Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (13)

13.

— Нищо.

Вторият от двамата млади детективи от службата на Брин Томас затвори и последното от възложените му за преглед дела и погледна към началника си отсреща.

Колегата му също бе свършил и направил подобно заключение. Самият Томас бе готов от пет минути и стоеше до прозореца, с гръб към стаята, загледан в точещото се през мрака улично движение. За разлика от помощник-комисаря Малинсън той не разполагаше с изглед към реката и от своя първи етаж виждаше единствено автомобилния гмеж по Хорсфери Роуд. Чувствуваше се отвратително. Гърлото го болеше от цигарите, които знаеше, че не бива да пуши при силната си настинка, но от които не можеше да се откаже, особено когато бе под напрежение.

Главата го болеше от дима и безкрайните телефонни запитвания през целия следобед по повод изравяните от регистри и досиета имена. Всички отговори бяха отрицателни. Човекът се оказваше или напълно „чист“, или пък неподходящ за задачата да ликвидира френския президент.

— Добре, толкоз! — каза твърдо Томас, като се извърна от прозореца. — Направихме всичко възможно, но просто никой не подхожда на полученото описание.

— Може и да има англичанин, дето се занимава с подобен род дейност — рече единият от инспекторите, — но да го нямаме в архивите.

— Виж какво, всички са ни в архивите! — изръмжа Томас. Но не му беше приятна мисълта, че такава интересна риба като един професионален убиец би могла да съществува в неговата зона на действие, без да е регистрирана никъде, а простудата и главоболието никак не допринасяха за подобряване на настроението. Уелският му акцент проявяваше склонност да се засилва, когато бе ядосан. Тридесетте години, прекарани далеч от долините, не бяха изкоренили напълно напевните нотки.

— В края на краищата — каза другият инспектор — политическите убийци са твърде редки птици. Може и да нямаме такъв в страната. Не е много типично за англичаните в края на краищата.

Томас го изгледа кръвнишки. Той предпочиташе жителите на Обединеното кралство да бъдат наричани „британци“ и сега си помисли, че нетактично използваният от инспектора термин „англичанин“ представлява прикрит намек за възможността подобна птица да се измъти сред уелсците, шотландците или ирландците. Това обаче не бе така.

— Както и да е, прибирайте папките. Върнете ги в архива. Ще отговоря, че резултатите от задълбоченото проучване показват, че подобно лице не ни е известно. Това е всичко, което можем да направим.

— От кого беше запитването, шефе? — попита единият.

— Няма значение. Изглежда, някой си има неприятности, но не сме ние.

Двамата по-млади мъже бяха събрали материалите и тръгнаха към вратата. Имаха си семейства, при които да се приберат, а единият очакваше всеки момент за първи път да стане баща. Той пръв стигна вратата. Другият се обърна, свъсил вежди в размисъл.

— Шефе, хрумна ми нещо, докато се ровех из материалите. Ако такъв човек съществува и е от британска националност, по всяка вероятност той изобщо не би действал тук. Мисълта ми е, че дори човек като него трябва да си има някъде база. Нещо като убежище, където да се завръща. Много е възможно такъв човек да е уважавана личност в родината си.

— За какво намекваш? Нещо като Джекил и Хайд?^[1]

— Ами нещо такова. Искам да кажа, че ако някъде съществува професионален убиец като този, когото издирваме, и той представлява достатъчно сериозна заплаха, за да накара някого да положи необходимите усилия да даде ход на подобно разследване под ръководството на човек с вашето служебно положение, то въпросният убиец трябва да е голяма риба. В такъв случай трябва да има зад гърба си някоя и друга свършена работа. Иначе щеше да е никой, нали?

— Карай нататък — каза Томас, като го гледаше внимателно.

— Хрумна ми, че такъв човек вероятно би работил само извън собствената си страна. Така че не би следвало да е попаднал в полезрението на вътрешните сили за сигурност. Може би Службата го е надушила някога в миналото…

Томас обмисли идеята и бавно поклати глава.

— Остави тая работа и си върви. Аз ще напиша доклада. И направо забрави, че сме провеждали подобно разследване.

