Йън Ървайн
Пътят между световете (18)

17. Ученичката на книжника

Вечерта, след като докараха Лиан в Туркад, неколцина се събра ха в къщата на Надирил — прекрасна стара вила със собствена градина, недалеч от цитаделата. Пътуването бе изтощило стареца, чиито дробове още свиреха.

Лилис беше при своя наставник. Дойдоха Мендарк, Игър и Малиен. Игър се появи избръснат и пременен в нова синя роба вместо привичните си черни одежди. Изглеждаше, че няма търпение да започне живота си наново. На вид беше спокоен, дори по-самоуверен, отколкото го бе виждал Мендарк досега. Победата над транкса му върна облика на предишния доблестен Игър, оставил зад себе си пораженията, които войната и несгодите нанесоха на духа му. Това преобразяване беше изумително, само че Мендарк неволно се запита колко ли ще трае този път.

Самият Магистър стоеше до камината и отпиваше от малка чаша ароматна теления — сладкото питие, което Шанд дестилираше от презрели гелони. Наведе и остави чашата на решетката да се сгрее, уханието тутакси се разнесе из цялата стая.

Малиен държеше своята чаша, без да я поднесе към устните си. Наблюдаваше с удоволствие червени, оранжеви и пурпурни оттенъци в иначе златистата течност, които се преливаха от играта на пламъците в камината.

— Колко малко ни дели от пустотата… — промълви Надирил и се подпря на възглавниците.

Лилис притича да ги оправи.

— Благодаря ти, дете. — Ръката му се отпусна като сивкава буца върху белоснежния лен на чаршафите. — И колко лесно би било да ни смажат…

— Искам да поговорим за Лиан — настойчиво се намеси Малиен.

— Потайната Малиен най-сетне подаде глава от черупката си — раздразнително се заяде Мендарк.

— От Тенсор научих колко е лесно да сбърка водачът, а от вас двамата — колко капани го дебнат по пътя! Исках да изтъкна каква огромна несправедливост бе проявена спрямо Лиан.

— Гузната съвест ли говори с устата ти? — сопна се Мендарк.

— Да, изпитвам угризения. Колкото и надарен летописец да е Лиан, той е почти безпомощен в околния свят. Аз постъпих зле с него в Каркарон.

— Да бе… — не отстъпваше Магистърът. — Ала не беше толкова безпомощен, когато отведе Каран горе, за да ни предаде.

— Аз го опознах. Надзърнах в душата му — той е невинен.

— Да го беше видяла в Готрайм през онези нощи, нямаше да си толкова убедена — още по-несговорчиво рече Мендарк.

Пак взе да му се струва, че всички в тази стая са се настроили срещу него.

— И аз вече не съм особено склонен да ти вярвам! — озъби му се Игър. — Толкова отдавна изкривяваш истината в своя полза, че си загубил способността да я разпознаваш.

— Аз държа на доброто си име! — вбеси се Магистърът.

— Че как да не държиш — нали се крепи на собствените ти измислици! Цялата ти слава е твое собствено творение.

— Ти пък си един жалък неудачник!

— Транксът не би се съгласил с тебе — опита се да ги укроти Надирил. — Чуй ме, Мендарк — сега виждаме другояче извършеното от Лиан.

— Преди да се съглася, бих искал да чуя и какво има да каже Каран. Защо е отишла доброволно да служи на Рулке?

— Защото си е такава по нрав! Познавам я и… не би позволила лесно някой да я разиграва — отсече Малиен и най-после отпи от чашата.

— Значи се споразумяхме — натърти библиотекарят. — Край на приказките за съд над Лиан, връщаме му свободата.

— Така да бъде — отстъпи Мендарк. — Ще ти угодя, но ще го Държим под око до завръщането на Каран, иначе знае ли се…

— Ще възложа тази задача на някои от малкото останали ми верни уелми — предложи Игър. — Вартила ще отговаря за това. Малиен, а ти не се тревожи — косъм няма да падне от главата му.

Мендарк се усмихна неискрено. Съотношението на силите пак се променяше. Той губеше опора под краката си, затова пък Игър отново се издигаше. След Хависард нищо не му вървеше както трябва, а и не знаеше какво да стори.

— Да се заемем с истинския си проблем — Рулке! — подкани ги Игър.

— От онази машина ми се омръзва кръвчицата — смънка Магистърът, наежен в креслото си като лешояд. По раменете му и тапицерията се ронеха люспици кожа. — Рулке ще ни унищожи. Нямаме оръжие, което да го възпре. Нито защита!

