Йън Ървайн
Пътят между световете (36)

35. Враг или приятел

Нетърпението я пришпорваше. Най-сетне отхвърляше оковите на предишния си живот, в чийто калъп я напъха Фейеламор. Бъдещето беше незнайно, но каквото и да я очакваше в Шазмак, сама избираше.

Все пак не можеше да не се пита какво ще се случи там, докато следваше пътеката в тъмата. Луната понякога се показваше, но забулена в мъгла, и всичко наоколо беше като измислено. Мейгрейт напрягаше зрението си, за да различава скалната стена вдясно от урвата вляво, снега от заледените камъни под краката си.

Забърза се излишно, стъпи на хлъзгава ивица и раненото й рамо се блъсна в отвесната канара. Надигна се и усети колко тревожно заблъска сърцето й в гърдите. Опасността тук беше в настоящето, не в идното като Шазмак. Лесно би могла да се преметне в пропастта.

Сгъна палтото си и седна върху него с гръб към скалите. Далеч под нея притокът на Гар шумеше в руслото си. Мислите й все се връщаха към Рулке, към спомена за него от онази гореща нощ в Туркад. Тогава изглеждаше и величав, и стряскащ, а когато я вдигна от каменните плочи на покрива, пръстите му я изгаряха. Но наглед беше и уязвим.

„Първо Игър, сега пък Рулке. Защо ме влече към могъщи, безмилостни мъже, в които се крие и някаква слабост? Игър беше мил с мен, не съм му безразлична и до днес, но е бездушен с всички останали. Прелива от гняв и уплаха, би сторил каквото и да е, за да изпълни желанията си. А и той скри от мен истината за моя произход… Знаел е още във Физ Горго. Помня думите му, сякаш ги е произнесъл току-що:

«Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите. Но запази тайната и когато по-късно го попитах, излъга ме, че се е заблудил. Да не се е боял от решението ми, когато науча, че имам и каронска кръв?»“

Извади Огледалото и се взря в сребристата повърхност под оскъдните лунни лъчи. В него се криеха подобно на привидения и нейното минало, и може би нейното бъдеще, но тя не мръдна пръст, за да ги повика. Не тук и не сега.

Надигна се и тръгна по пътеката. От заслона до Шазмак имаше дълъг път, но не смееше да си даде отдих — ами ако Каран се освободи по-бързо? Следобед стигна до моста от метална паяжина, където Каран и Лиан бяха нощували на времето. Мина по него и продължи нататък. Няколко пъти усети присъствието на Пазители, но се промъкваше, без да ги задейства. Умееше да го прави по инстинкт. Нямаше облаци в небето и това не й харесваше. Как да влезе? На какво ще се натъкне? И кой ще е правилният избор тогава? Нямаше отговори.

Към полунощ мина по последния мост и от полюшването му усети пристъп на гадене. Призляваше й от преумора и глад. Дори на такава височина ревът на Гар, бушуваща в клисурата, беше оглушителен.

Застана пред голяма затворена порта от ковано желязо. Извлече мъждукане от светлика си и я огледа. И тогава долови присъствието на двама души зад портата. Уелми… не гашади. Стисна силно светлика и той блесна. Знаеше, че изглежда могъща, равнодушна и непредвидима. Потропа на портата.

— Името ми е Мейгрейт — заяви на първия часови.

Неговото лице беше белязано, все едно някой го е търкал с шкурка. До него стоеше жена, която не му отстъпваше по ръст, с пищна гарвановочерна коса и тъмни очи, хубава въпреки мършавостта си. Идлис и Йеча, наказани да бдят на портата, след като дадоха гласа си срещу Рулке в надпреварата чрез сказания в Каркарон.

— Отведете ме при Рулке! — нареди им тя високомерно.

Йеча я позна, нададе хленчещ вопъл и скочи напред, тресяща се от омраза. Идлис я възпря. И двамата хванаха Мейгрейт за ръцете, Но тя не би допуснала да я водят като пленница, особено при него.

— Пуснете ме — изрече ледено и те се отдръпнаха.

Минаха през покрит с навес проход, после прекосиха двора с плочите в черно и кехлибарено, спиралните кулички и нефритовите куполи. Но черният фонтан бе отрупан с лед от едната страна като огромна свещ.

