Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (5)

5.

Влакът на Чакала пристигна на Северната гара в Париж малко преди обяд. Той взе такси до един малък, но уютен хотел на улица Сюрен недалеч от Площада на Мадлената. Макар да не бе от класата на „Hotel d’Angleterre“ в Копенхаген или „Амиго“ в Брюксел, Англичанина си имаше причини да търси по-скромно място за престоя си в Париж. От една страна, пребиваването му там щеше да е по-продължително, а от друга, вероятността да налети случайно на някой бегъл познат от Лондон, който знаеше истинското му име, бе по-голяма в Париж в края на юли, отколкото в Копенхаген или Брюксел. Сигурен бе, че на улицата самоличността му ще е подобаващо прикрита от извитите тъмни очила, които обикновено носеше и които изглеждаха съвсем на място в ярката светлина на булевардите. Опасност представляваше възможността да бъде видян из коридорите или във фоайето на хотела. Последното, което би желал да му се случи на този етап, бе радостният възглас: „Я виж кого срещам тук“, а после да чуе истинското си име, и то пред администратора, който го знае като г-н Дуган.

Не че около престоя му в Париж имаше нещо, което да привлече внимание. Живееше кротко, като си поръчваше закуска от кроасани и кафе в стаята. От отсрещния деликатесен магазин си купи бурканче английски конфитюр от портокалови кори, с който замести сладкото от касис върху сутрешния поднос и настоя пред персонала да включват всяка сутрин бурканчето в закуската вместо касиса.

Беше спокоен и вежлив с персонала, произнасяше само по няколко думи на френски с обичайното ужасяващо английско произношение и се усмихваше възпитано, когато се обръщаха към него. На загрижените въпроси на управителя отвръщаше убедително, че се чувствува превъзходно, и благодареше.

— Monsieur Duggan — обърна се един ден собственичката на хотела към администратора — est extremement gentil. Un vrai gentlemen^[1] — Не срещна противоречие.

Вън от хотела дните му минаваха в обичайните занимания на туриста. Още първия ден купи карта на Париж и като правеше справки с едно тефтерче, отбеляза върху нея забележителностите, които най-много искаше да види. Посещаваше ги с особен плам, запечатваше в съзнанието си архитектурните достойнства на едни обекти или историческото значение на други.

Три дни броди около Триумфалната арка, изучаваше внимателно от терасата на Cafe de l’Elysee паметника и покривите на високите сгради около площад Етоал. Ако някой го беше следил през тези дни (но никой не го направи), щеше да остане удивен, че дори архитектурата на блестящия г-н Осман може да спечели един тъй предан почитател. Положително на никой наблюдател не би му хрумнало, че докато тихият и елегантен англичанин толкова часове разбърква кафето си и гледа сградите, съзнанието му е изпълнено от огневи ъгли, разстояния от горните етажи до Вечния огън, мъждукащ под Арката, както и шансовете човек да се измъкне незабелязан по противопожарната стълба отзад и да се слее с празничната тълпа.

След три дни напусна Етоал и посети в Монвалериен Костницата на мъчениците от Съпротивата. Там пристигна с букет цветя и екскурзоводът, трогнат от жеста на Англичанина към съратниците му от Съпротивата, му осигури една изтощително подробна обиколка на Светинята, придружена от непрекъснат коментар. Той едва ли забеляза, че погледът на посетителя се стрелка от входа на Костницата към високите стени на затвора, които пречеха на видимостта от покривите на съседните сгради към вътрешността на двора. След два часа си отиде с едно вежливо „благодаря“, придружено от щедър, но не разточителен pourboire^[2].

