Йън Ървайн
Пътят между световете (45)

44. Завръщане у дома

Мейгрейт, която крачеше наоколо, зашеметена от скръбта, зърна Фейеламор да се показва в подножието на централната стълба. От другата страна доближаваха Шанд, Игър и Малиен, готови за най-тежката битка в живота си.

Мейгрейт вдигна ръка.

— Отдръпнете се! Това е между мен и нея.

Фейеламор застана там, където пашкулът се отделяше от Стената.

— Това е слабото място — обърна се тя към Халал. — Тук ще отворим портал.

— Ще унищожиш света! — сопна й се Шанд.

— Аз мога да се справя с един портал — още по-враждебно отвърна тя.

Фейеламор напрегна съзнанието си и изтънялата Стена се раздели пред нея. Тя затърси през пролуката проход към Талалейм. Не се нуждаеше от ничия помощ, за да открие точно този Път.

— Ето го — промълви и отвори портала.

— Убеди ли се — прошепна Каран от пода, — че никога с нищо не ти навредих? И как бих могла? Все не проумявах защо толкова се боиш от мен…

Фейеламор се загледа в нея, отпусната между телата на Тенсор и Рулке.

— В края на краищата узнахме, че заплахата не се криела в трикръвната, а з забраненото творение — „трите в едното“. Защо ли не се досетих по-рано?

Пътят се превърна в сияеща проточена фуния, около която се тълпяха пълчищата на пустотата. Когато Стената се разпаднеше, единствена Фейеламор би могла да ги удържи… но тя си отиваше у дома.

Мейгрейт й се изпречи и лицето на Фейеламор се сви страдалчески и гузно.

— За този ден те подготвях, Мейгрейт. Защо ме изостави?

— Нима не изпрати Еламай да ме убие — напомни Мейгрейт, която трудно осмисляше думите на бившата си господарка.

— Никога не бих ти навредила. Другите фейлеми решиха да умреш.

— Те са решили?! — извиси се гласът на Мейгрейт. — И ти не наложи волята си на своите „овце“?

— Опитах се, но те надделяха. Най-лошият ден, откакто се помня. Не можех да ги спра.

Мейгрейт зърна меча на Рулке, захвърлен на пода, и го сграбчи.

— Тогава ще ти покажа как се прави! Фейеламор изпъна ръка към нея.

— Не си способна. Отгледах те така, че никога да не се обърнеш срещу мен.

Мейгрейт вече виждаше само златистите искрици в очите й. Разкъсваше се между омразата си и оковите на принудата. Безсилна както винаги. Но нали знаеше, че е надраснала този тесен калъп? Щом помисли за мъртвия си любим, страхът се стопи завинаги. Разсмя се дрезгаво и вдигна меча.

— Отървах се и от твоята принуда, и от твоето възпитание. Е, Фейеламор, готова ли си да умреш?

Отговорът блесна в погледа на Фейеламор — внезапен ужас и признанието, че накрая Мейгрейт се е оказала по-силна.

— Щом е тъй, стовари възмездието върху мен. И дано ти е по-сладко, като знаеш, че съм била на крачка от изпълнението на своя дълг, но не съм успяла.

Мейгрейт застина с вдигнат меч, наслаждаваше се на болката й.

— По-бързо! — пресекна гласът на Фейеламор.

Фейлемите останаха неподвижни като статуи. Никой не се притече на помощ. Не смееха или им беше все едно?

Мейгрейт отпусна върха на меча и цапна Фейеламор по бузата с плоската страна на острието.

— Вървете си у дома! — рече им грубо. Сянка се плъзна по лицето на Фейеламор.

— Добре им е на фейлемите — промърмори, — че могат да прехвърлят бремето върху своята предводителка. Ще ми стигне ли силата за последното действие?

По Стената плъзнаха вълни. Нещо грозно и неимоверно напористо се пресегна до фунията на портала и се вкопчи в крака й над глезена. Фейеламор го отпъди като муха. Трите ранички, оставени от ноктите, кървяха.

