Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (17)

17.

Синята алфа ромео навлезе в площада пред гарата в Юсел малко преди един през нощта. Едно кафене от другата страна на площада, точно срещу входа на гарата, бе още отворено и неколцина очакващи влаковете си среднощни пътници допиваха вътре своите кафета. Чакала прекара един гребен през косата си и се отправи покрай струпаните на терасата маси и столове към тезгяха вътре. Беше му студено — планинският въздух пронизва, когато караш с над деветдесет километра в час. Беше се схванал, ръцете и краката го боляха от шофирането през безбройните планински завои. Беше и гладен, тъй като не бе хапвал нищо след вечерята отпреди двадесет и осем часа, ако не се брои кифличката с масло за закуска.

Поръча си две намазани с масло половинки от разрязано през средата дълго тънко хлебче, наричани „тартин бьоре“, и взе от витринката на тезгяха четири сварени яйца. Поръча си и голяма чаша кафе меланж.

Докато му мажеха хляба, а кафето къкреше през филтъра, той се огледа за телефонна кабина. Нямаше, но на края на тезгяха се виждаше телефонен апарат.

— Имате ли тукашния указател? — обърна се Чакала към бармана. Все още зает, без да отрони дума, последният кимна към купчината телефонни указатели върху рафта. После промълви:

— Заповядайте.

Името на барона бе изписано под думите: „Шалониер, г-н барон…“, а адресът гласеше: Замъкът на Горна Шалониер. Чакала знаеше това, но селцето не бе отбелязано върху картата му. Телефонът обаче бе даден в община Еглетон, която намери много лесно. Беше на тридесет километра след Юсел. Седна да изяде яйцата и сандвичите.

Малко преди два отмина крайпътен камък, на който пишеше „Еглетон — 6 км“, и реши да зареже колата в някоя от крайпътните горички. Те бяха гъсти, вероятно собственост на местен благородник, някога места за лов на глигани с коне и кучета. Може още да си бяха — някои части от провинцията Корез имаха вид като направо от дните на Краля Слънце.

След неколкостотин метра откри водеща навътре в гората алея, отделена от пътя с препречена през входа й дървена върлина, украсена с табелка, обявяваща „Частен ловен район“. Вдигна бариерата, вкара колата в гората и пак я спусна.

Оттук измина още близо километър през гората. Фаровете осветяваха чепатите фигури на дърветата, които като някакви духове протягаха разгневени клони към нарушителя. Накрая спря колата, загаси фаровете и измъкна от жабката ножиците за метал и фенерчето.

Прекара час под автомобила. Гърбът му се измокри от росния горски килим. Най-накрая освободи стоманените тръби със снайперската пушка от скривалището, където бяха прекарали последните шестдесет часа, и отново ги прибра в куфара със старите дрехи и шинела. Огледа колата за последен път, за да се увери, че в нея не е останало нищо, което да подскаже на който я откриеше нещо за водача й, а после я засили в средата на близък гъсталак от диви рододендрони.

Още един час ряза с ножиците клонки от околните храсти, които заби в земята пред отвора, оставен от алфата, докато напълно я скри от погледа.

Върза единия край от вратовръзката си около дръжката на един от куфарите, а другия — около дръжката на втори. Постави връзката през рамо, като въже на хамалин, така че куфарите увиснаха — единият пред гърдите, другият на гърба, и той можа да вземе останалите две части от багажа си в свободните си ръце. Пое към шосето по обратния път.

Напредваше бавно. На всеки сто метра спираше, оставяше куфарите на земята и се връщаше по следите, като заличаваше с клон плитките отпечатъци, оставени от алфата върху мъха и падналите вейки. Отне му още час да се добере до шосето, да се провре под бариерата и да остави около километър между себе си и горската алея.

Карираният му костюм бе омазан и мръсен, полото лепнеше по гърба му с лигаво упорство. Помисли си, че мускулите никога вече няма да спрат да го болят. Като подреди куфарите един до друг, седна и зачака, а небето на изток леко изсветля. Селските автобуси, спомни си Чакала, имат навика да тръгват рано.

И наистина му провървя. Едно камионче, с пълно със сено ремарке, мина към пет и половина на път за пазара в града.

