Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way Between the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Пътят между световете

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2006

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

36. В мините на Шазмак

Каран не усети как Мейгрейт се измъкна, макар че обикновено спеше леко. По-късно през нощта я сковаха студ и страх. Искаше да се събуди, но не можеше, сякаш невидима мрежа притискаше съзнанието й под похлупак. Постепенно в съня я налягаше товарът на убеждението, че е твърде слаба и незначителна, за да помогне с нещо. Това я наскърбяваше.

Слънчевите лъчи, проникнали през тънкия процеп над плочата, се изместиха бавно по пода и се скриха. Светилото се издигна на север, достигна зенита си и започна да се спуска на запад. Чак когато потъна зад планините и в заслона сумракът се сгъсти, Каран разкъса омоталите ума й паяжини и се събуди.

Почувства се уморена и раздразнителна както след всеки проточил се унес. Дали Мейгрейт бе излязла да се разтъпче? Но раницата липсваше, видя и купчинката храна. Нямаше нужда да се пита какво е станало. Нищо неочаквано, тъкмо така би постъпила Мейгрейт. Затова Каран не бе продумала за тайния вход на Шазмак.

Предположи, че спътницата й вече я е изпреварила с над половин денонощие. Не се надяваше да я настигне. Бутна плочата, за да подиша чист въздух навън. Напъна се отново. Никакво движение, значи беше заклещена някак. Какво унижение — не само зарязана по пътя, но и затворена.

Огледа примитивната врата, издялана от парче шиста, каквито имаше навсякъде в тези планини. Приклекна със светлика в ръка — плочата се търкаляше по улей, издълбан в каменния под, а горе я придържаше да не падне метален прът, забит в тавана. Не се виждаше нещо да я е заклещило, но не помръдваше наникъде.

Нито би разбрала, нито би преодоляла похвата от Тайното изкуство, с който Мейгрейт я задържаше в заслона. Ами ако не отслабне? Имаше малко вода в манерката си и след няколко дни би умряла от жажда. Мейгрейт със сигурност бе оставила начин да излезе или пък заклинанието щеше да изчезне от само себе си.

Забеляза, че през вековете плочата е прорязала улея по-надълбоко. Преди бе имал прави ъгли, сега стените му бяха скосени навън. А в пролуката горе можеше да пъхне ръката си.

Би трябвало или да повдигне плочата отдолу с някакъв лост, или да изчегърта още малко рамката на входа горе, за да падне каменният кръг навън. Лост нямаше. Извади ножа си.

Дори стъпила върху раницата, Каран трябваше да се протяга към горния край на плочата. Шистите бяха податливи, но виждаше, че ще човърка много часове, ако не и дни. А и прахолякът все й падаше в очите. Скоро не премери силата на натиска и острието на ножа се пречупи. Явно имаше дефект в метала.

Хвърли парчетата на пода и опря чело в студения камък, който се позаклати. Каран опря пети в стената, впи пръсти в ръба на грубата врата и започна бавно да разгъва краката си. Дъното се надигна мъничко в улея, но пак се плъзна надолу. И трите опита завършиха безуспешно.

Какво ли правеше Мейгрейт сега? Сигурно доближаваше Шазмак. Не сподели какво ще прави там. Може и самата тя да не знаеше. Въпреки огромните й способности Каран не надценяваше умението на Мейгрейт да се справя с проблемите си. Липсваше й хитрост, а въображението я ограничаваше.

„Нуждае се от мен. Скоро ще затъне в големи неприятности и само аз мога да я измъкна. Но не се ли махна веднага от тази дупка, Ще закъснея.“

Каран знаеше добре, че се държи глупаво. Какво би сторила срещу противници като Рулке и Фейеламор? Но беше длъжна да подкрепи приятелката си. Да заличи собствената си вина, че помогна на Рулке и заради нея транксът се развихри в Мелдорин.

Вкопчи се в краищата на камъка, заби пети в стената и дръпна с такъв бяс, че дъното изскочи от улея. В последната частица от секундата Каран се метна встрани, а плочата се стовари на пода и се нацепи. В заслона нахлу мразовит въздух. Погледна звездите — май скоро щеше да настъпи полунощ. Взе раницата си и тръгна.

