заети от редовната клиентела на заведението.

Разговорите около най-близките до вратата маси секнаха, докато насядалите го разглеждаха, и тишината се разпростря над помещението, понеже и останалите, уловили погледите на своите компаньони, се извърнаха да видят високата атлетична фигура до входа. Разменен бе шепот, чуха се едно-две хихикания. Чакала видя свободното столче и тръгна към него. Настани се и долови зад гърба си бърз шепот:

— Oh, regarde-moi са^[1]! Тия мускули, скъпи, ще се побъркам.

Барманът се плъзна край бара и застана срещу него да го разгледа по-добре. Карминените устни се разтегнаха в кокетна усмивка.

— Bonsoir… Monsieur.^[2]

Отзад се чу хор от смехове — повечето язвителни.

— Donnez-moi un Scotch.^[3]

Доволен, барманът се отдалечи с валсова стъпка. Мъж, мъж, мъж. Хубавичка кавга щеше да има тая вечер. Вече виждаше как в другия край на коридора „petites folles“^[4] точеха зъби. Повечето очакваха постоянните си „тъпкачи“, но някои нямаха насрочени срещи и бяха дошли на късмет. Това ново момче, мислеше си барманът, щеше да направи истинска сензация.

Клиентът до Чакала се обърна към него и го загледа с нескривано любопитство. Косата бе руса с метален блясък, старателно сресана към челото в множество островърхи кичурчета, като на млад грък от древен фриз. Но тук приликата свършваше. Очите бяха гримирани, устните в нежен коралов цвят, бузите напудрени. Гримът обаче не бе и състояние да прикрие уморените черти на застаряващ дегенерат, нито пък пустия жаден поглед.

— Tu m’invites?^[5] — Гласът наподобяваше момичешко фъфлене.

Чакала бавно поклати глава. Швестерът сви рамене и се обърна към „приятелката“ си. Продължиха шепнешком разговора, придружен от възклицания на престорен страх. Чакала бе свалил якето си и докато посягаше към чашата, подадена от бармана, мускулите по рамото и гърба му раздвижиха тениската.

Барманът бе доволен. „Дясна резба“? Не, изключено, нямаше да е тук. Нито пък тъпкач, излязъл на лов за маце, иначе защо щеше да отреже бедничката Корин, когато го помоли да я почерпи. Тоя трябва да е… О, какво чудо! Красив млад тъпкач, който търси сериозна дама да го прибере у тях. Хубав цирк предстоеше тази вечер.

Тъпкачите започнаха да пристигат към полунощ, настаняваха се в дъното, разглеждаха присъстващите, от време на време даваха знак на бармана и си шушукаха с него. Той се връщаше на мястото си и викаше някое от „момичетата“.

— Господин Пиер иска да ти каже нещо, мила. Постарай се да се представиш възможно най-добре и, за Бога, недей да плачеш като миналия път.

Чакала направи избора си малко след дванадесет. Двама мъже в дъното го наблюдаваха вече от няколко минути. Бяха на отделни маси и от време на време си хвърляха отровни погледи. И двамата бяха към края на средната възраст — единият дебел с малки очички под тлъсти клепачи и преливащи над яката тлъстини по врата. Имаше противен свински вид. Другият бе слаб и елегантен, с врат на лешояд и оплешивяващо теме, връз което грижливо бяха подредени оскъдни кичурчета коса. Носеше отлично скроен костюм с тесни панталони и сако, под чиито ръкави се подаваше крайчецът на дантела по маншетите. Имаше и надиплена копринена кърпа, артистично вързана около врата. От хората на изкуството, модата или фризьорството е, помисли си Чакала.

Дебелият повика бармана и му прошепна нещо в ухото. Една едра банкнота потъна в тесните му панталони. Той прекоси обратно помещението.

— Господинът би искал да знае дали ще пожелаете да му правите компания на чаша шампанско? — прошепна барманът и го погледна игриво.

Чакала остави уискито си.

— Кажете на господина, — отвърна ясно, за да го чуят „госпожиците“ в бара, — че не ме привлича.

Последваха ужасени възклицания, а неколцина тънки филмови красавци се смъкнаха от столчетата си край бара и приближиха да не би да пропуснат някоя дума. Очите на бармана се разшириха от недоумение.

— Той ти предлага шампанско, скъпи. Познаваме го, фрашкан е с мангизи. Излезе ти късметът.

Вместо отговор Чакала слезе от столчето, взе си чашата с уискито и бавно се насочи към другата възрастна „дама“.

— Ще разрешите ли да седна тук? — попита. — Досаждат ми.

