Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (8)

8.

За нещастие на Ковалски в сряда сутринта нямаше телефонни разговори за провеждане от пощата. Ако бе имало, той щеше да изпусне самолета си. Кореспонденцията очакваше г-н Поатие на мястото си. Той получи петте плика, заключи ги в стоманения контейнер на края на веригата и забързано се отправи към хотела. Към девет и половина подполковник Роден го освободи и той можеше да отиде да спи в стаята си. Следващата му смяна като постови беше от седем часа същата вечер на покрива.

Ковалски се забави в стаята само колкото да вземе своя „Колт“ 45 (Роден никога не би му позволил да го носи на улицата) и да го пъхне в кобура под мишницата. Ако носеше сако по мярка, издутината от оръжието и кобура щеше да личи от сто метра, но неговите костюми бяха скроени толкова зле, колкото можеше да го стори само най-бездарният шивач, и въпреки гигантските му размери те му висяха като торби. Взе ролката лейкопласт и баретата, купени предния ден, и ги натъпка в сакото, пъхна в джоба си и свитък лири и франкове, спестяванията му за изтеклите шест месеца, и затвори вратата зад гърба си.

Дежурният пазач при бюрото на площадката вдигна поглед към него.

— Сега пък искат да се обаждам по телефона — каза Ковалски, като посочи с палец нагоре към деветия етаж. Пазачът не каза нищо, само го гледаше, докато пристигна асансьорът и той влезе вътре. След няколко секунди бе на улицата, където нахлузи големите тъмни очила.

В кафенето отсреща един човек, с брой „Оджи“ в ръце, наклони списанието и внимателно загледа Ковалски през непроницаемите тъмни очила, докато полякът се оглеждаше за такси. Като не можа да намери, закрачи към ъгъла Мъжът със списанието излезе от терасата пред кафенето и отиде до бордюра. Един малък фиат се отдели от редицата коли, паркирани по-долу на същата улица, и спря до него. Той се качи и фиатът запълзя след Ковалски със скоростта на пешеходец.

На ъгъла Ковалски спря минаващо такси и му махна.

— Фиумичино — каза на шофьора.

На летището човекът от SDECE го проследи незабелязано, докато Ковалски се представи на гишето на АЛИТАЛИЯ, плати билета си в брой, увери момчето, че не носи нито куфар, нито ръчен багаж, и бе уведомен, че пътниците за полета до Марсилия в 11,15 ще бъдат извикани след един час и пет минути.

За да убие времето, бившият легионер се помъкна към закусвалнята, купи си кафе и го занесе до големите прозорци, през които можеше да наблюдава как кацат и излитат самолетите. Обичаше летищата, макар да не разбираше как действат. През по-голямата част от живота му шумът от самолетни двигатели бе означавал за него немски месершмити, руски щурмовики или американски летящи крепости. По-късно означаваше въздушна подкрепа от страна на Б–26 или скайрейдър във Виетнам и мистер или фуга над хълмовете на Алжир. На гражданските летища обаче обичаше да наблюдава как самолетите се носят във въздуха като големи сребърни птици малко преди да се приземят, как висят като на конци с приглушени двигатели, преди да допрат земята. Макар и затворен човек, той обичаше да следи неспирната шетня на летището. Може би, мислеше си Ковалски, ако животът му бе протекъл другояче, той щеше да работи на летище. Станал бе обаче онова, което бе, и връщане назад вече нямаше.

Мислите му се насочиха към Силви и надвисналите вежди се начумериха съсредоточено. Не беше справедливо, каза си той сериозно, не беше справедливо тя да умре, а всички ония копелдаци, дето си седят в Париж, да живеят. Подполковник Роден му бе разказал за тях и за това как са предали Франция, и армията, и как са унищожили Легиона, и как са изоставили хората във Виетнам и Алжир в ръцете на терористите. Подполковник Роден никога не грешеше.

Обявиха неговия полет и той излезе през стъклената врата върху парещата белота на бетона, за да измине стоте метра до машината. Двама агенти на полковник Ролан го наблюдаваха от терасата, докато изкачваше стълбичката. Вече си бе сложил черната барета и залепил парченце лейкопласт на бузата. Единият агент се извърна към другия и отегчено вдигна вежда. Докато турбовитловият самолет излиташе за Марсилия, двамата се дръпнаха от парапета. Прекосиха централната зала и спряха пред телефонна будка. Единият набра някакъв номер в Рим. Представи се на човека от другия край на линията с малко име и бавно изрече:

— Замина. АЛИТАЛИА четири, пет-едно. Кацане — Маринян 12,10. Чао.

Десет минути по-късно съобщението стигна в Париж, а след още десет бе изслушано в Марсилия.

Самолетът на АЛИТАЛИЯ изви над залива с невъзможно синя вода и се насочи за приземяване на летище Маринян. Хубавичката италианска стюардеса приключи тура си по пътеката между креслата, провери, дали всички колани са затегнати и се настани на ъгловата седалка отзад, за да затегне собствения си предпазен колан. Забеляза, че пътникът пред нея бе заковал поглед през прозореца към блестящата белезникава пустош на делтата на Рона, сякаш никога по-рано не я бе виждал.

Беше същият едър тромав мъж, който не говореше италиански и чийто френски бе тежко белязан от акцента на родната страна някъде в Източна Европа. Над късо подстриганата си черна коса носеше черна барета, облечен бе в тъмен измачкан костюм и изобщо не свали тъмните очила. Огромно парче лейкопласт загрозяваше половината му лице. Трябва здравата да се бе порязал помисли си тя.

Кацнаха точно навреме, доста близо до сградата на летището, и пътниците тръгнаха пеша към митницата. Докато минаваха през стъклената врата, някакъв плешивеещ нисък мъж ритна леко в глезена застаналия до него полицай от граничния контрол.

— Едър мъж, черна барета, лейкопласт.

После се отдалечи спокойно и съобщи същото на другия полицай. Пътниците се разделиха на две, за да преминат през гишетата. Зад техните решетки седяха един срещу друг двамата полицаи, а през разделящите ги три метра бавно се точеха пристигащите. Всеки представяше паспорт и входен контролен лист. Полицаите бяха служители на Службата за сигурност (DST), отговорна за вътрешната сигурност на страната, както и за контрола над пристигащите в нея чужденци и завръщащи се френски граждани.

