Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way Between the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Пътят между световете

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2006

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

13. Кървава следа

На Каран й идеше да пищи, да разхвърля снега с ритници, да блъска с юмруци по скалите, за да й олекне. Не можеше да понесе, че отново са я подгонили гашади.

Но какво друго да прави, освен пак да им избяга? Хукна лудешки нагоре, раницата я биеше по гърба, сърцето й като че удряше още по-силно в натъртените ребра. Тичаше, а сълзите на ужас замръзваха по бузите, накрая дробовете й започнаха да парят, усети и кръв в устата.

Както се клатушкаше по билото, зърна кървава следа на леда. Не спря и за миг, но по-късно би могла да я нарисува точно по памет. Цялата настръхна.

Това не беше отпечатък, оставен от човек — босото стъпало повече напомняше за огромна квадратна длан, чиито пръсти лесно биха обхванали цялото й лице. Знаеше от кого е следата — от онзи лорск, който бе нападнал Рулке. Оглеждаше снега, докато се напъваше да бърза, но съществото не се мяркаше никъде.

Тези космати твари бяха смъртно опасни с хитростта си, а и достатъчно схватливи, за да се опитат да овладеят машината, щом я видяха. Ако и да беше ранен, можеше да се разправи с десет като Каран. Нямаше с какво да се защити.

Озърна се — макар че гашадите бяха тромави, започваха да я настигат. Раницата я бавеше, но без нея беше обречена. А тук ридът се издигаше още по-рязко нагоре и навсякъде имаше лед. Всичко я болеше.

Не откриваше убежище, гашадите щяха да я изтощят скоро. Костеливите им крака ги придвижваха напред като същински машини. Не знаеха ли що е умора?

Хрумна й да търкулне камъни върху тях, само че не би се преборила със здравата хватка на леда и снега, стиснала скалните отломки. Продължи нататък, люшкаше се на всяка крачка.

Надникна в урвата. Тук стените бяха почти отвесни и се събираха все едно някой колос е халосал планината с брадва. Представяше си и как той може би е разделил скалите с ръце, защото начесто попадаше на каменни мостове, за жалост рухнали по средата.

Най-близкият до нея гашад беше на един изстрел с лък. Е, не носеха лъкове, нито други оръжия. За какво са им, щом имат умовете си, които вече й нашепваха сляп страх и отчаяние? Рулке ли им бе дал тази сила?

Дългурестата фигура й беше зловещо позната. Пак Идлис, неуморният преследвач, същинска напаст в живота й повече от година.

Пред нея пропастта се стесняваше, но оставаше непреодолима и за най-невероятния скок. А имаше много път до мястото, където двете била се събираха. Натрошените каменни ивици над бездната бяха отрупани със сняг, който тук-там образуваше заледена арка, съединила късовете, привидно по-здрава и от стомана.

Каран не си позволи и миг надежда. Знаеше колко измамни са тези мостчета. Усети се обаче, че мисли не е ли по-добре да се хвърли долу, за да не я хванат, или дори да се втурне по някоя от неустойчивите арки. Тук урвата не беше по-широка от десетина крачки. Втълпяваше си, че е почти осъществимо.

„Никога, ама за нищо на света не доверявай живота си на снежен мост — бе повтарял неведнъж баща и. — Правят ги планинските духчета, за да подмамват лековерни пътници. Стъпиш ли, ще паднеш, Ще се сплескаш долу и духчетата ще пируват цял месец с твоите останки.“ Каран отдавна бе забравила вярата си в планински духове, но баща и беше прав, разбира се. Огледа се. Втурнеше ли се надолу, имаше някакъв нищожен шанс, защото така пъргавината щеше да и даде предимство въпреки страхотната издръжливост на гашадите. Но те се бяха пръснали равномерно по билото, по-надолу настъпваше още една редица. Не, нямаше шанс. Рулке искаше да си я върне.

Взря се и нагоре. Безнадеждно. Какъв смисъл имаше да продължава по този безкраен рид? Спря в началото на поредния снежен мост, толкова тесен по средата, че би го обгърнала с ръце. Не беше по-здрав от първата ледена коричка върху езерце, би поддал и под тежестта на дете. А и как да се задържи върху хлъзгавия лед?

Мимолетният отдих изсмука и последните сили от краката й. Коленете й се подгъваха. Идлис вървеше към нея.

— Не мога да се върна — рече му Каран.

