Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (3)

3.

През втората половина на юни и целия месец юли на 1963 година вълна от обири на банки, бижутерски магазини и пощи разтърси Франция. Това бе нещо ново за онова време и повече не се повтори. Подробностите около престъпната вълна са днес в полицейските архиви.

Почти всекидневно от единия до другия край на страната бяха обирани банки с пистолети, ловджийски пушки с рязани цеви и автомати. Внезапните нападения над бижутери зачестиха толкова много през описания период, че местните полицаи едва успяваха да запишат показанията на някой разтреперан и често пъти окървавен ювелир, когато вече ги викаха за друг подобен случай в същия район.

При опит за съпротива бяха застреляни двама банкови чиновници, а към края на юли кризата достигна такива размери, че за първи път, при това въоръжени с автоматично оръжие, бяха призовани хората от Corps Republicain de Securite, специалните части за неутрализиране на обществени размирици, известни на всеки французин просто с инициалите CRS. За посетителите в банките стана нещо обичайно да минават край един или двама облечени в сини униформи пазачи от CRS, охраняващи фоайетата със заредени автомати.

В отговор на натиска от страна на банкери и бижутери по повод престъпната вълна полицията зачести нощните проверки, но това не даде резултат, тъй като грабителите не бяха професионални касоразбивачи, проникващи умело в банковото хранилище в малките часове на нощта, а просто главорези с маски на лицата, въоръжени и готови да стрелят и с повод, и без повод.

Най-опасното време беше през деня, когато служителите от всяка банка или магазин в страната можеха да бъдат изненадани в разгара на работата от двама-трима въоръжени и маскирани мъже и властния вик „Haut les mains!“^[1]

В края на юли при отделни нападения бяха ранени и заловени трима грабители. Те се оказаха или дребни мошеници, използващи ОАС като параван за разпалване на всеобща анархия, или дезертьори от бивше колониално поделение, които бързо признаха, че са хора на организацията. Обаче въпреки усърдните разпити, проведени в главната квартира на полицията, никой от тримата не можа да съобщи каква е причината за внезапния престъпен взрив, обхванал страната — към всеки от нападателите се обърнал неговият patron (шеф на банда), за да му посочи набелязания обект — магазин или банков клон. В крайна сметка полицията стигна до извода, че заловените не са наясно относно причините за нападенията. Обещана им бе част от плячката и като дребни риби бяха вършили каквото им наредят.

На френските власти не им трябваше много време, за да проумеят, че зад нападенията стои ОАС и че поради някаква причина организацията има остра нужда от пари. Но причината се изясни едва към средата на август, и то по съвършено друг повод. През последните две седмици на юли вълната от престъпления срещу банки и други източници на лесни пари и скъпоценни камъни се надигна достатъчно високо, за да бъде предадена в ръцете на комисар Морис Бувие, уважавания шеф на Brigade Criminelle^[2] в полицията. В неговия изненадващо малък и претрупан кабинет в главната квартира на полицията на Ке дез Орфевр 36 край Сена бе изготвена карта, върху която се отбелязваха сумите, на които възлизаха откраднатите пари и скъпоценности. Към втората половина на юли общата сума надхвърли значително два милиона нови франка или четиристотин хиляди долара. Дори след като се приспаднеше прилична сума за покриване на разходите по отделните грабежи и възнагражденията на дребните престъпници и дезертьори, които ги бяха осъществили, пак, според пресмятанията на комисаря, оставаше огромно количество пари с неясно предназначение.