— Минете пред мен и обявете идването ми! — заповяда Мейгрейт.

Допускаше, че и тези гашади знаят какво бе сторила на събратята им във Физ Горго и в Банадор. Или пък вече бяха получили заповеди. Не се заинатиха да я съпровождат. Йеча почука на много висока двойна врата и каза нещо на пазещите вътре. Двама отидоха да ги заместят при портата. Мейгрейт влезе и вратата се затвори с грохот. Проникна в Шазмак, но щеше ли да се измъкне някога?

— Ела! — подкани я Идлис с лепкавия си глас.

Вървяха по дълги коридори и странно усукани стълби. Йеча тропаше с крака точно зад гърба й и така изнервяше Мейгрейт, че тя не обръщаше внимание на обстановката. Дори не погледна барелефите и паната, нито пък висящите под таваните скулптури от тел. Поне би могла да се върне по този път.

Опитваше се да забави пулса си. Устата й пресъхна като пясък. Щеше ли да се чуе само грачене, когато я отвори? Започнаха да я налягат какви ли не опасения, повечето напълно въображаеми. Прогони ги, но само с крайно напрежение на волята. Както неведнъж досега, самообладанието я напускаше в най-важните мигове.

Влязоха в съборна зала — огромна кухина, в която стените плавно се преливаха към тавана. Великолепен пример колко майсторски боравеха аакимите с пространството и веществата. Изящни стълби криволичеха по стените към поредица от балкони, площадки, допълнителни помещения. Най-широката се издигаше към прозрачния център на тавана, през който светеха звездите.

Точно в средата имаше двойна стълба, наглед излята от стъкло и обвита в паяжини. Тя пък се виеше в разширяващи се спирали и близо до тавана се разделяше като от взрив към срещуположни стени.

А между стълбата и стената Рулке стоеше до работна маса, дълга десетина разтега. Зад него се издуваше черното туловище на машината. В този момент се обръщаше към нея.

— Господарю… — нерешително се обади Идлис. — Тази жена дойде при портата, без да бъдем предизвестени. Вие ни я посочихте миналото лято. Ето я Мейгрейт.

Тя отметна качулката си и пристъпи в светлото петно под прозрачния кръг.

— Ти! — възкликна Рулке и пусна на масата механизма, с който се занимаваше. — Когато ми съобщиха, че една жена се появила ненадейно, гадаех дали не е Каран. Но ти… това е още по-интересно. Все едно тя се е завърнала. Ела по-близо, Мейгрейт.

За Ялкара ли намекваше? Мейгрейт бавно тръгна към него, смутена от пронизващия му поглед. Спря, като го наближи, и погледите им се срещнаха. Преценяваха се взаимно. Накрая Рулке протегна ръка и тя я стисна изненадана. Дланта й потъна в неговата, кожата му беше гореща.

Усещане като гъдел пробяга надолу по гръбнака й. Загуби представа и за времето, и за себе си. Тръпката като че протичаше от неговата ръка в нейната и превръщаше всеки нерв в нажежена нишка, накрая цялото й тяло пламна. Нервните окончания я сърбяха подобно на напираща кихавица. А после с невероятен гърч, която я преви надве, необузданото усещане избухна от нейната ръка обратно в Рулке.

Той кресна и свободната му ръка се отметна встрани. Кожата му настръхна, очите му се завъртяха и така се вкопчи в ръката й, че върховете на пръстите й станаха морави. Тя дори не понечи да се отскубне — преживяваше блаженство за пръв път в живота си.

След време Рулке отвори очи, вторачи се в нейните и освободи смъдящата и ръка. Нейните безкръвни тънки пръсти останаха да лежат върху огромната му десница. Той вдигна ръката й към устните си, целуна пръстите и я пусна.

Вглеждаше се в него с гладен копнеж и беше наясно, че той разбира това. Изобщо не забелязваха гашадите, които се бяха събрали около тях в съвършен кръг и се блещеха. В един миг, сякаш подтикнати от общ ум, стотината гашади изреваха одобрително и ги оставиха насаме в грамадната зала. Дори завистта на Йеча отстъпи пред прозрението.

Коленете на Мейгрейт отказваха да я задържат права, Тръсна глава и заби поглед в пода, поаленяла от свян.