— Тогава да се хващаме на работа и да намерим! — скастри го Игър. Застанал прав до камината, той изглеждаше двойно по-едър от Мендарк. — Рулке понесе тежък удар в Каркарон. Може би не е толкова велик, колкото би искал да се заблуждаваме. Това ми дава нова надежда.

— Ами планът на Шанд да изработим втора златна флейта? — напомни Малиен.

— Ако я имахме — размечта се Мендарк, — бихме могли да го сварим неподготвен. Да рискуваме всичко, за да спечелим всичко — машината!

— Флейтата не може да се мери с тази машина — завъртя глава Игър. — Тя просто отваря портали от едно място към друго. А машината е и оръжие, и защита. И не забравяйте, че за флейтата се нуждаем от червено ааканско злато, а то не ни достига.

— Но Фейеламор има предостатъчно! — изсумтя Мендарк, все още озлобен от неуспеха.

— Ти си играй с твоите фантазии, ако искаш! — с пренебрежение изтърси Игър и тръгна към вратата. Тази вечер изобщо не куцаше. — А в истинския свят аз трябва да управлявам империята си и да смазвам бунтове, да не споменавам за главоболията с транкса. Видели са го недалеч — във Фейдонската гора. Ще го подгоня още сутринта.

 

Мендарк се затвори в стаята. Не се съмняваше в правотата си. Задължително беше да сътворят нова флейта. Нищо друго нямаше да им помогне.

„Нямаш злато!“ — сякаш кресна някой друг в главата му.

Дори когато се проснеше по гръб в леглото, ставите му пареха. Струваше му се, че през последния месец се състари с десетилетия.

Завлече се в банята и се отврати от отражението на лицето си в огледалото. Едва се въздържа да не забие юмрук в стъклото. Животът му изтичаше като водопад, но оставаше толкова несвършена работа! Той отпадаше прекалено бързо — след броени месеци щеше да е прикован към постелята от своята немощ, а след не повече от година щеше да е труп.

Идеше му да залости вратата и повече да не си покаже носа навън. Отчайваше го не скорошната смърт, напротив — очакваше я с интерес след толкова векове. Смъртта щеше да бъде върховният завършек, ако преди нея постигнеше всички свои цели.

Магистърът обичаше силно и своя град, и целия Сантенар. Немислимо беше да умре, ако над тях все още е надвиснала заплахата на Рулке. Разправеше ли се веднъж завинаги с тази опасност и с Фейеламор, можеше да се присмива и от гроба на победените врагове.

Дръпна шнура на звънчето и щом слугата надникна, заповяда му да повика лечителите и знахарите. Те се стараеха да облекчат схванатите мускули и изопнатите сухожилия, да скрепят с магиите си крехките кости и претритите стави. През това време в главата на Магистъра се зараждаше нов план. Фейеламор грабна ааканското злато, което беше редно да попадне в неговите ръце. Значи в нея беше ключът към всичко. Фейеламор обаче беше могъща противничка. Мендарк можеше да очаква необходимата му подкрепа от един-единствен човек на този свят.

Игър разполагаше с хора, съгледвачи и войски. Налагаше се Мендарк да хитрува, за да го убеди да издири нейното скривалище и после да изпрати там достатъчно силен отряд, та да си върнат златото. Щом Магистърът се сдобиеше със златната флейта, щеше да осъществи най-дръзкия си замисъл — прехвърляне в Шазмак и превземане на машината. Твърде вероятно беше да се провали, но при успех щяха да го прославят во веки веков. Освен това с машината щеше да се отърве и от Рулке, и от Фейеламор. Дори от Игър, ако посмееше да му се изпречи на пътя.

— Стига! — подвикна той и всички се изнизаха мълчешком от стаята.

Познаваха добре сегашните му нужди и настроения, а Мендарк им плащаше щедро и изискваше мигновено подчинение. Щом стъпи на пода, той откри, че от месеци не се е чувствал толкова добре. Нямаше да е задълго, разбира се, и не биваше да си пилее времето.

През нощта обаче не мигна, умуваше сърдито за неблагодарността на хората. Той направи много за Сантенар, но не получи подобаващо признание за своето величие и добрини. Това беше незарастващата рана в душата му. Никой на Сантенар не си представяше по-висша чест от втъкаването на името му в безкрайния гоблен на Преданията.

Някога Мендарк се пъчеше от гордост при споменаването на името му и в най-незначителния документ. Но с годините завоюваше власт и тези всекидневни дреболии престанаха да го вълнуват. Дори си казваше, че са по-лоши от нищо, защото след време някой би се възползвал от тях да пренапише по своему историята, да представи Мендарк като глупак или мошеник. Жадуваше за по-достойна слава.

