Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974


На Джорджо, Кристиан, Шлее, Големия Марк и Черния Джони, както и на всички, които лежат в безименните гробове.

Поне опитахме.

ПРОЛОГ

През онази нощ върху късчето небе над джунглата нямаше нито звезди, нито луна. Само западноафриканският мрак обгръщаше пръснатите наоколо групички хора като топло, влажно кадифе. Облачната покривка се спускаше ниско над върховете на палмите и мъжете, които стояха в очакване, се молеха тя да се задържи още малко, за да ги скрие от бомбардировките.

Старият, разнебитен ДС–4, който преди малко се бе насочил за кацане по светлините, които през последните петнайсет секунди осветяваха пистата, зави в края й и забоботи слепешком към покритите с палмови клони колиби.

Един правителствен изтребител МИГ–17 цепеше небето в западна посока, пилотиран навярно от някой от шестимата източногермански летци, изпратени през последните три месеца да заменят египтяните, които изпитваха ужас от нощните полети. Самолетът не се виждаше над слоестите облаци, а пистата беше скрита от погледа на пилота. Той търсеше издайническите пламъчета на летище, което приема кацащ самолет, но светлините вече бяха изгасени.

Пилотът на маневриращия ДС–4 не можеше да чуе свръхзвуковия вой над себе си и включи прожекторите, за да види накъде се движи. Някой в мъглата изкрещя неуместно: „Загаси фаровете!“ Те изгаснаха сами, след като летецът се ориентира, а и изтребителят вече се бе отдалечил на мили разстояние. От юг долиташе грохотът на оръдията по фронтовата линия, която накрая се разкъса, понеже войниците, които не получиха нито храна, нито патрони в продължение на два месеца, захвърлиха оръжията си и се оттеглиха към прикритието на джунглата.

Пилотът на ДС–4 спря машината си на петнайсет метра от самолета „Супер Констелейшън“, който бе паркиран на площадката, изгаси двигателите и стъпи на бетона. Към него притича един африканец и двамата си размениха няколко думи. После се насочиха през мрака към една от по-големите групички, която се очертаваше като тъмно петно на фона на мрачната палмова гора. Те се приближиха и групичката започна да се разрежда. Накрая белият мъж, който пилотираше ДС–4, се изправи срещу човека, стоящ в центъра. Белият не беше го виждал преди, но дори и сред мрака, нарушаван от пламъчетата на няколко цигари, успя да разпознае мъжа, с когото бе дошъл да се срещне.

Пилотът нямаше кепе и затова, вместо да козирува, леко наведе глава. Никога не беше го правил, не и пред черен, и едва ли би могъл да обясни защо го направи сега.

— Името ми е капитан Ван Клеф — каза той на английски с акцент на холандски заселник в Южна Африка.

Африканецът кимна в отговор и при този жест гъстата му черна брада се отърка в яката на маскировъчната му униформа.

— Опасно е да се лети в такава нощ, капитан Ван Клеф — сухо отбеляза той, — а и малко сте закъснели с доставката на продоволствия.

Говореше с отмерен и плътен глас. Имаше акцент по-скоро на англичанин, излязъл от частно английско училище, какъвто и беше, отколкото на африканец. Ван Клеф се почувства неловко и отново, след като стотици пъти си зададе този въпрос по време на полета през облаците, се запита защо е дошъл.

— Не нося никакви продоволствия, сър. Нямаше какво да се донесе.

Още един прецедент. Беше се зарекъл да не нарича този човек „сър“. Нито пък „кафир“. Просто му се изплъзна от езика. Но те имаха право, наемниците пилоти в бара на хотела в Либървил, когато го посрещнаха. Този не беше като другите.

— Тогава защо сте дошли? — тихо попита генералът. — Може би заради децата? Останаха няколко, които монахините искат да превозят на безопасно място, но тази нощ не се очакват повече хуманитарни полети.

Ван Клеф поклати глава, но скоро разбра, че никой няма да го забележи. Притесни се и благодари на мрака, че е скрил жеста му. Бодигардовете край него стиснаха автоматичните си пушки и се вторачиха в лицето му.

— Не. Дойдох да прибера вас. Ако искате да дойдете, разбира се.

Последва дълго мълчание. Усещаше как африканецът се взира в него през тъмнината. От време на време, когато някой от групата дърпаше от цигарата си, улавяше бялото на очите му.

— Разбирам. Имате ли нареждане от вашето правителство за този полет?

— Не — каза Ван Клеф, — идеята беше моя.

Нова дълга пауза. Брадатата глава кимаше на метър-два от него в знак на разбиране или на учудване.

— Много съм ви благодарен — обади се гласът. — Полетът едва ли е бил много лек. Само че аз разполагам с транспорт. „Констелейшън“. Който, надявам се, ще успее да ме отведе в изгнание.

