Йън Ървайн
Пътят между световете (24)

23. Парадоксът на огледалото

Лиан загуби цяла седмица в безплодно ровене, но нямаше архиви от времето, когато Рулке е бил пленен. Разполагаше само с книжата, които Мендарк вече му бе дал, собственоръчно написани от Магистъра. Каза си, че това е странно — Съветът обикновено полагаше усърдни грижи в Преданията да няма пропуски.

Знаеше, че спомените на Игър за онези събития са се заличили, но в този свят, обсебен от своите Предания, другите членове на Съвета би трябвало да са оставили записки. Само че всички те отдавна бяха покойници. Дори установи, че и младите сред тях са умрели не по-късно от една година след Забранените опити. Брей, че любопитно…

Опита се да поговори със старшата архиварка на Мендарк, тя обаче не прояви никаква склонност да му помогне. Игър още не се бе върнал. Сещаше се за един-единствен човек, който би могъл да знае нещо. Лиан се запъти към вилата на Надирил. Библиотекарят се възстановяваше от болежките в белите си дробове. Завари го да седи в леглото, отпуснал ръце на аления юрган. Изглеждаше заспал, но веднага отвори сълзящите си очи.

— Как си днес? — почтително попита Лиан.

— По-добре — изхърка Надирил. — Днес може да стана от леглото за малко. Много мило, че отдели време да ме навестиш. Напоследък съм скучен събеседник. Но ти не си дошъл от безпокойство за здравето ми. Искаш нещо. Казвай.

Лиан сподели проблемите си.

— Разбира се, записали са своите впечатления от събитията! — увери го Надирил. — Всеки член на Съвета и до днес е длъжен да попълва Преданията.

— Има само един разказ — на Мендарк. Другите дори не са отбелязани в каталозите.

— Хм… — Очите на библиотекаря заискриха. — Ама че предизвикателство! Убеден съм, че всичко се обяснява просто, но ти не напираш да разпитваш Мендарк, нали? Я дръпни шнурчето на звънеца, ще закусим заедно, после ще видим как ще се почувствам.

Лиан бе похапнал, но имаше приятни спомени от гостоприемството на Надирил и не остана излъган в очакванията си. След закуска наеха носилка и стражниците веднага ги пропуснаха в цитаделата.

— Нека се опра на рамото ти — помоли дрезгаво библиотекарят и слязоха полека в архива.

Този път старшата архиварка не посмя да им откаже каквото и да било, защото Надирил беше член на Съвета. Но и той потвърди съвсем скоро, че не са запазени други документи на Съвета от времето на Забранените опити.

— Ти спомена веднъж, че опасните книжа се съхраняват на отделно място — престраши се Лиан.

Надирил го стрелна с пронизващ поглед.

— Така е — онзи трезор, в който Игър те завари. Но дори в тайния архив няма да намериш описание на Опитите. Все пак ще проверя. Ти не бива да идваш с мен — добави той, когато Лиан се изправи да го придружи. — Заеми се с административните архиви от същите години. Може да има нещо за доставки и товари. Провери всичко.

Не се видяха повече този ден, но Лиан попадна на нещо интересно и го съобщи на Надирил на следващата сутрин. Библиотекарят пак се почувства зле и остана в леглото, а Лилис се навърташе наоколо и гледаше укорно Лиан.

— Виж това. Беше пъхнато във вехта папка за товарителници. — Даде на Надирил късчето хартия. — Копие от разписка, издадена на Юван, която е прехвърлила на Мендарк книжата, останали след смъртта на сестра и Ниван.

— Ниван е била сред седмината членове на Съвета в онези години — кимна библиотекарят и прочете разписката. — Тук са изброени документите и един от тях е озаглавен „Моето сказание за Опитите и пленяването на Рулке“. По-долу е посочено, че книжата са непокътнати и са приети в изряден вид за съхранение в цитаделата.

— Нали тъкмо това ме спъва! — раздразнено промърмори Лиан. — Никъде другаде не са споменати!

— Дори в секретния архив — осведоми го Надирил. — Необичайно… Все пак има всевъзможни причини и начини да се изгубят за цяло хилядолетие. Лиан, уморен съм. По-добре ела утре.

