Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way Between the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Пътят между световете

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2006

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

31. Салудит

Лиан ги водеше по тъмна уличка, където вонята на помия и отпадъци беше дори по-силна от обичайното за града.

— Накъде се залута пак? — скара му се Каран.

— Оттук е по-пряко!

Той си свирукаше фалшиво и се клатушкаше като яхта в буря. Каран напрягаше очи да различи нещо в мрака.

— Имам лошо предчувствие за тази дупка. Тук не е безопасно дори посред бял ден. Я да се върнем.

Лиан се блъсна в безразборно струпани кутии и ги събори. Пръсна се натрошено стъкло.

— Съжалявам, съжалявам…

— Лиан, ти препи! — сопна му се Каран, опряла ръце в хълбоците си. — Да се махаме оттук!

Преди да измине и десет крачки, Лиан избълбука името й и пак се свлече. Стори й се, че това е звук от прерязано гърло. По навик посегна към ножа си, но след като го подари на телтите, забрави да намери нов.

Изведнъж бяло сияние, по-ярко от слънцето, огря уличката от край до край. Мейгрейт държеше в изпънатата си ръка светлик и се видя, че четирима са тръгнали към Каран. Лиан беше проснат по гръб в мръсотията.

— Каран, не мърдай оттам!

От този вик косата на Каран се изправи.

Мейгрейт замахна, светликът описа дъга във въздуха и падна в краката на първите двама нападатели. Пръсна се в изблик на светлина и шум и ги залепи за стената. Не помръднаха. Втората двойка побягна, дългите им крака се движеха сковано като ножици. „Гашади! — проумя Каран. — Дошли са да ме хванат!“ Мейгрейт се поуспокои и протегна ръка към тях. Този път нямаше проблясъци и гърмежи, но те изведнъж загубиха опора. Единият остана да лежи неподвижно, другият все разперваше ръце и крака и ги присвиваше към тялото си.

Мейгрейт измъкна второ малко кълбо от джоба си, запрати го към тях и то избухна. Притича обратно към Каран, която бе коленичила до Лиан и държеше главата му в скута си.

— Помислих, че са го убили…

— Извинявай, не бях на себе си преди малко — смънка Мейгрейт. Каран се огледа.

— Онези мъртви ли са?

— Не.

Мейгрейт не пожела да добави нищо. Каран повдигна Лиан.

— Мога да вървя — увери я той и стисна главата си. — Хайде да си ходим.

— Дошли са от Шазмак — обясни Каран на Мейгрейт. — Благодаря ти.

— Жалко, че силата ми се проявява само в пристъпи на сляп бяс.

— Каран, причаквали са те! — проумя и Лиан какво е можело да се случи.

— Знам. Искали са пак да ме отведат при Рулке.

В отсрещния край на уличката се появиха четирима от стражниците на Игър и поискаха обяснения. Мейгрейт засили сиянието на третия светлик в ръката си и те я познаха веднага. Посочи им повалените гашади. Войниците отдадоха чест и затропаха с ботуши натам.

— Мразя Туркад — изръмжа Каран, която ругаеше тихичко. — Защо не съм в Готрайм…

— Там няма да си в безопасност — възрази Лиан. — Тук поне си под някаква закрила, стига да не се влачиш подир някой идиот из неосветени бордеи. — Пак приседна и опипа главата си. Имаше голяма цицина. — Не ми е много добре…

Изправи се, но за да върви, преметна ръце през раменете на жените.

Часовият се ухили присмехулно, когато го видя.

— Пийнал си е, а?

— Като жрец — мрачно потвърди Мейгрейт.

— Или като Магистър — намигна Каран.

Стражът изпръхтя звучно, огледа се някой да не ги е подслушал и им махна с ръка да влизат.

В стаята помогнаха на Лиан да се настани на леглото, свалиха му ботушите и го завиха. Каран угаси фенера.

— В Салудит ли? — попита тя Мейгрейт, която вече прекрачваше към вратата.

— Длъжна съм! Няма време. Рулке сигурно се е подготвил.

— Ще дойде с тебе.

— Не бива — възрази Мейгрейт, но не особено убедително.

— Трябва да се махна оттук. Туркад е като затвор за мен. А и отсега нататък ще чакам непрекъснато новия опит на Рулке да ме похити.

— Така да бъде — с облекчение се съгласи Мейгрейт. — А той?

— Ама че е тъпчо! Май е по-добре да помоля някого да се грижи за него — с престорено нехайство каза Каран.