Чакала посети и Площада на Инвалидите, в чиято южна част доминираше „Hotel des Invalides“ — храм на славата на Френската армия, приютил гробницата на Наполеон. Най-голям интерес прояви към западната страна на огромния площад, при улица Фабер. Прекара цяла една сутрин в кафенето на ъгъла, образуван от улицата и мъничкия триъгълен площад Сантяго де Чили. Прецени, че един стрелец би могъл да държи под прицел градините пред „Инвалидите“, входа към вътрешния двор, по-голямата част от площада и две-три улици от седмия или осмия етаж на издигащата се над главата му сграда с номер 146 на улица Грьонел, там, където тя пресича под прав ъгъл Фабер. Добро място за последно убежище, но не и за извършване на убийство. Първо, разстоянието от горните прозорци до чакълестата алея, по която щяха да минават колите от Площада на Инвалидите до основата на стълбището между двата танка, бе по-голямо от двеста метра. Второ, видимостта от прозорците на номер 146 беше донякъде ограничена от гъстите корони на липите на площад Сантяго. От тях гълъбите ръсеха белезникавите си дарове върху раменете на безропотната статуя на Вобан^[3]. Чакала въздъхна със съжаление и плати изпитата „Vittel Menthe“^[4], преди да си тръгне.

Един цял ден отдели на двора на катедралата „Нотр Дам“. Лабиринтите на Ил дьо ла Сите изобилстваха с безброй задни стълбища, задънени улички и покрити алеи, ала разстоянието от входа на катедралата до паркираните край стълбите коли бе само няколко метра, а пък покривите на сградите край площад Парви бяха твърде отдалечени, за разлика от съвсем близките на съседния площад Шарлеман, което ги правеше твърде удобни за охраната, ако пожелае да ги напълни със свои хора.

Накрая посети площада в южния край на улица Рен. Там отиде на 28 юли. Наречен първоначално площад Рен, той бе преименуван на площад 18 юни 1940 в деня, когато голистите поеха властта в кметството. Погледът на Чакала се плъзна по лъскавата нова табела с названието на площада върху стената на сградата и се закова там. Спомни си нещо, прочетено миналия месец. Осемнадесети юни 1940 г., денят, в който самотният, но горд лондонски изгнаник бе поел микрофона, за да внуши на французите, че може да са загубили една битка, но не и войната.

Имаше нещо в този площад, изпълнен със спомените на парижани от военното поколение, с приклекналата грамада на гара Монпарнас в южния му край, което накара наемника да спре. Той внимателно огледа просторния паваж, кръстосан от водовъртежа на изсипалото се по булевард Монпарнас движение, в което се включваха потоците автомобили от улица Одеса и улица Рен. Огледа високите тесни фасади от двете страни на Рен, които се извисяваха над площада. После бавно пое по края на площада към южната му страна и надникна между железните пръти на оградата в двора на гарата. Там гъмжеше от леки коли и таксита, оставящи или вземащи десетки хиляди пътуващи всекидневно граждани — това бе една от главните гари на Париж. До зимата тя щеше да се превърне в смълчана коруба, потънала в спомени за събития, човешки и исторически, станали някога в опушената сянка на стоманената грамада. Гарата бе осъдена на разрушаване.^[5]

Чакала загърби оградата и се вгледа в уличния поток по Рен. Обърнат бе с лице към площад 18 юни 1940, убеден, че именно тук в уречения ден ще се появи за последен път президентът на Франция. Останалите обекти, проучени през изминалата седмица, бяха само възможности. Това тук, той бе уверен, гарантираше сигурност. След късо време гара Монпарнас нямаше да я има. Колоните, свидетели на толкова събития, щяха да отидат за огради на къщите в предградията, а върху площадката отпред, помнеща унижението на Берлин и възраждането на Париж, щеше да се издигне просто поредната чиновническа закусвалня. Само че преди да стане това, той, мъжът с кепето и двете златни звезди, щеше да дойде още веднъж. А разстоянието от горния етаж на ъгловата ограда от западната страна на улица Рен до средата на предната площадка бе около сто и тридесет метра.

