Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (10)

10.

След един час Клод Льобел излезе от заседателната зала объркан и зашеметен. В продължение на петдесет минути бе слушал министъра на вътрешните работи, който го осведоми за предстоящата задача.

Когато влезе, го помолиха да седне в края на масата, притиснат между началника на специалните части и собствения си шеф. Останалите четиринадесет запазиха мълчание, докато той изчете доклада на Ролан, като през цялото време усещаше любопитните им погледи, които го преценяваха от всички страни.

Когато остави доклада, у него се надигна тревога. Защо го викат? После заговори министърът. Това не бе нито консултация, нито молба, а заповед, последвана от подробна информация. Щеше да има собствен кабинет и неограничен достъп до всяко необходимо сведение. Целият потенциал на организациите, оглавени от насядалите около масата мъже, щеше да бъде на негово разположение. Нямаше да има никакви ограничения върху разходите.

На няколко пъти му бе внушена необходимостта от пълна тайна, наложена лично от държавния глава. Докато слушаше, сърцето му се сви. Те настояваха, не, заповядваха да извърши невъзможното. Нямаше нищо, за което да се залови. Нямаше дори престъпление. Поне засега. Липсваха улики. Никакви свидетели освен тримата, които не можеше да разпита. Само едно име, едно кодово название, и един цял свят, където да го издирва.

Клод Льобел бе — той сам знаеше това — добър полицай. Винаги е бил добър полицай — бавен, прецизен, методичен, старателен. Само в някои случаи се бе проявявал проблясък на вдъхновение, необходим за превръщането на един добър полицай в забележителен детектив. Но никога не бе забравял обстоятелството, че в работата на полицая деветдесет и девет на сто от влагания труд е рутинно, с нищо не забележително разследване, проверки и двойни проверки, трудолюбиво изплитане на паяжина от отделни части, докато те се превърнат в едно цяло, цялото да стане мрежа, която в края на краищата ще затвори престъпника в клетка. Клетка, която не само да се отрази във вестникарски заглавия, но и да може да издържи изпитанието на съдебния процес.

В Следствената полиция минаваше за малко муден. Прилежен човек, който не обичаше да става обект на общественото внимание и никога не правеше пресконференции от типа на тези, върху които мнозина от колегите му бяха изградили своята репутация. И все пак Льобел бе вървял неотклонно нагоре по стълбата, разнищвал бе делата си, вкарвал бе престъпниците в затвора. Когато преди три години се оваканти мястото на началник на отдел „Убийства“ в Криминалната бригада, дори другите претенденти за поста се съгласиха, че ще е справедливо то да се заеме от Льобел. Представял се бе много добре при разкриването на убийства и за три години не пропусна да осигури арестуването на престъпника, макар веднъж един от тях да бе оправдан по технически причини.

Като началник на отдел „Убийства“ Льобел попадна по-отблизо под погледа на Морис Бувие, шефа на цялата бригада — също полицай от старата генерация. И така, когато преди няколко седмици Дюпюи внезапно почина, именно Бувие поиска Льобел да стане новият му заместник. Някои в Следствената подозираха, че затрупаният през голяма част ат времето си с административни дейности Бувие иска да има на разположение приближаващ пенсионната възраст подчинен, който да е в състояние тихомълком да се занимава с големите, привличащи вниманието на печата дела, без да отнема от славата на своя началник. Но може би тия хора бяха просто твърде строги съдници.

След заседанието в министерството копията от доклада на Ролан бяха прибрани на съхранение в касата на министъра. Само на Льобел бе позволено да задържи екземпляра на Бувие. Единствената му молба бе да му разрешат да потърси конфиденциално връзка с началниците на следствените органи в по-големите държави, където съществуваше вероятност в архивите да е регистриран наемен убиец от типа на Чакала. Без такова сътрудничество, посочи той, би било невъзможно дори да започне разследването.

Сангинети попита дали може да се разчита на тези хора да си държат устата затворена. Льобел отговори, че лично познава необходимите лица и че проучванията му няма да имат официален характер, а ще протекат на основата на личните връзки, съществуващи между повечето полицаи от висшите ешелони в западния свят. След известен размисъл министърът даде съгласието си.

