Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Jackal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Павел Главусанов, 1991

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Corgi Books, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Денят на Чакала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Денят на Чакала (филм).

Денят на Чакала
The Day of the Jackal
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
АвторФредерик Форсайт
Първо издание1971 г.
 Великобритания
Издателство„Хътчинсън“
Оригинален езиканглийски
Жанршпионски роман
Трилър
Исторически роман
Видроман

Издателство в БългарияНародна култура“ (1991)
Емас: Глобус (1999)
S. l.: Mediasat (2005)
ПреводачПавел Главусанов
ISBNISBN 0-09-107390-1
Денят на Чакала в Общомедия

„Денят на Чакала“ (на английски: The Day of the Jackal) е първият роман на английския писател Фредерик Форсайт. Разказва за френската терористична група ОАС от началото на 1960-те, която иска да убие френския президент Шарл дьо Гол.

Сюжет

... През пролетта на 1962 г., след Евианските споразумения, френският президент Шарл дьо Гол се оттегля от Алжир, бивша френска колония и тя става независима държава. Повечето хора по света гледат на това като жест на добра воля, французите единодушно подкрепят президента за спирането на безсмислената война, но някои френски военни го смятат за предателство. Недоволните войници и офицери се включват в тайната терористична организация ОАС с основна цел – да унищожат „предателя“ дьо Гол.

Срещу президента са организирани няколко опита за убийство, като в резултат на един от тях, дьо Гол е почти убит. Но напразно, френското контраразузнаване работи перфектно, разкривайки много от покушенията още на етап планиране. След това ръководителят на ОАС, полковник Марк Роден, решава да направи силен ход. Осъзнавайки, че в ОАС има много шпиони на правителството, полковникът заедно с двама от най-близките си сътрудници наема убиец. Този англичанин е един от най-добрите наемни убийци в света. За сума в размер на 500 хиляди долара убиецът се съгласява да убие дьо Гол, и англичанинът ще оперира под името „Чакала“. Полковник Родин е уверен в успеха, след като само 4 души в света знаят за мисията на Чакала, френското разузнаване нищо не може да предприеме по отношение на убиеца, защото нищо няма да бъде известно предварително.

... Чакала осъзнава, че охраната е винаги нащрек за дьо Гол, след като вече са станали няколко опита за убийство. Но веднъж годишно, гордият генерал трябва да се появи на публично място, на главния площад на Париж, за да връчи награди на ветераните. Там, в този ден и час, Чакала има шанс да застреля Шарл дьо Гол.

Убиецът започва задълбочена подготовка. Той отива в Европа за закупуване на пушка с оптичен мерник, фабрикуване на фалшиви документи с различни имена. Чакала не е фанатик, той очаква да изпълни заповедта и да избегне възмездието. Съвсем случайно френските тайни служби успяват да научат, че ръководството на ОАС наело убиец да убие президента. Всички сили на държавата са хвърлени в търсене на този човек, а общото управление на операцията поема най-добрият полицейски комисар във Франция, Клод Лебел. Той почти издебва неуловимия Чакал, но наемният убиец успява да избяга и да се загуби в огромното човешко море на Париж.

... Идва решаващият ден. Маскиран Чакала прониква през полицейските кордони, а скоро и в прицела на пушката му е високият генерал с пагон с две златни звезди – френският президент Шарл дьо Гол. Изглежда, че спасяването на живота на президента вече не е възможно, но в последния момент комисар Лебел нахлува в апартамента, където е Чакала, и го убива…

Денят на Чакала свърши.

Филмови адаптации

Романът е екранизиран на два пъти: през 1973 г. (Денят на Чакала, реж. Фред Зинеман) и през 1997 (Чакала, реж. Майкъл Кейтън-Джоунс). Най-известната е филмовата версия от 1997 г., като в нея участват Ричард Гиър, Сидни Поатие и Брус Уилис.

Филмът на Кейтън-Джоунс е далеч от оригинала, и от този на режисьора Фред Зинеман, затова Фредерик Форсайт иска промяна на името му – от „Денят на Чакала“ в „Чакала“.

Външни препратки

Първа част
Анатомия на един заговор

1.

В Париж е студено през март в шест и четиридесет сутринта, а изглежда дори по-студено, когато очакваш смъртта си, изправен пред наказателния взвод. В посочения час на единадесети март 1963 година в централния двор на Фор д’Иври един подполковник от Френските военновъздушни сили стоеше пред забит в помръзналия чакъл кол, със завързани отзад ръце, и гледаше с бавно чезнещо неверие строения на двадесет метра от него войнишки взвод.