Чакала обгърна с поглед на специалист картината пред себе си. И двете ъглови къщи на улица Рен, там, където тя се вливаше в площада, очевидно предоставяха добри възможности. Следващите три сгради също можеха да се използуват при намален огневи ъгъл. Оттам нататък ъгълът ставаше твърде остър. Възможности предоставяха и трите къщи срещу булевард Монпарнас, който минаваше право през площада в посока изток — запад. По-нагоре ъглите отново ставаха прекалено остри, а разстоянията твърде големи. Освен сградата на самата гара нямаше други постройки, от които да се вижда площадката и които да не са прекалено отдалечени от нея. Гарата обаче не влизаше в сметката, тъй като прозорците на канцелариите в горния етаж бездруго щяха да са обкичени с хора от охраната. Чакала реши да проучи най-напред трите ъглови къщи от западната страна на Рен. Той се насочи бавно към кафене „Duchesse Anne“, разположено на отсрещния, източен ъгъл.

Седна на терасата на няколко крачки от ръмжащия поток автомобили, поръча си кафе и се загледа в отсрещните сгради. Остана там три часа. След това се премести за обяд в Hansi Brasseie Alsacienne и разгледа фасадите от източната страна. Целият следобед мина в бавно изучаване отблизо на набелязаните като възможности къщи и на техните главни входове.

Най-сетне отиде и при постройките срещу самия булевард Монпарнас, но те се оказаха служебни, по-нови и прекалено оживени.

На следващия ден отново беше там — разхождаше се пред сградите, пресичаше платното, за да седне на разположена под дърветата улична пейка, въртеше вестник в ръце, загледан към горните етажи. Пет-шестетажни каменни фасади, завършващи с парапети, наклонени навътре скатове от черни керемиди, покриващи таванските апартаменти, прорязани от прозорците на мансардите. Някога там са се помещавали квартирите на прислугата, а днес това бяха домове на бедни пенсионери. Покривите, а може би и самите мансарди щяха да са под наблюдение през набелязания ден. Може би дори щеше да има наблюдатели, скрити между комините, вперили поглед през бинокли към отсрещните прозорци и покриви. Предпоследният етаж обаче би бил на подходяща височина, ако застане достатъчно навътре в мрака на помещението, за да не бъде видян от улицата. Един отворен прозорец в летния зной на Париж би изглеждал напълно естествено.

Обаче колкото по-навътре би застанал, толкова по-остър щеше да е стрелковият ъгъл, надолу и встрани към площадката пред гарата. Затова Чакала отхвърли и третите поредни сгради от двете страни на улица Рен. Ъгълът би бил твърде тесен. Оставаше да избира между четири постройки. Тъй като предвиждаше да стреля към средата на следобеда, когато слънцето вече слиза на запад, но все още е достатъчно високо, за да плъзне лъчи над покрива на гарата и към прозорците на издигащите се откъм източната страна постройки, той се спря в крайна сметка на двете къщи от западната страна. За да се убеди в правилността на сметките си, Чакала изчака до четири часа следобед на 29 юли. Прозорците на последния етаж от западната страна бяха едва-едва огрети от слънцето, докато тези от изток оставаха ярко осветени.

На следващия ден забеляза портиерката. Това бе третият ден, в който или седеше на терасата пред кафенето, или на пейката върху тротоара, разположена на няколко крачки от входовете на двете жилищни сгради, събудили интереса му. Портиерката плетеше, седнала току зад гърба му, а помежду им бе тротоарът със забързаните пешеходци. Веднъж от близкото кафене излезе келнер, който отиде при нея да си побъбри. Нарече я „мадам Берт“. Приятна за окото сцена. Топъл ден и ярко слънце високо в южната част на небето, чиито лъчи минаваха над покрива на гарата и проникваха няколко стъпки вътре в мрака на входа.

Портиерката бе приятна баба и от поздрава „Bonjour, Monsieur“^[6], който пропяваше към излизащите или влизащи в сградата, както и от приветливото „Bonjour, Madame Berthe“^[7], което всеки път получаваше в отговор, седналият на двадесет крачки наблюдател заключи, че хората я обичат. Добросърдечно същество, изпълнено със състрадание към онеправданите в този свят. Защото малко след два часа, когато се появи някаква котка, бабката я нарече „моя мъничка Мини“, потъна в недрата на тъмното си убежище в задната част на партера и веднага се появи отново с купичка прясно мляко.