И ето сега Льобел стоеше в хола, чакаше Бувие и наблюдаваше как ръководителите на отдели се изнизват покрай него навън. Едни кимваха отсечено и отминаваха, други си позволяваха съчувствена усмивка и му пожелаваха лека нощ. Докато Бувие все още разговаряше тихичко с Макс Ферне в заседателната зала, отвътре сред последните излезе аристократичният полковник от личния състав на Елисейския дворец. Когато мъжете около масата бяха набързо представяни, Льобел бе запомнил името Сен Клер дьо Вийобан. Полковникът спря пред дребния и закръглен комисар и го загледа със зле прикрито неудоволствие.

— Надявам се, комисаре, че ще имате успех в разследването си, и при това бърз — каза той. — Ние в двореца ще следим отблизо вашите действия. В случай че не успеете да намерите този бандит, мога да ви уверя, че ще има някои… последици.

Сен Клер се извърна на пети и надуто пое надолу по стълбите към фоайето. Льобел не каза нищо, само бързо примигна няколко пъти.

Един от факторите в издигането на Клод Льобел, който му бе носил успех в следователската работа през двадесетте години, когато постъпи в следствените органи на Четвъртата република като млад детектив в Нормандия, бе способността му да предразполага хората да разговарят с него.

Той нямаше внушителната фигура на Бувие, традиционния символ на авторитета на закона. Нито пък можеше да си играе с думите като толкова много представители на новото поколение млади следователи, постъпващи напоследък в службата, които бяха в състояние да смутят и сплашат всеки свидетел. И двете липси обаче не му пречеха в работата.

Льобел знаеше, че повечето престъпления във всяко общество се извършваха под погледа на малкия човек, на дребния търговец, на продавача, на пощаджията или банковия чиновник. А той умееше да накара тези хора да говорят с него и съзнаваше това.

Отчасти това се дължеше на ръста му — беше дребен и в много отношения напомняше карикатурата на мъжа под чехъл, какъвто всъщност и беше, макар никой в отдела да не знаеше това.

Обличаше се старомодно в омачкан костюм и шлифер. Обноските му бяха кротки, като че ли моли за извинение, и когато молеше свидетеля да даде сведения, поведението му до такава степен контрастираше с отношението към тоя човек при първия му сблъсък със закона, че той проявяваше склонност да питае топли чувства към следователя като към спасител от грубостта на неговите подчинени.

Имаше обаче и нещо друго. Той оглавяваше отдела за убийства в най-мощната криминална полиция на Европа. Беше служил десет години като детектив в Криминалната бригада на реномираната Следствена полиция на Франция. Зад мекотата и привидната простоватост се криеше комбинация от остър ум и упорито нежелание да се поддава на чиито и да било опити да му се повлияе или да бъде сплашен при изпълнение на дадена задача. Заплашван бе от някои измежду най-злонравите гангстерски босове във Франция, които заключаваха от честото мигане, с което Льобел посрещаше подобни опити, че предупрежденията им се приемат според техните очаквания. Едва по-късно, в затворническата килия, те имаха време да проумеят, че са подценили кротките кафяви очи и подобните на четка за зъби мустаци.

На два пъти бе ставал обект и на опити да бъде сплашен от богати и влиятелни личности: единия път, когато виден индустриалец поиска негов служител да бъде обвинен в злоупотреба на базата на повърхностен анализ на ревизионен акт, и втория, когато светски лъв пожела да бъде преустановено следствието по повод смъртта на млада актриса, причинена от свръхдоза наркотици.

В първия случай, разследването на делата на индустриалеца има за резултат установяването на някои други, при това далеч по-сериозни несъответствия, които нямаха нищо общо с дребния счетоводител, но които накараха индустриалеца да съжали, че не е заминал за Швейцария, докато все още разполагаше с подобна възможност. При втория случай светският лъв свърши с дълъг престой като гост на държавата, през който има възможност да съжали, задето изобщо му е хрумнало да ръководи престъпна организация от апартамента си на авеню Виктор Юго.

Отговорът на Клод Льобел на забележката на полковник Сен Клер се изрази в примигване като на смъмрен ученик и мълчание. Но тази забележка в никакъв случай не се отрази върху начина, по който по-нататък изпълняваше наложената му задача.

