Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Jackal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Павел Главусанов, 1991

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Corgi Books, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Денят на Чакала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Денят на Чакала (филм).

Денят на Чакала
The Day of the Jackal
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
АвторФредерик Форсайт
Първо издание1971 г.
 Великобритания
Издателство„Хътчинсън“
Оригинален езиканглийски
Жанршпионски роман
Трилър
Исторически роман
Видроман

Издателство в БългарияНародна култура“ (1991)
Емас: Глобус (1999)
S. l.: Mediasat (2005)
ПреводачПавел Главусанов
ISBNISBN 0-09-107390-1
Денят на Чакала в Общомедия

„Денят на Чакала“ (на английски: The Day of the Jackal) е първият роман на английския писател Фредерик Форсайт. Разказва за френската терористична група ОАС от началото на 1960-те, която иска да убие френския президент Шарл дьо Гол.

Сюжет

... През пролетта на 1962 г., след Евианските споразумения, френският президент Шарл дьо Гол се оттегля от Алжир, бивша френска колония и тя става независима държава. Повечето хора по света гледат на това като жест на добра воля, французите единодушно подкрепят президента за спирането на безсмислената война, но някои френски военни го смятат за предателство. Недоволните войници и офицери се включват в тайната терористична организация ОАС с основна цел – да унищожат „предателя“ дьо Гол.

Срещу президента са организирани няколко опита за убийство, като в резултат на един от тях, дьо Гол е почти убит. Но напразно, френското контраразузнаване работи перфектно, разкривайки много от покушенията още на етап планиране. След това ръководителят на ОАС, полковник Марк Роден, решава да направи силен ход. Осъзнавайки, че в ОАС има много шпиони на правителството, полковникът заедно с двама от най-близките си сътрудници наема убиец. Този англичанин е един от най-добрите наемни убийци в света. За сума в размер на 500 хиляди долара убиецът се съгласява да убие дьо Гол, и англичанинът ще оперира под името „Чакала“. Полковник Родин е уверен в успеха, след като само 4 души в света знаят за мисията на Чакала, френското разузнаване нищо не може да предприеме по отношение на убиеца, защото нищо няма да бъде известно предварително.

... Чакала осъзнава, че охраната е винаги нащрек за дьо Гол, след като вече са станали няколко опита за убийство. Но веднъж годишно, гордият генерал трябва да се появи на публично място, на главния площад на Париж, за да връчи награди на ветераните. Там, в този ден и час, Чакала има шанс да застреля Шарл дьо Гол.

Убиецът започва задълбочена подготовка. Той отива в Европа за закупуване на пушка с оптичен мерник, фабрикуване на фалшиви документи с различни имена. Чакала не е фанатик, той очаква да изпълни заповедта и да избегне възмездието. Съвсем случайно френските тайни служби успяват да научат, че ръководството на ОАС наело убиец да убие президента. Всички сили на държавата са хвърлени в търсене на този човек, а общото управление на операцията поема най-добрият полицейски комисар във Франция, Клод Лебел. Той почти издебва неуловимия Чакал, но наемният убиец успява да избяга и да се загуби в огромното човешко море на Париж.

... Идва решаващият ден. Маскиран Чакала прониква през полицейските кордони, а скоро и в прицела на пушката му е високият генерал с пагон с две златни звезди – френският президент Шарл дьо Гол. Изглежда, че спасяването на живота на президента вече не е възможно, но в последния момент комисар Лебел нахлува в апартамента, където е Чакала, и го убива…

Денят на Чакала свърши.

Филмови адаптации

Романът е екранизиран на два пъти: през 1973 г. (Денят на Чакала, реж. Фред Зинеман) и през 1997 (Чакала, реж. Майкъл Кейтън-Джоунс). Най-известната е филмовата версия от 1997 г., като в нея участват Ричард Гиър, Сидни Поатие и Брус Уилис.

Филмът на Кейтън-Джоунс е далеч от оригинала, и от този на режисьора Фред Зинеман, затова Фредерик Форсайт иска промяна на името му – от „Денят на Чакала“ в „Чакала“.