Артистът почти припадна от удоволствие. След няколко минути дебелият, все още свъсен от нанесената му обида, напусна бара, докато неговият съперник, отпуснал непринудено старата си костелива ръка върху тази на младия американец седнал на масата му, обясняваше на новия си приятел какви абсолютно, ама абсолютно шокиращи обноски имат някои хора.

Чакала и неговият придружител излязоха от бара след един. Няколко минути преди това педалът, представил се като Жюл Бернар, го бе попитал къде се е настанил. С престорен срам той призна, че няма къде да спи и е само един студент, останал без средства и разчитащ единствено на късмета си. Що се отнася до Бернар, той просто не можа да повярва на добрата си орисия. Така се били стекли обстоятелствата, каза той на младия си приятел, че имал апартамент, много добре обзаведен и тих, тих. Живеел сам, никой никога не го безпокоял и никога не допускал да има нещо общо със съседите в блока, тъй като те били ужасно, ужасно груби в миналото. Би бил много щастлив, ако младият Мартин отседне при него, докато е в Париж. Последва ново шоу, този път на дълбока благодарност, с което Чакала прие. Преди да излязат от заведението, той се вмъкна в тоалетната (имаше само една) и след няколко минути се появи с дебело гримирани очи, напудрени бузи и начервени устни. Бернар изглеждаше много притеснен от това, но го прикри, докато бяха вътре. Отвън на тротоара обаче му каза с укор:

— Не те харесвам в тоя вид. Приличаш на ония гадни пачаври вътре. Ти си много хубаво момче. Всички тия боклуци не ти трябват.

— Съжалявам, Жюл, мислех, че така е по-добре за теб. Ще измия всичко, когато се приберем.

Донякъде успокоен, Бернар го поведе към колата си. Прие да откара новия си приятел до гара Остерлиц да си вземе багажа, преди да се приберат у дома. При първата пресечка на пътя излезе полицай и им махна да спрат. Когато наведе глава към прозореца на шофьора, Чакала включи осветлението в купето. Полицаят гледа известно време, след което се отдръпна с израз на погнуса върху лицето.

— Продължавайте — заповяда той, без да се разправя повече. И докато колата се отдалечаваше, измърмори: — Sales pedes!^[6]

Спряха ги още един път, точно пред гарата, и полицаят поиска документи. Чакала нададе прелъстителен кикот:

— Само това ли искаш? — попита дяволито.

— Чупка — каза полицаят и се отдалечи.

— Не ги дразни така — тихо каза Бернар. — Ще ни навлечеш някой арест.

Чакала си получи двата куфара от багажния гардероб само срещу един гнуслив поглед от дежурния чиновник, след което ги пъхна в багажника на Бернар.

Имаше още едно спиране по пътя към жилището. Този път бяха двама от специалните части — сержант и редник. Махнаха им да спрат само на неколкостотин метра от апартамента на Бернар. Редникът обиколи колата до прозореца на пътническото място и погледна Чакала в лицето. След това рязко се отдръпна.

— О, Господи! Къде сте тръгнали вие двамата? — изръмжа.

Чакала нацупи устни:

— А ти къде мислиш, пиленце?

Лицето на мъжа от CRS се сгърчи от отвращение.

— Гадни педали, повръща ми се от вас. Махайте се.

— Трябваше да им поискаш личните карти — обърна се сержантът към редника, когато стоповете на Бернаровата кола се изгубиха по улицата.

— Стига, старши — възрази редникът. — Търсим юнака, дето го е заврял на баронесата, а после я е очистил, а не двойка разбеснели се швестери.

 

 

Към два часа Бернар и Чакала бяха стигнали в жилището. Чакала настоя да прекара нощта върху кушетката в кабинета, а Бернар преглътна протеста си, макар тайно да надничаше през вратата на спалнята, докато младият американец се събличаше. Явно прелъстяването на нюйоркския студент с железните мускули щеше да се окаже тънка, но възбуждаща игра.

През нощта Чакала инспектира хладилника в добре обзаведената и подредена с женски вкус кухня, за да установи, че в него има достатъчно храна, за да може един човек да преживее три дни, но не и двама. Сутринта Бернар понечи да отиде за прясно мляко, но Чакала го задържа под предлог, че предпочитал кафето си с мляко от консерва. Така че прекараха сутринта в приказки, без да излизат. Чакала настоя да види по телевизията обедния осведомителен бюлетин.

Първата новина се отнасяше до издирването на лицето, убило преди четиридесет и осем часа мадам баронесата на Шалониер. Жюл Бернар изхленчи от страх:

— Ооох, не мога да понасям насилие.