— О, можеш! — изкряка гашадът. — Господарят измисли нов план. Усмихна й се. Ама че грозна гледка.

— По-скоро ще умра! — сопна се тя.

— Няма да ти позволим.

Идлис разпери ръце и й се нахвърли тромаво.

Край на бягството. Каран се втурна право към него. Гашадът се разсмя, но на две крачки от протегнатите му ръце тя се плъзна странично по леда, шмугна се между него и втория преследвач и продължи по надолнището. Коленете й не понасяха сътресението при дългите крачки. Всички гашади се устремиха да й пресекат пътя.

Не се съмняваше, че ще я хванат.

— Няма да ви се дам — изхриптя Каран.

Пак зърна снежен мост с ъгълчето на окото си. Към него се спускаше гладък откос под ръба на скалата и я споходи безумна идея. „Ще се засиля с пързаляне и ще прелетя. Това е, няма друг начин. Ако не успея… не е по-зле, отколкото да ме върнат.“ Като дете много обичаше да се пързаля без шейна, но накрая нейно приятелче си пукна главата в камък и ядосаната й майка забрани тези игри.

Хукна към ръба, гмурна се, стовари се на гърди и се ускори по наклона към мостчето. Трескаво се опитваше да насочи тялото си безпогрешно. Мъничко да сбъркаше и щеше да падне в пропастта. Мярна се бабунка, Каран се отблъсна с юмрук, колкото да кривне в нужната й посока и да се изстреля от ската по мостчето. Разпери ръце, за да плъзга длани по ръбовете. Брадичката й се блъсна в леда, а когато фучеше нагоре по дъгата, чу пукот на лед. Все пак успя да прелети ниско над горната точка и отново докосна другата половина на дъгата леко като перце. Въпреки това ледът запращя. И тъкмо когато цялата бяла дъга рухна в пропастта, Каран устремно се плъзна от мостчето и се заби в купчина сняг и камъни зад отсрещния ръб.

Очакваше да се хързулне обратно към ръба и да падне. Отвори очи и се оказа, че се е заклещила между отломки от скала. Май нямаше счупени кости, колкото и натъртено да беше тялото й. По снега капеше кръв от прежулената и брадичка.

Подпря се да седне. Гашадите стояха в безмълвна редица от другата страна на разбитата снежна арка.

— Възхищавам ти се! — изчегърта гласът на Идлис. — Но въпреки това ще те хвана.

Гашадите се обърнаха като механизми и затичаха равномерно нагоре. Каран погледна в същата посока. Щяха да минат часове, преди те да се доберат до съединението на двете била. Но не се залъгваше, че е в безопасност. Ако поддържаха някаква връзка с Каркарон, Рулке щеше да я причака в подножието на този склон, преди да се е притаила в гората.

— Никога няма да ме спипате! — викна тя с продрано гърло и се насили да тръгне.

Не спря поне час. Почина няколко минути и продължи до здрач. Излезе на пътеката, която водеше към Шазмак.

Тук отново се уплаши — в снега личаха следите на трима-четирима гашади, толкова дълбоки, че те несъмнено бяха превивали гърбове под тежки товари на път към Шазмак.

Какво ли означаваше това? Рулке да не е напуснал Каркарон? Или машината е била повредена толкова, че са я разглобили и отнесли на части? Как да разбере?

Продължи пипнешком и по тъмно — хем се боеше да не налети на още гашади носачи, хем я пришпорваше ужасът да не бъде настигната от Идлис и неговия отряд.

Преди да се развидели, тя усети, че склонът става по-полегат. Оттук до моста имаше половин левга открита земя. Успееше ли да прекоси реката и да се шмугне в гората, щеше да се промъкне до пътеката, слизаща по канарите, и да се прибере в Готрайм. Скри се зад камък, откъдето виждаше моста. Подаде предпазливо глава — три източени силуета вървяха към моста от отсрещната посока.

Не й се вярваше да са я забелязали, защото очите на гашадите не бяха зорки. Тук вече можеше да се спусне в клисурата. Спокойно, мина по замръзналата река, покатери се между камънаците по другия склон, пропълзя към бруления от ветровете рид и се скри от нежелани погледи. Опитваше се да върви там, където дълбокият сняг няма да я издаде. Накрая си плю на петите и не спря да тича, докато не се приюти в прекрасната си Готраймска гора.