Ван Клеф почувства облекчение. Въобще не си представяше какви биха били политическите последствия, ако се беше върнал в Либървил в компанията на генерала.

— Ще изчакам, докато се отлепите от земята — каза той и кимна отново.

Щеше му се да протегне ръка и да се здрависа, но не знаеше дали следва да го прави. И през ум не му мина, че генералът африканец изпитва същото затруднение. Накрая се обърна и се насочи към самолета си.

След като Ван Клеф се отдели от тях, черните мъже запазиха мълчание за известно време.

— Какво кара един южноафриканец, при това холандски заселник, да направи подобно нещо? — попита един от приближените на генерала.

Командирът се усмихна и зъбите му блеснаха за миг.

— Мисля, че никога няма да разберем — каза той.

 

 

Малко по-нататък, скрити също под заслона на палмите, в един „Лендроувър“ седяха петима мъже и наблюдаваха неясните очертания на фигурите, които се движеха от гъсталака към самолета. Командирът им беше до шофьора африканец. И петимата пушеха упорито.

— Трябва да е южноафриканският самолет — каза командирът и се извърна към един от четиримата бели, които се свиваха зад него. — Джони, иди да попиташ пилота дали ще има място за нас.

Един висок, кокалест, мършав мъж слезе от задната седалка на колата. Както и другите, той беше облечен от глава до пети в преобладаващо зелена маскировъчна униформа с кафяви ивици. Обут беше с високи зелени платнени ботуши. Панталоните му бяха пъхнати в тях. На колана му висяха манерка, войнишки нож и три сумки с пълнители за автомата ФАЛ, преметнат през рамото му. Всички пълнители бяха празни. Когато излезе пред лендроувъра, командирът отново се обърна към него.

— Остави автомата — каза той и протегна ръка да го поеме — и виж, Джони, гледай да се оправиш нали? Защото, ако не се измъкнем оттук с тази щайга, след няколко дни сигурно ще ни пречукат.

Човекът, който се казваше Джони, кимна, намести баретата на главата си и се отправи към самолета ДС–4. Капитан Ван Клеф не чуваше гумените подметки, които се приближаваха зад гърба му.

— Naand, meneer.[1]

Ван Клеф се извъртя при тези думи, произнесени на африкански холандски диалект, и огледа фигурата на човека до себе си. Дори и в тъмното успя да различи черно-бялата емблема с череп и кръстосани кости върху лявото рамо на непознатия. Кимна предпазливо.

— Naand. Jy Afrikaans?[2]

Високият също кимна.

— Ян Дюпре — представи се той и подаде ръка.

— Кобус Ван Клеф — каза летецът и се здрависа.

— Waar gaan jy nou?[3] — попита Дюпре.

— В Либървил. Веднага щом онези хора се качат. А вие?

Ян Дюпре се ухили.

— Аз малко съм я закъсал, тоест аз и другарите ми. Ако правителствените войски ни открият, със сигурност ще ни пречукат. Можете ли да ни измъкнете?

— Колко сте? — попита Ван Клеф.

— Всичко пет.

И той наемник като тях, макар и във въздуха, Ван Клеф прие, без да се колебае. Разбойниците понякога имат нужда един от друг.

— Добре. Качвайте се. Само че побързайте. Веднага щом излети онзи „Констелейшън“, и ние се изнасяме.

Дюпре кимна в знак на благодарност и изтърча обратно към лендроувъра. Четиримата бели се бяха скупчили около мотора.

— Ще стане, обаче трябва да побързаме — каза южноафриканецът.

— Добре тогава, хвърляйте снаряженията отзад и се размърдайте — каза командирът на групата.

Докато автоматите и сумките с амуниции летяха с трясък към задната седалка, той се наведе към черния офицер с пагони на младши лейтенант, който седеше зад волана.

— Сбогом, Патрик — каза той. — Струва ми се, че всичко свърши. Вземи лендроувъра и го захвърли някъде. Закопай оръжията и отбележи мястото. Свали униформата и се скрий. Ясно ли е?

Лейтенантът, който преди година беше новобранец с чин редник и бе повишен заради умението си да се бие, а не защото борави добре с вилицата и ножа, кимаше със сериозен вид, докато слушаше нарежданията.

— Сбогом, сър.

Останалите четирима наемници казаха сбогом и се отправиха към самолета ДС–4.

Командирът тъкмо се накани да ги последва, когато от тъмния гъсталак зад площадката към него изприпкаха две монахини.

— Майоре!

Наемникът се обърна и разпозна в по-близката сестрата, която беше срещал преди няколко месеца, когато сраженията се преместиха в района на нейната болница и той се видя принуден да евакуира целия комплекс.