Малко след четири събра плетивото си, пъхна го в един от обемистите джобове на престилката и затътри обути в чехли крака към разположената по-долу пекарна. Чакала бавно се надигна от пейката и влезе в сградата. Предпочете стълбището пред асансьора и тихо затича нагоре.

Стълбите кръжаха около асансьорната шахта и при всяка обиколка задната стена опираше в малка площадка. През етаж от тези площадки се излизаше на желязна метална противопожарна стълба. На шестия, последен етаж, ако не се броят мансардите, той отвори задната врата към противопожарната стълба и погледна надолу. Стълбата водеше към вътрешен двор, където излизаха задните входове на сградите, образуващи ъгъла на площада отзад. В отдалечения край на двора празното пространство се пресичаше от водещ на север покрит пасаж.

Чакала затвори безшумно вратата, спусна резето и изкачи последния полуетаж до жилищната площадка. Тук по-скромни стълби водеха нагоре към мансардите. Две от вратите на площадката принадлежаха на апартаментите, гледащи към вътрешния двор, а други две водеха към жилища с изглед към улицата. Чувството му за ориентация подсказваше, че и двата предни апартамента имат прозорци към улица Рен или бяха полуобърнати към площада и площадката пред гарата в другия му край. Именно тях беше наблюдавал толкова дълго от улицата.

Едната от табелките, закрепена до бутончетата на звънците на двата фасадни апартамента, гласеше „Госпожица Беранже“. На другата пишеше „Г-н и г-жа Шарсие“. Чакала се ослуша, но откъм жилището не долиташе и звук. Разгледа ключалките. И двете бяха монтирани навътре в дебелите и яки дървени части. Езичетата вероятно бяха от дебелата стомана, така почитана от държащите на сигурността си французи, и положително се превъртаха по два пъти. Разбра, че ще му трябват ключове, от които мадам Берт положително държеше дубликати някъде в малката си портиерна.

След няколко минути Чакала вече тичаше надолу по стълбите. Бе останал в сградата не повече от пет минути. Портиерката се бе върнала. Очертанията й се мярнаха за миг през матираното стъкло на вратата, но миг по-късно, той зави покрай него и вече излизаше през сводестата врата.

Тръгна наляво по улица Рен, мина край две други жилищни сгради, сетне край пощенски клон. Стигна до тясна пресечка — улица Литр. Зави по нея и продължи покрай стената на пощата. Там, където тя свършваше, започваше тесен покрит пешеходен проход. Чакала спря да запали цигара и докато пламъчето пърхаше в шепата му, хвърли кос поглед към прохода. През него се стигаше до задния вход на пощата, използван навярно от нощната смяна телефонисти. В дъното на тунела се виждаше осветен от слънцето двор. В сенчестия му край можеха да се различат най-ниските стъпала от противопожарната стълба на сградата, от която току-що излезе. Той пое дълбоко дим и отмина. Пътят за отстъпление бе вече ясен.

В края на улица Литр Чакала отново зави наляво по Вожирар и така се върна на булевард Монпарнас. Тъкмо бе застанал на ъгъла и се оглеждаше за такси, когато на кръстовището се появи моторизиран полицай, подпря машината си на стойката, застана в средата на пресечката и започна да спира движението. Като свиреше пронизително, той съумя да спре всички превозни средства по улица Вожирар и тези по булеварда откъм гарата. Колите, пристигащи откъм Дюрок, бяха насочвани с величествено махване към дясната половина на платното. Едва успя да спре всички, когато откъм Дюрок се дочу далечният вой на сирени. Застанал на ъгъла, откъдето виждаше целия булевард, Чакала видя как на около петстотин метра една автомобилна колона се изля на Дюрок откъм Булеварда на Инвалидите и потегли натам.

