Йън Ървайн
Пътят между световете (19)

18. Предсказания и пророчества

Осейон отвори вратата и каза на Лиан:

— Викат те на съвет, а Мендарк много държи да ти сложа ей тези гривнички. И заръча да предам думите „Първият ти урок!“ Огромният воин носеше белезници, свързани с дълга верига. Лилис се сащиса.

— Осейон, какви ги вършиш?!

— Не се стряскай, дете — отвърна той. — Нищо не заплашва Лиан.

— Мендарк просто иска да ми напомни, че съм негов длъжник — промълви летописецът.

Посегна към патериците, без да трепне. Последните месеци изгориха като с нажежено желязо незрелостта у него. Още какво би могъл да му причини Мендарк, което да не е преживял досега? Щеше да му угажда с усмивка, но през цялото време тихомълком да гони своите цели. Лиан протегна ръце напред и Осейон щракна белезниците на китките му.

Стражът го отведе в разкошните покои на Магистъра. В украсата им бе вложено най-доброто, което можеше да предложи Сантенар — гоблени, изтъкани със златни и сребърни нишки, килими от най-скъпата коприна, мебели от абанос, леопардово дърво и други редки и ценни видове дървесина, инкрустирани със седеф и нефрит. За съвета се бяха събрали Игър, току-що завърнал се от преследването на транкса, Мендарк, Шанд, пристигнал от Каркарон, Тенсор и Малиен. Надирил пак не се чувстваше добре.

— Проследихме транкса по опустошенията, които оставяше след себе си — разказваше Игър, още по-самоуверен и властен. — Криеше се във Фейдонската гора западно от Мънцит. Надирил позна, че гадината не може да лети надалеч. Накрая я приклещихме и убихме, но понесохме страшни загуби.

— А малкото? — попита Лиан, който веднага си спомни сцената на раждането, кръвта и свирепия поглед на бебето.

— И него. Ама че бясно зверче беше!

— Чух историята още на влизане в града — сподели Шанд. — Игър, говори се, че самият ти си поразил транкса с безпощадни удари.

— Бях там — сдържано отвърна пълководецът. — Мнозина нанесоха удари и мнозина загинаха, преди да го победим. Имах късмет, че накрая бях сред оцелелите.

— Скромен както винаги! — ехидно се обади Мендарк.

— За разлика от тебе нямам желание да ме възхваляват незаслужено. Шанд, какви са новините от Каркарон?

— Рулке го е изоставил. Засега.

— Ето го нашия шанс — изтъкна Мендарк. — Да се захващаме с изработването на флейтата.

— Не ни стига златото! — сопна се Игър с досада.

— Но Фейеламор има злато.

— И сигурно е напреднала в замислите си, щом получих вест, че фейлемите са тръгнали насам от югоизточните земи — вметна Малиен.

— Доколкото знам, тя се крие в Елудорската гора… — обади се Игър.

— Ами ако… — запъна се Мендарк. — Не, няма начин…

— Като ще предлагаш нещо, изплюй камъчето най-после! — изръмжа му Игър.

— Мислех си за набег в Елудорската гора, за дай вземем златото. Но в онези дебри не можеш да си водиш цяла армия…

Игър се изправи поривисто и закрачи напред-назад из стаята.

— Плаша се, като си представя за какво може да използва Фейеламор златото — продължи Мендарк. — Само че… тя ще се разправи и с най-добрите бойци, които съм срещал.

— И все пак дали верният път е в направата на флейта? — размишляваше на глас Игър. — Плановете ни обаче трябва да бъдат изпипани до последната дреболия.

Мендарк прикри усмивчицата си и единствен Лиан забеляза изражението му.

— Ние имаме предсказание за тези събития — промълви вглъбената в себе си Малиен.

— За Фейеламор ли се отнася? — Не, то е отговор на предсказанието, изречено от Рулке. Спомни си какво ни извика той, когато го изхвърлихме от кулата в Катаза:

„Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

— Ти какво му отговори, Шанд? — сви вежди Игър.

— „Пречупете златния рог, пожелайте да се стопи стъклото, бойте се от трижди родения и се пазете от трижди предадения.“

— Детски гатанки! — ухили се Мендарк.