— Значи няма да ми попречиш? — изгледа тя Мейгрейт. — Няма.

Мейгрейт пак претръпваше за света наоколо, потънала в мъката си.

А Фейеламор неочаквано се поколеба унило.

— Струваше ли си? Оправдава ли бедите, които навлякох на света и на детето, което трябваше да се възвиси и над мен?… Не. Трябва да изкупя вината си. Нагърбвам се и с този дълг, за да покажа, че се разкайвам. — Тя изопна рамене и годините престанаха да личат. Сега беше каквато и преди хилядолетия бе повела своите сънародници към Сантенар. — Аз съм едно с фейлемите! — натърти властно, като задържаше портала отворен само с мощта на волята си. — Сега е мигът. Отиваме си у дома.

Първият фейлем я доближи плахо. Тя докосна рамото му и го побутна благо. Той се хвърли напред и Пътят го погълна. Един по един те минаваха край предводителката си и изчезваха от Сантенар. Когато и последният бе прехвърлен, Фейеламор се олюля, коленете й опряха в пода.

— Най-после се свърши с моя дълг! — изхриптя тя. — Дори не ми се вярва. — Седна тежко и се разрида за вековете на изпитания и несгоди. Избърса лицето си и стана. — Имам последна задача за тебе, Мейгрейт, щом бездруго стигнахме дотук. Задръж Пътя отворен и за мен.

— Ами върви! — изплю думите Мейгрейт. — Ще го задържа! Така поне ще знам, че съм се избавила от тебе.

Ала Фейеламор не помръдваше.

— Изпълних дълга си, но останаха и недовършени дела. Все едно е дали и аз ще успея да се завърна. — Наведе се над Каран, която потръпна. — Ти ми направи услуга, макар че плати прескъпо. Въпреки всичко пренесе Огледалото от Физ Горго до Туркад, за да изпълниш задължението, което Мейгрейт бе поела спрямо мен. Но аз не ти се отплатих.

— И какво от това? — немощно отвърна Каран. — Умирам.

— Може би… — Фейеламор докосна челото и и пое болката върху себе си. — Не съм способна да надникна в бъдещето. Но не бива да оставям неизплатени дългове. Каквито богатства имахме аз и фейлемите, предавам ги на тебе и твоите наследници. Могат да бъдат взети от пещерата, където Гилиас… намери Мейгрейт. — Свали от ръката си абаносова гривна и я сложи на китката на Каран. — Защитени са от неотслабваща илюзия, а това ще я разпръсне.

— Твърде късно е за покаяние — зло се намеси Мейгрейт. — И хиляда години да коленичиш, няма да поправиш стореното.

— Права си. Като си помисля как се гаврих със свое чедо… Бях обсебена.

— Не! — кресна Мейгрейт.

Фейеламор я прихвана за раменете, обаче не се престраши да я прегърне.

— Чуй истината, към която се стремеше цял живот. Аз съм другата ти баба. Принудих собствения си син Галгилиел, горкото ми крехко момче, да се сношава с Аелиор, докато осъществих противния си замисъл. Така унищожих и него.

Мейгрейт обезумя и я заудря с юмруци.

— Няма да повярвам в гнусните ти лъжи! Как можа да ми сториш това?! Ти си изрод!

Фейеламор дори не помисли да се защити.

— Такава съм и не заслужавам друго. Направих го, за да се съхрани моята раса, без да мисля за нищо друго. Добре, внучке, стой настрана. Сама ще се прехвърля по пътя. Щом върнах сънародниците си на нашия свят, моята участ е без значение. Сбогом. Дано ми простиш.

Тя скочи в портала, удържа го за миг, после фунията се сви и затвори с взрив от синьо-бяло сияние. В същия миг изчезнаха и тварите, дебнещи около нея. Пробивът в Стената бе заличен.

Мейгрейт се взря в Огледалото, което й показа, че фейлемите са стъпили тържествуващи на Талалейм. Захвърли го и каза на Каран:

— Никъде по Трите свята няма справедливост!

