Йън Ървайн
Пътят между световете (38)

37. Ключът

Лиан се събуди скоро след като Каран се измъкна от прегръдката му. Не се учуди, че я няма в стаята — напоследък тя често ставаше преди зазоряване. Но нейната поява го бе разсънила, а и го споходи убийствено подозрение, че е сбъркал в превода си на текста от „Предания на аакимите“. Преди седмици бе поискал Тенсор да провери превода, но тогава аакимите бяха отвъд морето, а Мендарк му дотягаше да свърши работата веднага. След завръщането на Тенсор имаше да мисли за какво ли не и съвсем забрави. Сега се проклинаше, че е такъв мърльо.

Облече се трескаво и забеляза, че панталонът му е протрит на коленете. И подметките на ботушите му се протъркваха. Сега дрехите му бяха по-вехти, дори в сравнение с годините в школата. По онова време поне получаваше издръжка.

А откакто дойде в Туркад през тази сякаш безкрайна зима, не бе получил и един меден грайнт от Магистъра, каквито и поръчения да изпълняваше. Дори покрив над главата имаше само защото Игър приюти него и Каран. От месеци оцеляваше с нощни набези в килерите и складовете, а и благодарение на добрината на своите търпеливи приятели.

Тръгна безшумно по коридора, опитваше поред вратите на килерите. Случи се малко чудо — ключалката на една бе повредена. Той нахълта и натъпка торбата си с пита сирене, в която имаше маково семе, кръгъл самун хляб, шепа мариновани лукчета и запечатана с восък бутилка вино. Така се зарадва на простичката храна, сякаш бе обрал гробницата на древна царица.

Тръгна надолу към цитаделата още по тъмно. Часовите на портата го познаваха и го пуснаха. Един от тях го съпроводи до библиотеката и събуди някого от архиварите, за да провери за забравени без надзор неща, до които летописецът не бива да има достъп. Собствените записки на Лиан бяха пръснати по масата в същата бъркотия, в която ги бе оставил предишната вечер.

И храненето в библиотеката на Магистъра беше нарушение, но Лиан го правеше, без да се замисли. Щом архиварят излезе, той пъхна резен сирене между две филии, добави лукчета и отвори дневника си. Но погледът му все се отплесваше към великолепието на библиотеката. Тя имаше формата на кръст и я запълваха изящни шкафове от кедър и палисандър, закриващи стените до половината. Навсякъде имаше облицовка от скъпи видове дървесина, дори по тавана.

Лиан открай време си бе мечтал да работи в такава библиотека. Накъдето и да се обърнеше, виждаше стари картини и гравюри, изобразяващи художници и книжници. Не би могъл да преброи томовете, за които би се оставил да му отрежат едната ръка. Копнееше да остане тук цял живот.

Прелисти дневника и намери превода. Извика в паметта си съответната страница от „Предания на аакимите“. Сравни ги и съмнението пак го загриза заради един израз.

„Ще се появи инструмент (кхаш-зик-макатзах) и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде спасен. Но самият инструмент ще бъде изгубен.“ Първо преведе странния израз като „три и едно“, тоест флейтата. Но би могъл да означава „тридесет и едно“, а с малко усилие на въображението дори „едно в трите“ или „една трета“. Не че успяваше да открие смисъл в тези варианти, а Мендарк направо ги отхвърли, без да го изслуша докрай.

„Три“ се отнася за флейтата — бе казал Магистърът, — защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едно“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан се питаше дали Мендарк не нагоди тълкуванието към собствените си стремежи. Не беше ли „три в едно“ или „едно, съставено от три“? Как да избере? Не знаеше толкова добре езика. Отиде да търси Тенсор, но никъде не го откри. На връщане мина край покоите на Магистъра и дочу звуците на флейта — все същата кратка мелодия, с която Мендарк се упражняваше до втръсване.