Когато обаче инспекторът си отиде, подхвърлената от него идея се загнезди в главата на Томас. Той можеше веднага да седне и да напише доклада. Напълно отрицателен. Изтеглен е празен билет. Никакви действия не биха могли да се предприемат на базата на извършените проучвания в архивите. Ами ако зад запитването на французите се крие нещо? Ако французите не са се просто подплашили, както подозираше Томас, от някой слух, засягащ скъпоценния им президент? Ако те наистина разполагаха с толкова малко, за което да се заловят, ако нямаше данни човекът да е англичанин, тогава вероятно търсеха по същия начин из целия свят. Огромна бе вероятността изобщо да няма убиец, а ако има, той да произхожда от някоя от страните с дълги традиции в областта на политическите убийства. Ами ако все пак подозренията на французите се потвърдяха? И ако човекът излезеше англичанин, макар и само по рождение?

Томас се гордееше много с репутацията на Скотланд Ярд и особено на Специалния отдел. Никога не бяха имали подобна неприятност, не бяха загубвали високопоставен чуждестранен гост, не бе имало и сянка от скандал.

Той лично трябваше да се грижи дори за онова руско копеле, шефа на КГБ Иван Серов, когато пристигна да подготвя посещението на Хрушчов, а наоколо бе пълно с балтийци и поляци, дето искаха да пречукат Серов. Един изстрел не пукна дори, макар да гъмжеше и от ченгета на Серов, а всеки от тях мъкнеше оръжие и нямаше да се поколебае да го пусне в ход.

На старши следователя Брин Томас му оставаха две години до пенсията и до уединяването в купената с Мег къщичка, с изглед през зелените морави към Бристълския канал. Най-добре да провери всичко, та да му е чиста работата.

На младини Томас беше много добър ръгбист и мнозина, играли срещу „Глемъргън“, ясно си спомняха колко не бе препоръчително предприемането на рисковани акции, когато страничен нападател беше Брин Томас. Разбира се, вече бе твърде стар за тая работа, но все още живо се интересуваше от „Лендън Уелш“ и когато можеше да се измъкне от работа, отиваше да ги гледа на „Оулд Диър Парк“ в Ричмънд. Добре познаваше всички играчи, прекарваше доста време в приказки с тях в клуба след мачове и репутацията му винаги държеше вратите отворени за него.

Играчите знаеха, че един от тях работи в Министерството на външните работи. Томас знаеше малко повече — Бари Лойд работеше в отдел под крилото на външния министър, но несвързан с Форин Офис. Това бе Секретната разузнавателна служба, наричана понякога СРС, понякога само Службата, а най-често, макар и неправилно, хората й викаха MI–6.

Томас вдигна слушалката от телефона на бюрото и поиска да го свържат.

Двамата мъже се срещнаха на чашка между осем и девет в спокойна кръчма край реката. Поприказваха си за ръгби, а Томас плати питиетата. Лойд се сещаше, че човекът от Специалния отдел не е поискал да се срещнат в крайречната кръчма само за да си приказват за една игра, чийто сезон щеше да настъпи чак след два месеца. Когато получиха чашите си и си казаха обичайното „наздраве“, Томас кимна с глава навън към терасата при кея. Там бе по-спокойно, тъй като повечето млади двойки от Челси и Фулам допиваха аперитивите си и поемаха за вечеря.

— Имам един проблем — започна Томас. — Помислих си, че евентуално можеш да помогнеш.

— Ами… стига да мога — отвърна Лойд.

Томас разказа за молбата от Париж и за празните билети, изтеглени от криминалния архив и Специалния отдел.

— Хрумна ми, че ако такъв човек изобщо съществува и при това е англичанин, той вероятно никога не би си омърсил ръцете вътре в страната. Ако някога е оставил някъде следа, може да е попаднал в полезрението на Службата.

— Службата? — спокойно попита Лойд.

— Хайде, хайде, Бари. От време на време се налага да знаем доста неща. — Гласът на Томас бе само малко по-силен от шепот. Гледани отзад, те приличаха на двама облечени в тъмни костюми мъже, които наблюдават през тъмната река светлините на южния бряг и обсъждат извършените през деня в Сити сделки. — По време на разследването около Блейк се наложи да преровим множество дела. За мнозина от Форин Офис стана ясно с какво именно се занимават. Ти бе един от тях. Работеше в неговия отдел, когато го заподозряха. Така че знам къде точно работиш.

— Ясно — каза Лойд.