В следващия миг екранът се изпълни от едно лице: симпатично младо лице с тъмнокестенява коса и очила в дебели рамки — лицето на убиеца, както съобщи говорителят, американския студент на име Марти Шулбърг. „Молим всеки, който е видял този човек или знае нещо за него…“

Бернар, който седеше на канапето, се извърна и погледна нагоре. Последната му мисъл бе, че говорителят е сбъркал — каза, че очите на Шулбърг са сини, докато очите, гледащи го иззад сграбчилите гърлото му железни пръсти, бяха сиви…

След няколко минути вратата на гардероба в антрето се затвори зад облещените и разкривени черти, разбъркана коса и провесен език на Жюл Бернар. Чакала взе едно списание от стойката в кабинета и се приготви да чака два дни…

През тези два дни Париж бе претърсван както никога дотогава. Надникнато бе във всеки хотел — от най-изисканите и скъпи до последния курварник, регистрите бяха проверени. Посетен бе всеки пансион, всички стаи, давани под наем, всички нощни приюти и общежития. Мъже в цивилни дрехи наводниха барове, ресторанти, нощни клубове, кабарета и кафенета и показваха снимката на издирвания човек на келнери, бармани и биячи, дето изхвърлят неприятни посетители от заведенията. Къщите и жилищата на всички известни симпатизанти на ОАС бяха обърнати наопаки. Над седемдесет млади мъже, напомнящи убиеца в незначителна степен, бяха задържани за разпит, за да бъдат след това освободени с формално извинение, и то само защото всичките бяха чужденци, а с чужденците човек трябва да се отнася по-любезно, отколкото с туземците.

Стотици хиляди хора, таксита и автобуси бяха спирани по улицата за проверка на документите. По всички главни входни пунктове на Париж се появиха заграждения, а любителите на нощни разходки биваха задържани по няколко пъти в разстояние на един-два километра.

Корсиканците шареха из престъпния свят, тихомълком посещаваха свърталищата на сутеньори, проститутки, педерасти, джебчии, улични побойници и всякакви мошеници с предупреждението, че всеки, укрил информация, ще си навлече гнева на Съюза с всичките възможни последици.

Сто хиляди държавни служители от най-различен ранг — от старши детективи до войници и жандарми — бяха вдигнати на крак. Предполагаемите петдесет хиляди от престъпния свят и принадлежащите му отрасли държаха под око физиономиите наоколо. Ония, които си изкарваха хляба от туристите било през деня, било нощем, бяха инструктирани да си отварят очите. Студентски кафенета, барове и дискусионни клубове, обществени сдружения и съюзи бяха напълнени с младеещи детективи. Агенциите, специализирани в настаняване на чуждестранни студенти във френски семейства на разменни начала, бяха посетени и предупредени.

Вечерта на 24 август комисар Клод Льобел, който бе прекарал съботния следобед в размотаване из градината по жилетка и кърпени панталони, бе уведомен по телефона да се яви в личния кабинет на министъра. В шест часа пристигна кола да го вземе.

Той се изненада, когато зърна министъра. Енергичният началник на целия апарат за вътрешна сигурност на Франция изглеждаше уморен и напрегнат… За последните четиридесет и осем часа сякаш бе остарял, а под очите му личаха сенки на безсъние. Посочи на Льобел едно кресло срещу бюрото, а сам се настани върху въртящ се стол, понеже обичаше да се обръща ту към прозореца с изглед към площад Бово, ту назад към бюрото.

— Не можем да го открием — съобщи кротко. — Стопи се, просто изчезна от лицето на земята. Хората от ОАС знаят къде е точно толкова, колкото и ние. В това сме напълно сигурни. В престъпния свят не са открили ни вест, ни кост. Съюзът на корсиканците смята, че той не може да е в града.

Министърът млъкна с въздишка, съзерцавайки дребничкия детектив, който премигна няколко пъти, но не каза дума.

— Струва ми се, че нито за миг не сме имали вярна представа за това що за човек преследвахте през тия две седмици. Какво ще кажете?

— Той е някъде тук — отвърна Льобел. — Какви са разпоредбите за утре?

Министърът имаше вид, като че изпитва физическа болка.

— Президентът не ще да промени нищо, нито пък дава да се внесат промени в подготвените разписания. Тази сутрин говорих с него. Така че за утре си остава, както бе обявено в печата. Ще презапали Вечния огън под Триумфалната арка в десет часа. Тържествена литургия в „Нотр Дам“ в единадесет. Съзерцания насаме в светилището на мъчениците на Съпротивата в Монвалериен в дванадесет и половина, после обратно в двореца за обяд и почивка. Една церемония следобеда — връчване Медала на Освобождението на група от десетина ветерани от Съпротивата, чиито заслуги към нея се признават с известно закъснение. Това ще стане в четири часа на площада пред гара Монпарнас. Сам избра мястото. Както ви е известно, вече са започнали да полагат основите на новата гара, която ще се издига на петстотин метра по-горе от сегашната. Там, където е сега сградата на гарата, ще построят блок за канцеларии и магазини. Ако строителството върви по план, това може да се окаже последният Ден на освобождението, в който старата фасада си остава на мястото.

