Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vast (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

Първа част
НАЧАЛОТО

1.

Ако младият талибан имаше и най-малката представа, че телефонният разговор може да го убие, вероятно никога нямаше да го проведе. Но той нямаше представа, така че набра номера. И това го уби.

* * *

На 7 юли 2005-а четирима терористи се самовзривиха в градския транспорт в Лондон и отнесоха със себе си петдесет и двама души. Още около седемстотин бяха ранени и поне сто от тях останаха инвалиди.

Трима от терористите бяха родени във Великобритания в семейства на пакистански имигранти. Четвъртият беше ямаец по рождение, натурализиран британец, приел исляма. Той и още един бяха все още тийнейджъри, третият беше на двайсет и две, а водачът на групата — на трийсет. Мозъците и на четиримата бяха промити от фанатизирани проповедници не някъде в Третия свят, а в самото сърце на Англия.

Двайсет и четири часа след експлозията те вече бяха идентифицирани, а за домовете им бе установено, че са в или около Лийдс. Лидерът им, по професия учител на бавноразвиващи се деца, се казваше Мохамед Сидик Хан.

Докато претърсваха квартирите им, полицаите се натъкнаха на истинско съкровище, което така и не споделиха с медиите. Намерени там разписки доказваха, че единият от двамата по-възрастни атентатори е купил четири мобилни телефона с предплатени сим-карти за по двайсетина паунда. Самите телефони липсваха, но благодарение на разписките полицията вече разполагаше с номерата им и ги вкара в системата.

Изясни се още, че в края на миналата година Сидик Хан и най-близкият му сподвижник в групата, младият пенджабец Шахзад Тануир, са прекарали три месеца в Пакистан. Седмици след експлозиите Ал Джазира излъчи клип, записан от Сидик Хан малко преди смъртта му, и се доказа, че той е заснет именно в Исламабад.

Чак в края на 2006-а стана ясно, че единият от атентаторите е подарил един от чистите мобилни телефони на инструктора си в Ал Кайда, а той на свой ред го е връчил на човек от близкото обкръжение на Осама бин Ладен в скривалището им в негостоприемните планини в Южен Уазиристан. Най-вероятно джиесемът е трябвало да бъде използван само в краен случай, защото членовете на Ал Кайда са изключително предпазливи с мобилните комуникации — но по онова време е нямало как да знаят, че британският фанатик е сглупил да остави разписките върху бюрото си в Лийдс.

Щабът на Бин Ладен има четири подразделения, които отговарят съответно за операциите, финансирането, пропагандата и доктрината. Всяко от тях си има шеф и само Бин Ладен и помощникът му Айман Ал Зауахири са с по-висок чин. През септември 2006-а шеф на финансите на Ал Кайда беше египетският съратник на Зауахири — Тефик Ал Кор.

На 15 септември той се намираше в пакистанския град Пешавар и чакаше водач, който да го върне при Шейха в пещерите.

Нае четирима талибани да се грижат за сигурността му по време на краткия му престой в града. Те бяха родом от северозападните планини — област, управлявана от жестоки родове, която се простира покрай практически оставената на произвола граница, и формално бяха пакистанци, но произхождаха от вазирските племена. Предпочитаха да говорят на пущу, а не на урду, и бяха лоялни към пущуните, от които всъщност произхождат и самите вазири.

И четиримата бяха израснали в мадраси, тоест в училища, в които основно се изучава Коранът и които са под контрола на уахабитите, най-жестоката и нетолерантна секта в исляма. Не умееха нищо друго, освен да рецитират Корана, и по тази причина бяха, досущ като милионите други младежи от мадрасите, абсолютно непригодни за нормална работа. Стига племенният им главатар да им поставеше задача обаче, бяха готови да умрат, но да я изпълнят. А сега им бе заповядано да пазят този египтянин на средна възраст, който говореше пилотски арабски, но знаеше достатъчно пущу, за да се разбират.

Единият от младите талибани се казваше Абделахи. Любимата му играчка бе мобилният му телефон, но за нещастие батерията на същия точно сега беше на нула, защото не се бе сетил да я зареди.

В ранния следобед, като си даваше сметка, че е твърде опасно да отскочи до местната джамия, Ал Кор се помоли заедно с телохранителите си в апартамента, който временно обитаваха. После хапна и се оттегли за кратка почивка.

Братът на Абделахи живееше на неколкостотин километра на запад в друг фундаменталистки град — Кета. Абделахи тръпнеше от нетърпение да разбере как е болната му майка и правеше опит след опит да се обади от мобилния. Разговорът едва ли щеше да се различава от бъбренето, което всекидневно лети в ефира между петте континента. Телефонът обаче отказваше и отказваше да проработи. Друг от групичката посочи липсата на чертички върху екрана и обясни за зарядното. Тогава Абделахи видя джиесема върху куфарчето на египтянина, оставено в хола.