Когато Ковалски подаде документите си, облечената в синьо сако фигура едва го погледна. Удари печата върху жълтия контролен лист, хвърли бегъл поглед на подадената лична карта, кимна и даде знак на едрия мъж да продължи. Ковалски се отправи с облекчение към митничарите. Неколцина току-що бяха изслушали мълчаливо казаното от плешивеещото човече, преди то да потъне в една остъклена канцелария отзад. Старшият митничар се обърна към Ковалски:

— Monsieur, voire bagage.^[1]

Той посочи към транспортната лента, около която се бяха струпали останалите пътници в очакване куфарите им да се появят откъм паркирания вън на слънце мрежест фургон.

Ковалски тежко закрачи към митничаря.

— I’ai pas de bagage^[2] — каза той.

Митничарят вдигна вежди.

— Pas de bagage? Eh, bien, avvez-vous quelque chose a declarer?^[3]

— Non, rien^[4] — каза Ковалски.

Човекът от митницата се усмихна дружелюбно, почти с мекотата на напевния си марсилски акцент.

— Eh, bien, passez, Monsieur.^[5]

И посочи през изхода към колоната таксита. Ковалски кимна и излезе на слънце. Ненавикнал да харчи свободно, той се огледа, съзря един от автобусите на летището и се качи в него.

Когато изчезна от погледа, неколцина митничари се събраха около старшия си.

— За какво ли го търсят? — попита единият.

— Имаше много намусен вид.

— Ще го загуби, когато тия копелдаци се заемат с него — обади се трети, като кимна към канцелариите отзад.

— Хайде на работа — намеси се по-възрастният. — Днес дадохме приноса си за Франция.

— За Големия Шарл, искаш да кажеш — парира го първият, докато се разделяха, и добави нечуто: — Бог да го убие!

Стана обяд, докато най-подир автобусът спря пред представителството на ЕР ФРАНС в самото сърце на града, а времето бе по-горещо дори отколкото в Рим. Август в Марсилия си има своите достойнства, но вдъхновението за труд не е сред тях. Жегата тегнеше над града като болест, пронизваща всяка клетка, смучеща енергия, сили и желание да се прави каквото и да било друго, освен да се лежи в прохладна стая със смъкнати щори и пуснат докрай вентилатор.

Дори Канебиер, обикновено врящата и кипяща артерия на Марсилия, която след смрачаване се превръщаше в река от светлини и живот, сега бе мъртва. Малкото хора и коли по нея сякаш се движеха, затънали до кръста в петмез. Половин час му отне хващането на такси — повечето шофьори си бяха намерили по някоя сянка в парка за следобедната почивка.

Адресът, който Жожо бе дал на Ковалски, се оказа на главния път от града към Касис. Заръча на шофьора да го остави на Авеню дьо ла Либерасион, за да може да измине остатъка от пътя пеша. Промълвеното от шофьора „si vous voulez“^[6] изразяваше пределно ясно мнението му за чужденци, които са решили да изминат пеша неколкостотин метра в тая жега, след като имат на разположение кола.

 

Ковалски гледа след прибиращото се в града такси, докато то се изгуби от погледа му. Откри записаната на листче странична уличка, след като попита келнера от едно заело тротоара кафене. Блокът изглеждаше доста нов и Ковалски си помисли, че Жожо трябва да е направил добри пари с количката за закуски. Може би са успели да вземат будката, на която мадам Жожо от толкова години бе хвърлила око. Това би обяснило повишаването на тяхното благосъстояние. А и за Силви е по-добре да израсне в този квартал, отколкото край пристанището. При мисълта за дъщерята и нелепата мисъл, с която току-що я бе свързал, Ковалски се закова пред стълбите на блока. Какво бе казал по телефона Жожо? Седмица? Може би две? Това не бе възможно.

Изкачи тичешком стъпалата и разгледа двата реда пощенски кутии по протежение на входното антре. На една от кутиите пишеше „Гжибовски“. Апартамент 23. Реши да се качи по стълбите, понеже бе само на втория етаж.

Вратата на апартамент 23 беше като на останалите. Имаше бутон за звънеца с малък процеп, в който се виждаше напечатано върху листче името Гжибовски. Намираше се в дъното на коридора, съседна с апартаментите 22 и 24. Натисна копчето. Вратата пред него се открехна и през процепа към челото му налетя дръжката на пикел.

Ударът разцепи кожата, но отскочи от костта с тъп звук. От двете страни да поляка се отвориха навътре вратите на апартаментите 22 и 24 и от тях се изсипаха мъже. Всичко това стана за по-малко от секунда. За това време Ковалски освирепя. Макар и да разсъждаваше бавно в повечето отношения, той владееше съвършено една техника — на боя.

В теснотията на коридора неговият ръст и сила не му вършеха работа. Именно поради ръста дръжката на пикела не бе достигнала върховия момент на силата, преди да го удари по главата. През стичащата се през очите му кръв различи двама души в рамката на вратата отпред и по двама от всяка страна. Трябваше му простор за движение и той влетя в апартамент 23.

Мъжът точно пред него залитна назад под натиска, онези отзад се втурнаха към него, протегнали ръце към яката и сакото му. Вътре Ковалски измъкна колта изпод мишницата си и стреля назад към входа. В същото време друга тояга се стовари през китката и отклони изстрела надолу.

Куршумът раздроби колянната капачка на един от нападателите. Човекът се свлече с пронизителен писък. Оръжието вече не бе в ръката му, а пръстите останаха безчувствени след втори удар по китката. След миг бе повален от петима, които се нахвърлиха едновременно върху него. По-късно лекарят констатира, че преди да загуби окончателно съзнание, Ковалски бе понесъл двадесетина удара с гумирани палки по главата. Част от едното му ухо бе отнесено от саблен удар, носът бе счупен, а лицето представляваше тъмночервена маска. Повечето от неговите удари бяха инстинктивни реакции. На два пъти почти се добра до оръжието си, докато накрая един ритник го завъртя към другия край на хола. Когато Ковалски окончателно се захлупи по лице, от нападателите му само трима бяха на крака.