— Виж какво, аз може да съм Брин Томас там в парка, но съм и старши следовател в Специалния отдел. Човек не може да си остава анонимен абсолютно за всички, нали?

Лойд гледаше в чашата си.

— Това официално искане за информация ли е?

— Не, още не мога да го направя по този начин. Френската молба е неофициална, от Льобел до Малинсън. Той не откри нищо в Централния архив и отговори, че не може да помогне, но освен това се обади и на Диксън, който пък ме накара да извърша бърза проверка. Тихомълком, нали разбираш? Понякога така трябва да се действува. Цялата работа е много деликатна. Не бива да стига до печата или нещо подобно. Най-вероятно тук във Великобритания няма с какво да се помогне на Льобел. Просто исках да опитам всички възможности и ти си последната от тях.

— Предполага се, че този човек е тръгнал срещу Дьо Гол?

— Ако се съди по разследването, трябва да е така. Французите обаче го дават твърде предпазливо. Очевидно не искат никаква гласност.

— Явно. Но защо не се обърнат направо към нас?

— Молбата за издирване е направена на базата на лични взаимоотношения. От Льобел към Малинсън. Може би френските специални служби нямат такива взаимоотношения с твоето учреждение.

Ако Лойд усети намека за прословутите лоши отношения между SDECE и Службата, той с нищо не го показа.

— За какво си мислиш? — попита след малко Томас.

— Странно — отвърна Лойд, загледан над реката. — Помниш ли случая Филби?

— Разбира се.

— Все още е отворена рана в нашата служба — заключи Лойд. — Той изчезна през Бейрут в януари 1961 година. Разбира се, работата излезе наяве едва по-късно, но предизвика голяма суматоха в Службата. Много хора бяха преместени. Трябваше да го сторим, преди да е изпял каквото знае за повечето от Арабския отдел, а и някои други. Един от хората, които трябваше да бъдат светкавично преместени, беше главният ни резидент в Карибския район. Шест месеца по-рано, преди да го пратят там, беше работил с Филби в Бейрут.

Горе-долу по същото време диктаторът на Доминиканската република, Трухильо, бе убит на един усамотен път край Сиудад Трухильо. Съгласно съобщенията бил убит от партизани — той имаше много врагове. Тогава нашият човек се върна в Лондон и известно време, докато го изпратят другаде, работихме в един кабинет. Той спомена за някакъв слух, според който колата на Трухильо била спряна с един-единствен снайперски изстрел, за да могат нападателите да разбият вратата и ликвидират човека в нея. Изстрелът е бил нещо страхотно — от сто и петдесет метра по бързо движеща се кола. Куршумът минал през малкото триъгълно стъкло откъм страната на шофьора, единственото небронирано. Иначе цялата кола била обезопасена. Шофьорът бил улучен в шията и катастрофирал. Именно в този момент изскочили партизаните. Странното в цялата работа е, че според слуха снайперистът бил англичанин.

Последва дълга пауза. Двамата мъже въртяха в ръце празните бирени чаши и гледаха над вече мастиленочерните води на Темза. И двамата си представяха суровия и сух ландшафт на далечен остров, една понесла се със сто и двадесет километра в час кола, която изскача от асфалтовата ивица върху каменистия банкет, един старец в сивобежова униформа, обшита със сърма, управлявал с желязна и безмилостна ръка своето царство в течение на тридесет години, когото извличат от купа ламарина, за да го довършат с пистолети в крайпътния прахоляк.

— Този човек… от слуховете. Имал ли е име?

— Не знам. Не си спомням. Тогава ставаше дума просто на приказки по стаите. Главите ни се бяха подпалили, та един карибски диктатор бе последното нещо, за което трябваше да се безпокоим.

— Този колега, дето ти е разправял всичко, написал ли е доклад?

— Би следвало. Такъв е редът. Само че това бе просто слух, сам разбираш. Просто слух. Нищо, за което да се заловиш. Ние работим с факти, с твърда информация.

— Но все пак някъде трябва да е било заведено?

— Предполагам — отвърна Лойд. — Твърде маловажно, чисто кръчмарски приказки в района. Такива места са пълни със слухове.

— Все пак можеш да хвърлиш един поглед в архива, а? Виж дали тоя човек има име.

Лойд се отдръпна от парапета.

