Йън Ървайн
Пътят между световете (40)

39. Сигналът на Пазителите

Талия зяпаше безцелно вдлъбнатината на пода.

— Единадесет години се трудих за нищо — прошепна тя, усещаше се предадена от Магистъра, на когото бе служила с неизменна вярност.

Джеви стискаше навехнатата си китка. Осейон се подпираше задъхан на стената.

— Не ми допада звученето на тази флейта — процеди Малиен. — Тежко му на Мендарк.

— Кой ще изпълнява задълженията на Магистър сега? — омърлушено попита Талия.

— Ти, кой друг! — дрезгаво се обади зачервеният Шанд. — Толкова време си неговата старша помощница.

— Да, ама той не Споделяше тайните си.

— Я се погрижи за Джеви, че пострада — потупа я по рамото старецът.

Тя се опомни и отиде при Джеви.

— Извинявай. Какво ли си мислиш за мен…

— Мисля, че ти пострада по-лошо от някакво си навяхване. Но нямам нищо против да ми превържеш китката. А после — засмя се той — бих ти помогнал на свой ред да се справиш с понесения удар.

Талия го прегърна.

— Не ме пускай, Джеви, Никога!

— Няма да те пусна.

Изненада и себе си, и нея, и всички наоколо, като я целуна по устните.

— Трябва да отидем в Шазмак — мръщеше се Игър.

— Но ще се домъкнем там много дни след като всичко е свършило — възрази Малиен.

Най-после и Тенсор влезе мудно в залата, подкрепян от двама аакими.

— Тенсор, ще отвориш ли портал за нас? — попита го тя. — Ха!

Той се отпусна на пода и изви гръб, търсеше поза, в която болките да намалеят. В безмилостното преследване бе изнемощял повече от всеки друг.

— Заклех се да не го правя повече и няма да престъпя клетвата, освен ако това не е последната ни надежда.

— Ако не влезем в Шазмак още днес — напомни Игър, — не би останала никаква надежда.

— По-скоро ще пристигнете, ако тръгнете пеша — сопна му се Тенсор. — Не съм трикръвен като Мейгрейт, нито разполагам е флейтата. Цели седмици се подготвях за първия си портал. Търсете друг изход.

— Нямам дарбата — поклати глава Игър.

— Нито пък аз — добави Малиен. — Нищо не направих и Аакан е обречен.

— Все още не е — ободри я Шанд. — И аз се бях зарекъл, че повече няма да прибягвам до достъпните ми сили. Времето обаче отменя всички клетви, ако ви сполети злощастието да живеете прекалено дълго. Не съм отварял портал досега, но знам как да го направя. А и май няма друго място освен Каркарон, където слабак като мен да успее. А вие трябва да ми бъдете опора. Талия, помня колко неуморно се опитваше да върнеш Каран и Лиан в Катаза. Отново можеш да приложиш тези способности. И ти, Игър. Тенсор, от тебе искам знанията ти.

— Как ще намериш целта? — разгоря се любопитството на Лиан.

— Нали отиваме в Шазмак? — Шанд посочи ямата в пода, оформена от дъното на машината. — Подобното се привлича с подобно. Това ще е магнитът, който ще насочи към себе си нашата игла. А ти се дръпни настрана.

Шанд обиколи вдлъбнатината и накрая избра да застане недалеч от нишата, където седеше Каран преди време.

— Тук е добре. Я да помисля малко… Нека първо се нахраним и да се наспим. Отварянето на портали изисква пълен корем и бистър ум.

Мина полунощ, преди да решат, че са готови.

— Хвани ме за ръцете, Талия — нареди Шанд. — Игър, опри гръб в моя.

— Кое ще си представиш, за да насочиш портала? — попита Лиан.

— Млъкни, досаднико! — затътна гласът на Шанд, забравил за миг облика си на изнурен старец, но сетне добави по-благо: — Не пропускай нищо, ако искаш да го запишеш в преданието.