От заседателната зала излезе и последният човек и Морис Бувие се присъедини към Льобел. Макс Ферне му пожела успех, отривисто се ръкува и пое надолу по стълбите. Бувие потупа рамото на заместника си с ръка като пушен бут.

— Eh, bien, mon petit Claude.^[1] Такива ми ти работи значи. Аз предложих Следствената полиция да се заеме с тази работа. Нямаше как. Тия другите щяха да си приказват цял живот. Ела да поговорим в колата.

Бувие тръгна пръв надолу по стълбите и двамата седнаха отзад в чакащия на двора ситроен.

Минаваше девет и единственият остатък от деня бе тъмновиолетовата ивица над Ньой^[2]. Колата на Бувие зави по авеню Марини и прекоси площад Клемансо. Льобел погледна вдясно и нагоре към бляскавия поток на Шанз-Елизе, чиято величавост в лятна вечер никога не преставаше да го изненадва и вълнува въпреки десетте години, откак бе дошъл от провинцията.

Най-после Бувие заговори:

— Ще трябва да зарежете всичко друго, с което се занимавате. Всичко. Изчистете си цялото бюро. Ще възложа на Фавие и Малкост да поемат висящите дела. Искате ли нов кабинет за тази задача?

— Не, предпочитам да си остана в сегашния.

— Окей, дадено, но отсега нататък той се превръща в главна квартира на операция „Да се намери Чакала“. Нищо друго. Ясно, нали? Искате ли някой да ви помага?

— Да, Карон — отвърна Льобел, имайки предвид един от по-младите инспектори, който бе работил с него в отдела по убийствата и когото бе довел в новата си служба като помощник-началник на Криминалната бригада.

— Окей, получавате Карон. Друг?

— Не, благодаря. Само че Карон ще трябва да знае.

Бувие помисли малко.

— Не би трябвало да има проблеми. Те не могат да очакват чудеса. Очевидно ви трябва помощник. Но още час-два нищо не му казвайте. Като се върна в службата, ще позвъня на Фре да поискам официално съгласие. Все пак никой друг не трябва да узнае. След два дни печатът ще гръмне, ако нещо изтече.

— Никой друг, само Карон — каза Льобел.

— Добре. И още нещо, преди да изляза от съвещанието, Сангинети предложи цялата група, която бе там тази вечер, да се информира редовно относно хода на нещата. Фре се съгласи. Ферне и аз направихме опит да отклоним това предложение, но загубихме. От днес нататък всяка вечер в министерството ще давате сводка. Точно в десет.

— О, Господи — въздъхна Льобел.

— Теоретически — продължи Бувие с подчертана ирония — всички ние ще ви бъдем на разположение със съвети и предложения. Не се притеснявайте, Клод, Ферне и аз също ще бъдем там в случай, че вълците започнат да се зъбят.

— Това до второ нареждане ли е? — попита Льобел.

— Опасявам се, че да. Лошото е, че за тази операция няма разпределение на времето. Трябва да намерите този убиец, преди да се е добрал до Големия Шарл. Не знаем дали той самият няма програма, или пък каква би могла да е тя. Може би има намерение да действува още утре, а може би няма да предприеме нищо цял месец. Трябва да проумеете, че ще работите чак докато бъде заловен или поне идентифициран и с установено местонахождение. Оттам нататък смятам, че момчетата от Оперативния отдел ще се оправят сами.

— С доста неща — додаде Льобел.

— Вярно — бързо се съгласи Бувие, — но те си имат своите начини. Живеем в ужасяващи времена, драги ми Клод. Към огромното нарастване на обикновената престъпност сега следва да прибавим и политическата. Някои неща просто трябва да бъдат извършени. И те ги вършат. Както и да е, просто опитайте да хванете тоя негодник.

Колата зави по Ке дез Орфевр и мина през портала на Следствената. След десет минути Клод Льобел бе в кабинета си. Отиде до прозореца, отвори го, наведе се навън и се загледа към Ке де Гран-з-Огюстен на левия бряг. Макар от него да го делеше тесен ръкав на Сена, където тя обхождаше Ил дьо ла Сите^[3], той бе достатъчно близо, за да види вечерящите в разположените по тротоара ресторанти край брега, да чува техния смях и дрънченето на бутилки и чаши с вино.