Някой хързулна крак по чакъла — леко разреждане на напрежението, докато завързваха очите на подполковник Жан-Мари Бастиан, и превръзката му засенчи за последен път светлината. Мънкането на свещеника бе безпомощен контрапункт на прищракването на двадесет карабинни затвора, когато войниците заредиха и насочиха оръжието си.

Отвъд стената едно берлие[1] шумно протестира, когато няколко по-малки коли му прерязаха пътя към центъра на града. Звукът заглъхна, като прикри командата „За прицел!“, подадена от командващия наказателния взвод. Трясъкът на карабинните изстрели не смути ни най-малко пробуждането на града, ако не се брои пърхането на гълъбите, издигнали се към небето за няколко секунди. След малко дори единичният пукот на пистолетния изстрел, даден от командира на взвода в сърцето на осъдения след залпа на войниците, потъна в надигащия се отвъд стената уличен шум.

Смъртта на офицера, ръководител на група атентатори от Тайната армия, поставила си задачата да убие президента на Франция, бе замислена като един край — край на по-нататъшните покушения върху живота на президента. По ирония на съдбата обаче тя отбеляза ново начало и за да разберем защо, най-напред ще трябва да обясним по каква причина един надупчен труп увисна на въжетата, които го привързваха към кола в двора на военния затвор край Париж в тази мартенска утрин…

 

 

Слънцето се бе спуснало най-сетне зад стената на двореца и дълги сенки, носещи дългоочакваното облекчение, се закъдриха през двора. В този най-горещ ден на годината дори в седем часа вечерта температурата бе все още двадесет и три градуса. Из целия примрял от жегата град парижани тъпчеха сприхави съпруги и вряскащи дечурлига в коли и влакове, за да отидат през уикенда сред природата. Беше двадесет и втори август 1962 година — денят, когато неколцина мъже решиха, че президентът, генерал Шарл дьо Гол, трябва да умре.

Докато населението на града се готвеше да се спаси от жегата в относителната прохлада на реки и плажове, правителственото заседание зад натруфената фасада на Елисейския дворец продължаваше. Шестнадесет черни лимузини ситроен дизел, наредени плътно една зад друга, заемаха в кръг три-четвърти от вътрешния двор, застлан с жълтеникавокафяв чакъл, изстиващ сега в дългоочакваната сянка.

Шофьорите, сврени в най-плътната сянка край западната стена, си разменяха закачливи баналности, както правят обикновено хора, прекарващи работните си дни главно в очакване да изпълнят прищевките на своите господари.

Необичайната продължителност на правителствените разисквания се посрещаше с безцелен ропот, докато малко преди седем и половина иззад стъклените врати над шестте дворцови стъпала се появи, обкичен с ланец и медали, церемониалмайстор и махна към охраната. Недопушени шофьорски цигари паднаха върху чакъла и бяха стъпкани. Охраната и гвардейците застинаха в своите кутийки край портала, а тежките железни решетки се разтвориха.

Шофьорите бяха вече зад воланите на своите лимузини, когато първата група министри се показа иззад стъклата. Церемониалмайсторът отвори вратите и членовете на кабинета се стекоха надолу по стъпалата, като си разменяха последни благопожелания за спокоен уикенд. Лимузините се приближаваха в йерархичен ред, церемониалмайсторът отваряше с поклон задната врата, министрите се качваха, бавно минаваха с колите покрай отдаващите почести гвардейци и продължаваха по улица Фобур Сент Оноре.

За десет минути всички се източиха. Двата дълги черни ситроена, останали в двора, бавно приближиха стълбището. Първият, с флага на президента на Френската република, се управляваше от Франсис Мару, шофьор от полицейската тренировъчна школа при главната квартира на Националната жандармерия в Сатори. Мълчалив по природа, той се бе държал настрана от закачките на събраните в двора министерски шофьори. Железните нерви и способността му да кара бързо и безопасно го задържаха неизменно на поста личен шофьор на Дьо Гол. Освен Мару в колата нямаше никой друг. Вторият ситроен също се шофираше от жандарм от Сатори.

В 19,45 зад стъклените врати се показа друга група и отново мъжете върху чакъла застинаха под команда „мирно“. Облечен в обичайния си двуреден антрацитеносив костюм и тъмна вратовръзка, зад стъклото се показа Шарл дьо Гол. С едновремешна благовъзпитаност той най-напред пропусна мадам Ивон дьо Гол, а после я подхвана за лакътя, за да я придружи по стълбите до чакащия ситроен. Там двамата се разделиха — съпругата на президента седна отзад в първата кола. Генералът заобиколи отдясно и се настани до нея.

Зет им, полковник Ален дьо Боасию, по онова време началник на щаба на бронетанковите и кавалерийските части на Френската армия, провери дали двете задни врати са добре затворени и зае мястото до Мару.