— Какво ми е? — мънкаше Рулке, — Не съм губил така власт над себе си. Ела при камината. Свали наметалото и палтото.

— И с тях ми е добре.

Тя все пак съблече връхните си дрехи и ги преметна на подложената му ръка. Пак си спомни нощта, когато се срещнаха, буйството на стихиите около купола на покрива на цитаделата. Не забравяше и че тогава не носеше нищо освен лепнеща по тялото й къса нощница.

— Не ме зяпай — помоли го, защото пред този поглед сякаш отново остана гола. — Притесняваш ме.

— Не бих искал да ти причинявам никакво неудобство, но не мога да откъсна поглед от тебе.

Все пак Рулке се извърна. Плесна с ръце и влезе не гашад, а съвсем хилав младеж. Домъкна се през залата и се поклони. Имаше трапчинка на брадичката.

— Донеси гозби и питиета, Джанс — заповяда му Рулке.

Мейгрейт чакаше, склонила глава встрани. Държеше се царствено, но изгаряше отвътре. Рулке й посочи кресло, остана прав, докато седне, и тогава придърпа друго кресло към нейното.

— Защо дойде?

Да, защо бе дошла? Мощта на Рулке беше навсякъде наоколо — събраните тук гашади, машината насред залата, това чудовищно черно творение с блясък като от масло по повърхността. И самият той. Значи такива били кароните. Отново почувства влечението и към него, и към цялата му раса. Колко малобройна беше, а какво бе постигнала…

„Може би защото съм трикръвна. Ако ще половината ми кръв да е от фейлемите, никога не съм принадлежала към тях заради Фейеламор. И Сантенар е част от мен, но далеч не е всичко. Колко неутолимо се стремя към наследеното от кароните! Може ли той да ми го даде?“ — Дойдох да те предпазя от съюз с Фейеламор — започна Мейгрейт. — Знам какво имаш — тя стрелна с недоловим поглед машината — и какво ти липсва. Но не се съюзявай с нея. Умолявам те.

— С Фейеламор ли? — изви вежди озадаченият Рулке. — Що за нелепост!

Джанс се върна, понесъл непохватно ниска масичка. Влезе пак с прибори, блюда и кана. Мейгрейт видя какво му пречи — китката на едната му ръка беше отсечена. Рулке й наля от каната. Течността беше гореща, имаше вкус на пипер.

— И защо да не го правя? — подхвана пак разговора той.

— Възбраната отслабва и се разпада. Ако я разкъсаш, Сантенар е обречен.

— Разбирам това — кимна Рулке. — Познавам и рисковете, но съм проучвал Възбраната и ще се справя.

— В нея има неравновесие — настоя Мейгрейт. — Нима не го откри, когато се възползва от своята машина? Аз се сблъсквам с него при всяко отваряне на портал.

— Отваряла си портали?! — слисано промърмори той. Скочи, отиде до стълбата и се върна. — Как тъй? С какво устройство си помагаше?

— Научих се от Фейеламор. — Описа му нескопосания опит. — Липсва и увереност, а и знания. Но щом узнах как се прави, открих у себе си дарба. Сега не се нуждая от устройства. Успея ли да задържа образа на целта, нищо друго не ми е потребно.

— Каква е тайната ти? — въздъхна Рулке. — Не съм срещал друга като тебе.

Нямаше причина да крие.

— Баща ми е от фейлемите. Другите ми дядо и баба са Шанд, когото може би познаваш като Гилиас, и Ялкара. Аз съм трикръвна.

Той отново подскочи над креслото.

— Сега проумях!

— Кое?…

— Каран се свърза с тебе в Нарн, аз намерих връзката и я насочих за пробуждането на моите гашади. Но досега все недоумявах как съм забелязал мисловна връзка чак от Нощната пустош. Трикръвна с трикръвна, най-рядката… и най-силната.

— И преди това се опитахме да създадем мисловна връзка помежду си, във Физ Горго. Тогава не сполучихме.

— Защитите, наложени от Игър, са били прекалено потискащи. Ахаа… — издиша той. — Създаваш портали, разчитайки единствено на себе си. Ех, ако можеше да предадеш тази заложба на следващите поколения…

— Не ми се вярва — хладно се засмя Мейгрейт, а коремът й се стегна неприятно. — Трикръвните са безплодни.

