Йън Ървайн
Пътят между световете (23)

22. Среща

Откакто потеглиха от Готрайм, Каран и Талия вървяха неуморно от изгрев до залез всеки ден, но газенето в калта и кишата ги изтощаваше и очакваха да се доберат до Туркад след цяла седмица бъхтене по пътя.

— Много се умълча напоследък — подхвърли Каран на седмия ден, докато изкачваха каменист рид.

Горе Талия се облегна за малко на паянтова ограда.

— Мислех си за Лилис… Питам се какво ли прави.

— И за Джеви, нали? — И за него.

В ранния следобед се довлякоха до моста над река Сабот, чиято поправка след разрушенията от обсадата миналото лято още не бе довършена. Видяха по средата само три редици заковани дъски. Наложи се да чакат ред, за да минат, и май нямаше да се озоват скоро на отсрещния бряг. Пред тях цяла върволица каруци се тътрузеше мудно по дъските.

Каран крачеше насам-натам и проклинаше войната, моста, некадърността на строителите му и тъпотията на всички колари. Особено красноречива беше за наглостта, алчността и покварата на човека, който управляваше града — Мендарк. Талия я слушаше, без да се обажда.

— Страх ме е! — избълва накрая Каран. — Убедена съм, че нещо лошо е сполетяло Лиан. Нали знаеш, че все има нужда някой друг да се грижи за него.

— Няма да се забавим много — успокои я Талия. — Ето, тръгна и последната каруца. Олеле, колко е претоварена…

Вехтата каруца като че щеше всеки миг да се разпадне пред очите им.

— Ама защо пъпли така!

— И аз щях да внимавам, ако карах каруца по онези дъсчици.

— Кобилата не ми се вижда доволна от живота… Костеливата сивкава кобила се запъна насред моста. Каруцарят скочи пред нея и задърпа поводите, но тя отказваше да помръдне.

— Мразя този град! — изсъска Каран. — Само туркадци са способни да нахвърлят малко дъски, вместо да поправят моста. Я погледни — ей там са струпани толкова греди, а никой не ги е пипнал.

— Но какво… — заекна Талия.

Каран се извъртя рязко. Коларят псуваше и налагаше кобилата с камшика. Тя мяташе глава и копитото на единия заден крак се хлъзна по ръба на дъската. Животното зарита с предните крака, каруцата се върна малко и едно колело хлътна встрани от ръба. Коларят изрева, кобилата зацвили, каруцата се килна.

— Горкото добиче! — кресна и Каран. — Талия, идвай с мен! Тя хукна по средната редица дъски.

Талия я следваше по-предпазливо, защото дървото беше мокро, а не й се падаше отвисоко в реката, придошла от неспирния дъжд, примесен със сняг.

Тантурестият мъж на средна възраст, който нямаше не само коса, но и вежди, биеше немилостиво наплашената кобила. Бузите му отдавна се бяха набръчкали от злоба и отчаяние.

— Дърпай ма! Тегли по-силно, кранто проклета!

Кобилата се напъваше немощно в хамутите, но каруцата се накланяше все повече, толкова отрупана с товар, че осите й се огъваха. Каран притича.

— Режи хамута — извика тя, — иначе ще останеш и без кон! Коларят изхленчи и напразно изплющя с камшика във въздуха.

— Жена ми ще ме убие…

Каран се опитваше да укроти животното, но каруцарят пак се разпсува, а и заради побоя нямаше надежда кобилата да се успокои скоро. Пак се надигна на задни крака като могъщ побеснял жребец. Каран едва не политна във водата.

Задържа се, стиснала оглавника с едната ръка, а с другата освободи ритлите и товарът се изсипа — дървени сандъци, бъчонки с вино, гърнета с мед и делви с туршия.

Коларят стовари болезнено камшика по рамото й.

— Ти ме съсипа ма!

Кобилата зарита пак с предните крака, плъзна се по дъските и се заклещи между тях. Каруцата се наклони силно напред и остатъкът от товара се стовари на моста. Кобилата висеше на хамутите, риташе и цвилеше, накрая ремъците се скъсаха и животното падна с главата надолу в реката.

