Йън Ървайн
Пътят между световете (25)

24. Спомени

Вечерта пак излязоха на верандата и се увиха в одеялата. Отпиваха по малко от поредното силно питие на Шанд и го редуваха с глътки горещо кафе. Взираха се в звездите и мъглявината Скорпион. Мейгрейт помоли дядо си дай разкаже за нейната майка.

— Опасявах се, че ще стигнем до това — отговори той тихо. — Горката Аелиор… Едва ли нечия обич към детето му е била по-силна от моята към дъщеря ми.

— Каква беше тя?

— Ами като всички деца, предполагам, макар че тогава не знаех много за децата, бях прекалено важен. Аелиор беше своенравно момиче, схватливо и решително. Знаеше какво иска и не мирясваше, докато не го получи — или като ме врънкаше, или чрез собственото си упорство. Но имаше блага душа, беше обичлива и палава. Каран понякога ми напомня за нея.

В зрелостта си сигурно щеше да е досущ като тебе. Имаше съвсем същите очи и черти на лицето. Косата й беше доста по-тъмна и къдрава. Когато ми я отнеха, изглеждаше на тринадесет години, макар и да бе преживяла много повече лета и зими на Сантенар.

— И аз израснах бавно — вметна Мейгрейт и заговори за друго. — Ще ми разкажеш останалото след време, ако поискаш. Но сега предпочитам да чуя повече за Ялкара, защото въпреки че не искам да мисля за това, мнозина очакват аз да сторя нещо с Огледалото. Ще ми се да науча и за твоя живот, дядо, стига да не засягам скромността ти.

Последните думи изрече с лукава усмивчица и отначало сама се изненада. Шанд прихна едновременно с нея.

— Нека отложим моите самохвалства! Ще ти разкажа каквото мога за Ялкара, но вероятно няма да сбъдна всичките ти очаквания. Бяхме влюбени цяла епоха, но имаше огромни периоди от живота и, за които тя просто не продумваше. След като Огледалото ти се разкрие, ти май ще знаещ повече от мен.

Не научих почти нищо за времето преди прехвърлянето й от Аакан на Сантенар. Твърде рядко беше готова да обсъжда и подбудите си да дойде тук, също и какво е правила. Носеше й се лоша слава, не се сещам за друг човек, който да е бил оклеветяван така. Как ли не я наричаха — „повелителна на демони“, „царица на лъжите“… Гнусни слова! Хората са по-склонни да хулят изтъкнатите жени, отколкото мъжете. Великите вземат решения, които засягат мнозина, а тя не се двоумеше при нужда. Но не съм бил свидетел на жестокост от нейна страна, макар че проявяваше неумолима твърдост спрямо враговете си.

— Как я срещна?

— Помня мига, когато я зърнах, не по-зле от събуждането си тази сутрин.

Шанд се облегна на стената и затвори очи. Мълчеше минута след минута, а Мейгрейт не откъсваше поглед от него. И все си повтаряше:

„Това е моят дядо. Бащата на моята майка. Връзка, която никога няма да се разкъса.“

Това кръвно родство беше необичайно преживяване, сгряваше я като огън. И я подтикваше да научи всичко за онези, които нямаше да види никога — за своя баща, за неговите родители. Изведнъж осъзна, че не е изключено другите й баба и дядо още да са живи.

Усети се, че Шанд не проговаря. Той сякаш не присъстваше духом.

— Шанд? — обади се тихо тя.

Старецът се опомни, но в първите мигове я погледна толкова отнесено, че тя неволно се уплаши. После дядо й се усмихна.

— Извинявай. Това се случва все по-често напоследък. Придобих този лош навик в годините, когато се скитах в черна печал. Още не се бях добрал до Тулин, където пак открих, че мога да бъда полезен. Трудно ще ти е да проумееш какво е съзнанието на човек, преживял толкова столетия като мен. Всевъзможни спомени са оплетени в главата ми и понякога е по-приятно да търся убежище в паметта, вместо да се боря с настоящето. Някой ден може да се пренеса в миналото и да не намеря обратния път, да забравя, че има и бъдеще.

Уплахата на Мейгрейт пролича. — Това ще ме съсипе… Шанд стисна ръката й. — Не се безпокой, има още много време дотогава. Но искам да знаеш, че когато настъпи мигът да си отида, това ще е най-доброто за мен, защото този свят ми носи само горести. Старците трябва да отстъпват на младите. А и не биваше да живея толкова дълго. — Защо се случи така? — Не забелязвах да остарявам в Хависард. Не се съмнявам, че Ялкара е наложила някакво заклинание. Преди да си тръгне, ми даде и частица от живота си. Често се питам какво ли е отнела тогава от себе си и дали е оцеляла… — Шанд се постара да върне мислихте си в настоящето. — За какво говорехме? — Как си се запознал с нея.