— Сестра Мери Джоузеф? Какво правите тук?

Старата ирландка започна да говори разтревожено, сграбчила ръкава на омазаната му куртка. Той кимаше.

— Ще се опитам. Това е всичко, което мога да направя — каза майорът, когато монахинята свърши.

Той пресече площадката и отиде при южноафриканския пилот, който стоеше под крилото на своя ДС–4. Някой страничен наблюдател би станал свидетел на неколкоминутен разговор между двамата наемници. Накрая униформеният мъж се върна при чакащите монахини.

— Съгласен е, но трябва да побързате, сестро. Иска да отлепи тази щайга от земята възможно най-скоро.

— Бог да ви благослови — каза жената в бяла одежда и се обърна с бързи заповеди към своята придружителка.

Тя изтича към опашката на самолета и се заизкачва по късата стълба пред люка за пътници. Другата се завтече обратно към сянката на няколко палми зад площадката, откъдето след малко се изниза цяла върволица хора. Всички носеха вързопи. Щом стигнаха до ДС–4, започнаха да подават вързопите на монахинята, която чакаше горе при вратата. Помощник-пилотът гледаше зад гърба й как поставя първите три в редичка на пода. После и той се включи с резки движения, като поемаше вързопите от протегнатите под опашката на самолета ръце и ги вкарваше вътре.

— Бог да ви благослови — промълви ирландката.

Един от вързопите остави по ръкава на помощник-пилота зеленикава пикоч.

— По дяволите! — изсъска той и продължи да работи.

Останал сам, командирът на наемниците се загледа към „Супер Констелейшън“, по чиято задна стълба се качваше верига от бегълци, предимно родственици на водачите на разгромения народ. На слабата светлина, която излизаше от вратата на самолета, забеляза мъжа, когото искаше да види. Докато се приближаваше към него, редът на човека дойде и той тръгна да се качва, а няколко други, на които беше отредено да останат и да се укрият в гората, чакаха да приберат стълбата. Един от тях извика на мъжа, който се канеше да поеме нагоре:

— Сър, майор Шанън е дошъл.

Генералът се обърна да види приближаващия се Шанън и дори в момент като този успя да се усмихне.

— Е, Шанън, искате ли да дойдете с мен?

Шанън застана пред него и козирува. Генералът отговори на поздрава.

— Не, благодаря ви, сър. Намерихме си транспорт до Либървил. Просто исках да си взема сбогом.

— Да. Доста дълго се бихме. Сега май че всичко свърши. Поне за няколко години. Трудно ми е да повярвам, че моят народ ще продължава да живее в подчинение. Между другото, изплатиха ли ви всички суми по договора?

— Да. Благодаря ви, сър. Всичко е точно — отговори наемникът.

Африканецът кимна със сериозен вид.

— Ами сбогом тогава. И благодаря за всичко, което свършихте.

Той протегна ръка и двамата се здрависаха.

— Има още нещо, сър — каза Шанън. — Ние с момчетата си поговорихме за някои работи, докато седяхме в джипа. Ако някога се наложи… значи, ако някога имате нужда от нас, просто ни се обадете. Ще дойдем всички. Само ни потърсете. Момчетата искат да го знаете.

Генералът спря поглед върху него за няколко секунди.

— Тази нощ изненадите не спират — каза той бавно. — Може би още не знаете, но половината от моите старши офицери и всички богаташи сега пресичат фронта, за да се предложат на враговете. Повечето от останалите ще ги последват още през този месец. Благодаря ви за предложението, мистър Шанън. Сбогом отново и късмет.

Той се обърна, изкачи се по стълбите и влезе в слабо осветения „Супер Констелейшън“. В този момент първият от четирите двигателя забоботи. Шанън се отдръпна и за последен път отдаде чест на човека, който година и половина се беше ползвал от услугите му.

— Дано и вие имате късмет — каза той по-скоро на себе си. — Ще ви потрябва.

Обърна се и се отправи към ДС–4, където го очакваха. Когато вратата се затвори, Ван Клеф задържа самолета на площадката с включени двигатели и се загледа през мрака в неясната форма на „Супер Констелейшън“, чийто провесен нос премина покрай неговата предница, насочи се по пистата и накрая се издигна. Фаровете и на двата самолета не бяха светнали, но през люка на своя „Дъглас“ холандецът успя да различи три от крилете на „Констелейшън“. Те изчезнаха над палмите в южна посока и потънаха в гостоприемните облаци. Едва тогава той отпусна ДС–4 с неговия хленчещ и скимтящ товар и го насочи към точката за излитане.

