Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Alternative, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999


ПРОЛОГ

Ако не беше острото зрение на един италиански моряк на име Марио, корабокрушенецът щеше да умре преди залез слънце. Когато италианецът го забеляза, мъжът беше в безсъзнание. Изложените на безмилостните слънчеви лъчи части от полуголото му тяло бяха покрити с изгаряния от втора степен, а накиснатата в морската вода плът на гърба му бе разядена от солта и мъртвешки бяла като разлагащ се труп на гъска.

Марио Курчо беше готвач и стюард на „Гарибалди“, ръждясало старо корито, регистрирано в Бриндизи, което унило пърпореше на изток към Трабзон — пристанище в най-източния край на черноморския турски бряг. В Анадола корабът трябваше да бъде натоварен с бадеми. Готвачът не би могъл да отговори на въпроса, какво го накара този хубав ден в края на април 1982 година да изпразни кофата с обелки от картофи през палубния парапет, а не както обикновено — в шахтата за боклук. Навярно бе зажаднял за глътка чист черноморски въздух и му бе дотегнало еднообразието на тесния и пълен с гореща пара камбуз. Курчо се разходи покрай перилата откъм подветрената страна и изхвърли боклуците в равнодушното и безропотно море. После се обърна и пое обратно към задълженията си. Направи две крачки, спря, намръщи се и се върна озадачен при парапета.

Корабът плаваше на изток-североизток, затова, когато Марио засенчи с длан очи и погледна зад кърмата, обедното слънце блестеше почти право в лицето му. Той беше сигурен, че е забелязал нещо между синьо-зелените хълмове на вълните по посока на турския бряг, който се намираше на двайсетина мили южно от кораба. За да вижда по-добре, италианецът се изкачи по стълбичките на горната палуба, застана до капитанския мостик и пак се вторачи в морската шир. После за половин секунда го видя съвсем ясно между движещите се водни грамади. Обърна се към отворената врата зад гърба си и викна:

— Капитане!

Капитан Виторио Инграо не повярва веднага на Марио, понеже момчето беше малко простовато, но в края на краищата като истински моряк, който знае, че е длъжен да провери дали някой не е в беда, той направи широк обратен завой с кораба, за да огледа по-отблизо мястото. Освен това, в потвърждение на думите на готвача, на радара се забелязваше някаква сянка. Маневрата отне на „Гарибалди“ половин час и когато стигнаха до мястото, посочено от Курчо, капитанът също видя лодката.

Тя бе тясна, лека и не по-дълга от три метра. Подобни лодки държаха на пътническите кораби и ги използваха за увеселителни разходки. Почти в средата й, по-близо до носа, имаше една напречна пейка с гнездо за мачта. Но мачта или изобщо не бе слагана, или бе паднала в морето. „Гарибалди“ спря и докато се поклащаше на вълните, капитан Инграо опря лакти на перилата на мостика и започна да наблюдава как Марио и боцманът Паоло Лонги спуснаха спасителната моторница, за да придърпат лодката към борда на „Гарибалди“. Когато наближиха кораба, Инграо видя какво има в нея.

Един мъж лежеше по гръб на дъното й в петнайсетина сантиметра морска вода. Беше изпит и измършавял, брадясал и в безсъзнание. Главата му бе клюмнала на една страна и той дишаше пресекливо. Двамата моряци го надигнаха. Когато докоснаха обгорелите му гърди и рамене, той простена.

На „Гарибалди“ държаха винаги една празна каюта, в която настаняваха болните от екипажа. Занесоха корабокрушенеца в нея. По свое собствено желание Марио бе освободен от всичките си други задължения, освен от готварските, и започна да се грижи за мъжа. Отнасяше се към него покровителствено като момченце, което е намерило на улицата болно кутре и се гордее, че го е спасило от сигурна смърт. Лонги, боцманът, би на корабокрушенеца инжекция морфин от аптечката, за да облекчи болките му. После двамата моряци се заеха с изгарянията.

Като всички калабрийци, знаеха как да лекуват подобни рани и приготвиха най-ефикасния лек за това страдание. Марио донесе от камбуза смес от прясно изстискан лимонов сок и винен оцет и купа, пълна с ледени кубчета. От каютата си взе памучната калъфка на своята възглавница. Накисна плата в сместа, после уви в него десетина кубчета лед и внимателно притисна компреса към най-страшните рани, където ултравиолетовите слънчеви лъчи бяха изгризали плътта почти до костите. Компресът извлече горещината от раните и над безчувственото тяло на мъжа се издигнаха кълбета пара. Болният потрепери.

