Йън Ървайн
Пътят между световете (31)

30. Златната флейта

В работилницата пламтяха пещи, а духалата изпомпваха въздуха. Комините бълваха дим. Но оставаше неизвестно с какво се занимават вътре. Не допускаха никого освен Каран, и то след привършването на работата за деня и прибирането на тайните устройства и приспособления.

През това време на север и на изток се отправиха шпиони и съгледвачи, за да узнаят с какво са се захванали враговете. До всички съюзници бяха проводени вестоносци, а към най-далечните от тях полетяха скийтове. Един отнесе съобщение на Уистан, наставника на школата в Чантед. Призоваваха всекиго да бъде верен на дадената дума и да върне направените му услуги.

— И дано Уистан се отнесе по-сериозно към тази вест — изсумтя неприязнено Мендарк.

Преди година и половина помоли наставника на школата да издири Каран, а той възложи задачата на Лиан с желанието да се отърве от него. Мендарк не забравяше.

 

— Доколкото схващам, Тенсор си има затруднения — каза Шанд на Мендарк след няколко дни.

— Брей, значи твоите шпиони са по-ловки от моите!

— Дочух клюка — уклончиво отвърна Шанд. — Оказва се, че златото е неподатливо на обработка, а се случват и странни произшествия в работилницата.

— Например?

— Отначало не успявали да разтопят златото, макар че го нагрели много над необходимата температура. Инструментите им се затъпявали необяснимо, без дори да са работили с тях. Веднъж духалото блъвнало огън от пещта. Един златар обгорял лошо и го отнесли в лечебницата. Занаятчиите са изпаднали в ужас. И Тенсор е почти готов да се откаже.

— Убеден съм, че Игър ще се радва, когато научи.

 

Мина седмица, преди аакимите да споделят докъде са стигнали. Всички се събраха пред входа и Тенсор излезе, видимо по-бодър от когато и да било след Катаза. Ходеше уверено въпреки болките. Колкото и нерадостна да беше мълвата, тази работа като че го вдъхновяваше.

— Отне ни повече усилия, отколкото смятахме. В златото имаше примеси, с някои се измъчихме много, но вече ги отстранихме. Натъкнахме се и на… други проблеми, в които не искам да задълбавам сега. Тепърва предстои да довършим започнатото, но тъкмо тази сутрин изковахме корпуса на флейтата.

Махна парцала и им показа златна тръба, дълга колкото предмишницата му. Металът беше мътен и грапав, въпреки това обаче красотата му привличаше. Тенсор неуморно плъзгаше пръсти по него, сякаш го галеше. Мейгрейт забеляза и алчния копнеж в очите на Мендарк.

Когато другите се разпръснаха, Тенсор помоли да влязат не само Каран, но и Мейгрейт, с което я изуми. Той като че бе потиснал враждебността си.

— Златото беше повече от необходимото — започна Тенсор. — В началото го премерихме и отделихме настрана една брънка от верижката. За мен ааканското злато винаги е било скъпоценно и мразя всеки карон, който притежава частица от него. — Извънредно дългите му пръсти се свиха в юмруци. — Само че това злато твърде дълго е било в ръцете на карони и ми е тягостно да го докосвам. Не го претопихме, просто изковахме пръстен от брънката. Вземи го, макар че сме… Не, не бива да казвам това. Вземи го и си върви!

Даде на Мейгрейт доста внушителен, гладък пръстен, полиран прекрасно, но без нищо да е гравирано по него. Ръцете му потрепваха.

Тя задържа златното кръгче с върха на пръста си. Клопка? Не долавяше нищо опасно, но по-късно щеше да провери. Сложи го на пръста.

— Благодаря ти.

 

Малиен завари Каран да си мие косата над леген.

— Искам да говоря с тебе. Тук ли е Лиан?

— Отиде в библиотеката. Какво има?

— Не бързам, доизмий се.

Накрая Каран се огледа за четката и Малиен я подаде.

— Искаш ли аз да те среша?

— Да, моля те.

Каран седна на стол, а Малиен на леглото зад нея — Е, за какво ще говорим? Ръката с четката спря до ухото й.

— За нас — аакимите, и за тебе! — изрече Малиен със суровостта на съдник, както Тенсор бе гълчал Каран в детството й. — Имахме голям събор на аакимите в Инсолдис. Най-многолюдният след падането на Тар Гаарн. Обсъдихме много възможности и отхвърлихме много планове…

— А решението?