С интриги и лукавство той осигури признание за своята роля в един от обемистите текстове по история, които всеки ученик наизустяваше. Но и това не го удовлетвори, дори когато му посветиха цяла глава в дебелите книги. Най-важни от всичко си оставаха Великите предания. Дълго след запращането на Рулке в Нощната пустота най-после бе съставено и това Предание. Мендарк изкачи и този връх. Името и делата му щяха да бъдат запомнени, докато има човек, който да разказва или слуша Преданията.

Тогава си мислеше, че нищо повече не му е необходимо. Ала ето че не му стигаше, и то отдавна. Както при всяко пристрастяване. Летописците скъпяха похвалите си. Честта се падаше на него, те обаче я разпределиха и на още десетина по-дребни фигури.

Как да поправи грешката? Всичко, извършено от него, заслужаваше собствено Велико предание, само че летописците бяха неподатливи инати, които не допускаха никой да се намесва в работата им. Единствено всички вкупом имаха правото да обявят някое сказание за Велико предание, но това не се бе случвало от столетия. А и биха склонили само дълго след смъртта му. Ако не се погрижеше сега, може би никой нямаше да разкаже историята му или пък щяха да го очернят.

„Е, всеки човек, променил своя свят, не бива да очаква признание. С това се примирявам. Но как да допусна след смъртта ми други да си припишат всички заслуги, а моето име да бъде свързано с несполуките и глупостите на Съвета? Ще имам свое Велико предание! Никой не е по-заслужил. Инструментът, с който ще си послужа, е в ръцете ми — Лиан. Задължен ми е за годините, през които плащах обучението му в школата. Няма да е лесно, тези летописци ревниво бранят своята независимост, но е постижимо. И ще стане! Събитията, насред които сме сега, ще се превърнат във Велико предание не «Предание за Огледалото», а «Предание за Мендарк»!“ С тази утеха Магистърът се унесе.

 

Настаниха Лиан под охрана в стая на първия етаж в цитаделата — малка, но спретната и със зарешетен прозорец. През него се виждаше ограден двор с едно голо дърво, чиито клони стърчаха като изкривени от ревматизъм пръсти.

Щом съмна, Мендарк нахълта в стаята.

— Време е, летописецо!

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита младежът.

— Искам моята история да бъде разказана. Нека и в бъдещето се знае как съм се жертвал за този свят.

„Що за наглост!…“ — Зает съм с „Предание за Огледалото“.

— Чудесно. Ще промениш заглавието — „Предание за Мендарк“, защото всичко се върти около моите дела.

Лиан зяпна като поразен от мълния.

— В школата няма да склонят за нищо на света. Предлагам ти да потърсиш някой наемен разказвач.

— Неблагодарник! Това е моята история, а аз те храних петнадесет години! — изръмжа Магистърът.

Лиан с удоволствие би го цапардосал, но само затътри крака към прозореца и надникна, докато овладее обзелия го бяс. Стоящите на стража пред вратата нямаше да го избавят навреме, ако Мендарк се наканеше да му стори зло. И тогава се сети, че може би му се отваря вратичка — дали няма все пак да научи какво всъщност се е случило в дните, когато е възникнала Възбраната? И истината за пленяването на Рулке? Защо да не се възползва от слабостта на Магистъра и да се добере до документи, които никой друг не е виждал? Но трябваше да опипа почвата внимателно.

— Съзнавам колко съм ти задължен — обърна се той към Мендарк. — Заповядай да ми донесат архивите ти и ще обмисля твоето искане. Дори да се съглася обаче, спомни си какви са задълженията на майсторите-летописци — те лично проверяват свидетелствата. Ще ми дадеш всеки документ, който ти поискам, а аз няма да променя нищо освен онова, което съм разкрил като неистина. Не изпълниш ли тези условия, ако ще да съчиня най-великолепното сказание, то никога няма да бъде признато за Велико предание.

Мендарк се ядоса, но преди да се развика, до вратата застана Игър.

— Разбира се! — припряно каза Магистърът на Лиан с измъчена усмивка.

— Просто не е за вярване! — озъби им се Игър. — Светът се разпада на парчета около нас, но ти не мислиш за друго освен за славата си. Рулке дали ще чака, докато вие двамата обсъждате своите приказчици за дечица?

Изплю се на пода до краката на Мендарк и се отдалечи.