Каран се закашля и изпъшка. Болката се бе върнала отново в тялото й.

— А ти какво очакваше от Лъжовното огледало?

 

Голямата овална камера, в която се превърна порталът на Шанд, се бе издула в две капковидни кухини, съединени от тънка нишка — едната в Каркарон, другата в Шазмак. Нишката се сви и ги събра мигновено. Шазмак се скри от погледите им, а с него и порталът. Всички от задругата се озъртаха между заледените стени на кулата. Порталът не издържа, Каран остана с може би смъртоносните си рани в Шазмак, докъдето трябваше да вървят поне четири дни. Шанд погледна Лиан.

— Да, Фейеламор беше едно с Талалейм. Питам се обаче какво ли ще заварят там. Сантенар не беше единственият свят, засегнат от Възбраната.

— Отвори отново портала! — възкликна Лиан. — Каран умира!

— Не мисля, че ще мога — поклати глава старецът. — Всичко се е променило.

Каркарон и преди изглеждаше странно, но сега беше същинска фантасмагория. Стените — ту омекнали и порести, ту по-яки от метал, като че се изобщо не се задържаха на местата си. А порутената виеща се стълба наглед се отправяше в десетина различни посоки, по нея се мяркаха страховити привидения. И оттенъците на въздуха се меняха неспирно. Откъслечни звуци с невъобразими тоналности се забиваха в ушите им.

Шанд, Талия и Малиен застанаха един до друг, опитваха се да възпрат влиянието на кулата и да възстановят портала. Игър също реши да им помогне, обладан от желанието да се върне при Мейгрейт.

— Няма да стане бързо — изсумтя Шанд, докато прахосваха силите си в борба с изкривеното пространство и време.

— Не мога да проумея с какво Фейеламор стресна така Рулке — сети се изведнъж Малиен. — За миг го вцепени.

— Лиан ще ти обясни.

Лиан, който търкаше зачервените си очи, поклати глава.

— Трябва да знаем! — скастри го Игър, който се опитваше да овладее някакъв процес заедно с Талия.

Младият летописец потисна чувствата си.

— Книгата на Ялкара ми разкри част от историята. От нея узнах как е започнало всичко.

— Нали уж бе изгорена, без някой да я разгадае? — изгледа го Игър с подозрение.

— Това пък е друга история и ще я оставя за по-нататък — подсмихна се Лиан невесело. — Чуйте накратко какво научих.

В прастарата древност на Талалейм живели две човешки раси.

Фейлемите били надарени духовно, а и се множали. Мариемите пък находчиво измисляли и боравели с устройства и машини, но не били плодовити. С времето двете раси се отчуждили напълно, защото създавали и усъвършенствали коренно различни умения и култури. Не се смесвали и разликите между тях се задълбочавали.

Мариемите трупали богатство и мощ, градили цивилизацията си с машини, които вършели работата вместо тях. Не се чувствали свързани с природата и си поставили за цел са я укротят и опитомят. Изсичали прекрасни гори, които дотогава покривали цели континенти. Премествали руслата на реки, прокарвали пътища през дивите земи и строяли огромни градове. Фейлемите били изтласквани в най-неприветливите, най-неплодородните земи, докато мариемите присвоявали все по-голяма част от света.

Фейлемите пък били неотделима част от земята си, защото знаели, че са само един от видовете в огромната плетеница на живота. Не им било нужно нищо от цивилизацията освен изкуството. Стигал им и животът на душата. Не посягали нито на дърво, нито на животно, без да благодарят за получения дар. Не създавали нито градове, нито машини…

Игър отскочи назад с проклятие — въздействието, което бе подхванал, прекъсна с трясък и дъжд от едри лилави искри. Порутените стени увиснаха над хората и се заклатиха като гумени.

— Няма да успея! — призна той прегракнал. — Каркарон е толкова променен!

— Измислих нещо.

Малиен зашепна на ухото му и той кимна.

— Има смисъл да опитаме.