— Колата ли се счупи? — изрева шофьорът, като намали.

— Не. Дадоха ми три дена отпуск от запаса и съм тръгнал на стоп за дома. Стигнах снощи до Юсел и реших да продължа към Тюл. Там имам чичо, който може да ми намери камион до Бордо. Стигнах само дотук обаче.

Чакала се усмихна на шофьора, който се засмя и сви рамене.

— Луд ли си да тръгнеш пеша насам през нощта. Скачай в ремаркето, ще те закарам до Еглетон. Оттам можеш пак да опиташ.

В седем без четвърт влязоха в градчето. Чакала благодари на селянина, скри се от погледа му зад гарата и се упъти към едно кафене.

— Има ли таксита в града? — попита бармана, докато си пиеше кафето.

Човекът му даде номера и той позвъни в таксиметровото бюро. Казаха му, че една кола може да бъде на разположение след половин час. Докато чакаше, се възползува от примитивните удобства, предлагани от крана със студена вода в клозета на кафенето, за да измие ръцете и лицето си, както и зъбите, които усещаше като покрити с кожа в резултат на цигарите и кафето. Смени и костюма си.

Таксито пристигна в седем и половина, една стара таратайка рено.

— Знаете ли къде се намира селото Горна Шалониер?

— Естествено.

— Колко е дотам?

— Осемнадесет километра. — Човекът мушна с пръст по посока на планината. — Горе из баирите.

— Закарайте ме — каза Чакала и качи куфарите си върху багажника на покрива, като взе един със себе си вътре.

Настоя да го оставят на селския площад пред Кафе дьо ла Пост. Нямаше защо шофьорът на такси от близкия град да знае, че отива в замъка. Когато таксито си замина, внесе багажа в кафенето. На площада вече цареше палеща горещина. Два вола, впрегнати в кола за сено, замислено преживяха отвън, а около благите им търпеливи очи се разхождаха тлъсти черни мухи.

Вътре в кръчмата бе полутъмно и прохладно. Той по-скоро чу, отколкото видя как клиентите се размърдаха по масите, за да погледнат новодошлия, а една възрастна селянка в черни дрехи се отдели от група ратаи и тропайки с дървените си подметки по плочите, отиде зад тезгяха.

— Господине? — изграчи тя.

Чакала остави багажа на пода и се облегна на тезгяха. Забеляза, че местните пиеха червено вино.

— Un gros rouge, s’il vous plait, Madame.^[1] Колко е до замъка, мадам? — попита, когато му наляха виното.

Тя го гледаше с проницателни и хитри, прилични на топчета очи.

— Два километра, господине.

Той въздъхна с досада.

— Тоя глупак, шофьорът, се опита да ме убеди, че тука няма замък, и ме остави насред площада.

— От Еглетон ли беше?

Чакала кимна.

— Еглетонци са глупаци.

— Трябва да стигна до замъка.

Кръгът наблюдаващи ги от масите си селяни не помръдваше. Никой не му каза как да отиде дотам. Чакала извади една нова банкнота от сто франка.

— Колко струва виното, мадам?

Тя хвърли остър поглед към парите. Отзад, сред сините памучни блузи и панталони, настъпи раздвижване.

— Нямам да върна — каза старицата.

Той въздъхна.

— Да би се намерил човек с камионче, той може и да има да развали.

Отзад някой се надигна и приближи.

— Има камионче в селото, господине — избуботи един глас.

Чакала се извърна с престорена изненада.

— Твое ли е то, приятелю?

— Не, господине, но познавам човека, който го притежава. Той може да ви откара догоре.

Чакала наведе глава, сякаш преценяваше достойнствата на такава идея.

— А междувременно какво ще пийнеш?

Селянинът кимна към старата вещица, която напълни още една чаша с кисело червено вино.

— Ами приятелите ти? Горещ ден е днеска, жаден ден.

Четинестото лице разцъфтя в усмивка. Селянинът отново кимна към жената, която взе две пълни бутилки и ги занесе при компанията около голямата маса.

— Беноа, иди докарай камиончето — нареди селянинът. Един от останалите гаврътна виното си и излезе.

