Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Jackal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Павел Главусанов, 1991

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Corgi Books, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Денят на Чакала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Денят на Чакала (филм).

Денят на Чакала
The Day of the Jackal
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
Шарл дьо Гол – целта на ОАС в книгата
АвторФредерик Форсайт
Първо издание1971 г.
 Великобритания
Издателство„Хътчинсън“
Оригинален езиканглийски
Жанршпионски роман
Трилър
Исторически роман
Видроман

Издателство в БългарияНародна култура“ (1991)
Емас: Глобус (1999)
S. l.: Mediasat (2005)
ПреводачПавел Главусанов
ISBNISBN 0-09-107390-1
Денят на Чакала в Общомедия

„Денят на Чакала“ (на английски: The Day of the Jackal) е първият роман на английския писател Фредерик Форсайт. Разказва за френската терористична група ОАС от началото на 1960-те, която иска да убие френския президент Шарл дьо Гол.

Сюжет

... През пролетта на 1962 г., след Евианските споразумения, френският президент Шарл дьо Гол се оттегля от Алжир, бивша френска колония и тя става независима държава. Повечето хора по света гледат на това като жест на добра воля, французите единодушно подкрепят президента за спирането на безсмислената война, но някои френски военни го смятат за предателство. Недоволните войници и офицери се включват в тайната терористична организация ОАС с основна цел – да унищожат „предателя“ дьо Гол.

Срещу президента са организирани няколко опита за убийство, като в резултат на един от тях, дьо Гол е почти убит. Но напразно, френското контраразузнаване работи перфектно, разкривайки много от покушенията още на етап планиране. След това ръководителят на ОАС, полковник Марк Роден, решава да направи силен ход. Осъзнавайки, че в ОАС има много шпиони на правителството, полковникът заедно с двама от най-близките си сътрудници наема убиец. Този англичанин е един от най-добрите наемни убийци в света. За сума в размер на 500 хиляди долара убиецът се съгласява да убие дьо Гол, и англичанинът ще оперира под името „Чакала“. Полковник Родин е уверен в успеха, след като само 4 души в света знаят за мисията на Чакала, френското разузнаване нищо не може да предприеме по отношение на убиеца, защото нищо няма да бъде известно предварително.

... Чакала осъзнава, че охраната е винаги нащрек за дьо Гол, след като вече са станали няколко опита за убийство. Но веднъж годишно, гордият генерал трябва да се появи на публично място, на главния площад на Париж, за да връчи награди на ветераните. Там, в този ден и час, Чакала има шанс да застреля Шарл дьо Гол.

Убиецът започва задълбочена подготовка. Той отива в Европа за закупуване на пушка с оптичен мерник, фабрикуване на фалшиви документи с различни имена. Чакала не е фанатик, той очаква да изпълни заповедта и да избегне възмездието. Съвсем случайно френските тайни служби успяват да научат, че ръководството на ОАС наело убиец да убие президента. Всички сили на държавата са хвърлени в търсене на този човек, а общото управление на операцията поема най-добрият полицейски комисар във Франция, Клод Лебел. Той почти издебва неуловимия Чакал, но наемният убиец успява да избяга и да се загуби в огромното човешко море на Париж.

... Идва решаващият ден. Маскиран Чакала прониква през полицейските кордони, а скоро и в прицела на пушката му е високият генерал с пагон с две златни звезди – френският президент Шарл дьо Гол. Изглежда, че спасяването на живота на президента вече не е възможно, но в последния момент комисар Лебел нахлува в апартамента, където е Чакала, и го убива…

Денят на Чакала свърши.

Филмови адаптации

Романът е екранизиран на два пъти: през 1973 г. (Денят на Чакала, реж. Фред Зинеман) и през 1997 (Чакала, реж. Майкъл Кейтън-Джоунс). Най-известната е филмовата версия от 1997 г., като в нея участват Ричард Гиър, Сидни Поатие и Брус Уилис.

Филмът на Кейтън-Джоунс е далеч от оригинала, и от този на режисьора Фред Зинеман, затова Фредерик Форсайт иска промяна на името му – от „Денят на Чакала“ в „Чакала“.

Външни препратки

18.