Двама от групата чиновници, придружили президентската двойка по стълбите, седнаха във втората кола. Анри Джудер, огромен алжирски кабил[2] и дежурен телохранител за този ден, седна до шофьора, разхлаби едрокалибрения револвер под лявата си мишница и тежко се отпусна назад. От този миг нататък очите му щяха да шарят безспир не само по колата отпред, но и по тротоарите и кръстовищата, край които профучаваха. След като даде последни наставления на един от оставащата в двореца дежурна охрана, вторият мъж се настани сам на задната седалка. Това бе комисар Жан Дюкре, началник на президентската охрана. Двама жандарми с бели шлемове запалиха паркираните край западната стена мотоциклети, бавно излязоха от сянката и се запътиха към портала. Спряха там на три метра един от друг и се извърнаха назад. Мару потегли, зави към изхода и пое след моторизирания ескорт. Втората кола го следваше. Часът беше 19,50.

Железните решетки се разтвориха отново и малкият кортеж се изниза край изпънатите гвардейци на Фобур Сент Оноре. В дъното на улицата колите завиха по Авеню дьо Марини. Един младеж с бяла предпазна каска, възседнал мотопед под кестените, изчака кортежът да отмине след което се отблъсна от бордюра и го последва. Движението бе нормално за августовски уикенд и не бе съобщено предварително за придвижването на президента. Единствено воят на мотоциклетните сирени предупреждаваше регулировчиците за приближаването на колоната и те бяха принудени неистово да ръкомахат и свирят, за да накарат трафика овреме да спре. Колоната набра скорост по засенченото авеню, излетя на огрения от слънце площад Клемансо и пое право към моста Александър Трети. Залепен за официалния кортеж, младежът го следваше без усилие. След моста мотоциклетистите поведоха Мару по Авеню Генерал Галиени, а оттам по широкия Булевард на Инвалидите. В този миг младежът с мотопеда получи отговор на интересуващия го въпрос. На пресечката с улица Варен той намали скоростта и свърна към едно ъглово кафене. Влезе, измъкна от джоба си малък метален жетон, прекоси помещението към разположения в дъното телефон и набра парижки номер.

 

 

В друго кафене, разположено в предградието Мюдон, чакаше подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири. Тридесет и пет годишен, женен, с три деца, той работеше в Министерството на военновъздушните сили. Зад общоприетата фасада на своя професионален и личен живот подполковникът питаеше дълбока ненавист към Шарл дьо Гол, който според него бе предал Франция и мъжете, издигнали го отново на власт през 58-а година, като отстъпи Алжир на алжирските националисти.

Той не бе изгубил нищо в Алжир, така че не бе ръководен от лични мотиви. В собствените си очи Бастиан-Тири бе патриот — убеден, че служи на обичаната си родина, като убива онзи, който според него я бе предал. Много хиляди споделяха по онова време тези възгледи, но сравнително малцина бяха фанатизирани членове на ОАС, заклели се да ликвидират Дьо Гол и да свалят неговото правителство. Бастиан-Тири бе един от тях.

Отпиваше от бирата си, когато телефонът иззвъня. Барманът бутна апарата към него, след което отиде да настрои телевизора. Бастиан-Тири слуша няколко секунди, промърмори в слушалката „много добре, благодаря ви“ и затвори телефона. Бирата му бе вече платена. Излезе на тротоара, измъкна изпод мишницата си навит на руло вестник и внимателно го разгърна два пъти. Млада жена пусна дантелената завеса на прозореца на апартамента си, разположен на първия етаж през улицата, и се извърна към десетината мъже в стаята. „Маршрут номер две“ — каза тя. Петима младежи, новаци в занаята на убийствата, престанаха да кършат ръце и скочиха на крака.

Останалите седем бяха по-възрастни и не толкова притеснени. Старши сред заговорниците и втори в йерархията след Бастиан-Тири бе лейтенант Ален Бугрене дьо ла Токне, представител на крайната десница, издънка на поземлената аристокрация. Тридесет и пет годишен, женен, с две деца.

Най-опасен от всички в стаята бе Жорж Ватен. Тридесет и девет годишен, широкоплещест фанатик от ОАС, с квадратна челюст, някогашен агроном в Алжир, който за две години се бе очертал като един от най-опасните атентатори на Тайната организация. Заради стара рана в крака бе известен с прякора Куция.