Изглежда, предимството на селяните от Оверн, си мислеше Чакала, докато се друсаше и подскачаше по последните два километра до замъка, е, че са така недружелюбни и си държат езика зад зъбите — поне пред непознати.

 

 

Колет дьо ла Шалониер седеше в леглото си, пиеше кафе и четеше писмото за втори път. Обзелият я при първото прочитане гняв се бе разсеял, за да даде път на някакво уморено отвращение.

Чудеше се какво, за Бога, й оставаше да прави през остатъка от живота си. След бавното пътуване от Гап вчера следобед бе приветствана с добре дошла от старата Ернестин, прислужницата, която работеше в замъка от времето на бащата на Алфред, и градинаря Луизон — някогашно селянче, оженило се за Ернестин още когато тя бе помощник-прислужница.

Днес двамата бяха истинските стопани на замъка, в който две трети от стаите бяха заключени, а мебелите им — покрити с калъфи против прах.

Изпълваше я съзнанието, че е господарка на един празен замък, в чийто парк вече не играеха деца, нито пък имаше господар, който да оседлава коня си в двора.

Отново погледна изрезката от илюстровано парижко светско списание, изпратена й от така загрижена приятелка. Видя лицето на съпруга си, глупаво ухилено в светлината на светкавицата, с поглед, раздвоен между обектива на фотокамерата и издутия бюст на звездата, през чието рамо надничаше. Кабаретна танцьорка, издигнала се до това положение от бардама, която според списанието се надявала „един ден“ да се омъжи за барона, който й бил „много добър приятел“.

Гледайки набръчканото лице и измършавялата шия на застаряващия барон от снимката, тя се чудеше как е могъл да стигне дотам красивият млад капитан от партизанското движение на Съпротивата, в когото се бе влюбила през 1942 и за когото се омъжи една година след това, докато очакваше своя син.

Беше съвсем младо момиче, когато го срещна из планините. Разнасяше съобщения за Съпротивата. Той бе в средата на тридесетте, с кодово име Пегас. Жилест мъж с ястребов профил, свикнал да командва, който накара сърцето й да се преобърне. Оженил ги бе свещеник от Съпротивата на тайна церемония пред олтар, разположен в едно подземие, а сина си бе родила в къщата на своя баща.

После, след войната, върнаха всичките имоти. Баща му бе починал от сърдечен удар, когато армиите на Съюзниците нахлуха във Франция, а от цялата бъркотия той излезе като барон Дьо ла Шалониер, аплодиран от селяните от околността, когато се върна със съпругата и сина си в замъка. Грижите около имота му омръзнаха бързо. Съблазните на Париж, светлините на кабаретата, поривът да си навакса изгубените в шумата мъжки години се бяха оказали твърде силни, за да им се противопостави.

Сега бе на петдесет и седем, но можеше да мине за седемдесетгодишен.

Баронесата хвърли изрезката и придружаващото я писмо на пода. Скочи от леглото и се изправи пред голямото огледало на отсрещната стена, като развързваше връзките, които притваряха предния разрез на пеньоара. Застана на пръсти, за да напрегне мускулите на бедрата си, както биха сторили чифт обувки с високи токове.

Не е зле, помисли си. Би могло да е много по-лошо. Налята фигура, тяло на зряла жена. Бедрата бяха широки, но талията си оставаше милостиво съразмерна, стегната от дългите часове, прекарани върху седлото или в разходки из планината. Подложи длани под гърдите си и ги премери с ръце. Прекалено големи, твърде тежки за истинска красота, но все пак напълно способни да възбудят един мъж в леглото.

Е добре, Алфред, тая игра можем да я играем и двамата, каза си. Разтърси глава, за да даде воля на дългите до раменете черни коси. Един кичур се спусна покрай бузата и легна връз гръдта й. Разтвори ръце и ги прокара по вътрешната страна на бедрата, като си мислеше за мъжа, лежал там само преди малко повече от двадесет и четири часа. Добър беше. Сега й се искаше да бе останала в Гап. Може би щяха да прекарат заедно една ваканция, обикаляйки под чуждо име, като избягали любовници. За какъв дявол се бе прибрала?