Библиотекарят затвори очи, а ученичката му побърза да изпроводи госта. На прага Лиан докосна ръката й.

— Как върви при Талия и Джеви?

— Не е на добре. Когато Талия се върна, уж всичко беше прекрасно. Джеви толкова и се радваше, а после нещата се объркаха…

— Как?

— Не знам какво му е казала, ала той изведнъж се затвори в себе си и се умълча. Попитах го, но той не изтърва нито думичка. Опитах се да му втълпя, че Талия го обича, а той ми се разсърди. Същински ужас! Джеви никога не ми е крещял досега. Дори когато правех бели като малка, търпеше и се държеше мило. Пак отплава нанякъде с Пендер. Не знам какво да правя. Горката Талия съвсем се омърлуши.

— И аз не знам какво да направиш — рече й Лиан. — По-добре ги остави да се разберат сами.

 

На следващия ден Каран и Лиан вървяха, хванати за ръце, от цитаделата към евтина закусвалня, но зърнаха Игър да стърчи над тълпата.

— Къде ли е бил? — подхвърли Лиан.

— Защо да ме е грижа? — Каран го дръпна. — Да вървим, гладна съм.

— Почакай малко, може би има някакви вести. — Той заби пети в калдъръма, а гъмжилото пред тях се разреди. — Ей, Шанд е с него. А коя е жената до тях?

— Мейгрейт! — ококори се Каран.

Пак изпадна в затруднение. Мейгрейт я въвлече в цялата тази противна бъркотия, но двете споделиха много опасности и между тях възникна мисловна връзка. Каран бе успяла да надникне в изтерзаната й душа. А после Мейгрейт поведе армия да освободи Банадор и обяви на всеослушание, че го прави заради приятелката си Каран. Затова беше готова да й прости всичко.

— Мейгрейт! — развика се тя. — Шанд! Тримата се обърнаха.

— Каран! — провикнаха се едновременно Мейгрейт и Шанд. — Как се озова тук?!

Каран им обясни набързо.

— А ти къде беше? — взря се в приятелката си.

— След войната в Банадор Фейеламор ме принуди да отида с нея в Елудорската гора. Там бях от есента, ако не броя двете прехвърляния в Хависард през портал.

— Хависард! — опули се Лиан. — Трябва да ми разкажеш всичко, за да го добавя в сказанието.

— Това е летописецът Лиан — представи го Каран. Мейгрейт го огледа придирчиво.

— Виждала съм те в Нарн преди около година. Радвам се, че си намерил Каран. — Тя му протегна ръка. — Каран, няма да повярваш какво ми се случи — аз намерих свой път. Шанд ми е дядо!

Сияеше като щастливо дете.

— Лиан ми разказа. Но ти ще ми обясниш ли…

— Виждам, че ви предстоят дълги разговори. — Игър ги накара да се отместят от средата на улицата, за да мине натоварена каруца. — Защо не отидете да закусите за моя сметка?

Подхвърли златна монета на Каран, която щеше да я запрати в лицето му, но Лиан я улови пръв.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Шанд.

— Радостта от срещата е ваша. А аз прекалено дълго пренебрегвах задълженията си. Утре в девет ще се съберем на съвет. Не закъснявайте!

Докосна шапката си и закрачи нагоре, следван от войници.

— Аз го нараних… — промълви Мейгрейт, загледана подире му.

 

Събраха се в крепостта на Игър, в малка стая на първия етаж. За разлика от покоите на Мендарк тук цареше строга простота. Широките дъски на пода не бяха покрити с нищо, имаше дълга маса с тежки дървени столове без тапицерия. Подредените в камината дърва не бяха запалени. Въздухът натежаваше от студена влага.

Дойдоха Игър, Мендарк и Талия, Надирил в стол на колелца и Шанд. Аакимите още не се бяха върнали. Каран и Лиан влязоха последни, смееха се на някаква шега. Игър им се намръщи.

— Свиках тази среща — започна той, — за да обмислим случилото се след Каркарон и да обсъдим има ли нови начини да нападнем враговете си. Предлагам всеки да разкаже — накратко, моля! — какво е преживял, после ще видим ще ни осени ли някаква идея.