— Прибери се у дома — каза той на старши следователя. — Ако има нещо, което да ти е от полза, ще ти позвъня.

Те се върнаха към бара в дъното, оставиха чашите и се насочиха към изхода.

— Ще ти бъда благодарен — каза Томас, докато се ръкуваха. — Вероятно нищо няма да излезе, но от опит глава не боли.

 

 

Докато Томас и Лойд разговаряха над водите на Темза, а Чакала допиваше последните капки забальоне в разположен на тераса на покрива милански ресторант, комисарят Клод Льобел присъстваше на първото съвещание по делото в конферентната зала на Вътрешното министерство в Париж.

Участваха същите лица, както и преди двадесет и четири часа. Начело на масата седеше министърът на вътрешните работи, а от двете й страни — началниците на отдели. В другия край бе Клод Льобел с тънка папка пред себе си. С отривисто кимване министърът даде знак за започване.

Пръв взе думата завеждащият канцеларията му. Той съобщи, че през изтеклото денонощие митничарите от всички контролно-пропускателни пунктове са били инструктирани внимателно да проверяват багажа на всеки висок и рус чужденец от мъжки пол, влизащ във Франция. Съответните служители на контраразузнаването, работещи в митниците, трябваше особено внимателно да проверяват паспортите за евентуални фалшификации. (Началникът на контраразузнаването кимна утвърдително.) Влизащите в страната туристи и бизнесмени биха могли лесно да забележат внезапното засилване на бдителността по митниците, но се смяташе, че е малко вероятно някоя от жертвите на проверките да разбере, че те се прилагат само спрямо високи руси мъже. Ако някой особено наблюдателен представител на печата зададеше въпрос, щеше да му бъде обяснено, че не става дума за нещо повече от рутинни, произволно насочени проверки. Смяташе се все пак, че въпроси няма да има.

Шефът на канцеларията докладва още нещо: постъпило бе предложение да се проучат възможностите за похищение над някой от тримата ръководители на ОАС в Рим. По дипломатически съображения Ке д’Орсе възнегодува остро против такава идея (те не бяха информирани за заговора на Чакала) и получиха подкрепата на президента (който бе наясно). Така че тази възможност за изход от затрудненията трябваше да се изключи.

Генерал Гибо от SDECE съобщи, че цялостната проверка на архивите не е довела до откриване на данни за съществуването на професионален политически убиец извън редовете на ОАС и симпатизантите й, който да не се намира под пълен контрол.

Началникът на архивите заяви, че прегледът на техните документи е дал същия резултат, и то не само по отношение на французите, но и на чужденците, правили опити да работят във вътрешността на страната.

След това докладва шефът на контраразузнаването. В 7,30 часа тази сутрин е било засечено телефонно обаждане от пощенски клон при Северната гара до хотела в Рим, в който са се настанили тримата водачи на ОАС. Откак се бяха появили там преди осем седмици, телефонистите от Международни връзки бяха инструктирани да съобщават за всички повиквания на този номер. Дежурният тази сутрин обаче се оказал мудно съобразяващ. Докато се усети, че исканият номер е в списъка му, вече бил дал връзката. Едва тогава се обадил в контраразузнаването. Все пак му стигнал умът да подслуша разговора. Съобщено било следното: „Валми за Поатие. Чакала е провален. Повтарям. Чакала е провален. Ковалски е хванат. Преди да умре, е пропял. Край.“

Известно време в стаята бе тихо.

— Как са разбрали? — тихо попита Льобел от далечния край на масата. Всички погледи се извърнаха натам, с изключение на полковник Ролан, който се бе вторачил в стената отсреща.

— По дяволите — ясно произнесе той, все още загледан в стената. Очите му се завъртяха към началника на оперативния отдел.

Полковникът излезе от своя транс.

— Марсилия — лаконично съобщи той. — За да накараме Ковалски да дойде от Рим, прибягнахме до стръв. Един стар негов приятел, наречен Жожо Гжибовски. Той има жена и дъщеря. Държахме ги в превантивен арест, докато Ковалски падне в ръцете ни. След това ги пуснахме. От Ковалски ми трябваше единствено информация за началниците му. Тогава още не знаехме за заговора на Чакала. Нямаше причина те да не разберат, че сме пипнали приятеля им. Естествено, по-късно нещата се промениха. Изглежда, полякът Жожо е съобщил на агента Валми. Съжалявам.