Външни препратки

Трета част
Анатомия на едно убийство

19.

Клод Льобел прекара лоша нощ. В един и половина едва бе заспал, когато Карон го разтърси.

— Шефе, съжалявам, но ми хрумна нещо. Тоя приятел, Чакала, има датски паспорт, нали?

Льобел се разтърси, за да се разсъни.

— Е, та?

— Ами трябва да го е взел отнякъде. Или са му направили фалшив, или го е откраднал. Но след като придвижването с този паспорт налага промяна в цвета на косата, изглежда, е откраднат.

— Звучи логично. Нататък?

— Ако изключим юлската рекогнисцировка в Париж, той е бил на постоянно местожителство в Лондон. Така че най-вероятно паспортът да е откраднат в един от тези два града. А какво би сторил един датчанин, когато му откраднат паспорта или пък го загуби? Ще отиде в консулството си.

Льобел се надигна от походното легло.

— Понякога си мисля, че ще отидете далече, драги ми Люсиен. Свържете ме със старши следователя Томас у дома му и с датския генерален консул в Париж. В този ред.

Льобел прекара още един час край телефона, но убеди и двамата да станат от леглата си и да отидат в своите служби. Сам той отново легна почти към три часа сутринта. В четири го събуди телефонно обаждане от Парижката префектура. Съобщиха, че след събирането им в полунощ и в два часа сутринта са били донесени над деветстотин и осемдесет адресни карти, попълнени от датчани, настанили се из парижките хотели. Вече ги сортирали по категории: „вероятен“, „възможен“, и „други“.

В шест бе все още буден и пиеше кафето си, когато се обадиха от техническия отдел на DST. Беше ги инструктирал веднага след полунощ. Имаше улов. Взе кола и с Карон до себе си подкара по утринните улици към тяхната служба. Изслушаха записа в комуникационната лаборатория в сутерена.

— Започваше с шумно щракване, последвано от поредица звуци, сякаш някой набираше седем цифри. След това се чуха продължителните телефонни сигнали за „свободен абонат“ и после щракването от вдигната слушалка.

— Ало?

Отговори жена:

— Ici Jacqueline.

Мъжкият глас каза:

— Ici Valmy.

Жената заговори бързо:

— Те знаят, че е датски пастор. През нощта проверяват адресните хотелски карти на всички датчани в Париж, като ги събират в полунощ, в два и в четири. Ще посетят всички до един.

Последва пауза, после мъжкият глас каза:

— Мерси. — Затвори. Жената стори същото.

Льобел гледаше бавно въртящата се ролка на магнетофона.

— Знаете ли на кой номер се е обадила? — попита.

— Да — отвърна инженерът. — Може да се установи по времетраенето на връщането на избирателната шайба до нула. Номерът е MOLITOR 59 01.

— Имате ли адреса?

Човекът му подаде едно листче. Льобел го погледна.

— Хайде, Люсиен. Да идем да навестим господин Валми.

— Ами момичето?

— Ще бъде подведена под отговорност.

 

 

Почукаха в седем часа. Учителят си вареше закуска в една купичка върху газовия котлон. Намръщен, той спря газта и прекоси дневната, за да отвори. Срещу му се изправиха четирима мъже. Без да му се казва, той разбра кои са. Двамата униформени сякаш се готвеха да се нахвърлят отгоре му, но нисичкият човечец с мек израз им даде знак да си останат по местата.

— Подслушвахме телефона ви — обясни дребният спокойно. — Вие сте Валми.

Учителят не даде израз на никакви чувства. Отстъпи и ги пусна да влязат.

— Може ли да се облека? — попита.

— Да, разбира се.

Отне му само няколко минути да си обуе панталони и облече риза под наблюдението на двамата униформени, без да се обременява със събличане на пижамата, По-младият цивилен стоеше до вратата. По-възрастният обикаляше из жилището, разглеждаше книги и ръкописи.

— Векове ще са нужни за преглеждане на всичко това, Люсиен — каза, а мъжът при вратата изсумтя.