На едната си ръка Шанд носеше пръстена, който Ялкара бе изковала за него като прощален подарък. В другата държеше черния си жезъл. Талия го бе хванала за китките. Той доближи своите и нейните пръсти към челото си. Пръстенът засия, блещукането плъзна по ръката му, обгърна цялото тяло и се разшири до влъбнатината в пода. Обхвана и нея, като заприлича на сладкиш с отхапано от едната страна парче.

— Това е особен вид портал — каза Шанд приглушено. — Ще остане тук, щом го закотвя… — запъна се от усилието. — … така! Щом влезем в него и аз си представя целта, ще се проточи към Шазмак и ще свие разстоянието от тук до там в няколко крачки. Докато не излезете от светлината, ще останете в портала. Внимавайте да не пристъпяте извън нея. Другите портали прехвърлят направо, но при прехода се намирате в промеждутъка. Точно сега това е твърде опасно.

Щом влязоха в портала, трепкащата светлина се превърна в златисто було. Десетки въпроси напираха в устата на Лиан, само че не посмя да ги зададе.

Тенсор остана вяло до разбитата стена. За стоящите в портала светът отвън избеляваше и едва го виждаха. Внезапно Шанд смъкна пръстена от ръката си и го сложи на дланта на Лиан.

— Стискай го силно и не мисли за нищо!

Той прекрачи извън безплътната завеса, по която внезапно плъзнаха различни цветове. Лиан затвори очи и сви юмрука си около пръстена.

Шанд отпусна ръка на рамото на Тенсор.

— Да вървим. Ти си ни необходим.

— Това е краят на света.

— И искаш да го дочакаш тъкмо в Каркарон ли?

— Няма значение!

Но Тенсор му позволи да го въведе през булото и Лиан с облекчение върна пръстена.

— Защо ми заповяда да не мисля? Шанд се ухили.

— Защото така щеше да промениш цветовете.

— А на нас как щеше да се отрази?

— Ти би се уплашил — разсмя се старецът. — Нямаш силата да определяш направлението на портала. И стига си бърборил!

Лиан си затвори устата. Шанд пак опря пръстена в челото си, малкият купол около тях се уплътни в пашкул и се проточи напред стремително, но другият край смущаващо за сетивата оставаше съвсем наблизо. След по-малко от минута коридорът престана да се удължава.

— Чакайте! — рязко нареди Шанд и излезе през предната стена в нищото. Върна се след малко. — Пристъпете до самия край, но ако ви е мил животът, нито крачка повече!

— Какво ли ще заварим там? — смънка Игър.

— Опустошение! — троснато отговори Тенсор.

Промъкнаха се по гъвкавата основа на пашкула. Лиан се принуди да не мисли какво я задържа, за да не се разтвори изведнъж под краката му и да го запрати в нищото. Разстоянието между Каркарон и Шазмак се бе смалило до дълъг безплътен коридор. Навсякъде имаше непрогледна мъгла освен точно пред тях. И там, далечна, но отчетлива се виждаше машината като петно от мрак, обвито в червени пламъци.

 

Каран изпъшка гърлено. Не усещаше никаква сила в ръцете и краката си. Молеше се неистово капанът да се задейства. Нямаше друго спасение от свирепия враг.

Съществото я доближаваше стъпка по стъпка. Значи капанът се бе повредил. Каран напрегна мускулите на краката си. Лорскът беше само на пет-шест разкрача от нея, можеше вече да се нахвърли.

И той го направи, преди тя да се усети. Въпреки светкавичните си реакции Каран изобщо не помръдна, толкова пъргав беше този звяр. Или я бе вцепенил с някакво внушение?

Люкът на капана падна с трясък. Вместо да подскочи и да се стовари върху нея, лорскът се подхлъзна върху измамната опора и не смогна да се отблъсне. Тупна на един разтег от Каран, ала тази половина от люка също поддаде. Подът се наклони и под нейните ботуши — явно бе стъпила в края на капака, но се оказа прекалено лека, за да хлътне в ямата.