— По-добре да настинеш, отколкото да умреш от изгарянията! — каза му Марио на италиански.

Човекът не го чу, а и да го беше чул, нямаше да разбере думите му.

Лонги отиде при капитана, който оглеждаше изтеглената на палубата на кораба лодка.

— Има ли някакви отличителни знаци? — попита боцманът.

Капитан Инграо поклати отрицателно глава.

— И в мъжа не намерихме нищо — продължи Лонги. — Нито документи, нито часовник. Беше обут само с чифт евтини долни гащи, без етикет или марка на производителя. Брадата му е на около десет дена.

— Лодката също е празна — отвърна му Инграо. — Няма мачта, нито весла. Няма храна, вода… Дори име. Но и да е имало надпис на борда, вълните може да са го отмили или слънцето да го е отлюпило.

— Вероятно е турист, отвят навътре в морето от някое заливче с плаж — предположи Лонги.

Инграо повдигна рамене:

— Може и да е корабокрушенец, оцелял след потъването на някой малък товарен кораб. След два дена ще пристигнем в Трабзон. Когато дойде в съзнание, турските власти ще го разпитат. Трябва да изпратим радиограма на нашия корабен агент в пристанището и да го уведомим за случилото се, за да осигури линейка на пристана.

Два дни по-късно корабокрушенецът, който все още не бе съвсем дошъл на себе си и не можеше да говори, бе настанен в малката градска болница на Трабзон.

Марио придружи своя повереник до болницата. В линейката се качиха и корабният агент, заедно с пристанищния лекар, който настоя да прегледа намерения сред вълните мъж, за да се увери, че той не страда от опасни заразни болести. Марио поседя един час до леглото на своя безчувствен приятел, после се сбогува с него и се върна на борда на „Гарибалди“, за да приготви обяд за екипажа. Същата вечер италианският параход напусна пристанището.

 

 

На следващия ден до леглото на болния застана друг мъж, придружен от полицай и от лекар, наметнат с къса бяла престилка. И тримата бяха турци, но ниският набит посетител, облечен в цивилни дрехи, говореше що-годе разбираем английски.

— Ще прескочи трапа — рече лекарят. — Но още е много зле. Топлинен удар, изгаряния втора степен. Освен това по всичко личи, че от няколко дена не е ял. На това се дължи и общата му отпадналост.

— Какво му давате? — попита цивилният и посочи системите, забодени в двете ръце на болния.

— Физиологичен разтвор, за да преодолее шока и концентрирана глюкоза за подхранване на организма — отговори му лекарят. — Моряците навярно са му спасили живота, като са отнели с компреси топлината от изгарянията. Ние го потопихме във вана с каломин, което ще ускори заздравяването на раните. Сега съдбата му е в ръцете на Аллах.

Умит Ердал, съдружник във фирмата за воден транспорт „Ердал и Сърмит“, беше представител на „Лойд“ в пристанище Трабзон. Корабният агент на „Гарибалди“ с облекчение му бе предал случая с корабокрушенеца. Клепачите на болния потрепериха и очите му светнаха на фона на потъмнялото брадясало лице. Господин Ердал прочисти гърлото си и проговори на най-добрия английски, на който бе способен.

— Вие… как… се… казва? — попита той бавно и отчетливо.

Мъжът простена и замята глава от една страна на друга. Представителят на „Лойд“ се наведе, за да чува по-добре.

— Зраджений — промълви болният, — зраджений…

Ердал се изправи.

— Не е турчин — заяви той. — Май се казва Зраджений. Що за име може да е това?

Лекарят и полицаят вдигнаха рамене.

— Ще уведомя за случая „Лойд“ в Лондон — каза Ердал. — Може да разполагат с информация за някой изчезнал в Черно море плавателен съд.

 

 

За всички, свързани с търговския флот, „Лойд’с Лист“ е нещо като професионална библия. Издаван ежедневно, с изключение на неделите, той съдържа обзорни статии, дописки и новини само на една тема: търговско корабоплаване.

Неговият събрат „Лойд’с Шипинг Индекс“ отразява движението на трийсетте хиляди регистрирани в света търговски кораби. В „Шипинг Индекс“ се публикуват всички данни за тези плавателни съдове: името на кораба и на собственика му; флагът, под който плава; тонажът, пристанището, от което е отплавал корабът, и местоназначението му.