Четката разресваше косата, но на Каран не й беше приятно. За пръв път се случваше Малиен да се държи толкова властно с нея.

— Стигнахме до различни решения. Не мога да ти разкрия нашите замисли. Но искам да знаеш, че сме непоколебими — ще изпълним своята мисия във великия сблъсък. Ще се бием срещу Рулке с всяко оръжие, което докопаме. Затова дойдох при тебе.

— При мен ли?

Настроението на Каран помръкна докрай.

— Защото си потомка на аакимите и защото скри Огледалото от нас. Значи си ни длъжна двойно. И преди всичко защото помогна на врага в Каркарон. Знаеш за Рулке онова, което остава неизвестно за нас.

— Не съм и помисляла, че си способна на това — промълви Каран след дълго мълчание.

— Ще ни подкрепиш ли, или не?

— Имам и други задължения — ядосано натърти Каран. — И не съм забравила какво ми сториха аакимите! Искате вярност, но отказвате да приемете като равни онези, в чиито вени тече не само аакимска кръв. Това съсипа и Емант, и моя баща.

Ръката на Малиен отново се смръзна във въздуха.

— Отричаш се от нас в дните, когато най-много се нуждаем от помощта ти? — попита тя смаяно.

— Не се отричам. Но няма да позволя да ме изнудвате чрез чувствата ми! Все пак — продължи по-умерено — ще направя за аакимите всичко възможно, ако не противоречи на другите ми отговорности.

Малиен я изгледа неприветливо.

— Тогава ми кажи какви са кроежите на Мейгрейт за флейтата?

— Не те разбирам.

— Защо иска да я има? Решението й не съвпада с онова, което знам за нея.

— Така е… — замисли се Каран. — Струва ми се… че го прави заради Шанд.

— Шанд ли?!

— Ами той пръв наложи идеята да бъде направена златна флейта. И Ялкара…

Четката замря.

— Ялкара! — изграчи Малиен. — Разбира се!

Изскочи от стаята, а четката остана оплетена в косата на Каран.

 

Мейгрейт беше много придирчива в проверката на пръстена, помоли и Шанд да го огледа, но златото не се бе променило, откакто го даде на Тенсор миналата седмица. По-късно седна с Огледалото в ръка, за да потърси пак указания за златната флейта. Не намери дори намек и се усъмни дали отговорът изобщо е в Огледалото.

Кой друг би могъл да знае? Вече бе говорила с Мендарк и Игър, но дори да знаеха нещо, не го разкриваха. Тенсор бе чиракувал при Шутдар, когато създал първата флейта на Аакан. Щеше ли да сподели нещо с нея? Тя си вдъхна смелост и пак отиде в работилницата. Тенсор беше зает, но обеща да поговорят след половин час, ако и Каран е с нея. Мейгрейт обаче нямаше представа къде да търси Каран и седна на стъпалото пред вратата.

Скоро той излезе сърдит, че го прекъсва. Мейгрейт му обясни какво търси.

— Никога не съм виждал как я използва — сопна й се Тенсор. — Шутдар го направи само веднъж на Аакан. И се бе погрижил никой да не гледа. Приятен ти ден!

Той затръшна вратата под носа и. Мейгрейт тръгна бавно към твърдината на Игър. Тъкмо доближи главния вход, Каран и Лиан излязоха под ръка. Лиан разказваше смешна история, оживено размахваше свободната си ръка, а Каран се кикотеше. Млъкнаха, щом я видяха толкова омърлушена.

— Какво ти е? Все едно си счупила втория по ценност порцелано в чайник на Магистъра. — Явно намекваше за анекдота на Лиан, защото пак прихна, но продължи: — Излизаме в града за вечеря.

Мейгрейт и завидя.

— Не знам какво да правя! — отприщиха се думите от гърлото й.

— Слушай — намеси се Лиан, — все се питам за онези знаци по рамката на Огледалото. Защо са огледален образ на писмената в книгата на Ялкара?

— Ей, не са ли точно те указанията? — подсети ги Каран.

— Не са ни от полза, щом не можем да ги разчетем — сви рамене Лиан.

— Не бе — скастри го Каран, — може би огледалният им образ е истинският текст!

И двамата зяпнаха Мейгрейт.

— О, да! — възкликна Лиан. — Мейгрейт, разгъни Огледалото! Още сега! Къде е онова картонче, на което ги копирах?

Той започна да рови в торбата си. Мейгрейт му даде Огледалото, а Каран обърна картончето към отразяващата му повърхност.

— Какво показва?