Щом момичето съобщи новината, дванадесетте мъже се изсипаха по задната стълба на страничната улица, където бяха паркирани шест коли — до една откраднати или наети. Часът бе 19,55. Бастиан-Тири лично бе прекарал цели дни в подготвяне на мястото, предвидено за атентата: измервал бе огневи ъгли, пресмятал бе скорости и разстояния между превозни средства, както и огневата мощ, необходима за спирането им. Избраното от него място бе една права отсечка от Авеню дьо ла Либерасион, водеща към главното кръстовище на Пти Кламар[3]. Съгласно плана първата група, съставена от снайперисти, трябваше да открие огън по президентската кола на около 180 метра преди кръстовището. Снайперистите трябваше да се прикрият зад паркирана край пътя камионетка и да започнат да стрелят под много малък ъгъл спрямо приближаващите коли, което би им осигурило максимални огневи възможности.

Според изчисленията на Бастиан-Тири до момента, в който водещата кола щеше да се изравни с камионетката, тя би трябвало да е пронизана от около сто и петдесет куршума. След спирането на президентската кола втората група на ОАС трябваше да нахлуе от една странична улица, за да обстреля от упор колата на охраната. Двете групи трябваше да довършат кортежа на президента за още няколко секунди, след което да изтичат до паркираните в друга пряка три автомобила и да се изтеглят.

Самият Бастиан-Тири, тринадесети в групата, щеше да е съгледвач. В 20,05 часа групите бяха заели позиция. На около деветдесет метра от набелязаното място, по посока на Париж, край автобусна спирка стоеше с вестник в ръка Бастиан-Тири. Махването с вестника щеше да е знак за Серж Берние, ръководител на първата група, който трябваше да стои до камионетката. Той щеше да предаде заповедта по-нататък на стрелците, проснати в тревата до него. Бугрене дьо ла Токне и седналият редом с автомат в ръце Ватен Куция трябваше да препречат с кола пътя на охраната.

 

 

Докато край пътя в Пти Кламар вече щракаха предпазителите, кортежът на генерал Дьо Гол се освободи от натовареното движение в центъра на Париж и стигна по-безлюдните улици на предградията. Тук скоростта нарасна почти на сто километра в час.

Когато пътят се поразчисти, Франсис Мару хвърли поглед към часовника си и усетил сприхавото нетърпение на стария генерал зад себе си, увеличи още скоростта. Двамата моторизирани конвои изостанаха и образуваха ариергарда на колоната. Дьо Гол не обичаше показността и използваше всяка възможност да се освободи от нея. В този ред колоната продължи по Авеню дьо ла Дивизион Льоклер в Пти Кламар. Беше 20,17 вечерта.

На около километър и половина по-нататък Бастиан-Тири вече понасяше последиците от своята голяма грешка. Той щеше да научи за нея едва месеци по-късно от полицаите в килията на смъртниците. При подготовката на атентата бе направил справка с календара и бе открил, че на 22 август слънцето залязва в 20,35 ч., наглед достатъчно късно дори ако Дьо Гол просрочи нормалното си разписание, което бе и сторил. Календарът обаче бе за 1961 година. На 22 август 1962 нощта се спусна в 20,10. Тези двадесет и пет минути щяха да променят историята на Франция. В 20,18 Бастиан-Тири съзря колоната, понесла се към него по Авеню дьо ла Либерасион с над сто и десет километра в час. Той размаха като обезумял вестника си.

 

 

На стотина метра от него, от другата страна на пътя, Берние се взираше сърдито през сумрака към смътната фигура до автобусната спирка. „Махна ли подполковникът с вестника?“ — попита сам себе си. Едва изрекъл думите, видя акулоподобната муцуна на президентската кола да профучава покрай спирката. „Огън!“ — изкрещя Берние към мъжете в краката си. Те започнаха да стрелят, когато колоната се изравни с тях — под ъгъл от деветдесет градуса, по цел, движеща се със сто и десет километра в час.

Дванадесетте попадения в колата бяха чиста заслуга на умението на снайперистите. Повечето куршуми улучиха ситроена отзад. Две от гумите бяха разкъсани и макар да бяха самозалепващи се, внезапният пад в налягането дестабилизира носещата се с голяма скорост кола и предницата й поднесе. Именно в този миг Франсис Мару спаси живота на президента.

Докато главният снайперист, бившият легионер Варга, разкъсваше гумите, останалите изпразниха пълнителите си по отдалечаващото се задно стъкло. Няколко куршума пробиха каросерията, а един натроши стъклото, след като мина на сантиметри от носа на президента. Полковник Дьо Боасию се обърна и изрева към тъста и тъща си: „Долу!“ Мадам Дьо Гол наведе глава в скута на съпруга си. Генералът промълви хладно. „Какво, пак ли?“ — и се извърна да погледне назад.