— Беше по време на Прочистването. Чувала ли си за онази епоха? — Разбира се.

Той продължи, все едно бе отрекла.

— Ах, това Прочистване, войните между кароните и аакимите! Но не се заблуждавай, че и Ялкара се намеси пряко в сблъсъка. Всъщност тя не поддържаше армия, а само малобройна стража. Сраженията бяха предимно между силите на Рулке и войските, предвождани от Питлис.

Това бяха отчайващи години за Сантенар, по-лоши не е имало в историята ни. Не ми се вярва някой да е наясно с истинската причина за войната. В Преданията се изтъква, че Рулке е започнал пръв. Не оспорвам. Ако искаш, попитай Лиан как обосновават твърденията си летописците.

Впрочем тогава и аз бях в разцвета на силите си, преливах от самодоволство и гордост. Сега ме е срам да си спомням колко безогледно постъпвах. След поредната страховита, кървава битка в далечини земи край Крандор неколцина от нас се събраха на осеяното с трупове бойно поле, за да потърсим начин да сложим край на сраженията. По-добре да бяхме облекчили мъките на умиращите — с неприязън към себе си промърмори Шанд. — Чувахме стоновете и писъците, но оставихме тази грижа на други. Нали важните хора са заети с важна работа!

Събрахме се на съвет под голямо смокиново дърво в края на полето. Дори бих казал, че дървото беше великанско, а дънерът му изглеждаше като изплетен от хиляди разкривени корени. Изреждахме се да произнасяме надути слова, а аз се увлякох най-много в красноречието. Сключвахме съюзите си, дребнавите си сделчици само за да се предадем един друг по-късно.

Тъкмо млъкнах и забелязах, че недалеч стои жена и се взира в мен. Не беше изненадващо, защото всеки слушаше, а някои дори ръкопляскаха. Тя беше възхитителна жена, но с по-скоро царствена, сдържана красота. Като твоята.

— Че какво е красотата, ако не последното средство в живота, ако нямаш други дарби? — грубовато подхвърли Мейгрейт. — Никога не съм се смятала за красива.

— Кой ти втълпи това?

— Фейеламор неведнъж повтаряше колко отблъскваща била външността ми.

— Как да каже друго, щом изобщо не приличаш на фейлемите? Затова пък е трудно да те различи човек от Ялкара. Та както вече ти казах, тъмнокосата жена ме наблюдаваше. След края на моята реч тя леко поклати глава, като че не бе намерила каквото търсеше, и се извърна. Познавах повечето видни особи там, но нея виждах за пръв път. Естествено зададох си въпроса за целта на идването й. Любопитството ми се разпали, но никой не знаеше нищо за нея. А докато разпитвах, вече я нямаше наоколо.

— Изчезна ли? — прекъсна го Мейгрейт, която се бе надигнала да го погледне в очите, все едно там можеше да съзре отразения лик на Ялкара.

— Не, просто си отиде, напусна онази касапница през гората. Втурнах се подире й и несъмнено се показах глупак в очите на мнозина, а и някои от съюзниците ми сигурно се усъмниха дали трябва да разчитат на мен. Не ме засягаше. Вероятно е чула стъпките ми, защото, когато излязох на бегом от един завой в пътеката, тя бе спряла и ме чакаше. Не изглеждаше уплашена или разтревожена, че е сама насред гората, а някакъв особняк търчи подире й. Нито пък проявяваше прекален интерес. Чакаше учтиво, за да чуе какво имам да й кажа и да се отърве от мен.

Носеше черно — свободно падаща блуза от черна тъкан като коприна, по която не се виждаше и една гънчица, и панталон от същия плат. Косата й също приличаше на коприна с цвят на абанос. На шията, челото и едната й китка блестяха накити от червено злато. Нейната красота беше съвършена. Но в следващия миг забелязах, че по пръстите и дланите й има белези, може би от изгаряне.

Аз я доближих тичешком, надникнах в очите й и оттогава нищо в живота ми не беше същото. Аз, който дотогава не отстъпвах пред влечението към жените, вече знаех, че тя ще бъде единствената ми любима. Ако не можех да се надявам на нейната взаимност, нямаше да се примиря с друга вместо нея. За мен животът щеше да е свършен.