Седна до масата и сложи дневника настрана. Съсредоточи се върху другата загадка — каква е истината за събитията при затварянето на Рулке в Нощната пустош. И в тази история нищо не беше каквото изглеждаше. Накрая се отврати от тъпотата си, допи виното в бутилката, опря глава на ръцете си и заспа.

Ала не след дълго навън се вдигна врява. Надникна и видя Шанд, Игър и Талия да тичат по коридора като луди.

— Какво става? — кресна им Лиан.

Мендарк дотърча от другия край с развяваща се нощница от син сатен.

— Що за шум вдигате? — недоволно попита и той.

— Мейгрейт пак замина! — въздъхна Шанд, явно скован от страх.

— Продължавай! — навъси се Магистърът.

— Помолих Каран да се грижи за нея, защото Мейгрейт насилваше излишно дарбата си да отваря портали. За нещастие се е измъкнала посред нощ и отвори портал на покрива на крепостта. Каран успя да се прехвърли заедно с нея. — Шанд се озърна смутено към Лиан. — Съжалявам. Порталът беше твърде необичаен. Каран скочи в последния миг. Пощурял съм от тревога.

Лиан стисна дръжката на вратата, погледът му помътня. Пак се почваше…

— Известно ли ти е къде са те сега? — изрече Мендарк и когато Шанд не отговори, раздруса рамото му. — Знаеш ли?

Шанд кротко отблъсна ръката му.

— Струва ми се, че порталът беше насочен към Каркарон, но те искат да отидат в…

— Какво?! — изведнъж се обърка Магистърът. — Къде?!

— В Шазмак! — избухна Игър. — Мейгрейт се е запътила към Шазмак. Отива при Рулке.

Погледите на всички се изцъклиха. Мендарк хукна по коридора.

— Взела е флейтата!

— Чакай! — догони го гласът на Игър. — Как ще си пробие път през такава стража? Впрочем Талия вече отиде да провери.

Мендарк се върна.

— Нужно ми е още време… — сумтеше той. Талия се върна устремно след две-три минути.

— Флейтата си е непокътната в пекарната. Видях я с очите си. Нито стражниците, нито аакимите са виждали Мейгрейт.

— Така казват! — троснато изрече Магистърът. — През цялото време съм бил прав да не вярвам на Каран. И тя е отишла при Рулке.

— Ти си се побъркал — поклати глава Игър.

— Но и без това не ме интересува. Само флейтата е важна.

— Да бе… — проточи Игър. — Още от началото не ми се вярваше, че сме на пръв път с тази флейта. Да бях се осланял на предчувствията си, вместо да се оставя да ме подтикваш лукаво. Най-добре да разчитаме на оръжията и да обсадим Шазмак, преди онзи да е станал още по-могъщ.

— Много приказки, малко дела! — заяде се Мендарк. — Сега е моментът да използваме флейтата и да му отнемем машината. Шазмак не може да бъде превзет със сила.

— Само с предателство — напомни и Лиан.

— Добре де, вие си вървете по вашия път, аз тръгвам по моя! — отсече Мендарк. — Но не съм готов. Ще се спъна в последното препятствие.

Разделиха се и всеки тръгна припряно да върши нещо. Лиан се върна в библиотеката, но страхът му пречеше да мисли ясно. Крайно време беше да поговори с някого, а всички бяха заети, дори Шанд.

 

Часовете сякаш се влачеха. Нищо не занимаваше ума му освен опасенията за съдбата на Каран. Малко преди обяд влезе Шанд и плъзна по масата към него дълъг лист хартия.

— Заповядай. С много проби и грешки най-после събрах сричките в точните думи.

— Що за странен език! — възкликна Лиан, когато прочете редовете. — Кажи ми какво означават думите.

— Е, това е несравнимо по-трудно, особено защото словоредът се различава много от правилата, които спазваме в нашата реч.

— Но нали говориш и каронския език?

— Някога можех — подчерта Шанд. — Имах и най-добрата учителка. Напоследък съм го позабравил обаче. Досещам се за значението, но хайде да се заемем двамата.