— Ами същото, но обърнато.

— Добре де, поне опитахме…

— Нека и аз погледна.

Мейгрейт посегна и златният пръстен на ръката й блесна. Каран пак обърна картончето срещу Огледалото.

— Брей, че странно! — ахна тя.

— Какво виждаш?

— Знаците изобщо не се отразяват, вместо тях има много букви.

— Лиан — кресна Мейгрейт, — запиши ги, докато не са изчезнали!

Той преписа буквите под знаците на същото картонче.

— И какво означават? — погледна я обнадежден.

— Нищичко не проумявам. Обзалагам се обаче, че Шанд ще ги прочете.

Срещнаха Шанд да крачи забързано по централния коридор в крепостта.

— Ела насам — придърпа го Мейгрейт в една празна стая. — Можеш ли да се досетиш какво означават тези букви?

Той взе картончето.

— Прилича ми на каронската сричкова писменост.

— Моля?

— Кароните изразяват речта си писмено чрез знаци, всеки от които обозначава сричка, а не отделен звук, както сме свикнали ние.

— Но тези знаци не са от каронските писмена — възрази Лиан.

— Вярно, обаче изглеждат като по-стария им вариант. Откъде ги преписахте? Лиан обясни припряно.

— Е, какво означават?

— Не знам. Първо трябва да видя в какви думи се съчетават сричките. Но вероятно и това е послание от Ялкара.

— Или предупреждение! — вметна Каран.

— Шанд, ще успееш ли да прочетеш сричките като думи? — нетърпеливо попита Мейгрейт.

— Възможно е. Някога владеех поносимо говоримия каронски език, но не съм чел. Доста ще си поблъскам главата, а и думите трябва да бъдат преведени. Направи копие за мен, Лиан. Ще се заема с това, щом се върна. Извинете ме, сега бързам. Ще се видим по-късно.

Изфуча навън, без да обясни нищо.

— Мендарк идва! — изсъска им Каран, която пазеше на вратата. Лиан подскочи гузно и избягаха от стаята със смях.

— Ела да хапнеш с нас — подхвърли Каран през рамо.

— Имам да свърша нещо — отвърна Мейгрейт със сприхава нотка — домъчня й, че няма онова, което те споделяха помежду си. — А и като ви гледам, иска ви се да сте само двамата тази вечер.

— Ами! — възразиха те в един глас. — Тъкмо ще си поприказваме още, докато ядем — добави Каран.

Лиан хвана Мейгрейт под ръка и тя престана да се инати. Приятно й беше да е с тях, освен това огладня.

Отиваха в закусвалня, свряна някъде из кварталите до пристанището. Какъвто си беше заплес, Лиан надникна в няколко еднакво невзрачни местенца, докато открие търсеното. А Мейгрейт непрекъснато се озърташе.

— Притеснява ли те нещо? — попита той.

— Нищо конкретно, но все съм настръхнала, откакто Еламай ме нападна. Веднъж-дваж ми се стори, че някой ни следи, но сигурно ми се е привидяло.

Каран потръпна, без другите двама да забележат.

— Ето я! — отдъхна си Лиан. — Да знаете, че вътре е съвсем първобитно.

Въпреки предупреждението му Мейгрейт се стъписа от оскъдицата, която завариха в това заведение. Всъщност то представляваше барака с пръстен под, няколко дъсчени скамейки и маси на подвижни подпори. Нямаше и други клиенти, но в единия край огнището беше запалено. Пламъците сгряваха, Мейгрейт обаче се чудеше къде да си дене краката заради голямата локва под масата.

При тях се домъкна съдържателят — прегърбен, по вехто палто и чехли. Устните му бяха застинали нацупено и не шавнаха, докато говореше.

— К’плазтъ? — попита той.

От носа му стърчаха изобилно черни косми. Мейгрейт се отмести, но той пак се наведе към нея и почти полегна върху масата.

— К’плазтъ? — отново пожела да знае съдържателят.

— Иска да знае кой ще плати сметката — весело преведе Каран. — Очевидно е, че външността ни не вдъхва доверие. Кажи му, че ти ще платиш, иначе ще си останем без вечеря.

— Аз ще платя — произнесе с достойнство Мейгрейт, макар да се почувства надхитрена.

Каран изгледа косо Лиан и двамата избухнаха в смях като бедни студенти, осигурили си поредното угощение. Онзи с косматия нос се махна от масата.

— Ние дори не поръчахме — сърдито напомни Мейгрейт.