— Рулке не за пръв път изрича това предсказание — добави Малиен, още по-улисана в мислите си. — И в детството си съм чувала да го споменават, но отговорът беше друг. Не съм съхранила в паметта си точните слова…

— Ето нещо, което би могло да ни донесе избавление, но ти не го помниш! — язвително изсъска Мендарк. — Каква полза от Преданията на аакимите…

— Имаме си ги тези предсказания с хиляди — пренебрежително изхриптя Тенсор. — Угнетени от робството, ние ги бълвахме, както пекар вади хлябовете от фурна — и за всяка беда, достъпна на въображението, и за немислимите. Аз също не го помня. Да тръгваме, Малиен, отливът няма да чака нас.

— Къде отивате?

— Отвъд морето — отвърна Малиен. — Свикали сме събор на нашите сънародници. Ще се върнем най-рано след месец.

 

— Известно ли ти е нещо за такова аакимско пророчество? — попита Мендарк следобед.

Все се въртеше в креслото, като че не можеше да се намести заради болежките си. Лиан прерови паметта си.

— Хм… имаше нещо в „Предания на аакимите“…

— Кои предания?

— Онези в книгата с аакимски сказания, която прочетох в Шазмак. Заглавието е „Нажак тел Мардукс“, в свободен превод е тъкмо „Предания на аакимите“. Още тогава започна да ме гложди…

— Ще видиш какво ще те гложди тепърва, ако не престанеш да Увърташ! — заплаши го Магистърът, а пръстите му ръфаха парченце хартия.

— Не го помня ясно…

— А бе, ти що за жалко подобие на летописец си?! Лиан не се поддаде на уловката.

— Книгата не беше на език, който съм изучавал задълбочено. Налагаше се да я разгадавам дума по дума и… — … и освен това си я оставил в Шазмак.

— Щеше да е позорно безчестие, ако я бях взел.

— Доста свободно тълкуваш понятието „чест“, щом над тебе тегнат обвинения за съюз с най-страшния ни враг.

— Несправедливи обвинения! — остро натърти Лиан, който се вбеси пряко волята си. — А за тебе честта е единствено повод да се самоизтъкваш, поредната разменна монета, с която да си купуваш онова, което желаеш. Впрочем защо е толкова важно някакво си пророчество?

— Защото може да ни покаже спасителния път — уклончиво отвърна Мендарк.

Лиан се засмя и издрънча с веригата на белезниците си.

— Щом съм ти нужен, няма ли да променим това-онова? — Протакаше, колкото му стигаше смелостта, макар че Мендарк можеше да избухне всеки момент. — Наистина забравяш, че съм майстор-летописец. Два пъти прочетох всяка дума в книгата и няма да я забравя до последния си миг. Така съм обучен. Всеки от гилдията е способен на това.

— Но нали ей сега каза… — Магистърът разтри подутите кокалчета на юмруците си. — Я говори, проклет да си!

— Не е толкова просто — увери го Лиан. — Помня книгата на езика, на който е написана, а не го владея свободно. Трябва да си я повторя наизуст, за да се заема с превода. Това ще ми отнеме цяла нощ.

— Разполагаме и с нощта, и с утрешния ден, ако е необходимо — непреклонно го увери Мендарк. — Ако отговорът е скрит в книгата, задължително е да го научим.

Лиан пак задълба в паметта си за началото на книгата. Сказанието започна да се разгръща в мислите му. Аакимите бяха горд и силен народ, но никога не намираха твърда опора под краката си. Винаги верни и достойни съюзници, те твърде често биваха предадени. Художници и строители с ненадминато майсторство, които все се озъртаха към миналото и накрая се бяха откъснали доброволно от света. И все умуваха как да отмъстят на Рулке, който ги бе довел на Сантенар. В него съзираха първоизточника на всичките си нещастия.

— Стига си спал с отворени очи! — сепна го викът на Магистъра. — Захващай се!

Чак посред нощ Лиан стигна до текста, който търсеха — един-единствен абзац за предсказанието на Рулке и начина да не бъде допуснато сбъдването му.

— „Ще се появи инструмент“… буквално кхаш-зик-макатзах… „и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде“… според мен думата означава „спасен“. „Но самият инструмент ще бъде изгубен.“ — Лиан си потърка челото. — Според мен кхаш-зик-макатзах означава също „трите и едното“, но нищо чудно да е „тридесет и едно“. По-добре да попиташ Тенсор.