Утрото на двадесет и първи август бе така светло и ясно, както и четиринадесетте преди него в този пристъп на лятна жега. От прозорците на замъка Горна Шалониер, обърнати към неравните очертания на обрасли с изтравниче хълмове, всичко изглеждаше спокойно, без намек за полицейската суетня, обхванала в момента градчето Еглетон на осемнадесет километра оттам.

Гол под халата си, Чакала стоеше изправен до прозорците в кабинета на барона и провеждаше обичайния утринен разговор с Париж. Оставил бе любовницата си да спи горе след още една бурна любовна нощ.

Когато го свързаха, започна както обикновено с „Ici Chacal“.

— Ici Valmy — каза дрезгавият глас от другия край. — Има ново раздвижване. Намерили са колата…

Чакала слуша още две минути, прекъсвайки с по някой кратък въпрос. Завърши с „мерси“, остави слушалката и бръкна в джобовете си за цигари и запалка. Дали му харесва, или не, ясно бе, че току-що чутото променяше неговите планове. Имаше намерение да остане още два дни в замъка, а сега трябваше да тръгва и при това колкото по-скоро, толкова, по-добре. В този разговор имаше още нещо, което го тревожеше, нещо, дето не му бе там мястото.

За момента не му обърна внимание, но като пое дима от цигарата, то се завъртя в подсъзнанието му. Накрая, когато допуши фаса и го изхвърли през отворения прозорец върху чакъла навън, го осъзна без усилие. Малко след като бе вдигнал слушалката, се чу леко щракване. Бе го чувал и по време на проведените през последните три дни разговори. В стаята имаше още един телефон, но когато излизаше, Колет явно спеше дълбоко. Явно… Извърна се и босите му крака безшумно и енергично го понесоха нагоре по стълбата. Втурна се в спалнята.

Слушалката бе оставена на вилката й. Гардеробът зееше и трите куфара се валяха по пода — до един отворени. Наблизо лежеше собствената му връзка ключове. Коленичила сред бъркотията, баронесата гледаше с широко отворени очи. Около нея лежаха няколко тънки стоманени тръби. Навитите от зебло тапи, които запушваха отворените им краища, бяха извадени. От една се показваше крайчецът на оптически прицел, от друга — тъпият нос на заглушителя. В ръцете си държеше нещо, в което се бе вторачила с ужас, когато той влезе — цевта и патронника на карабината.

Няколко секунди никой не проговори. Пръв се съвзе Чакала.

— Подслушвала си.

— Аз… се чудех на кого толкова звъниш всяка сутрин.

— Мислех, че спиш.

— Не. Винаги се будя, когато ставаш. Това… нещо е пушка, нали, за убийство?

Беше полувъпрос, полуизявление, като че направено с надеждата той да я разубеди: това е нещо друго, съвсем безобидно. Чакала я гледаше и тя за първи път забеляза, че сивите петънца в очите се бяха умножили и покриваха целия им израз. Погледът бе неподвижен и безжизнен като на вторачена в нея машина.

Баронесата бавно се изправи на крака, като остави цевта на пушката да тропне между останалите части.

— Ти искаш да го убиеш — прошепна тя. — Ти си от тях, от ОАС. С това нещо ти искаш да убиеш Дьо Гол.

Мълчанието на Чакала послужи като отговор. Тя се втурна към вратата. Мъжът я улови с лекота, хвърли я през стаята върху леглото и я настигна с три бързи крачки. Докато се блъскаше върху омотаните чаршафи, разтвори уста, за да извика. Ударът, нанесен с опакото на ръката върху сънната артерия отстрани на шията, задави писъка, преди да се е родил. После лявата ръка се зарови в косите й дръпна лицето на баронесата към ръба на леглото. Тя за последен път зърна шарката на килима — върху врата й се стовари резкият саблен удар, нанесен с ръба на дланта.

Чакала отиде до вратата и се ослуша, но отдолу не идваше и звук. Ернестин навярно приготвяше утринните кифлички и кафе в кухнята отзад, а Луизон скоро трябваше да тръгва за пазара. За щастие и двамата недочуваха.

