Йън Ървайн
Пътят между световете (11)

10. Бледи сенки

Талия и Шанд потеглиха от Готрайм в ясно зимно утро. Слънцето огряваше по малко застиналия въздух — колкото предишният ден беше проклет, толкова този стана приятен. Но трябваше да газят в дълбок рохкав сняг, а пътеката към канарите си беше заледена.

— Нека внимаваме, може би пазят горе — каза Шанд. Наистина намериха следи от гашади — утъпкан сняг и пепел от огън, но не завариха никого. Притъмняваше, когато двамата зърнаха пред себе си каменния павилион до езерото.

Обиколиха, докъдето се престрашаваха, за щастие нямаше врагове. Върнаха се в павилиона след изгрева на луната, чиято тъмна половина вече се обръщаше встрани от Сантенар. Най-сетне бе свършила ендре — средзимната седмица. Не посмяха да запалят огън и вечеряха със студено, месо, хляб и плодове. Побързаха да се пъхнат в спалните си чували.

Още преди изгрев Шанд събуди Талия с докосване по рамото. Подаде й къшей хляб и чаша леденостудена вода.

По пладне стигнаха до стръмнината под амфитеатъра. Новият сняг скриваше всички предишни следи. Час по-късно Талия надникна предпазливо към Каркарон и видя, че част от кулата е рухнала, а и очертанията й бяха някак променени, сякаш нагънати и усукани от сгорещяване и топене.

— Ако не сме нащрек, кулата може да ни затрупа — отбеляза тя.

— Но изглежда празна — добави Шанд. По стените не бдяха стражи.

— Ама че потискащо място — оплака се Талия, докато изкачваха стъпалата. — Имало е от какво да полудее Басунез.

— Поначало си е бил луд, за да построи Каркарон.

Сега откриваха нов смисъл в бронзовите статуи до портата.

— Транксове… — промълви тя. — Как Басунез е опознал толкова подробно външността им?

— Оказва се, че е бил напреднал в начинанията си повече, отколкото сме искали да вярваме — задъхано изрече Шанд.

Макар че портата беше залостена, полегата купчина отломки водеше към дупка в стената. Надникнаха в първия етаж на кулата. Нищо, освен още парчетии и навети преспи.

Нагоре чудатостите се множаха. Талия сякаш виждаше стъпалата различни при всеки нов поглед. Понякога водеха надолу вместо нагоре или пък в двете посоки едновременно. А веднъж зърна с ъгълчето на окото си призрачна следа от Стената, минаваща през постройката.

Все пак спираловидната стълба беше почти непокътната. Тук-там по стените имаше издълбани симетрични неразбираеми фигури. Резките изглеждаха пресни, значи може и да бяха направени от гашадите. Талия надникна през пролука в стената — само почти отвесни скали и лед до дъното на пропастта, отсрещният склон беше същият, макар и не толкова висок.

— Не ми допада това място — повтори тя. — Тук все едно и камъните стенат.

— Нищо чудно, като се знае на какво са били свидетели. Но мястото си е било необикновено и преди да бъде издигнат Каркарон, такова ще си остане и след рухването на останките му. Едно от средоточията на мощ в Сантенар, където се усещат теченията й в самата сърцевина на света. Бащата на Каран не можеше да се освободи от очарованието му.

— Какъв беше той?

— Галиад ли? От една страна — особняк. С остър ум, но отчужден от всички. Понеже беше само наполовина ааким, не го приемаха като свой нито при нас, нито в Шазмак. Навсякъде се чувстваше изгнаник.

Залата на върха беше опустошена. Поне една трета от източната стена липсваше, съборена навън, и разкъртените подпори на покрива провисваха. Виждаха се белези от огън, тук-там стопеният зид бе протекъл и застинал в каменни локви. В пода имаше огромна вдлъбнатина, като че нещо тежко бе потънало в глина, загладена до стъклен блясък. По извивките и формите се познаваше, че отпечатъкът е от машината. В залата не бе останало нищо, освен огризки и счупена чиния. Рулке и гашадите бяха напуснали Каркарон.

Дори въздухът над кулата преливаше мудно, а когато облаци закриеха слънцето, в него искряха огнени точици. Гласовете на Шанд и Талия звучаха неузнаваемо променени, понякога отекваха като под великанска камбана, друг път глъхнеха и се налагаше да викат.