Мару стисна тресящия се волан и леко зави по посока на поднасянето, като в същото време отпусна педала на газта. За миг ситроенът загуби мощ, след което отново се устреми напред към кръстовището с Авеню дю Боа — страничната улица, където ги причакваше втората група на ОАС. Колата на охраната, незасегната от никакъв куршум, следваше плътно Мару.

Скоростта на приближаващите автомобили поставяше две ясни алтернативи пред Бугрене дьо ла Токне, чакащ с работещ двигател в Авеню дю Боа: да препречи пътя и приеме сигурната смърт, нарязан на парчета от устремения метал, или да отпусне съединителя с половин секунда закъснение. Той избра второто. Когато колата му излетя от страничната улица и се изравни с колоната, до нея се оказа не автомобилът на Дьо Гол, а този на телохранителя Джудер и комисар Дюкре.

Подал се до кръста от Десния прозорец, Ватен изпразни автомата си по задницата на каращия пред него ситроен, през чието строшено задно стъкло се виждаше надменният профил на Дьо Гол.

— Защо не отвръщат на стрелбата тези идиоти? — попита огорчен Дьо Гол. Джудер се опитваше да стреля по атентаторите през трите метра, делящи двете коли, но му пречеше собственият шофьор. Дюкре изкрещя към последния да не изостава от президента. Миг по-късно хората от ОАС бяха далече зад тях. Двамата моторизирани конвои, единият от които бе почти съборен от внезапната поява на Дьо ла Токне от страничната улица, се окопитиха и приближиха ситроените. Цялата колона се вля в кръговото движение при кръстовището, отмина го и продължи към Вилакубле[4].

На мястото на нападението хората от ОАС нямаха време за взаимни обвинения. Те щяха да последват по-късно. Като зарязаха трите коли, използувани в операцията, те се метнаха в предназначените за изтегляне автомобили и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.

Комисар Дюкре извика по радиото в колата Вилакубле и съобщи накратко какво се е случило. Когато колоната пристигна там след десет минути, генерал Дьо Гол настоя да отиде направо на площадката, където чакаше хеликоптерът. Докато колата спираше, тълпа офицери и служители я заобиколиха, отвориха вратите и помогнаха на потресената мадам Дьо Гол да слезе. Генералът се подаде изпод натрошените стъкла от другата страна и отърси реверите си. Без да обръща внимание на паническите въпроси и загрижените възклицания на насъбраните офицери, той заобиколи колата, за да поеме ръката на съпругата си.

— Ела, мила, отиваме си вкъщи — каза той и най-сетне сподели с офицерите от военновъздушната база своето мнение за ОАС: — Не ги бива да стрелят. — След това придружи съпругата си до хеликоптера и седна до нея. Към тях се присъедини Джудер и всички отлетяха за уикенд в провинцията.

Франсис Мару остана долу на пистата, с пепелявосиво лице, неподвижен зад волана на колата. Двете десни гуми накрая бяха свършили и ситроенът се бе движил върху джантите. Дюкре промълви кратко поздравление, след което продължи да изяснява обстановката.

Докато журналистите от цял свят изказваха какви ли не предположения във връзка с покушението и поради липса на по-добро пълнеха вестниците с лични догадки, френската полиция, под ръководството на Националната сигурност, провеждаше с помощта на Тайната служба и жандармерията своята най-голяма операция в историята на страната. Скоро тя щеше да прерасне в общонационално издирване, чиито размери щяха едва по-късно да бъдат надхвърлени от издирването на друг убиец. Неговата история е все още неизяснена, но случаят и досега се води в архивите под кодовото название „Чакал“.

Първият успех дойде на трети септември и както често става в полицейската практика, той се дължеше на една рутинна проверка. Край град Валанс, южно от Лион, на главния път от Париж за Марсилия, полицейски пост спря частна кола с четирима мъже. Тук за един ден проверяваха документите на стотици хора, но в случая един от пътниците нямаше документи. Заяви, че ги е загубил. Той и останалите трима бяха откарани във Валанс за обичайния разпит. Там установиха, че първите трима нямат нищо общо с четвъртия, освен дето го бяха взели на стоп. Освободиха ги. Снетите от четвъртия мъж пръстови отпечатъци бяха изпратени в Париж просто да се провери дали е човекът, за който се представя. Резултатът дойде след дванадесет часа: отпечатъците принадлежаха на двадесет и две годишен дезертьор от Чуждестранния легион, който подлежеше на военен съд. Но името, което беше дал, бе точно: Пиер-Дьони Магад.

Магад бе откаран в районното управление на Следствената полиция в Лион. Докато чакаха в преддверието за разпит, един полицай от охраната го попита закачливо:

— Е, какво ще кажеш за Пти Кламар?