— Не забравихте ли нещо? — студено се обади Лиан от леглото. — Как ще ги убедите да ви пуснат в Салудит? И как ще намерите онова, което ще търсите там? То не е написано на днешно наречие. Всъщност изобщо няма да влезете, ако не ви придружава майстор-летописец.

— Е, ще го вземем с нас за всеки случай — уж неохотно изсумтя Каран, засмя се и го прегърна.

Седнаха на леглото да уточнят какво ще правят. Уговориха се да тръгнат преди разсъмване, а тепърва трябваше да се подготвят. Салудит бе разположен далеч на юг и по това време там цареше лют студ.

— Ще ми се и да поспя малко преди това — смънка Каран.

— Чакайте ме на покрива един час преди изгрев — заръча Мейгрейт и отиде да напълни раницата си.

През нощта заваля по-силно, Каран и Лиан виждаха локви навсякъде по покрива на твърдината. Блещукане им показа къде е Мейгрейт. По врата на Лиан вече се стичаха струйки. Искаше му се никога да не бе чувал за Салудит. Мечтаеше да е в топлото си легло с Каран или дори без нея. Главата го болеше.

Мейгрейт държеше малък и тъмен предмет, подобен на незадействан светлик. Пъхна негов точен двойник в пукнатина на покрива.

Напрегна се и изведнъж около тях се очерта клетка от бледосини огнени нишки, но те бързо избледняха.

Мейгрейт изтърва проклятие и нагласи качулката си.

— Снощи не помислих за тази спънка. Не мога да отворя портал към място, където никога не съм била.

— Аз съм пътувала до Салудит — напомни Каран.

Веднага възстанови мисловната връзка помежду им и й предаде спомените си за града. Мейгрейт се опита отново, но напразно.

— Порталите са достъпни само на определени места, например тук, но явно Салудит не е едно от тях.

— Дали пък Наси не го е избрала точно заради това… — проточи Лиан.

— А онази нейна школа в самия Салудит ли се намира?

— Не. Но трябва да е наблизо. Не съм бил там. Каран се вглъби в спомените си.

— Беше преди години. Нищо около града не е останало толкова ясно в паметта ми, че да рискувам живота и на трима ни. Почакайте… О, имаше едно място на ден-два път източно от Салудит. Толкова добре го помня. Не бях виждала креда дотогава. Пътищата бяха побелели, тревата имаше смешен жълто-зелен оттенък, а вляво от мен се виеше пътека по хълм като конус. На страната откъм пътя, малко под върха се виждаха следи от свлачище и се показваше бял камък като през прозорец. Самият връх беше затревен и на него стърчаха развалините на стражева кула.

Развиделяваше се. Каран поднови връзката и Мейгрейт се съсредоточи върху образа. Всичко беше отчетливо и подробно.

— Възприех го — рече им тя. — Хванете се за ръцете ми! Сините линии се очертаха около тях, на Лиан му се зави свят и тримата изчезнаха от покрива.

Озоваха се в непрогледна тъма, вцепеняващ студ и бушуваща снежна буря. Каран стисна силно ръката на Лиан, за да не бъде повалена от вятъра.

— Къде е Мейгрейт?

— Не знам! — извика в ухото й той.

— Не мърдай, ще се опитам да извадя моя светлик.

— Не пускай ръката ми! Пръстите му напипваха само въздух.

— Каран, къде си?

Направи две крачки и се търкулна по склона. Бухна се по-надолу във висока пряспа, която беше мижаво укритие от стихията. Лиан се опитваше да си представи какво се случи. Попаднаха на стръмен склон. Значи бе възможно Каран и Мейгрейт също да са паднали наблизо. В Туркад утрото настъпваше, но толкова далеч на юг щеше да закъснее. Той се уви в наметалото си, готов да чака търпеливо. Най-сетне слънцето се издигна в небето и освети един побелял свят. Летописецът се надигна и махна качулката от главата си.

— Каран!

Снежна бабуна колкото овца се раздвижи недалеч от него.

— Ох, че студено…

— Защо пусна ръката ми? — укори я той.

— Не съм, ти ме пусна. Видя ли я някъде?

— Не.

Накрая намериха Мейгрейт сгушена зад една скала. Коляното й беше навехнато, и тя имаше цицина на главата.

— Не знам какво стана. Не бяхте до мен. Опомних се с натъртена глава, пропълзях тук и зачаках.

— Това ли е мястото?

— Ще видим, когато спре да вали — вдигна рамене Каран.