 

На две-три места от пътеката се отклоняваха други, по-тесни, които криволичеха надолу към Гар. Тайният пети път към Шазмак, който Тенсор й разкри, започваше почти в дъното на клисурата. Трябваше да слезе тъкмо по такава пътека, и то преди изгрев, защото иначе биха я открили.

Оставаше й не повече от час до отклонението, когато се зазори. Мъглата се сгъсти с началото на деня и след малко Каран се изсмя на страховете си — белите валма се надигаха толкова гъсти от реката, че тя трудно различаваше ботушите си. Пристъпяше полека, като плъзгаше пръстите си по отвесната скала.

Но когато тръгна надолу по страничната пътека, рисковете се умножиха — тя беше и тясна, и неподдържана. Каран бързаше и пренебрегваше опасностите; Стигна до място, което не биваше да преминава в мъглата — голяма част от пътеката се бе изронила в реката. Спря да закуси.

Щом слънцето се издигна, мъглата се разреди, но тепърва имаше да се спуска. Слезе в клисурата след пладне. Тук Гар се раздуваше във великанска бяла струя, блъскаше се в безброй бързеи и заоблени камъни, пръските увисваха на ситни капчици по косата на Каран. Тътенът на реката ней позволяваше да се съсредоточи.

Стъпи на площадка, изсечена над най-високото равнище, което реката достигаше при пълноводие. Тръгна по издатината срещу течението, припомняше си указанията на Тенсор — „280 крачки от ръба на площадката“. Негови или нейни крачки? А и в този хаос от тежки скални късове как да мери с крачки? Тревожеше се и заради думите му, че нямало да се добере сама до тайния път, защото имала нужда от по-висок спътник.

„Погледни нагоре. Ще видиш, че част от канарата, два пъти над твоя ръст, е съвсем гладка, но от нея се подават две овални буци.“

Само дето над нея нямаше нищо подобно. Доста по-нататък обаче сивите скали наистина бяха загладени. Отиде там и отметна глава назад. Никаква заоблена буца, камо ли две. Дори и по-нависоко. Но вярваше, че е намерила мястото, затова се загледа надолу. До подметката на ботуша и се подаваше гладко полукълбо от камък, другото беше наблизо. Това парче явно се бе откъртило след последното идване на Тенсор тук.

„Хвани ключа, обърни зъбците му нагоре и надясно, докосни с плоската страна върха на лявата буца, после дясната, после пак лявата. И го направи бързо! Преброй до десет и направи същото, но започни с дясната буца, а зъбците да сочат наляво. Накрая се дръпни встрани, без да се помайваш.“

Тя изпълни точно наставленията му и зачака. Около минута нямаше резултат, но скоро в равната повърхност на скалата се очерта квадрат и навън се наклони падаща врата. Каран се огледа има ли някой наблизо и се шмугна по полегатата плоча.

Опря ключа в друго, по-малко полукълбо до входа. Вратата се издигна и запуши отвора. Вътре се възцари мрак, но поне беше несравнимо по-топло, отколкото в клисурата. Тя извади светлика и тръгна по тунела. Повтаряше си указанията, за да се промъкне жива и здрава в Шазмак. Трябваше да обезвреди капаните.

Първият представляваше обикновена плочка, която прикриваше Пазител. Ако го задействаше, всички останали Пазители в града щяха да получат тревожен сигнал, а пътят щеше да бъде преграден от падащи камъни. Плочката се намираше двадесет крачки навътре. Можеше да се справи с нея чрез поредица от почуквания в кръгла вдлъбнатина. Каран я търси дълго, защото беше малка и разположена нависоко. Продължи внимателно, но не се случи нищо лошо. Надяваше се, че Пазителите не са били предупредени.

По някое време спря да засити глада си и прецени, че навън се смрачава. Клепачите и натежаваха, тя се просна върху спалния чувал и заспа.

Тунелът се издигаше понякога, но по-често слизаше в земните недра и въпреки криволиците водеше до Шазмак. Изпълнеше ли каквото й заръча Тенсор, щеше да стигне невредима до основите на града. За разлика от пещерите на Банадор тук беше съвсем сухо.