Щом огромното тяло се просна безжизнено на пода, като единствено тънката струйка кръв, стичаща се от разцепения скалп, подсказваше, че в него има още живот, тримата оцелели отстъпиха с люти псувни назад, като дишаха тежко. От останалите мъжът с прострелян крак лежеше сгърчен край стената до входа, пребледнял, обхванал разбитото си коляно с лъснали от кръвта червени ръце, а през посивелите от болка устни се сипеше дълъг монотонен поток нецензурирани ругатни. Друг бавно се поклащаше на колене напред-назад, с ръце, притиснали разкъсаните слабини. Последният лежеше на килима недалеч от Ковалски и един безформен оток променяше цвета на лявото слепоочие, където бе попаднал с пълна сила един от чудовищните удари на поляка.

Старшият на групата обърна Ковалски по гръб и повдигна един от затворените му клепачи. Отиде до телефона край прозореца, набра местен номер и зачака.

Все още дишаше тежко. Когато оттатък вдигнаха слушалката, той каза:

— Пипнахме го… Да се е бил? Разбира се, че се би като обезумял… Стреля един път, Герини загуби колянна капачка. Капети отнесе един в ташаците, а Висар е в несвяст… Какво? Да, полякът е жив, такава беше заповедта, нали? Иначе как ще направи всички тези бели… Да, доста пострада. Не знам, в безсъзнание е… Вижте, не ни трябва салатиера^[7], искаме линейки. И по-бързо.

Тресна слушалката и се обърна с „Гадове!“ към света като цяло. Из стаята, подобно на дърва за огрев, за каквото единствено бяха вече годни, се въргаляха парчета от разбитите мебели. Всички бяха помислили, че полякът ще рухне още в коридора отвън. Мебелите не бяха преместени в съседна стая и така всички попаднаха във вихрушката. Той самият бе спрял с гърди едно кресло, запратено от Ковалски с една ръка, и, Бога ми, болеше. Мръсният му поляк, мислеше си той, копелетата от управлението не бяха предупредили какво представлява.

След петнадесет минути в алеята отпред се плъзнаха две линейки и горе се качи лекар. Пет минути преглежда Ковалски. Накрая му запретна ръкава и му постави инжекция. Докато двамата санитари залитаха към асансьора с поляка върху носилката, лекарят се насочи към ранения корсиканец, който го бе наблюдавал злобно от своята локва кръв край стената.

Откопча с усилие ръцете му от коляното, хвърли един поглед и подсвирна:

— Добре си се наредил. Морфин и право в болницата. Ще ти дам пълна упойка. Нищо повече не мога да сторя тук. Във всеки случай, mon petit^[8], с кариерата ти в тая област е свършено.

Докато му вкарваше иглата, от Герини се изля поток ругатни.

Висар седеше с ръце на главата и с ошашавен израз. Капети бе вече на крака, подпрян на стената и разтърсван от сухи стомашни конвулсии. Двама от колегите му го хванаха под мишниците и го поведоха куцукащ вън от апартамента към коридора. Старшият помогна на Висар да стъпи на крака, докато санитарите от втората линейка отнасяха неподвижния Герини.

Застанал в коридора отвън, ръководителят на шестимата хвърли поглед към опустошеното помещение. Лекарят стоеше до него.

— Голяма бъркотия, а? — промълви докторът.

— Тукашната служба да си го почисти — отвърна старшият. — Тоя гаден апартамент е техен.

И с тия думи затвори вратата. Вратите на апартаментите 22 и 24 бяха също отворени, но вътре бе непокътнато. Водачът затвори и двете жилища.

— Няма ли съседи? — попита лекарят.

— Няма — каза корсиканецът. — Заехме целия етаж.

Докторът тръгна напред, а той помогна на все още безпомощния Висар да слезе по стълбите до чакащите коли.

След дванадесет часа с кола през цяла Франция, Ковалски лежеше върху нара в килия, разположена под укрепени казарми край Париж. Помещението имаше неизбежните за всеки затвор белосани стени, изплескани и плесенясали, с надраскана тук и там по някоя псувни или молитва. Беше задушно и топло, смърдеше на карболова киселина, пот и урина. Полякът лежеше по гръб върху железния нар с циментирани към пода крака. Ако не се брои кафеникавият дюшек и навитото на руло одеяло под главата, върху нара нямаше други постелки. Два дебели кожени ремъка връзваха глезените, други два — бедрата и китките. Още един приковаваше надолу гръдния кош. Ковалски бе все още в безсъзнание, но дишаше тежко и неритмично.

Кръвта бе измита от лицето, ухото и кожата на главата бяха зашити. Парче пластир обхващаше счупения нос, а през отворената уста, откъдето стържеше дишането, личаха остатъците от два счупени предни зъба. Останалата част на лицето му бе жестоко охлузена.

Под гъсталака от черни косми, покриващ гърдите, раменете и стомаха, можеха да се видят и други синини, резултат от юмруци, ритници и палки. Дясната китка бе омотана в дебела превръзка.

Човекът в бяла престилка се изправи, след като привърши прегледа, и прибра стетоскопа в чантата си. Извърна се и кимна към мъжа зад себе си, който почука на вратата. Тя се отвори, двамата излязоха навън, вратата хлопна и тъмничарят върна на местата им двата огромни напречни стоманени пръта.

— С какво го блъснахте? — попита лекарят, докато вървяха по коридора. — Да не е с бързия влак?

— Шест души едва го усмириха — отвърна полковник Ролан.

— Ами доста добра работа са свършили. За малко да го убият. И са щели да го сторят, ако той нямаше конструкция на бик.

— Нямаше друг начин — рече полковникът — Съсипа трима от хората ми.

— Голямо сражение е било.

— Да. А какви са пораженията?