Тя ме гледаше от горе на долу, защото беше почти с цяла глава по-висока. Кимна ми, че е готова да ме изслуша, и по лицето й мина сянка. За секунда-две ми се стори озадачена. После се разсмя със звучния си приятен глас.

„Виждам…“ — рече ми.

„Как е името ви?“ — попитах любезно.

Тя пак се засмя.

„Не казвам името си на непознати. Ако желаеш, наричай ме Илен. За какво искаше да говориш с мен?“ Съвсем се оплетох и запелтечих. Тя ме слушаше, но нетърпението й растеше. Не се взираше в мен, а погледът й шареше из гората. Отчаях се от себе си, млъкнах насред изречението и понечих да си тръгна. Почувствах се още по-глупаво. Не съм я виждал да проявява снизхождение към глупец през следващите години, затова не знам какво я подтикна да ме изтърпи. Може и да е открила нещо под суетната ми гордост, защото ме спря.

„Знам какво те мъчи, Гилиас, но не мога да ти предложа лек. Ако това не е мимолетно увлечение, ела да ме потърсиш в Лоркист (тя назова името на малко село в Крандор от другата страна на планините и като че пресметна нещо наум) след… година и петнадесет дни. Седни до някоя маса пред странноприемницата на пазарния площад и ме чакай след пладне.“ Кимна ми, врътна се и се отдалечи. Гледах я как потъва в златистите сенки. Отпрати ме ей така, колкото и мило да се държеше! И трябваше да чакам цяла година, че и петнадесет дни отгоре…

По-дълга година не е имало в живота ми. Всеки ден си мислех за нея… не, всеки час. Да, това беше същинско обсебване, което ме преобрази. За да си върша работата, бях принуден да си налагам най-сурова духовна дисциплина. Дотогава не полагах усилия да се съсредоточа, а изведнъж установих, че се рея из видения. И понякога бях напълно неспособен да се заема със задачата, която си бях поставил. Това избиваше опората под краката ми и разочарова мнозина от моите привърженици.

Както и да е, най-сетне се изниза и тази година заедно с петнадесетте дни. Едва ли е нужно да се питаш бях ли в Лоркист пред странноприемницата, и то до най-хубавата маса далеч преди уречения час.

Мейгрейт долавяше нетърпението му дори след толкова столетия — отглас на неугасващата страст.

— Настъпи пладне. Тя не дойде. Вярно, бе ми казала, че ще се появи след пладне, тоест когато и да било в следобеда. Реших да удължа чакането до полунощ. Седях ли седях там на студа и тъкмо повярвах, че няма да я видя, към мен доближи един от прислужниците — як мъж на средна възраст и с обноски, които показваха, че е честен и надежден човек.

„Вие ли сте Гилиас?“

Аз потвърдих.

„Значи трябва на вас да кажа, макар и със съжаление, че на господарката Илен й се наложи да замине по неотложна работа и е невъзможно да се срещнете, както ви е обещала. Моли ви да ни навестите отново четири дни след ендре, ако все още имате такова желание.“ Разочарованието сигурно е сковало лицето ми — всички мои надежди и мечти бяха заличени и вместо тях получих тази трошица утеха. Мъжът добави:

„Тя е много огорчена, че ви постави в толкова неловко положение.“ Благодарих му и поседях там още час-два, загледан в бавния ход на луната по небето. До ендре, средзимната седмица, оставаха 370 дни, почти още една година.

Заех се отново със своите дела и малко ми олекна, защото моето увлечение не стигаше до неудържимо буйство. Влагах повече усърдие отвсякога и постигнах много през тази година. Дочаках и средзимната седмица, която посрещнах отново в Лоркист.

И отново следобедът отмина, без да зърна жената. Застудя необичайно за Крандор. Само аз седях пред странноприемницата. Накрая, минути преди да се здрачи, прислужникът излезе при мен. Чудеше се как да се извини от името на господарката си. Не успяла да се върне навреме и изпратила отдалеч вест със скийт, за да ме помоли да уговорим трети ден за среща.

„Кажете ми къде е тя и ще отида при нея“ — предложих аз.

„Не бих могъл. Пазим в строга тайна къде се намира господарката. Дори аз не знам точното място.“ Нямаше как да не се замисля дали това не е своеобразно изпитание. Този път срещата се отлагаше за по-кратък срок — само 150 дни.