Тя сътвори едно от своите кълба и го разшири да обхване всички. Вътре бяха предпазени от чудатостите на кулата, макар гледките и звуците да стигаха до тях. Притъмня и Шанд накара върха на тоягата си да грейне. Продължиха усилията си да възстановят портала.

— Слушаме те, Лиан — подкани Малиен.

— Фейлемите разбирали, че накрая мариемите ще ги довършат. С изсичането на последната гора не биха имали нито място, нито желание да съхранят живота си. Мариемите биха ги унищожили не от злоба, а с алчно равнодушие.

Решили да намерят начин да възпрат мариемите и да си върнат предишния Талалейм. От безизходица съешавали най-надарените и чувствителните си сънародници като домашни животни, за да се родят деца с такива сили на съзнанието, с такава дарба за илюзии, че мариемите да бъдат безпомощни пред тях.

Мариемите пък били започнали опити с портали, за да се пренасят мигновено навсякъде из Талалейм. Отначало си помагали с примитивни устройства и рядко постигали желаното, но фейлемите знаели, че техните врагове скоро ще ги усъвършенстват и тогава не би останало място, където да се скрият от тях. Затова изучили принципите, заложени в порталите, узнали и как мариемите ги насочват чрез волята си. Възползвали се от огромното си превъзходство в духовните способности и отворили портал към най-непоносимия кошмар на оскъдицата и зверството — пустотата.

— Значи е истина, че всичко е започнало заради фейлемите — промълви Малиен.

— Да! Така открили своя шанс да опазят Талалейм. С могъществото на общата воля наложили такава илюзия, че повели всички мариеми през този портал. Когато се озовали в пустотата, мариемите прозрели заблудата, но било късно. Фейлемите запечатали портала, за да не го отворят никога вече.

Заели се да възродят красотата на своя Талалейм. Разбили бентовете, срутили градовете и засадили наново горите. Другата раса била заличена от техните Предания, наложили и забрана върху машините и магическите творения, които едва не съсипали техния свят. Постепенно изтреблението на мариемите се превърнало в смътна мълва, в плашещ мит. А след хилядолетие природата премахнала и последните следи от присъствието на тази раса.

В пустотата, където единствено оцеляването е важно, повечето мариеми били избити още в първите дни. След месец от милионите останали хиляди. С годините те намалели още повече, докато се приспособят. Който запази живота си в пустотата, се преобразява бързо. И когато оскъдните стотици от бившите мариеми си присвоили Аакан, те почти по нищо не приличали на онези, които били прогонени от Талалейм. Това била нова човешка раса. Наричали се карони. От някогашния живот пазели спомен само за тогавашното си име и за коварството.

Оцеляването на расата било над всичко друго за тях и на Аакан. Рулке не отстъпваше от тази цел. Неизвестно защо кароните страдали от безплодие в света на аакимите. Рулке замислил създаването на златната флейта, за да отвори проход към Сантенар и да даде на сънародниците си нов шанс. Но Шутдар я откраднал и така се стигнало до война след война, беда след беда през последвалите епохи и до ден днешен.

— Как върви? — попита Осейон, докато Лиан утоляваше жаждата си със студена вода.

— Напредваме по малко — увери го Шанд, — но е изнурително.

— Затварят ми се очите за сън — оплака се Малиен.

— Ами Мендарк? — спомни си Шанд. — Лиан, сигурно си разгадал и неговите тайни?

— Да, много бих искал да чуя истината — настоя Игър.

— Аакимите и кароните се сражавали многократно на Сантенар, макар че в началото нито едните, нито другите били многобройни и нашият свят рядко им обръщал внимание. Промяна настъпила по време на Прочистването, когато Мендарк убедил Съвета да подкрепи аакимите. С красноречието си създал лоша слава на кароните. Властта му се крепяла на съпротивата срещу общия враг, а и лъжите му били изгодни на повечето негови съюзници. Толкова много сведения за миналото били изгубени или потулени през Прочистването, че по-късно станало непосилно човек да научи истината. И Рулке ми напомни: „Историята е такава, каквато я напишат.“ Срещу кароните били извършени ужасни злодеяния, а и те отвръщали със същото.