Той прибра частите на пушката обратно в тръбите им, а самите тях сложи в куфара с шинела и мръсните дрехи на Анри Мартен, като потупа подплатата, за да се увери, че документите са непокътнати. След това заключи куфара. Вторият, с облеклото на датския пастор Пер Йенсен, бе отключен, но в него не бе пипано.

Пет минути прекара в банята до спалнята, за да се измие и обръсне. После извади ножиците си и още десет минути внимателно разресваше нагоре дългите руси коси, като ги подкъсяваше с по пет сантиметра. След това втри в косата достатъчно боя, за да получи стоманеносивия цвят на средната възраст. Под действието на боята косата овлажня, което му позволи да я среши като на снимката от паспорта на пастора, подпрян върху лавицата в банята. Най-накрая си сложи оцветените в синьо контактни лещи.

Изплакна всички следи от боята за коса и препарата за миене, събра приборите за бръснене и се върна в спалнята. Не обърна внимание на голото тяло върху пода.

Сложи си фланелката, гащетата, чорапите и ризата, купени в Копенхаген, закрепи към врата си черния нагръдник и го увенча с високата пасторска яка. Накрая облече черния костюм и обу обикновени черни обувки. Пъхна очилата със златни рамки в горния джоб, прибра тоалетните принадлежности в ръчната чанта, като сложи вътре и датската книга за френските катедрали. Премести датския паспорт във вътрешния си джоб заедно с пачка пари.

Останалите английски дрехи отидоха обратно в куфара, от който бяха извадени, и той също бе заключен.

Когато свърши, беше почти осем и Ернестин навярно всеки момент щеше да се появи с утринното кафе. Баронесата се бе опитала да скрие любовната им история от прислужниците — те и двамата бяха ходили по петите на барона още когато е бил момченце и по-късно, когато стана господар на къщата.

Видя от прозореца как Луизон тръгва с колелото по широката алея към портала на имението, а отзад върху велосипеда подскачаше пазарската му кошница. В този момент чу Ернестин да чука на вратата. Той не пророни и звук. Тя почука отново.

— Y a vot’ cafe, Madame[1] — каза през вратата с писклив глас.

Чакала се реши да отвърне полузаспало на френски:

— Оставете го там. Ще го вземем, когато свършим.

От другата страна на вратата устните на Ернестин се огънаха точно като буквата „О“. Скандално. Накъде е тръгнало всичко… А и в спалнята на господаря. Забърза надолу по стълбите, за да намери Луизон, но тъй като бе вече заминал, наложи се да се задоволи с обстойна лекция пред мивката на тема хорската поквара днес, нямаща нищо общо с това, на което бе свикнал старият барон. Така че не можа да чуе тъпите звуци, когато спуснатите с усукан двоен чаршаф от прозореца на спалнята четири куфара тупнаха меко в цветната леха пред къщата.

Не чу и как вратата на спалнята бе заключена отвътре, отпуснатото тяло на господарката й — положено в естественото положение на заспал човек върху леглото, а завивките грижливо подгънати чак до брадичката й. Не чу тракването на прозореца на спалнята, когато той се затвори след приведения върху прозоречната дъска сивокос мъж, нито звука от майсторския му скок върху моравата.

Ернестин не чу и бученето при запалването на реното на мадам в превърнатата в гараж конюшня встрани от замъка, но като надничаше от прозореца на килера, зърна за миг колата, когато тя зави по алеята към предния двор и изхода.

— Какво ли пък си е наумила сега тази млада дама? — мърмореше прислужницата, докато бързаше уплашено нагоре по стълбите.

Подносът с изстиналото и непокътнато кафе все още лежеше пред вратата на спалнята. След като почука няколко пъти, тя натисна вратата, която не се отвори. Спалнята на господина също бе заключена. Никой не й отговори. Ернестин реши, че се вършат безобразия. Безобразия, каквито не бяха ставали, откак бошите[2] се бяха настанили като гости, неканени от барона, в ония отминали дни, за да му задават глупави въпроси за младия господар.