— Контраразузнаването успя ли да пипне Валми в пощата? — попита Льобел.

— Не, изтървахме го за минута-две благодарение глупостта на телефониста — отвърна човек от DST.

— Типичен случай на некадърност — внезапно заяви полковник Сен Клер. Няколко недружелюбни погледи се насочиха към него.

— Ние до голяма степен напредваме опипом в тъмното срещу непознат съперник — отвърна генерал Гибо. — Ако полковникът желае да се кандидатира за ръководител на операцията с всички произтичащи от това отговорности…

Полковникът от Елисейския дворец се задълбочи усърдно в папките си, сякаш те бяха далеч по-важни и свързани с по-сериозни последици от скритата заплаха, отправена от шефа на SDECE. Разбра все пак, че забележката му е неразумна.

— В известен смисъл — замислено каза министърът — може би е по-добре те да знаят, че наетият от тях убиец е провален. Сега положително ще трябва да се откажат от операцията, как смятате?

— Именно — обади се Сен Клер с намерение да се реабилитира, — министърът е прав. При това положение те трябва да са луди, за да продължат. Просто ще отзоват човека.

— Той не е точно провален — възрази спокойно Льобел. Почти бяха забравили, че и той е там. — Ние продължаваме да не знаем името му. Предупреждението може просто да го накара да вземе допълнителни мерки срещу всяка случайност. Фалшиви документи, дегизировки…

Оптимизмът, породен от забележката на министъра, помръкна. Роже Фре погледна дребния комисар с уважение.

— Мисля, че е най-добре да изслушаме доклада на комисар Льобел, господа. В края на краищата той ръководи това разследване. Ние сме тук, за да му помагаме, доколкото можем.

Подканен по този начин, Льобел изброи взетите от предната вечер насетне мерки и посочи все по-силно затвърждаващото се убеждение, подкрепено от проверките на френските архиви, че ако изобщо е регистриран, чужденецът би могъл да се намира единствено в регистрите на някоя друга полиция. Той спомена искането да му позволят проучвания в чужбина и полученото разрешение за това. Изброи поредицата лични телефонни разговори чрез Интерпол с началниците на полициите в седем държави.

— Отговорите пристигнаха в течение на днешния ден — заключи Льобел. — Ето ги: Холандия — нищо. Италия — няколко известни наемни убийци, но до един наети от мафията. Дискретни консултации между карабинерите и римския капо^[2] имат за резултат гаранцията, че никой от убийците на мафията не би извършил политическо убийство, освен ако не му се нареди, и че мафията не би се наела с ликвидирането на чуждестранен държавник. — Льобел вдигна очи. — Лично аз съм склонен да приема, че това по всяка вероятност е така.

Великобритания — нищо, обаче запитването е прехвърлено към друг отдел, Специалния, за по-нататъшно разследване.

— Мудни, както винаги — едва чуто промълви Сен Клер.

Льобел чу забележката и отново вдигна поглед.

— Но са много задълбочени нашите английски приятели. Не подценявайте Скотланд Ярд. — Продължи да чете: — Америка. Две възможности. Единият е дясната ръка на голям международен търговец на оръжие, установил се в Маями, щат Флорида. Човекът е бил отначало американски морски пехотинец, а после е работил за ЦРУ в Карибския район. Уволнен е за убийството на настроен против Кастро кубинец малко преди историята с Плая Хирон. Кубинецът е трябвало да отговаря за част от операцията. Тогава американецът бил нает от търговеца, един от неколцината използувани неофициално от ЦРУ за доставяне на оръжие за нашествениците. Счита се, че е отговорен за две катастрофи с неизяснени обстоятелства, случили се по-късно с конкуренти на неговия работодател в бизнеса с оръжие. Бизнесът явно е на живот и смърт. Човекът се казва Чарлс (Чък) Арнолд. В момента ФБР го издирва.

Втората възможност, посочена от ФБР, е Марко Вителино, в миналото личен телохранител на един от нюйоркските гангстерски шефове — Албърт Анастейжа, застрелян на бръснарския стол през октомври 1957 година. Вителино тогава избягал от Америка, опасявайки се за собствения си живот. Установил се в Каракас, Венецуела. Направил там опит да се включи самостоятелно в престъпния бизнес, но без особен успех. Изолиран бил от местния гангстерски свят. ФБР е на мнение, че ако е банкрутирал напълно, би могъл да предложи услугите си на чужда организация за извършване на убийство, ако цената го удовлетвори.