Смайващо дългата ръка на лорска се стрелна към нея. Каран се хвърли назад, но само се просна по гръб и краката й увиснаха над празното пространство. Ноктите на звяра раздраха плата не единия крачол и се впиха в каменния ръб.

Каран изписка — ако паднеше, лорскът щеше да повлече и нея. Пусна светлика и задрапа с пръсти по пода в търсене на каквато и да е опора. Напипа пукнатина в мига, когато вторият капак също се удари в стената на ямата. Лорскът увисна с цялата си тежест, ставите на ръката му изпукаха, а ноктите са плъзнаха по ръба. За малко не придърпа и Каран, но крачолът се разпори.

Лявата му ръка замахна и пръстите се вкопчиха в пролуката между капака и ръба на ямата. Този път се задържа. Единият нокът се изскубна, съществото незнайно как продължаваше да виси на три пръста.

А Карън се преметна назад презглава и се изправи. Задушаваше се от уплаха. Ще падне ли този звяр, или ще се издърпа нагоре? Дясната му ръка се удари яростно там, където се съединяваха камък и метал, ноктите заскрибуцаха неприятно. Май щеше да се измъкне.

Все пак имаше тясна ивичка покрай капаците. Тя грабна светлика от пода, мина по нея, долепила гръб до стената, и затича в тунела, без да се обърне. Зад нея лорскът нададе вой. Излизаше ли от капана, или падаше? Не почака да се убеди, а бягаше с развени около краката парцали от панталона. Накрая едва се задържаше права. Свърна тромаво зад поредния ъгъл и се натъкна на скална стена.

„Почти накрая съм“ — напомни си и потърка насиненото си чело. Двадесет крачки по-назад имаше страничен тунел, стига да намереше ключа за отварянето му. Тя се върна и започна да търси скритата плочка, която щеше да и отвори вратата към Шазмак.

Сега се насади… Кварцова жила сочеше плочката, която бе вградена в стената толкова нависоко, че и най-дългурестият ааким би трябвало да се изправи на пръсти, за да я натисне.

Озърна се уплашено назад. Най-черните й опасения се сбъдваха. В далечината светнаха две отразени точици. Каран подскочи, но не достигна плочката.

Чуваше се жвакане, сякаш някой пляскаше с мъртва риба по камък. По краката на лорска отново се стичаше кръв от отворената рана. Звярът се мъкнеше сковано към нея. Дългите ръце провисваха към пода, от едната също капеше кръв — той бе разранил пръстите си при бесните напъни да изскочи от ямата. Този път не би го спряло нищо освен смъртта.

Каран отстъпи няколко крачки, засили се и скочи. Изпънатите й пръсти за миг докоснаха плочката. Вратата не се отвори. От нея се искаше да натисне първо с дланта и веднага след това с пръстите. Дръпна се, втурна се и пак скочи.

Лакътят й се блъсна в стената, светликът изскочи от ръката й, падна с пукот на пода и угасна. Каран се хвърли към него и едва изкопчи немощна светлинка от най-голямото парче.

Жвак-жвак… Лорскът беше наблизо. Личеше, че е изтощен като нея, но нали бе оцелял в пустотата? Е, нямаше да му се даде лесно! Коленете й трепереха, когато се засили за последния опит. Цялото й тяло се изпъна. Удари плочката и с длан, и с пръсти. Зад стената се засилваше глухо стъргане и пред Каран зейна тунел, който се изкачваше в мрака.

Тя падна на крака като котка, шмугна се под ноктите на лорска и влетя в тунела, макар че й се гадеше от вонята на гангренясалата му рана. Някъде отляво камък в зида (този тунел беше построен, а не пробит в скалата) задействаше механизма, който щеше да затвори тунела. Нямаше време да опипва в тази тъма. А лорскът се устреми подире й, намерил у себе си последни сили.

Високите стъпала бяха нагодени за краката на аакими, но Каран прескачаше през едно, чак докато спря на площадка, за да си поеме дъх. Под ребрата й смъдеше, тя не дишаше, а хълцаше.