Чу се дрънчене на влизаща в двора стара камионетка. Колет събра лениво краищата на пеньоара и отиде към прозореца, който гледаше към предния двор. Там бе паркирано едно камионче от селото с отворени задни врати. Двама мъже сваляха нещо отзад. Луизон, който бе плевил една от декоративните морави, пресичаше двора, за да помогне при пренасянето на багажа.

Единият от скритите зад камионетката мъже се показа, пъхайки някакви хартийки в джоба на панталоните си, седна на шофьорското място и натисна стържещия амбреаж. Кой караше нещо в замъка? Тя нищо не бе поръчвала. Колата потегли и баронесата трепна от изненада. Върху чакъла имаше три куфара и една чанта. До тях стоеше мъж. Тя позна блясъка на русата коса под слънчевите лъчи и широко се усмихна от радост.

— Животно такова. Красиво първично животно. Проследил си ме.

Изтича в банята да се облече.

Когато излезе на площадката, долови откъм хола долу гласове. Ернестин питаше какво желае господинът.

— Madame la Baronne. Elle est la?^[2]

След миг Ернестин изкачваше стълбите бързо, доколкото можеха да я носят старите й крака.

— Дойде някакъв господин, мадам.

 

 

Този петък вечерната среща в министерството бе по-кратка от обикновено. Единственото, което можеше да се докладва, бе, че няма нищо за докладване. За последните двадесет и четири часа из цяла Франция бе разпространено по обичайния път (за да не се буди излишно любопитство) описанието на издирваната кола. Не бе забелязана. Освен това всяко районно управление на Следствената полиция бе разпоредило на подчинените си градски и селски комисариати да доставят в главната квартира не по-късно от осем сутринта всички хотелски адресни карти. Там веднага ги проверяваха — десетки хиляди бройки — за наличието на името Дуган. Нищо не бе намерено. Следователно той не бе прекарал последната нощ в хотел. Поне не под името Дуган.

— Трябва да приемем една от двете възможни предпоставки — обясни Льобел пред смълчаното събрание. — Или той все още е убеден, че е вън от подозрение, в който случай заминаването му от хотела е чисто съвпадение, а не обмислена предпазна мярка и няма причина да не използува открито своята алфа-ромео, както и преспокойно да се настанява в хотели под името Дуган. Ако е така, рано или късно трябва да бъде открит. Или той е решил да забута някъде колата и да разчита на собствен ход. При това положение се явяват нови два варианта.

Той или не разполага с друга фалшива самоличност, на която да разчита, и това означава, че не би могъл да отиде далече, без да се настани в хотел или да се опита ла мине през някой граничен пункт и да се измъкне от Франция. Или пък има на разположение и друга самоличност и вече я е приел. В този случай той все още би представлявал изключително голяма опасност.

— Какво ви кара да допускате, че разполага с още една самоличност? — попита полковник Ролан.

— Трябва да приемем — отвърна Льобел, — че този човек, комуто ОАС очевидно е предложила огромна сума за това политическо убийство, е един от най-добрите професионални убийци в света. Това предполага, че има опит. И все пак е съумял да остане извън всякакво официално подозрение, както и да избегне всички официални полицейски досиета. Единственият начин да постигне това е, като изпълнява задачите си под чуждо име и с чужда външност. С други думи, той е голям специалист и в областта на дегизировката.

От сравняването на двете снимки знаем, че Калтръп е съумял да увеличи ръста си с помощта на удебелени подметки, да отслабне няколко килограма, да измени цвета на очите чрез контактни лещи и на косата, като я боядиса, за да се превърне в Дуган. Ако го е сторил един път, ние не можем да си позволим лукса да приемем, че не би могъл отново да го направи.

— Няма обаче причини да се предполага, че той допуска възможността да бъде разкрит, преди да се е добрал до президента — възрази Сен Клер. — Защо му е да прибягва до толкова изтънчени предпазни мерки, като например да подготвя една или повече фалшиви самоличности?

— Защото — отвърна Льобел — той очевидно прибягва до такива изтънчени предпазни мерки. Ако не беше така, досега да сме го хванали.

— В досието на Калтръп, изпратено ни от Британската полиция, установих, че е отбил военната си служба веднага след войната в парашутно подразделение. Може би използува придобития там опит и преживява на открито, като се крие из планините — предположи Макс Ферне.