— Как ще се осъществява контрол върху тълпата? — попита Льобел.

— Работим по тоя въпрос. При всички церемонии хората ще бъдат държани по-назад от всякога досега. Няколко часа предварително около мястото на събитието се монтират стоманени прегради, след което ограденото пространство се претърсва из основи, включително и канализацията. Преглежда се всяка къща, всеки апартамент. По време на всяка церемония и преди нея въоръжени наблюдатели ще следят от близките покриви срещуположните покриви и прозорци. Отвъд бариерите няма да бъде пуснат никой освен официални лица и участниците в церемонията.

Този път сме взели някои извънредни мерки. Дори корнизите на „Нотр Дам“, отвън и вътре, ще бъдат пълни с полицаи — по покрива и между кулите. Всички свещеници, участващи в литургията, псалтовете и момченцата от хора ще бъдат претърсени за скрито оръжие. Даже полицаите и хората от специалните части ще имат специални значки, които ще им бъдат раздадени утре заран, в случай, че той реши да се дегизира като служител на органите за сигурност.

През последните двадесет и четири часа тайно монтирахме бронирани прозорци на ситроена, в който ще пътува президентът. Да не се изпуснете някъде — дори самият той не бива да знае. Ще побеснее. Ще го вози Мару, както обикновено. Казано му е да кара по-бързо от обикновено в случай, че нашият приятел се опита да стреля по колата. Дюкре е подбрал група много високи офицери, с които ще се опита да огради генерала, без той да забележи.

Вън от това всеки, доближил се на по-малко от двеста метра, ще бъде обискиран. Без изключение. Това ще причини куп поразии сред дипломатическия корпус, а журналистите заплашват с революция. Всички дипломатически и журналистически пропуски ще бъдат внезапно подменени утре заран, за да бъде лишен от възможността да се представи за някой от тях. Естествено, ще бъде отстранен всеки, носещ продълговат предмет, щом го забележат. Е, имате ли други идеи?

Льобел се замисли за миг, стиснал ръце между коленете си, като ученик, който трябва да даде отговор на своя учител. В действителност той смяташе, че някои страни от управлението на Петата република стоят доста над равнището на един полицай, започнал от нула и прекарал живота си в ловене на престъпници, като просто си бе държал очите малко по-широко отворени от другите.

— Не мисля — промълви най-накрая Льобел, — че Чакала ще рискува да бъде убит. Той е наемник. Убива за пари. Иска да се измъкне и да похарчи тези пари. Разработил е плана си предварително, по време на разузнавателното си посещение тук през последните осем дни на юли. Ако хранеше някакви съмнения, било във връзка с успеха на операцията или по отношение на шансовете да се измъкне, отдавна да се е махнал.

Той си има нещо наум. И сам може да се сети, че поне в един ден от годината — Денят на освобождението — гордостта на генерал няма да му позволи да си остане у дома, независимо от заплахата срещу личността му. Вероятно би се сетил и за това, че мерките за сигурност, особено след разкриването му, ще бъдат така сериозни, както вие ги описахте, господин министър. И все пак не се оттегля.

Льобел се изправи и въпреки противоречието с протокола тръгна напред-назад из стаята.

— Не се оттегли. И няма да се оттегли. Защо? Защото смята, че е в състояние да го направи и да се измъкне. Ще рече, хрумнала му е някаква идея, за която никой досега не се е сетил. Трябва да е свързана с дистанционно възпламеняема бомба или карабина. Но една бомба може да бъде открита и всичко може да се провали. Значи е карабина. Поради тази причина е трябвало да влезе във Франция с кола. Карабината е била в колата, заварена някъде към каросерията или скрита под тапицерията.

— Но той не може да доближи Дьо Гол с пушка в ръка! — възкликна министърът. — Никой не може да го доближи, освен неколцина, които ще бъдат обискирани. По какъв начин ще вкара карабина в охраняваното пространство?

Льобел спря да се разхожда и се обърна към министъра. Сви рамене.

— Не знам. Но той смята, че ще успее, и досега не се е провалял въпреки късмета — донякъде лош, донякъде добър. Макар да бе разкрит и проследен от двете най-добри полиции в света, той е тук. С оръжие в ръка. Скрит, вероятно с нова самоличност и документи. Едно нещо е сигурно, господин министър: Където и да се намира, утре той трябва да се появи. Когато го направи, трябва да го открием, за какъвто и да се представя. А за целта е нужно едно нещо — старото детективско правило — да се държат очите отворени.