Този си беше напълно зареден. Абделахи реши, че няма нищо нередно да го заеме за минутка, вдигна го, набра телефона на брат си и след секунди чу сигнала „свободно“, който означаваше, че далеч, в Кета звъни.

А в Исламабад, в подземния лабиринт от стаи, където се помещава подслушвателният отдел на Пакистанския контратерористичен център, запулсира червена светлинка.

* * *

Мнозина от жителите на Хампшир я смятат за най-красивата област в Англия. На южния бряг, който се оглежда във водите на Ламанша, са разположени огромното пристанище на Саутхамптън и корабостроителницата на Портсмут. Административен център е пропитият с история Уинчестър, прочут със своята почти хилядолетна катедрала.

В самото сърце на областта, далеч от магистралите и по-големите пътища, лежи тихата долина на река Миън, край чиито брегове са разположени села и градчета, основани още от саксонците. Само една магистрала пресича долината от юг на север, а останалата й част е прорязана от лъкатушещи селски пътища, над които са надвиснали вековни дървета, оградени от живи плетове и ливади. В този земеделски кът има само няколко ниви, по-големи от четири хектара, и само няколко стопанства, по-големи от двеста. Повечето чифлици са стари постройки от гредоред, тухли и керемиди, с плевни, които се отличават с внушителни размери и старинна красота.

Мъжът, застанал на покрива на една такава плевня, виждаше като на длан долината и близкото селце Миънстоук, само на километър и нещо оттам. По времето, когато — няколко часови зони на изток — Абделахи бе зает с последното телефонно обаждане в живота си, мъжът на покрива избърса потта от челото си и внимателно продължи да пренарежда керемидите.

Може би щеше да е по-разумно да повика работници, които да опашат цялата плевня със скелета. Работата щеше да се свърши по-бързо и по-сигурно, но и щеше да му излезе много по-скъпо. Точно в това беше проблемът. Човекът беше бивш военен, пенсионирал се след двайсет и пет годишна служба и похарчил повечето получени от армията пари, за да купи мечтата си — местенце в провинцията, което най-сетне да нарече дом. Така бе стигнал до тази плевня с обор отдолу и четирите хектара земя около нея. Военните не се стискат много-много за парите, но строителните фирми в областта му бяха дали толкова високи цени, че той реши, колкото и време да му отнеме, да свърши работата сам.

Мястото беше наистина идилично. Той си представяше как ще изглежда реставрираният покрив, покрит с деветдесетте здрави процента от оригиналните керемиди. Останалите десет щеше да купи от местния магазин. Носещите дъбови греди все още бяха също толкова здрави и солидни, колкото в деня, когато бяха вдигнали покрива, но мертеците щяха да отстъпят място на по-съвременен материал.

Наум той вече разчертаваше всекидневната, кухнята, столовата и кабинета, които щеше да изгради долу, където сега имаше само няколко прашни бали слама и купчина изгнило сено. Знаеше, че ще трябва да се довери на професионалисти за електричеството и водопровода, но все пак се записа на вечерни курсове по зидарство, дърводелство и стъкларство в саутхамптънския Технически колеж.

Един ден отпред щеше да има павиран двор и зеленчукова градина, пътечката, която водеше към селския път, щеше да бъде покрита с чакъл, а на ливадата щяха да пасат овце. Всяка вечер в палатката, която бе разпънал на поляната, гален от топлия благоуханен ветрец на циганското лято, проверяваше сметките си. И се уверяваше, че с търпение и доста труд ще успее да се вмести в скромния си бюджет.

Беше четиридесет и четири годишен, мургав, с черна коса и черни очи, слаб, но изключително здрав физически. Беше човек, наситил се на всичко. На пустините и джунглите, на маларията и пиявиците, на кучия студ и ледените нощи, на отвратителната храна и скованите от болка крайници. Щеше Да си намери някаква работа наблизо, да си вземе лабрадор или поне два малки териера и, кой знае, може би да открие жената, с която да свърже живота си.

Свали още десетина керемиди, запази десетте цели, хвърли долу изпочупените — а в Исламабад червената светлинка запулсира.

* * *

Много хора са убедени, че предплатените сим-карти не правят сметки. И това наистина е така за самия потребител, които е дал парите си предварително, но не и за мобилния оператор. Освен ако телефонът не се използва в определен район, където функционира само операторът-продавач, между различните телекоми могат да се появят сметки за уреждане. За което внимават техните сървъри.

Така че, когато братът на Абделахи вдигна слушалката, за да отговори на позвъняването му, мобилният телефон се свърза с клетка, разположена на радиокула в покрайнините на Пешавар. Клетката бе собственост на Пак-Тел. Затова компютърът на Пак-Тел започна да издирва продавача на съответната сим-карта в Англия с намерението да му каже на електронния си език: „Един от твоите клиенти ползва времето и въздушното ми пространство, следователно ми дължиш еди-каква си сума“.