„Не мога — отказах и прислужникът като че се учуди. — Ще бъда зает в Туркад и Зайл, изключено е да се върна в Крандор след по-малко от година. Бих казал — добавих с оправдана досада, — че вече не виждам сериозна причина да се връщам.“ „Не ми е наредено как да ви отговоря, щом е така — призна мъжът след дълго мълчание. — Значи трябва да изпратя вест на моята господарка и да чакам да ме осведоми за желанията си.“ „Как ще й изпратите вест, като не знаете къде е?“ — попитах ехидно.

Той подсмръкна презрително, щом чу глупавото ми заяждане.

„Скийтът знае къде да я намери.“ Наистина бях забравил за великолепната памет на тези огромни, злонравни гадини.

„Моля ви, елате отново след седем дни“ — каза ми той.

След седем дни ме посрещна на площада.

„Илен също ще бъде в онези земи идната година. Тя ще ви намери в Зайл или Туркад, стига да не пътувате под друга самоличност.“ „Не, но там ме познават под друго име — Чезойт.“ Качих се на кораб, отплаващ към Туркад, и пак се хвърлих презглава в моите дела. Войната бе навлязла в решаващия си момент и макар че не участвах в новите сражения, все не ми достигаше време. Месец след месец рядко се сещах за жената. Нямаше какво да подхранва моето влечение към нея и то гаснеше. А и никак не ми харесваше идеята да бъда подложен на изпитание, нито бих се настроил мило към жена, готова да прибегне към такива хитрини. Самолюбието ми беше уязвено. Ето какъв човек бях тогава.

Шанд се усмихна на Мейгрейт, която нито за миг не отмести поглед от него. Тя хвана ръката му и помоли с блеснали очи:

— Разказвай нататък.

— Както си седях пред ханче на брега в Туркад, където обичах да се заглеждам в залива, някой ми заслони слънцето, а пък аз се радвах на лъчите му в иначе хладния ден. Вдигнах поглед с леко раздразнение и я видях да стои до мен.

Нито се усмихнах, нито я поздравих, макар че сърцето ми щеше Да се преобърне в гърдите. Тя седна срещу мен. „Не се радвам, когато ме разиграват“ — казах й аз. „Нито пък аз, но не подхващам игри и държа на думата си. Аз също имах много работа след онази наша среща, но сега съм тук. Какво искаш от мен? И бъди прям. Не понасям увъртания.“ Долавях у нея някакво смущение, моето гърло беше пресъхнало. Как да намеря смелост? Не ми се бе налагало да проявявам такава храброст, както при изричането на следващите ми думи.

„Искам тебе“ — изграчих и пламнах в очакване да ме отхвърли пренебрежително.

А тя се усмихна незабележимо и улови ръката ми.

„Чудесно, защото и аз разбрах, че искам същото.“

Дръпна ме да стана и открих колко изумително силна беше тя. От този ден бяхме неразделни. Често се озовавахме на различни места, но това не ни пречеше да сме заедно в мислите си. Сега ти е ясно защо още тъгувам по нея.

Мейгрейт избърса сълзата, избила в ъгълчето на едното й око.

— Колко ли ти липсва…

— Повече от живота. Всичко бих направил, за да си я върна.

— И аз съм готова на всичко, за да ти помогна.

— Шанд, какво да правя? — промълви Мейгрейт по-късно. — Толкова съм объркана!

Разказът — му я подтикна да осъзнае, че връзката й с Игър е била твърде повърхностна. Искаше много повече от живота.

Той откъсна вниманието си от скицата, по която щеше да начертае карта на потайните кътчета в Елудор. Занимаваше се часове наред със своите карти, а понякога само се взираше в тях, като че преживяваше отново пътешествия в прастари времена.

— Защо си объркана?

— Мислех си, че Игър е всичко за мен, а днес дори не проумявам тази приумица. Защо се бях вкопчила така в него и защо го отблъснах сега? Обидих го тежко, а не съм искала. Има й още нещо…

— Още нещо ли?

— Не смеех да ти призная, защото не знаех какво ще си речеш за мен. Миналото лято видях Рулке, съвсем скоро след като сте го прогонили от Катаза. Успя да изпрати някак образа си в Туркад. Не присъстваше изцяло, но когато ме погледна, аз се уплаших от копнежа си. Игър се превърна в блед призрак в сравнение с него. Видях го отново, когато беше в Каркарон, малко преди средзимния ден. Пак ме обзе същото желание… и същият ужас.

— Очарованието на кароните е могъщо, аз ли не знам това — кимна старецът. — Може би твоята каронска кръв, незнайна задълго за съзнанието ти, започва да се проявява.