През последната седмица на юни върху бюрото на генерал Гибо, ръководител на SDECE, се появи доклад от неговия резидент в Рим. Ставаше дума за това, че тримата върховни ръководители на ОАС — Марк Роден, Рьоне Монклер и Андре Касон, са се настанили заедно на най-горния етаж в един хотел близо до Виа Кондоти. В доклада се съобщаваше още, че въпреки високите цени за хотел в такъв скъп квартал тримата бяха наели за себе си целия етаж, а този под него — за телохранителите си. Охранявали ги денонощно осем особено безскрупулни бивши легионери, а те самите не си показвали носовете навън. Отначало се смяташе, че са се събрали за среща, но с течение на времето SDECE стигна до извода, че става дума за изключителни предпазни мерки, да не би да станат жертви на нова операция като тази срещу Антоан Аргу. След като генерал Гибо си позволи мрачна усмивка при мисълта за тримата първенци на терористичната организация, сврени в миша дупка в Рим, той изготви доклада си по обичайния начин. Въпреки лютата разпра, която продължаваше да трови отношенията между френското Външно министерство на Ке д’Орсе и немското Външно министерство в Бон по повод посегателството срещу неприкосновеността на германската територия (случаят в хотел „Еденволф“ от февруари предната година), Гибо имаше всички основания да е доволен от своите хора в Оперативния отдел, провели операцията. Фактът, че ръководителите на ОАС бягаха подплашени, бе сам по себе си достатъчно удовлетворителен. Генералът сподави едно неясно лошо предчувствие, докато проучваше досието на Марк Роден, и все пак си зададе въпроса защо човек като него се плаши така лесно. Големият опит в занаята и ясното съзнание за реалността в политиката и дипломацията караха генерала да си дава сметка, че вероятността да му разрешат ново отвличане бе нищожно малка. Едва много по-късно той прозря същинското значение на мерките за сигурност, предприети от тримата оасовци.

В Лондон Чакала използува последните седмици от юни и първите от юли за провеждането на внимателно обмислени мероприятия. От самия ден на завръщането си той се залови между другото и с изчитането на, кажи-речи, всяка дума, написана за Шарл дьо Гол. Просто отиде в кварталната библиотека, намери написаното за френския президент в Британската енциклопедия и извади изчерпателен списък на публикациите на тази тема.

След това разпрати писма до различни големи книжарници, като прибегна до фалшиво име и междинен адрес на Прад Стрийт в Падингтън, за да получи по пощата необходимата литература. Започна да я изучава от вечер до ранни зори в жилището си, като изграждаше в съзнанието си най-подробен портрет на обитателя на Елисейския дворец, от юношеството му до наши дни. Голяма част от информацията, събирана троха по троха, нямаше практическа стойност, обаче тук-там се прокрадваше по някой проблясък, който той внимателно нанасяше в малко тефтерче. Особено поучително се оказа томчето мемоари на самия генерал, озаглавено „Острието на сабята“ („Le Fil de l’Epee“), в което Шарл дьо Гол хвърляше обилна светлина върху собственото си отношение към живота, родината и своята съдба.

Чакала не бе нито глупав, нито бавно схващащ. Четеше жадно и педантично наблюдаваше бъдещите си действия. Притежаваше способността да запази в паметта си огромно количество информация, просто в случай, че му потрябва някой ден.

Но макар написаното от самия Дьо Гол и близките му да рисуваше все по-пълния портрет на един горд и надменен френски президент, то все още не даваше отговор на главния въпрос, който го мъчеше, откак на 15 юни прие задачата да осъществи атентата. Към края на първата седмица от юли Чакала все още не знаеше къде, кога и как да проведе „удара“. Като последна стъпка отиде в читалнята на Британския музей и след като попълни заемната бележка с поредното фалшиво име, потъна в четене на стари течения на френския всекидневник „Льо Фигаро“.

Не е известно точно в кой момент се е натъкнал на отговора, но може да се допусне с голяма вероятност, че това е станало през трите дни след седми юли. За тези три дни, като тръгна от зародиша на едно хрумване, породено от написаното от журналист през 1962 година, и след като препровери идеята си в отчетите за всички години управление на Дьо Гол от 1945-а насам, наемникът съумя да стигне до търсения отговор. Именно тогава той установи с точност кога именно, независимо от болести или лошо време, напълно презрял всякаква заплаха за собствената си безопасност, Шарл дьо Гол ще се покаже на обществено място. От този миг нататък подготовката на Чакала напусна областта на теоретическите проучвания и се насочи към изработване на същинския план.

В течение на дълги часове, излегнат в апартамента си, вперил поглед в кремавия таван, пушещ една след друга своите дълги цигари с филтър, той обмисляше проекта, докато и последната подробност зае точното си място.