— Сетих се! — възкликна Мендарк. — „Трите“ се отнася за флейтата, защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едното“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан, опитай още веднъж.

Лиан повтори текста.

— Може би има как да предотвратим онова предсказание. Шанд, нуждаем се от Огледалото. По-бързо, моля те!

— Тенсор трябва да потвърди превода ми — заинати се Лиан. — Не знам езика им достатъчно добре.

— Пак оправдания! — дотегна му на Магистъра. — Ами преведи го трети път. Аакимите отплаваха през морето.

Лиан отново обясни всяка дреболия.

— Какво друго може да означава „трите и едното“? — нетърпеливо избърбори Мендарк. — Получих знамението, което очаквам толкова отдавна, й все пак тъкмо златната флейта е верният избор. Шанд, вече нямаш право да криеш от нас Огледалото. Да проверим не би ли ни показало повече от миналия път.

 

Шанд очакваше притеснен този момент. Ех, защо изобщо си подаде носа извън Тулин… Но нямаше връщане назад.

Когато извади стегнато навитата метална тръбичка от калъфа и я Разгъна в твърда плоскост, всяко негово движение преливаше от неохота. То легна на дланта му — красивото черно Огледало със странните сребристи знаци по бордюра, лунния символ в единия ъгъл и преливаща се като живак равна среда, отразяваща неговото загрубяло старческо лице. Всички наоколо се взираха в загадъчния предмет мечтателно или алчно. Изведнъж му стана неприятно. „Виж ги само… Всеки си въобразява, че може да изтръгне от него някакво чудо. Нима забравиха, че това е Лъжовното огледало, което погубва копнежите?

Ето го и Лиан — ококорен, с увиснало чене. Мисли си, че Огледалото ще му разкрие всички изгубени сказания от миналото. Сега никак не прилича на майстор-летописец. По-скоро зяпа като похотлив свинар, скрил се в храстите да гледа как се къпят в реката девойчетата от селото и си мечтае те сами да му паднат в ръцете, ако им се нахвърли. Как пък не — ще избягат и ще го осмеят жестоко отдалеч. Каквото можеш да очакваш и от Огледалото.

Ето го и Мендарк. Въобразява си, че то ще му върне онова, което някога е притежавал по право, и ще му посочи как да остави името си ехтящо през идните столетия. От тези въжделения дори вече не криви устни. Но може само да дочака нещо, което е по-лошо и от най-черните му страхове.

Ами Игър! Досущ като от камък. Не личи какво му се върти из главата. Но той знае, че Огледалото крие нещо — и неговите очи проблясват, дори позата му го издава. Облегни се удобно, Игър. И ти ще получиш не повече от мен. Нищо като всички ни.“ Шанд плъзгаше палец по майсторски нанесените знаци — времето не ги бе похабило от деня, когато Ялкара ги е врязала в рамката. Едно от последните й дела на Сантенар, значи е било важно. Искаше му се да знае защо го е направила. Какви спомени разбунваше Огледалото… Каква непоносима печал…

Шанд припряно подаде металния лист на Мендарк.

Магистърът го задържа на разперените си пръсти, опрял палец в гравирания бордюр.

— Най-сетне! — изтръгна се ликуващ възглас.

Докосна символа в ъгъла. Появи се същата гледка както преди година, когато Каран склони да му даде Огледалото в Туркад. Другите се струпаха около него.

Чернеещ унил пейзаж с високи планини в далечината. Равнината беше осеяна със стоманеносиви сгради с формата на бичи бъбреци, целите в преливащи се извивки. Заледен разлом зееше бездънен по средата. Решетеста желязна кула стърчеше косо върху възвишение от едната страна. През размятаните от буря облаци надничаше малко червено светило. Никъде не се мяркаше жива душа.

Магистърът изрече думата „диргаш“. Картината изчезна. Опита с друга дума. Показаха се нови изгледи от Аакан, но нямаше нищо, което да е ценно за него. Шанд виждаше свят на великански планини, увенчани със снежни шапки в оттенъка на сяра, по които пълзяха струйки алена лава. Земя на отвесно пропадащи урви и бесни реки, на мазно застинали тресавища и синкаво-черни блещукащи цветя. Между възвишенията се простираха плата, покрити със сивкава трева, тук-там стърчаха могили и развалини на древни градове. В небето властваше грамадна оранжева луна, която висеше мрачно над хоризонта и къпеше всичко в нерадостната си светлина.