— Казано на обикновен език: възможно счупване на дясната китка — не забравяйте, че нямах възможност да го видя на рентген, плюс разкъсано ляво ухо и счупен нос. Многобройни повърхностни наранявания и охлузвания, лек вътрешен кръвоизлив, който може да се усложни и да го довърши или да мине от само себе си. Радва се на това, което може да се нарече безобразно добро здраве — или поне се е радвал. Тревожи ме главата. Естествено, има сътресение на мозъка. Дали е леко или сериозно, трудно е да се каже. Няма признаци на счупване на черепа, макар че това не е заслуга на вашите хора. Просто главата му е направена от цяло парче слонова кост. Сътресението обаче може да прерасне в нещо по-лошо, ако не го оставят в пълен покой.

— Трябва да му задам някои въпроси — отбеляза полковникът, загледан в огънчето на цигарата си.

Затворническата клиника на доктора бе в едната посока, а стълбището към партера водеше в друга. Двамата мъже спряха. Лекарят погледна с отвращение ръководителя на Оперативното управление.

— Това е затвор — тихо произнесе той. — Да, направен е за престъпници срещу сигурността на държавата. Но аз все още съм затворническият лекар. Навсякъде другаде в тоя затвор важи каквото аз кажа по отношение здравето на осъдените. Този коридор обаче… — докторът кимна с глава назад по посоката, откъдето бяха дошли — е ваш периметър. Беше ми обяснено пределно ясно, че не ми влиза в работата какво става там и че там нямам думата. И все пак думата ми е следната: ако започнете да „разпитвате“ този човек по вашия си начин, преди да се е възстановил, той или ще умре, или ще се превърне в буйстващ луд.

Полковник Ролан изслуша рязкото предупреждение на лекаря, без да трепне.

— Кога ще дойде на себе си? — попита.

Лекарят сви рамене.

— Не е възможно да се каже. Може да е още утре, а може да лежи така дни наред. Но дори да дойде на себе си, няма да бъде годен за разпит — искам да кажа, в медицински смисъл — поне още две седмици. Най-малко. И то само ако мозъчното сътресение е леко.

— Съществуват някои медикаменти — промърмори полковникът.

— Да, съществуват. Но аз нямам и най-малкото намерение да ви ги посоча. Може би сте в състояние да си ги набавите, положително сте в състояние. Само че не от мен. Във всеки случай, каквото и да ви каже той в сегашния момент, то ще е лишено от всякакъв смисъл. Ще бъдат навярно някакви врели-некипели. Съзнанието му е замъглено. Може да се оправи, а може и да не се оправи. Все пак, ако това стане, трябва да стане от само себе си. Психогенни препарати в настоящия момент могат просто да го превърнат в идиот, безполезен за вас или за когото и да било друг. Ще мине вероятно седмица, докато отвори очи. Трябва да изчакате.

С това лекарят се извърна на пети и пое обратно към клиниката си.

Той обаче сгреши. Ковалски отвори очи след три дни, на десети август, и още тоя ден има своя пръв и последен разпит.

 

 

Чакала прекара трите дни след завръщането си от Брюксел в последни приготовления за предстоящата мисия във Франция.

С новата си шофьорска книжка на името на Александър Джеймс Куентин Дуган в джоба, той отиде в Главното управление на Автомобилната асоциация, разположена във Фанъм Хаус, и си взе международно свидетелство за правоуправление на същото име.

Купи си комплект кожени куфари от един магазин, специализиран в продажба на употребявани пътни принадлежности. В единия нареди дрехите, които при нужда щяха да го превърнат в копенхагенския пастор Пер Йенсен. Преди да стори това, отстрани етикетите на датския производител от трите купени в Копенхаген обикновени ризи и ги приши към свещеническата риза, яката и нагръдника, купени от Лондон, след като махна английските етикети. Тези неща отидоха при обувките, чорапите, бельото и лекия антрацитеносив костюм, които един ден може би щяха да представят личността на пастор Йенсен. В същия куфар влязоха и дрехите на американския студент Марти Щулбърг — маратонки, чорапи, джинси, тениски и яке.

Разряза подплатата на куфара и пъхна между двата пласта кожа, образуващи подсилените му страници, паспортите на двамата чужденци, в които може би някой ден щеше да пожелае да се превъплъти. Последни в куфара влязоха датската книга върху френски катедрали, двата чифта очила — едните за пастора, другите за американеца, двата комплекта различно оцветени контактни лещи, внимателно завити в мека хартия, и принадлежностите за боядисване на коса.

Вторият куфар пое обувките, чорапите, ризата и панталоните френско производство, купени от парижкия битпазар, заедно с дългия до глезените балтон и черната барета. В подплатата пъхна фалшивите документи на застаряващия французин Андре Мартен. Този куфар остана отчасти празен, защото скоро трябваше да поеме и комплект тънки стоманени тръби, съдържащи цяла снайперска пушка с мунициите й.

Третият куфар, малко по-малък, напълни с имуществото на Александър Дуган: обувки, чорапи, бельо, ризи, вратовръзки, носни кърпи и три елегантни костюма. В подплатата му скри няколко тънки пачки от по десет банкноти на обща сума хиляда лири, които изтегли от личната си банкова сметка след завръщането от Брюксел.

Всеки куфар бе внимателно заключен, а ключетата наниза на собствения си ключодържател. Гълъбовосивият костюм, почистен и изгладен, бе закачен във вградения гардероб на апартамента. Във вътрешния джоб се намираха паспортът, шофьорската книжка, международното свидетелство и портмоне със сто лири в брой.

В последната част от комплекта — елегантна пътна чанта, сложи приборите за бръснене, пижамата, тоалетна торбичка с гъба за къпане и пешкир, килограмов пакет гипс, няколко рула широк мъхнат бинт, пет-шест колелца лейкопласт, три пакета памук и груби ножици с тъпи, но яки рамене. Дипломатическото куфарче щеше да мине като ръчен багаж, тъй като от опит знаеше, че при минаване през митницата на кое да е летище подобен багаж обикновено не става произволно посочен обект за проверка.