В помещението цареше пълна тишина. Четиринадесетте останали слушаха, без да отронват звук.

— Белгия — една възможност. Убиец психопат, в миналото от антуража на Чомбе в Катанга. Експулсиран от войските на ООН след залавянето му през 1962 година. Не е могъл да се завърне в Белгия поради наличието на два висящи процеса за убийство, по които е бил заподозрян. Наемник, но интелигентен. Името му е Жюл Беранже. Смята се, че също е емигрирал в Централна Америка. Белгийската полиция продължава да изяснява сегашното му местонахождение.

Германия — едно предположение. Ханс-Дитер Касел, бивш майор от СС, търсен от две държави за военни престъпления. След войната живял в Западна Германия под чуждо име и работил като наемен убиец за ОДЕССА, нелегалната организация на бивши служащи от СС. Съществуват подозрения, че е бил замесен в убийствата на двама леви социалисти от следвоенната политическа сцена, които призовавали правителството да засили разследването на военни престъпления. По-късно самоличността му като Касел била разкрита, но успял да се измъкне в Испания, след като получил информация, че са по следите му, заради което бил уволнен високопоставен полицейски служител. Смята се, че сега се е оттеглил от активна дейност и живее в Мадрид…

Льобел отново вдигна очи от папката.

— Този човек обаче трябва да е възстаричък за подобна задача. Вече е на петдесет и седем.

И накрая, Южна Африка. Една възможност. Професионален наемник. Име: Пийт Шайпер. Също от най-доверените убийци на Чомбе. Нищо черно на бяло срещу него, но е нежелан в страната. Снайперист от класа, с предпочитание към единични убийства. За последен път е видян при експулсирането му от Конго след провалилото се разцепление на Катанга в началото на тази година. Смята се, че все още се мотае някъде из Западна Африка. Специалният отдел в ЮАР продължава издирването.

Комисарят млъкна и вдигна поглед. Четиринадесетте около масата го гледаха с безизразни очи.

— Разбира се — додаде Льобел, — всичко това е твърде несигурно. Преди всичко опитах само в седемте най-вероятни страни. Чакала би могъл да се окаже швейцарец, австриец или някакъв друг. Освен това три от седемте държави отговориха, че нищо не са открили. Може и да грешат. Чакала може да е италианец, холандец или англичанин. Или пък южноафриканец, белгиец, немец или американец, но да не е сред регистрираните. Търсим напосоки с надеждата да се натъкнем на нещо.

— Голите надежди няма да ни отведат далече — заяде се Сен Клер.

— Може би полковникът има да предложи нещо ново? — любезно се поинтересува Льобел.

— Лично аз вярвам, че човекът е бил предупреден — каза Сен Клер с леден тон. — Сега, когато неговият план е станал известен, той в никакъв случай не може и да се добере до президента. Колкото и да са обещали да платят на тоя Чакал, Роден и хората му ще си поискат парите обратно и ще отменят операцията.

— Вие „вярвате“, че човекът е бил предупреден — вметна инспекторът, — само че вярата не е много далеч от надеждата. Засега бих предпочел да продължа разследването.

— Докъде е стигнало това разследване, господин комисар? — попита министърът.

— В момента, господин министър, съответните служби започват да изпращат по телекса цялостните досиета. Очаквам последното да пристигне утре до обяд. Също по жицата ще пристигнат и снимки. Някои от службите продължават усилията да установят точното местонахождение на заподозрения, за да можем ние да се заемем с него.

— Смятате ли, че ще си държат езика зад зъбите? — попита Сангинети.

— Няма защо да не го сторят — отвърна Льобел. — Всяка година високопоставени полицаи от страните членки на Интерпол, отправят стотици строго секретни запитвания. Някои на неофициална, лична основа. За щастие, независимо от политическата си насоченост, всички държави са против престъпността. Така че не сме въвлечени в съперничеството, което се забелязва в по-политизирани сфери на международните отношения. Сътрудничеството между полицаите е много добро.

— Дори когато става дума за политическо престъпление? — попита Фре.