След няколко часа напрегнат труд написаха непохватно преведени изречения.

 

„Затворен е отразяващ лист, но крие в себе си ключ, погледни вътре — каквото желаеш да видиш, е там, вземи в ръка рождения дар и не се оставяй на заблуди, — виждащо далеч творение, за да показва вярно непрежалим изгубен роден свят мой (повторено), мигът да спре колелото зависи от едното, което е три.“

 

— Отразяващият лист е Огледалото — разсъждаваше Лиан. — Значи първият ред потвърждава парадокса…

Шанд зяпаше нагоре и не го слушаше, но щом Лиан докосна рамото му, той се върна в настоящето.

— Спести си напразното умуване. Знам какъв е надписът.

„Огледалото е заключено, но в него има ключ.

Погледни в него и виж каквото искаш да откриеш.

Разчитай на наследството си, за да съзреш истината.

И тогава Огледалото не би могло да излъже.

Талалейм, о, Талалейм,

участта ти ще отреди онази, която е събрала три в себе си.“

 

Сега разбирам — увери го Шанд. — Този стих извика Ялкара, когато влизаше в портала, но тогава не разгадах всички думи. Искала е Аелиор да използва Огледалото, когато порасне, дори ако то я подвежда.

— Значи е трябвало да държи златните накити в ръка, когато прави опит да търси в Огледалото? — предположи Лиан.

— Но без златото Огледалото е излъгало…

— И е повело Мейгрейт към Шазмак. При Рулке!

— Да… — промълви Шанд покрусен.

Дълго седя с наведена глава, после затътри крака към вратата. В този миг вдъхновението споходи Лиан.

— Помниш ли книгата на Ялкара, която беше… открадната и изгорена?

Шанд рязко изви глава към него и зелените му очи се вгледаха проницателно в летописеца.

— Ах, ти, мошенико!

— Лилис направи копие, тъкмо то бе откраднато.

— И искаш да ти помогна в превода. 1 — Нали каза, че ще направиш всичко по силите си, ако те помоля за нещо? И искам това заради Мейгрейт. Чак толкова ли работа имаш?

— Да — кимна старецът, — но ще намеря време. Начинанието обаче е по-трудно. Не се съмнявам, че знаеш причината.

— Надписът на Огледалото се състои само от тридесет и три знака, убеден съм обаче, че в каронската азбука те са значително повече.

— Деветдесет и осем, ако държиш да научиш броя им. Все още помня най-често употребяваните. Май ще налучкам и още няколко. Да започваме ли?

Затвориха се в стаите на Шанд. Тук беше по-приятно, а и старецът не забравяше, че трябва да се хранят. Каквото и да твърдеше Шанд, не бе забравил почти нищо, по общия смисъл разчитаха и повечето неизвестни знаци. До вечерта привършиха с първата страница, която се оказа сбит увод, обхващащ съдържанието на книгата.

— Прочети го на глас — помоли Шанд и щом Лиан изрече и последната дума, той скочи от стола. — Ето че всичко се обърна наопаки.

— Да, всичко!

Лиан пак се вторачи в книгата.

 

Към полунощ реши да отдъхне от борбата с превода и излезе да се разходи. Пред входа на крепостта срещна Тенсор, който пък бе проверявал охраната на бившата пекарна. Аакимът го погледна с неочаквано дружелюбие. Лиан обаче си знаеше как се мени настроението му.

— Летописецо, дошъл си да ме питаш за Каран ли?

— Каран?… — повтори изумено Лиан, изобщо не го разбра.

— Малко преди да замине, тя дойде да научи от мен има ли в Шазмак още тайни входове. Обясних й как да мине по петия път. Не ти ли спомена?

Лиан само помнеше как Каран се пъхна за малко в леглото. Значи наистина се е отправила към Шазмак с Мейгрейт.

— Не. Всъщност идвам с молба да провериш моя прочит на откъс от „Предания на аакимите“.