Мендарк изреди какви ли не слова във всевъзможни съчетания, напеви и странни призовавания. Извличаше още картини от Огледалото, мяркаха се и познати хора. Появи се Тенсор, който напразно се опитваше да подчини своя портал на волята си с помощта на Лъжовното огледало. Фейеламор се взираше отчаяно, а над нея беше вътрешността на платинения купол. Разрошена, с изцъклени очи и изцапана буза, Каран се вторачи надолу, извърна се рязко и Огледалото потъмня.

— Само не ми казвайте, че тази дребна никаквица е видяла повече от мен! — изръмжа Мендарк и плесна с длан по масата.

Лиан така се захласна по образа на Каран, че дори не чу обидата, но Шанд не я пренебрегна. Кафявите му пръсти стиснаха тънката китка на Магистъра толкова силно, че Огледалото издрънча на масата. Мендарк вдигна другата си ръка, погледите на двамата старци се срещнаха. Не помръднаха половин минута, после Мендарк промърмори:

— Съжалявам.

Шанд го пусна.

— Това ще да е било малко преди да сваря нея и Мейгрейт във Физ Горго — обади се Игър. — Да проверим няма ли да открием още нещо.

Мендарк отново взе Огледалото, но то упорито си оставаше празно.

— Ама че своенравен предмет — дотегна му накрая. — Няма как, Ще се позанимавам с него през нощта.

— Няма да го изнасяш оттук! — с нетърпящ възражение тон изрече Шанд.

— Твърде напрегнат си, Мендарк — вметна Игър. — И прекалено ядосан. Нека опита някой друг.

Измъкна ловко Огледалото от пръстите му и го връчи на Лиан.

— Не мога — възрази летописецът. — Вече опитвах.

Все пак повтори различните фрази за отключване, които бе прочел в една или друга книга. Нищо не се появи.

— Ако Талия беше тук… — проточи Игър.

— Но не е! — сърдито го прекъсна Мендарк. — Нали открай време чакаш да ти падне в ръчичките — ето го. Стига превземки, възползвай се.

Игър се вторачи неприязнено в него с хлътналите си очи.

— Всички изпадахме в заблудата, че Огледалото е нещо оформено веднъж завинаги, неизменно. Но не е така. То е изменчиво, с всяка употреба става друго, по-сложно и трудно за овладяване. И по-опасно! Може би вече е отвъд възможностите ни да възстановим…

— Заеми се с това де! — изкрещя Мендарк, на когото му се стори, че Игър го дразни нарочно.

Игър взе Огледалото от Лиан, докосна символа, както само той си знаеше, и образите изплуваха незабавно. Редуваха се шеметно, както пред очите на Фейеламор в Катаза. Показваше се порталът на Тенсор, мяркаше се изтерзаното му лице, в мътилката се смесваха други хора и места.

Игър остави Огледалото.

— Само това ми е по силите да намеря. Аз познавам добре способностите си.

— Дори не се опита истински — обвини го Мендарк. Беснееше, че съперникът му извлече повече от Огледалото, но се отказа толкова нехайно. — Гониш някакви свои тайни цели!

— О, не, уверявам те. Нямам намерение обаче да напявам над Огледалото безсмислени слова подобно на селски шаман с надеждата случайно да се натъкна на ключа. Не разполагам с ключ и това ми е добре известно. Спомни си, че Огледалото беше у мен над двадесет години. Нека сега се върне при пазителя си.

Игър подаде с поклон коварния предмет на Шанд, който го пое с гузната радост, че никой нищо не постигна. Но преди да го прибере в калъфа, Лиан настоя:

— Шанд, опитай се и ти!

— Няма! Аз бях определен единствено за негов пазител. Никога не съм си служил с Огледалото и това няма да се случи.

Игър обаче умуваше напрегнато.

— Шанд, Лиан е прав. Време е да смъкнеш тази твоя маска. Ами ако нещо е оставено в Огледалото специално за пазителя му?

На Шанд като че щеше да му призлее.

— Не… — прошепна той. — Не е предназначено за мен. Дадох обет…

— Стига си се крил зад обетите си. Взри се в Огледалото, Шанд, ако не ти покаже нищо, няма и да ти навреди.

— Не разбираш — смотолеви Шанд, свел поглед към студената гладка повърхност. — И никога няма да разбереш…