Редакцията на двете издания и печатницата им се помещават в комплекс от сгради в Шийпън Плейс в Колчестър, графство Есекс. Там се получи и телексът, в който Умит Ердал докладваше за движението на корабите, пристигащи и заминаващи от пристанище Трабзон. Към документа турчинът бе добавил и кратко съобщение за Отдела за разследвания на „Лойд“, известен и като „Разузнавателния отдел“.

Хората от отдела провериха списъците си за изчезнали лица и потънали кораби в Черно море и след като установиха, че не са получавали наскоро информация за подобни случаи, предадоха съобщението на дежурния редактор на „Лойд’с Лист“. Той нахвърли кратка бележка за първа страница на сутрешния брой. В нея се упоменаваше и името, с което корабокрушенецът се бе представил.

 

 

Повечето от онези, които прочетоха „Лойд’с Лист“ през този ден в края на април, не обърнаха внимание на бележката за неидентифицирания мъж в Трабзон.

Но тя не убягна на острия поглед на един скоро прехвърлил трийсетте мъж. Читателят бе уважаван от ръководството служител в брокерска фирма за чартиране на кораби, чието седалище се намираше в малката уличка „Кръчет Фрайърс“, в центъра на лондонското Сити. Колегите му го познаваха под името Ендрю Дрейк.

Щом осмисли съдържанието на дописката, Дрейк стана от бюрото си, отиде в заседателната зала на фирмата и се загледа в окачената на стената подробна карта на света, върху която бяха нанесени посоките на постоянните ветрове и водни течения. През пролетта и лятото ветровете в Черно море духат предимно от север, а морските течения обикалят този малък природен басейн по посока, обратна на часовниковата стрелка, от южния бряг на Украйна, покрай Румъния и България, до Турция.

Дрейк направи някакви изчисления в бележника си. Малка лодка, тръгнала от блатистото устие на Днестър, южно от Одеса, би могла да се движи със скорост четири-пет възела при благоприятен вятър и попътно течение. За три дена би могла да мине покрай румънския и българския бряг и да стигне Босфора, после бавно течението би я отнесло към източния край на Черно море.

В раздела на „Лойд’с Лист“ за времето и навигацията пишеше, че преди девет дена в този район е имало слаба буря. „При каквато — помисли си Дрейк — един неопитен в моряшкия занаят човек би могъл да преобърне лодката си и да загуби всичко в нея, включително и мачтата. Ако не се удави, може и да успее да изпълзи обратно на борда и да се остави на произвола на слънцето и вятъра.“

Два часа по-късно Ендрю Дрейк помоли ръководството на фирмата за седмица от полагаемата му се отпуска. Беше му разрешено да я вземе от следващия понеделник, трети март.

Докато развълнуван чакаше с нетърпение да дойде края на седмицата, той си купи от близкото бюро на туристическа агенция билет за отиване и връщане до Истанбул. Реши, че билет до Трабзон ще си вземе, когато пристигне в турската столица. Провери и установи, че като британски гражданин не се нуждае от входна виза за Турция, но един ден след работа отиде до медицинския център към британските авиолинии, където му издадоха необходимото за пътуването удостоверение, че е ваксиниран срещу едра шарка.

Вълнението му се дължеше на мисълта, че след години чакане най-сетне може би е открил човека, когото търсеше. За разлика от тримата мъже, които, три дена преди да излезе съобщението във вестника, посетиха корабокрушенеца в болницата, той знаеше какво означава думата „зраджений“. Също така му бе известно, че това не е името на човека. Мъжът в леглото бе промълвил думата „предаден“ на родния си украински език. Следователно човекът бе избягал украински борец срещу властта.

Въпреки английското си име Ендрю Дрейк бе също украинец, и то фанатичен националист.

 

 

Щом пристигна в Трабзон, Дрейк първо се обади в кантората на господин Ердал. Преди да замине, той каза на един свой приятел от „Лойд“, че заминава на Почивка на турското северно крайбрежие, обясни му, че не знае дума турски и го помоли да му препоръча някого в този район. Така се сдоби с името и с телефонния номер на Ердал. За голямо облекчение на Дрейк, турският представител на застрахователната компания прочете препоръчителното писмо, с което му се представи англичанинът, и не се поинтересува защо той иска да посети корабокрушенеца в местната болница. На свой ред Ердал написа препоръчително писмо до директора на болницата и в ранния следобед Дрейк застана до леглото на болния.