— Да отнемем златото от Фейеламор и да направим нова флейта! — отсече Мендарк.

— Днес приумицата ти ми харесва още по-малко от предишния път — отвърна Игър.

— Аз обаче подкрепям Мендарк — намеси се Шанд, макар и да гледаше печално.

Всички се размърдаха, когато Мейгрейт стана да говори последна. Игър се вторачи в нея с безплоден копнеж, но тя не го погледна нито веднъж. Лиан осъзна какво желание измъчва Игър, разбра и че Мейгрейт го е отблъснала веднъж завинаги.

— Всички напрягаме умовете си над парадокса на Огледалото — обобщи пълководецът. — „Може да го използва единствен онзи, който знае начина, той пък е скрит в самото Огледало.“ Какво ли може да означава това?

Отговориха му с мълчание.

— Питах се дали знаците, гравирани по рамката, са свързани с това — обади се накрая Мендарк. — Знаем, че ги е нанесла Ялкара, преди да се прехвърли на Аакан.

Шанд трепна видимо.

— Какво ти е? — учуди се Магистърът.

— Тя спомена нещо…

— Казвай! — възкликна Мендарк.

— Въздушният поток в портала бучеше и не я чувах добре.

— Добре де, разрови паметта си! — троснато го посъветва Магистърът. — Току-виж, намериш ключа към тайната.

— Аз умувах дълго над този парадокс — намеси се Лиан. — Всъщност отговорът е очевиден.

Той огледа седящите в стаята с изражение на блажена невинност. Всички го наблюдаваха втренчено. Мендарк не издържа пръв.

— И що за отговор е този?! — отприщи се яростта му.

Лиан му се усмихна, помълча още малко, за да засили напрежението, и отвърна:

— „Огледалото знае!“ Настроено е да разпознае Аелиор и да я наУчи как да го използва.

— Аелиор е мъртва, малоумнико! — изръмжа Магистърът.

— Е, да, но според мен Огледалото ще се разкрие и за Мейгрейт…

— Убедена съм, че това вече се случи — натърти Каран, — и то още Когато тя надникна в него за пръв път. Във Физ Горго.

— Шанд, ти нищо ли няма да добавиш? — попита Игър.

Шанд, който още се бореше с тежките си спомени, позабави отговора си.

— Неосведомените се наприказваха, нека сега чуем Мейгрейт, ако тя е готова да ни просвети.

— Да, Мейгрейт, време е да си послужиш със своето наследство! — заяви Мендарк, сякаш заповядваше на робиня. — Намери в Огледалото онова, от което се нуждаем! Времето ни свършва.

Тя го изгледа за миг и каза тихо на Шанд:

— Той ми напомня за Фейеламор. Няма да се върна към този живот.

Шанд стисна ръката й.

— Очаквах да направя това още преди двеста и петдесет години. Но Аелиор…

Поклати глава и извади Огледалото от калъфа. Без да го погледне, сложи стегнато навития метален лист на дланта на Мейгрейт. По повърхността му заиграха отражения.

— При първото докосване — подхвана тя — то ме привлече толкова неустоимо, като че пред мен щеше да се покаже цял изгубен свят. И може би щеше да е точно така, ако не бе влязъл Игър. Още тогава почувствах зова на Огледалото. В Хависард го долових отново.

Тя нетърпеливо изпъна пръстите си и Огледалото се разгъна.

— Лиан — небрежно нареди Мендарк, — копирай тези знаци. Ето ти още едно занимание.

Изчакаха безмълвно Лиан да повтори знаците на лист, да ги провери два пъти и да върне Огледалото.

— Не познавам тази писменост, само че…

— Е?

— Учудващо прилича на… Ами да! Знаците са огледални образи на онези в книгата на Ялкара.

— Какво ли означава това? — промърмори Шанд.

 

Мейгрейт се взираше разсеяно в Огледалото, но мислеше за Ялкара — майката на нейната майка. Колко ли често го е държала и го е употребявала за цели, неизвестни никому на Сантенар, дори на Шанд? Питала ли се е каква ще бъде още неродената й дъщеря? Мечтала ли е да зърне в Огледалото поне миг от бъдещето на Аелиор? Но то не и бе показало нищо…

Искаше да научи всичко. Фейеламор не й бе разказвала за Ялкара, своята страшна противничка. И Шанд рядко говореше за нея.