— За полицаите, господин министре, престъплението си е престъпление. По тая причина предпочетох да се свържа с чуждестранните си колеги, вместо да отправям запитвания чрез външното министерство. Без съмнение началниците на тези колеги ще трябва да научат, че е правено такова запитване, но те нямат основателна причина да ни навредят. Политическият убиец стои вън от всички световни закони.

— Но щом научат за запитването, те сами могат да си направят изводите и тайничко да се надсмиват над нашия президент — обади се Сен Клер.

— Не виждам защо. Един ден и те може да се окажат в същото положение — отвърна Льобел.

— Вие, изглежда, не разбирате много от политика, щом не си давате сметка колко много биха се зарадвали някои хора, ако научат, че президентът на Франция е попаднал на мушката на професионален убиец — каза Сен Клер. — Тази гласност бе именно онова, което президентът така настоятелно искаше да избегне.

— Това не е гласност — поправи го комисарят, — а изключително ограничена информираност, сведена до тесния кръг на шепа хора, които носят в главите си такива тайни, че ако бъдат разкрити, може като нищо да съсипят кариерата на половината политици в собствените си страни. Някои от тези хора познават изотвътре повечето подробности, свързани със системите за сигурност на Запада. Те са длъжни да ги знаят, за да могат да пазят тези системи. Ако не бяха дискретни, нямаше да заемат постовете, на които се намират.

— По-добре неколцина да знаят, че издирваме убиец, отколкото същите те да получат известие за погребението на президента — изръмжа Бувие. — Срещу ОАС се борим от две години. Инструкциите на президента гласят това да не се превръща в сензация за печата и в повод за приказки между хората.

— Господа, господа — намеси се министърът, — стига вече. Аз бях този, който разреши на комисар Льобел да направи дискретни проучвания сред ръководителите на чуждестранни полиции, след като… — той погледна към Сен Клер — след като се консултирах с президента.

Всеобщото задоволство от поражението на полковника бе едва прикрито.

— Има ли друго? — попита г-н Фре.

Ролан вдигна за миг ръка.

— Разполагаме с постоянно бюро в Мадрид — каза той. — Държим го там, тъй като в Испания има голям брой оасовски бежанци. Можем да проверим как стои въпросът с нациста Касел, без да безпокоим западногерманците. Ако не се лъжа, отношенията ни с външното министерство в Бон все още не са от най-добрите.

Намекът за отвличането на Аргу през февруари и последвалият гняв на Бон предизвика няколко усмивки. Фре повдигна вежди към Льобел.

— Благодаря ви — каза детективът. — Би било добре, ако успеете да откриете този човек. За останалите няма нищо, освен да помоля всички служби да продължат да ми помагат както през последните двадесет и четири часа.

— Тогава до утре, господа — каза министърът енергично и се изправи, като си събра документите. Заседанието свърши.

На стълбите отвън Льобел с благодарност пое с пълни гърди мекия нощен въздух на Париж. Часовникът удари дванадесет и даде път на вторник, 13 август.

 

 

Беше малко след полунощ, когато Бари Лойд звънна на старши следователя Томас в дома му в Чизуик. Томас тъкмо се готвеше да загаси нощната лампа, решил, че човекът от Службата ще му се обади на сутринта.

— Намерих втория екземпляр от доклада, за който говорихме — каза Лойд. — Донякъде се оказах прав. Това е рутинен доклад по повод слух, който се е ширел по онова време из острова. Резолиран е с „Без последствие“ почти веднага след представянето му. Както казах, тогава бяхме затънали до гуша в други неща.

— Споменава ли се някакво име? — попита Томас тихо, за да не събуди жена си.

— Да, един британски бизнесмен на острова, който изчезва горе-долу по същото време. Може и нищо общо да не е имал с цялата работа, но името му се споменава в слуховете. Чарлс Калтръп.

— Благодаря ти, Бари. Ще проверя утре заран. Той затвори телефона.

Като педантичен младеж, Лойд изготви кратък доклад относно запитването и дадения от него отговор и го изпрати в администрацията. В ранните утринни часове нощният дежурен там го погледна скептично и тъй като се отнасяше до Париж, пусна го в кутията на Френския отдел при Форин Офис. Цялата кутия трябваше да се предаде лично на шефа на този отдел при пристигането му на работа същата сутрин.