Магад безпомощно сви рамене.

— Добре… Какво ви интересува?

Докато писалките на стенографите изпълваха бележник след бележник, Магад „пя“ пред смаяните полицаи в продължение на осем часа. Той назова всеки един от замесените в Пти Кламар, както и деветима други, играли по-незначителни роли в различните етапи на заговора или доставили необходими съоръжения. Общо двадесет и двама души. Ловът започваше, но този път полицията знаеше кого да търси.

В края на краищата само един се измъкна и не е заловен до ден-днешен. Жорж Ватен изчезна и се предполага, че живее в Испания, заедно с повечето останали ръководители на ОАС, сред цивилни заселници от Алжир.

Предварителното разследване и подготовката на обвинителните актове срещу Бастиан-Тири, Бугрене дьо ла Токне и останалите ръководители на заговора приключиха през месец декември. През януари хиляда деветстотин и шестдесет и трета година цялата група бе изправена пред съда.

Докато продължаваше процесът, ОАС събираше сили за ново нападение по всички фронтове срещу голисткото правителство, а френските тайни служби се бореха срещу организацията със зъби и нокти. Зад кулисите на забавния парижки живот, под лустрото на културата и цивилизацията се водеше една от най-ожесточените и садистични подмолни войни, известни на съвременната история.

Френската тайна служба се нарича Service de Documentation Exterieure et de Contre-Espionage, съкратено SDECE. Нейните функции включват както шпионаж извън Франция, така и контрашпионаж вътре в страната, макар че се случва отделните служби да навлизат в чужда територия. Първо управление отговаря за чистото разузнаване и е разделено на отдели, означени с буквата R, от renseignement (информация). Те са R1 — Анализ на агентурни данни; R2 — Източна Европа; R3 — Западна Европа; R4 — Африка; R5 — Близкия изток; R6 — Далечния изток; R7 — Америка/Западно полукълбо. Второ управление се занимава с контрашпионаж. Трето и Четвърто образуват службата, отговаряща за комунистическите движения, Шесто отговаря за финансите и Седмо за администрацията.

Пето управление се нарича с една-единствена дума — оперативно. То бе сърцето на войната срещу ОАС. Неговите стотина главорези поеха по бойната пътека от главната квартира, разположена в няколко безлични сгради на булевард Мортие, недалеч от Порт дьо Лила — мърляво предградие в североизточната част на Париж. Предимно корсиканци, те бяха най-близкото подобие, което животът може да ни поднесе за „мъжаги“. Най-напред ги подготвяха физически до съвършенство, след което ги изпращаха на школа в Сатори. Отделени от другите, там ги посвещаваха във всички тайни на унищожението. Превръщаха се в специалисти по използуване на лично оръжие, ръкопашен бой, карате и джудо. Минаваха курсове по радиовръзка, диверсия и саботаж, техника на разпита със или без инквизиция, отвличане, палеж и убийство.

Някои от тях владееха само френски, други говореха свободно няколко езика и се чувстваха като у дома си във всяка столица на света. Имаха пълномощието да убиват при изпълнение на служебните си задачи и често го използваха.

Когато дейността на ОАС стана твърде кървава и безогледна, генерал Южен Гибо, директорът на SDECE, най-сетне свали намордниците на тези мъже и ги насъска срещу организацията. Част от тях се включиха в ОАС и проникнаха в най-висшите й органи. Оттам те само подаваха информация, въз основа на която действаха други, така че с тяхна помощ мнозина посланици на организацията бяха заловени от полицията, докато изпълняваха задачи във Франция или другаде. Но имаше случаи, когато търсените лица не можеха да бъдат подмамени в страната и бяха безмилостно унищожени вън от нея. Мнозина от близките на изчезнали хора от ОАС бяха убедени, че те са били просто ликвидирани от Оперативното отделение.

Не че ОАС се нуждаеше от уроци по насилие. Членовете на организацията ненавиждаха, повече от всеки полицай, служителите от Оперативното управление, наричани от тях „брадатите“ заради подмолната им роля. В последните дни на борбата за надмощие в Алжир между ОАС и голисткото правителство организацията залови живи седем „брадати“. Телата им бяха открити по-късно, увиснали от балкони и улични лампи, с отрязани уши и носове. Така се водеше тайната война и цялата истина за това кой е загинал мъчително, от чии ръце и в кое мазе, никога няма да излезе наяве.