Опознаването на миналото би могло да запълни целия й живот, то беше вплетено във велика загадка, в която никой не успяваше да проникне.

— И какво да правя с Огледалото? — попита тя.

— Не знам — поклати глава Шанд. — Ти трябва да намериш начин, недостъпен и за мен, и за Аелиор. Колелото се завъртя, всичко е различно.

Мейгрейт повъртя Огледалото в ръцете си, чувстваше се неуютно сред тези чужди за нея хора, които толкова жадно очакваха нещо от нея. Нима щеше само да смени една безжалостна господарка с мнозина други? Само Шанд, потънал в размисъл, и Каран, опряла буза в рамото на Лиан, не я изяждаха с погледи. Нямаше да позволи толкова лесно да я покорят отново. Щеше да порови в Огледалото, ако успее, и тогава да реши какво ще прави.

— Не мога да се съсредоточа, когато толкова хора ме зяпат — обърна се тя към Шанд.

— Какво би искала да сторим?

— Всички се стремят да получат нещо от мен. Трябва да се махна. Може би някъде до морето. Ще дойдеш ли с мен, дядо?

След цял живот, прекаран в болезнени въпроси коя е, изпита от тази дума прилив на удоволствие. Вече имаше и минало, и бъдеще. Имаше кой да я обича каквато е, без да придиря.

— Ще помоля Талия да ни намери жилище — реши той. — Тя знае всичко за този град.

Скоро Талия се върна с адрес, надраскан на листче. Шанд го взе и двамата с Мейгрейт веднага напуснаха това сборище на алчно изопнати лица. Запътиха се към източните покрайнини. Свърнаха встрани преди фара и поеха по криволичеща камениста пътека. Отдалечиха се достатъчно от Туркад, за да не усещат вонята му. Пътеката излезе от проскубаните шубраци и пред тях се ширна заливът, чиято синееща вода се надигаше разпенена, за да се разбие във вълнолома. Навсякъде гъмжеше от бели, жълти и кафеникави платна.

Шанд и Мейгрейт минаха през тясна гора по дъното на падината. Провряха се между скупчени скали и стигнаха до миниатюрно заливче. Оттук друга пътека се изкачваше до върха на канарите. Неголяма къща се бе сгушила между дървета по-навътре от бреговата линия. Прозорците й бяха обърнати към морето. Свалиха раниците от гърбовете си и седнаха на верандата.

— Винаги съм искала да живея край морето — въздъхна Мейгрейт. — Като мъничка играех с очукана раковина, тогава беше по-голяма от юмрука ми. — Тя се вгледа в дланта си. — Често сънувах, че живея на брега с майка си и баща си, с техните родители, с една-две сестри и дори брат. Излизахме заедно на дълги разходки…

— Била си много самотна — кимна Шанд и изопна крака по овехтелите дъски.

— И още как! Копнеех за всичко, което имаха другите деца — бащи и майки, братя и сестри, братовчеди. Аз бях различна от останалите. Това беше първото, което научих за себе си. И другите деца също го долавяха. Още когато бях на четири-пет години, ми бе забранено да играя. Учех по цял ден и до късна вечер. Отначало живеехме при фейлемите, но накрая те ни прогониха заради ужасното деяние на Фейеламор.

— Фейеламор ли те обучаваше?

— В началото — не. През първите ми години ме отглеждаше Хана. Не знам дали това беше истинското й име. Тя не принадлежеше към фейлемите. Висока жена с кестенява коса в дълга плитка, падаща по гърба й. Когато ме вземаше на ръце, кожата й винаги беше мека и топла. Държеше се добре с мен. Заместваше ми майката, колкото можеше. За баща ми никой не споменаваше. Нямам представа какъв е бил.

— И аз…

Шанд се надигна развълнуван и се вторачи към носа, където вълните бучаха.

— Жалко, че не знам нищо. Хана ме разбираше, защото Фейеламор бе отвлякла и нея. Била учителка сред своите хора.