— Може би — съгласи се Льобел.

— В такъв случай той повече или по-малко е свършен като потенциална опасност.

Льобел се замисли за миг.

— Не бих се изразил така точно за това лице, преди да го видя зад решетките.

— Или мъртъв — каза Ролан.

— Ако има някакъв здрав разум, ще направи опит да се измъкне от Франция, докато все още е жив — каза Сен Клер.

С тази забележка съвещанието приключи.

— Бих искал да мога да разчитам на това — каза Льобел на Карон, когато се върна в кабинета си. — За мен обаче той е жив, здрав, въоръжен и на свобода. Продължаваме да го търсим, него и колата. Имал е три куфара. С тях не може да е стигнал далеч пеша. Намираме колата и започваме оттам.

 

 

Човекът, когото търсеха, лежеше върху чисти чаршафи в един замък в сърцето на Корез. Почиваше си изкъпан, нахранил се до насита с домашна баница и задушен заек, прокарани с резливо червено вино, кафе и бренди. Гледаше към виещите се по тавана позлатени заврънкулки и обмисляше как ще протекат дните, които го деляха от задачата му в Париж. След седмица, мислеше си той, ще трябва да тръгна, а това няма да е лесно. Не би могло да се направи. Ще трябва да измисли някаква причина за отпътуването си.

Вратата се отвори и баронесата влезе в стаята. Косата й бе разпусната върху раменете, а пеньоарът, който носеше, бе завързан при врата, но отворен отдолу. Той се отгръщаше за миг при всяка крачка. Отдолу бе почти гола, но не бе свалила чорапите, с които беше на вечеря, нито официалните обувки на висок ток. Чакала се подпря на лакът, докато тя затваряше вратата и приближаваше леглото.

Погледна мълчаливо към него. Той се пресегна и развърза фльонгата, придържаща дрехата към врата. Тя се разтвори и разкри гърдите. Докато проточваше шия напред, ръката на Чакала свлече обточения с дантела пеньоар от раменете й. Той се смъкна безшумно на пода.

Колет натисна рамото му, така че той легна по гръб, сграбчи китките му и ги прикова към възглавницата, като в същото време го възсядаше. Чакала я гледаше, коленичила върху него, силно стиснала с бедра гърдите му. Тя се усмихна, две черни къдрици се спуснаха върху зърната на гърдите.

— Хайде, пещерно човече, дай да видим сега на какво си способен.

Той изви глава напред, докато задникът й се надигаше от гърдите му, и започна.

 

 

В продължение на три дни за Льобел нямаше нищо ново и с всяка следваща вечерна среща впечатлението, че Чакала тайно, с подвита опашка е напуснал Франция, укрепваше. До вечерта на 19 август той единствен остана да поддържа становището, че убиецът все още е някъде в страната, крие се и изчаква удобния момент.

— Какво изчаква? — попита същата вечер Сен Клер с изтънял гласец. — Единственото, което би могъл да изчаква, е удобен момент да драсне към границата. Ако наистина е все още тук. Щом се измъкне от леговището си, ще го пипнем. Всичко живо е срещу него, няма къде да отиде, няма кой да го приюти, ако е вярно предположението ви, че е напълно откъснат от ОАС и техните симпатизанти.

Откъм масата последва одобрителен шепот. Повечето присъстващи все повече се убеждаваха, че полицията се е провалила, а първоначалната идея на Бувие, според която издирването на наемника е чисто детективска работа, се е оказала погрешна.

Льобел упорито поклати глава. Той бе уморен, изтощен от недостиг на сън, от напрежение и тревоги, от необходимостта да брани себе си и своите хора срещу непрестанните остри нападки от страна на хора, дължащи високото си положение по-скоро на политиката, отколкото на лични качества. Достатъчно разумен бе, за да си даде сметка, че ако се окаже неправ, това би бил краят му. Някои от хората около тая маса щяха да се погрижат за това. А ако бе прав? Ако Чакала все още бе по следите на президента? Ако се промъкне през мрежата и убие държавния глава? Знаеше, че тия около масата отчаяно ще търсят изкупителна жертва. И това щеше да е той. Така или иначе, дългата му кариера на полицай приключваше. Освен… освен ако съумее да открие този човек и да го спре. Само в тоя случай те щяха да бъдат принудени да признаят правотата му. Нямаше никакви доказателства. Само една сляпа увереност, която, естествено, не можеше да изрази, че човекът, когото преследваше, е също такъв професионалист, който независимо от всичко ще продължи да изпълнява своята задача.