Ако Мендарк не трепереше така над мястото си в Преданията, може би нищо нямаше да науча. Игър, той е нямало да плени Рулке, ако не бе извършил предателството спрямо тебе.

— И как го е направил? — изръмжа Игър.

— Знаел е, че в последния сблъсък Съветът ще претърпи поражение. Вкопчил се е в единствената възможност да спаси своя свят. С намесата си нарочно провалил Забранените опити и когато Рулке стоварил удара си срещу твоето съзнание, Мендарк затворил временно ума му в тебе. Ти си полудял, Рулке пък не успял да се изтръгне веднага на свобода. Тенсор придобил власт над безпомощното му тяло и миговете им стигнали да го запратят в Нощната пустош. Така Мендарк спасил света, а предал тебе — своя уж най-добър приятел. Очаквал да умреш, ти обаче си избягал и не могли да те намерят. Защо да се чудим, че Мендарк треперел от страх, когато си се появил отново?

Игър стискаше юмруци разярен.

— Въздух! — помоли задавено.

Малиен пусна за малко в кълбото мразовития въздух на кулата.

— Само година след пленяването на Рулке — продължи да разказва Лиан — повечето членове на Съвета били мъртви. Мендарк ги убивал един по един, преди да са проумели какво е направил. Същото е щяло да сполети и тебе, ако не бе изчезнал. Само на Тенсор не посмял да посегне.

Но Мендарк тънел в тревога, че някой от Съвета е написал истината и го е опозорил во веки веков. Започнал да събира огромен архив от древни книжа, за да прикрие истинските си намерения — да издири и унищожи всеки документ, който би свързал името му с престъплението. Не е имало по-голяма библиотека в нашата история. А всичко в нея бе заличено, останаха само малкото направени от мен копия и това, което е съхранено в паметта ми.

За Мендарк била непоносима мисълта, че някога е бил прочут, но накрая заради неуспеха щял да загуби славата си. Смятал, че все не му отдавали дължимото, и неистово се стремял да стане знаменит отново с последен героичен подвиг. И не можа да устои пред изкушението на флейтата.

— Как се е научил да я използва? — недоумяваше Малиен. — Никой друг не знаеше.

— През целия си живот е търсил и се е подготвял. Застоявал се е месеци наред в Салудит. Там е намерил отговора, струва ми се, и е взел книжата, за да не ги прочете още някой.

— Но защо всичко потръгна толкова, зле с флейтата?

— Златото се е променило неблагоприятно с времето, както се случва на всички вещества, пренесени между световете. Знаел е какво рискува, но се е надявал да се справи. Нямаше обаче силата.

— А какво изобщо са търсили фейлемите на Сантенар? — обади се Талия.

— След като изхвърлили мариемите в пустотата, те се залъгвали, че са единствените във вселената. А после Шутдар си послужил със златната флейта и изведнъж открили, че техният свят е само един от Трите, а Пътят е отворен. Не се бояли от тварите, които биха проникнали от пустотата в Талалейм, защото знаели как да се справят с диви зверове. Разбирали обаче, че най-опасните за тях създания живеят на останалите светове — другите човешки раси.

Примирили се с опасното прехвърляне на Сантенар, за да научат какво се е случило и отново да прекъснат проходите между Трите свята. Тук заварили още три вида хора и всички те създавали и работели със забранените машини, от които фейлемите изпитвали такъв ужас. Две от расите били твърде многочислени, за да се опълчат срещу тях.

В кароните обаче съзрели позната заплаха, а на Сантенар те били само трима. И фейлемите знаели, че те са уязвими. Но светът гъмжал от други хора и по неволя действали тихомълком. А после Възбраната ги приковала тук…

— Май го настроих! — провикна се Шанд. — Дано не сме закъснели! По-скоро влизайте в портала!