Но от години Пакистанският контратерористичен център (ПКЦ) изискваше от Пак-Тел и другата местна компания — Моби-Тел, да препращат всеки проведен в техните мрежи разговор към подслушвателния му отдел. А по молба на британците ПКЦ следеше няколко определени номера — единият от които току-що се бе активирал.

Дежурният сержант натисна един бутон, за да се свърже с началника си. Началникът се заслуша в разговора и попита:

— Какво казва?

Сержантът, който владееше пущу, отвърна:

— Нещо за майка си. Изглежда, разговаря с брат си.

— Откъде?

Отново кратка пауза.

— Идва от предавателя в Пешавар.

Нямаше нужда от повече обяснения. Целият разговор щеше да бъде записан за по-късен анализ. Незабавната задача бе да се локализира мобилният телефон. Дежурният майор знаеше, че това е почти невъзможна задача в рамките на един кратък разговор. Освен ако онзи идиот не държеше линията отворена достатъчно дълго.

Той натисна три клавиша на телефона върху бюрото си — кабинетът му беше високо над подземията на подслушвателния отдел — и се свърза с шефа на ПКЦ за Пешавар.

Още преди години, много преди трагичните събития на 11 септември 2001-ва, пакистанското Управление на военното разузнаване (УВР) беше буквално пренаселено от ислямистки фундаменталисти от армията. Това бе и причината за абсолютната му ненадеждност в борбата срещу талибаните и техните гости от Ал Кайда.

Но в един момент пакистанският президент Мушараф просто вече нямаше избор, освен да последва съветите на САЩ и да разчисти задния си двор. Част от програмата включваше изваждането на офицерите-радикали от военното разузнаване и преместването им в други поделения, а друга — създаване в рамките на Управлението на елитен контратерористичен център, в който да бъдат назначени млади офицери без вземане-даване с ислямисткия тероризъм, независимо колко силни са вярата и благочестивостта им.

Полковник Абдул Разак, бивш танков командир, беше един от тях. Сега той ръководеше ПКЦ в Пешавар. Прие обаждането точно в два и половина. Изслуша внимателно колегата си от столицата и попита:

— Колко продължава?

— Досега около три минути.

Кабинетът на полковник Разак бе на седемстотин метра от кулата на Пак Тел, тоест в радиуса от 800–900 метра, необходими на пеленгатора да работи най-ефективно. Полковникът се втурна към плоския покрив на сградата с двама от техниците си, за да включат антената, която да започне претърсването на града.

В Исламабад дежурният сержант се свърза с началника си:

— Разговорът приключи.

— По дяволите! — изръмжа майорът. — Три минути и четиридесет и четири секунди. Е, не можехме да очакваме много повече.

— Обаче май не го е изключил — каза сержантът.

В апартамента в Стария град на Пешавар Абделахи допусна втората си грешка. Когато чу, че египтянинът се е размърдал и всеки момент ще излезе от спалнята, той набързо приключи разговора с брат си и пъхна джиесема под една възглавница. Но забрави да го изключи. В този момент пеленгаторът на полковник Разак вече стопяваше броя на възможните локации.

И британските Специални разузнавателни служби (СРС), известни повече като МИ-6, и американското Централно разузнавателно управление (ЦРУ) по очевидни причини провеждат големи операции в Пакистан. Това е основна военна зона в битката срещу съвременния тероризъм. Една от силните страни на западния пакт винаги, още от 1945-а, е била в способността на двете агенции да работят заедно.

Имало е, разбира се, и търкания — особено покрай черната серия от предателства на британски агенти, започнала с Филби, Бърджес и Маклийн през 1951-ва.

После американците разкриха, че и самите те са давали хляб на хора, които са снасяли информация на Москва, и конфликтите между агенциите попресекнаха. Краят на Студената война през 1991-ва доведе до лишеното от мъдрост предположение у политиците и от двете страни на Атлантика, че най-сетне не само е настъпил мир, но и че той ще продължи вечно. Те не знаеха, че дълбоко в ислямския свят се ражда нова Студена война.

След 11 септември съперничеството бе напълно забравено, а с него и калните номера. Новото правило гласеше: „ако научим нещо, веднага го споделяме с вас“. И обратното. В общата битка бяха вплетени усилията и на чужди агенции, но нищо не можеше да се сравни с хармонията между агентурните мрежи на САЩ и Великобритания.

Полковник Разак познаваше представителите и на двете в града. Чувстваше се по-близък с човека на МИ-6, Брайън О’Дауд, а и издирваният телефон беше поначало британски проблем. Затова позвъни на О’Дауд.

В този момент господин Ал Кор влезе в банята и Абделахи бръкна под възглавницата, за да извади мобилния телефон и да го остави там, откъдето го беше взел — на куфарчето. С леко чувство на вина отбеляза, че телефонът все още е включен, затова мигновено го изключи. Но закъсня с осем секунди. Пеленгаторът вече беше свършил работата си.