— Няма нужда — увери я Лиан. — Всички получават едно и също тук.

Съдържателят се върна с кана златисто вино. Наля в три чаши, стовари каната така, че всичко на масата подскочи, и се извърна.

Но скоро при тях дойде млада жена, пълничка и хубавичка, с което заличи впечатлението от грозотата на стопанина. Усмихна им се — най-лъчезарно на Лиан, чу очакваната поръчка за вечеря и излезе.

Лиан вдигна наздравица и отпиха. Виното изобщо не оправда опасенията на Мейгрейт и щом опразни чашата и си сипа отново, започна да й олеква на душата.

— Хайде — помоли Каран, — кажи защо си толкова посърнала.

— Уплашена съм.

— От какво?

— От всичко! Боя се, че сбърках в избора си за накитите на Аелиор. Боя се, че Ялкара би ме нарекла глупачка. Боя се и от онова, което хората ще направят с флейтата.

— Ами щом бъде готова, вземи я. Ти ще решиш как да бъде използвана.

— И как?! — невъздържано извика Мейгрейт, изчерви се и наведе глава. — Не знам, Каран. Не мога да проумея как се борави с тази флейта. Никой не знае, а и Огледалото нищо не може да ми покаже. Лиан, надявах се ти да имаш някакви догадки.

Той допи втората си чаша и завъртя глава.

— Не намираш на улицата ключа към такава тайна.

Миловидната сервитьорка се върна с поднос, на който бяха натрупани малки съдове — люти подправки, туршии, горчици и слабичък, сладникав оцет. Нареди всичко и отиде да вземе втория поднос. Отново малки блюда с тънки ивици сурово месо и риба. Накрая намести насред масата сгорещена гранитна плоча и намята върху нея месото да се сготви. За гарнитура имаше огромни купи със задушени зеленчуци и изкусително ухаещи кнедлички.

Прекъснаха разговора, за да се заситят. Накрая Каран доволно облиза пръстите си.

— Лиан, в историята, която разказа в състезанието с Рулке в Каркарон… Сетих се за онази млада жена Наси, която разгадала как хитрува Шутдар, за да направи на глупак магьосника Бандияр.

— Е, и?

— Това наистина ли се е случило? Той се засегна.

— Нали вече разнищихме поводите ти за недоволство. Достатъчно близо е до истината.

— Питам те съвсем сериозно. А вярно ли е, че Наси избягала с Шутдар и по-късно достигнала големи висоти в магията и лечителството?

— Да, но не разбирам накъде биеш. — Изведнъж той се оживи. — Тя сложила началото на велик род.

— Род? А школа не е ли имала?

— Разбира се, мнозина идвали да се учат от нея и след нейната смърт била основана школа. Как не се сетих по-рано! Наси е знаела за ума и делата на Шутдар повече от всеки друг. А и той е използвал флейтата пред очите й…

— Мъртва е от три хилядолетия — поклати глава Мейгрейт.

— Дори повече, но може да е описала всичко в родовите си Предания. За съжаление школата е чак в Салудит. Дотам се пътува месеци.

— Аз мога да ви отведа — престраши се Мейгрейт. — Ще отворя портал.

Тя бръкна в джоба си.

— Не тук! — избълва Лиан.

Погледът й му показа недвусмислено, че се държи като слабоумен. Тя извади кърпичка и попи потта от челото си.

— Сгорещих се.

— И от виното, и от подправките — закима Каран. — Приключихме ли тук?

Изведнъж ги обхвана нетърпение да си тръгнат от закусвалнята. Каран повика младата жена, която ги обслужваше. Мейгрейт плати сметката — само няколко медни монети, и внезапно забеляза, че съдържателят с косматия нос се е вторачил в ръката й като гладен скийт. Щом тя отброи парите, той излезе заедно с жената.

— Защо ли му трябваше да вдига толкова шум отначало — за няколко медни грайнта ли?

— Винаги се държи така — увери я Лиан. — Побъркал се през войната. Трагична случка. Уви, не е единствен. Бил богат, но доброволно се записал в армията за войната срещу Игър. Ранили го още в първия час на битката. Говори се, че два-три дни лежал под купчина трупове. Когато се прибрал в града, съпругата и децата му били мъртви, а къщата — опожарена до основи. Загубил всичко на този свят.

Мейгрейт се умълча. Спомни си нещастния младеж, който приюти нея и Фейеламор след Големия събор. По гръбнака й плъзна такава студенина, че мигом забрави как се е стоплила от виното.