Йън Ървайн
Пътят между световете (9)

8. Преобразяване

Зад Лиан някой писна. Той не проумя веднага, че е Лилис.

— Можеш, Игър! — насърчи го Надирил.

— Дръпни се от пътя ни — избоботи военачалникът към транкса. Не пролича да е овладял страха си. Все пак извади меча, но коляното му пак се разтрепери.

— А вие отстъпете! — заповяда през рамо.

Чудовището реши да насочи удара към главата на Игър, който не помръдна, макар металните топки да избръмчаха толкова близо, че разместиха кичури коса. Транксът пристъпи напред и Лиан чак тогава осъзна колко е грамаден. Колкото и висок да беше Игър, противникът му стърчеше с две глави над него. Пак вдигна оръжието си. „Но защо Игър се помайва така? — питаше се Лиан. — Ей сега ще бъде смлян на кайма. Дали страхът го е омаломощил?“ Игър примижа, за да вижда през дебелите лещи на очилата. Ръката с боздугана шавна, но транксът едновременно изопна другата, в която държеше къс сив жезъл с черен връх. От върха изскочи черен лъч право към очите на военачалника.

Игър светкавично посочи надолу с лявата си ръка и лъчът се заизвива по земята като змия. Където докоснеше скалите, те се ронеха. Цяла стена от натрошен гранит се стовари на пътеката и обгърна краката на транкса до коленете. Само подскачането на бузата му издаде колко го е заболяло.

Топките пак полетяха напред. Игър изви нагоре китката с меча, четири от петте верижки се усукаха около якото острие и топките се отклониха. Петата обаче се заби в рамото му. Чудовището се ухили и я дръпна, от раната пръсна кръв. Игър се олюля, опря коляно в земята и изтърва меча. Транксът затъкна дръжката на повреденото оръжие под широкия си колан, измъкна единия си крак от камънаците и протегна свободната си ръка с извити нокти.

„Свършено е с него! — каза си Лиан. — Ние сме следващите.“ Но Игър държеше нож, когато се стрелна напред. Ръката на транкса профуча над главата му. Докато чудовището се мъчеше да изскочи от каменния капан, Игър заби ножа в незащитените му слабини. Транксът нададе вой сякаш гигантски нокти чегъртаха в камък, ритна слепешком, покритото с броня коляно улучи Игър в корема и го запрати в близката висока скала. Транксът залитна превит, хлъзна се от пътеката, оставяйки следа от пурпурна кръв, сурна се надолу, но разпери криле и се скри от погледите им.

Талия и Шанд се промушиха покрай Лиан и едва не избутаха и неговата носилка през ръба. Макар че се опасяваха от най-лошото, Игър седна, без да му помагат. Имаше цицина колкото праскова на главата, а рамото му беше надупчено.

— Доблестна постъпка — похвали го Шанд. — Тази история ще бъде повтаряна от разказвачите през следващото хилядолетие.

— Невероятен подвиг — пригласяше му и Мендарк, който изчака края на схватката отзад. — Ако ще да сме врагове, възхищавам ти се искрено. Дано и аз проявя същата смелост, когато бъда поставен на изпитание.

— Нямах време да умувам — изхъхри Игър, който едвам си поемаше дъх. — Случва се и да изненадаме сами себе си. Но това не е краят. Да слезем в долината, преди да се наложи да носите и мен.

А Лилис плачеше безутешно.

— Горкичкият Баситор! Колко ли го е заболяло? Шанд я прегърна.

— Дете, падането от високо го е убило мигновено. Край на мъките му.

След като превързаха Игър, побързаха да се спуснат към Готрайм. Беше опасно да се мъкнат по стръмнината с носилките. Тенсор дори се опита да повърви, но се клатушкаше и можеше всеки момент да се преметне презглава надолу. Пак заваля по-силно, заради снега виждаха само няколко крачки пред себе си и трудно се придвижваха по хлъзгавите камъни. А и Надирил бе преуморен, малко оставаше да помъкнат и него ръце. Лиан непрекъснато жумеше от ужас — двамата аакими, хванали носилката, завиваха по тясната пътека, все едно се разхождаха в градина.