Нищо друго не мога да допълня към мерките да сигурност, господин министър. Те ми се виждат съвършени, направо непреодолими. Така че мога ли просто да се навъртам наоколо при всяка церемония и да видя дали не мога да го открия? Това е единственото, което още може да се направи.

Министърът бе разочарован. Той се бе надявал на някакъв проблясък на вдъхновение, на някакво блестящо откровение от страна на детектива, когото преди две седмици Бувие представи като най-добрия във Франция. А той предложи да си отварят очите. Министърът се надигна.

— Разбира се — каза студено. — Ще ви моля точно това да сторите, господин комисар.

 

 

По-късно същата вечер Чакала подреди такъмите си в стаята на Жюл Бернар. Върху леглото се виждаха износените черни обувки, сивите вълнени чорапи, панталоните и отворената риза, шинелът с единичната редица орденски лентички, черната барета на френския ветеран от войната Андре Мартен. Отгоре хвърли изработените в Брюксел фалшиви документи, които осигуряваха на собственика на дрехите новата му самоличност.

До тях нареди лекия колан с висяща примка, направен от здрав ширит в Лондон, и петте, приличащи на алуминиеви, стоманени тръби за приклада, патронника, цевта, заглушителя и оптическия прицел на карабината.

Край тях лежеше гуменият тампон, в който бяха пъхнати пет експлодиращи патрона.

Измъкна два от гумата и с клещите, взети от сандъчето с инструменти под умивалника, внимателно сряза носовете. От вътрешността на всеки извади намиращото се там тъничко парченце кордит. Тях прибра, а ненужните вече гилзи изхвърли в боклука. Оставаха му три патрона и те щяха да са достатъчни.

Не бе се бръснал два дни и брадата му бе покрита с къса златиста четина. Щеше да я обръсне зле с острия бръснач, купен при пристигането в Париж. Върху полицата в банята сложи тубичките от афтършейв, които в действителност съдържаха сивата боя, използвана вече веднъж за пастор Йенсен, и разтворителя. Измил бе тъмнокестенявия цвят на Марти Шулбърг и сега, седнал срещу огледалото в банята, режеше собствената си руса коса все по-ниско и по-ниско, докато от темето му застърчаха кичурчета като неподравнени косми от четка.

Увери се за последен път, че всичко необходимо за сутринта е на мястото си, после си приготви омлет, седна пред телевизора и гледа забавна програма, докато стана време за лягане.

 

 

В неделя, 25 август, жегата бе убийствена. Настъпил бе апогеят на горещата лятна вълна, точно както преди година и три дни, когато подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири и хората му направиха опит да убият Шарл дьо Гол на пътя край Пти Кламар. Макар никой от заговорниците в оная вечер през 1962 година да не знаеше това, действията им сложиха началото на поредица събития, която щеше да приключи един път завинаги едва в грейналия над празничния град следобед на тази лятна неделя.

Но докато парижани празнуваха собственото си освобождение от германците преди деветнадесет години, сред тях имаше седемдесет и пет хиляди, които се потяха в тъмносини шевиотени куртки и сака, като се опитваха да поддържат реда сред останалите. Масово бе посещението на възторжено обявените от вестниците церемонии по повод Деня на освобождението. Повечето от дошлите обаче едва можаха да зърнат държавния глава, тръгнал с горда стъпка между непробиваемите фаланги от полицаи и телохранители да изпълни задълженията си в паметните тържества.

Освен дето бе ограден от погледите на кохорта офицери и чиновници, които, макар и поласкани от поканата да бъдат в близост, не си даваха сметка, че единствената им обща черта е техният ръст и че всеки служеше като своего рода жив щит на президента, генерал Дьо Гол бе заобиколен от четиримата си телохранители.

За щастие неговото късогледство, съчетано с отказа му да слага очила пред хората, не му позволяваше да забележи, че от всяка страна го заслоняваха туловищата на Роже Тесие, Пол Комити, Ремон Сасиа и Анри Джудер.

На журналистите те бяха известни като „горилите“ и мнозина смятаха, че названието просто се дължи на външния им вид. Всъщност за начина им на придвижване съществуваше чисто практическа причина. Всеки от четиримата имаше масивен гръден кош и рамене и бе специалист по всякакъв вид борба. Напрегнатите мускули на гърба караха ръцете да се поклащат доста встрани от тялото. В добавка всеки носеше под лявата си мишница своя любим автоматичен пистолет, което още по-силно подчертаваше стойката му на горила. Движеха се с полуотворени длани, готови всеки момент да измъкнат пистолета от кобура, прикрепен към раменете, и да открият огън при първия намек за беда.