Лорскът изостана в катеренето, обаче се тътреше неумолимо нагоре. Каран не се съмняваше, че съществото би могло да продължи така цял ден, а само след половин час с нея щеше да е свършено.

Още колко са стъпалата? Не можеше да прецени в сякаш нескончаемата чернилка отпред. И какво ли имаше горе? Тенсор забрави да й обясни. Тя също преодоляваше като препятствие всяко следващо стъпало.

Някак изкатери тези може би над хиляда стъпала. Изкачваше се, а паренето в хълбока й изчезна, после пак се разгоря и повече не я остави на мира. Вървеше нагоре, а плътта по краката й все едно се топеше и стичаше, усещаше мускулите си подпалени, сухожилията — изопнати като тел. Вкусът на жлъч напираше чак в носа й, ужасът се впиваше в главата й като трион, прогонил всички други мисли. Най-сетне очите я увериха, че горната площадка не е далеч.

Огледа се — лорскът беше само двайсетина стъпала под нея. Козината на гърдите му се сплъстяваше от пот, изсъхналата слюнка бе полепнала чак по корема му.

„Нека има врата, нека е отключена!“

Накрая лазеше на четири крака. Видя излят от желязо Пазител до осеяна с нитове метална врата. Затворена. Заклатушка се към нея и бутна. Беше залостена. Дори не се помести от тежестта на тялото й. И нямаше къде да избяга.

Каран се давеше от плач, но закрещя:

— Помощ, помощ!

Насилваше гърлото си за най-пронизителните писъци. Блъскаше и риташе вратата. Зърна отчупено от стените парче и заудря с него, вратата кънтеше като тъпан. Зад нея лорскът се довлече по последните стъпала.

 

— Това пък какво е?

Рулке се взря обвиняващо във Фейеламор, но и тя беше озадачена.

— Устройство — промълви след секунда Рулке. — В ръцете на човек, който не го владее добре. — Вдиша силно и добави: — Поне аз не съм запознат с подобни похвати…

— Все пак е опасен и за двама ни — прецени Фейеламор. Мейгрейт още лежеше на пода и дебнеше сгоден случай. Изведнъж Фейеламор ахна:

— Познавам това излъчване. Мендарк!

— Да побързаме, преди да се е изтърсил тук — подкани Рулке. Той отново опря светлинната леща във Възбраната. Там се изду по-голяма леща, по повърхността й пробягваха пъстри оттенъци като по сапунен мехур. Цветовете се скриха ненадейно, лещата се залюля насам-натам, подът също се раздруса. Жуженето нарастваше в бучене.

— Сега! — изрева Рулке.

В този миг цялата трепкаща Стена избумтя като огромен гонг, а Мендарк се появи на един балкон над тях, обвит в заслепяваща сфера. Държеше златната флейта.

Рулке избълва сквернословие, машината се завъртя покорна на волята му и насочи през лещата импулс с формата на пръстен към балкона. Мендарк вдигна флейтата към устните си и изчезна. Цялата зала като че напираше да се обърне наопаки. Стената на Възбраната се носеше напред-назад из нея и макар че беше безплътна, с всяко преминаване Мейгрейт отново губеше представа къде се намира.

Машината се преобърна с дъното нагоре, докато Рулке се опитваше да я укроти. Най-после отново му се подчини. Спусна я на пода и се присви върху нея, впил пръсти в корема си. По лицето му избиваха капки пот колкото грахчета.

Едва се приготви да започне всичко отначало и му попречи още нещо. Портал се вмъкна толкова плавно, че никой не осъзна появата му, докато не зърнаха златистия пашкул в далечината. Спря в отсрещния край на залата и Шанд излезе напред. Сега Рулке си спомни кой е този старец.

— Гилиас! — сякаш изрече ругатня.

Лиан се озърташе навсякъде, но не видя Каран. Машината се понесе към задругата с разтърсващ грохот, от който го заболяха костите и зъбите. Мощта й притискаше пода надолу, зейна яма, към която литнаха дребни предмети.