В Готрайм се наложи да обясняват всичко отначало. Сега и Рейчис, и останалите обитатели на имението започнаха да гледат Лиан враждебно. Превърнаха всекидневната в болница. Надирил се тръшна с пневмония. Страшната рана на Зара се възпали и тя се мяташе в треска. Лечителите не се отделяха от постелята й и се страхуваха че няма да преживее нощта.

Един вестоносец потегли към Касим, където Игър поддържаше малък гарнизон. Други тръгнаха да предупредят съседните области за опасността. Подготвиха се за отбрана на къщата, доколкото можеха.

Сутринта двама аакими тръгнаха да търсят тялото на Баситор, но се върнаха без него.

— Видяхме къде е паднал — унило сподели Стария Дарлиш, — но там имаше само кърваво петно на снега. Транксът ни е изпреварил, видяхме следите му.

— Какъв жесток ден — промълви Малиен. — Тежко е да не изпратим покойник както подобава.

 

— И какво ще решим за Лиан? — попита настойчиво Мендарк вечерта. — Нямам търпение да се прибера в Туркад.

— Налага се и той да отпътува натам — обади се Надирил от ложето си. — Нужни са му лекове, каквито нямаме тук.

Старецът се възстановяваше бързо, но още не можеше да става.

— Съгласен съм — припряно вметна Шанд, преди Мендарк да е отворил уста. — Сега да помислим за другото — Рулке и Каран.

— Преди време обсъждахме как да намерим достатъчно злато, за да изработим нова флейта и да разполагаме с оръжие срещу Рулке — напомни Магистърът. — За да отваряме свои портали.

— Само дето не събрахме злато — намуси се Игър. — Намислил съм да тръгна по собствен път. От тази задруга нямаше никаква полза.

— Ясно… — неприязнено отрони Мендарк. — Докато беше слаб, нямаше нищо против да се съюзиш с нас. Но сега сме хора без значение за тебе.

— Нито за миг не сме се престрували, че сме приятели — напомни пълководецът, добил увереност от невероятната си победа. — И не намирам достойнства в твоя план. Дано не си забравил, че от самото начало възразявах.

Магистърът чак подскочи над стола си.

— Искаш да си присвоиш машината!

— Аз изобщо не я искам. Чувствам се преобразен. Вече не се боя от Рулке и не възнамерявам да те подпомагам в твоите интриги.

— Моля ви — изграчи Надирил. — Така вършим каквото Рулке иска от нас. Спомнете си за Катаза! Заедно можем да му се опълчим, разделени сме нищо. Нека съхраним съюза си, поне докато не се върнем в Туркад. Какво ще кажеш, Игър? — изрече той по-рязко, защото и двамата пред него си мълчаха. — Ами ти, Мендарк?

Отстъпиха неохотно.

— Предполагам — рече им Малиен, — че транксът е бил за Рулке същата потресаваща изненада, както и за нас. Трябва да научим какво се е случило в кулата.

— Кой би дръзнал да се върне в Каркарон? — усъмни се Игър.

— И откъде се взе този транкс? — посмя да се обади Лилис.

Тя седеше на пода до огнището, а настанилият се в ъгъла Джеви не откъсваше поглед от нея. Талия бе изопнала дългите си крака до него.

— Лилис, каквото и да знаем за пустотата, не е нищо повече от несигурна мълва — започна Надирил. — Нерадостно пространство между световете. Преди изработването на златната флейта при случайно съвпадение на обстоятелствата някои твари са успявали да се промъкнат оттам на Сантенар.

— Що за твари са те? — не мирясваше Лилис.

— Понякога са диви зверове или уродливи чудовища. Друг път — коварни и изобретателни същества, почти подобни на хората. Като онзи лорск. Те не знаят пощада. В пустотата единствено борбата за оцеляване има смисъл. Появата на Възбраната е сложила край на всичко това. Оттогава са ни останали страшни приказки и едно-две наименования. Например „транкс“. Лиан може да ти разкаже каквото е прочел, когато оздравее.