— Как така сте го открили?! — възкликна О’Дауд. Внезапно денят му се превърна в изключителен празник.

— Няма грешка, Брайън. Обаждането дойде от апартамент в Стария град. Двама агенти вече поеха натам, за да огледат и да обмислят как да влезем.

— За кога го планираш?

— Като се стъмни. Бих предпочел два-три през нощта, но рискът е твърде голям. Дотогава пиленцето може да е изхвръкнало от клетката…

Полковник Разак беше специализирал една година във военното училище в Камбърли в Англия и много се гордееше с богатия си на идиоми речник.

— Мога ли да дойда и аз?

— Искаш ли?

— А папата католик ли е?

Разак се засмя. Шегата му хареса.

— Аз съм правоверен и няма как да знам — отвърна той. — Добре. В шест в моя кабинет. Но цивилен. Имам предвид по нашенски цивилен.

Искаше да каже, че не само няма да са униформени, но и че в Стария град и особено на чаршията Киса Хауани може да останеш незабелязан само с шалвар камеез, традиционните широки панталони и дълга блуза. Или роба с тюрбан като тези на планинците. О’Дауд трябваше да се съобрази с това.

Британският агент пристигна малко преди шест с черния си джип „Тойота Ландкрузър“ със затъмнени прозорци. Един британски „Ландроувър“ би бил по-патриотичен избор, но „Тойотата“, предпочитано превозно средство на местните фундаменталисти, по не се набиваше на очи.

Носеше бутилка „Шивас Рийгъл“, любимото питие на Абдул Разак. Веднъж дори му бе обърнал внимание върху това.

„Имам се за добър, но не чак маниакален мюсюлманин — беше отвърнал Разак. — Не докосвам свинско, но не намирам вреда в танците или хубавата пура. Да се забраняват е талибански фанатизъм, който не споделям. Що се отнася до алкохола, виното е било доста популярно по време на първите четири халифата и ако един ден в Рая бъда смъмрен от някой много по-висш от теб, ще помоля милостивия Аллах за прошка. Междувременно можеш да ми долееш“.

Може да изглежда странно офицер от танкова бригада да се превърне в отличен полицай, но Абдул Разак бе точно такъв. Беше на трийсет и шест, женен, с две деца, добре образован. Способен да разсъждава многопластово, той предпочиташе да действа тихо и ловко и приличаше по-скоро на мангуста, изправила се срещу кобра, отколкото на връхлитащ слон. Сега се надяваше да превземе апартамента, без да се стига до яростна престрелка. Затова трябваше да е невидим и безшумен.

Пешавар е древен град, а чаршията Киса Хауани е най-старата му част. Векове наред керваните, които влизали в Афганистан по едно от разклоненията на Великия път на коприната между високите назъбени стени на страховития проход Хайбер, спирали тук, за да могат и хора, и камили да отпочинат. Като всеки добър пазар, Киса Хауани винаги е предлагал стоки, които да задоволят най-елементарните човешки нужди — одеяла, шалове, килими, месингови предмети, медни съдове, храна и напитки. И все още е така.

На Киса Хауани се срещат много етноси и много езици. Опитното око ще забележи тюрбаните на афридите, вазирите, гилзаите и пакистанците, контрастиращи с високите калпаци от по-северните територии и вълнените шапки на таджиките и узбеките.

В този лабиринт от тесни улички и пътечки, по които човек може да се изплъзне на всеки преследвач, са разположени магазинчетата и сергиите на пазара за часовници, пазара за кошници, сарафите, птичия пазар и пазара на разказвачите на приказки. В имперските времена англичаните наричали Пешавар „Пикадили на Централна Азия“.

Апартаментът, идентифициран като мястото, от което се е провел телефонният разговор, беше във висока тясна постройка с орнаментирани балкони и кепенци на прозорците. Намираше се четири етажа над голям магазин за килими, разположен на улица, широка колкото за един автомобил. Заради жегите през лятото, всички сгради в Стария град на Пешавар са с плоски покриви, на които обитателите вечер могат да поемат глътка по-хладен въздух, а към горните етажи водят отворени стълбища. Полковник Разак поведе хората си към къщата, без да вдигат шум.

Изпрати четирима, всичките облечени като планинци, към покрива на друга сграда, през четири постройки от целта. Когато стигнаха там, те бавно започнаха да прескачат от покрив на покрив, докато не стигнаха до нужния. Там спряха да изчакат по-нататъшни указания. Полковникът пое с шестима души нагоре по стълбите. Всички криеха автоматични пистолети под робите си, освен водача на групата, мускулест пенджабец, който мъкнеше таран.