— Явно не си била тук през зимата — кисело подхвърли Лиан. — Мейгрейт, пренеси ни оттук където и да било.

— Не мога.

— Но защо?

— Нямам сили да отворя друг портал, без да се възстановя. Измъчиха се, докато опънат палатката, и се свираха в нея през целия ден. През нощта виелицата утихна, затова пък коляното на Мейгрейт беше още по-подуто и болезнено.

— Трябва да се върнем — заяви Каран.

Мейгрейт опитваше да си представи покрива на крепостта. Нищо не постигна.

— Не мога. Знам къде искам да бъдем, но не го виждам.

— Нека ти помогна — предложи Каран. Свързаха умовете си и тя предаде своята представа.

— Престани! — писна Мейгрейт.

— Какво ти е?

— Ти… си го запомнила различно от мен. Загубих образа. С всеки опит става по-лошо.

Каран и Лиан се спогледаха.

— Дълго ходене в студа ни предстои. До Туркад са около двеста левги по права линия… Ако не греша, ще пристигнем към средата на лятото. Някой има ли пари?

— Стига!

Ако не можеха да се прехвърлят през портал, бяха загазили. Разбира се, Каран нямаше пукната пара.

— Коляното не ме боли чак толкова — обади се Мейгрейт.

Времето се проясняваше и скоро видяха от височината град Салудит на около две левги западно от хълма. Горе-долу на същото разстояние, но на юг, се открояваше твърдина, може би тъкмо онази, която търсеха. Донякъде отговаряше на доста беглото описание на школата, което Лиан си спомняше.

Добраха се там по свечеряване. С железни букви над портала бе изписано „Академия Хаакаст“. Престарял пазач ги попита по каква работа идват. Лиан извади изпод палтото металния знак на майстор-летописец.

— Аз съм Лиан от Чантед. Искам да направя справки в библиотеката по въпрос, който не търпи отлагане.

Старецът удари камбанка и ги пусна през първата порта. Там бяха разпитани по-подробно, но накрая влязоха в двора през третата врата, която беше отворена. Лиан отново показа знака и започна да обяснява. Този път му задаваха въпроси, чиито отговори би трябвало да знае един майстор-летописец.

Накрая домакините останаха доволни от проверката, защото един прислужник въведе новодошлите в приемна с каменни стени и под, а високият таван беше от дебели греди. В стаята беше мразовито и до огнището. Тромаво влезе слаба жена в тога от сива коприна. Издълженото й лице бледнееше, клепачите натежаваха над очите и сигурно й пречеха да вижда.

— Името ми е Рала. Аз съм Аутанд на тази академия.

Тя разгледа знака и зададе на Лиан още два-три въпроса. Отговорите я удовлетвориха.

— Трябва да се уверим кой е дошъл — поясни тя, като че се извиняваше. — Това, което съхраняваме, е скъпоценно. Поне за нас. Все по-рядко някой идва да обогати знанията си. Зейнът Лиан! Чувала съм за тебе, разбира се, но не съм имала удоволствието да чуя твое сказание. Много години минаха от последното ми пътуване до Чантед, а следващо няма да има. Може би докато си тук…

Тя примижа насреща му и Лиан откри колко замъглени са очите й — жената беше почти сляпа. — С голяма радост ще разказвам пред вас. Ако не ме сметнете за прекалено самонадеян, готов съм да разкажа „Преданието за Наси и Шутдар“.

Рала се подсмихна.

— Него си го знаем. Някое от Великите предания или дори от по-незначителните. Толкова рядко чуваме нещо, може би ще ни върне искрицата въодушевление. Но аз се държа лошо с гости като вас…

Донесоха им слаба напитка, на вкус не се различаваше много от ласий, но тук я наричаха морд, и сладкиши с мед.

— Предпочитам да чуя веднага защо сте тук — подхвана Рала. — Пращат ми най-спешните вести със скийтове, но подробностите научаваме месеци по-късно. Трябва да е извънредно важно, щом сте пътували през зимата. В какво състояние е Големият северен път? При такива виелици…

Гласът й охладня и Лиан стрелна с поглед Мейгрейт.

— Не дойдохме по път — отговори тя — освен онзи, който води до портата ви. Само допреди два дни бяхме в Туркад и там валеше дъжд. Отворих портал и пренесох себе си и тях двамата на онова възвишение от креда.

Рала се вторачи в нея, без да мигне. Въздъхна слабо и раменете и се отпуснаха.