Дори във вътрешността на портала Лиан усещаше колко непреодолимо е привличането на това творение. Подметките му се хлъзгаха по гладкия под на светлинния тунел.

Какви ли други чудеса би могъл да направи Рулке с машината? Не се съмняваше във величието му. Кой би имал дързостта да каже, че той не е най-подходящият, че няма в края на краищата да се окаже най-доброто за Сантенар? Поддаваше се на някогашното изкушение да се присъедини към него.

Някой хвана рамото му и гласът на Малиен прозвуча тихо в ухото му:

— Прояви воля, летописецо. Привличането понамаля.

— Гилиас! — повтори сдържано Рулке. — Помисли, преди да направиш нещо. Мейгрейт е при мен.

— Ако я нараниш, ще…

— Ние се обрекохме един на друг! Но това начинание е жизнено важно за моите сънародници. Не ще допусна никой да ме възпре.

— Опасни опити си правиш… — завъртя глава Шанд. Възбраната примигна и избеля, после светна ярко.

— Разпада се! — кресна Фейеламор. — Възстанови я, по-бързо!

— Имам по-неотложна работа — сопна й се Рулке. — Накарайте Лиан да излезе напред.

Лиан се престори, че е забравил предупреждението на Шанд, и изскочи от портала.

— Къде е Каран? — развика се, застанал пред машината.

— Ти ми кажи.

— Тя тръгна с Мейгрейт — напомни Шанд.

— Мейгрейт, къде е тя?

— Приспах я и я затворих в заслона по пътя през източния превал — бездушно отрони Мейгрейт. — Но навярно отдавна е излязла оттам.

— Намерете я! — изръмжа Рулке на гашадите.

 

Главата на лорска се подаде над ръба на площадката. На неравни подскоци се показа и цялото му тяло. Спря в края на площадката, устата му се отвори в ужасна гримаса и той се запрепъва към нея.

Каран трескаво търсеше начин да го нападне, но беше безсилна. Все пак имаше начин — единственият! Запокити парчето камък по конусовидната шапка на Пазителя. Той изригна в светлина и кухият бумтеж разклати вратата. От дрънченето на сигнала за тревога Каран усети скомина в зъбите си. Пазителят не разпозна в нея враг, иначе щеше да я повали в несвяст. Тя се шмугна зад него. Лорскът приближи към Пазителя, посегна и бе отблъснат с удар, от който всяко косъмче по тялото му настръхна. Запрати го в другия край на площадката. Лорскът пристъпи напред по-предпазливо, но без да се поколебае, и Каран зачака края си.

Звярът скочи и така изрита Пазителя с двата си крака, че го откърти от основата му. Творението се катурна и дрънченето закънтя още по-оглушително. Лорскът понесе и втори енергиен удар, затова пък постигна целта си. Каран се лиши от укритието си. Тя пак се спусна към вратата и заудря с камък.

— Отворете!

И вратата се открехна. Стоящият на стража гашад надзърна недоумяващо към стълбището. Тя се мушна покрай него, изплъзна му се, отскочи от втория и профуча към Шазмак, където също нямаше да намери безопасно убежище.

Първият страж я прокле и затръшна вратата, но тя бе блъсната с яростен ритник, откъснал пантите. Гашадът литна към отсрещната стена. Вторият се опитваше да отстъпи заднешком и протягаше ръка към стойката с наредени копия.

А Каран бягаше надалеч от тях. Да се бият помежду си. Криволичеше по коридорите в тази неизвестна за нея част от крепостта. В третия коридор имаше запалени лампи на малко места, може би тук рядко се вясваше някой. Продължи по него, колкото можа, и рухна на пода, докато сърцето й престане да блъска толкова лудо.

Не беше за вярване — оцеля и влезе в Шазмак. Още не знаеше къде е, но скоро щеше да се натъкне на познати стаи и проходи. Оставаше само да се крие от гашадите, да избяга от лорска, ако е оцелял, и да намери Мейгрейт, без да я спипа Рулке или озлобената Фейеламор…

„Лесна работа — подсмихна се Каран, — след всичко, което току-що преживях.“