 

На другия ден Лиан седеше до масата при прозореца. Започваше да подрежда документите на Мендарк от първия сандък, но тази задача не му беше присърце. Все си мислеше за Каран и не можеше да се съсредоточи. Някой потропа плахо на вратата.

— Влез! — извика той, без да помръдне от стола.

Краката му заздравяваха, но всяка крачка беше неприятно изпитание.

Лилис надзърна и попита:

— Позволяваш ли да поседя при тебе за малко?

— Разбира се. Как е Надирил тази сутрин?

— Спи.

— А баща ти?

Джеви го отбягваше след разговора им в каруцата.

— С Пендер отплаваха към Ганпорт.

— Оставил те е сама?

— Ами нали трябва да работи… — защити баща си Лилис.

— С тези наскоро счупени кости ли?

— И сега може да върши какво ли не.

— Ти обаче нямаш с какво да се занимаваш, а?

— Нямам! И съм самичка. Липсват ми и Джеви, и моята приятелка Талия.

Лиан се вкопчи в шанса да задоволи любопитството си.

— Лилис, ще ми кажеш ли как се отнася баща ти към нея? Изражението й издаде, че тя не е много сигурна дори в собствените си чувства.

— Според него тя е най-прекрасната жена на света.

— А според тебе?

— Обичам Талия с цялата си душа.

— И какво ще прави Джеви?

— Страхува се. Ох, Лиан, стана тя една… досущ като в приказките. Той се чуди как може един обикновен моряк…

— Не ми се вярва — прекъсна я Лиан — това да има някакво значение за Талия.

— Разбира се, че за нашата Талия няма значение! — натърти, момичето. — Ама той не знае. Нищичко не разбира от жени.

— Дали не е добре да му помогнеш… — подсказа Лиан.

— Добре е, да! Ех, че бъркотия! — Тя предпочете да не продължават разговора за баща и. — Как ми е жал, че не съм в Голямата библиотека, толкова е хубаво там…

Слабичкото й лице грейна за миг.

— Слушай — засмя се Лиан, — сетих се нещо. Защо не помогнеш и на мен в работата?

— Охо! — Той сякаш й бе предложил цяло съкровище. — Само че ти си такъв умник, как ще ти помагам…

— Повечето ми занимания са съвсем обикновени — проверявам книжа, подреждам ги, намирам книги, преписвам. И чак когато всичко се събере в цялостно сказание, започва да подлъгва колко съм умен. Виж това! — посочи той огромната купчина документи, изпратена му от Мендарк. — Трябва да ги подредя и опиша.

— Моля те, позволи ми аз да го свърша. Толкова имам да уча, но откакто заминахме от Голямата библиотека… — Тя се запъна, за да не засегне неволно наставника си. — Надирил все беше зает с важни дела, а сега е болен.

— Немалко знания, които ще ти бъдат от полза, няма да намериш в книгите — увери я Лиан. Самият той бе извлякъл тази поука доста късно. — Разбира се, съгласен съм да работиш с мен. Дори признавам, че много се нуждая от помощта ти. Ела, ще ти покажа какво Ще вършиш.

Няколко дни той се радваше на компанията на Лилис, а документите скоро бяха подредени така, че стигаше той да се сети за някой и момичето вече го държеше в ръка. Но постепенно започна Да се уморява от напрегнатото й внимание.

— Лилис… — Тя се озова мигновено до лакътя му. — Съжалявам, но все се разсейвам, защото ме наблюдаваш, без да мигнеш.

Момичето посърна.

— Искаш да изляза ли? Само кажи — опита се тя да запази достойнството си.

— Не искам, разбира се. Но това не е добре нито за мен, нито за тебе. Какво друго да ти възложа?…

Лилис спря, хванала дръжката на вратата.

— Ще правя каквото поискаш — промърмори тя, преглътнала обидата.

— Има нещо, което трябва да бъде вършено безупречно. Можеш ли да преписваш?

— Надирил ме научи първо на това — засегна се момичето.

— И остана ли доволен от напредъка ти? Тя се поколеба.

— Ами не чак доволен…

— Ще препишеш ли това на чисто? — Даде и лист, който бе запълнил с равния си почерк. Изпъстряха го задрасквания и поправки с различни мастила. — Не забравяй — никакви грешки. Ако не разбираш нещо, попитай.

Тя подостри ново перо и започна да пише, навела глава към листовете. Пак застана до лакътя му, и то по-скоро, отколкото бе очаквал.

— Въпрос ли имаш?

— Готово е!

— Толкова бързо?