Реши да се посъветва с младия господар. Той трябваше да е на пазара и някой от тамошната кръчма щеше да иде да го повика. Ернестин не разбираше от телефони, но смяташе, че ако вдигнеш слушалката, някой ще ти се обади и ще иде да намери оня, с когото искаш да разговаряш. Цялата работа се оказа голяма глупост. Тя вдигна слушалката и я държа десет минути, но никой не й се обади. Ернестин не забеляза акуратния срез през кабела, там, където той влизаше под подовия перваз на библиотеката.

 

 

Малко след закуска Клод Льобел се качи на хеликоптера обратно за Париж. Както по-късно съобщи на Карон, Валантен си вършеше работата отлично, въпреки че ония проклети селяци само гледаха да му пречат. Преди закуска бе успял да проследи дирите на Чакала до една кръчма в Еглетон, където той се бе хранил, и сега издирваше някакъв шофьор на такси, извикан в кафенето. Междувременно бе наредил да се издигнат пътни заграждения на двадесет километра околовръст Еглетон, които щяха да са готови до пладне.

Предвид ранга на Валантен, той му бе намекнал нещичко за това колко е важно да се намери Чакала и комисарят се съгласи да сключи около Еглетон пръстен, по-тесен от миши гъз, както сам се изрази.

 

 

От Горна Шалониер малкото рено се понесе през планините на юг към Тюл. Чакала пресметна, че ако полицаите са започнали да разпитват от снощи, разширявайки постепенно концентричните пояси на издирването около мястото, където бе намерена алфата, до зазоряване би следвало да стигнат до Еглетон. Барманът в кафенето щеше да проговори, шофьорът на таксито също. Така че до следобеда щяха да стигнат до замъка, освен ако късметът му засечеше.

Но дори и в този случай щяха да търсят рус англичанин — той добре се бе погрижил никой да не го види като сивокос свещеник. И все пак щеше да усети дъха на преследвачите във врата си. Гонеше малката кола по страничните планински пътчета, докато накрая стъпи върху RN–8 на осемнадесет километра югозападно от Еглетон в посока Тюл, отдалечен още на двадесет километра. Погледна часовника си. Бе десет без двадесет.

Когато Чакала се скри зад завоя след един прав участък, откъм Еглетон в същия този участък навлезе с бръмчене малка колона. Състоеше се от полицейска патрулна кола и две закрити камионетки. Колоната спря в средата на правия участък и шестима полицаи започнаха да издигат преграда от стоманени елементи.

 

 

— Какво значи излезе? — изрева Валантен срещу хлипащата съпруга на един шофьор на такси в Еглетон. — Къде отиде?

— Не знам, господине. Не знам. Той всяка сутрин чака на площада пред гарата сутрешния влак от Юсел. Ако няма пътници, се връща тук в работилницата и се заема с някоя поправка. Ако не се върне, значи е хванал курс.

Валантен се огледа мрачно. Нямаше смисъл да ругае жената. Това тук беше таксиметрова служба с един шофьор собственик, който се занимаваше по малко и с поправки на коли.

— Карал ли е някого някъде в петък сутринта? — попита малко по-търпеливо.

— Да, господине. Върна се от гарата, понеже нямало никой, и тогава се обадиха по телефона от кафенето, че някой търсел такси. Свалил беше едната гума и се тревожеше да не би клиентът да вземе друго такси. Затова проклетисваше през цялото време, докато монтираше гумата. После замина. Взел курса, но не ми каза къде е закарал клиента. — Жената говореше през нос. — Той много-много не приказва с мен — добави като обяснение.

Валантен я потупа по рамото.

— Добре, госпожо, не се тревожете. Ще почакаме да се върне. — Обърна се към един от сержантите: — Прати човек на гарата и друг на площада, в кафенето. Знаеш номера на таксито. Искам да ми се доведе в мига, в който се появи. Бързо.

Напусна работилницата и тръгна към колата си.

— В комисариата — каза.

Преместил бе главната квартира на издирването в еглетонския полицейски участък, където от години не бе наблюдавана подобна дейност.

 

 

Чакала изхвърли куфара с всичките си английски дрехи и паспорта на Александър Дуган в една клисура на десет километра преди Тюл. Паспортът му бе свършил добра работа. Куфарът полетя през парапета на моста и шумно изчезна сред гъстите шубраци на дъното на пропастта.