Беда обаче нямаше. Церемонията при Триумфалната арка протече по план, докато по целия амфитеатър от покриви с изглед към площад Етоал стотици мъже, клекнали зад комините, наблюдаваха и охраняваха с бинокли и пушки. Когато най-накрая президентският кортеж пое по Шанз-Елизе към „Нотр Дам“, всички въздъхнаха с облекчение и започнаха да слизат.

Същото стана и при катедралата. Обиколен от прелати и други духовници, сложили одеждите си под наблюдение, кардиналът, архиепископ на Париж, отслужи тържествена литургия. Двама мъже с карабини бяха кацнали в галерията на органа (дори архиепископът не знаеше, че са там) и наблюдаваха събраното долу множество. Сред паството имаше множество цивилни полицаи, които не коленичеха и не затваряха очи, но горещо се молеха като останалите с думите на старата полицейска молитва: „Моля ти се, Господи, не през моето дежурство!“

Неколцина зяпачи отвън, макар и на двеста метра от входа на катедралата, бяха прибрани, когато посегнаха към вътрешните си джобове. Един искаше да се почеше, друг да извади табакерата си.

И все още нищо не се случваше. Нито пукот на карабина от някой покрив, нито глух тътен от бомба. Полицаите се наблюдаваха един друг, за да се убедят, че колегата носи задължителната значка, дадена същата сутрин, та да не може Чакала да я възпроизведе и да се представи като полицай. Един от специалните части, който загуби значката си, светкавично бе задържан и отведен в близка камионетка. Отнеха му автоматичната карабина и го освободиха чак вечерта. И дори тогава стана нужда двадесет от колегите му лично да го разпознаят и да гарантират за него, с цел да убедят полицаите, че е този, за когото се представя.

Атмосферата при Монвалериен бе наелектризирана, макар президентът да не даде вид, че забелязва това (ако бе забелязал). Хората от охраната смятаха, че генералът ще е в безопасност, докато е вътре в костницата, разположена в работническото предградие. Но докато колата му завиваше из тесните улички към затвора, с намалена скорост по ъглите, наемникът би могъл да предприеме своя опит.

Всъщност по това време Чакала се намираше другаде.

 

 

На Пиер Валреми му бе дошло до гуша. Горещо му бе, куртката лепнеше към гърба му, ремъкът на автоматичната карабина жулеше рамото през прогизналия плат, мъчеше го жажда и на всичко отгоре бе време за обяд, от който знаеше, че ще трябва да се лиши. Започваше да съжалява, задето изобщо е влязъл в Специалните полицейски части.

Когато поради съкращение на щата загуби мястото си в една фабрика на Руан и чиновникът в трудовата борса му посочи закачения на стената плакат с грейнал в усмивка младеж с униформа на CRS, който обявяваше пред света, че има работа с бъдеще и възможности за интересен живот, всичко изглеждаше много добре. Униформата от снимката беше скроена като от самия Балансиага^[7]. И Валреми се записа.

Никой не бе споменал и дума за живота в казармата, приличаща на затвор, какъвто всъщност и е била в миналото. Ни дума за гонката, за нощните учения, нито за жулещата куртка от груб плат, нито за часовете висене по ъглите и хапещ студ или палеща жега, в очакване на ГОЛЕМИЯ АРЕСТ, дето никога не идваше. Документите на хората винаги си бяха в ред, делата им — най-обикновени и безобидни, и всичко това можеше да докара всекиго до пиянство.

А сега Париж, първото място, което бе посетил извън Руан. Надявал се бе да види града на светлината. Нищо подобно, не и със сержант Барбише като началник на взвода. Все същото: „Гледай тук тая ограда, Валреми. Значи стоиш до нея, наблюдаваш я, внимаваш да не я махне някой и не пускаш да мине през нея когото и да било, освен ако няма право, ясно ли е? Тая е отговорна работа, момче“.

Вярно отговорна! Като си помислиш, малко са се побъркали с тоя Ден на освобождаването на Париж, за който докараха от провинцията хиляди да подкрепят парижките части. В неговото помещение снощи имаше хора от десет различни града, а момчетата от Париж разправяха, че някой си очаквал нещо да стане, иначе за какво е цялата дандания. Приказките са си приказки. Нищо свястно не излиза от тях.

Валреми се обърна и погледна назад към улица Рен. Преградата, която охраняваше, бе част от верига през улицата, от единия ред сгради до другия, и се намираше на около двеста и петдесет метра от площад „18 юни“. Фасадата на гарата се виждаше на още сто метра след площада, а отпред бе дворът, където щеше да се проведе церемонията. В далечината различаваше в двора неколцина души, които означаваха местата на ветераните, на официалните лица и на оркестъра на Републиканската гвардия. Още три часа. Господи, нямаше ли край всичко това?