Няколко часа по-късно тунелът се наклони рязко надолу, стените станаха влажни, а подът — хлъзгав. Шазмак бе изграден върху огромна скална основа насред течението на Гар. Все някъде подземните проходи минаваха и под реката.

Тук скалите жълтееха, но имаше жилки и буци в червено, кафяво и черно. По пода бяха нападали множество откъртени камъчета. Вдигна едно и го претегли на дланта си. Тежеше. Светлината се отразяваше от кристали с красотата на рубини.

У нея недоловимо се пробуждаше подозрението, че има още някой в мините. Вдигна светлика и раздвижи ръката си. На пода се открояваше необичайна, но плашещо позната следа. Косъмчетата по тила й настръхнаха. Подпря се на колене и длани, за да потърси още следи, и скоро откри една.

Почти квадратно стъпало, подобно на огромна длан, и едва отпечатани дълги пръсти. Мигом се досети кое същество е оставило отпечатъка. Същото, чиито следи видя в снега, след като избяга от Рулке. Онази яка, космата, тантуреста твар, която изскочи от пустотата и толкова уверено се опита да овладее машината на Рулке. Ето къде се е дянало чудовището. Явно бе проследило гашадите до Шазмак.

Каран въртеше глава, защото още чуваше зле с едното ухо. Рулке бе нарекъл този противник лорск. Тя помириса следата и усети лек дъх на отдавна съсирена кръв. Лорскът бе ранен в Каркарон и вероятно прегладнял. И беше наблизо. Можеше да я разкъса и излапа, без тя да съумее да му се противопостави. Каран не носеше никакво оръжие. Ами ако вече я е надушил?

„Глупости! — успокояваше се Каран. — Толкова време мина. Или е отишъл другаде, или са го убили, или е умрял от раните си или от глад. Нали щях да го усетя, ако беше наблизо?“

 

Лорскът обаче не се бе дянал никъде. Проследи гашадите, които се връщаха в Шазмак, сграбчи един от тях по пътя, по-късно и втори, като го разпра с един удар на ноктестата си лапа. Не хареса жилавото месо, но в пустотата тези същества си бяха научили урока — всяка храна, която не е чиста отрова, е скъпоценен подарък от съдбата.

Само че не успя да нахълта в Шазмак, претъпкан с жива плът. Пазителите вдигнаха тревога, още преди да доближи града. А при всяко движение се пропукваше кората на грозната рана отзад, останала след падането в разтопения метал в Каркарон. Единият му бут беше напълно овъглен. Раната не заздравяваше, напротив — възпали се мъчително. Болката стигаше да омаломощи дори корава твар като лорска.

Един ден се натъкна на стара шахта и пропълзя навътре с радост, за да се скрие от зимния студ. Поддържаше живота си с плъхове, прилепи и други дребни гадинки. Обикаляше из тунелите и видя срутена стена. През дупката долиташе друга миризма. Така попадна в тайния проход, но долови наличието на капани и се върна в мината. Изтреби всичко живо в нея, но тъй и не намери начин да се развилнее из изобилието от храна в Шазмак. Настани се удобно, колкото можа с тази рана, и изпадна в подобие на зимен сън, за да дочака пролетта или благоприятна случайност.

 

Каран често се бе плашила в скиталчеството си през последната година и половина. Но за пръв път изпитваше този вцепеняващ ужас от увереността, че нейде из мрака се спотайва отчаян, прегладнял звяр, който не й отстъпва по хитрост и с лекота ще я разкъса.

На всяка крачка си въобразяваше, че той я дебне и си играе с нея. Всяко пукане и пъшкане на слягащи се скални пластове, всяко тупване на капка се превръщаше в знак, че лорскът идва.

Идеше й да затича с писъци, но я спираше мисълта за капаните. Всеки изискваше търпение и сръчност, може би и немалко късмет, защото нямаше кой да и помогне и да я посъветва.

Вървеше упорито час след час. Позволи си надеждата, че не и остава много път. Имаше да преодолява само два капана, преди да проникне в най-долните подземия на Шазмак. Стигна до плетеница от червени жилки в жълтата скала и ги преброи. Единадесет. Поредният капан беше съвсем близо.