Тя дори не си позволяваше напразни мечти за деца.

— Повечето, но не и всички. Бездруго съществуват други начини да нарасне вероятността. За нас — кароните — няма тайни в зачеването.

— Що за безсмислици! — възкликна смутено Мейгрейт. Възпиталата я Фейеламор имаше много строги разбирания и изобщо не отваряше уста на такива теми. — Пък и сега няма значение. Изслушай ме. Възбраната отслабва, твоята машина само ще ускори разпадането й. Никой не е наясно как може да се справи с положението.

Рискуваш да направиш Сантенар беззащитен пред тварите от пустотата.

Рулке махна с ръка нехайно.

— Вече те чух. Разкажи ми за тази нова флейта. Как се появи? Защо да не му каже и това?

— Тенсор я изработи от моето наследство — златото на Ялкара.

— Оо… Значи тя е намерила предишната.

— Не, не — побърза да възрази Мейгрейт, без да помисли. — Фейеламор открадна онова злато от Хависард и сега знам, че това са били останките от първата златна флейта. Аз наследих собствените накити на Ялкара, които е донесла от Аакан.

— Как познаваш кое злато какво е?

Мейгрейт застина. Въпросът бе зададен и отговорът не можеше да бъде премълчан. Как изобщо някой би могъл да познае?

— По излъчването. Златото на Ялкара е приятно, старо, като другите запазени нейни вещи. Златото на Фейеламор е страшно, опорочено!

— Такова е — потвърди Рулке. — Къде е твоята флейта?

— Опитах се да я употребя, но тя е необуздано опасна. Оставих я. И следващия път, когато използваш машината…

— Не ме поучавай! — ядоса се той. — Нима си въобразяваш, че не схващам? Нима не поведох останалите при прехвърлянето от Аакан? Нима не се пресегнах през пустотата още в древността в гибелното усилие на призоваването и не изтеглих прокълнатия Шутдар от неговия свят, за да сътвори флейтата по мое желание? Тъкмо в това сбърках — избрах един затънал в поквара безумец. Да бях потърпял десетина пъти по-дълго, за да си я направя сам. Но нима не пробих пустотата с машината си?

— И си сбъркал. Научих от Каран.

— Не внимавах. Трябваше да я защитя по-добре. Следващия път няма да е същото!

Тъмните му вежди се събраха на челото. А в ума на Мейгрейт се мярна видение — някой се влачеше нагоре по безкрайна стълба. Зърна червената коса и бледото лице на Каран.

Рулке хвана ръката й.

— Мейгрейт, сега ти ме чуй! Занимавал съм се дълго с Възбраната. И Нощната пустош бе изтъкана от нея. Ще бъда предпазлив.

— Ти имаш свят, на който да се завърнеш. Какво те интересува Сантенар? — 0, този свят е по-хубав. Аакан ще ни погуби. Интересува ме, и още как! Няма да ме разбере никой от онези, които не са били прогонени и захвърлени в пустотата, където да намерят края си. Интересуват ме всички светове! — изрече той толкова разпалено, че Мейгрейт не намери думи да отговори. — Някога имахме свой свят и бяхме мнозина. Но всички до последния бяхме изритани в пустотата, за да умрем. За да бъде заличена нашата раса веднъж завинаги. — Рулке стискаше ръката й и говореше с такова вълнение, че тя се захласна. — Може ли да ти покаже въображението какво представлява пустотата? Най-насилническата, варварска, безплодна и лишена от надежда вселена. Тя е във вечно движение и обитателите й са принудени да се приспособяват със същата бързина, защото нямат друг шанс да оцелеят. Там не познават милост, жалост, прошка. Да оживееш е единствената цел. Как пируваха с нашите деца, болни и старци!

Мейгрейт се изуми на сълзите в очите му. И още по-стъписана откри, че и нейните очи са овлажнели.

— След месец от милиони останахме няколко хиляди. Научихме много за оцеляването през този месец. Научихме се да браним нашите убежища сред голите, почти кипящи камънаци — други светове няма в пустотата. Научихме се да превръщаме в жертва всяко създание, което е по-слабо от нас, и да се крием от по-силните, по-хитрите, по-умните.

Индиговосините му очи блестяха.