Когато се подредиха на площадката, полковникът му кимна, мъжът замахна с тарана и го стовари върху ключалката. Вратата отхвърча навътре и групата влетя в апартамента. Трима от мъжете на покрива се спуснаха да се присъединят към атаката, а четвъртият запази позиция, в случай че някой реши да потърси път за бягство нагоре.

Когато по-късно Брайън О’Дауд си припомняше случилото се, то му се струваше невероятно бързо и някак в мъгла. Такова бе и за обитателите на апартамента.

Ударната група нямаше представа нито колко души има вътре, нито на какво точно ще се натъкне. Можеше да е малка армия, можеше и да е семейство, което се е събрало на чай. Не знаеха дори разположението на стаите — в Лондон или Ню Йорк вероятно съхраняват архитектурните си планове, но не и в Киса Хауани. Всичко, с което разполагаше екипът, бе, че от този адрес е извършено обаждане от издирвана сим-карта.

Това, на което попаднаха, бяха четирима млади мъже, седнали пред телевизора. За секунди през главите на полицаите мина опасението, че са щурмували най-невинно домакинство. Но веднага забелязаха, че и четиримата мъже са с дълги бради, че всичките са планинци и че най-бързо окопитилият се от тях вече протяга ръка да извади оръжието си изпод робата. Точно той беше Абделахи и загина от четирите куршума от „Хеклер и Кох“ MP5, пронизали гърдите му. Останалите трима бяха обезвредени и проснати на пода, преди да могат да реагират. Полковник Разак бе дал ясни инструкции: по възможност да бъдат заловени живи.

Трясък откъм спалнята извести присъствието на пети човек. Пенджабецът бе захвърлил тарана, но и мощното му рамо бе достатъчно да изкърти вратата, през която на мига се втурнаха двама от агентите на ПКЦ, следвани от полковника. В средата на стаята беше приклекнал арабин на средна възраст с широко отворени, изпълнени със страх или омраза очи. Явно искаше да събере частите на лаптопа, който бе запратил в теракотения под в опит да го натроши, но разбра, че няма време за това, обърна се и се хвърли към широко отворения прозорец. Полковник Разак изкрещя: „Хвани го!“, ала пенджабецът не успя да го задържи. Заради жегата, египтянинът беше гол до кръста и кожата му бе потна и хлъзгава. Той дори не спря пред парапета, а направо го прескочи и се сгромоляса върху плочките дванайсет метра по-долу. За секунди около тялото му се скупчиха десетки минувачи. Финансистът на Ал Кайда просто изхриптя и умря.

В сградата и на улицата избухна хаос, хора крещяха и тичаха. Полковникът повика петдесетината униформени, които чакаха заповедите му във „Ванове“ със затъмнени стъкла на няколко преки, и те се появиха тичешком по тясната уличка, за да възстановят реда, ако това е точната дума за още по-големия хаос, който настана. Но основната им задача все пак бе изпълнена — къщата, в която се бяха разиграли драматичните събития, беше отцепена. Малко по-късно полковник Разак щеше да разпита всички съседи и на първо място хазяина — продавача на килими от партерния етаж.

Трупът на улицата бе обграден от униформени и покрит с одеяло. Чакаха носилка. Мъртвият щеше да бъде извозен до моргата в централната болница на Пешавар. Все още никой нямаше представа кой може да е този човек, предпочел смъртта пред особеното внимание, с което щяха да го посрещнат американците в лагера Баграм в Афганистан, където със сигурност щеше да бъде изпратен според негласните договорки на Исламабад и местната агентура на ЦРУ.

Полковник Разак обърна гръб на улицата и се качи в апартамента. Тримата задържани вече бяха с белезници и качулки. Щеше да се наложи да ги изкарат с въоръжен ескорт — все пак на улицата бе пълно със симпатизанти на фундаменталистите. След това полковникът щеше да се съсредоточи, най-вероятно с часове, върху претърсването на апартамента и за най-дребната улика.

По време на нахлуването Брайън О’Дауд бе изчакал на стълбището — така му бяха казали. Сега вече бе вътре и държеше счупения лаптоп. И двамата с Разак усещаха, че компютърът може да се окаже истинско съкровище. Всички паспорти, мобилни телефони, листчета — колкото и незначителни да изглеждаха, да не говорим за тримата задържани и съседите — много информация щеше да бъде отнесена оттук до някое сигурно място и проучена до най-малката подробност. Но първо лаптопът…

Мъртвият египтянин беше проявил тотална наивност в опитите си да потроши компютъра. Всъщност дори да бе пробвал да изтрие файловете му, нямаше да е достатъчно. Във Великобритания и Щатите имаше гении, които можеха да извлекат от твърдия диск всяка дума или знак, изписани от клавиатурата му.

— Жалко за този тип, който и да е той — промърмори агентът от МИ-6.