— Учудих се на твоята самонадеяност да превеждаш от нашите писания, без първо да се посъветваш с нас. Но сега е все едно. Кажи ми откъса.

Лиан цитира изреченията.

— Изразът, който ме затрудни, е „кхаш-зик-макатзах“. Аз го разбрах като „трите и едното“, а Мендарк прие това като знамение, че флейтата трябва да бъде сътворена наново.

— Ех, да знаех, преди да започнем работата… Нищо вярно няма в твоя превод.

— Но какъв е смисълът на думите?! — омърлуши се Лиан.

— Не е „трите и едното“, а „трите в едното“.

— Трикръвната… — смънка Лиан смразен.

— Да, трикръвната — като ехо отвърна Тенсор.

Лиан отвори уста, но от гърлото му не се чу нито звук. Неговата некадърност бе обрекла и Мейгрейт, и Каран.

— Допуснал съм ужасна грешка. Трикръвната е от Аакан, Талалейм и Сантенар. А инструментът щял да бъде изгубен при възстановяване на равновесието. Или… това се отнася за Каран?

— Не знам, летописецо.

Лиан се върна тичешком в библиотеката. Огледалото бе подмамило Мейгрейт да отиде в Шазмак. Ако предсказанието беше правдиво, тя щеше да умре там, вероятно навличайки гибел и на Каран. До края на нощта ровеше в бележките и спомените си, но нищо повече не изясни. В часа преди изгрева задряма, подпрян на масата. Сънува „Преданието за Мендарк“ и изведнъж всички късчета се наместиха в пълна картина. В хладната свежест на утрото прозря лъжата, но чие дело бе тя — на Мендарк или на Игър?

Продължи да търси улики, докато слънчевите лъчи не проникнаха през прозорците. У него не оставаха много съмнения, но как да потвърди правотата си? „Ще предизвикам Мендарк, да видим какво ще се случи. Ако не, ще си опитам късмета с Игър. Стига да остана жив, когато Мендарк побеснее!“ Лиан намери един недорасъл вестоносец и го изпрати да повика в библиотеката Мендарк, Игър и Шанд с новината, че е стигнал до важно разкритие.

— Хайде казвай! — несдържано заповяда Игър още с влизането си.

— Това ще привлече вниманието ти — обеща Лиан. — Ще признаеш, че е много важно.

Очите на пълководеца заискриха, но той предпочете да не разпитва.

Дотича и Лилис да вземе нещо по заръка на Надирил.

— Остани за малко — спря я Лиан. — Може би ще чуеш нещо, което ще бъде интересно и за Надирил.

Мендарк се появи последен.

— И защо ти трябваше да ме разкарваш дотук? — осведоми се свадливо.

Имаше изнурен вид, като че бе будувал цяла нощ. Лиан се взря в него и откри издайническите белези на бързо остаряване.

— За да бъда точен, ще ви кажа, че направих две открития. Ето го и първото. Тенсор най-после ми вкара ума в главата.

— Тенсор, значи! — озъби се Магистърът. — Вече ме настройваш да не те слушам. Не протакай! Времето е ценно.

— Сбъркал съм в превода си от „Предания на аакимите“. Инструментът не е „трите и едното“, тоест флейтата, а „трите в едната“ — трикръвната. Тъкмо тя ще бъде изгубена.

— Напълно излишно е било да създаваме флейтата — намеси се Игър. — Аз съм бил прав.

— Да — натърти Лиан.

— Безсмислици! — възпротиви се Мендарк. — Както и да е, сега я имаме и ще я използваме.

— Но Мейгрейт отиде в Шазмак — опита се да го вразуми Лиан. Ако се опита да възстанови равновесието, свършено е с нея.

— Щяла да възстанови равновесието] — надсмя му се Магистърът. — Дрън-дрън! Ти просто потвърди едно отдавнашно мое подозрение — под маската на майстор-летописец сме приютили самозванец. Да, с дарба на разказвач, с омайващ глас, но кухичък отвътре. Защо да недоумявам, че не се справяш с моето предание.