Подготвителната фаза завършваше с приключването на покупките и стягането на багажа. Надяваше се, че маскировките на пастор Йенсен и Марти Шулбърг щяха да се окажат просто презастраховка, до използуването на която няма да се стигне, освен ако се наложи да изостави самоличността на Александър Дуган. Личността на Андре Мартен бе от ключово значение за неговия план, докато останалите две изобщо можеха да не потрябват. В този случай след приключване на работата целият куфар би могъл просто да бъде изоставен в някой багажен гардероб. Дори тогава, мислеше той, можеше да се наложи да използува някой от двамата за улесняване на бягството си. Андре Мартен и пушката можеха да бъдат захвърлени след приключване на задачата, тъй като повече нямаше да се нуждае от тях. Макар да влизаше във Франция с три куфара и дипломатическо куфарче, той смяташе да я напусне с един куфар и с ръчния си багаж — в никакъв случай с повече.

Свършил с тези приготовления, Чакала зачака двете бележки, които щяха да дадат сигнал да потегляне. Едната трябваше да съдържа парижки телефон, от който евентуално да получава информация за точното състояние на бойната готовност на охраната на френския президент. Другата трябваше да е писмено потвърждение от хер Майер от Цюрих за попълване на шифрованата му банкова сметка с двеста и петдесет хиляди долара.

Докато чакаше двете съобщения, Чакала прекарваше времето си в упражнения по ходене из апартамента с подчертано накуцване. След два дни бе удовлетворен от постигането на достатъчно убедителна походка, която не би позволила на кой да е страничен наблюдател да открие, че всъщност не е страдал от счупване на глезена или бедрото.

Първото очаквано писмо пристигна на девети август сутринта. Пликът бе адресиран в Рим и съдържаше следното съобщение:

 

„Вашият приятел може да бъде потърсен на телефон MOLITOR 5901^[9]. Представете се с думите: «Ici Chacal»^[10]. Отговорът ще бъде: «Ici Valmy»^[11] Наслуки!“

 

Писмото от Цюрих пристигна чак на единадесети сутринта. Чакала се усмихна широко, когато прочете потвърждението за това, че каквото и да стане, при условие че остане жив, той е богат до края на дните си. А ако предстоящата операция приключеше с успех, щеше да е дори по-богат. В успеха не се съмняваше. Нищо не бе оставено на случайността.

Остатъка от сутринта прекара в телефонно уреждане на самолетни билети. Заминаването бе насрочено за следващата сутрин — дванадесети август.

 

 

Подземието бе тихо, ако изключим звуците от дишане: дълбоко, но ритмично откъм петимата мъже зад масата и стържещо хъркане откъм вързания за тежък дъбов стол човек. Не би могло да се определи колко голямо е подземието, нито цветът на стените. Имаше само един кръг светлина в цялото помещение и той бе насочен върху дъбовия стол с арестувания. Лампата бе стандартна, каквато обикновено се използува при четене, само че крушката бе с голяма мощност и яркост и лъчението й допринасяше за всепоглъщащата топлина на подземието. Лампата бе прикрепена към левия ръб на масата и подвижният абажур бе нагласен да свети право в поставения на около два метра стол.

Част от снопа светлина засягаше лекьосаната повърхност на масата и изваждаше на показ тук-таме крайчетата на нечии пръсти, нечия ръка или китка, цигара, която изпращаше нагоре тънка струйка синкав дим.

Светлината бе тъй ярка, че останалата част от подземието тънеше в мрак. Арестантът не можеше да различи телата или дори раменете на петимата мъже зад масата. Единственият начин да ги съзре би бил да стане от стола и да отиде отстрани, така че косият отблясък от светлината да очертае силуетите им.

Това обаче той не можеше да стори. Подплатени ремъци приковаваха глезените му към краката на стола, които от своя страна бяха фиксирани към пода с помощта на винкел. Столът имаше облегалки за ръцете и към тях също с подплатени ремъци бяха вързани китките на арестувания. Друг ремък опасваше пояса, а още един — масивния космат гръден кош. Подплатата на всички ремъци бе просмукана от пот.

Ако не се броят неподвижните ръце, повърхността на масата бе пуста. Единствената й друга украса бе обкован с бронз процеп. Едната му страна бе градуирана. От процепа стърчеше къса бронзова дръжка с бакелитова ръкохватка, която можеше да се движи нагоре-надолу по протежение на отвора. До него имаше обикновен прекъсвач цък-цък. Дясната ръка на човека в края на масата лежеше в опасна близост до двата уреда. По нея се виеха къси черни косъмчета.

От масата към малък трансформатор до краката на мъжа открая се спускаха две жици — едната от прекъсвача, а другата от реостата. От него към голям контакт в стената зад групата водеше по-дебел гумиран кабел.

В по-отдалечения от масата ъгъл на помещението, зад всички, седеше зад маса още един мъж с лице към стената. Пред него имаше магнетофон, чиято мъждива зелена светлинка показваше, че е включен, макар ролките да бяха неподвижни.

Като се изключи дишането, тишината в подземието бе почти осезаема. Всички мъже бяха запретнали високо ръкави, просмукани от пот. Вонята беше убийствена — задушаваща смесица от пот, метал, застоял цигарен дим и повърнато. Но дори остротата на последното отстъпваше пред нещо още по-силно — неповторимия лъх на страх и болка.

— Ecoute, mon petit Viktor.^[12] Ще трябва да ни кажеш. Може би не сега. Но рано или късно. Ти си храбър мъж. Знаем това. Поздравяваме те. Но дори ти няма да устискаш още дълго. Така че защо не ни кажеш? Смяташ, че подполковник Роден ще ти забрани, ако беше тук? Напротив, щеше да ти заповяда да ни кажеш. Той ги разбира тия работи. Сам би ни казал, за да ти спести неприятностите. Ти самият знаеш, че накрая всички проговарят. N’est-ce pas, Viktor?^[13] Виждал си ги как проговарят, нали? И после обратно в леглото. И ще спиш, ще спиш колкото си искаш. Никой няма да ти пречи…

Мъжът от стола вдигна към светлината подуто от бой, лъснало от пот лице. Очите бяха затворени. Не можеше да се каже дали от подутините, оставени от ритниците на корсиканците в Марсилия, или поради силната светлина. Лицето остана известно време обърнато към масата и мрака отпред. Устата се разтвори и направи опит да проговори. Късче бълвоч се показа и се стече по обраслите гърди към повърнатата в скута локва. Главата клюмна и брадичката отново опря о гърдите, но междувременно рунтавата коса се разклати насам-натам в отговор. Гласът иззад масата се чу отново:

— Viktor, ecoute-moi.^[14] Ти си корав човек. Всички го знаем. Всички го отчитаме. Ти вече счупи рекорда. Но дори и ти не можеш да продължиш. А ние можем, Виктор, ние можем. Ако трябва, ще те държим жив и в съзнание дни и седмици наред. Никакъв милосърден унес като едно време. Човек си служи с техника днес. Има хапчета, tu sais.^[15]. Сега приключихме с третата степен^[16]. Може да е било за добро. Така че защо да не проговориш? Виждаш ли, ние разбираме. Знаем какви са болките. Но тия щипчици, те не разбират, те просто не разбират, Виктор. Просто си я карат нататък… Ще ни кажеш ли, Виктор? Какво правят онези в хотела в Рим? Какво чакат?

Виснала върху гърдите, гигантската глава се люшна бавно насам-натам, сякаш разглеждаше поред ту едната, ту другата от двете медни щипчици, впити в гръдните пъпки, или пък по-голямата, чиито назъбени челюсти захапваха от двете страни главата на члена.

Ръцете на говорещия лежаха пред него на светло, изтънчени, бели, пълни със спокойствие. Той изчака още малко. Едната бяла ръка се отдели от другата — палецът, прибран към дланта, четирите пръста широко разперени — и се залепи за масата.

В другия край на масата ръката на човека при реостата придвижи бронзовия лост от цифрата две на цифрата четири, после улови прекъсвача с два пръста.

Ръката върху масата събра разперените пръсти, вдигна показалеца във въздуха и го насочи надолу с международния жест: „Давай!“ Прекъсвачът бе включен.

Металните щипчици, прикрепени към човека на стола и свързани с жици към прекъсвача, сякаш оживяха с тихо жужене. Огромното туловище подскочи безмълвно от стола, сякаш левитиращо под напъна на тласнала го в кръста невидима ръка. Краката и китките напънаха ремъците навън, докато започна да изглежда, като че ли въпреки подплатата каишите ще прережат плътта и костите. Очите, според медицината неспособни да виждат през подпухналата около тях плът, не се подчиниха на науката и изскочиха навън, изцъклено се вторачиха в тавана. Устата зееше сякаш в изненада. Измина около половин секунда, преди от дробовете да се изтръгне демоничен писък. А когато се изтръгна, не спираше, не спираше и не спираше…

Виктор Ковалски се предаде в 4,10 часа следобед и магнетофонът се завъртя.

Когато започна да говори или по-скоро да бъбри несвързано, с хлипания и стонове, спокойният глас на мъжа в средата прекъсваше брътвежа с режеща яснота:

— Защо са там, Виктор… в този хотел… Роден, Монклер и Касон… от какво се страхуват… къде са ходили, Виктор… с кого са се срещали… защо никого не приемат, Виктор… кажи ни, Виктор… защо Рим… а преди Рим… защо Виена, Виктор… къде във Виена… кой хотел… защо са ходили, там, Виктор?…

Ковалски млъкна чак след петдесет минути. Бърборенето му се записваше на лента, докато заглъхна напълно, когато той отново загуби съзнание. Гласът откъм масата продължи с по-мек тон още няколко минути, докато стана ясно, че повече отговори няма да има. Тогава мъжът в центъра даде разпореждания на своите подчинени и разпитът свърши.

Ролките бяха свалени от магнетофона и светкавично изпратени с бързоходна кола от подземието на крепостта до разположената в покрайнините на Париж Главна квартира на Оперативното управление.

Ясният следобед, сгрял през деня дружелюбните тротоари на Париж, помръкна в златист здрач и в девет часа уличните лампи бяха запалени. По бреговете на Сена двойките се разхождаха като всяка лятна нощ, ръка за ръка, бавно, сякаш за да попият виното на мрака, младостта и любовта, което никога вече няма да има същия вкус, колкото и да се стараят. Отворените към реката кафенета, разположени по бреговете, бяха оживени от глъч и чукане на чаши, приветствия и престорени протести, задевки и комплименти, извинения и флиртове, които образуват разговорите на французите и магията на река Сена в една августовска вечер. Дори на туристите бе простено, задето са тук, донесли своите долари.

В един малък кабинет недалеч от Порт де Лила това безгрижие не проникваше. Трима мъже бяха насядали около бавно въртящ се върху масата магнетофон. Те бяха работили през целия късен следобед и цяла вечер. Единият натискаше копчетата, като по нареждане на друг ту пускаше, ту връщаше и отново пускаше лентата. Вторият имаше слушалки на главата, а веждите му бяха сключени от усилието да различи някоя смислена дума от звуковата бъркотия, долитаща от лентата. Стиснал в устни цигара, от която се виеше дим и караше очите му да сълзят, той даваше знаци с пръсти, когато искаше да чуе отново някой пасаж. Някои десетсекундни откъси прослушваше по пет-шест пъти, преди да кимне към оператора да продължи нататък. След това, диктуваше последната част от казаното.

Третият, по-млад и рус, седеше пред пишеща машина и чакаше да му диктуват. Задаваните в подземието на крепостта въпроси бяха лесни за разбиране, чуваха се ясно и отчетливо в слушалките. Отговорите обаче бяха несвързани. Машинописецът попълваше протокола за разпита като интервю: всеки въпрос на нов ред и означен с буквата „В“. Отговорите започваха също на нов ред и се отбелязваха с „О“. Те бяха нелогични, изпълнени с куп многоточия на местата, където смисълът се губеше напълно.

Когато свършиха, бе почти полунощ. Въпреки отворения прозорец въздухът в стаята бе син от пушек и миришеше на барутница.

Тримата мъже се надигнаха, схванати и изтощени. Всеки се протегна по свой маниер, за да разпусне стегнатите и наболяващи мускули. Един от тримата вдигна телефонната слушалка, поиска външна линия и набра някакъв номер. Човекът със слушалките ги свали и върна лентата. Машинописецът извади последните листа от машината, измъкна индигата измежду тях и започна да подрежда в отделни комплекти копията на признанието по реда на страниците. Първият екземпляр щеше да отиде при полковник Ролан, вторият в архива, а третият при копистите, за да се подготвят екземпляри за раздаване на началниците на управления, ако Ролан сметнеше за необходимо.