Измина почти час, преди Ван Клеф да нареди на помощник-пилота да включи осветлението в кабината. Един час, през който се лашкаха от един облачен масив към друг, изскачаха от пелената и профучаваха през ниски слоеве от кълбести образувания, за да се скрият отново в някой по-гъст облак. През цялото време се опитваха да избягнат възможността да бъдат съзрени сред осветената от луната бяла равнина от някой бродещ МИГ. Едва когато се увери, че лети над открито море, а крайбрежието е на много мили зад опашката му, Ван Клеф позволи да се пусне осветлението.

Светлината разкри зад гърба му зловеща картина, която би могла да излезе изпод четката на Доре в момент на мрачно настроение. Подът на самолета беше покрит с мокри изпоцапани одеяла, в които допреди час бе увито съдържанието на вързопите. Това съдържание сега се гърчеше в две редици по двата края на товарното отделение. Четиридесет дечица — сбръчкани, съсухрени, деформирани от недояждане. Сестра Мери Джоузеф се надигна иззад вратата на кабината и тръгна между малките несретници. Върху челото на всеки от тях, малко под линията на косата, придобила от анемията охравочервеникав оттенък, беше залепена лепенка. На лепенките с химикал беше изписана необходимата информация за хората от сиропиталището край Либървил. Име и номер, но не и чин. На неудачниците не се дават чинове.

В опашката на самолета петимата наемници примигваха срещу светлината и оглеждаха другите пътници. През последните месеци неведнъж бяха виждали тази гледка. Всичките изпитваха известно отвращение, но никой не го показваше. В края на краищата човек свиква с всичко. В Конго, Йемен, Катанга, Судан. Все същата история, все същите деца. И нищо не можеше да се направи. С тези мисли в главата те извадиха цигарите си.

Светлината от кабината им позволяваше да се видят истински за първи път, след като слънцето залезе. Униформите им бяха пропити с пот и червена кал, а лицата им бяха увиснали от умора. Командирът седеше облегнат на вратата на тоалетната, изпънал нозе по посока на пилотската кабина. Карло Алфред Томас Шанън, трийсет и три годишен, с ниско подстригана рошава руса коса. Късата коса е по-подходяща в тропиците, защото потта се стича по-лесно, а и не могат да се завъдят паразити. Наричан по прякор Кат Шанън заради инициалите си, той произлизаше от Каунти Тироун в провинция Ълстър. Пратен от баща си да учи в едно малко частно английско училище, той бе загубил характерния северноирландски акцент. След като прекарал пет години в Кралската флота, напуснал, за да си изпробва късмета в цивилния живот, и преди шест години се озовал на работа в Уганда като служител на компания със седалище в Лондон. През един прекрасен слънчев ден той кротко затворил счетоводните тефтери, качил се в своя лендроувър и се отправил на запад към конгоанската граница. След седмица се записал като наемник в Пети специален отряд на Майк Хоър, базиран в Стенливил.

Преживял оттеглянето на Хоър и служил при новия началник Джон-Джон Питърс, скарал се с него и потеглил на запад, за да се присъедини в Полис към Денар. Две години по-късно взел участие в бунта в Стенливил и след като раненият в главата французин бил евакуиран в Родезия, се записал при Черния Жак Шрам — белгиеца, станал от градинар наемник. Вървял в дългия поход до Букаву, а оттам до Кигали. Когато го репатрирали с Червения кръст, на часа изявил желание да участва в друга африканска война и най-после му поверили командването на батальон. Но бил закъснял за победата. Винаги закъснявал за победата.

Вляво до него седеше безспорно най-добрият мипохвъргач на север от Замбези. Големият Ян Дюпре беше на двайсет и осем години, роден в Парл, провинция Кейп. Син на обеднял род с хугенотска жилка, чиито предци побягнали към нос Добра надежда, за да се спасят от беса на Мазарини[4] в периода след потъпкването на религиозните свободи във Франция. Неговото продълговато остро лице, увенчано със закривен орлов нос над тънички устни, изглеждаше още по-изпито, отколкото обикновено, защото изтощението бе издълбало дълбоки бръчки по бузите му. Клепачите бяха склопени върху белезникавосините му очи, а сламените вежди и коса бяха набити с мръсотия. Той хвърли поглед към децата, които лежаха по пътеката на самолета, и изропта с едно „Blik sem“ (копелета) срещу света на имащите и привилегированите, които според него бяха отговорни за всички злини на тази планета. После се опита да заспи.

До него се беше изтегнал Марк Вламенк, Малкия Марк, наричан така заради огромната си маса. Фламандец от Остенд, той беше метър и деветдесет по чорапи, когато носеше такива. Тежеше към сто и десет килограма. Някои хора го смятаха за дебел. Но той не беше. Полицаите от Остенд, в по-голямата си част мирни хорица, които гледаха да избягват стълкновенията, вместо да ги предизвикват, треперели пред него, а стъкларите и дърводелците от същия град го удостоявали с почитта си заради работата, която им осигуряваше. Говорело се, че човек може да познае всеки бар, в който се е развъртял Малкия Марк, по броя на занаятчиите, необходими за възстановяване на щетите.