Ердал вече го бе информирал, че мъжът е дошъл в съзнание, но повечето време спи, а когато е буден, не говори. Дрейк влезе в болничната стая и завари корабокрушенеца да лежи неподвижно по гръб със затворени очи. Посетителят придърпа стол до леглото и седна. Известно време се взира в изпитото лице. След няколко минути клепачите на мъжа потрепнаха, вдигнаха се леко и пак се спуснаха. Дрейк не разбра дали човекът забеляза, че някой го гледа напрегнато. Но се убеди, че болният е почти буден.

После бавно се наведе към ухото му и каза:

— Шче не вмерла Украйна!

Думите означават буквално „Украйна още не е мъртва“, или в по-свободен превод: „Украйна вечно ще живее“. С тях започва забраненият от руските господари украински химн. Всеки украинец с чувство на национално самосъзнание ги знае.

Болният отвори очи и се вторачи в Дрейк. След няколко секунди го попита на родния си език:

— Ти кой си?

— Украинец като теб — отвърна му Дрейк.

Сянка на съмнение замъгли очите на корабокрушенеца.

— Предател! — каза той.

Дрейк поклати глава отрицателно.

— Не — отговори му спокойно той. — По паспорт съм британски поданик. Роден съм и съм израсъл в Англия, майка ми е англичанка, баща ми — украинец. Но сърцето ми е украинско, като твоето.

Болният се загледа в тавана, явно не вярваше на думите на Дрейк.

— Ако искаш, ще ти покажа британския си паспорт, но той нищо не доказва. Чекистите лесно биха могли да направят такъв. Но ти вече не си в Украйна и тук няма хора от КГБ — продължи Дрейк. — Морето не те е изхвърлило нито на брега на Крим, нито в Грузия, нито в Румъния или в България. Италиански кораб те е намерил и те е докарал тук в Трабзон. Намираш се в Турция. На Запад! Успял си да избягаш!

Очите на мъжа се впиха в лицето на посетителя. В тях се четеше вълнение и желание да му повярват.

— Можеш ли да се движиш? — попита го Дрейк.

— Не знам — отвърна му мъжът.

Дрейк кимна към прозореца, от който се носеше шумът на уличното движение.

— Хората от КГБ са в състояние да преоблекат болничния персонал така, че да прилича на турски, но не биха променили вида на един цял град само заради човек, чието признание лесно биха изтръгнали и с мъчения. Можеш ли да стигнеш до прозореца?

С помощта на Дрейк корабокрушенецът докуцука до прозореца и погледна към улицата.

— Колите са английски остини и ровъри, френски пежа и германски фолксвагени — каза Дрейк. — Надписите са на турски. Ето там има реклама на Кока-кола.

Мъжът захапа свитата си в юмрук ръка и загриза кокалчетата на пръстите си. Запримига бързо.

— Значи съм успял!

— Да. Като по чудо — отговори му Дрейк.

— Казвам се Мирослав Камински — рече корабокрушенецът, когато пак легна в кревата. — От Тернопол съм. Бях водач на група от седмина украински борци за свобода.

През следващия един час Дрейк изслуша цялата история. Камински и шестима негови съидейници от Тернополската област, известна на времето като люлка на украинския национализъм, в която и до днешни дни някои въгленчета още не са загаснали, решили да се борят срещу безмилостната програма за русифициране на родната им страна. В края на седемдесетте и в началото на осемдесетте години тази съветска политика бе станала особено настойчива. Крайната й цел бе тотално унищожаване на украинската национална поезия, изобразително изкуство, литература, език и самосъзнание. За шест месеца малкият отряд на Камински успял да убие един служител на КГБ и двама не особено високопоставени партийни функционери — руснаци, назначени от Москва в управата на Тернопол. После групата била предадена.

Който и да бил предателят, той загинал заедно с останалите при престрелката със специалните части на КГБ, обкръжили селската къща, в която бойната група се била събрала, за да обсъди следващата си операция. Само Камински успял да избяга. Дни наред той се крил като преследвано животно в храсталаци, плевни, обори и гори. Нощем се придвижвал на юг към морския бряг с необмисленото в подробности намерение да се промъкне на борда на някой западен кораб.