Телефонът откри полковник Ролан в ресторанта, където вечеряше с приятели. Както обикновено държавният служител с елегантна външност бе самото остроумие и галантност, комплиментите към присъстващите дами бяха високо оценени поне от тях, ако не от съпрузите им. Когато келнерът го повика на телефона, той помоли за извинение и се отдалечи. Апаратът бе сложен върху шубера. Полковникът каза само „Ролан“ и зачака оперативният работник от другия край да се представи.

После и той стори същото, като използува в първото произнесено изречение предварително уговорена дума. Един страничен слушател би установил, че оставената за ремонт кола е готова и може да бъде взета, когато е удобно на полковника. Полковник Ролан благодари и се върна при масата. Пет минути по-късно той вече поднасяше изтънчено извиненията си с обяснението, че го очаква тежък ден и трябва да си вземе необходимата дажба сън. След още десет вече бе сам в колата и тя го носеше, с голяма скорост по все още оживените улици към по-тихия район на Порт де Лила. В канцеларията си влезе малко след един часа през нощта, свали безупречното си черно сако, поръча кафе на дежурните и позвъни на помощника си.

Първият екземпляр от изповедта на Ковалски пристигна заедно с кафето. Най-напред Ролан прочете двадесет и шестте страници на документа бързо, за да схване смисъла на казаното от умопомрачения легионер. Нещо към средата привлече погледа му и го накара да се намръщи, но той продължи да чете до края.

Второто четене бе по-бавно, по-внимателно, с повече съсредоточаване върху всеки параграф. Третия път полковникът взе от табличката до подложката за писане дебел черен флумастер и зачете още по-бавно, като прокарваше дебела черна ивица мастило през думите и пасажите, имащи отношение към Силви, левке-нещо си, Индокитай, Алжир, Жожо, Ковач, корсиканските копелдаци, Легиона. Тия неща бяха понятни и не го интересуваха.

Голяма част от бълнуванията се отнасяха до Силви, друга — до някоя си Жюли, което нищо не говореше на Ролан. След като всичко това бе зачеркнато, признанието не обхващаше и шест страници. Опита се да извлече някакъв смисъл от останалото. Първо Рим. Тримата ръководители бяха в Рим. Е, добре, това вече му бе известно. Но защо? Този въпрос бе зададен осем пъти. Общо взето, отговорът всеки път беше един и същ. Не искали да бъдат отвлечени, както бе отвлечен през февруари Аргу. Напълно естествено, помисли Ролан. Дали пък не си губеше времето с цялата тая операция около Ковалски? Една дума бе спомената два пъти от легионера, или по-точно смутолевена, когато той отговаряше на осемте еднакво зададени въпроса. Думата бе „тайна“. Като прилагателно? Нямаше нищо тайно около пребиваването им в Рим. Или пък като съществително? Каква тайна?

Ролан изчете всичко до края за десети път и отново се върна към началото. Тримата от ОАС бяха в Рим. Намираха се там, за да не бъдат отвлечени. А не искаха да ги отвлекат, тъй като криеха някаква тайна.

Ролан се усмихна подигравателно. Той по-добре от генерал Гибо бе прозрял, че Роден няма да тръгне да се крие от страх.

И така, те разполагаха с някаква тайна. Каква? Като че всичко започваше някъде във Виена. Думата „Виена“ се бе прокраднала на три пъти, но отначало Ролан прие, че става дума за градчето Виен, разположено на тридесетина километра от Лион. А може би ставаше дума за австрийската столица, а не за този провинциален френски град.

Бяха се срещнали във Виена. После отишли в Рим и предприели мерки срещу възможността да бъдат отвлечени и разпитвани, докато издадат някаква тайна. Тази тайна трябва да крие корените си във Виена.

Часовете си отиваха, както и безбройните чаши кафе. Купчината фасове в направения от мидена черупка пепелник растеше. Преди ивицата по-бледосиво да започне да докосва мрачните индустриални предградия на изток от булевард Мортие, полковник Ролан разбра, че е попаднал на следа.

Някои подробности липсваха. Дали наистина липсваха, потънали завинаги в небитието, тъй като в три сутринта му съобщиха по телефона, че Ковалски никога вече няма да бъде разпитван, защото е мъртъв? Или пък бяха скрити нейде из объркания текст, извлечен от помраченото съзнание, докато последните сили са го напускали?

Ролан започна да нахвърля с дясната си ръка елементи от ребуса, които на пръв поглед нямаха отношение към загадката. Клайст, някой си Клайст. Ковалски като поляк бе произнесъл правилно думата, а Ролан, все още помнещ малко немски от военните си дни, я записа правилно, въпреки че французинът протоколист я бе отбелязал погрешно. Но дали това бе човек? Или може би някакво място? Свърза се с централата и поиска да проверят в телефонния указател на Виена дали има лице или място, които да се казват Клайст. Отговорът пристигна след десет минути. В указателя имаше две колонки Клайст, всичките частни лица, както и две места: Началното училище за момчета „Евалд Клайст“ и пансион „Клайст“ на Брукнералее. Ролан си записа и двете, но подчерта пансион „Клайст“. После продължи да чете.

На няколко места Ковалски споменаваше за някакъв чужденец, към когото питаеше смесени чувства. Понякога използваше думата „bon“, означаваща добър, но в други случаи го наричаше „facheur“, неприятен или дразнещ тип. Малко след пет часа сутринта полковник Ролан изпрати да донесат лентата и един магнетофон и прекара следващия час в прослушване. Когато най-после изключи апарата, изруга злобно и тихо. Взе писалка с тънко перо и нанесе няколко поправки в машинописния текст.

Ковалски не бе определял чужденеца като „bon“, а като „blond“^[17]. А промъкналата се от разбитите устни дума, записана като „facheur“, бе всъщност „убиец“.