Разак изсумтя. От негова гледна точка, бе взел правилно решение. Ако бяха изчакали, заподозреният можеше и да изчезне. Ако пък беше пуснал агентите си да душат около сградата дни наред, със сигурност щяха да ги забележат, а и нямаше гаранция, че птичето пак нямаше да изхвърчи. Затова беше решил да действа твърдо и бързо и ако разполагаше с още някакви си пет секунди, тайнственият самоубиец сега щеше да е с белезници.

Сега обаче Разак трябваше да подготви съобщение за медиите, в което да се казва, че неизвестен бандит е намерил смъртта си при опит да бъде арестуван. Поне докато не разкриеха самоличността му. Ако се окажеше, че е терорист от Ал Кайда, американците щяха да настояват за шумна пресконференция, на която да разтръбят за поредния си триумф.

Полковникът още нямаше представа всъщност колко високо в йерархията бе стоял Тефик Ал Кор.

— Изглежда, ще имаш доста работа тук — обади се О’Дауд. — Нали не възразяваш да взема мерки този лаптоп благополучно да стигне до офиса ти?

За щастие, Абдул Разак имаше чувство за хумор. Без чувство за хумор никой в света на задкулисните операции нямаше да съумее да запази разсъдъка си. Думата „благополучно“ го развесели.

— Ще съм ти изключително благодарен — отговори той. — Четирима от моите хора ще те изпратят до колата. За всеки случай. А когато свърша тук, няма да е зле да довършим безнравствените си занимания с онази бутилка.

Притиснал здраво безценния товар към гърдите си, човекът на МИ-6 слезе до „Ландкрузъра“ заедно с пакистанските войници — по един отпред, отзад и от двете му страни. Техниката, която му трябваше, вече го чакаше на задната седалка, а зад волана бе шофьорът му, предан до смърт сикх, който пазеше и нея, и автомобила.

Щом „Ландкрузърът“ стигна до едно пусто място извън Пешавар, О’Дауд прикачи лаптопа към своята по-голяма и помощна „Текра“, която веднага се свърза с щабквартирата на Британската правителствена комуникационна служба (БПКС) в Челтнам, Котсуолд Хилс.

О’Дауд знаеше горе-долу как да борави с техниката, но все още се изумяваше от вълшебството на новите технологии. За няколко секунди съдържанието на харддиска прекоси киберпространството и се озова в Челтнам, на хиляди километри от Пешавар. Комуникационната служба изсмука вътрешността на лаптопа с лекотата, с която паяк изсмуква телесните течности на муха.

После О’Дауд закара преносимия компютър до щаба на ПКЦ в Пешавар и го повери в сигурни ръце. Още преди да беше стигнал дотам, от Челтнам вече бяха споделили новопридобитото съкровище с американската Агенция за национална сигурност (АНС) във Форт Мийд, Мериленд. Беше черна нощ в Пешавар, ранно утро в Котсуолд Хилс и късен следобед в Мериленд. Но това нямаше значение. Хората в БПКС и АНС не се интересуват дали навън е ден, или нощ.

И двете централи, разположени в комплекси от сгради, разпръснати в идилична провинциална среда, подслушват без почивка всички точки на земното кълбо, от полюс до полюс. Трилиони думи, изговаряни всекидневно от човечеството на петстотин езика и повече от хиляда диалекта, се прихващат, сортират, пресяват, запомнят, изхвърлят и, ако звучат по-любопитно, анализират и проследяват.

И това е само началото. Двете агенции непрестанно дешифрират стотици кодове и разполагат със специални отдели за възстановяване на изтрити файлове и разкриване на киберпрестъпления. Докато различните райони на планетата навлизаха в нов ден и нова нощ, експертите започнаха да преодоляват препятствията, които Ал Кор си мислеше, че е поставил пред евентуалните натрапници, включително да възстановяват файловете, които той бе убеден, че е изтрил.

Този процес може да бъде сравнен с работата на изкусен реставратор на картини. Най-горният слой мръсотия или допълнително наложена боя се отделя с изключително внимание от платното, за да се разкрие оригиналът отдолу. Така и „Тошибата“ на Ал Кор започна да разкрива файл след файл от тези, които той смяташе за унищожени или много добре скрити.

Разбира се, O’Дауд беше информирал предварително своя колега и началник, шефа на МИ-6 в Исламабад, че смята да придружи полковник Разак по време на акцията. От своя страна, шефът му се бе свързал с колегата си от ЦРУ. Сега и двамата жадно очакваха новини. Явно в Пешавар нямаше да се спи.

Полковник Разак се върна от Киса Хауани в полунощ с няколко плика с находки. Тримата оцелели телохранители бяха заключени в килии в подземието на ПКЦ. Той за нищо на света нямаше да позволи да ги откарат в затвора. Бягство или инсценирано самоубийство там щяха да са просто въпрос на време. В Исламабад вече имаха имената им и без съмнение се пазаряха с американското посолство и с хората на ЦРУ. Полковникът подозираше, че в крайна сметка тримата ще бъдат откарани в Баграм, където ще ги разпитват с месеци — макар че според него те дори не знаеха името на човека, когото бяха охранявали.