Шанд се отпусна на парче от греда и потропа с крак. Обхвана го отчаяно примирение.

— Какво ти е? Май изведнъж ти се отщя да живееш.

— Твърде стар съм. И вече няма за какво да живея.

— Няма ли да търсим Каран?

— Той я е отвел. Нищичко не мога да сторя. — Старецът въздъхна. — Я да поумуваме какво се случи. Машината е действала толкова добре, че да отвори проход към пустотата, щом транксът се е промъкнал оттам.

— Все пак откъде знаеш названието му? Дори Мендарк не го знаеше.

— Друг път ще говорим за това.

— Как мислиш, дали Рулке се е върнал в пустотата?

— Никой не отива доброволно там. От пустотата само бягат или при крайна нужда се прехвърлят през нея от един свят в друг. Никоя от дебнещите там твари не би губила време да го отмъкне със себе си, вместо да се опита да дойде тук. Или е на Аакан, или още е на Сантенар.

— Но къде?

— Вероятно в Шазмак при своите гашади.

— И е взел Каран. Какво ли се е объркало? Сигурно транксът го е стъписал. Я виж там. — Тя посочи замръзнала локвичка от виолетова кръв. — Ранил е или него, или лорска, който нападна Надирил. А хлътналият под… не проумявам какво е причинило това.

— Аз пък знам — поклати глава Шанд. — Машината се е килнала и е променила пода според формата си. Нещата наистина са потръгнали съвсем зле.

Шанд доби още по-състарен и изнурен вид. Порови под палтото си, отпи дълга глътка от манерката и я предложи на Талия, но тя, отказа.

— Искам да се стопля. Ще наклада огън.

Той не отвърна нищо и Талия тръгна надолу по стълбата. Върна се омърлушена.

— Няма никакви дърва!

Шанд посочи безмълвно останките от покрива. Събраха парчетии и трески и запалиха огъня в края на залата, по-далеч от кръвта и вдлъбнатината.

— Погледни! — възкликна Талия, когато отиде да вземе още дърва. — Този нож не е ли на Каран?

Измъкна го изпод отломките. Двамата припряно разместиха гредите, да не би тялото на Каран да е отдолу.

Талия сложи котлето на огъня, за да свари яхния. Шанд си седеше и отпиваше от манерката.

— Толкова ми дотегна светът… — промълви накрая. — Трябва вече да си отида. Скоро.

Тя не се сещаше с какви думи да го утеши. Зае се да претършува Каркарон, но и този път нищо не откри. Какво й оставаше? До Шазмак имаше само няколко дни път при благоприятно време, но градът можеше да бъде защитаван и срещу всички войски на Игър. Талия се загледа към заснежените планини.

Шанд като че не бе помръднал. Огънят гаснеше в жарава, но котлето къкреше. Тя сипа щедро от гъстото вариво в металната паница и я тикна под носа на стареца. Той изгълта всичко, все едно не бе хапвал от седмица.

— Така е по-добре!

Талия се нахрани по-сдържано, макар и с не по-малко удоволствие. Изгребаха котлето до дъното. После тя натроши ледени висулки от един корниз, за да свари чай.

— Сега към Шазмак ли?…

— Не! Колкото и да съм привързан към Каран, Рулке и Шазмак са недосегаеми за нас. Ще ни следят от много левги, преди да стигнем. Да тръгваме. Не ми се ще да прекарам нощта в Каркарон.

— Вече се стъмва!

— Брей, вярно — слиса се Шанд. — Май съм дрямал.

Заваля и сняг. Вятърът пищеше през покрива и пролуките в стените. Занесоха дърва в стая по-долу, чиито стени и таван поне бяха здрави, и ги наредиха в истинско огнище. Ала колкото и да бумтяха пламъците, не топлеха много.

Махнаха се от Каркарон с изгрева и по обяд се върнаха при Черното езеро. Беше им по-приятно до огъня, но и двамата тънеха в униние.

— Все си мисля, че не оправдах доверието на Каран — сподели Талия, която отдавна мъчеха угризения.

Шанд кимна. Същите мисли не даваха мира и на него.