— Никога не може да се загуби, нали? Ако ще да остане скрито за хилядолетие, рано или късно пак ще го има. Чудото на порталите…

— Опитахме да се прехвърлим обратно, защото Мейгрейт си навехна коляното, но този път чудото не се случи.

— Вероятно не сте били на точното място — отбеляза Рала. — Може би и сама ще налучкам защо сте дошли, но ще ми разкажете всичко на вечеря.

След угощението, съдържащо изобилно репи, все сготвени зле, и по чаша възкисело вино, те се разотидоха по отредените им стаи. На Каран и Лиан се падна огромно легло под балдахин и подгонени от студа, те скочиха набързо в него.

Сутринта гостите бяха допуснати в архива с най-ценните книжа, сред тях и трудовете на прочутата Наси.

— Ето ги — посочи Рала към рафт с множество правоъгълни кутии от кожа.

Каран протегна ръка, но беше сгълчана на мига:

— Само летописецът може да ги докосва. Твърде крехки са от старост.

Мейгрейт и Каран чакаха в прохода между рафтовете, а Рала обясняваше на Лиан как е подредено всичко, понякога сваляше кутия и му показваше какво съдържа.

Лиан си избра една кутия, разнесе се лек дъх на камфор.

— Елате да видите! — Щом застанаха до него, продължи с пресекващ глас: — Тези записки е съчинил Шутдар, за да измами с тях Бандияр. Представете си само! Нищо друго, написано от него, не е запазено…

Каран не изпадна в чак такова страхопочитание.

— Ще ни бъдат ли от полза?

— Не ми се вярва, но разбери… Тя изпухтя шумно.

— Да… — печално рече Лиан. — Права си. Някой друг път.

Стана ясно, че книжата на Наси от времето, след като бе избягала с Шутдар, са четени много по-често от другите. Пожълтелите листове се разпукваха по краищата. Налагаше се да бъдат пипани крайно предпазливо. Така преглеждането им би отнело седмици.

— Имате и копия, разбира се — обърна се той към Рала.

— Нямаме.

— Но нали може да избухне пожар — смаяно промълви Лиан, — или зимна буря да отнесе покрива! Дори някое червейче е способно да унищожи онова, което съхранявате толкова грижовно.

— Основателката на нашето средище е пожелала личните й книжа да не бъдат преписвани. Зачитаме волята й. Ако бъдат унищожени… какво да се прави. Разполагаме с копия на всички други ценни документи.

Лиан издаде гърлен звук на недоволство. Преданията бяха по-важни от прищевките на отделния човек. Имаше намерение след завръщането си в Туркад да запише всичко, което е прочел, осланяйки се на безупречната си памет.

Зае се с работата. Рала седеше на табуретка и го наблюдаваше, Мейгрейт и Каран обикаляха наоколо.

На другия ден започнаха рано. За двете жени, които нямаха работа, всичко се точеше с тягостна мудност. Изписаните страници бяха избледнели с времето, а старинното наречие затрудняваше дори Лиан. Преглеждаше съдържанието на кутиите много усърдно.

— Това е всичко. Може ли да видя и каталога?

Рала го заведе при чекмеджетата. Лиан прочете съответните картички с описание на документи.

— Една липсва, вижда се по номерата. Жената се наведе над чекмеджето.

— Олеле… — Примигваше начесто. — Прав си.

— Какви са били книжата? — обади се Мейгрейт.

— Не знам, но би трябвало да са… — започна Рала.

— Нещо, което Наси е написала за златната флейта — горчиво я прекъсна Лиан. — Но вече го няма, картончето е извадено от каталога, няма и копие.

Архиварката мълчеше.

— Помните ли поне какво бе написано за употребата на флейтата? — попита я той, като насила потисна досадата в гласа си.

— Аз отговарям за съхранението им, не съм летописец. Моето задължение не е да познавам подробно документите, а само да ги предам на следващите поколения.

„Ех, защо Надирил не е тук! — вайкаше се Лиан. — Не те интересуват сегашните поколения, значи каква полза от тебе?!“ — Как да разбера дали не е писала за това в други книжа?

— Всичко в библиотеката е на твое разположение.

— Ще минат години, докато преровя всичко — обърна се той към Мейгрейт и пак изви глава към Рала. — Няма ли тук майстори или поне ученици, които познават съдържанието на тези документи?

— Уви, вече не идват.

Лиан взе свитъците от близката маса и ги прегледа, сетне ги прибра в кутията.

— Тя споменава как Шутдар използвал флейтата, но съвсем бегло… — промърмори той.