Когато Фейеламор заминаваше някъде, Хана ме водеше при един рид, издигащ се стръмно между две езера. Помня порутената кула там. Зиме всичко замръзваше, но през лятото водата беше толкова топла, че захвърляхме дрехите и плувахме към някое островче. Чувствах се прекрасно във водата, а Хана бдеше неотлъчно над мен.

Ако не беше тя, сигурно щях да се превърна в машина — точно каквото искаше от мен Фейеламор. Но Хана преливаше от доброта и обич. Тя ми подари онази раковина и слушаше със съчувствие, когато споделях сънищата си за морето. И тя не го бе виждала, но знаеше всичко за него. Разказваше ми за страшни корабокрушения, за океани, в които водата е топла като кръв, а нощем блещука, за кули на брега, които пращат странни послания. Говореше ми и за удивителните създания, които се спотайват в дълбините, за жестоки мъже и жени, върлуващи с могъщите си кораби.

Но когато навърших осем години, тя изчезна от живота ми. Веднъж Фейеламор пак ми се подигра, че не разбирам поученията й. През нощта Хана дойде да ме утеши и да ме разсмива с шегички. Фейеламор ни завари. Не знам какво направи, но Хана пребледня и стисна главата си с длани, сякаш щеше да се пръсне. На другия ден беше болна и омърлушена. Фейеламор ме отведе, за да ми преподава. Преди зазоряване се прокраднах до къщичката на Хана, но я нямаше. Повече не я видях.

Фейеламор се разбесня така, че загуби дар слово за малко. Май Хана знаеше прекалено много за нас. Втурна се да я преследва и аз се уплаших за участта на своята възпитателка. Но Фейеламор не я откри. Мисля си, че фейлемите са и помогнали да избяга. Иначе как би се изплъзнала на Фейеламор? Скоро след това те ни прогониха. Бродехме из южните земи и никъде не се застоявахме. Нямахме дом, а как ми се искаше…

През годините често си спомнях за Хана, ала навярно тя отдавна е покойница. В нощта след бягството й бях толкова окаяна. Извадих раковината и плъзгах пръсти по спиралите отвън и вътре. Напипах нещо — късче хартия, сгънато на топче. Бележка от Хана. Пазя я до днес.

Мейгрейт хвана едрото златно мънисто, окачено на верижка, която носеше на шията си, и в пръстите й то се раздели на две. В дланта й падна топче хартия. Разгъна го внимателно и го подаде на Шанд.

— Уелмите го взеха, когато бях във Физ Горго, но Игър ми го върна.

На листчето бе написана думата „Смелост“ със старателния почерк на учителка. Думата беше на едно от южните наречия, които Шанд владееше, макар да не бе проговарял на тях от десетилетия. Усети как в очите му напират сълзи от този дар на непознатата.

— Това ме спасяваше неведнъж — продължи Мейгрейт. — Често се отчайвах, особено когато съзрявах в жена. Фейеламор издевателстваше над мен неуморно. Изобщо не я разбирах. Сега си мисля, че твърде много съм приличала на нейната заклета противничка.

— Да, ти си образ и подобие на Ялкара — потвърди старецът. — Но и умалено копие, тъй да се каже — тя беше едра жена.

— Питам се колко ли мъчително е било за Фейеламор да вижда тази прилика? У мен няма почти нищо от фейлемите.

— Наследила си достатъчно и от тях, макар да не личи външно.

— Наистина ли не знаеш нищо за моя баща? — умоляващо промълви Мейгрейт.

— Нищо. Съжалявам.

— Фейеламор осъзнаваше неохотно, че замислите й не се осъществяват. Тя бе създала своята трикръвна, но не сполучи да ме напъха в калъпа, който изля с такива усилия. Все ми натякваше моите недостатъци. Понякога не виждах друг изход, освен да посегна на живота си. Когато стигнах до зрелостта си, малко ми олекна. Постигнах напредък в уменията, на които Фейеламор ме учеше упорито. Започнах да и помагам, дори бях доволна от това, особено когато се справях с нещо, което не й беше по силите.

— Какви недостатъци намираше тя у тебе? — почеса се по брадичката Шанд.

— Искаше от мен пълно послушание, не биваше да проявявам никаква самостоятелност или да се стремя към власт за самата мен. Тя не би си позволила да създаде втора своя съперница.