— Оставих се да бъда въвлечен стъпка по стъпка и всеки път си мислех, че всичко приключва. А сега съм насред разгара на събитията. Ех, какъв смисъл има в закъснялото тюхкане…

— Значи ти олекна поне малко на душата?

— Не особено, но поне съм жив и мога да се върна там, където ще съм полезен.

— А за мен в момента Туркад е най-омразното място.

— Слушай, нарочно отбягвах да те питам досега… — запъна се старецът.

— Ценя твоята деликатност, но карай направо.

— Преди време ти и Мендарк сте били… близки.

— Да, бяхме любовници, когато аз тепърва се учех да му служа, а той от векове беше сред най-могъщите хора на Сантенар. Скоро ни омръзна. Мендарк прекалено угажда на своя навик да налага волята си. Не вярвам това да е недостатък у един Магистър, но не е тъй в близостта между мъж и жена. Макар че се погрижи да получа възможно най-доброто обучение, той като че не искаше да стигна до истинско майсторство. Моите успехи му бяха неприятни, за разлика от напредъка на другите му помощници. А след Хависард…

— Не е сполучил много в обновяването на тялото си — вметна Шанд.

— Промени се напълно. Сега е подъл и пресметлив. Стремежът да се разправи с Рулке го е обсебил по-зле, отколкото бе обладан Тенсор. Виждам, че много лекомислено си служи със силата си.

Шанд се мръщеше на спомени, които би искал да забрави отдавна.

— Винаги си е бил такъв, когато се натъкне на трудности. Несгодите просто разкриха истинския му нрав. Същото важи и за тебе, и за мен. Така е с властта и могъществото.

— Значи може и да съм негодна да властвам.

— Не си само ти. Но напоследък се питам дали и отказът от власт, както постъпих аз, не е същото зло. Да не забравяме, че Мендарк направи и големи добрини на този свят. Дори да ти е смешно, че го казвам аз, като знаеш как се заяждаме, но той е добър човек по душа. Ако ще да е хитрец и интригант, поне не е зъл. А ето че е принуден да гледа как всичко, съградено от него, се руши. Тялото му отпада, а няма кой да го замести.

— Няма да съм аз — вдигна рамене Талия. — Но щом ще поема по свой път, къде да отида? Искам да се прибера у дома в Крандор, но се чудя дали това няма да е бягство. Случи се и още нещо…

— Аа, говориш за Джеви.

— Да. Прекрасен човек, който обожава Лилис. По-привързана съм към него, отколкото към всеки друг мъж преди, и все пак…

— Талия, защо се колебаеш? За пръв път те виждам толкова нерешителна.

— Той е храбър и мил, но се държи с мен като безупречен приятел, нищо повече.

— Не ти стига, а?

— Аз го искам, но се боя, че той може и да не ме желае.

— Убеден съм, че грешиш.

— Но защо тогава не ми каже?! — отприщи се раздразнението й.

— Наистина ли държиш да чуеш отговора от мен?

— Не знам много за мъжете освен онова, което научих с Мендарк.

— А то не ти върши никаква работа точно сега! — прихна Шанд. — Е, ще ти кажа къде е проблемът.

— Да, моля те — смънка Талия.

— Ти си богата и красива, владееш голяма сила и познаваш влиятелни хора. Той е далеч от всичко това. Спомни си колко години е търпял униженията на робството. Как ще си позволи да мечтае за тебе?

— Тези неща нямат значение за мен.

— Лесно ти е да го кажеш, когато имаш всичко. Но за него са важни.

— И как да постъпя? Талия скочи и закрачи напред-назад край огъня.

— Решавай сама. Само не прибързвай.

— Добре. Искам да поостана тук. Трябва да си поблъскам главата над какво ли не.

Шанд я изгледа учуден.

— Да остана ли и аз?

— Недей. Не ти се иска, а не бива да те задържам тук, за да ми правиш компания. Ще огледам околността и пътя към Шазмак. Нали е най-вероятно Рулке да излезе оттам пак по същия път, а все някой трябва да бди. Впрочем нищо не пречи и транксът да е някъде наблизо. Не ме разубеждавай. Имам нужда да се усамотя за малко.

— Разбирам те напълно. Но се пази.