— Не е наша работа, слава Богу.

— Готов ли сте? — обърна се дребният към учителя.

— Да.

— Свалете го в колата.

Когато четиримата излязоха, комисарят започна да прелиства ръкописите, над които очевидно учителят бе работил предната вечер. Но всичките бяха най-обикновени ученически изпитни работи, взети за преглед. Явно човекът си работеше у дома. Той трябваше да е цял ден налице за в случай, че се обади Чакала. В седем и десет телефонът иззвъня. Льобел го гледа няколко секунди. После ръката му се протегна и вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът отсреща бе равен, безизразен:

— Ici Chacal.

Льобел мислеше с бясна скорост.

— Ici Valmy — каза.

Последва мълчание. Не знаеше какво още да каже.

— Нещо ново? — попита гласът отсреща.

— Нищо. Загубили са следата в Корез.

По челото му бе избила пот. Много бе важно човекът да остане там, където бе, още няколко часа. Чу се тракване и слушалката онемя. Льобел я остави и се спусна надолу към паркираната до бордюра кола.

— Обратно в службата — викна на шофьора.

 

 

В телефонната кабина във фоайето на малък хотел край брега на Сена Чакала гледаше озадачен през стъклото. Нищо? Би следвало да има нещо. Тоя комисар Льобел не бе глупав. Би трябвало да са открили шофьора от Еглетон и чрез него да са стигнали до Горна Шалониер. Би трябвало съответно да са открили трупа в замъка и липсата на реното. Би трябвало да са открили и самото рено в Тюл и да са разпитали персонала на гарата. Би трябвало…

Излезе от кабината и прекоси фоайето.

— Сметката, ако обичате — каза на администратора. — Ще сляза след пет минути.

 

 

В седем и половина, докато Льобел влизаше в кабинета си, от Лондон позвъни старши следователят Томас.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — каза. — Необходимо ни бе доста време да събудим датските консулски чиновници и да ги накараме да отидат в службата си. Вие бяхте съвършено прав. Един датски пастор е съобщил за загубата на паспорта си на 14 юли. Подозирал, че е откраднат от хотелската му стая в Уест Енд, но не можел да го докаже. Жалба до полицията не е подал, за голямо облекчение на собственика на хотела. Името на пастора е Пер Йенсен от Копенхаген. Описание: висок метър и осемдесет, очи сини, коса сива.

— Той е. Благодаря, господин старши следовател. — Льобел остави слушалката. — Свържете ме с префектурата — обърна се към Карон.

В осем и половина четирите полицейски камионетки пристигнаха пред хотел „Де Гранз Огюстен“. Полицаите преобърнаха стаята наопаки и тя доби вид, сякаш през нея е минал ураган.

— Съжалявам, господин комисар — каза собственикът на хотела на детектива със смачкан вид, който ръководеше операцията, — пастор Йенсен напусна хотела преди час.

 

 

Чакала взе едно случайно такси обратно за гара Остерлиц, където предната вечер бе пристигнал, ръководен от съображението, че издирването му би следвало да се насочи другаде. Предаде куфара с оръжието, шинела и дрехите на измисления Андре Мартен в багажния гардероб, като задържа само куфара с облеклото и документите на американския студент Марти Шулбърг. Запази и чантата с принадлежностите за гримиране.

С двете парчета багаж в ръце, все още с черния костюм, но с поло, което прикриваше пасторската яка, той се настани в един мизерен хотел зад ъгъла на гарата. Администраторът го остави сам да си попълни адресната карта, но го домързя да свери с данните от паспорта, както изискваше правилникът. В резултат на това картата не съдържаше дори името Пер Йенсен.

Качил се в стаята, Чакала се залови с лицето и косата си. С помощта на разтворител отстрани сивата боя и русият цвят се появи отново. След това косата придоби кестенявия оттенък на Марти Шулбърг. Сините контактни лещи си останаха, но очилата в златни рамки бяха заменени с американските, с дебели бизнесменски рамки.