 

Предишната нощ едно извънредно ядосано същество изскочи от леговището си сред облак от разпръснат сняг. Постоя на склона над Каркарон, поемайки си дълбоко дъх. Това беше лорскът, паднал в локвата разтопен метал. Страдаше непоносимо. При всяко движение изпод черната кора на раните му се процеждаше кръв и светложълта течност.

Трудно се принуждаваше да се движи заради болката. С всяка тромава крачка трепваше от главата до петите. Студът пареше босите му крака. Присвиваше се от глад. Завъртя глава и вятърът донесе миризма на топла жива плът.

Тръгна на зиг-заг и попадна на следи от същество, излязло от снежно леговище като неговото. Позна миризмата — онази малка женска с червената коса, която беше в залата. Щеше да го засити само за ден-два, но пък месото й сигурно беше вкусно и крехко. Лорскът пое по следата на Каран.

Скоро се натъкна на стъпки от много хора и накрая стигна до падналия снежен мост. Премери на око разстоянието. Можеше да прескочи, но ако беше здрав. Пък и нямаше нужда. Следваше дирята на гашадите до мястото, където се съединяваха двата рида. И тук въпреки падналия наскоро сняг долавяше миризми от множество пътници. Лорскът намери пътеката към Шазмак и се досети, че наблизо има прясно месо.

 

Каран си внушаваше, че всичко ще се подреди според желанията й, стига да се върне у дома. Колкото и да бе загазила за кой ли път, пак й се искаше да мисли за бъдещето, за себе си и Лиан (ако някога й прости) и за Готрайм — как да го възстанови, да се избави от бремето на дълговете и данъците.

И в същото време се страхуваше да доближи канарите, където беше единствената пътека надолу — сигурно някой дебнеше там. Боеше се обаче да стои в гората. И се опасяваше, че дори да се подслони в дома си най-сетне, Рулке ще дойде да я измъкне и оттам. С протакането не печелеше нищо. Преглътна няколко хапки и продължи много внимателно към площадката над канарите. В съзнанието й все по-често се мяркаха откъслечни чужди мисли за преследване. Не се съмняваше, че е доловила отдалеч присъствието на гашади.

Доближи още малко, покатери се на един бор и щом пред очите й се показа равната скала, видя там четирима от тях.

Седеше на клона и умуваше какво да прави. Всъщност нямаше друга възможност освен да се крие в гората, докато те се откажат… или храната и свърши. Върна се по-навътре в гъсталака. Каран попиваше с цялата си душа уханието на дърветата и храстите, покоя, самотата и пречистването. Но и красотата на заснежената гора не я освобождаваше от главоблъсканиците на стореното в Каркарон — добро или зло. Непрекъснато се питаше как ли изглежда всичко в очите на Лиан.

Знаеше, че в северния край на гората има малък заслон, където понякога нощуват ловци. Рядко се случваше човек да отиде там през зимата. Каран беше близо до Черното езеро и трябваше да извърви към четири левги до заслона. Два дни в този дълбок сняг. Но никому не би хрумнало да я търси там, стига пак да завали, за да изчезнат следите й.

На свечеряване не бе и преполовила разстоянието, затова продължи в очакване луната да се покаже скоро. Имаше стара пътека, но след около час блуждаене в мрака Каран установи, че е свърнала някъде от нея. Озова се сред поредица от падини и ридове, не можеше да се ориентира. Да не бе тръгнала към планинския склон?

Стъпи на снежен гребен над долчинка и се стовари заедно с огромната буца върху камъните долу. Назъбеният край на счупен клон се заби в горната й устна. Опипа раната. Нищо страшно. Провря се между прораснали млади дървета, хлъзна се, проби лед и цопна във вода, която тутакси напълни ботушите й и опари краката като студен пламък.

Каран се вбеси от самата себе си. Ето че трябваше да си накладе огън, и то веднага, иначе краката и щяха да премръзнат. Ще не ще, налагаше се да пренебрегне всички други опасности. Тя докопа заледените корени на дърво, щръкнали от пръстта, издърпа се нагоре и изля водата от ботушите си.

Нападалите по земята клони бяха мокри, опипваше само за изсъхнали по стволовете на дърветата. Събра малък наръч. Веднъж пак доближи рекичката и за малко не падна отново. Стъкми си площадка от мокри дърва, за да не пали жалкото си огънче в снега.

Ходилата й изтръпваха. Каран обърна ботушите си да се изцедят. Докато смъкваше чорапите, от тях падаше лед. Разтърка грижливо краката си и обу резервните чорапи.