За осемте дни, откак се бе стоварила върху главата му тази история, Льобел неохотно бе започнал да изпитва уважение към тоя нечут и непредсказуем мъж с пушка, който, изглежда, бе предвидил всичко до последната подробност, включително и евентуалните изненади. Да признае това свое отношение пред събраните тук политически фигури, би означавало да плюе върху кариерата си. Единствено донякъде го успокояваше седналото до него масивно тяло на Бувие, свил глава между раменете, с втренчен в масата поглед. Той поне също бе детектив.

— Не знам какво изчаква — отвърна Льобел. — Но той изчаква нещо или някакъв определен ден. Аз не вярвам, господа, че повече няма да чуем за Чакала. Макар да не мога да изложа никакви аргументи за усещането си.

— Усещане! — присмя се Сен Клер. — Някакъв определен ден! Наистина, господин комисар, вие явно прекалявате с четенето на криминални романи. Това не е роман, драги ми господине, а действителност. Човекът си е отишъл, и туйто.

Полковникът седна със самодоволна усмивка на мястото си.

— Дано сте прав — каза Льобел спокойно. — В такъв случай позволете ми, господин министър, да изразя силното си желание да се оттегля от това разследване и да се върна към разкриването на обикновени престъпления.

Министърът го погледна колебливо.

— Смятате ли, че си струва да продължаваме разследването, господин комисар? — попита. — Смятате ли, че все още е налице реална заплаха?

— Що се отнася до втория ви въпрос, господин министър, не знам. По първия съм на мнение, че трябва да продължим издирването, докато бъдем напълно сигурни.

— Добре тогава. Господа, моето желание е комисарят да продължи своите разследвания, а ние да продължим да се събираме, за да изслушваме неговите доклади. Засега.

 

 

Сутринта на двадесети август ловният надзирател Марканж Кале обстрелваше вреден дивеч в имотите на своя работодател между Еглетон и Юсел в департамента Корез. Преследваше един ранен гривяк, паднал в гъстак от див рододендрон. Намери го в средата на гъсталака, размахал лудо криле върху шофьорската седалка на една очевидно изоставена открита спортна кола.

Извивайки врата на птицата, отначало си помисли, че колата вероятно е оставена от дошла на излет в гората любовна двойка, пренебрегнала табелката, която бе заковал върху бариерата при входа на около километър от това място. После забеляза, че някои от клонките, прикриващи колата от погледа, не растяха от земята, а бяха забити в нея. По-нататъшният оглед разкри срязаните остатъци от клони по околните храсти, замазани с пръст, за да потъмнеят белите повърхности на срезовете.

По птичите изпражнения върху седалките на колата отсъди, че е там поне от няколко дни. Взе птицата и пушката и си подкара велосипеда назад през гората към своята хижа, като си науми да каже на селския полицай за колата още същата сутрин, когато отиде да купи още няколко примки за зайци.

Наближаваше пладне, когато селският полицай завъртя ръчката на полевия телефон у дома си и докладва в комисариата на Юсел, че в близките гори е намерена някаква изоставена кола. Попитаха го дали колата е бяла. Полицаят погледна в тефтерчето. Не, синя. Италианска ли е? Не, френска регистрация, неизвестна марка. Добре, казаха от Юсел, следобед ще изпратят влекач, а той най-добре да седи и да чака, та да упъти хората до мястото. Имало много работа и всички били заети с издирването на някаква бяла спортна италианска кола, на която началниците от Париж искали да хвърлят един поглед. Селският полицай обеща, че ще чака влекача.

Малката кола бе докарана на буксир до полицейския паркинг в Юсел чак към четири часа и едва в пет един от техниците, който я прегледа за опознавателни белези, забеляза ужасяващо лошата й боя.