— Значи е описала надълго и нашироко разните му хитрини и гатанки, но няма нищо за най-важното? — изненада се Мейгрейт. — Изобщо ли не обяснява как той си е послужил с Тайното изкуство, за да отвори портал чрез музиката, и как е направлявал и овладявал портала при прехвърлянето?

— Дори това да го е имало в отделен трактат, няма го тук — увери я Лиан.

— И какво ти подсказва твоят нюх на летописец?

— Тъкмо такива писания имат свойството да изчезват, особено когато съществуват в един-единствен екземпляр.

Той изгледа с упрек Рала, но тя не му обърна внимание. Погледът на Мейгрейт се плъзгаше по рафтовете.

— Всеки ден е от значение. Нямаме повече време за губене. Рала затвори кутията, върна я на мястото й и ги поведе към дневната стая с огнището.

— Обядът е готов.

Докато пиеха горещ чай, толкова необходим в този студ, Мейгрейт се зае да прегледа книгата за посетители.

— Някое име ли търсиш? — попита Рала, застанала безшумно до нея.

— Да речем, Фейеламор, Игър, Мендарк, Талия, Малиен… Но има ли смисъл? Може да са били с друга самоличност.

— Наси е оставила своя разновидност на Пазителите, за да не допусне подобни натрапници. Мога да те уверя, че Фейеламор не е идвала тук, но Игър е бил при нас. И Надирил, разбира се, а Мендарк ни е посещавал многократно. Веднъж останал няколко месеца, но е било отдавна. От години не съм виждала никого от тях.

Мейгрейт въздъхна.

— Няма защо да се бавим тук.

Щом се отдалечиха от школата, тя каза натъртено:

— Някой е дошъл да прибере онова, заради което дойдохме. Чакал е флейтата да бъде изработена, за да си я присвои.

— Подозираш ли някого?

— Как да позная? Фейеламор, Игър, Тенсор, Мендарк…

— Задължително е да си отваряме очите — вметна Лиан. — Всеки негодник на Сантенар ще си протегне лапите към флейтата.

Газиха в снега до възвишението, изкачиха се по спираловидната пътека и Мейгрейт започна опитите си да отвори портал, но светещите линии не се появиха дори за миг. Накрая тя се тръшна в плитка пряспа.

— Главата ми ще се пръсне.

— Отпусни се — посъветва я Каран, — иначе нямаме шанс да се измъкнем оттук.

Мейгрейт легна по гръб и се загледа в белия връх на хълма, Щръкнал като зъб, по който се кръстосваха ръбати издатини. По тях и планинска коза не би минала.

— Вие точно къде излязохте от портала?

— Ей там — посочи Лиан, — в основата на върха. На онзи малък корниз. От него паднахме.

— Да си пробваме късмета горе.

Каран подкрепяше Мейгрейт, мъкнеха се в здрача.

— Да, тук е по-добре. Мисля, че ще успея, само главата ми да се оправи малко… Ту ми е студено, ту ми е горещо, болят ме ставите на ръцете.

Мейгрейт разтърка със сняг пламналите си бузи.

— Май е треска, а не прилошаване от магията — промърмори Каран.

Мейгрейт хвана ръцете им.

— Сега!

Около тях замъждука мрежа от тънки нишки, но изпращя и угасна. Мейгрейт пак седна в снега.

— Ще пренощуваме и ще опитаме сутринта — предложи Каран.

— Не, зле ми е. Ама наистина — изстена Мейгрейт. Капките пот на лицето й замръзваха, преди да се стекат до брадичката. — Още веднъж… колкото се може по-нависоко.

Довлякоха се някак до половината на върха, където издатината съвсем се стесняваше. По изпитото лице на Мейгрейт избиваха червени петна.

— Това е щуротия! — скара й се Каран. — Да слизаме! Мейгрейт отново протегна ръце към тях. Бледичка паяжина от линии се оформи около тримата, но Лиан притискаше гръб в скалата и нишките затрепкаха.

— Стъпи на ръба! — изхриптя Мейгрейт.

— Че аз къде съм? — сопна се приглушено той. — Полудяла е…

— Съвсем в края — издърпа го тя.

Кредата се изрони под краката му, тежестта на тялото му ги повлече надолу. Мейгрейт стисна ръцете им и писна:

— Сега!

Клетката от светлина засия и се превърна във вход на портал. Тъмата ги погълна.

Стовариха се тежко на покрива. В Туркад и тази нощ валеше дъжд.