Черните високи обувки, чорапите, ризата, нагръдникът и свещеническият костюм бяха натъпкани в куфара заедно с паспорта на пастор Йенсен от Копенхаген. Вместо тях си сложи маратонките, чорапите, джинсите, тениската и якето на американския колежанин от Сиракюз, щата Ню Йорк.

В късната утрин той бе готов за излизане, пъхнал паспорта на американеца в единия джоб на гърдите и пачка франкове в другия. Куфарът с последните останки от пастор Йенсен влезе в гардероба, а ключът от него бе пуснат в канала на бидето. Използва пожарогасителната стълба, за да се измъкне, и повече никой не чу и дума за него в този хотел. Няколко минути по-късно предаде и ръчната чанта в багажния гардероб на гара Остерлиц, пъхна квитанцията при другата в задния джоб и пое по пътя си. Взе такси за левия бряг, слезе на ъгъла на булевард Сен Мишел и улица Юшет и изчезна във водовъртежа от студенти и младежи, изпълнили гъмжащия като зайчарник Латински квартал на Париж.

Седнал пред евтиния си обяд в една опушена кръчма, Чакала започна да обмисля къде да прекара нощта. Не се съмняваше, че Льобел вече е разкрил пастора Пер Йенсен, а на Марти Шулбърг не даваше повече от двадесет и четири часа.

Дяволите да го вземат тоя Льобел, мислеше си гневно Чакала, но на сервитьорката се усмихна широко:

— Благодаря, сладурче.

 

 

В десет часа Льобел отново се свърза с Томас в Лондон. Молбата му накара старши следователя да изстене тихичко, но той все пак отговори достатъчно любезно, че ще направи всичко по силите си. Когато разговорът прекъсна, Томас извика старшия инспектор, участвал в разследването предишната седмица.

— Сядай сега — каза му. — Французите отново се обадиха. Изглежда, пак са го изпуснали. Сега той е в центъра на Париж и те подозират, че вероятно разполага с нова фалшива самоличност. Веднага започваме да звъним на всички лондонски консулства с молба да ни предоставят списък на чужденците, посетили страната след първи юли и заявили, че паспортът им е загубен или откраднат. Без негри и азиатци. Само бели. При всеки отделен случай ме интересува ръстът. Подозрителни са всички над метър и седемдесет. Залавяй се за работа.

 

 

Редовната среща в министерството в Париж бе изтеглена за два часа следобед.

Льобел представи доклада си със своя обичаен миролюбив и монотонен глас, но приемът бе леден.

— Дяволите да го вземат тоя тип — възкликна министърът по средата, — късметът му е сатанински!

— Не, господин министър, не става дума за късмет. През цялото време той е бил информиран за всяка наша стъпка. Именно поради тази причина е напуснал с такава бързина Гап, пак поради нея е убил жената в Ла Шалониер и се е измъкнал миг преди да хлопне резето. Всяка вечер докладвах пред това събрание за хода на работата си. На три пъти само броени часове ни деляха от задържането му. Тази сутрин неуспешното ми представяне по телефона, след арестуването на Валми, го накара да напусне мястото, където се бе установил, и да приеме нова самоличност. Но при първите два случая той е бил предупреждаван рано сутрин след моите брифинги.

Около масата настана ледено мълчание.

— Май си спомням, господин комисар, че това ваше предположение е вече правено — каза студено министърът. — Надявам се, че сте в състояние да го подкрепите с факти.

Вместо отговор Льобел постави върху масата портативен магнетофон и натисна стартовия бутон. Записаният телефонен разговор прозвуча с металическа острота в тишината на конферентната зала. Когато свърши, цялата стая се бе вторачила в апарата върху масата. Полковник Сен Клер бе станал пепелявосив и с леко треперещи ръце тъпчеше книжата си в папката.

— Чий беше този глас? — попита министърът най-накрая.

Льобел остане безмълвен. Сен Клер се надигна леко и погледите в залата се насочиха към него.

— Съжалявам, но съм принуден да ви съобщя… господин министър… че това бе гласът на… една моя приятелка. Понастоящем тя живее при мене… Извинете ме.