След като обиколи Тюл и откри гарата, паркира колата през три пресечки, за да не бие на очи, и пренесе двата куфара и чантата до билетното гише, разположено на неколкостотин метра оттам.

— Един билет втора класа до Париж, ако обичате — обърна се към чиновника. — Колко струва?

Чакала надничаше над очилата си през малкото зарешетено прозорче в кабинката, където работеше чиновникът.

— Деветдесет и седем нови франка, господине.

— И в колко е следващият влак, моля?

— Единадесет и петдесет. Ще трябва, да чакате почти цял час. На перона има ресторант. Първи перон за Париж, je vous en prie[3].

Чакала взе багажа си и тръгна към компостьора. Продупчи билета, отново вдигна куфарите и мина от другата страна. Пътя му препречи синя униформа.

— Vos papiers, s’il vous plait.[4]

Човекът от органите за сигурност бе млад и се мъчеше да изглежда по-суров, отколкото му позволяваха годините. Бе преметнал през рамо автоматична карабина. Чакала отново остави багажа си на земята и протегна датския паспорт. Мъжът го прелисти, без да разбере и една дума.

— Vous etes Danois?[5]

— Pardon?[6]

— Vous… Danois?[7] — Почука c пръст по корицата на паспорта.

Чакала разцъфна в усмивка и радостно закима.

— Danske… ja, ja.[8]

Униформеният младеж върна паспорта и кимна с глава към перона. Без да прояви повече интерес, пристъпи напред и спря друг преминал през бариерата пътник.

 

 

Беше почти един часът, когато, пийнал чашка-две вино, Луизон се върна. Обезумялата му от притеснение жена изля цялата си тревога. Луизон пое инициативата в свои ръце.

— Ще се покатеря по стълбата и ще надникна през прозореца — обяви той.

Най-напред самата стълба му създаде ядове. Все се мъчеше да върви накъдето тя иска. Най-накрая обаче бе подпряна на тухлената зидария под прозореца на спалнята на баронесата и Луизон несигурно се изкачи догоре. Слезе след пет минути.

— Госпожа баронесата спи — провъзгласи.

— Но тя никога не спи толкова до късно — възрази Ернестин.

— Да, ама днеска го прави — отвърна Луизон. — Не бива да й се пречи.

 

 

Парижкият влак малко закъсня. Пристигна в Тюл точно в един часа. Сред качилите се пътници бе и сивокос протестантски пастор. Той седна в ъгъла на едно купе, в което имаше само още две жени на средна възраст, сложи си чифт очила в златни рамки, извади голяма книга за черкви и катедрали от чантата си и потъна в четене. Както научи, в Париж пристигаха в осем и десет същата вечер.

 

 

Шарл Бобе стоеше върху банкета на пътя до парализираното си такси и кълнеше. Часът е един и половина, време за обяд, а той стои тука, закъсал на усамотения път от Еглетон за Ламазиер. Merde и пак merde. Би могъл да остави колата и да опита да стигне пеша до следващото село, да вземе автобуса за Еглетон и да се върне вечерта със сервизна кола. Само тя би му струвала спечеленото за цяла седмица. От друга страна, колата не се заключваше, а таксито таратайка бе цялото му състояние. Най-добре да не я оставя на тия крадливи селянчета да я ограбят. Да прояви малко търпение и да почака, докато мине някой камион, който би могъл (срещу възнаграждение) да го издърпа до Еглетон. Не бе обядвал, но в жабката имаше шише вино. Е, вече почти празно. От завиране под таксита се ожаднява. Седна да чака на задната седалка. Беше изключително горещо горе по пътя и никакъв камион нямаше да се помръдне, преди малко да захлади. Селяните си карат следобедната дрямка. Той се настани по-удобно и почти заспа.

 

 

— Какво значи още не се е прибрал? Къде се е запилял тоя педераст? — викна в слушалката комисарят Валантен.