В челото на колоната се движеха двама моторизирани полицаи в кожени облекла, с блеснали на слънцето бели шлемове и пуснати сирени. След тях се виждаха една зад друга акулоподобните муцуни на два ситроена DS 19 S. Полицаят, застанал пред Чакала, стоеше скован като стълб, с лява ръка, замръзнала по посока от кръстовището към Авеню дьо Мен, а дясната напреки през гърдите с обърната надолу длан — това означаваше, че колоната има предимство.

Наклонени надясно, двамата мотоциклетисти завиха по Авеню дьо Мен, следвани от лимузините. Зад шофьора и телохранителя на задната седалка в първата кола седеше с изправена стойка висок мъж в пепелявосив костюм. Преди колоната да отмине, Чакала мярна за миг отметнатата назад глава и нос, който не можеше да се сбърка с ничий друг. Когато следващия път видя лицето ти, мислено му каза Чакала, то ще е през призмата на оптическия мерник. После взе такси и се прибра в хотела.

Малко по-надолу, недалеч от изхода на станция Дюрок на метрото, откъдето току-що бе излязъл, друг един човек наблюдаваше отминаващия президент с интерес, по-засилен от обичайния. Жената се бе приготвила да прекоси улицата, когато един полицай й направи знак да остане на мястото си. След миг автомобилната колона се бе източила от Булеварда на Инвалидите към булевард Монпарнас. Тя също съзря характерния профил на задната седалка в първата кола, при което в погледа й проблесна люта омраза. Колите бяха вече отминали, а тя продължаваше да се взира подире им, докато забеляза, че полицаят я разглежда от глава до пети. Жената побърза да пресече улицата.

Жаклин Дюма бе на двадесет и шест години и бе дарена с голяма красота, която знаеше как да поднася възможно най-ефектно, тъй като работеше като фризьор-козметик в един скъп салон зад Шанз-Елизе. Следобед на 30 юли тя бързаше към малката си квартира на площад Бретьой, за да се приготви за срещата си вечерта. Знаеше, че след няколко часа ще бъде гола в обятията на омразния си любовник, и държеше да изглежда блестящо.

Допреди няколко години най-важното в живота й бе да се среща с момчета. Произхождаше от добро, сплотено семейство — с баща, уважаван банков чиновник, и добра майка — типична домакиня от френската средна класа. Докато Жаклин завършваше фризьорските си курсове, Жан-Клод отбиваше военната си служба. Семейството живееше в отдалеченото предградие Везине, не в най-добрата му част, но все пак в хубава къща.

Телеграмата от Министерството на въоръжените сили пристигна един ден на закуска към края на 1959 година. В нея се казваше, че министърът бил помолен да съобщи с безкрайно съжаление на мосю и мадам Арман Дюма за смъртта на сина им Жан-Клод, редник в Първа колониална десантна дивизия, загинал в Алжир. Личните му вещи щели да бъдат изпратени на опечаленото семейство възможно най-бързо.

Известно време светът на Жаклин бе напълно разбит. Нищо като че ли нямаше вече смисъл — нито кротката сигурност на семейството във Везине, нито бърборенето на другите момичета в салона, нито чарът на Ив Монтан, нито рокът — последният лудешки танц, внесен от Америка. Единственото, което се въртеше в съзнанието й с натрапчивостта на повредена плоча, бе мисълта, че мъничкият Жан-Клод, обичното братче, тъй уязвимо и кротко, ненавиждащо войната и насилието, искащо единствено да го оставят насаме с книгите му, едва пораснало дете, което тя обичаше да глези, бе застреляно в сражение край някой забравен от Бога алжирски оазис. Започна да мрази. Виновни бяха арабите — тия гадни, мръсни, страхливи подлеци, те бяха сторили това.