Полковникът напусна залата, за да се върне в двореца и да напише оставката си. Останалите в помещението се взираха мълчаливо в ръцете си.

— Много добре, господин комисар — гласът на министъра бе съвсем тих, — можете да продължите.

Льобел продължи изложението си с молбата до Томас в Лондон да изясни всички случаи на изчезнали в Лондон паспорти през последните петдесет дни.

— Надявам се — продължи той — до довечера да получа кратък списък или вероятно не повече от едно-две имена с описания, сходни с това на Чакала. Щом науча тия имена, ще поискам от държавите, от които са туристите, загубили паспортите си в Лондон, да изпратят снимки на тези хора. Сега можем да сме сигурни, че в момента Чакала прилича повече на титуляра на новата си самоличност, отколкото на Калтръп, Дуган или Йенсен. При малко късмет се надявам да получа тези снимки до утре на обяд.

— От моя страна — каза министърът — мога да ви съобщя резултата от разговора си с президента Дьо Гол. Той категорично отказа да промени и една точка от програмата си занапред, с цел да се предпази от убиеца. Честно казано, това трябваше да се очаква. Успях все пак да се сдобия с една отстъпка. Може вече да се снеме възбраната върху гласността. Поне в това отношение. Чакала сега е обикновен убиец. Удушил е баронеса Дьо ла Шалониер в собствения й дом, където проникнал с взлом, за да открадне бижутата й. Смята се, че е избягал и се укрива в Париж. Ясно ли е, господа?

Това именно ще бъде съобщено за следобедните вестници или поне за последните издания. В момента, господин комисар, когато сте напълно сигурен за новата самоличност или новите самоличности, зад които той би могъл сега да се прикрива, вие сте упълномощен да съобщите името или имената на печата. Това ще даде възможност на сутрешните вестници да осъвременят съобщенията си с нещо ново.

След като снимката на тоя злочест чуждестранен турист, загубил паспорта си в Лондон, пристигне утре сутринта, можете да я предадете на вечерните вестници, радиото и телевизията за още едно попълване на материалите около издирването на убиеца.

Вън от това, щом разполагаме с някакво име, всички полицаи и всички хора от отделенията за сигурност в Париж ще тръгнат по улиците за проверка на документите на всяка мярнала се жива душа.

Префектът на полицията, шефът на CRS и директорът на Следствената полиция си записваха като бесни. Министърът приключи:

— Контраразузнаването да провери с помощта на Централния архив всеки известен им симпатизант на ОАС. Ясно ли е?

Началниците на Контраразузнаването и Архива енергично кимнаха.

— Следствената полиция да снеме всички детективи от каквато и да е задача и да ги присъедини към издирването на убиеца.

Макс Ферне от Следствената кимна.

— Що се отнася до самия дворец, очевидно ще ми е необходим подробен списък на всички придвижвания, които президентът възнамерява да предприеме оттук нататък, дори ако самият той не бъде уведомен за извънредните мерки, предприемани в негов интерес. Това е един от случаите, в които трябва да приемем риска да си навлечем гнева му. За негово добро. И мога, разбира се, да разчитам, че Службата за сигурност на президента ще затегне обръча около него както никога досега. Комисар Дюкре?

Жан Дюкре, началник на личната охрана на Дьо Гол, кимна с глава.

— Криминалната бригада… — министърът впери поглед в комисар Бувие — е вписала във ведомостите си доста лица от престъпния свят. Искам всеки от тях да бъде вдигнат на крак за търсене на тоя човек, като им се предоставят име и описание. Ясно?

Морис Бувие кимна кисело. Вътре в себе си бе обезпокоен. Виждал бе не едно издирване през живота си, но това сега бе нещо гигантско. В момента, в който Льобел представеше име и паспортен номер, да не говорим за описание, почти сто хиляди души от силите за сигурност до престъпния свят щяха да започнат прочесване на улици, хотели, барове и ресторанти за един-единствен човек.

— Има ли друг източник на информация, който да съм пропуснал? — попита министърът.