Той седеше в комисариата в Еглетон, звънеше в дома на шофьора и разговаряше с един от своите полицаи. От другия край на линията брътвежът сякаш молеше за снизхождение. Валантен тресна слушалката. През цялата сутрин и по обедно време по радиото пристигаха доклади от патрулните коли при пътните заграждения. Не беше минал никой, който дори бегло да наподобява висок рус англичанин, през очертания около Еглетон кръг с двадесеткилометров радиус. Сънливият град се бе смълчал в лятната жега и блажено дремеше, сякаш двестата полицаи от Юсел и Клермон Феран изобщо не му се бяха стоварвали на главата.

 

 

Ернестин постигна своето чак към четири часа.

— Трябва да се качиш още веднъж и да събудиш мадам — сръчка тя Луизон. — Не е нормално да се проспива целият ден.

Старият Луизон, комуто не би могло да дойде наум нещо по-добро от тази идея и чиято уста лъхаше на леш, не бе съгласен, но знаеше, че е безсмислено да спори с Ернестин, когато си е навила нещо на пръста. Той отново се покатери по стълбата, този път по-уверено отпреди, бутна прозореца и влезе вътре. Ернестин наблюдаваше отдолу.

След няколко минути главата на стареца се показа от прозореца.

— Ернестин — викна той с прегракнал глас, — мадам май е умряла.

Ернестин му викна да отключи вратата отвътре тъкмо когато се готвеше да прекрачи отново прозореца. Двамата се надвесиха над ръба на завивката и занадничаха в очите, вторачили празен поглед към възглавницата, оставена на няколко сантиметра от лицето.

Прислужницата пое командването.

— Луизон!

— Да, скъпа.

— Бягай долу в селото и доведи доктор Матию. Бързай.

След няколко минути Луизон въртеше педалите по алеята, с всичките сили, които страхът можеше да събере в краката му. Завари доктор Матию, който лекуваше хората в Горна Шалониер от над четиридесет години, заспал под кайсията в дъното на градината си. Старият лекар веднага се съгласи да тръгне. Минаваше четири и половина, когато колата му задрънча в двора на замъка, а след още петнадесет минути се надигна от леглото и се извърна към застаналите на вратата двама прислужници.

— Мадам е мъртва. Счупен й е вратът — каза с разтреперан глас. — Трябва да извикаме полиция.

Жандармът Кайу бе методичен човек. Той знаеше колко сериозна е работата на служителя на закона и колко е важно точно да се запишат фактите. С често плюнчене на молива сне показанията на Ернестин, Луизон и д-р Матию, насядали около кухненската маса.

— Няма съмнение — каза, когато докторът подписа показанията си, — че е извършено убийство. Очевидно главният заподозрян е високият рус англичанин, който се настанил тук и е изчезнал с колата на мадам. Ще докладвам случая на началниците в Еглетон.

И се спусна по хълма с велосипеда си.

 

 

Клод Льобел се обади на комисар Валантен в шест и половина от Париж.

— Alors, Valentin?[9]

— Все още нищо — отвърна Валантен. — Сложили сме заграждения по всички пътища и пътеки, водещи вън от района, още от сутринта. Трябва да се е сврял някъде в окръга, освен ако не е успял да се отдалечи много, след като е скрил колата. Триж проклетият шофьор, който го е закарал някъде извън Еглетон в петък сутринта, още не се е появил. Патрулите ми прочесват всички пътища наоколо… Задръжте за миг, постъпва нов доклад.

Последва пауза и Льобел чуваше как Валантен беседва с някого, който говореше бързо. После отново се чу гласът на комисаря.

— Дявол да го вземе, какво става тука? Имало е убийство.

— Къде? — попита Льобел със събуден интерес.

— В един замък наблизо. Току-що е пристигнал рапортът на селския полицай.

— Кой е убитият?

— Собственикът на замъка. Жена. Стойте така… Баронеса Дьо ла Шалониер.

Карон видя как Льобел пребледня.

— Валантен, слушайте. Това е той. Измъкнал ли се е вече от замъка?

В участъка на Еглетон последва нов разговор.

— Да — отвърна Валантен. — Заминал е тази сутрин с колата на баронесата. Малко рено. Градинарят открил тялото чак днес следобед. Мислел, че господарката му спи. После се качил през прозореца и я намерил.

— Разполагате ли с номера и описанието на колата? — попита Льобел.

— Да.