— Колебая се. И се плаша.

— Не бих се осмелил да те съветвам. Прави нужното според тебе, но първо опитай да се увериш, че наистина го искаш. Знаеш какво се говори за Рулке. Но нима и аз не се убедих наскоро, и то с цената на голямо унижение, че нечия лоша слава може да се окаже лъжа.

Тя седна до прозореца, сложила Огледалото в скута си. Размишляваше над разказите на Шанд за нейните майка и баба. Затваряше очи и си представяше как Ялкара идва при нея. Изведнъж усети светлина по клепачите си и без да поглежда, знаеше, че Огледалото е станало достъпно.

Зад нея Шанд ахна, останал без дъх, но Мейгрейт не го чу. Лунният символ грейна като огън. Мейгрейт се вторачи в баба си, на която толкова приличаше. Ялкара се усмихна. Огледалото не можеше да предаде гласа й, но думите се изписваха с ярки букви под лицето.

„Аелиор, ако си успяла да прочетеш това, имам за тебе послание, предупреждение и задача.

Аелиор, ти си ми най-скъпа, но трябваше да те изоставя. Няма по-страшна мъка и знам, че и ти си страдала заради мен. Но ако бях останала, щях да умра. Нямах сили да взема нищо при прехвърлянето, дори тебе.

Може би се питаш защо съм била на Сантенар, а за мен разказват всякакви измислици. Умолявах Съвета на кароните и те ми разрешиха да се прехвърля, защото научихме, че и друга раса е изпратила свои хора на Сантенар — фейлемите. Те ми вдъхваха най-мрачни опасения, макар че наглед не можеха да се мерят по могъщество с нас. Повярвай ми, разполагам със знания, недостъпни за останалите карони. Аз, най-младата сред тях, бях възпитана от най-стария — Джалкмах, за да съхраня опита от черните за нас първи дни в пустотата, а и за епохите преди това.

Записах всичко под формата на дневници, които съхранявах в Хависард, защото няма на кого да предам знанията си. Дори кароните няма да разгадаят писмената, но Огледалото ще те научи да ги четеш, когато му дойде времето.

На мен бе възложено да държа под око фейлемите. Но Фейеламор ми се противопоставяше на всяка крачка, сякаш и нея бяха изпратили с подобно поръчение. Накрая ме победи, макар да я заблудих, че съм постигнала надмощие. Пази се от Фейеламор. Няма граници за нейната враждебност и към кароните, и към този свят.

Аелиор, аз създадох Възбраната след смъртта на Шутдар — временно спасение в онази безизходица. По-късно обаче открих, че не владея начин да я премахна. А сега тя отслабва. Неизбежно е да се разкъса накрая. Всяка употреба на творения, заредени с мощ чрез Тайното изкуство — портали, машини, златни флейти, наследеното от тебе Огледало и дори дреболии като светлиците — ще ускори разпадането й. И тогава Сантенар ще бъде беззащитен пред пустотата без надежда за оцеляване. На тебе възлагам да премахнеш Възбраната, но същевременно да възстановиш равновесието между световете, което съществуваше преди създаването на златната флейта.

Ето какво трябва да…“

Образът на Ялкара бавно се разпадна на хаос от шаващи точици и огнените букви угаснаха. Мейгрейт чакаше. Ялкара се появи отново.

„… виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш. Аелиор, желая ти сполука. Ако се справиш със задачата, може и да се срещнем някой ден.“

Образът се стопи с усмивка на уста.

— О, толкова се надявам! — промълви Мейгрейт.

Нещо й подсказа да ре озърне. Шанд така се бе вторачил в отново опразнилото се Огледало, сякаш искаше да проникне през него чак на Аакан. Трепереше. „Ще сторя каквото мога, за да ви събера отново — зарече се повторно Мейгрейт. — Дали това е причината Шанд да настоява за изработването на нова златна флейта?“ Остави Огледалото, още по-озадачена отпреди минути, и го взе отново. Видя съвсем същото, но не научи пропуснатото.

— Какво е искала да предаде? Как да използвам Огледалото? Шанд се върна в настоящето съвсем бавно.

— Не бих могъл да се досетя — прошепна той.

— Ами ако е повредено? — Мейгрейт разгледа много старателно рамката и гърба. — Или не приличам достатъчно на Аелиор…

— А може би Лъжовното огледало пак погажда номерата си — промърмори Шанд. — Как да познаем?