Останал сирак, той бил отгледан в едно заведение, поддържано от свещеници, които се опитали да набият в главата на израсналото момче някакво чувство за отговорност и го правели с такова постоянство, че дори Марк накрая изгубил търпение и на тринайсетгодишна възраст само с един удар прострял на земята един от Светите отци, който размахвал тояга насреща му.

После минал през няколко поправителни училища, прекарал известно време в затвор за малолетни и накрая, когато се записал в десантните части, почти цялата общественост въздъхнала с облекчение. Той бил един от петстотинте войници, които скочили в Стенливил с полковник Лоран, за да спасят мисионерите, заплашвани от Кристоф Гбене, вожда на племето симба, че ще бъдат опечени живи насред централния площад.

Четиридесет минути след онова приземяване Малкия Марк открил истинското си призвание. Седмица по-късно напуснал лагера без разрешение, за да не го върнат в казармите в Белгия, и се присъединил към наемниците. Освен че имаше здрави юмруци и рамене, Малкия Марк беше изключителен стрелец с базука — любимото му оръжие, което държеше с лековатата небрежност на момченце, което си служи с тръбичка за фунийки.

През нощта, когато летеше от обкръжената територия към Либървил, той беше точно на трийсет години.

От другата страна на корпуса срещу белгиеца седеше Жан-Бантист Лангароти, зает с обичайното си занимание да убива часовете в чакане. Дребен, стегнат, сух и мургав, той беше корсиканец, роден и израснал в град Калви. На осемнайсетгодишна възраст го прибрали във френската армия да се бие като стотици хиляди други appeles[5] във войната в Алжир. Когато преполовил осемнайсетмесечния срок, постъпил на редовна служба, а по-късно бил прехвърлен в Десета колониална десантна дивизия, страховитите „червени барети“, командвани от генерал Масу и известни като les paras[6]. Бил на двайсет и една, когато нещата се развили критично и някои от поделенията на професионалната френска колониална армия се сплотили около каузата за един завинаги френски Алжир, кауза, която по онова време се олицетворяваше от организацията ОАС. Лангароти се присъединил към ОАС, дезертирал и след провала на априлския пуч от 1961 преминал в нелегалност. Заловили го три години по-късно във Франция, където пребивавал под чуждо име. Прекарал четири години в затвора, като оплаквал орисията си първо в тъмните, невиждащи слънце килии на парижкия „Санте“, после в Тур и накрая в Ил дьо Ре. Бил лош затворник и двама души от охраната ще носят по телата си доказателства за това до края на живота си.

Няколко пъти пребиван до смърт заради нападения над пазачите, той излежал целия срок без никакво опрощение и излязъл през 1968 с един-единствен страх от този свят — страха от малки затворени пространства, от килии и дупки. Отдавна се бе заклел никога вече да не попада на подобно място дори ако оставането на свобода би му струвало живота, а освен това се бе зарекъл да повлече дузина след себе си, ако „онези“ отново тръгнат да го преследват. Три месеца след освобождението си долетял в Африка, като сам си платил пътя, цанил се да участва в поредната война и постъпил при Шанън като наемник. Беше на трийсет и една през нощта на полета. Откакто излезе от затвора, постоянно се упражняваше с оръжието, което се бе научил да използва още като момче в Корсика и с което по-късно си създаде репутация из сокаците на Алжир. Около лявата му китка беше пристегната кожена каишка, подобна на онези, с които старовремските бръснари си точели бръсначите. Закопчаваше се с две метални копчета. В минути на безделие той я сваляше, обръщаше я от обратната страна на копчетата и я увиваше около левия си юмрук. Именно там беше каишката и сега, когато белгиецът убиваше времето по пътя за Либървил. В дясната му ръка се намираше ножът, оръжие с петнайсетсантиметрово острие и кокалена дръжка. Той боравеше с него толкова бързо, че успяваше да го прибере обратно в калъфа, преди жертвата да е осъзнала, че е жертва. Острието се движеше напред-назад в постоянен ритъм по изпънатата кожа. Това движение успокояваше нервите му. Наистина то изнервяше всички останали, но никой не се оплакваше. Всички, които го познаваха, избягваха да влизат в пререкания с тихия глас и тъжната полуусмивка на този дребен човек.