— Каква ирония… Все пак е отгледала подобие на Ялкара — завъртя глава Шанд.

— Не ми се вярва! — засмя се Мейгрейт. — Страхуваше се обаче от онова, в което можех да се превърна. Затова сломи духа ми. Чак когато се провалих във Физ Горго, тя проумя какво е сторила. Не бях способна да налагам волята си на околните. Но оттогава се научих… е, донякъде.

— Но още преди това си заставила Каран да тръгне е тебе към Физ Горго.

— Горката Каран! Не беше по мое желание. Само мислех как да изпълня заповедта на Фейеламор. Бях готова на всичко, за да не застана пред нея с вестта, че не съм успяла.

Мейгрейт прибра топчето хартия в своя накит. Натискът на чуждите стремежи, който я бе угнетил в този ден, сякаш я затвори отново в яката черупка на отчуждението, но шумът на прибоя й върна безброй спомени наведнъж, все едно се скъса бент.

— Толкова обичах онази раковина — сведе глава тя.

— Какво се случи?

— Една нощ Фейеламор ме намери заспала, както стисках раковината в шепите си. Децата се вкопчват във всяка дреболия, която им е скъпа. Захвърли я на пода и я стъпка с крак.

Мейгрейт отдавна бе претръпнала, но Шанд кипваше бавно, докато я слушаше.

— Разбирам в каква страшна самота са изпаднали фейлемите, когато са били откъснати от своя свят. Но дори Рулке не би си позволил постъпките на Фейеламор. Тя е покварена до дъното на душата си! Що за въплъщение на злото!

— Така ли мислиш? Никога не съм я виждала по този начин, фейлемите просто са друга човешка раса, различна от коренната, това важи и за аакимите, и за кароните. Всички поставяме своите на първо място, както кучето не се интересува от благополучието на котката. Тя е обсебена от мисълта за добруването на фейлемите…

— Я да разтребя тук — сепна се Шанд, — после ще приготвя вечеря.

— Искам да ти помогна.

Подхванаха с радост простичката работа да съберат дърва и да ги нацепят зад къщата. Оправиха леглата, изметоха и обраха паяжините, изтръскаха чергите и когато направиха къщурката приветлива, колкото можаха, окачиха тук-там ароматни билки вместо цветя.

Заеха се и с храната. Опитът на Мейгрейт в готвенето се ограничаваше с онова, което може да бъде направено набързо на огъня в бивака. Шанд обаче обичаше вкусните гозби и извличаше не по-малка наслада от заниманията с тях. Докато месеше тесто, киснеше месо в марината и разбиваше масло със захар, той обясняваше подробно и Мейгрейт можа да сподели удоволствието. Приличаше на току-що прогледнал слепец. След като намери своето място, целият свят и се струваше напълно променен.

Останаха в къщата няколко дни, през които тя дори не надзърна в Огледалото. Катереха се върху плоските върхове на скали под брулещия вятър или вървяха по чакълестия бряг да събират миди. Понякога сядаха на верандата, завити с одеяла, друг път оставаха при запаленото огнище и Мейгрейт слушаше историите на Шанд.

Отначало Игър и Мендарк пращаха по няколко запитвания на Ден, но Шанд късаше посланията им и отпращаше вестоносците. Скоро потокът от досадни посетители секна. А Мейгрейт се събуди една сутрин и откри, че е готова да вземе Огледалото в ръце.

Жадуваше да види отново лицето на своята баба и да вникне в новия живот, който като че и обеща мимолетното надничане в Огледалото. А дали нямаше да й покаже и лика на Аелиор? Това беше най-съкровеното й желание.

Огледалото обаче остана гладък отразяващ лист от метал, в него виждаше само своето лице. Тя се напрегна да стигне до същността му, както постъпваше с кристалите, превърнати от нея в светлици. Огледалото устоя на опитите й. Мейгрейт плъзгаше пръст по сребърните знаци върху рамката и се чудеше дали не са някакъв ключ. Тя обаче не знаеше да го използва. Тя прокле Огледалото и накрая вложи цялото си майсторство в Тайното изкуство, за да проникне в тайните му насила. Огледалото сякаш й се присмя беззвучно.