После се появи Франсоа. Изтърси се пред къщата в една зимна утрин, когато родителите й бяха отишли да посетят някакви роднини. Беше декември, снегът покриваше улицата, сковал градинската пътека. Всички изглеждаха бледи и изпити, а Франсоа бе загорял и в отлична форма. Попита дали може да говори с мадмоазел Жаклин. Тя отвърна: „C’est moi-meme“^[8], и попита какво желае господинът. Той отвърна, че е командвал ротата, в която загинал редник Жан-Клод Дюма, и носи писмо. Тя го покани да влезе.

Писмото бе написано няколко седмици преди Жан-Клод да загине — обясни гостът, и той го носил във вътрешния си джоб, докато изпълнявал бойна задача — да бъде издирена сред голите хълмове банда феллахи, изклали семейството на френски заселник. Не могли да открият партизаните, но се натъкнали на поделение от ALN — отлично обучени войни на Алжирското национално движение FLN. В последвалото ожесточено сражение в сумрака на зората един куршум пробил дробовете на Жан-Клод. Преди да умре, той предал писмото на ротния си командир.

Жаклин го чете и плака. В него нямаше нищо за последните седмици, просто словоизлияния по повод казармения живот в Константин, бойното обучение и дисциплината. Останалото научи от Франсоа: шестте километра отстъпление през шубраците, гонени по петите от превъзхождащите ги по численост бойци на ALN, многобройните призиви по радиото за подкрепа по въздуха и появата към осем часа на бомбардировач-изтребителите с воя на двигателите и грохота на техните ракети. И как брат й, пожелал доброволно да бъде зачислен в един от най-тежките полкове, за да докаже, че е мъж, си бе отишъл като такъв, кашлящ кръв по коленете на един капрал, на завет до някаква скала.

Франсоа бе много мил с нея. Корав като земята в колониалната провинция, където четирите години война бяха изковали от него професионален войник, той обаче бе безкрайно мил към сестрата на човек от своята рота. Всичко това й хареса и тя прие поканата за вечеря в Париж. Пък и се опасяваше, че родителите й могат да се върнат и ги заварят. Не искаше да чуят как е загинал Жан-Клод, понеже през изтеклите два месеца те бяха съумели да замразят болката в себе си и да карат някак си както по-рано. По време на вечерята тя закле лейтенанта да мълчи и той прие.

У самата нея обаче любопитството нарасна неимоверно: искаше да научи за войната в Алжир, какво всъщност ставаше там, защо се водеше, какви цели преследваха политиците. През януари генерал Дьо Гол се бе изкачил от премиерския на президентския пост, пренесен в Елисейския дворец върху вълната на патриотичното въодушевление като човек, който ще сложи край на войната, като същевременно запази Алжир френски. Франсоа бе първият, когото чу да нарича обожавания от баща й мъж предател на Франция.

Прекараха отпуската на Франсоа заедно, като се виждаха всяка вечер, след като тя свършеше работа в салона — постъпила бе през януари 1960 година, веднага след завършване на курсовете. Той й разказа за предателството спрямо армията, за водените от парижкото правителство тайни преговори с намиращия се в затвора Ахмед Бен Бела, водач на FLN, и за предстоящото предаване на Алжир на рапоните. През втората половина на януари Франсоа се върна при своята война, а тя успя да открадне мъничко време насаме с него, щом той съумя през август да издействува едноседмичен отпуск в Марсилия. Чакала бе, извисила го в съзнанието си като символ на всичко добро, чисто и мъжествено у френската младеж. Очаквала го бе през есента и зимата на 1960, снимката му ден и нощ върху шкафчето до леглото, притиснала до корема в съня си свитата на топка нощница.

По време на последната си отпуска през пролетта на 1961 година той отново дойде в Париж и докато се разхождаха по булевардите — той в униформа, а тя с най-красивата си рокля, — мисълта, че е с най-силния, най-широкоплещестия и красив мъж в града, не я напускаше. Една от колежките й ги бе видяла и на другия ден салонът гъмжеше като кошер от новината за красивия парашутист на Жаклин. Нея я нямаше — беше си взела годишния отпуск, за да може да е непрестанно с него.