Пред заграждението започнаха да се събират първите зяпачи. Някои от тях имаха фантастично търпение, мислеше си Валреми. Като си помислиш само, да чакаш в тая жега часове наред единствено за да зърнеш на триста метра едно море от глави и да знаеш, че някъде по средата на тълпата се намира Дьо Гол. И все пак такива винаги се събираха, когато предстоеше да се появи старият Шарл.

Сто или двеста от тях вече се бяха събрали покрай бариерата, когато съзря стареца. Той куцукаше по улицата и по вида му личеше, че няма да може да измине още и половин километър. По черната му барета имаше петна от пот, а под коляното се метлееха полите на дълъг шинел. Ред медали се люшкаха с подрънкване на гърдите му. Неколцина от тълпата край бариерата го погледнаха със състрадание.

Тия дядовци винаги си носят медалите, помисли си Валреми, като че ли това е всичко, което притежават. Е, за някои от тях може би медалите наистина бяха единственото в живота. Особено когато единият ти крак е откъснат. Може би когато е бил млад, е подтичвал с двата си крака, продължаваше да разсъждава той, като наблюдаваше куцащия към него по улицата старец. А сега приличаше на смазаната стара чайка, която служителят в Специалните части бе видял при една екскурзия до крайбрежието при Кермадек.

Господи, само като си помислиш какво е да куцукаш на един крак до края на дните си, подпирайки се на алуминиева патерица… Старецът докуца до него.

— Je peux passer?^[8] — попита плахо.

— Дай да видим документите, дядка.

Старият ветеран затършува из ризата си, която плачеше за пране. Измъкна две карти. Валреми ги взе и ги прегледа. Андре Мартен, френски гражданин, петдесет и три годишен, роден в Колмар, Елзас, жител на Париж.

Другият документ бе на същия човек. В горния му край личеше надписът: „Mutile de Guerre“^[9]

Да, добре са те наредили, братче, помисли си.

Разгледа снимките на двете карти. Бяха на един и същ човек, но правени по различно време. Вдигна очи.

— Свали баретата.

Старецът я свали и замачка в ръка. Валреми сравни лицето пред себе си с това от снимките. Човекът отпред имаше болнав вид. Беше се порязал при бръсненето и върху раничките, където още личаха петънца кръв, бяха залепени парченца тоалетна хартия. Сивкаво на цвят, лицето бе лъснало от пот. Над челото във всички посоки стърчаха сиви кичурчета коса, разбъркани при свалянето на баретата. Валреми върна картите.

— Защо искаш да идеш натам?

— Там живея — отвърна старецът. — Пенсионер съм. Имам таванска стая.

Валреми отново взе документите. В личната карта бе отбелязан адресът: улица Рен 154, Париж, 6-и район. Върху близката врата стоеше номер 132. Бая далече. 154 трябва да е по-надолу. Няма забрана да се пусне един старец да си иде у тях.

— Добре, минавай. И умната! Големият Шарл ще пристигне след час-два.

Старецът се усмихна, прибра картите и почти щеше да се катурне от единствения си крак и патерицата, та Валреми посегна да го задържи.

— Знам. Един стар приятел ще си получи медала. Моя ми го връчиха преди две години… — той потупа Медала на Освобождението върху гърдите си — обаче от Министъра на въоръжените сили.

Валреми погледна медала. Значи това е Медалът на Освобождението. Прекалено мъничък, за да ти откъснат крака за него. Спомни си за властта, в която бе облечен, и кимна рязко. Старецът закуцука по-нататък. Валреми се извърна и попречи на друг, който правеше опит да мине през заграждението.

— Хайде, хайде, стига вече. Стой си там.

Последното, което видя от стария войник, бе крайчецът на шинела, изчезващ в един вход на края на улицата, до площада.

 

 

Мадам Берт вдигна сепнато очи, когато над нея се надвеси сянката. Беше мъчителен ден, с всичките тия полицаи, дето се пъхаха във всяка стая, и тя не знаеше какво щяха да кажат наемателите, ако си бяха у дома. За щастие освен трима всички бяха заминали през август на почивка.

Едва когато полицаите си отидоха, можа най-после да седне на обичайното си място във входа и спокойно да поплете. Церемонията, която трябваше да се състои на стотина метра отвъд площада, в двора на гарата, ни най-малко не я интересуваше.

— Excusez-moi, Madame^[10]… Мислех си… може би чаша вода. Много е горещо… чакам церемонията…

Видя един старец в шинел, какъвто някога носеше отдавна починалият й съпруг, окичен на гърдите под левия ревер с медали. Увиснал бе върху патерица, а под шинела се подаваше само един крак. Лицето бе измъчено и потно. Мадам Берт събра плетивото и го пъхна в джоба на престилката.