Оттук нататък сглобяването на мъглявия смисъл в думите на Ковалски стана лесно. Думата „чакал“, която бе навсякъде задраскана, тъй като Ролан я бе приел за обида от страна на Ковалски по адрес на заловилите и измъчващи го мъже, придобиваше нов смисъл. Тя се превръщаше в кодово название на убиеца с руса коса, който бе чужденец и с когото тримата шефове на ОАС се бяха срещнали във виенския пансион „Клайст“ няколко дни преди да се настанят в строго охраняваното си скривалище в Рим.

Сега вече Ролан можеше сам да стигне до причината за вълната банкови и бижутерийни обири, разтърсвала Франция през последните осем седмици. Русият, който и да бе той, искаше пари, за да изпълни някаква задача на ОАС. Имаше само една задача на света, която можеше да се свърже със суми от такъв размер. Русият не бе повикан да урежда дребни гангстерски ежби.

В седем сутринта Ролан се обади в службата за връзка и поиска от отговорника на нощната смяна да изпрати свръхбързо нареждане до представителството на SDECE във Виена, като по този начин пренебрегна междууправленческия протокол, съгласно който Виена попадаше в параметъра на действие на R3 — Западна Европа. След това изиска всички екземпляри от признанието на Ковалски и ги заключи в сейфа си. Най-накрая седна да съставя доклад с един-единствен адресат, след като написа най-отгоре:

„Само за Ваше сведение!“

Грижливо на ръка очерта накратко проведената по лично негова инициатива и под негово ръководство операция срещу Ковалски; свърза пристигането на бившия легионер в Марсилия с подмамването от лъжливото сведение, че негов близък е в болница, разказа за извършения от агенти на Оперативното управление арест и спомена накратко, че човекът бил разпитан от агенти на управлението и направил несвързано самопризнание… Полковникът се почувствува задължен само да спомене, че като оказал съпротива при арестуването си, бившият легионер осакатил двама агенти, но и на себе си нанесъл достатъчно наранявания при опит да се самоубие, така че, когато най-подир съпротивата му била преодоляна, не оставало нищо друго, освен да бъде хоспитализиран. Именно тук, от болничното легло, Ковалски направил самопризнанията си.

Останалата и най-голяма част от доклада бе посветена на самите признания и на тълкуването им от Ролан. Когато свърши с тази част, той постоя малко, зареял поглед в покривите, вече позлатени от проникващите откъм изток лъчи на утринното слънце. Както и той самият знаеше, Ролан беше известен с това, че никога не преувеличава и не се опитва да представя позицията си в сгъстени тонове. Последния параграф формулира много внимателно:

„В момента, когато се съставя настоящият документ, продължават усилията насочени към издирване на доказателства, установяващи наличието на този заговор. Ако се докаже истинността на горното, описаният заговор би представлявал по мое мнение най-опасният план, който терористите могат да използуват за покушение върху живота на президента на Франция. Ако заговорът съществува в описания вид и чуждестранният наемен убиец, известен само под кодовото название «Чакала» е нает за това покушение или дори вече извършва приготовленията си, мой дълг е да Ви уведомя, че според мен сме изправени пред извънредно положение от национален мащаб.“

Полковник Ролан собственоръчно написа на машина беловата — нещо крайно необичайно за него, — залепи плика и го закрепи с личния си печат, адресира го и постави графа за най-висока степен на секретност, използвана от Тайната служба. Накрая изгори машинописните листа, които бе използвал за черновата, и отми пепелта в канала на малката мивка, разположена в килерче край кабинета му.

Като свърши, изми ръцете и лицето си. Докато се избърсваше, погледна в огледалото над мивката. Лицето, което видя, със съжаление призна полковникът, започваше да губи от красотата си. Изтънчените черти, така енергични на младини и привлекателни за жените в зрялата му възраст, бяха започнали да изразяват в средата на живота умора и напрегнатост. Твърде много преживелици, твърде добро познаване на глъбините на оскотяване, които може да достигне човек в борбата си за оцеляване със своя ближен, както и прекалено многото интриги и измами, необходими за да праща хора да умират или да убиват, да крещят в подземия или да карат други да крещят в подземия, бяха състарили ръководителя на Оперативното управление доста повече от неговите петдесет и четири години. Отстрани на носа и покрай устните се спускаха две бразди, които, ако продължеха още надолу, щяха да престанат да бъдат белег на изтънченост и да се превърнат в селяшки бръчки. Две тъмни петна се бяха настанили сякаш завинаги под очите, а елегантната сивота на бакенбардите побеляваше, без да става сребриста.

— В края на годината — каза си полковникът — наистина ще напусна това свърталище. — Лицето го гледаше изтощено. Неверие или просто примиренчество? Може би то знаеше по-добре от съзнанието. След определен брой години вече няма измъкване. Човек остава до края на дните си онова, в което се е превърнал. От Съпротивата в Тайната служба, оттам в SDECE и накрая Оперативното управление. Колко хора и колко кръв за всичките тия години? — попита той лицето от огледалото. И всичко това за Франция. А какво й пука на Франция, по дяволите! Лицето гледаше от огледалото и не проронваше дума. Защото и двамата знаеха отговора.

Полковник Ролан разпореди моторизиран куриер лично да му се представи в канцеларията. Поръча също така пържени яйца, кифлички и масло, както и още кафе, само че този път в голяма чаша и разредено с мляко. Поръча и аспирин за главоболието си. Връчи закрепения със собствен печат плик на куриера и даде разпорежданията си. Привършил с яйцата и кифлите, взе кафето и го изпи на прозоречния перваз, откъм по-близкия до Париж край. Над километрите покриви можеше да различи кулите на „Нотр Дам“, а още по-нататък, в увисналата вече над Сена гореща мараня — Айфеловата кула. Беше доста след девет часа сутринта на 11 август и градът бе потънал в работното си всекидневие и може би дори проклинаше мотоциклетиста с черно кожено яке, който провираше машината си с виещата сирена през уличното движение към Осми район.

От това дали описаната в посланието заплаха щеше да бъде отклонена, мислеше си Ролан, би могло да зависи дали в края на годината ще разполага със служба, от която да се оттегли, или не.