Но любопитството на момичето беше неутолимо. — Как е възможно този транкс да лети? Ами че той изобщо не прилича на птица или на прилеп. Как тъй крилете му задържат във въздуха такова грамадно туловище?

— Дете, та той не лети добре — поправи я библиотекарят, — поскоро се рее или подпърхва на големи скокове. Но дори и това би трябвало да означава, че непрекъснато си служи с Тайното изкуство, защото крилете му са неподходящи за притеглянето в нашия свят. Дали няма да се нуждае от дълга почивка след толкова усилия?

— Ето че ми даваш надежда за предстоящите сблъсъци — кимна Игър.

— Както ти каза, някой трябва да се върне там… — подхвана Талия.

— Ти си ми необходима в Туркад — скастри я Мендарк.

— Изслужих си десетте години при тебе, че и малко отгоре — ядоса се жената. — С това задължението ми се изчерпва.

— Продължаваш да си моя старша помощничка, докато не се откажеш официално от поста! — Пронизващият поглед й отправяше предизвикателство, но настроението на Магистъра се промени изведнъж. — Всъщност идеята си я бива. Тръгни още сутринта и научи каквото можеш за неговите замисли и за машината!

— Ще дойда с тебе — реши Шанд. — Предпочитам да съм там, а не тук.

 

През следващата нощ само Лиан не можеше да мигне. Постелята му беше в старата част на голямата къща, недалеч от предния вход. В претъпкания с бежанци Готрайм никой не възнамеряваше да се грижи за удобството му. Ала той почти не усещаше туптящата болка в краката си. Какво ли са сторили Рулке и Каран? Какво ли е станало в Каркарон след нахлуването на транкса?

Незнайно в кой нощен час неясно движение привлече погледа му. Една сянка се промъкна през вратата от западното крило.

При толкова хора тук все някой щеше да има работа нощем. Влезлият обаче като че търсеше нещо или пък не познаваше добре къщата. Лиан затвори очи, когато фигурата го доближи и около пръстите й замъждука призрачно сияние. След малко примижа — сянката се качваше безшумно по стълбата към спалнята на Каран. Непознатият се върна скоро, разтърси го за рамото и светлината от показалеца му заслепи Лиан. Различаваше само златиста кожа и синеещи венички под нея.

— Къде е тя, летописецо?

По това съскане не личеше дали говори мъж или жена.

— Аз не…

Ноктите се впиха по-надълбоко.

— Къде е Каран?

— В Каркарон! — изхърка той против волята си. — При Рулке, Ако не я е отвел в Шазмак или пренесъл между световете.

Съскането прозвуча като крясък в ухото му. Ноктите се измъкнаха болезнено и светлината угасна. Докато очите му се приспособят към тъмата, от натрапника нямаше и помен.

 

Още се въртеше на сламеника, разтревожен до полуда за Каран. Минаваше полунощ. Изведнъж нещо се блъсна във вратата, почти до главата му. Разтърси я и го стресна. Последва нов удар, Лиан чу немощно подвикване, но не различи думи. Дали Талия и Шанд се връщаха неочаквано?

По гласа му се стори, че отвън има дете. Лиан запали свещта и запълзя по пода — предпочиташе да не ходи. Само че така не стигаше до дръжката на вратата. Три пъти се напъна да стане, подканван от жалното хленчене, и се свличаше задъхан.

— Помогнете! Моля ви, помогнете!

Лиан издрапа с нокти по рамката, вкопчи се в дръжката и трудно отмести резето. Щом отвори, вътре тупна момче. Наглед беше на дванайсет и носеше изцапани дрипи. Какво търсеше в този студ навън? Взря се — петната бяха кървави, а дебелите зимни дрехи бяха разпрани.

Остави свещта и помогна на момчето да се изправи. От порязаната му буза капеше кръв, едната ръка висеше безсилно. Детето се облещи. — Онова нещо се стовари от небето…