Издайническият мобилен телефон от Лийдс беше намерен и идентифициран. Постепенно ставаше ясно, че глупавият Абделахи просто го е използвал без разрешение. Самият Абделахи лежеше на дисекционната маса в моргата с четири куршума в гръдния кош, но с недокоснато лице. За разлика от него, трупът в съседната зала беше със смазана глава и най-добрият пластичен хирург в града се опитваше да възстанови каквото може от нея. Когато приключи работата си, направиха снимка. След още час полковник Разак се обади на O’Дауд, в гласа му звучеше зле прикрита възбуда.

Като всяка служба, която се бори с ислямистките терористични групи, ПКЦ разполага с огромна картотека снимки на заподозрени. Фактът, че Пакистан е на далечно разстояние например от Мароко, сам по себе си не означава нищо. Терористите на Ал Кайда произхождат от поне четиридесет националности и двойно по-голям брой етнически групи. И пътуват много. Разак изкара на големия плазмен екран в кабинета си всички фотоси, запаметени в компютъра, и едно лице скоро привлече вниманието му.

От заловените паспорти — единайсет фалшификата с най-високо качество — вече беше ясно, че египтянинът е пътувал доста и че често е сменял външността си. И все пак изглеждаше, че има нещо общо между намереното в архива лице, което би останало почти незабелязано в съвещателната зала на някоя американска банка и зад което в същото време се криеше омраза към всеки и всичко, което не съвпада със собствената изкривена вяра на терориста, и смазаната глава на мраморната маса в моргата.

Обаждането свари O’Дауд да закусва в компанията на колегата си от ЦРУ. Двамата зарязаха бърканите яйца и светкавично пристигнаха в сградата на ПКЦ. Взрени в лицето от архива и фотоса от моргата, те мислеха едно: „Дано да е истина…“ И двамата вече усещаха, че имат само един приоритет — да предадат на главната квартира смайващото разкритие, че човекът на дисекционната маса е не друг, а самият Тефик Ал Кор, банкерът на Ал Кайда.

По-късно сутринта един пакистански военен хеликоптер дойде да прибере всичко. Тримата затворници, оковани и с качулки на главите. Двата ковчега. Доказателствата, събрани от апартамента. Разбира се, бяха изказани хиляди благодарности, но Пешавар вече бе извън картинката. Центърът на събитията се местеше — и то бързо. Всъщност по това време той вече бе в Мериленд.

В дните, последвали катастрофата, позната днес просто като „11-и септември“, стана ясно едно — че информацията, че не само се готви нещо, а и какво точно се готви, е била налице през цялото време. И че е била налице във вида, в която обикновено се намира разузнавателната информация — не събрана и опакована в луксозен пакет, а разхвърляна на малки парчета тук-там. И че седем-осем от деветнайсетте американски агенции за разузнаване и борба с престъпността са разполагали с тези парчета. Но не са сметнали за нужно да комуникират една с друга.

След 11-и септември настъпи голямо раздвижване. Реши се, основните фигури, на които в най-ранна фаза трябва да бъде разкривана цялата налична информация, да са шест. Четирима от тях са политици: президентът, вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Двамата професионалисти са председателят на Съвета за национална сигурност Стив Хадли, който отговаря за Министерството на вътрешната сигурност и деветнайсетте агенции, и, на върха на пирамидата, директорът на националното разузнаване Джон Негропонте.

ЦРУ все още е първостепенният орган за събиране на данни извън територията на САЩ, но директорът му вече не е самотният воин, какъвто бе доскоро. Днес всеки е длъжен постоянно да изпраща рапорти нагоре, а трите основни принципа са: сортирай, сверявай, събирай. Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд е все още най-голяма — като бюджет и персонал — и най-секретна. Единствено тя не поддържа никакви контакти с обществото или медиите. И макар да функционира в мрак, тя слуша всичко, разшифрова всичко, превежда всичко и анализира всичко. Но някои от нещата, които чува, записва, сваля, разплита и изследва, са толкова неразгадаеми, че АНС често търси помощта на групи външни експерти. Една от тези групи е Съветът по Корана.

Щом съкровищата от Пешавар пристигнаха, останалите агенции също се хванаха на работа. Разпознаването на мъртвия беше сред най-важните задачи и тя се падна на ФБР. Потвърждението оттам дойде след 24 часа. Мъжът, скочил от балкона в Киса Хауани, наистина беше главният финансист на Ал Кайда и един от най-приближените на самия Осама. Връзката с него била направена от сънародника му Айман Ал Зауахири, който пръв забелязал и вербувал фанатичния банкер.

Вътрешното министерство пое единадесетте паспорта. Два от тях имаха входни и изходни печати от цяла Европа и Близкия изток. Никой не се изненада, че шест от паспортите са белгийски. Всеки беше на различно име и като се изключат личните данни, изглеждаха напълно автентични.