Полковник Ролан хвърли бърз поглед към генерал Гибо и след това към комисар Бувие. Покашля се.

— Винаги можем да се обърнем към Съюза на корсиканците.

Бувие щеше да го изяде с поглед. Повечето от останалите изглеждаха смутени. Съюзът на корсиканците, корсиканско братство — наследник на Братята от Ажасио[1], дете на вендетата, бе и все още си е най-големият организиран престъпен синдикат във Франция. Те вече управляваха Марсилия и по-голямата част от южното крайбрежие. Някои специалисти смятаха организацията за по-стара и по-опасна от Мафията. Тъй като за разлика от нея не бяха емигрирали в Америка в началото на столетието, Братята бяха останали настрана от публичността, превърнала оттогава насетне Мафията в банална дума.

Голизмът вече на два пъти бе използвал услугите на Съюза, като и двата пъти се бе оказвало полезно, но свързано с неприятни последици. Всеки път Съюзът настояваше за отплата, обикновено под формата на охлабване на полицейския надзор над престъпните му дела. Той помогна на Съюзниците да завладеят южната част на Франция през август 1944 година и оттогава досега владееше Марсилия и Тулон. Помогна още един път: в борбата срещу алжирските заселници и ОАС след април 1961 и в замяна протегна пипала далеч на север чак до Париж.

Като полицай, Морис Бувие ненавиждаше корсиканците дълбоко, но знаеше, че Оперативното управление на Ролан често ги използува.

— Смятате ли, че могат да помогнат? — попита министърът.

— Ако този Чакал е толкова хитър, колкото казват — отвърна Ролан, — и ако някой изобщо е в състояние да го открие, мисля, че това е Съюзът.

— Колко ги има в Париж? — попита колебливо министърът.

— Около осемдесет хиляди. Някои са в полицията, в митницата, специалните части, Тайната служба и, разбира се, в престъпния свят. И са организирани.

— Действайте по собствена преценка — каза министърът.

Нямаше повече предложения.

— Добре, това е всичко в такъв случай. Комисар Льобел, онова, което искаме сега от вас, е едно име, едно описание, една снимка. След това давам на тоя Чакал шест часа свобода.

— Всъщност остават ни три дни — обади се Льобел, който бе гледал през прозореца.

Слушателите му се слисаха.

— Откъде знаете? — попита Макс Ферне.

Льобел примигна бързо няколко пъти.

— Трябва да помоля за извинение. Твърде глупаво бе от моя страна да не се сетя по-рано. Вече от една седмица съм убеден, че Чакала си има план и че денят за покушението над президента е определен. Когато напусна Гап, защо не се превърна веднага в пастор Йенсен? Защо не отиде до Валанс и начаса не взе експреса за Париж? Защо пристигна във Франция, а след това прекара цяла седмица в убиване на времето?

— Е, защо? — попита някой.

— Защото си е определил деня — отвърна Льобел. — Знае кога ще удари. Комисар Дюкре, има ли президентът някакви ангажименти извън двореца днес, утре или в събота?

Дюкре поклати глава.

— А какво ще кажете за неделя, 25 август?

Около масата се чу въздишка, сякаш полъх на вятър премина през житна нива.

— Ами разбира се — едва чуто каза министърът. — Денят на освобождаването. И най-глупавото в цялата работа е, че повечето от нас бяхме с него тук на този ден. Освобождаването на Париж през 1944 година.

— Именно — каза Льобел. — Той пада малко нещо психолог, нашият Чакал. Знае, че в годината има един ден, който генерал Дьо Гол в никакъв случай не би прекарал на друго място освен тук. Това е, така да се каже, неговият велик ден. Този ден чака наемникът.

— В такъв случай — каза министърът оживено — той ни е в ръцете. След като източникът му на информация вече не съществува, в Париж няма да намери кътче, където да се скрие. Никоя парижка общност няма да го приеме и подкрепи, дори несъзнателно. В ръцете ни е. Комисар Льобел, дайте ни името на тоя човек.

Клод Льобел се надигна и тръгна към вратата. Останалите наставаха и се готвеха да отидат на обяд.