Имаше огниво в раницата, но съчките не се разпалваха от искрите. Не носеше дори късче хартия. Пръстите й обаче докоснаха объл марим — плод, подобен на портокал, но по-дребен и с мазна кора.

Спомни си, че като малка изстискваше корите над огнището и пламъците избумтяваха нагоре.

Обели марима със зъби и сдъвка омекналата сърцевина със зрънца лед в нея. Щракна с огнивото, раздуха тлеещата прахан и поднесе към нея свитата кора, която стисна силно. Възнагради я пламъче под купчинката съчки. Разпалиха се, обаче това огънче нямаше дай стопли краката. Крайно време беше да потърси повече дърва на оскъдната светлина.

Скоро се грееше до истински огън, който щеше да поддържа до сутринта. А сега да си пийне нещо горещо. Слезе при реката по чорапи и докато водата кипваше, най-после успя да възстанови кръвообращението в краката си.

Можеше да си свари само чард, без да го подслажда. Изрови от раницата всички остатъци от сушени плодове, накъса ги на дребно със зъби и ги пусна в отварата. Устните я засърбяха.

Препече си къшей хляб, сложи глава лук в жаравата и закрепи парче змиорка над пламъците. Изгълта първата чаша чард на един дъх. Течността я опари отвътре и ароматът сякаш запали нов огън и в стомаха й. Дояде рибата и хляба, гребна си още една чаша и седна удобно. Вече и олекваше. Извади от котлето късче гашадски плод (както го наричаше мислено) и го засмука, но в устата й отново остана толкова гаден привкус, че побърза да го изплюе. Видя, че единият й ботуш започва да дими и веднага го обърна на другата страна. Отвътре ботушите още си бяха подгизнали. И тогава започнаха странните преживелици.

Внезапно се замая, стомахът й се сви. Стори й се, че дърветата в гората са увиснали с върховете надолу. Каран скочи, но тупна в следващия миг. Боцкащо парене обгърна главата й. И преди да се опомни, всичко изчезна заедно със собственото й „аз“ и света.

Какво стана? Къде беше? Земята… не, подът май подскачаше нагоре-надолу. Но защо под? Къде се дяна снегът? Краката й трополяха безчувствено по твърди плочки. Умът и се объркваше ужасно като от прекаляване с вино. Косъмчетата по тила и настръхнаха, сякаш някой стоеше зад нея. Искаше да се обърне, но тялото не й се подчини. Не, имаше някой друг в нея!

Тя… тоест те двамата вървяха в едно тяло и другият се смути още по-силно от нея. Каран осъзна, че чува стържещо по нервите свистене и вой. Толкова познати звуци…

Отвори очи и разпозна мястото. Свирепият вятър фучеше в опънати метални въжета и стройни кули. Имаше релефи и пана от метални нишки по стените на този огромен опустял град. Тя вървеше по дълъг коридор към голяма зала за сбирки. Или пък само съзнанието й се носеше натам…

Нещо се надигаше като изпод повърхността на блато. И това нещо я сграбчи, напираше да я завлече надолу, да се изкатери по нея към въздуха, към свободата. То беше и наплашено до полуда, и страховито. Прозрението я скова — случи се точно обратното на онова през нощта край Нарн. Цялото й съзнание се бе напъхало по мисловна връзка в ума на някой от гашадите, който също никак не харесваше изненадата. Досега все си представяше гашадите като напълно чужди твари, но откри човек като себе си, колкото и да беше жесток и неприятен. Дори долови своеобразно достойнство.

А мислите му бяха далеч от привичните за нея. Умът му като че си служеше с прекъснати изречения, смесени с образи, все едно четеше книга, където много думи са заменени с разкривени до неузнаваемост картинки.

Макар и мудно, гашадът проумяваше, че произшествието се дължи на чиста случайност и Каран дори не разбира какво е направила. Тя не беше подготвена да овладява умовете на другите, дори не знаеше как се постига това. Другото съзнание се опомни от уплахата. Прецени как да постъпи и започна да налага волята си с неукротима свирепост.

Появиха се други гашади, които зяпаха недоумяващо. Каран чуваше слова, избълвани насила: „Филокс вурнгх хвое!“ Непознат език. Влагаше всичко от себе си, за да съхрани своята личност.