Белгия от доста време е слабото звено в очите на световната разузнавателна общност. От 1990-а 19 000 празни белгийски паспорта, една наистина изумителна цифра, са обявени официално за откраднати. Оказва се, че те просто са били продадени от държавни служители. 45 са изчезнали от белгийското консулство в Страсбург, Франция, а 20 — от посолството в Хага, Холандия. Двата, използвани от мароканците, които убиха водача на съпротивата срещу талибаните Ахмад Шах Масуд, бяха от Хага. Един от шестте, използвани от Ал Кор, също.

Федералната авиационна служба (ФАС) използва контактите и огромното си влияние в международната авиация и провери билетите и списъците с пътници. Беше досадно задължение, но входните и изходни печати сочеха полетите, на които трябваше да се обърне най-голямо внимание.

Бавно, но сигурно нещата почнаха да идват по местата си. Прие се, че Тефик Ал Кор очевидно е бил натоварен със задачата да събира големи суми в трудни за проследяване фондове, с които да бъдат извършени незнайни покупки. Нямаше доказателства, че той самият е купувал каквото и да е, така че явно бе вкарвал в играта трети страни. Американските власти биха дали мило и драго да разберат с кого точно се е срещал, защото дори три-четири имена можеха да помогнат за разкриването на цялата тайна мрежа в Европа и Близкия изток. САЩ впрочем беше единствената от обичайните терористични цели, която египтянинът не бе посещавал.

Големият пробив в крайна сметка се случи във Форт Мийд. От „Тошибата“, конфискувана в Пешавар, бяха свалени 73 документа. Някои от тях бяха обикновени самолетни разписания, но вече се знаеше с кои от полетите, включени в тях, Ал Кор наистина е летял. Други бяха общодостъпни финансови отчети, които явно дотолкова бяха заинтригували банкера, че си ги бе оставил за по-късен прочит. Ала и те не водеха никъде.

Повечето текстове бяха на английски, някои — на френски или немски. Беше известно, че освен родния си арабски Ал Кор е владеел отлично и трите езика. Заловените телохранители, които в момента се намираха в лагера в Баграм, разкриха, че мъжът е разговарял с тях на сносен пущу, което означаваше, че е прекарал известно време в Афганистан, макар агенциите да нямаха представа кога и къде.

Истинското безпокойство обаче бе предизвикано от арабските текстове.

Форт Мийд всъщност е голяма армейска база и се намира под командването на Министерството на отбраната. Командващият офицер в АНС задължително е бригаден генерал. Именно с него поиска среща началникът на Арабския отдел.

Отношението на АНС към арабския език през 90-те ставаше все по-внимателно, предвид разрастването на ислямисткия тероризъм, без да броим и постоянния интерес, провокиран от израело-палестинските отношения. Когато през 1993-та Рамзи Юсуф се опита да взриви Световния търговски център с камион-бомба, вниманието се повиши. А директивата след 11-и септември беше „трябва да знаем всяка дума от този език, всяка дума!“ Така че Арабският отдел се превърна в гигантска структура с хиляди преводачи, повече от които не само родени, но и образовани в арабския свят, с едва минимален процент специалисти, завършили някъде другаде.

Арабският не е просто един език. Освен класическия арабски, този на Корана, има още поне петдесет различни диалекта, използвани от над половин милиард души. Ако говорещият бърза, има особено произношение и използва специфични идиоми, ще е необходим преводач, роден и живял в същата област, за да улови всяко възможно значение и нюанс.

Нещо повече, това е цветист език, който е много описателен, ползва много ласкателства, преувеличения, сравнения, метафори. Може да бъде и много витиеват и често говорещият по-скоро оставя събеседника си сам да се досети какво е искал да му каже, вместо да му го каже направо.

— Стигнахме до последните два документа — обясни началникът на Арабския отдел. — Изглежда, са от различни автори. Смятаме, че единият може да е дело на самия Айман Ал Зауахири, а другият — на Ал Кор. В първия откриваме елементи от стила на изразяване на Зауахири, поне според речите и видеоматериалите, които имаме от него. Разбира се, при наличието на звук щяхме да сме сигурни на сто процента. Отговорът вероятно е на Ал Кор, но не разполагаме с неща, които е писал на арабски. В работата си той винаги е ползвал английски. Но и в двата документа се срещат препратки към Корана и пасажи от него. Те търсят благословията на Аллах за нещо. Вижте, разполагам с много арабисти, но финият език на Корана е особен. Коранът все пак е написан преди хиляда и четиристотин години. Затова мисля, че трябва да чуем мнението на Съвета по Корана.

Генералът кимна.

— Добре, професоре. — После погледна заместника си. — Докарай учените, Хари. Искам ги тук колкото се може по-бързо. Не приемам закъснения и извинения.