— Броят ни не растеше, макар че попихме уроците на пустотата и бяхме по-безмилостни от всеки друг. Всички там се стремят неистово да избягат, а ние бяхме най-непримиримите, защото познавахме и другата вселена. Имахме свят и го загубихме! Обичам Сантенар, но на първо място е нашето оцеляване.

Той разтвори пръсти, Мейгрейт не помръдна ръката си. Рулке й отне желанието да спори и тя не знаеше как да постъпи. Започна да се съмнява в причините да дойде тук. Не забравяше обаче мълвата за прословутото му лукавство.

— Защо дойде в Шазмак? — внезапно повтори въпроса си той.

— Казах ти — за да попреча на Фейеламор да се съюзи с тебе.

— Смешно е! Но бих сторил всичко според случая, за да допринеса за оцеляването ни — добави Рулке замислен. — Ти имаш ли дарбата на усета като Каран? Можеш ли да намериш Пътя между световете?

— Нямам дарбата и не мога.

— А можеш ли да ми доведеш Каран?

Мейгрейт се зачуди какво ли прави приятелката й в момента.

— Не е изключено, ако съм убедена, че това не е грешка. Каран обаче решава сама. Защо искаш да е тук?

— Няма да споделям плановете си с тебе, освен ако… — Той се наведе към нея и тя отдръпна ръката си. Гласът му будеше най-съкровените й копнежи. — Присъедини се към мен! Ние си подхождаме съвършено. Мейгрейт, виждам, че имаш душа на карон!

И тя го знаеше, но думите му я потресоха. Умът не позволи на чувствата й да поемат властта над нейния живот.

— Известно ти е, че имам и друг дълг — изрече безстрастно. — Той не пасва на твоите замисли. И още нещо — ти си враг на Игър, отнесъл си се безжалостно с него. Той носи белезите и до днес.

Очите му се присвиха.

— Не аз започнах. За мен разпространяват гнусни лъжи. Бях предаден. Игър ме нападна заедно с Мендарк — най-неверния измамник, който някога се е раждал на Сантенар. Аз се защитих. Значи сега заемаш страната на Игър? Любовник ли ти е?

— Не и откакто отиде в Катаза — смънка Мейгрейт.

Не се престраши да каже:

„Не и откакто те зърнах“.

Накрая тя наруши мълчанието.

— Знаеш ли как те наричат?

— Великия предател. Нищо не мога да сторя, за да променя мнението им. Знам какъв съм и не се залъгвам. Но не треперя от мисълта какво ще мислят за мен идните поколения.

Мейгрейт продължи да го притиска, за да чуе как той обяснява всяко зло, което му приписват.

— А какво ще кажеш за аакимите? Отнели сте им света, поровили сте ги, тормозили сте ги безпощадно.

— Нима лъвицата ще умори малките си от глад, защото й е жал за агнето? Ако не бяхме стъпили на Аакан, щяхме да изчезнем, нашата велика раса щеше да бъде заличена. Завзехме света им. Стотина от нас наложиха властта си. Ако аакимите държаха на своя свят с желанието, което тласкаше нас, не бихме им го отнели, дори да бяхме един милион. А и навредихме ли с нещо на Аакан? Напротив, съхранихме и опазихме прастарата и достойна култура на аакимите. Не сме ги поробвали. Това е оправданието им, защото не признават пред себе си, че им липсва доблест. Имат достатъчно свобода.

Дори тук, на Сантенар, не започнахме първи войните през Прочистването. Какви велики и прекрасни постижения бяха загубени заради войната… Мъчно ми е.

— Както тълкуваш всичко, всяка казана дума за тебе ще се окаже лъжа. Трудно ми е да ти повярвам.

— Не всяка, разбира се! Повечето истории са самата истина. Постъпвал съм жестоко, бил съм неумолим, не съм пропускал да насоча нито едно достъпно оръжие срещу враговете си. Всичко, което оцеляването изисква. Всеки, който е привързан към расата си, ще се държи като мен.

— Но си се отметнал, когато Лиан те е победил със своето сказание.

— Той прибягна до лъжи и уловки, но аз и не очаквам друго от врага. Побеснях, защото позволих да бъда посрамен с лъжа пред моите служители. Той подкопа авторитета ми сред гашадите. Някой ден ще си изпатя заради това.

— А собственото ти признание какво си вършил при превземането на Аакан?