Ако беше друг тип човек, би могло да му мине през ума, че делегираните му през последните деветдесет минути права го бяха превърнали, поне за известно време, в най-могъщия полицай на Европа, че само президентът и министърът на вътрешните работи можеха да налагат възбрана върху исканията му за подкрепа, че би могъл, поне теоретически, да мобилизира армията, при условие че това може да се осъществи тайно. Би могло също така да му хрумне, че колкото и всеобхватни да бяха правата му, те зависеха от успеха. При сполука щеше да увенчае кариерата си с почести, но при неуспех можеха да го съсипят, както намекна Сен Клер дьо Вийобан.

Но тъй като бе онова, което бе, той не помисли за никое от тия неща. Чудеше се как да обясни по телефона на Амели, че до второ нареждане няма да се прибира. На вратата се почука.

Инспекторите Малкост и Фавие пристигнаха за материалите по четирите дела, върху които Льобел бе работил, преди да го извикат същата вечер. Половин час му трябваше да въведе Малкост в двете дела, които му предаваше, и Фавие — в другите две.

Когато си излязоха, той въздъхна дълбоко. На вратата отново се почука. Беше Люсиен Карон.

— Току-що ми се обадиха от канцеларията на комисар Бувие — започна той. — Казаха ми да се явя при вас.

— Точно така. До второ нареждане съм освободен от всички текущи задължения и ми е възложена една доста специална задача. Вие сте определен за мой помощник.

Не си даде труд да ласкае Карон, като му разкрие, че именно той бе настоял младият инспектор да стане негова дясна ръка. Телефонът на бюрото иззвъня. Льобел вдигна слушалката и мълчаливо се заслуша.

— Така — каза накрая, след като затвори. — Беше Бувие. Съобщи ми, че е получил съгласие да ви кажа за какво става дума. Като начало, най-добре прочетете това.

Докато седналият на стола пред бюрото Карон четеше доклада на Ролан, Льобел събра всички останали папки и бележки и ги струпа върху разхвърляните лавици отзад. Кабинетът твърде малко напомняше нервния център на най-мащабното издирване на човек във Франция. Полицейските кабинети никога не блестят с външен вид. Този на Льобел не правеше изключение.

Беше не по-голям от четири на четири и половина метра, с два прозореца от южната страна към реката и оживената пчелна пита на Латинския квартал, скупчен покрай булевард Сен Мишел. През единия прозорец проникваха топлият летен въздух и звуците на нощта. В кабинета имаше две бюра — едно за Льобел, с гръб към прозореца, и едно за секретаря край източната стена. Вратата бе срещу прозореца.

Освен двете бюра и столовете зад тях имаше още един стол с права облегалка, едно кресло до вратата, шест големи сиви кантонерки, наредени покрай почти цялото протежение на западната стена, чиито горни плотове служеха за опора на дълга редица справочници и юридически книги. Имаше и една етажерка между двата прозореца, пълна с алманаси и папки.

За домашен уют напомняше единствено поставена върху бюрото на Льобел рамкирана фотография на пълна дама с решителен вид, която бе мадам Амели Льобел, и две деца — грозновато момиче с очила в железни рамки и миши опашчици и юноша с меко потиснато изражение като на бащата.

Карон свърши с четенето и вдигна глава.

— Merde^[4] — каза той.

— Както казахте, une enorme merde^[5] — отвърна Льобел, който рядко си позволяваше употребата на силни фрази. Повечето началници в Следствената бяха познати на непосредствените си подчинени с прякори от рода на Шефа или Стария, но Клод Льобел, може би защото никога не пиеше повече от един малък аперитив, не пушеше и не псуваше, напомняше неизбежно на по-младите детективи за някогашните им преподаватели. Затова бе известен в „Убийствата“, а след това и в шефския коридор на бригадата като Учителя. Ако не бе такъв добър ловец на престъпници, той щеше да се превърне в посмешище.

— Все пак — продължи Льобел — изслушайте ме, ще ви запозная с подробностите около случая. Това ще е последният път, когато разполагаме с време.

В течение на тридесет минути той посвети Карон в събитията от изминалия следобед, от срещата на Роже Фре с президента, от съвещанието в министерството и собственото му спешно повикване по препоръка на Морис Бувие до превръщането, накрая, на кабинета, в който сега седяха, в главна квартира по издирването на Чакала. Карон мълчаливо слушаше.