— Още нещо — извика министърът след Льобел, — как ви хрумна да подслушвате домашния телефон на полковник Сен Клер?

Льобел се извърна от вратата и сви рамене.

— Не ми е хрумвало — отвърна. — Просто снощи наредих да се подслушват всички ваши телефони. Приятен ден, господа.

 

 

В пет часа следобед, седнал на чаша бира на терасата на едно кафене почти до площад Одеон с лице, предпазено от слънцето със слънчеви очила, прилични на носените от всички наоколо, Чакала се сети. Идеята му дойде, докато наблюдаваше как двама души минават по улицата. Плати бирата, стана и си тръгна. На стотина метра по-нататък намери каквото му трябваше — дамски козметичен салон. Влезе вътре и си купи някои неща.

 

 

В шест часа вечерните вестници смениха заглавните си шапки. Късните издания носеха по една крещяща лента в горния край на първа страница: Assassin de la Belle Baronne se refugie a Paris[2]. Отдолу имаше портрет на баронеса Дьо ла Шалониер, увеличен от обща снимка, направена на светско тържество в Париж преди пет години. Открита бе в архивите на една фотоагенция и всички вестници я публикуваха. В шест и половина, пъхнал под мишница един брой от „Франс соар“, полковник Ролан влезе в малко кафене на улица Вашингтон. Чернобрадият барман го погледна съучастнически и кимна към друг мъж в задната част на помещението.

Той се приближи и заговори Ролан:

— Полковник Ролан?

Шефът на Оперативното управление кимна.

— Моля, последвайте ме.

Поведе го през една врата в дъното на кафенето и по стълбите към малка дневна на първия етаж — вероятно жилище на самия собственик. Почука и отвътре се чу:

— Entrez[3].

Когато вратата се затвори зад гърба му, Ролан пое протегнатата ръка на надигналия се от креслото мъж.

— Полковник Ролан? Enchante[4]. Аз съм Capu[5] на Съюза на корсиканците. Научих, че търсите някакъв човек…

 

 

Беше осем часът, когато старши следователят Томас се обади от Лондон. Говореше уморено. Денят не бе лек. Някои консулства се бяха отзовали с желание, други се оказаха много трудни.

Съобщи, че като не се смятат жени, негри, азиатци и дребосъци, през изтеклите петдесет дни в Лондон са загубили паспортите си осем чуждестранни туристи. Изброи ги всичките, грижливо и стегнато — имена, номера на документите и описание.

— Сега да махнем тези, които са вън от подозрение — предложи. — Трима са загубили паспортите си по време, за което знаем, че Чакала, или Дуган, не е бил в Лондон. Проверихме самолетните резервации и покупки на билети чак до първи юли. На осемнадесети юли, изглежда, е взел вечерната машина за Копенхаген. Според британските авиолинии е купил билет на гишето им в Брюксел, платил е в брой и се върнал в Англия вечерта на шести август.

— Да, това съвпада — потвърди Льобел. — Ние установихме, че част от това пътуване извън Лондон е преминало в Париж. От двадесет и втори до тридесет и първи юли.

— Е — каза Томас с пукащ от телефонната линия глас, — значи три от паспортите са изчезнали, когато не е бил тук. Можем да ги отпишем, нали?

— Правилно.

— От останалите петима единият е прекалено висок. Шест фута и шест инча, това е над два метра по вашему. Освен това е италианец, което означава, че в паспорта му ръстът е даден в метри и сантиметри. Ще рече, един френски митничар веднага би забелязал разликата, освен ако Чакала не ходи на кокили.

— Съгласен съм, човекът трябва да е някакъв гигант. Отпишете го. Какви са другите четирима? — попита Льобел.

— Единият е прекалено дебел. Двеста четиридесет и два фунта или доста над сто килограма. Чакала би трябвало така да се е подплатил, че да не може да ходи.

— Отпишете и тоя — каза Льобел. — Друг?

— Вторият е твърде стар. На ръст отговаря, обаче е над седемдесетте. Чакала надали би могъл да изглежда на толкова, освен ако с лицето му не се заеме истински специалист по театрален грим.