На Лиан му дотегна от подигравки.

— Ти ли, шарлатанино, ще ме наричаш „самозванец“?! — От възбуда той скочи върху масата. — Искате ли да знаете всички защо няма да съставя никакво сказание за него? Защото то е лъжа, съчинена от Мендарк преди хилядолетие, и оттогава е преправяна неведнъж със смайващо лукавство. Измама, опетнила Преданията от деня, когато Рулке е бил затворен в Нощната пустош.

— Вие двамата, успокойте се — зае се да ги увещава Игър. — Лиан, който не е живял по времето на Прочистването, не може да разбере какво ни се стовари на главите. Рулке имаше страшна сила с онзи свой град-машина Алсифър. Ако не му бяхме попречили, щеше да пороби и нас като аакимите. Струваше си да платим всякаква цена, дори Забранените опити.

— И провалът им ли си струваше? — не отстъпи Лиан.

— Той беше прекалено могъщ! — изкрещя му Мендарк. — И обединените усилия на Съвета не го възпряха.

— Това е вярно донякъде — приложи въздействието на своя глас Лиан с надеждата да чуе скоро нови признания. — Но после започва голямата лъжа. Игър, държиш ли да чуеш неподправената истина?

Игър се наслаждаваше на неловкото положение, в което изпадна Мендарк. След поражението в Елудор нямаше на какво да се радва. — О, желая това с цялата си душа!

— Аз разнищих загадката. Отговорът беше в писмо на Ниван, написано скоро след Опитите. Игър, ти си бил предаден! Мендарк нарочно е отворил съзнанието ти за Рулке.

Мендарк се стресна, но се окопити веднага.

— Проклет да си! Престани да лъжеш! Няма такъв документ.

— Защо ли си толкова сигурен? — меко подхвърли Лиан. Магистърът не се хвашташе лесно на такива уловки.

— Защото съм чел всички книжа! — загърмя гласът му. — Това беше мое задължение, за да напиша официалния отчет за епохата. А след мен други членове на Съвета свериха труда ми с документите.

Разочарованието на Игър пролича.

— Сигурен съм, че са проверили всичко най-прилежно.

— Ала Мендарк е унищожил доказателствата преди това — неубедително възрази Лиан.

Хитрините му не успяваха и скоро щеше да си плати прескъпо.

— Летописецът се чуди какво да измисли! — присмя му се Мендарк. — Славата е като опиат за него, заради нея е готов да прибегне и до клевети.

— Лиан — загуби търпение и Игър, — искаме да видим твоите доказателства.

Какво оставаше, освен да продължи с нахалството и да се надява на късмет?

— Няма ли да се замислиш защо Мендарк е толкова уверен в липсата им? Защото оттогава до ден днешен е издирвал и унищожавал уличаващите го документи, написани от онзи състав на Съвета. А още тогава се е погрижил да изтреби членовете му един по един.

— Ти стигна до държавна измяна! — изхриптя Мендарк. — А наказанието за нея е смърт. — О, тези присъди ги раздаваш с голяма лекота. Само дето не си бил много бдителен. Ето доказателство. — Лиан извади копието от разписка, което бе намерил в архива. — Надирил потвърди, че документът е достоверен. — Показа листчето на Шанд. — Тук е споменат и документ, изпратен на Мендарк от Улван, сестрата на Ниван — „Моето сказание за Опитите и пленяването на Рулке“.

— Помня Ниван — промърмори Игър. — Тя беше сред малкото почтени членове на Съвета. — Погледът му, отправен към Мендарк, можеше да прогори стена. — Но никога не съм виждал такъв документ.

— Защото никога не е бил вписван в каталога — кротко го просвети Лиан. — Мендарк го е унищожил, както и останалите опасни за него книжа… наред с авторите им.