Франсоа бе напрегнат, нещо се носеше из въздуха. Новината за водените с FLN преговори бе станала обществено достояние. Армията, истинската армия, нямаше още дълго да търпи това положение, закани се той. Алжир трябваше да остане френски: това бе и за двамата — закоравелия в битки двадесет и седем годишен офицер и обожаващата го двадесет и три годишна бъдеща майка въпрос на непоколебимо убеждение.

Франсоа така и не научи за бебето. Той се върна в Алжир през март 1961, а на 21 април няколко подразделения от Френската армия се разбунтуваха срещу правителството. Първа колониална десантна дивизия се включи в метежа почти до човек. Само шепа мобилизирани се измъкнаха от казармите, за да се представят в канцеларията на префекта. Пуснаха професионалистите да си вървят. След седмица започнаха сраженията между метежниците и лоялистите. В началото на май Франсоа загина по време на схватка с една тяхна част.

Жаклин, която след април не очакваше да получи писмо, научи едва когато й казаха през юли. Тя мълком нае жилище в едно евтино предградие и направи опит да се отрови с газта от печката. Не успя, тъй като стаята имаше твърде много отвори, но загуби бебето. Родителите й я взеха със себе си за редовната ваканция през август и към края й тя като че ли се бе съвзела. През декември стана активен деец на ОАС.

Мотивите й бяха прости: Франсоа и на второ място — Жан-Клод. За тях трябваше да отмъсти, без значение как, без значение на каква цена за нея или за кой да е друг. Извън тази страст никаква друга житейска амбиция не можеше да я развълнува. Съжаляваше само, че няма как да стори нещо повече от пренасянето на пратки и съобщения и само от време на време по някое парче пластичен взрив, скрит в пъхнатия в чантата хляб. Убедена бе, че е в състояние да свърши много повече. Нима след поредния бомбен атентат в някое кино или кафене проверяващите на всеки ъгъл ченгета не я пропускаха само като им попърха с тъмните дълги ресници или като леко нацупи устни?

След случая в Пти Кламар един от неуспелите убийци се кри в продължение на три дни в апартамента й на площад Бретьой. Това бе нейният голям удар, но човекът скоро си отиде. Заловиха го месеци по-късно, но не пророни дума за пребиваването си при нея. Може и да бе забравил, но за всеки случай ръководителят на нейната група й нареди да бездейства няколко месеца, докато се поуспокоят духовете. През януари 1963 година възобнови куриерската си дейност.

И така до юли, когато при нея се яви един човек, придружен от груповия ръководител, който му показваше своето голямо уважение. Човекът остана анонимен. Дали бе готова да изпълни специална задача на организацията? Разбира се. Ами ако се окаже опасно? Във всички случай щеше да е неприятно. Без значение.

След три дни й показаха един мъж, когато излизаше от някаква жилищна сграда. Седяха в паркираната недалеч кола. Обясниха й кой е мъжът и какво работи. И какво се очакваше от нея.

Към средата на юли те се срещнаха уж случайно — тя седеше на съседна маса в един ресторант и свенливо помоли за солницата. Той я заговори, но тя остана сдържана и скромна. Избраната линия на поведение се оказа правилна — затвореността й събуди неговото любопитство. Разговорът неусетно потръгна — мъжът водеше, тя покорно го следваше. След две седмици флиртът им бе в ход.

Тя достатъчно добре познаваше мъжете, за да разпознае основните типове апетити. Новата й придобивка бе свикнала на лесни победи, на жени с опит. А тя бе срамежлива, внимателна, но целомъдрена, външно резервирана и само от време на време допускаше да се прокрадне намек за това, че може би един ден великолепното й тяло няма да остане недостъпно. Стръвта се оказа подходяща. Завоеванието се превърна за мъжа в първостепенна цел.

В края на юли непосредственият й ръководител каза, че е време да започне съжителството. Засега пречеха съпругата и двете деца. На 29 юли те отпътуваха за лятната вила в долината на Лоара, докато служебните задължения задържаха съпруга в Париж. Броени минути след заминаването на семейството мъжът позвъни във фризьорския салон с настойчивото предложение да вечерят на другия ден сами в апартамента му.