Поне десетина идеи бяха обсъдени и отхвърлени, преди да се спре на окончателния вариант, като прибави към „кога“ и „къде“ отговора на въпроса „как“. Чакала си даваше сметка, че през 1963 година Дьо Гол бе не само президент на Франция, а и най-внимателно и професионално охраняваната фигура в западния свят. Неговото убийство, както показа бъдещето, щеше да е по-трудно от убийството на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. На английския наемник не беше известно например, че френски специалисти бяха получили любезно разрешение от американците да проучат мрежата от мерки за сигурност около президента Кенеди и се бяха завърнали с чувство за превъзходство спрямо американската тайна служба, която я беше разработила. Френските експерти отхвърлиха американската система и постъпката им бе оправдана, когато през ноември 1963-та Джон Кенеди бе убит в Далас от полуненормален аматьор със съмнително досие, докато Шарл дьо Гол доживя до пенсия и почина накрая в мир в собствения си дом.

Ала Чакала знаеше, че хората от службата за сигурност, срещу които бе тръгнал, са сред най-добрите в света и че целият апарат по охраната на Дьо Гол се намира в състояние на постоянна готовност, докато организацията, за която работеше, гъмжеше от издайници. Като плюс в равносметката можеше да разчита на собствената си анонимност и на твърдоглавия отказ на жертвата да сътрудничи със собствената си охрана. В уречения ден гордостта, вироглавството и пълното незачитане на заплахата срещу собствената личност щяха да накарат френския президент да излезе за няколко мига на открито, независимо от всички рискове.

Редовната машина на SAS^[3] от Копенхаген направи последен завой, нареди се успоредно с централната сграда на лондонския терминал, придвижи се още малко напред и спря. Воят на турбините продължи още няколко секунди и също замря. След минута-две трапът подходи към самолета и пътниците заслизаха, след като кимаха за сбогом на усмихващата се горе стюардеса. На площадката за посрещачи русият мъж вдигна слънчевите очила горе на челото си и долепи до очите бинокъл. Това бе шестият поред пътнически поток, подложен тази сутрин на подобно проучване, но тъй като напечената от слънцето тераса гъмжеше от посрещачи, поведението на нашия наблюдател не възбуди никакъв интерес.

Когато върху стълбата се показа осмият пътник, човекът на терасата се напрегна леко и го проследи с бинокъла. Пристигащият от Дания бе свещеник или пастор, облечен в сив духовнически костюм и с прилична на нашийник бяла якичка. Металносивата умерено дълга и добре подстригана коса бе отметната назад и го правеше да изглежда близо петдесетгодишен, макар лицето да бе по-младо. Беше висок, широкоплещест мъж и изглеждаше физически във форма. Имаше горе-долу същото телосложение като наблюдателя от терасата.

Когато пътниците влязоха в салона за паспортна и митническа проверка, Чакала прибра бинокъла в кожения калъф, провесен през рамото му, затвори го и бавно мина през стъклената врата към главната зала. След петнадесетина минути датският пастор се зададе откъм митницата с чанта и куфар в ръце. Изглежда, никой не го посрещаше и той се насочи към гишето на банката „Баркли“, за да обмени пари.

От онова, което съобщи на разпита в датската полиция след шест седмици, можеше да стане ясно, че не е забелязал русия млад англичанин, застанал до него на опашката и явно чакащ своя ред, макар и изучаващ внимателно чертите на датчанина иззад тъмните си очила. Или поне нямаше спомен за такъв човек.

Независимо от това, когато излезе от главната зала, за да вземе автобуса за терминала Кромуел Роуд, англичанинът го следваше на няколко крачки с чанта в ръка и вероятно двамата бяха пътували до Лондон в една и съща кола.

При терминала датчанинът трябваше да изчака няколко минути, за да получи куфара си от багажното ремарке на автобуса, след което се отправи покрай билетните гишета към изхода, означен със стрелки и международния надпис „Taxi“. Междувременно Чакала заобиколи автобуса, прекоси площадката и се отправи към служебния паркинг, където бе оставил колата си. Метна чантата върху седалката до себе си в открития спортен автомобил, качи се и потегли, след което спря откъм лявата страна на терминала, за да може да наблюдава незабелязан дългата верига таксита. Датчанинът се качи в третата кола, спряла пред Кромуел Роуд, и потегли към Найтсбридж. Спортният автомобил го последва.