Притиснат между Лангароти и Шанън, седеше най-старият в групата — германецът. Курт Семлер беше на четиридесет и именно той в онези първи дни на обкръжението измисли емблемата с черепа и кръстосаните кости, които носеха на униформите си наемниците и африканците, които те обучаваха. Той беше и човекът, който прочисти един петмилен сектор от правителствените войски, като нареди по фронтовата линия колове с набитите глави на вражеските жертви от предния ден. Цял месец след това неговият участък беше най-спокойният. Роден през 1930, той израснал в Хитлерова Германия. Син бе на инженер от Мюнхен, който по-късно загинал на руския фронт в редовете на организацията Todt[7]. На петнадесетгодишна възраст, пламенен член на „Хитлерюгенд“, както всъщност и почти цялата германска младеж след дванайсетгодишно управление на Хитлер, той поел командването на отряд от деца, по-малки от самия него, и старци над седемдесетте. Задачата му била да спре танковите колони на генерал Джордж Патън с едно оръдие „Панцерфауст“ и с три противотанкови пушки. Съвсем естествено не успял и трябвало да прекара юношеските си години в една Бавария, окупирана от американците, а това никак не му се нравело. Освен това не се виждал много често с майка си, религиозна маниачка, която държала да стане свещеник. На седемнайсет избягал, пресякъл френската граница край Страсбург и се записал в службата за набиране на войници за Чуждестранния легион, базирана в този град, за да прибира бегълците немци и белгийци. След като прекарал една години в Сиди бел Абес, се отправил с експедиционния отряд в Индокитай. Осем години се бил при Диен Биен Фу. Хирурзите в Туран (Дананг) му извадили единия бял дроб и за щастие не станал свидетел на унизителния край в Ханой, защото го върнали със самолет във Франция. След като се възстановил, през 1958 го изпратили в Алжир като главен сержант в най-елитната от елитните части на френската колониална армия Първи Regiment Etranger Parachutiste[8]. Той бил между малцината оцелели след двойния разгром на частта в Индокитай — първия път тя имала числеността на батальон, а втория — на полк. Почитал само двама души — полковник Роже Фалк, който командвал още отначало Compagnie Etrangere Parachutiste[9], когато частта (тогава рота) била разбита за първи път — и майор Льо Бра, друг ветеран, който сега беше командир на Републиканската гвардия на Габон и осигуряваше благоразположението към Франция на тази богата на уран държава. Дори и полковник Марк Роден, под чието командване беше служил, загуби уважението му, след като накрая ОАС се разпаднала.

Семлер бил в редовете на Първи парашутен полк, когато цялата част до последния човек встъпила в гибелни сражения по време на пуча в Алжир. По-късно полкът бил окончателно разформирован от Шарл дьо Гол. Той тръгнал след своите френски офицери, а после, заловен в Марсилия през септември 1962 непосредствено след обявяването на независимостта на Алжир, излежал двегодишна присъда в затвора. Четирите реда бойни отличия не му помогнали. През 1964 на „Сиви Стрийт“ за първи път от двайсет години с него се свързал един бивш негов съкилийник, който му предложил да се хванат заедно в бракониерска операция на Средиземно море. В продължение на три години, като се изключи годината, прекарана в италиански затвор, той пренасял алкохол, злато, а понякога и оръжие от единия край на Средиземно море до другия. Тъкмо започнал да натрупва състояние с цигарената далавера Италия — Югославия, когато съдружникът му изиграл едновременно и продавачи, и купувачи, натопил Семлер и изчезнал с парите. Търсен от множество войнствено настроени господа, германецът се метнал на един кораб до Испания, сменил няколко автобуса до Лисабон, свързал се със свой приятел, търговец на оръжия, и се упътил към войната в Африка, за която бил прочел във вестниците. Шанън го лапнал като топъл хляб, защото с шестнайсет години битки зад гърба си той имал повече опит като боец в джунглата от всички тях. Семлер също дремеше по време на полета за Либървил.

Оставаха два часа до разсъмване, когато ДС–4 започна да приближава летището. Над писъците на децата се разнесе един друг звук. Някой свиреше. Беше Шанън. Колегите му знаеха, че винаги свири с уста, когато влиза или когато излиза от акция. Знаеха и названието на мелодията, защото той веднъж им го каза. Наричаше се „Испански Харлем“. ДС–4 направи два кръга над летището в Либървил, докато Ван Клеф говореше с ръководителите на полета. Когато старият транспортен самолет кацна в края на една писта, пред носа му се появи военен джип с двама френски офицери, които махнаха на Ван Клеф да завие и да ги последва към зоната за маневриране.