Щом влезе в жилището си, Жаклин Дюма погледна часовника. Имаше на разположение три часа да се приготви и макар да възнамеряваше да положи най-големи усилия, два часа бяха достатъчни. Съблече се и се изкъпа, изсуши се пред голямото огледало на гардеробната врата, като безучастно наблюдаваше как кърпата се плъзга по кожата. Изпъна нагоре ръце, за да повдигне твърдите гърди с розови пъпки, но нямаше и помен от приятното чувство на очакване, предизвикано от мисълта, че те скоро ще бъдат галени от дланите на омразен човек.

Помисли трезво за предстоящата нощ и коремът й се сви от отвращение. Обеща си, че ще изтърпи всичко, каквито и да са любовните му предпочитания. Извади от бюрото снимката на Франсоа. Той гледаше от рамката със същата иронична полуусмивка, с която я наблюдаваше как прелита през перона на гарата, за да го срещне. Мекият кестеняв цвят на косите от снимката, свежият пясъчен цвят на униформата, опънат от твърдите мускули на гърдите, към които някога, така отдавна, обичаше да долепя лице и да усеща върху пламналите си бузи хладния метал на десантните отличителни знаци. Всичко това бе там, под стъклото. Просна се върху леглото и вдигна Франсоа над себе си, погледнал надолу, както докато се любеха, задавайки ненужния си въпрос: „Alors, petite, tu veux?“^[9]. А тя винаги шепнеше в отговор: „Oui, tu sais bien.“^[10] И тогава се случи.

Като затвори очи, усети вътре в себе си него, твърд и жарък, пулсиращ от мощ, чу тихо мълвените в ушите нежности, тихия стон на последната команда „Viens, viens…“^[11], която нито един път не остана неизпълнена.

Отвори очи и се загледа в тавана, притиснала затопленото стъкло на портрета към гърдите си. „Франсоа — едва чуто промълви тя, — помогни ми, моля те, помогни ми довечера.“

В последния ден от месеца Чакала имаше много работа. Сутринта прекара на битпазара, минавайки от сергия на сергия с евтина чанта в ръка. Купи си мърлява барета, чифт добре износени обувки, не особено чисти панталони и след много търсене дълга връхна дреха, която някога е била шинел. Би предпочел нещо от по-тънка материя, но шинелите рядко са предназначени за разгара на лятото, а и във Френската армия ги шият от дебел мъхест плат. Беше обаче достатъчно дълго, дори на него му висеше доста под коленете, а това беше най-важното.

Докато напускаше пазара, погледът му попадна на една сергия, отрупана с медали, повечето патинирани от времето. Купи си цяла колекция заедно с една брошура относно френските военни отличия, съдържаща избелели фотоси на орденските лентички и пояснителни бележки за читателя кое отличие за участие в коя кампания или за какъв вид героизъм се дава.

След като обядва леко в „Куини“ на улица Роаял, той зави към хотела си, плати сметката и си стегна багажа. Новите му придобивки легнаха на дъното в един от двата скъпи куфара. С помощта на брошурата състави от колекцията си набор награди, като започна с Военен медал за храброст пред лицето на врага, към който прибави Медал на Освобождението и още пет отличия за участие в конкретни акции на Силите на Свободна Франция по време на войната. Награди се с отличията за участие при Бир Хаким, Либия, Тунис, Деня на десанта, както и за доблестна служба във Втора бронетанкова дивизия на генерал Филип Льоклер.

Останалите медали и брошурата пусна в две различни кошчета за боклук, закрепени към улични стълбове по булевард Малезерб. Дежурният администратор го осведоми, че в пет и петнадесет от Северната гара тръгва за Брюксел отличният експрес „Северна звезда“. Качи се на него, вечеря добре и пристигна в Брюксел в последните часове на юли.