Таксито остави разсеяния свещеник пред малък, но уютен хотел на Хаф Мун Стрийт, а спортната кола се стрелна край входа и минути по-късно спря пред свободен паркинг-автомат в по-далечния край на Кързън Стрийт. Чакала заключи чантата си в багажника, купи дневното издание на „Ивнинг Стандарт“ от будката на Шепърд Маркет и след пет минути се появи във фоайето на хотела. Трябваше да изчака още двадесет и пет минути, докато датчанинът слезе от стаята си, предаде ключа на администраторката и тръгна към ресторанта. Тя го закачи на куката и ключът се полюля известно време, а мъжът, който очевидно очакваше приятел в едно от креслата във фоайето, хвърли едно око над вестника си и забеляза, че номерът е 47. Когато след малко администраторката влезе в задната стаичка да провери дали е запазен театрален билет за един от гостите на хотела, мъжът с тъмните очила се шмугна незабелязано нагоре по стълбите.

Петсантиметровата гъвкава слюда не можа да отвори стегнатото езиче на бравата на четиридесет и седма стая, но с помощта на еластичното острие на кашорско ножче то все пак се прибра с леко щракване. Тъй като бе излязъл само да обядва, пасторът бе оставил паспорта си върху нощното шкафче до леглото. Само след тридесет секунди Чакала бе отново в коридора, оставил непокътнати пътническите чекове с надеждата, че при отсъствието на кражба властите ще се постараят да убедят датчанина, че просто е загубил някъде паспорта си. Така и стана. Доста преди датчанинът да изпие кафето си, Англичанина бе напуснал незабелязан хотела. Едва много по-късно следобед, след като внимателно претърси стаята си, озадаченият пастор съобщи на управителя за липсата на документа. Последният също претърси старателно помещението и като обърна внимание върху обстоятелството, че всичко останало е непокътнато, включително чековата книжка, призова цялото си красноречие, за да убеди объркания гост, че след като очевидно е загубил паспорта си някъде по пътя, няма защо да вика полиция в хотела. Добросърдечният датчанин, който не се чувствуваше особено уверено в чуждата страна, се съгласи, въпреки че не успя да убеди самия себе си, че вероятно именно това е станало. Така че на другия ден съобщи за загубата на паспорта си в датското Генерално консулство, получи документи, с които да се завърне в Копенхаген в края на двуседмичния си престой, и забрави цялата работа. Издалият документите консулски чиновник регистрира изгубването на паспорта на името на пастор Пер Йенсен от Санкт Кьолдскирке в Копенхаген и също изхвърли случая от съзнанието си. Датата беше 14 юли.

Два дни по-късно подобна липса забеляза и един американски студент от Сиракюз, щата Ню Йорк. Той пристигна от Ню Йорк на лондонското летище и приготви паспорта си, за да обмени първия пътнически чек на гишето на „Американ Експрес“. След това прибра получените пари в един от вътрешните джобове на якето си, а паспорта сложи в торбичка с цип, която на свой ред потъна в малка ръчна чанта. Малко по-късно, в усилието си да привлече вниманието на един носач, той остави за миг чантата на пода и след три секунди тя бе изчезнала. Студентът се оплака на носача, който го упъти към службата за жалби на компанията ПАНАМ. Те пък го отпратиха към най-близкия чиновник от службата за сигурност, който го отведе в една канцелария да изплаче болката си.

След като проведеното търсене изключи възможността някой да е взел погрешно чантата, служителят състави протокол и охарактеризира случилото се като предумишлена кражба. Високият млад американец със спортна фигура изслуша извинения и съжаления по повод дейността на джебчии и крадци на дребно по обществени места, след което бе осведомен за мерките, предприети от управата на летището, с цел да бъдат предпазени от мошеници пристигащите чужденци. Студентът дори призна любезно, че негов приятел бил ограбен по подобен начин на Централната гара в Ню Йорк.

Протоколът бе разпратен по канален път до всички участъци в голям Лондон заедно с описанието на изчезналата чанта, нейното съдържание, паспорта и останалите документи в торбичката. Всичко това бе надлежно регистрирано, но тъй като през следващите седмици не се появи и следа от чантата или съдържанието й, инцидентът бе забравен.

Междувременно Марти Шулбърг се отби в своето консулство на Гровнър Скуеър в Лондон, съобщи за кражбата на паспорта си и получи документи, с които да отлети обратно за САЩ след едномесечна почивка из високите плата на Шотландия с приятелката си, участничка в програмата за разменни студентски гостувания. В консулството кражбата бе регистрирана, съобщена в Държавния департамент във Вашингтон и надлежно забравена и от двете институции.