Те отведоха самолета от основния терминал към няколко скупчени една до друга бараки на отсрещния край на летището и тук дадоха сигнал на летеца да спре, но да остави двигателите включени. След няколко секунди на опашката бе опряна стълба, а помощник-пилотът повдигна люка и го отвори. Вътре се намъкна една глава с френско кепе, огледа наоколо и гнусливо сбърчи нос, щом усети миризмата. Погледът на френския офицер се спря на петимата наемници. Той ги повика с пръст да слязат след него на макадама. Щом стъпиха на земята, офицерът даде знак на помощник-пилота да затвори вратата и без никакво разтакаване ДС–4 зави и се насочи към главния терминал, където екип от сестри и лекари на Френския Червен кръст чакаха да поемат децата, за да ги отведат в педиатричната клиника. Когато самолетът премина край тях, петимата наемници махнаха към кабината на Ван Клеф в знак на благодарност и се обърнаха, за да последват френския офицер.

Трябваше да чакат цял час в една от бараките, курдисани на дървени столове с прави облегалки, а през това време няколко млади френски войничета надничаха през вратата, за да мярнат „Les Affreux“, ужасните, както ги наричаха на френски жаргон. Накрая отвън изскърцаха спирачките на джип, а в коридора се чу събирането на крака, които заемат положение „мирно“. Когато най-после вратата се отвори, тя пропусна един висш офицер със загоряло, строго лице, с бежова тропическа униформа и кепе със златна обшивка. Шанън забеляза острите, проницателни очи, металносивата коса, подрязана късо под кепето, отличителните криле на парашутист, забодени над петте реда бойни отличия. Забеляза и Семлер, който се изпъна като струна, с вдигната високо брадичка и ръце, прилепнали плътно по закърпените някога кантове на бойните му панталони. На Шанън му беше достатъчно да разбере кой стои пред тях — легендарният Льо Бра.

Ветеранът от Индокитай и Алжир се здрависа с всички, като пред Семлер се задържа малко по-дълго.

— Alors, Семлер?[10] — каза той тихо и бавно се усмихна. — Още се бием. Но вече не сте старшина. Както виждам, станали сте капитан.

Семлер се притесни.

— Oui, mon commandant, pardon, colonel.[11] Само временно.

Льо Бра кимна умислено няколко пъти. После се обърна към всички:

— Ще ви настаня удобно. Със сигурност няма да се откажете от баня, бръснене и храна. Очевидно нямате други дрехи. Ще ви бъдат раздадени. Страхувам се, че засега ще трябва да останете затворени в помещенията си. Това е просто предпазна мярка. В града има много журналисти, а всякакви форми на контакт с тях трябва да се избягват. Веднага щом стане възможно, ще уредим прехвърлянето ви обратно в Европа.

Каза всичко, което имаше да каже, и млъкна. Вдигна ръка към периферията на кепето си, с което поздрави петте замръзнали фигури, и излезе.

Един час по-късно, след като пътуваха в закрита камионетка и влязоха през задния вход, те се озоваха в жилището си — пет стаи на последния етаж на хотел „Гамба“, нова сграда, разположена оттатък пътя на петстотин метра от летището и следователно на мили разстояние от центъра на града. Младият офицер, който ги придружаваше, им каза, че ще трябва да се хранят на същия етаж и че ще се наложи да останат на това място до следващо разпореждане. След по-малко от час той се върна с хавлиени кърпи, бръсначи, паста и четки за зъби, сапун и гъби. Вече беше сервиран поднос с кафе и всеки от петимата се потопи с наслаждение в своята дълбока, изпускаща пара и ухаеща на сапун вана. За първи път от шест месеца насам.

По обяд дойде армейският бръснар, а един ефрейтор донесе няколко купчини панталони, както и ризи, фланелки, чорапи, пижами и платнени обувки. Те ги изпробваха, избраха си тези, които им стават, и ефрейторът се оттегли с остатъка. Офицерът се върна в един часа заедно с четирима сервитьори, които носеха обяда, и им каза да не се показват на балконите. Ако искали да се занимават с физически упражнения, трябвало да го правят по стаите. Щял да дойде вечерта с куп книги и списания, макар че не можел да обещае, че ще са на английски или холандски.

След като се наядоха, петимата направиха нещо, което не им се бе случвало от времето на последния им отпуск преди шест месеца — тръснаха се в леглата и заспаха. Докато хъркаха върху непривичните за тях дюшеци и под приказните чаршафи, Ван Клеф вдигна в здрача своя ДС–4 от макадамовата писта, прелетя на около миля от прозорците на хотел „Гамба“ и се насочи на юг към Каприви и Йоханесбург. Неговата мисия също беше приключила.

 

 

Петимата наемници прекараха четири седмици на последния етаж на хотела, докато интересът на пресата към тях постепенно спадна и репортерите бяха отзовани от главните редактори, които не виждаха вече смисъл да държат свои хора в град, където не могат да се научат никакви новини.