— Отписваме го и него. Последните двама?

— Единият е норвежец, другият американец — каза Томас. — И двамата пасват. Високи, широкоплещести, на възраст между двадесет и петдесет. Две неща говорят против вероятността норвежецът да е вашият човек. На първо място, той е рус. Не ми се вярва, след като е бил разобличен като Дуган, Чакала да се върне към естествения цвят на косата си. Твърде много би наподобявал Дуган. Второто нещо: норвежецът е заявил пред своя консул, че паспортът с положителност се е измъкнал от джоба му, когато паднал облечен в Серпантината[6], докато се возел на лодка. Кълнял се, че паспортът бил на мястото си, когато паднал, а когато излязъл след петнадесет минути, вече го нямало. От друга страна, американецът подписал клетвена декларация в полицията в Лондон, според която чантата с паспорта му била открадната, докато гледал на другата страна в главната зала на летището. Какво ще кажете?

— Изпратете — отвърна Льобел всички подробности за американеца Марти Шулбърг. Снимката му ще взема от паспортната служба във Вашингтон. И още един път ви благодаря за всички положени усилия.

 

 

В десет часа същата вечер в министерството се проведе още едно съвещание. Оказа се най-краткото до момента. Вече от един час всяко звено от държавния апарат за сигурност разполагаше с копие от данните на Марти Шулбърг, търсен за убийство. Очакваше се снимката да пристигне преди зори, навреме за първите издания на вечерните вестници, излизащи към десет сутринта.

Министърът се изправи.

— Господа, когато се срещнахме за първи път, се съгласихме с комисар Бувие, че идентифицирането на наемния убиец, известен с прозвището Чакала, е по принцип чисто детективска задача. С оглед отминалите събития не бих се противопоставил на подобна диагноза. През тези отминали десет дни имахме щастието да се радваме на услугите на комисар Льобел. Въпреки трите промени на самоличността на наемника — от Калтръп на Дуган, от Дуган на Йенсен и от Йенсен на Шулбърг — и въпреки постоянното изтичане на информация от това помещение, той съумя както да идентифицира, така и да локализира местонахождението на този човек. Дължим му нашата благодарност.

Министърът сведе глава към Льобел, който изглеждаше притеснен.

— Отсега нататък, обаче задачата трябва да се прехвърли върху всички нас. Разполагаме с име, описание, номер на паспорта, националност. След няколко часа ще имаме и снимка. Убеден съм, че при наличието на силите на ваше разположение броени часове след това ще сме заловили нашия човек. Всеки полицай в Париж, всеки служител от специалните части, всеки детектив е получил вече своите инструкции. Преди да настъпи утринта или най-късно утре до обяд за този човек няма да остане нито едно кътче, където да се скрие.

А сега нека да поздравя още един път комисар Льобел, като същевременно свалям от плещите ви тегобата и напрежението, свързани с това разследване. През предстоящите часове няма да имаме нужда от вашата неоценима помощ. Вие си свършихте работата, при това добре. Благодаря ви.

Министърът зачака мълчаливо. Льобел примигна бързо няколко пъти и се надигна от мястото си. Сведе глава към събраните властимеющи мъже, които разполагаха с хиляди подчинени и милиони франкове. В отговор те му се усмихнаха. Льобел се обърна и излезе от стаята.

За първи път от десет дни насам комисар Льобел се прибра да си легне у дома. Докато превърташе ключа в ключалката и изслушваше първия укорителен крясък на жена си, часовникът удари полунощ и настъпи двадесет и трети август.

Бележки

[1] Ажасио — административен център на Корсика. — Б.пр.

[2] Убиецът на красивата баронеса се укрива в Париж. (фр.) — Б.пр.

[3] Влезте. (фр.) — Б.пр.

[4] Много ми е приятно. (фр.) — Б.пр.

[5] Буквално, глава (корсикански диалект), в случая — шеф. — Б.пр.

[6] Езеро в Лондонския Хайд Парк. — Б.пр.