— По дяволите — каза той накрая, когато Льобел свърши, — направо са ви съсекли. — Замисли се за миг и погледна към своя началник с тревога и загриженост: — Mon commissaire, давате ли си сметка, че са ви възложили нещо, което никой друг не го ще? Нали съзнавате какво ще направят с вас, ако не успеете да хванете своевременно този човек?

Льобел кимна с нотка на тъга.

— Да, Люсиен, знам. Нищо не мога да сторя. Възложиха ми задачата. Така че оттук нататък просто остава да я изпълним.

— Но с какво, за Бога, ще започнем?

— Ще започнем с това, че ще си дадем сметка — разполагаме с най-широките правомощия, предоставени някога на двама полицаи във Франция — отвърна усмихнат Льобел. — Така че ще ги използуваме. Като начало, настанете се зад това бюро. Вземете бележник и си запишете следното: секретарят ми да бъде преместен или ще излезе в платен отпуск до второ нареждане. Никой не може да бъде посвещаван в тайната. Вие ставате едновременно мой помощник и секретар. Наредете да донесат походно легло, постелки и възглавници, тоалетни принадлежности. Наредете да вземат от стола машинка за кафе, мляко и захар. Ще ни трябва много кафе.

Идете до телефонната централа и наредете да оставят десет външни линии и един телефонист на постоянно разположение на този кабинет. Ако почнат да шикалкавят, отправете ги директно към Бувие. Що се отнася до други мои искания, ще се обръщате направо към съответния шеф на отдел и ще се позовавате на мен. За щастие по силата на заповед този кабинет придобива приоритет над всички останали служби. Пригответе да подпиша циркулярен меморандум, по един за всеки шеф на отдел, присъствал на тазвечерното заседание, с който ги уведомявам, че вие сте сега единственият ми помощник, упълномощен да изисква от тях всичко, което бих поискал лично, ако не бях зает. Ясно ли е?

Карон спря да записва и вдигна поглед.

— Ясно, шефе. Мога да свърша това през нощта Кое е най-важното?

— Телефонната централа. Искам за там свестен човек, най-добрия, с когото разполагат. Идете при началника на администрацията и също се позовете на Бувие.

— Добре. Какво да искаме от тях като начало?

— Да ми осигурят колкото могат по-бързо пряка връзка с началниците на отделите „Убийства“ в криминалните полиции на седем държави. За щастие повечето от тях познавам лично от минали срещи в Интерпол. В някои случаи познавам заместник-началниците. Ако не можете да намерите единия, потърсете другия.

Страните са следните: Съединените щати, ще рече службата за вътрешно разузнаване във Вашингтон, Великобритания — помощник-комисарят по криминални дела на Скотланд Ярд, Белгия, Холандия, Италия, Западна Германия, Южна Африка. Намерете ги по домовете им или службите.

Като ги откриете един по един, уредете поредица телефонни разговори от стаята за връзка с Интерпол между мен и тях от седем до десет часа утре заран през двадесет минути. Свържете се със службата за връзка с Интерпол и заявете разговорите с всеки началник на отдел от другата страна, след като той се съгласи да бъде в съответната си Служба за връзка в уреченото време. Разговорите трябва да се провеждат само между двамата на специалната честота и да няма подслушване. Внушете на всеки от тях, че онова, което имам да им кажа, е само за собствените им уши и е от изключителна важност не само за Франция, но може би и за техните страни. До шест часа ми пригответе план на организираните седем разговора по реда им.

Междувременно аз ще се отбия до „Убийства“ да проверя дали някой чуждестранен наемен убиец не е бил заподозиран в действия у нас, без да бъде заловен. Признавам, че не се сещам за нищо в тази насока, а и подозирам, че Роден вече е проверил. Сега ясно ли ви е какво трябва да сторите?

Карон вдигна поглед с леко объркан вид от няколкото страници драсканици.

— Да, шефе. Разбрано. Така че по-добре да се залавям за работа.

Той протегна ръка към телефона.

Клод Льобел излезе от кабинета и се насочи към стълбите. В същото време, часовникът на „Нотр Дам“ по-надолу на острова отби полунощ и светът премина в утринта на дванадесети август.