Никога няма да стане ясно с положителност колко пътници от пристигащите на двата терминала на лондонското международно летище са били наблюдавани с бинокъл от терасите за посрещачи в момента, когато са се показвали от кацналите самолети и са поемали надолу по траповете. Въпреки възрастовите различия двамата лишени от паспорти имаха по нещо общо. Бяха високи около метър и осемдесет, слаби, широкоплещести, синеоки и с черти като на ненатрапчивия англичанин, който ги проследяваше и ограбваше. Иначе пастор Йенсен бе четиридесет и осем годишен, с побелели коси и с очила в златни рамки, които употребяваше за четене. Марти Шулбърг беше на двадесет и пет, с кестенява коса и очила в дебели рамки, които носеше постоянно.

Чакала изучи внимателно тези две лица, седнал зад писалището в своето жилище на Саут Одри Стрийт. Още един ден му отнеха посещения в магазини за театрален реквизит, оптика и за мъжко облекло в Уест Енд, специализиран за американски дрехи, произведени главно в Ню Йорк. Снабди се и с чифт сини контактни лещи без диоптри, два чифта очила, също без диоптри — едните в златни, а другите в тежки черни рамки, цялостен комплект облекло тип небрежен американец, съставен от черни кожени маратонки, тениска и долни гащета, мръснобели панталони, тънко небесносиньо найлоново яке с цип и плетени яка и ръкавели в червено и бяло, всичко произведено в Ню Йорк. Снабди се също с духовническа бяла риза, колосана обърната яка и черен нагръдник. Етикетите им бяха внимателно отстранени.

Последното му посещение за деня го отведе в голям магазин за мъжки перуки в Челси, собственост на двама хомосексуалисти. Оттам купи комплект за боядисване на коса в умереносиво, както и друг за кестенява заедно с немногословно и точно упътване как да си служи с боите за постигане на най-естествен цвят за кратко време. Купи и няколко четчици за нанасяне на боите. Иначе, с изключение на комплекта американски дрехи, във всеки магазин купуваше само по една вещ.

На следващия ден, 18 юли, в долния край на една от вътрешните страници на „Льо Фигаро“ се появи кратко съобщение: след тежък мозъчен удар, получен в кабинета му на Ке дез Орфевр, по пътя за болницата бе починал заместник-шефът на Криминалния отдел на Следствената полиция комисар Иполит Дюпюи. Посочен бе и неговият приемник — комисар Клод Льобел, шеф на отдел „Убийства“. Предвид огромното натоварване на всички отдели през летните месеци, той щял незабавно да поеме новите си функции. Чакала, който четеше всекидневно всички пристигащи в Лондон френски вестници, прочете съобщението, понеже погледът му попадна на думата „Criminelle“ в заглавието, но не се замисли по въпроса.

Преди да започне ежедневните си наблюдения на летището, той бе решил да проведе цялата операция под чуждо име. Едно от най-лесните неща на света е човек да се сдобие с фалшив британски паспорт. Чакала тръгна по пътя, известен на всички наемници, контрабандисти и други желаещи да преминават държавни граници под чуждо име. Най-напред предприе пътуване с кола по долината на Темза в търсене на малки селища. В третото посетено от него гробище откри интересуващата го надгробна плоча — на Александър Дуган, починал през 1931-ва на две години и половина. Ако бе живяло, в този юлски ден на 1963 година детето щеше да е с няколко месеца по-възрастно от Чакала. Възрастният енорийски свещеник, когото посети в дома му, бе любезен и готов да услужи, когато научи, че гостът е любител генеалог, поставил си задачата да състави родовото дърво на семейство Дуган. Непознатият научи, че в миналото такова семейство наистина се било заселило тук. Той се поинтересува свенливо дали не би могъл да се запознае с църковния регистър, за да улесни своя труд.

Свещеникът бе самата любезност, а един комплимент по повод красотата на малката норманска постройка, притурен към дарението за нейното реставриране, затопли още повече атмосферата. От регистъра Чакала научи, че и двамата съпрузи Дуган са починали през последните седем години, изпреварени, уви, от единственото си чедо Александър, погребан в същото това гробище преди повече от три десетилетия. Чакала нехайно разгръщаше църковната книга за 1929 година, изпъстрена с раждания, женитби и смърт, докато името Дуган, написано с наклонен свещенически почерк върху страниците за месец април, привлече погледа му.