— Градиш палат върху основа, която не би издържала и пясъчно замъче — сопна му се Мендарк гневно, но с достойнство. — Дай ми разписката.

Лиан обаче я подаде на Игър.

— Да, истинска е — примижа той през дебелите си очила. — Но и това не доказва обвиненията ти. Покажи ни нещо по-сериозно или ще бъдеш обвинен в клевета.

— Ще ви покажа! — засили гласа си Лиан, готов да разгърне дарбата си на разказвач както никога досега. — Щом намерих разписката, реших да преровя архива. И намерих препис от документа, който те уличава, Мендарк.

Мендарк не се предаваше, макар да трепереше от ярост.

— Искам да го видя! Лиан си пое дъх бавно. — 0, не можеш, нали? Стража! — ревна Магистърът. Вътре се втурнаха и Осейон, и неколцина войници на Игър.

— Арестувайте го! — посочи Мендарк към Лиан.

Осейон пристъпи напред нерешително, но Игър вдигна ръка да го възпре.

— Не пипай Лиан. Първо ще го изслушаме. Летописецо, имаш една минута.

— И от нея нямам нужда — нагло заяви Лиан. — Виж това, Игър! Мендарк те е превърнал в примамка, заложена в клопката.

Размаха с жест на фокусник някакво навивано многократно, пожълтяло парче пергамент, което измъкна изпод ризата си.

— Нека всички да чуят от твоята уста разказа на Ниван — обвинително произнесе Лиан. — Или аз да ви кажа какво е написала? Чуй какво ти е причинил Мендарк…

Игър хвана края на пергамента и го разви. Дългият лист се проточи чак до корема му. Плъзгаше го пред очите си. Изведнъж се взря в Магистъра с изстинал поглед.

— Млъкни! — изтръгна се писък от устата на Мендарк. — Аз ще ти затворя устата!

Изпружи ръка и куртката на Лиан пламна. Игър вдигна ръка в същия миг и Мендарк отскочи встрани. Шанд повали летописеца на пода и го затъркаля, за да угаси пламъците. Лилис, която гледаше тихо от ъгъла, побърза да потърси безопасност под масата.

Мендарк се отдръпваше заднешком към вратата и размахваше ръка. Огънят избухна по книжата на масата, прескочи към книжния шкаф наблизо, обхвана и поставка за свитъци.

— Не! — изкрещя Лиан.

Избута с лакът Шанд и се хвърли натам, но нямаше какво да стори. Пламъците бушуваха по масата и се издигаха над главата му. Грабна торбата със скъпоценните си дневници, опряна в единия крак на масата.

Мендарк прати огън навсякъде из библиотеката. Гореше и килимът между него и останалите.

— Пречистване чрез огън — рече им невъзмутимо. — Миналото го няма. Освободих се от Преданията. Моят живот е заличен.

Постоя, докато пожарът обхвана и облицовката под красивия таван, после излезе и внимателно затвори вратата зад себе си.

Лиан се разрида за непрежалимите архиви, които щяха да бъдат изгубени завинаги. Не усещаше нажежения въздух, дима и въгленчетата, падащи в косата му, Наболата му брада беше опърлена.

Зад него се стовари шкаф и огънят близна крачола на панталона му. Нищо не се виждаше в пушеците. Втурна се на една страна, после на друга, но нямаше как да изскочи от обръча. Другите бяха избягали.

Значи щеше да изгори с библиотеката. Като разказвач оцени иронията в този обрат.

— Лиан! — повика го Шанд, после звънна и гласът на Лилис. Не ги виждаше.

— Тук съм! — отвърна дрезгаво.

Гърлото го болеше. Шанд пропълзя към него и заповяда:

— Глупако, легни на пода!

Лиан се подчини — така се дишаше по-леко.

— Как ще излезем?

— Лилис стои на прага. Ей, Лилис! — надвика старецът бумтенето на пожара.

— Тук съм — откликна момичето.