— Oh, mon pauv’ Monsieur.^[11] Толкова път да биете… и в тая жега. До церемонията има още два часа. Подранили сте… Елате, елате…

Тя забърза към стъклената врата на жилището си в дъното на входа, за да налее чаша вода. Ветеранът закуца подире й.

През шума от течащата вода тя не можа да чуе как се затвори вратата към входа. Почти не усети как по долната й челюст се плъзнаха пръстите на лявата ръка на мъжа, а ударът на събраните кокалчета току зад ухото отдясно на главата дойде съвсем неочакван. Образът на течащия кран и на пълнещата се с вода чаша избухна в хиляди черни и червени частици и отпуснатото й тяло се свлече на пода.

Чакала разкопча шинела, посегна към кръста и развърза колана с примката, която държеше десния му глезен вързан, свит към бедрото. Когато изпъна крака и отпусна схванатото коляно, лицето му се изкриви от болка. Преди да стъпи, остави няколко минути кръвта да се раздвижи в прасеца и глезена.

След пет минути ръцете и краката на мадам Берт бяха завързани с намерените под мивката канапи, а през устата й бе залепено голямо парче скоч. Пренесе я в килера и затвори вратата.

Претърси жилището и в чекмеджето на масата откри ключовете от апартаментите. Закопча отново палтото, вдигна патерицата, същата, с която бе куцал из летището на Брюксел и Милано преди дванадесет дни, и надникна навън. Входът бе пуст. Излезе от жилището, заключи след себе си и се затича по стълбите.

На шестия етаж откри апартамента на госпожица Беранже и почука. Не се чу никакъв звук. Изчака малко и отново почука. Нито от този, нито от съседния апартамент на г-н и г-жа Шарие не се чу шум. Потърси из връзката ключ с името Беранже, намери го и влезе в апартамента, като затвори и заключи след себе си.

Отиде до прозореца и надникна навън. От другата страна на улицата мъже в сини униформи заемаха позиции по покривите на сградите. Пристигнал бе точно навреме. С изпъната ръка отвори прозореца и безшумно дръпна навътре двете крила, докато застанаха успоредно на стената. След това се оттегли във вътрешността на дневната. От прозореца върху килима падаше квадратно петно светлина. То контрастираше с останалото по-тъмно пространство на помещението.

Ако застанеше извън светлия квадрат, наблюдателите отсреща нямаше да видят нищо.

Като отиде в сянката на събраната завеса до прозореца, установи, че има видимост надолу и встрани към предния двор на гарата, на сто и тридесет метра оттук. Отстъпи на осем крачки от прозореца и доста встрани от него и премести на това място холната маса, след като махна покривката и вазата с изкуствени цветя, които замести с две възглавници, взети от креслото. Това щеше да е огневата му позиция.

Смъкна шинела и запретна ръкави. Разглоби патерицата парче по парче. Отви черния гумен тампон от края й и там се показаха лъскавите капсули на останалите му три патрона. Едва сега започнаха да го напускат гаденето и изпотяването, предизвикани от поглъщането на кордита.

Отви следващата част от патерицата и от нея измъкна заглушителя. Свали втората тръбичка, за да изплюе оптическия прицел. От най-дебелата част на патерицата, където се събираха в едно двете стъбла на горната опора, освободи цевта и патронника на пушката.

Двата стоманени ствола, които, сглобени, щяха да образуват раменете на приклада, измъкна от V-образната рамка над тази тръба. Най-накрая отдели подраменната опора на патерицата, която единствена не прикриваше нищо освен сложения в тапицерията й спусък. Иначе опората бе пъхната върху приклада, както си беше, за да оформи раменната пета.

Сглоби карабината с любов и старание — патронник и цев, горна и долна част на приклада, раменна пета, заглушител и спусък. Най-накрая пъхна на мястото му оптическия прицел и го закрепи неподвижно.

Седнал на един стол зад масата, леко наведен напред, с цев, положена върху горната възглавница, той примижа в прицела. Във визьора се появи осветеният от слънцето площад отвъд прозореца и на петнадесет метра под него. През полезрението му премина главата на един от хората, които все още означаваха местата за предстоящата церемония. Чакала проследи целта. Главата изпъкваше голяма и ясно очертана. Голяма колкото оня пъпеш на горската поляна в Ардените.

Най-после удовлетворен, подреди трите патрона покрай ръба на масата като войници. С палец и показалец измъкна затвора и пъхна първия патрон в патронника. Един би следвало да стигне, но той разполагаше и с два резервни. Тикна затвора напред, докато запъне плътно дъното на гилзата, завъртя го наполовина и по тоя начин го заключи. Накрая внимателно положи пушката върху възглавницата и бръкна за цигари и кибрит.

Като дръпна дълбоко от първата цигара, Чакала се облегна назад. Оставаше му да чака още час и три четвърти.