Внезапно стените наоколо се завъртяха, всичко избледня и след миг тя гледаше в тавана. Цяла тълпа гашади се взираха в нея от горе на долу, докато и помагаха да се изправи. Ободряваха, насърчаваха и малко по малко гашадът, който се мъчеше да проникне в съзнанието й, успя да я притисне до въображаема стена. Гласовете отзвучаха нанякъде като перца, понесени от буря, и вместо тях се появи друго лице. И друг ум. Това беше Рулке.

Той се заливаше от смях. „Малка приятелко, лошо си прегладняла, щом си била принудена да ядеш хрукс, за да оцелееш. Предположих, че пак тебе усетих миналата нощ, но ти не се появи повторно досега. Сигурно не ти е допаднал вкусът. Няма значение, лесно ще свикнеш. Колко изяде този път? Внимавай, скъпа ми Каран. Прекалиш ли, ще те убие. Погълнеш ли цял плод, свършено е с тебе, доколкото мога да преценя. Ти си толкова дребничка. Дори от парченце колкото грахово зърно ще те тормозят кошмари. Половин плод… и ще жадуваш за още до края на дните си. Ще идваш да се молиш и скоро сама не би пожелала да си тръгнеш.

И не ме гледай с такъв укор. Нямам никаква вина. Гашадите заробват жертвите си с хрукс, пък и никой не те е карал насила да вземеш от плодовете. Не те принуждаваме и да ги ядеш. Ти си решавай. Виждаш ли, предупредих те честно.“ Какво си бе причинила?! А онзи, в чието съзнание се бе наместила, пак я притисна. Не успяваше да му се възпротиви. Пак губеше себе си, оставяше се да бъде погълната и скоро щеше да се превърне в безпомощна кукла във властта на гашадите.

„Лиан! — писна безмълвно. — Лиан, помогни ми!“ Нито имаше отговор, нито можеше да има — не създаде истинска връзка, само изпрати мислен зов, а той беше далеч. Но щом се сети за него, и събра сили или пък въздействието на парченцето хрукс не беше чак толкова дълго.

Каран ритна във въображението си и гашадът й отвърна със същото. Изведнъж се озова в нощната гора с див вой. Видя, че наистина е ритнала огъня и разпиляла запалени клони и жарава навсякъде из бивака. Единият й палец беше разръфан.

Каран се тресеше цялата, докато изливаше отварата от чашата надалеч. За всеки случай изми съдовете три пъти с чиста вода. Стъкми отново огъня, събра още много сухи дърва и накладе втори огън. Изгори остатъците от гашадския плод. Изпразни раницата си и я прерови, да не би да е останало парченце.

Намери едно, закачило се в шевовете. Каран го извади и го поднесе към устните си. Едва в последния миг се опомни, но въпреки това й беше тежко да го захвърли. Колкото по-дълго го стискаше в шепа, толкова по-трудно поддържаше решението си. Само с невероятно напрежение на волята, подтикната от погнуса, тя го пусна върху най-нажежената жарава.

Превърза кървящия си пръст и си свари обикновен горчив чард. Седеше между двата огъня и се наслаждаваше на доскоро нежелания вкус. Накрая не остана и помен от хрукс в устата и, устните и коремът й не бяха неестествено горещи, нито усещаше пламъци в главата си.

„Няма да дойда! — сопна се беззвучно. — Подценяваш ме, Рулке. Ще ти се опълчвам докрай.“

И изведнъж той се вмъкна в съзнанието й, все едно нашепваше в ухото й. Май му беше весело.

„Хитроумна си, малка Каран, и заслужаваш уважение. Радвай се на победата си, докато имаш време. Някой ден ще отмине необходимостта да се крия в Шазмак и пак ще те повикам. Тогава нищо няма да ме спре.“

— Махни се! — кресна Каран. — Излез от ума ми. Никога няма да ме намериш.

„Не е нужно — засмя се Рулке. — Ще дойдеш по своя воля, когато настъпи часът.“

Връзката прекъсна.

Каран се отпусна на колене до огъня. Благодари на късмета си, че взе толкова малко хрукс от Каркарон и не хареса вкуса му. Иначе щеше да е на път към Шазмак, безволна пленница на привикването. Или щеше да е мъртва. Ето че се сдоби и с полезни сведения. Рулке бе избягал в Шазмак със своята машина. Засега не беше опасен за Лиан. Сънят й щеше да е по-спокоен. Ако Рулке не лъжеше. Ако не я преследваше и в момента.

Заваля по-силно и снегът бързо затрупваше следите й. Каран се сви в спалния чувал. Най-сетне заспа, измъчвана от още по-чудати и смахнати видения.