— Постъпих глупаво, както признах и в сказанието. Но минаха хилядолетия, тогава бях млад и разгорещен. На кого не се е случвало? Ти нямаш ли недостатъци, от които се срамуваш? Аз не се опитвам да ги прикрия. И не съм лишен от чест — сдържано завърши Рулке и отиде при машината.

Загледа се в нея, поклащайки се леко на пети и пръсти. Опря длан в гладкото туловище, обаче не личеше да е намерил облекчение. Мейгрейт го гледаше и не отгатваше какво в думите му е истина… и имало ли я е изобщо. Не можеше да забрави как е опетнено името му, но всичко това влизаше в стълкновение с видяното и чутото тук.

Той се врътна и дойде при нея.

— Чакам решението ти.

— Не мога да реша. Объркана съм — откровено призна Мейгрейт. — Трябва да помисля.

— Надявам се да разбереш защо правя това. — Рулке размаха ръце във въздуха и тя ненадейно се скова неподвижно. — Ако решиш да застанеш на моя страна, ще се задоволя и с една дума.

Мейгрейт не опита да се бори с принудата и като че успя да го изненада. Продължи да се взира в него с удивителните си очи. Рулке плесна гръмовно с ръце. На входа застанаха Идлис и Йеча.

— Ще я заведете в покоите й. Мейгрейт, ще отидеш ли кротко, или се налага аз да те заставя? Искам да знаеш, че тук разполагам със стотици гашади.

— Добре, давам ти дума… да не се съпротивлявам. Той си отдъхна.

— Щом е така, аз ще те заведа. Ела с мен. — Отпрати гашадите и взе палтото и наметалото й. — Оттук.

Мейгрейт вървеше до него безмълвно. Намери спокойствието и погледът й се проясни за величието и чудатостите на Шазмак. Рулке я преведе през коридори като лабиринт, по привидно крехки сребристи стълби и тънката плетеница на мост между две кули. Тя забеляза най-сетне, че на стенописите и барелефите е изобразен Аакан — светът, от който е дошла нейната баба. И вече не можеше да се насити на нерадостните пейзажи, могъщите планини, бликащата лава и посипания със сяра сняг.

В отдалечена кула Рулке спря пред една от многото врати, отвори и изчака тя да влезе първа.

— Няма ли да съм в килия?

— Научих, че в тези стаи е живяла Каран. Предположих, че ще ти е по-уютно тук.

Мейгрейт се трогна. — Благодаря ти.

Щом влязоха, чуха приглушения вой на вятъра. Тя докосна светещите кълба и те грейнаха. Огледа мебелите и кухнята. Позна спалнята на Каран по кристалния прозорец, врязан в дебелата стена. Нямаше да види друг прозорец в Шазмак. Навън тепърва се зазоряваше. Взря се в кулите, шпиловете и въздушните мостове на града. А зад тях всеки каменист връх беше покрит със сняг.

— Сигурно искаш да се изкъпеш, да се нахраниш и да си отспиш — каза Рулке. — Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Иначе тук имаш всичко необходимо. До скоро!

Поклони се и излезе.

Мейгрейт очакваше вратата да е заключена, но щом натисна, тя се отвори безшумно. Йеча, едва ли не готова да се постеле в краката й, донесе припасите, после Мейгрейт залости вратата. Тепърва предстоеше да размишлява. Каронското у нея жадуваше да открие истината в казаното от Рулке, да бъде, съпричастно с изгнанието им от техния свят и заплахата от изтребление. Ялкара не бе споменала нищо за това в посланието си до Аелиор. Как искаше да надникне в Огледалото и да види каква е Ялкара сега…

Не мигваше. Преброди стаите — жилището беше просторно и удобно. Поседя на нещо като кресло, колкото и необичайна да беше формата му.

Взе одеяло от леглото, уви се и задряма свита в креслото. Събуди се от такова неутолимо желание, че й се доплака. Искаше Рулке с цялата си душа — искаше го тук в леглото си. Неприсъщата за нея страст я разтърси. Влечението към Игър беше бледо подобие. Отиде при прозореца и се опря в стъклото. Студът охлади възпаленото й рамо и сгорещената буза, но нямаше да уталожи желанието. Не можеше да заспи от безредно гонещите се мисли, сред които изпъкваше само една — за Рулке.