— В такъв случай обявете обща тревога. Повече няма нужда да пазим тайна. Започваме издирването на убиец. Аз ще обявя тревога в общонационален мащаб, но вие опитайте, ако можете, да уловите дирята близо до местопрестъплението. Опитайте се да установите посоката на бягството.

— Добре, ще бъде сторено. Сега вече може да почнем като хората.

Льобел остави слушалката.

— Боже милостиви, започвам да мисля бавно на стари години. Името на баронеса Дьо ла Шалониер бе регистрирано в Отел дьо Серф, същата вечер, когато там е бил и Чакала.

 

 

В 19,30 в една странична уличка в Тюл редови полицай откри колата. Докато се върне в участъка, стана 19,45, а докато от Тюл се обадиха на Валантен — 19,55. Овернският комисар се свърза с Льобел в 20,05.

— На около петстотин метра от гарата — каза той.

— Имате ли разписание на влаковете при себе си?

— Да, би трябвало да е тук някъде.

— Кога тръгва от Тюл сутрешният влак за Париж и кога трябва да пристигне на гара Остерлиц? Побързайте, за Бога, побързайте!

Откъм еглетонския край на линията се донесе приглушен говор.

— Само два влака на ден — каза Валантен. — Сутрешният е заминал в единадесет и петдесет и пристига в Париж в… а ето го, в осем и десет…

Льобел остави слушалката да виси и почти излязъл вече от кабинета, извика на Карон да го последва.

 

 

Експресът от осем и десет величествено навлезе точно навреме в гара Остерлиц. Едва бе спрял, когато вратите по цялата му лъскава дължина се разтвориха и пътниците се заизсипваха на перона, някои, за да бъдат посрещнати от чакащи ги близки, други, за да се насочат към многобройните арки, които водеха от главната зала към такситата. Сред последните бе висок сивокос човек с пасторска яка. Бе между първите, стигнали до такситата, и приведен пъхна трите си куфара върху задната седалка на дизелов мерцедес.

Шофьорът включи таксиметъра, отдели се от входа и се спусна по наклона към улицата. В предния двор имаше дъгообразна алея за автомобили с портал за пристигащи и друг за заминаващи от гарата коли. Таксито пое към изхода. И шофьорът, и пътникът чуха виещия звук, издигнал се над глъчката от пътниците, които се опитваха да привлекат вниманието на някое такси, преди да им е дошъл редът. Когато колата стигна улицата и зачака възможност да се включи в движението, три патрулни автомобила и две камионетки завиха през входа и спряха пред централните арки, водещи към главната зала на гарата.

— Хм, много са се забързали тая вечер, мръсниците — обади се шофьорът. — Накъде, господин свещеник?

Пасторът даде адреса на един малък хотел на Ке дез Огюстен.

 

 

Клод Льобел се върна в кабинета си в девет часа и намери бележка с молба да се свърже с комисаря Валантен в Тюл. Свързаха го след пет минути. Докато Валантен говореше, той заспиваше.

— Проверихте ли колата за пръстови отпечатъци? — попита Льобел.

— Разбира се, както и в стаята на замъка. Има стотици и всички съвпадат.

— Пратете ги тук колкото е възможно по-бързо.

— Ясно, ще бъде направено. Искате ли да ви изпратя и служителя от гарата в Тюл?

— Не, благодаря, той не може да ни каже нищо повече от онова, което вече е казал. Благодаря за усърдието, Валантен. Можете да освободите вашите момчета. Той вече е на наша територия. Ще трябва тук да се оправяме.

— Сигурен ли сте, че е датският пастор? — попита Валантен. — Би могло да е съвпадение.

— Не — отвърна Льобел, — само той е. Захвърлил е единия куфар. Вероятно ще го намерите някъде между Горна Шалониер и Тюл. Проверете по реките и деретата. Другите три парчета багаж обаче пасват точно. Само той е.

Остави слушалката.

— Сега пък пастор — промълви горчиво на Карон. — Датски пастор. Име неизвестно — човекът от службата за сигурност не може да си спомни името от паспорта. Човешкият фактор, винаги се явява човешкият фактор. Шофьор заспива край пътя, градинарят се притеснява твърде много да провери защо работодателката му се успива с шест часа, полицай не може да си спомни име от паспорт. Едно ще ви кажа, Люсиен, това е последното ми дело. Много остарях. Вече съм стар и бавен. Наредете да ми приготвят колата. Време е за вечерното пържене.