Не мислеше какво и предстои в Шазмак. Очите й се затваряха, но не би посмяла да заспи.

 

Лорскът изсумтя и се обърна. Нещо го дразнеше въпреки дълбокия сън.

Гноясалият му бут се отърка в грапавините и съществото не успя да сподави болезнения вой, макар че млъкна на мига. В пустотата слабостта погубваше. Но той не бе загубил сили заради глада, по-скоро се настървяваше.

Ами да, уханието на живо месо! Тутакси позна миризмата — младата женска, която видя в Каркарон, а после я дебнеше в планините. В сравнение с безвкусните хапки напоследък тази плячка щеше да бъде същински разкош. От устата му прокапа слюнка.

 

Каран опипваше във вдлъбнатината и се опитваше да намери хлътващата плочка, която обезврежда капана, когато чу краткия вик. Лорскът я бе намерил! Тя трепна и си одраска бузата в стената.

Но къде ли беше той? Не би ли могла да се възползва от капана, ако звярът е от другата му страна? Само че как да запази желязна невъзмутимост, защото трябваше да го примами със запаления светлик? А ако беше зад нея, едва ли щеше да се спаси. Оставаше й да му се изплъзва някак с мижавата надежда той да задейства капана, преди да я сграбчи.

Тя засили сиянието на малкото кълбо и помете пода с края на наметалото си, та дано някак налучка очертанията на капана. Тенсор й бе обяснил, че е дълбока и широка яма, чийто капак се разделя на две половини, пропадащи надолу… а на дъното има заострени колове. Дали заемаше цялата ширина на коридора или имаше тясна ивичка, по която някой да мине, долепен до стената?

Загуби си времето — имаше твърде много прахоляк, а и капанът явно бе заложен изкусно, защото не откри никакви следи от него.

Изведнъж напипа лорска с усета си. Вдигна светлика, взираше се поред и в двете посоки на тунела. Ето го отпред — две малки отражения, които веднага се скриха. Поне на първия въпрос знаеше отговора. Звярът идваше.

Вече виждаше косматата фигура с приблизително човешки очертания, но далеч по-едра от нея. Краката му бяха дебели колкото тялото й, но възкъси, затова пък якото туловище беше издължено. Пръстите му висяха съвсем близо до пода и имаха прибиращи се нокти, дълги колкото нейните пръсти. Най-отгоре беше широката глава с изпъкващо чело, хлътнали очи и челюсти, които щяха да прегризат дори бедрените й кости.

Лорскът напредваше бавно към мекото сияние на светлика. Озъби се, но спря и подуши въздуха, като че нещо го безпокоеше.

Каран помръкна. Звярът налучкваше, че има капан. Що за труден противник!

Той замря, козината по тялото му се изправи. Може би имаше и дарбата на усета. Тя би увеличила шансовете за оцеляване в пустотата. Ако е така… Каран откри нова възможност.

Разпали страха си, за да се потопи накрая в безмерен ужас и да го излъчи към всяко живо създание наоколо. Придадеше ли му истинска сила и отчаяние, дали не би замъглила разсъдъка на лорска?

„Няма да е трудно, бездруго ще изпадна в това състояние“ — рече си тя кисело. Отсреща звярът се взираше в нея, все едно обмисляше как да я разпарчетоса по-ловко.

Тя запищя толкова пронизително, че запуши ушите си с длани. Коленете й се подгънаха. Единственото й желание беше да се свие на кълбо. Осъзна, че притиска лице към пода и чака да стане жертва на лорска. Ужасът набираше огромна мощ. Осени я прозрение — той я лишаваше от воля чрез собствения й страх!

„Престани веднага! — раздруса се мислено Каран. — Иначе наистина ще бъдеш изядена!“

Блъсна безмилостно челото си в пода и за малко не се свлече в несвяст. Но така поне възпря неописуемата уплаха. Подпря се и застана на колене, без да пуска светлика.

Лорскът още я гледаше вторачено, но вече пристъпяше предпазливо, опипваше пода с подобните на длани стъпала. От гърлото му се чуваше мъркане, устата му зейна в широка усмивка.