Една вечер без предупреждение при тях дойде някакъв френски капитан от щаба на майор Льо Бра. Той се ухили широко.

— Господа, имам добри новини за вас. Тази вечер излитате. За Париж. Всички имате билети за полета на „Ер Африк“ в 23,30.

Петимата, отегчени до смърт от продължителния престой в затворено пространство, извикаха от радост.

Полетът до Париж продължи десет часа с прекъсвания в Дуала и Ница. Малко преди десет на другия ден се озоваха на летище „Льо Бурже“ сред свирепия студ на февруарското утро. В кафенето на летището си взеха сбогом. Дюпре реши да вземе директен автобус до „Орли“ и да си купи еднопосочен билет за следващия полет на Южноафриканските авиолинии до Йоханесбург и Кейптаун. Семлер се нави да тръгне с него и да се върне поне за малко в Мюнхен. Вламенк каза, че ще се отправи към „Гар дьо Нор“ и ще вземе първия експрес за Брюксел, където ще направи връзка за Остенд. Лангароти щеше да отиде на Лионската гара, за да хване влака за Марсилия.

— Трябва да поддържаме връзка — казаха те и погледнаха към Шанън.

Той беше техният командир, на него се надяваха да открие работа, нов договор, нова война. Освен това, ако някой от тях чуеше за нещо, което би ангажирало цялата група, най-добре би било да се обърне към един човек и този човек очевидно беше Шанън.

— Аз ще остана в Париж за известно време — каза Шанън. — Тук шансът междувременно да се отвори някаква работа е по-голям, отколкото в Лондон.

И така те си размениха адреси до поискване или адреси на заведения, в които барманът би предал някакво съобщение или би запазил писмо, докато получателят се отбие. После се разделиха и всеки тръгна по пътя си.

 

 

Охраната на техния полет от Африка е била доста нагъсто разположена по летището, защото не ги очакваше нито един човек от пресата. Но едно лице беше чуло за тяхното пристигане и пресрещна Шанън, когато, след като другите си заминаха, командирът на групата излезе от сградата на терминала.

— Шанън!

Гласът произнесе името с френско ударение, а тонът не беше благосклонен. Шанън се обърна и очите му леко се присвиха, когато видя фигурата, изправена на десетина метра пред него. Човекът беше мускулест, с провиснали мустаци. Тежко палто го пазеше от зимния студ. Той направи няколко крачки напред, докато двамата застанаха един срещу друг на половин метър разстояние. Ако се съдеше по погледите им, между тях едва ли съществуваше особена симпатия.

— Ру — каза Шанън.

— Върна се значи.

— Да, върнахме се.

Французинът се изхили.

— И загубихте.

— Нямахме друг избор — каза Шанън.

— Един малък съвет, приятелю — бързо изстреля Ру. — Върни се в собствената си страна. Не оставай тук. Няма да е много разумно. Този град е мой. Ако може да се докопа някакъв договор, аз пръв ще науча за него и ще го подпиша. Аз ще подбера и хората, които ще участват.

Вместо отговор Шанън тръгна към първото такси, което чакаше до тротоара, и се приведе, за да влезе на задната седалка.

Ру го последва до колата, позеленял от яд.

— Чуй ме добре, Шанън. Предупреждавам те…

Ирландецът отново се обърна с лице към него.

— Не, ти трябва да ме чуеш добре, Ру. Ще остана в Париж колкото си искам. В Конго никога не съм ти обръщал внимание, няма да го направя и сега. Хайде, измитай се!

Докато таксито се отдалечаваше, Ру гледаше след него ядосано. Мърмореше си нещо по пътя към паркинга, където беше неговият автомобил.

Запали двигателя, включи на скорост и няколко секунди остана загледан през прозореца.

— Един ден ще го убия това копеле — промълви той.

Но тази мисъл почти не подобри настроението му.

Бележки

[1] Здравейте, господине. (африкански холандски) — Б.пр.

[2] Здравей. Ти африканер ли си? — Б.пр.

[3] Къде отивате сега? — Б.пр.

[4] Мазарини (1602 — 1662) — френски кардинал и държавник. — Б.пр.

[5] Appeles (фр.) — мобилизирани. — Б.пр.

[6] Les paras (фр.) — парашутистите. — Б.пр.

[7] Todt — полувоенизирана германска строителна организация, работила за нуждите на армията и тила през Втората световна война. — Б.пр.

[8] Regiment Etranger Parachutiste (фр.) — Чуждестранен парашутен полк. — Б.пр.

[9] Compagnie Etrangere Parachuteste (фр.) — Чуждестранна парашутна рота. — Б.пр.

[10] Е, Семлер? (фр.) — Б.пр.

[11] Да, господин майор, пардон, полковник! (фр.) — Б.пр.