 

 

Съвещанието в министерството бе напрегнато и нервно. В продължение на четиридесет минути присъстващите изслушаха стъпка по стъпка направен отчет за събитията от горската просека до Еглетон, за отсъствието на така важния за следствието шофьор на такси, за убийството в замъка и за високия посивял датчанин, който се качил в Тюл на бързия влак за Париж.

— Казано с две думи — обади се с леден глас Сен Клер, когато Льобел свърши, — убиецът е вече в Париж, с ново име и ново лице. Вие май се провалихте за пореден път, драги ми комисарю.

— Да оставим укорите за по-късно — намеси се министърът. — Колко датчани има тази вечер в Париж?

— Вероятно неколкостотин, господин министър.

— Можем ли да ги проверим?

— Чак сутринта, когато адресните карти пристигнат от хотелите в префектурата.

— Ще наредя да се отиде във всички хотели в полунощ, в два и в четири часа — предложи префектът на полицията. — В графата „професия“ той трябва да нанесе „пастор“. В противен случай би събудил подозрението на администратора.

На хората им олекна.

— Вероятно ще си увие шалче около врата или ще свали яката, а после ще се регистрира като „господин еди-кой си“ — забеляза Льобел.

Неколцина го изгледаха кръвнишки.

— При това положение, господа, остава да се направи само едно — каза министърът. — Ще поискам нова среща с президента и ще го помоля да отмени всичките си явявания пред обществеността, докато този човек не бъде открит и неутрализиран. Междувременно всеки датчанин, регистрирал се тази вечер в Париж, да бъде лично проверен още утре заран. Мога ли да разчитам за това на вас, господин комисар? Господин префект?

Льобел и Папон кимнаха.

— В такъв случай, това е всичко, господа.

 

 

— Онова, което не ми дава мира — каза Льобел на Карон по-късно в кабинета, — е, че те упорито си мислят, че всичко се дължи на неговия късмет и на нашата глупост. Е добре, той има голям късмет, но е и дяволски умен. А ние имахме лош късмет и направихме грешки. Аз ги направих. Има обаче още нещо. На два пъти го изпуснахме за броени часове. Един път се измъкна от Гап точно навреме с пребоядисана кола. Сега напуска замъка, като на всичко отгоре убива и любовницата си часове след откриването на алфата. Това става всеки път, след като предната вечер на заседанието в министерството съм съобщил, че ни е в кърпа вързан и залавянето му може да се очаква през следващите дванадесет часа. Люсиен, драги мой, мисля да се възползувам от неограничените си правомощия и да организирам мъничко телефонно подслушване.

Облакътен на прозоречния перваз, той гледаше през бавно течащата Сена към Латинския квартал, където грееха ярки светлини и откъдето, над осветените води, се носеше смях.

На триста метра оттам друг мъж се бе облегнал върху рамката на прозореца си в лятната нощ и замислено гледаше към грамадата на Следствената полиция, вляво от осветените с прожектори кули на „Нотр Дам“. Облечен бе в черни панталони и високи обувки, копринено поло, прикриващо бяла риза и черен нагръдник. Пушеше английски цигари кинг сайз и младото му лице никак не се връзваше с буйната стоманеносива коса.

Докато двамата мъже гледаха един към друг през водите на Сена, без да знаят това, многобройните камбани на парижките черкви възвестиха настъпването на 22 август.

Бележки

[1] Ваш’то кафе, госпожо. (фр.) — Б.пр.

[2] Обидно прозвище на немците. — Б.пр.

[3] Моля ви. (фр.). — Б.пр.

[4] Вашите документи, моля. (фр.) — Б.пр.

[5] Датчанин ли сте? (фр.) — Б.пр.

[6] Извинете? (фр.) — Б.пр.

[7] Вие… датчанин? (фр.) — Б.пр.

[8] Датчанин… да, да. (дат.) — Б.пр.

[9] Какво става, Валантен? (фр.) — Б.пр.