Техникът извади отвертка и драсна единия калник. Под синьото се показа бяла ивица. Озадачен, човекът прегледа номерата и забеляза, че те като че ли бяха обърнати. След няколко минути предният номер лежеше върху земята с лице нагоре, показвайки бялото означение MI — 61741. Полицаят забърза през двора към канцеларията.

Новината стигна до Клод Льобел в шест без нещо. Съобщи му я комисарят Валантен от районното управление на Следствената полиция в Клермон Феран, главен град на Оверн. Когато Валантен заговори, Льобел подскочи върху стола си.

— Чуйте сега, това е важно. Не мога да ви обясня защо. Мога само да кажа, че е важно. Знам, че сте пълноправен комисар, човече Божи, но ако ви е необходимо потвърждение на правомощията ми по този случай, ще ви свържа направо с генералния директор на Следствената.

Искам веднага да отидете с един екип в Юсел. Най-добрите, с които разполагате, и съберете колкото може повече. Започнете разследването от мястото, където е намерена колата. Отбележете го върху картата и започнете да претърсвате сантиметър по сантиметър. Разпитвайте във всяка селска къща, всеки фермер, който редовно минава по този път, във всяка кръчма, във всяко магазинче, всеки хотел и дърварска колиба.

Търсите висок рус мъж, по рождение англичанин, но с добър френски. Носел е три куфара и чанта. Има у себе си много пари, облечен е добре, но, изглежда, е спал на открито.

Хората ви трябва да разберат къде е забелязан, къде е отивал, какво е искал да купи. А, и още нещо — на всяка цена печатът да бъде държан в неведение. Какво значи не може? Ами разбира се, че местните лайнари ще питат какво става. Отговаряйте, че е имало катастрофа и някой от участниците в нея, изглежда, се шляе в умопомрачено състояние. Да, да, просто акция на милосърдие. Кажете каквото искате, само озаптете любопитството им. Убедете ги, че това не е нещо, за което големите вестници ще си дадат труда да платят. Във всеки случай не и по време на курортния сезон, когато на ден стават по петстотин катастрофи. Омаловажете нещата. И друго: ако някъде откриете човека, не го доближавайте. Ще пристигна колкото е възможно по-бързо.

Льобел затвори телефона и се обърна към Карон.

— Свържете се с министъра. Кажете му да насрочи вечерното заседание за осем часа. Знам, че е време за вечеря, но ще бъде кратко. След това се обадете в Сатори пак да приготвят хеликоптера. Нощен полет до Юсел. И да кажат къде ще се приземят, да уредим да ме чака кола. Вие ще трябва да поемете нещата тук.

Слънцето тъкмо бе започнало да залязва, когато полицейските камионетки от Клермон Феран, подкрепени от командированите от Юсел, установиха лагера си на площада на селцето, най-близо до мястото, където бе намерена колата. От радиоколата Валантен даваше разпореждания на десетките патрулни коли, установени в други селища от района. Решил бе да започне работа в кръг с диаметър осем километра около мястото и да не спира цяла нощ. По тъмно е по-вероятно хората да са си по домовете. От друга страна обаче, по-големи бяха шансовете подчинените му да се загубят в тъмното из криволичещите долини и възвишения в района или пък да пропуснат някоя дърварска колиба, в която би могъл да се укрива беглецът.

Имаше и още един фактор, който не би могъл да обясни на началниците в Париж по телефона, а възможността да се наложи да го излага лично пред Льобел го плашеше. Без той да знае това, някои от хората му се натъкнаха на този фактор още преди полунощ. Една група разпитваше някакъв фермер в къщата му, на около три километра от мястото, където бе намерена колата.

Застанал на прага по нощница, той подчертаваше нежеланието си да покани детективите вътре. Газовата лампа в ръката му хвърляше колебливи отблясъци върху групата.

— Хайде, хайде, Гастон, ти често караш за пазара по тоя път. В петък сутринта мина ли оттам за Еглетон?

Селянинът го изучаваше с присвити очи.

— Може и да съм минал.

— Мина или не мина?

— Не мога да си спомня.

— Видя ли някого на пътя?

— Аз си гледам моята работа.

— Не те питам това. Забеляза ли някакъв мъж?

— Никого не съм забелязвал. Нищо.

— Висок рус мъж, атлетичен. С три куфара и чанта.