Лиан взе нейния лист, изписан в красивия, макар и старовремски стил на Надирил. Но точно затова подхождаше на текста. Лиан провери придирчиво всяка буква и завъртулка, като поглеждаше оригинала.

— Почти съвършено… Много добре!

Лилис обви с ръце шията му и го целуна по бузата.

— Това ли беше? — попита се тя.

— Дори не сме започнали — засмя се Лиан. — Имам за тебе толкова работа, колкото не ти се е събирала за цял живот. Я погледни.

На пода до бюрото бяха оставени три тома, подвързани в разноцветна кожа. Две от книгите бяха оръфани и захабени, третата изглеждаше по-нова.

— Това е моето „Предание за Огледалото“ и съм убеден, че ще стане Велико предание.

Той неволно сплете пръсти зад гърба си, докато изричаше думите.

— Искаш аз да препиша твоето сказание?!

Лиан не разбра правилно възклицанието й.

— Знам, задачата е тежка. Виж каква цапаница.

Отвори първия том, чиито страници имаха по-плашещ вид от току-що преписаната. Същинска джунгла от няколко цвята мастило, поправки, номерирани допълнения, вмятания, пъхнати тук-там нови листове, бележки по полетата…

— Но такава задача подобава на майстор-книжник. За мене ще е прекалено висока чест.

— Знаеш ли как ще ме оскубе за оказаната му чест майсторът-книжник? Нямам пукната пара. И да му търпя киселото сумтене по цял ден? С тебе, Лилис, се работи много по-леко. Но ако ти е трудно или не ти се иска…

Лилис грабна томовете и ги притисна до гърдите си.

— Искам, то се знае! — отвърна надменно. — Искам тази работа повече от всичко и никой не би се старал повече от мен. А къде са чистите листове?

— Хартия ли… Дори не бях помислил. Нямам пари да купя дори малък бележник. Ще видя мога ли да изкопча нещо от Мендарк. Сложи ги на мястото им. С малко късмет ще започнеш следобед. Впрочем и без това не можеш да се занимаваш с третия том. Не съм довършил тази част от сказанието. А за четвъртия още нямам бележник. Къде ги дянах тези патерици?

 

Лиан изкрънка малък бележник с бели листове в кожена подвързия, но не получи нищо друго. Чака дълго Лилис да се върне. Боляха го краката. По средата на следобеда закуцука към прозореца и се загледа през решетката в двора и кривото дърво.

Лилис влезе, олюлявайки се, метнала на гръб тежка торба.

— Какво си носиш — обяда ли? — весело я посрещна Лиан. Момичето отвори торбата и извади четири дебели пакета хартия, мека и гладка на пипане.

— Но… но това е копринена хартия! По-хубава от нея няма! Откъде я взе?

— Имах спестени пари, за да издирвам баща си, но не похарчих нищо от тях. Затова сама купих хартията.

Лиан рядко губеше дар слово, но в този миг онемя. Цената на копринената хартия беше баснословна, най-малко два златни тела за пакет. Лилис бе купила четири… Той пресметна, че и един златен тел ще му стигне да се изхрани две години.

— Не мога да се съглася — смънка, а коленете му се подгънаха. — Никога няма да събера толкова пари, за да ти ги върна.

— Лиан, аз вече не съм бедна — успокои го момичето. — Когато започна войната, изведох някои хора от Големия събор на безопасно място. Повечето бяха богаташи и Талия ги притисна да ми се отплатят за спасението си. И Мендарк ми плати щедро, че му помагах по пътя към Зайл миналата година. Скътах парите, за да плащам да търсят Джеви. А и Надирил ми дава пари, че се уча при него, представяш ли си!

— Така си се охарчила…

Лиан се отпусна на опърпания килим. През целия си живот не бе имал повече от един златен тел наведнъж.

— Щом ще е Велико предание, струва си парите — простичко отвърна момичето. — Пък и цената не е чак толкова висока. Търговецът ме познава. Обещах му да поговоря с Надирил да възложи на него поръчките за Голямата библиотека. Склони да ми направи голяма отстъпка.

Лиан се тръшна на стола си. А той още я мислеше за дете! Лилис вече си беше млада жена и съзряваше пред очите им. И какво друго бе очаквал, щом бе оцеляла по улиците на Туркад и в последвалите премеждия?

Тръсна глава. Тя му каза още нещо.

— Питах дали имаш и друго за преписване? Искам да се упражнявам малко, преди да се заема със сказанието.

— Преписвай в ей този малък бележник. Току-що го получих.

— Какво да преписвам?

— Сега ще ти намеря нещо.