Но се оказало невъзможно да влезе в одеското пристанище и затова потърсил убежище в блатистата местност около устието на Днестър, югозападно от Одеса, близо до румънската граница. Една нощ той стигнал до малко рибарско селце и успял да открадне лодка с триъгълно платно и ниска мачта. Камински никога не бил стъпвал в платноходка и нямал представа как да я управлява. Известно време се борил с платното и руля, после я пуснал по вятъра и се оставил в ръцете на Господ, като се опитвал да насочва лодката на юг, ориентирайки се по звездите и слънцето.

Късметът му помогнал да не влезе в полезрението на патрулиращите съветски граничарски катери и да не пресече пътя на някое рибарско корабче. Малката дървена черупка, незабелязана от радарите, се измъкнала от съветски териториални води и се зареяла някъде между Румъния и Крим, като бавно се носела на юг, далеч от корабните маршрути. После се развихрила буря. Камински не успял навреме да свие платното, лодката се преобърнала и той прекарал остатъка от нощта, вкопчен в стърчащия нагоре кил. На сутринта успял да изправи лодката и със сетни сили се прехвърлил в нея. Преди да го връхлети бурята, той си бил съблякъл дрехите, за да подложи изгорялото си тяло на хладния нощен вятър. И така облеклото му потънало, заедно със суровите картофи и лимонадената бутилка пълна с прясна вода. Рулят и платното също изчезнали в бурята. Слънцето припичало жестоко. Изгарянията болели нетърпимо. На третия ден след бурята Камински изпаднал в безсъзнание. Когато отворил очи, видял, че е настанен в легло, усещал, че цялото му тяло гори, и чул някакви гласове, които говорели на език, който взел за български. Шест дена не смеел да отвори очи, нито да обели дума.

Ендрю Дрейк изслуша разказа на мъжа и сърцето му заликува. Беше намерил човека, когото търсеше от години.

— Отивам да се срещна със швейцарския консул в Истанбул. Ще се опитам да ти издействам документ от Червения кръст, с който да можеш да напуснеш Турция — каза той, когато видя, че Камински се е уморил да говори. — Искам да ти изкарам виза за временно пребиваване в Англия, а веднъж да стигнем там, ще подадеш молба за политическо убежище.

Преди да излезе от болничната стая, Дрейк се спря на вратата.

— Не можеш да се върнеш в Украйна — каза той на Камински. — Но с твоя помощ аз ще мога. Цял живот мечтая за това.

 

 

Ендрю Дрейк се забави в Истанбул повече, отколкото предвиждаше. Чак на шестнайсти март успя да вземе пътническите документи на Камински и да отлети обратно в Трабзон. Междувременно след дълга разправия по телефона с единия от собствениците на фирмата той получи разрешение да удължи отпуската си. Пътуването му до Турция си струваше всичките неприятности. Посредством Камински Дрейк щеше да осъществи мечтата на своя живот.

Царската, превърнала се по-късно в съветска, империя отвън изглежда монолитна и непоклатима, но има две ахилесови пети. Едната е вечният проблем с изхранването на двеста и петдесетте милиона души, другата наричат с евфемизма „национален въпрос“. Сред четиринайсете републики, управлявани от Русия, няколко имат по-ярък индивидуален облик и по-високо национално самосъзнание на населението. Най-голямата от тях е Украйна. През 1982 г. населението на Руската федеративна република наброява сто и двадесет милиона. Втора по големина в Съветския съюз е Украйна със седемдесет милиона. Това е първата причина, поради която както царете, така и членовете на Политбюро винаги са обръщали особено внимание на този доминион и са провеждали спрямо него политика на безмилостно русифициране.

Втората причина се корени в историята. Украйна винаги е била делена на две: на Източна и Западна. Оттук и трагичната й съдба. Западна Украйна се простира от Киев до полската граница. Източната е по-русифицирана, тъй като столетия наред е живяла под царско иго. По същото време Западна Украйна е била част от Австро-Унгарската империя. В духовно и културно отношение тя е ориентирана към Запада повече от останалите съветски републики, с изключение може би на трите прибалтийски, които обаче са твърде малки, за да се противопоставят на руското влияние. Украинците четат и пишат на латиница, а не на кирилица. Болшинството от тях не са православни, а католици-униати. Техният език, литературата, поезията, изкуството и всичките им традиции водят началото си от древността, много преди нахлуването на руските завоеватели от север.