— Нищо не съм видял. J’ai rien vu, tu comprends?^[3] И така — двадесет минути. Накрая си тръгнаха, като един от следователите педантично си записа нещо в тефтерчето. Кучетата се зъбеха от веригите си и налитаха към краката на полицаите, принуждавайки ги да отиват на другата страна и да нагазят в купчината тор. Селянинът гледа след тях, докато се върнаха при пътя и се задрусаха обратно в колата си. После тръшна вратата, срита настрани една любопитна коза и се вмъкна в леглото при жена си.

— Това е човекът, дето го взе на стоп, нали? — попита тя. — Какво искат от него?

— Откъде да знам — отвърна Гастон. — Но никой не може да каже, че Гастон Грожан им е издал жива душа. — Окашля се и плю върху жаравата в огнището. — Sales flics!^[4]

Намали фитила и духна пламъка, вдигна крака от пода и се примъкна по-навътре в леглото към заобленото тяло на жена си.

— Късмет, приятелю, където и да си.

 

 

Льобел погледна събраните и остави документите пред себе си.

— Щом приключи това заседание, господа, отлитам за Юсел, за да контролирам лично издирването.

Последва почти минута тишина.

— Какво смятате, че трябва да се заключи въз основа на това, господин комисар?

— Две неща, господин министър. Известно ни е, че той е трябвало да купи боя, за да промени външния вид на колата, и подозирам, разследването ще покаже, че ако през нощта на четвъртък срещу петък колата е карана от Гап до Юсел, тя вече е била пребоядисана. В такъв случай — проучването в това направление продължава — ще излезе, че боята е била купена в Гап. Ако е така, някой го е предупредил. Или някой му се е обадил, или той се е обадил някому, било тук, било в Лондон, и този някой го е уведомил, че фалшивата му самоличност като Дуган е била разкрита. Оттук той би могъл да стигне до извода, че още преди пладне ще се доберем и до него, и до колата му. Поради тази причина се е измъкнал, и то много бързо.

Комисарят доби усещането, че изящният таван на залата ще се напука — така напрегната бе тишината.

— Вие сериозно ли намеквате, че от тази стая изтича информация? — попита някой от милиони километри разстояние.

— Не мога да кажа това, господине. Има телефонисти, оператори на телексите, среден и младши технически персонал, на който се налага да бъдат предавани нареждания. Възможно е някой от тях да е засекретен агент на ОАС. Друго нещо обаче изпъква като че ли с още по-голяма яснота: той е бил осведомен за разкриването на самия план за убийство на президента на Франция и все пак е решил да продължи. Бил е осведомен и за демаскирането на Александър Дуган. Наемникът разполага с една-единствена връзка. Подозирам, че това вероятно е лицето, известно ни като Валми, чието съобщение за Рим бе засечено от Контраразузнаването.

— По дяволите! — изруга шефът на Контраразузнаването. — Трябваше да го пипнем тоя мръсник още в пощата.

— А кое е второто нещо, което трябва да заключим, господин комисар? — попита министърът.

— Второто е, че когато е научил за провала си като Дуган, той не е направил опит да напусне Франция. Тъкмо напротив — устремил се е към самото й сърце. С други думи, продължава да се домогва до държавния глава. Просто отправя предизвикателство към всички ни.

Министърът се изправи и събра книжата си.

— Няма да ви задържаме, господин комисар. Намерете го. Намерете го, и то още тази вечер. Ликвидирайте го, ако се наложи. Това е моята заповед, дадена от името на президента.

След тези думи той гордо напусна залата.

Час по-късно хеликоптерът на Льобел се издигна от площадката в Сатори и се насочи през моравочерното небе на юг.

 

 

— Безочлива свиня! Как си позволява! Да намеква, че ние, висшите служители на Франция, грешим. Това, естествено, ще бъде отбелязано в следващия ми доклад.

Жаклин смъкна тънките презрамки на комбинезона си и остави прозрачната материя да се нагъне около бедрата й. Като напрегна мускули, за да притисне гърдите една към друга, с дълбока гънка помежду им, тя обхвана главата на любовника си и я притисна към бюста си.

— Разкажи ми всичко — изгука момичето.