Останалите „брадати“ се държаха настрана от ОАС, на разположение на SDECE. Част от тях, бивши професионални главорези от подземния свят, поддържаха старите си връзки и в не един случай прибягваха до помощта на отколешни приятели при изпълнението на особено мръсна правителствена задача. Именно тези действия породиха във Франция слуховете за наличието на „успоредна“ (неофициална) полиция под началството на г-н Жак Фокар, един от най-приближените на президента Дьо Гол. Всъщност „успоредна“ полиция не съществуваше, а действията, които й приписваха, се извършваха от Оперативното управление или от временно вербувани босове от френската мафия.

Корсиканците, които преобладаваха както в парижкия и в марсилския подземен свят, така и в Оперативното управление, знаеха нещичко за кръвните отмъщения, така че след избиването на седемте „брадати“ в Алжир срещу ОАС бе обявена вендета. По същия начин, по който корсиканският подземен свят помогна на съюзниците при дебаркирането в Южна Франция през 1944 г. (ръководен, естествено, от собствените си интереси — за награда корсиканците получиха лъвския пай от престъпния бизнес по Лазурния бряг), в началото на шестдесетте години те отново се сражаваха за Франция срещу ОАС. Голяма част от оасовците бяха pieds noirs (родени в Алжир французи) и почти не се различаваха от корсиканците, така че понякога войната ставаше почти братоубийствена.

Докато се точеше процесът срещу Бастиан-Тири и неговите другари, кампанията на ОАС също пое своя ход. Неин вдъхновител бе полковник Антоан Аргу — задкулисен подстрекател на атентата в Пти Кламар. Випускник на един от най-авторитетните френски университети — Ecole Polytechnique, — Аргу имаше буден ум и неукротима енергия. Като лейтенант в Дьо Головата свободна Франция, той се бе сражавал за освобождаването на родината си от фашистите. По-късно бе командвал кавалерийски полк в Алжир. Дребен и жилест, Аргу бе блестящ, но и безмилостен военен, който през 1962 година стана оперативен началник на ОАС в изгнание.

Опитен във воденето на психологическа война, той разбираше, че борбата срещу Франция на Дьо Гол трябва да се води на всички равнища: чрез терор, дипломация, въздействие върху общественото мнение. Като част от кампанията Аргу организира поредица интервюта за вестници и телевизионни компании из цяла Западна Европа, в които бившият френски външен министър Жорж Бидо, ръководител на политическото крило на ОАС — Националния съвет на Съпротивата, трябваше да изложи в „благопристойна“ светлина антиголистката позиция на организацията.

Аргу използваше максимално огромния си интелект, благодарение на който някога бе станал най-младият полковник във Френската армия, а сега се бе превърнал в най-опасния човек на ОАС. Той уреди за Бидо поредица от интервюта с главните осведомителни агенции и кореспонденти на вестници, по време на които старият политик получи възможността да наметне приемлива мантия върху раменете на оаските бандити.

Успехът на вдъхновяваната от Аргу пропагандна операция разтревожи френското правителство не по-малко от терористичните акции и вълната от избухващи в кина и кафенета из цяла Франция пластични бомби. На 14 февруари бе разкрит нов заговор срещу генерал Дьо Гол. На следващия ден той трябваше да говори пред личния състав на Военното училище на Марсово поле. Планът предвиждаше генералът да бъде застрелян отзад, от укрепил се под съседна стряха снайперист.

Във връзка с този атентат по-късно пред съда бяха изправени Жан Бишон, артилерийският капитан Робер Поанар и преподавателката по английски във Военната академия мадам Пол-Русле дьо Лифиак. Снайперистът трябваше да бъде Жорж Ватен, но Куция и този път се измъкна. В апартамента на Поанар бе намерена карабина с оптически прицел и тримата бяха арестувани. По време на процеса се установи, че като търсели начин да внедрят Ватен и оръжието му на територията на академията, те се обърнали за помощ към старшината Мариус То, чиято първа работа била да отиде в полицията. Генерал Дьо Гол участвува в церемонията в определения час на петнадесети, но за огромно свое неудоволствие прие да пристигне в брониран автомобил.

Заговорът бе невероятно любителски, но все пак раздразни Дьо Гол. На следващия ден той извика министъра на вътрешните работи Фре и заяви пред отговорния за националната сигурност висш служител, като удряше с юмрук по бюрото си:

— Вече се прекали с тези заговори!

Решено бе за поука да послужи някой от висшите ръководители на ОАС, за да се възпрат останалите. Фре не хранеше съмнение относно изхода от процеса на Бастиан-Тири във Върховния военен съд, тъй като подсъдимият не жалеше сили да обоснове от подсъдимата скамейка колко е необходима смъртта на Шарл дьо Гол. Нужна бе обаче и по-сериозна спирачка.