След разпадането на Австро-Унгария в 1918 г. западните украинци отчаяно се борят за самостоятелност, но за разлика от чехите, словаците и унгарците, създали свои държави върху руините на империята, през 1919 г. Западна Украйна бива присъединена към Полша под името „провинция Галиция“. През 1941 г. германците завземат тази територия. Народът е объркан. Обзема го смесица от надежди и страхове. Някои решават, че ако се бият срещу хитлеристите, Москва впоследствие ще е по-благосклонна и ще направи някои отстъпки на страната им. Други се заблуждават, че за да има свободна Украйна, Русия трябва да бъде победена. Водени от това убеждение, те се присъединяват към Украинската дивизия, обличат германски униформи и воюват срещу Червената армия. Има и такива, като бащата на Камински, които се качват в Карпатите, стават партизани и се бият последователно с първия завоевател, после с втория и накрая пак с първия. Но надеждите на всички рухват, когато Сталин печели войната и разширява империята си на запад по река Буг — новата руско-полска граница. Западна Украйна попада под властта на новите царе: членовете на Политбюро. Но украинците не престават да мечтаят за самостоятелност. Затова, като се изключи един кратък период на либерализиране в края на управлението на Хрушчов, Москва прилага все по-твърдо програмата за смазване на украинския национализъм.

Степан Драч, студент от Ровно, се записал като доброволец в Украинската дивизия. Той бил един от щастливците, оцелели през войната. През 1945 г. англичаните го пленили в Австрия и го изпратили на принудителен труд в една ферма в Норфолк. Според тайното споразумение между британския Форин Офис, американския Държавен департамент и съветското външно министерство, той щял да бъде репатриран заедно с останалите два милиона „жертви на Ялта“ и да бъде екзекутиран от органите на НКВД. Но и този път извадил късмет. Катурнал едно момиче от британската гражданска отбрана зад една норфолкска купа сено и то забременяло. Оженили се и шест месеца по-късно по хуманитарни причини властите разрешили на Драч да остане в Англия. Когато бил освободен от принудителния труд във фермата, той използвал познанията си на радист и отворил работилница за ремонт на радиоапарати в Братфорд, центъра на трийсетхилядната колония от украински емигранти в Англия. Първото дете на младоженците починало при раждането. През 1950 г. им се родил втори син, когото кръстили Андрий.

Андрий научи от баща си не само украинския език. Степан Драч му разказваше за красотите на Карпатите и на Русия. Малкият Андрий беше закърмен с омраза към руснаците. Но когато момчето бе на дванайсет години, баща му загина при автомобилна катастрофа. Майка му, отегчена от досадното еднообразие на живота сред емигранти, приятели на мъжа й, които всяка вечер се събираха край камината и си говореха за миналото на неразбираем за нея език, промени фамилията си от Драч на Дрейк, а малкото име на сина си — от Андрий на Ендрю. И така момчето се записа в гимназията, а по-късно и в университета под новото си име. Когато си извади първия паспорт, той също бе на името на Ендрю Дрейк.

В университета Ендрю възвърна украинското си самосъзнание. Там се запозна с няколко украинци и отново започна да говори свободно на езика на баща си. Това се случи в края на шейсетте години. Краткотрайният ренесанс на украинското изкуство вече беше отшумял и повечето от неговите най-изявени представители бяха в лагерите на Гулаг. Така че когато Андрий се запозна с техните произведения, той знаеше за нерадостната им съдба. В началото на седемдесетте младежът четеше всичко украинско, до което успееше да се докопа: от класика Тарас Шевченко и неговите последователи, писали по времето на Ленин и ликвидирани по-късно от Сталин, до така нареченото „поколение на шейсетте“ — творци, успели да издигнат глас във възхвала на Украйна през няколкото години на разведряване, преди Брежнев отново да задуши патриотизма, към който те призовавали. Четеше Осдачий, Чорновил, Мороз и Дзюба. А когато се натъкна на стихотворенията и на тайния дневник на Павел Симоненко, идола на украинските студенти, умрял от рак на двайсет и осем години, Андрий окончателно се влюби в тази изстрадала страна, която дори не бе виждал.

Колкото повече обичаше Украйна, толкова по-силно ненавиждаше онези, които смяташе за нейни окупатори и подтисници. Трескаво търсеше нелегално отпечатаните листовки, тайно изнесени от Украйна. Поглъщаше жадно „Украинския глашатай“, в който пишеше за съдбата на стотиците неизвестни украински дисиденти, за които Западът не знаеше нищо, понеже съветските власти не им бяха устроили шумни съдебни процеси като на Даниел, Синявский, Орлов и Шчаранский. Омразата на Ендрю Дрейк нарастваше, докато не стигна до извода, че КГБ олицетворява цялото зло на света.