— Дръж се за ръката ми, Лиан. Пропълзяха към Лилис, вратата и безопасността;

— Виж ти какво стана… — мърмореше Шанд, подпрял на рамото си Лиан, който не можеше да си поеме дъх. — Най-сетне злодеят бе разобличен. И ще узнаем за още злини преди края на този ден. Да се махаме!

— Аз съм виновен за тази загуба! — изхленчи Лиан, но горещината бе пресушила сълзите му. — Притиснах го, за да видя дали ще издържи. Защо не си седях при книгите, пък който иска да се въвлича в интриги?

— Защо ли? — промълви и Шанд. — Но поне научихме една истина.

По коридорите се блъскаха прислужници и чиновници, понесли това, което смятаха за най-важно, или грабнали някоя скъпоценност — защо да изчезне в тази разруха? Докато Шанд и Лиан се смъкнаха по претъпканата стълба, таваните димяха навсякъде.

В голямата зала Игър стоеше изпъчен, не допускаше паника и разпращаше стражници на горните етажи да изведат спящите, както и в тъмниците да изкарат навън затворниците. Не се и опитваше да отнеме от алчните заграбените съкровища.

— Какво като ги откраднат? По-добре някой да ги притежава, вместо да се превърнат в пепел, а и не се съмнявам, че ще се намери кой да им ги вземе преди края на нощта.

Цитаделата не можеше да бъде спасена, но повечето хора се измъкнаха от пожара. Пламъците проникваха и в Голямата зала. Всички изтичаха по-надалеч от нея и скоро внушителният купол хлътна навътре и се стовари с грохот. Поеха нагоре към крепостта на Игър и работилницата, където се съхраняваше флейтата.

— Впрочем — обърна се Игър към Шанд със свирепа усмивка, — не те съветвам да играеш карти с Лиан.

Извади от джоба си сгънатия пергамент и му го даде. Шанд плъзна поглед по редовете и прихна.

— Списък със стока от магазин за килими! Имаш късмет, че беше прав, иначе всички заедно не бихме те отървали този път.

Но преди да доближат портата, оттам изскочиха двама аакими. Крещяха нещо, но думите не се чуваха добре. Единият, висок мъж с издути мускули, имаше кръв по половината си лице от рана в слепоочието.

— Златната флейта е открадната! Мендарк ни връхлетя като буря, размята и вашите стражници, и нашите, а После избяга с флейтата.

— Да, кой знае защо не очаквах тази история да завърши със самоубийство — отбеляза Игър. — Стентекс, знаеш ли къде отиде той? — попита ранения ааким.

— Никой не знае!

През портата излезе и Тенсор. Изглеждаше съкрушен.

— Сега на чия страна си? — попита го Шанд.

— Не на нашата! — троснато рече Игър. — Не те искаме!

— Ще се присъединиш ли към нас в това преследване? — продължи Шанд, глух за намесата му. — Или докрай ще се борим помежду си?

Тенсор забави отговора си.

— Няма да ви пречим, докато не го заловим. След това флейтата остава при най-силните и се надявам от все сърце да сме ние.

— Даваш ли дума? Тенсор протегна ръка.

— Имаш думата ми.

Подготовката за гонитбата приличаше на вихрушка. Дадоха на Лиан нови дрехи и снаряжение от складовете, защото не можеше да тръгне с прогорените парцали на гърба си. И все пак загубиха два часа, преди да открият следите на Мендарк и да се втурнат подире му. Получиха вест от западната порта, че Магистърът е минал оттам в галоп и е водил резервни коне. Отдалечил се по пътя към Банадор.

— И тъй, има преднина от два часа и най-добрите коне в Туркад — обобщи Игър. — Ако не падне и не си счупи крак, няма да го хванем. Накъде бяга? Защо не си отвори портал с флейтата?

Отговори му Шанд.