На 22 февруари върху бюрото на шефа на Оперативното управление пристигна копие от меморандум, изпратен до вътрешния министър от директора на Второ управление на SDECE (контрашпионаж — вътрешна сигурност). Извадка от документа гласеше:

 

„Успяхме да засечем местонахождението на един от главните ръководители на подривното движение, а именно на бившия полковник от френската армия Антоан Аргу. Той е избягал в Германия, където възнамерява да остане няколко дни, според сведения от тамошната ни агентура…

При това положение би трябвало да е възможно да получим достъп до Аргу и евентуално да го заловим. Тъй като молбата, отправена от нашето контраразузнаване към компетентните германски органи за сигурност, бе отхвърлена и сега тези организации очакват наши агенти да следят отблизо Аргу и други водачи на ОАС, операцията, доколкото е насочена срещу Аргу, трябва да се проведе с максимална бързина и дискретност.“

 

Задачата бе възложена на Оперативното управление.

Следобед на 25 февруари Аргу се завърна в Мюнхен от Рим, където се бе срещнал с други ръководители на ОАС. Вместо да се отправи към „Унертлщрасе“, той пое с такси към хотел „Еденволф“, където бе наел стая явно за провеждане на съвещание. Ала полковникът така и не взе участие. Във фоайето към него се приближиха двама мъже и го заговориха на безупречен немски. Аргу предположи, че са от германската полиция, и бръкна във вътрешния си джоб за паспорта.

Внезапно усети ръцете си стегнати като в менгеме, краката му се отделиха от пода и миг по-късно се озова в чакаща отвън камионетка на пералнята към хотела. Започна да протестира и в отговор бе залят от порой френски ругатни. Мазолеста длан го перна през носа, друга го ръгна в стомаха, нечий пръст натисна нервния възел под ухото му и Аргу мигновено изгуби съзнание. Двадесет и четири часа по-късно телефонът в Криминалния отдел на Следствената полиция на Ке дез Орфевр 36 в Париж иззвъня. Дрезгав глас съобщи на дежурния сержант, че говори от името на ОАС и че Антоан Аргу се намира „здравата омотан“ в камионетка, паркирана зад сградата на полицията. След няколко минути отвориха вратата и Аргу се изтърси сред кръг от сащисани полицаи.

Очите му, завързани в продължение на двадесет и четири часа, не можеха да се фокусират. Трябваше да му помогнат, за да се задържи на крака. Лицето му бе цялото в засъхнала кръв от носа, а устата го болеше от парцала, който полицаите измъкнаха. Когато някой го попита „Вие ли сте полковник Антоан Аргу?“, той промълви „Да“. Предишната нощ Оперативното управление бе съумяло по някакъв начин да го прехвърли през границата, а анонимното обаждане в полицията по повод колетната пратка в собствения й паркинг бе просто проява на чувството им за хумор. Аргу бе освободен чак през юни 1968 година.

И все пак хората от Оперативното управление не бяха предвидили едно: макар че отстраняването на Аргу деморализира значително ОАС, то в същото време откри пътя за неговия колкото малко известен, толкова и хитър заместник, подполковник Марк Роден, към командната позиция в операциите, насочени срещу Дьо Гол. В много отношения сделката бе на загуба.

На 4 март Върховният военен съд произнесе своята присъда срещу Жан-Мари Бастиан-Тири. Той и двама други бяха осъдени на смърт, както и още трима, намиращи се все още на свобода, сред които Ватен Куция. На 8 март генерал Дьо Гол изслуша в продължение на три часа молбите за помилване на тримата, четени от техните адвокати. През цялото време той остана безмълвен. Накрая замени две от смъртните присъди с доживотни, но остави в сила тази на Бастиан-Тири.

Същата вечер адвокатът извести подполковника за решението.

— Насрочено е за единадесети — каза той и понеже клиентът му продължи да се усмихва с недоверие, пророни: — Ще ви разстрелят.

Бастиан-Тири продължи да се усмихва и да клати глава.

— Не разбирате — рече на адвоката, — никой французин няма да вдигне оръжие срещу мен.

Бастиан-Тири сгреши. В осем часа сутринта Радио Европа Едно съобщи в емисията си на френски език за екзекуцията. Предаването бе чуто в по-голямата част от Западна Европа от онези, които си бяха направили труда да слушат тази станция. В малка хотелска стая някъде в Австрия то сложи началото на дълга верига от замисли и действия, които доведоха генерал Дьо Гол най-близо до смъртта за цялата му кариера. Стаята бе наета от полковник Марк Роден, новия оперативен шеф на ОАС.

Бележки

[1] Марка товарни автомобили. — Б.пр.

[2] Кабили — алжирски и тунизийски берберски племена. — Б.пр.

[3] Градче край Париж. — Б.пр.

[4] Градче край Париж. — Б.пр.