Ендрю разсъждаваше достатъчно трезво и реалистично, за да не приеме грубия национализъм на по-старото поколение емигранти и вечното им делене на източни и западни украинци. Отричаше и техния вроден антисемитизъм, защото харесваше произведенията на Глуцман, ционист и едновременно с това украински националист, и го възприемаше като свой съотечественик. След като анализира украинската емигрантска общност в Англия, Ендрю раздели мислено членовете й на четири групи: езиковите националисти, които се задоволяват с това да говорят и пишат на родния си украински; кръчмарските приказливци, които нищо не правят; онези, които украсяват клубовете си с несръчно нарисувани лозунги и дразнят англичаните от съседните къщи, но се страхуват да предизвикат съветската мечка и най-смелите, които демонстрират пред делегациите, пристигнали от Москва, докато Специалният отдел на полицията грижливо ги снима, установява самоличността им и ги взема на отчет.

Дрейк не се присъедини към нито една от тези групи. Той се държеше с емигрантите студено, дори надменно. Гледаше да не се набива в очи и не участваше в никакви протестни акции. Започна работа като чиновник в Лондон. Мнозина кротки бюрократи имат тайни увлечения, за които колегите им не подозират. Тези скрити страсти поглъщат всичките им спестявания, свободното им време и отпуските. Дрейк беше от този тип чиновници. Той тихомълком събра малка група от свои съмишленици. Издири ги един по един, сприятели се с тях, накара ги да се закълнат, че ще пазят в тайна намеренията си и ги призова да бъдат търпеливи. Андрий Драч имаше тайна мечта и не беше безвреден, защото, както е писал Томас Елиът, „той сънуваше с отворени очи“. Вярваше, че мечтата му някой ден ще стане реалност. Копнееше да нанесе такъв удар по московските тирани, след който те да не могат да се окопитят. Искаше да проникне през стените на тяхната власт и да ги атакува вътре в крепостта им.

Когато откри Камински, разбра, че е направил решаваща крачка към осъществяването на заветната си мечта. Самолетът се извиси в топлото синьо небе и се насочи към Трабзон. На борда му Драч изпитваше вълнение и увереност.

 

 

Мирослав Камински погледна нерешително Дрейк.

— Не знам, Андрий — каза му той. — Въпреки всичко, което направи за мен, не знам дали мога да ти се доверя напълно. Извинявай, но животът ме е научил да съм предпазлив.

— Мирослав, още двайсет години да ме познаваш, пак няма да разбереш за мен повече от това, което вече знаеш. Разказах ти всичко за себе си. Ти не можеш да се върнеш в Украйна. Аз ще отида там вместо теб. Но когато пристигна, ще трябва да се свържа с наши съмишленици. Трябва да ми кажеш как да ги открия!

Камински най-сетне склони:

— Останаха двама, които не бяха разкрити, когато групата бе предадена. Запознахме се преди няколко месеца и не съм казвал за тях никому.

— Нали са украинци и борци за свобода? — попита го въодушевено Дрейк.

— Да, украинци са, но има още нещо, което мотивира действията им. Те принадлежат към народ, който също е много изстрадал. Бащите им, както и моя, са лежали по лагерите, но заради друго. Те са евреи.

— Но нали мразят Москва и искат да нанесат удар по Кремъл?

— Да. Мразят управниците на Съветския съюз не по-малко от нас двамата — отвърна му Камински. — Привърженици са на някаква „Еврейска лига за самозащита“. Доколкото разбрах, са чули за нея по радиото. Те са убедени, че е време да отвърнат на насилието с насилие. Не искат повече да търпят със сведени глави. В това отношение разбиранията ни напълно съвпадат.

— Непременно трябва да се свържа с тях! — припряно настоя Дрейк.

Камински му каза имената и адресите в Лвов на двамата млади еврейски борци против тоталитаризма. На следващата сутрин Дрейк взе самолета за Лондон и още същия ден се записа за организирана от „Интурист“ групова екскурзия до Киев, Тернопол и Лвов, която щеше да се състои през началото на юли. Освен това напусна работата си и изтегли всичките си спестявания в брой.

Никой не подозираше, че Ендрю Дрейк, или по-скоро Андрий Драч, започва своята лична война с Кремъл.