Александър Джеймс Куентин Дуган, роден на трети април 1929 г. в енорията Св. Марк, Самборн Фишли.

Посетителят записа данните, благодари словоохотливо на свещеника и си замина. Завърнал се в Лондон, Чакала се представи в Централния регистър за раждания, бракове и смърт, където един услужлив млад чиновник, без да задава въпроси, прие визитната му картичка, според която притежателят й бе съдружник в адвокатска кантора на Маркет Дрейтън в графство Шропшир. Със същото доверие бе прието и обяснението, че издирва внуците на починала наскоро клиентка, оставила им цялото си състояние. Един от внуците бил Александър Джеймс Куентин Дуган, роден на трети април 1929 година в Самборн Фишли, енория Свети Марк.

Повечето британски чиновници правят всичко, което е по силите им, за да услужат на любезно обърналия се към тях гражданин, и младшият служител в този случай не бе изключение. Една справка в регистрите показа, че въпросното дете фигурира с точно посочените от посетителя данни, но на осми ноември 1931 година загинало при катастрофа. Срещу няколко шилинга Чакала получи копия както от свидетелството за раждане, така и от смъртния акт. По пътя за вкъщи той се отби в един клон на Министерството на труда, откъдето взе паспортен формуляр, и в магазин за играчки, за да купи за петнадесет шилинга детски печатарски комплект. Накрая купи от пощата ордер на стойност една лира.

У дома попълни формуляра с точните данни на Дуган, но с описание на собствената си личност: ръст, цвят на косата и очите, а в графата „професия“ отбеляза само „Бизнесмен“. Попълни и точните имена на родителите на Дуган, които преписа от акта за раждане на детето. Като автор на заверката вписа негово преподобие Джеймс Елдъри, енорийски свещеник в Самборн Фишли, с когото бе разговарял същата сутрин и чието име бе услужливо изписано върху табелката на черковната врата. С тънко перо и разредено мастило внимателно имитира подписа на свещеника, а с помощта на печатарския комплект уверено положи до името му следния текст: „Енорийска черква «Свети Марк» в Самборн Фишли“. Копието от акта за раждане, формулярът и пощенският ордер бяха изпратени в паспортната служба на Пети Франс. Смъртният акт бе унищожен.

Чисто новият паспорт пристигна по пощата на посредническия адрес след четири дни, докато Чакала четеше утринното издание на „Льо Фигаро“. Взе си го следобед. По-късно същия ден заключи жилището и се отправи към летището, откъдето взе самолет за Копенхаген, като отново плати билета в брой, за да избегне попълването на чек. В двойното дъно на куфара, не по-дебело от списание и почти неоткриваемо, освен при най-щателен оглед, лежаха две хиляди лири стерлинги, които бе извадил същия ден от наетия сейф в хранилището на адвокатската фирма.

Посещението в Копенхаген бе кратко и делово. Преди да напусне летище Каструп, Чакала ангажира място за полета на САБЕНА^[4] до Брюксел на другия ден следобед. В датската столица бе вече късно за пазаруване, така че нае стая в „Hotel d’Angleterre“ на Конгс Ни Тров, нахрани се царски в „Седемте нации“, пофлиртува с две руси датчанки в парка Тиволи и към един часа след полунощ бе вече в леглото.

На следващия ден купи лек сив свещенически костюм от най-известния магазин за мъжко облекло в центъра на Копенхаген, чифт обикновени черни обувки, чорапи, бельо и три бели ризи с подвижни яки. Във всеки случай внимаваше стоката да има от вътрешната страна само етикети на датски производители. В случая с трите ризи, които не му трябваха, целеше да се сдобие с етикетчета, за да ги пришие към свещеническата риза, яката и нагръдника, купени в Лондон, с обяснението, че е студент теолог, комуто предстои посвещаване в духовнически сан.

Последната покупка бе датски пътеводител за по-забележителните черкви и катедрали във Франция. Обядва с обилно студено плато в ресторант край езерото в Тиволи и в три и петнадесет взе самолета за Брюксел.