— Защото прехвърлянето на Мейгрейт така изкриви действителността тук, че вече е невъзможно да бъде отворен портал, ако ще и с флейтата.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам и толкова! Но кое е мястото, където порталът ще бъде достъпен, ако ще всички останали да изчезнат? Басунез, лудият прародител на Каран, го е налучкал точно — Каркарон.

 

Препускаха безмилостно цял ден и цяла нощ, спряха преди разсъмване да отдъхнат няколко часа и да сменят конете. Потеглиха отново по изгрев. Игър водеше нисичката Долода, Вартила и друг уелм. С Шанд бяха Лиан, омърлушената смълчана Талия, Лилис, Джеви и Осейон, който също се мусеше. Тенсор яздеше тромаво до Малиен, следван от още четирима аакими. Тенсор стискаше зъби, въпреки че всяко друсане му причиняваше болка. Малиен гледаше като болна от страх и отчаяние. Още аакими щяха да тръгнат от Туркад. Надирил научи всичко, но болестта му попречи да ги придружи.

По пладне пак смениха конете. Следобед видяха черен жребец, паднал мъртъв от преумора в кишата. Шанд скочи на пътя и пипна муцуната.

— Още е топла, умрял е преди не повече от час. Настигаме го. Но и той се мръщеше, от неспирната езда кожата по краката му се ожулваше.

През следващата нощ стигнаха до Готрайм и спряха за малко, колкото Рейчис да чуе новините. Мендарк подминал имението час преди тях, без изобщо да погледне хората.

Добраха се и до подножието на канарите. Друг прекрасен черен кон бе зарязан, покрит с пяна. Пасеше безметежно посивялата трева. Оставиха и своите коне при него и тръгнаха по пътеката.

Не наваксаха изоставането, докато се изкачваха — Мендарк проявяваше неочаквана издръжливост.

— На онези, които участваха в подмладяването на тялото му, няма да им се размине — изскърца със зъби Игър, вперил враждебен поглед в Талия.

Тя изобщо не отвори уста.

— Трябва да си почина, каквото ще да става — изохка Шанд по средата на изкачването. Слънцето се показа в небето. — Бавим се. Да пратим напред някой по-пъргав, а и равен по ейла.

— Аз ще отида — прошепна Талия.

Магистърът бе предал всичко, за което тя се трудеше толкова неуморно.

— И аз идвам с тебе — обади се Джеви. Откакто тръгнаха, те не се отделяха един от друг.

— И аз — добави Малиен.

— И аз — избоботи Осейон. — Отричам се от клетвата, която положих пред него.

Щом стъпиха на равната площадка горе, те поеха нататък в лек бяг, продължиха ходом и пак затичаха. Въпреки това, като излязоха от Готраймската гора, зърнаха в далечината Мендарк да пъпли по билото на рида към Каркарон.

Този път хукнаха с все сила. Мендарк се помъчи да преодолее на бегом склона, обаче и младежкото му тяло изнемощяваше. Към края на дългото преследване изоставаха само с десетина минути. Талия и Джеви изпревариха другите двама и поеха нагоре по стълбата, когато Мендарк се открои върху скалата горе и насочи ръка към стъпалата.

Избликът на енергия разтопи снега, а водата се заледи отново за секунди. Последните стотина стъпала бяха истинско мъчение. Прекосиха амфитеатъра като стрели, но напразно — Мендарк вече влизаше в Каркарон.

Въпреки това упорстваха. Талия и Джеви изскочиха заедно горе, отворили широко усти да поемат променения въздух под разбития покрив на залата.

Мендарк стоеше във вдлъбнатината, оставена от машината. Сега изглеждаше позастарял. Поднасяше флейтата към устните си. Разнесоха се първите чужди, дразнещи ухото звуци.

Талия протегна ръка към него.

— Недей…

Той изсвири по-висок тон. Камъните на кулата сякаш се отъркваха един в друг, стените се клатушкаха. Джеви се метна към Мендарк, но щом помътнялото стъкло между тях, в което бе застинал въздухът, се разпръсна, Магистърът бе изчезнал.