Лицето на Каран се изопна, но кобилата се подаде над водата далеч надолу по течението, измъкна се тромаво на заледения бряг и се повлече на юг.

Задницата на каруцата се бе стоварила със сила върху моста, изкърти дъска заедно с всички пирони и разтроши временния парапет. Последните сандъци се разпукваха по моста и съдържанието им цопваше в реката.

Всичко притихна, чуваше се само вайкането на коларя.

— Ти ме погуби ма! Жена ми ще ме изхвърли от вкъщи. — Вторачи се в Каран и Талия. — Ей, ще ви съдя и за последния грайнт, дето го загубих заради вас!

Каран го изгледа с погнуса.

— Съди ме, вдън земя да пропаднеш!

Мина по останалите здрави дъски, а тантурестият мъж, който, още стискаше камшика, заудря глава в грубо одяланата дървения.

 

Каран нямаше пропуск, бе изхвърлила предишния преди много седмици. Затова, се забавиха при портата и тя едва се сдържаше да не обсипе с обиди стражниците, но те познаха Талия и се съгласиха да пуснат двете жени. Написаха временен пропуск на Каран и им махнаха да влизат в града.

Двете тръгнаха по нагорнището към щаба на Игър в старата крепост на хълма над цитаделата. Там научиха, че Игър се е запилял нанякъде предишния ден, без да каже нищо никому. Шанд също го нямаше.

— Тук ли е Лиан? — кресна Каран в лицето на стража. Опръскана с кал от главата до петите, тя приличаше на бежанка от войните.

Войникът вирна глава и се обърна към Талия.

— Доколкото знам, задържан е в цитаделата — отвърна хладно.

— Задържан ли?! Каран вече тичаше.

— Не можеш просто така… — опита се да я спре Талия, но повлече крака подире й.

Цитаделата не беше далеч и улицата се спускаше натам, Талия обаче не се надяваше да догони Каран.

Яката двукрила порта беше отворена — знак за цял Туркад, че Магистърът пак е наложил властта си над града. Двама стражници във великолепни униформи и лъснати ботуши се облягаха от двете й страни. Каран се шмугна към онзи отдясно, но когато той се накани да я спре с дръжката на копието, тя рязко смени посоката, профуча между двамата и препусна през двора към парадния вход.

Вторият страж изруга и кресна:

— Ще ни отсекат главите заради нея!

Той вдигна копието и замахна. Талия му извика с най-властния си тон:

— Стой!

Войникът изви глава, щом чу познатия глас, но реши, че тя също е подгонила Каран, и метна копието.

Острието се заби във вратата до рамото й. Тя се озърна, изтърва дръжката на вратата и тежката дървена плоскост я халоса, завъртайки се обратно. Каран залитна и падна на настлания с плочи двор. Можеше само да гледа как първият войник се приготвя да я прониже с копието. В този миг Талия го цапардоса с юмрук и го просна в несвяст.

Каран скочи и се втурна покрай сградата на цитаделата, и нахълта през по-малка врата отзад. Претича край дремещ страж, свърна по страничен коридор и стигна до стълба, по която можеше и да слезе, и да се качи.

Помъчи се да върви спокойно надолу, макар че не би заблудила и най-лишения от наблюдателност човек. Цялата беше плувнала в пот, а лицето й още малко щеше да добие цвета на червената й коса. Знаеше как да стигне до тъмниците. Молеше се само да не Са напъхали Лиан отново в онази гнусна дупка.

Чак на най-долния етаж се натъкна на друг войник.

Той я изпъди, но Каран първо успя да се убеди, че Лиан не е тук. Върна се вихрено на горния етаж, огледа, и изтича още по-нагоре. Вече само таванът я делеше от приземието. Тук бяха много от канцелариите в цитаделата — на ковчежника, приставите, писарите и чиновниците. От другата страна започваха кухните и складовете.

Тя не знаеше къде да търси. Загриза я страхът, че са го осъдили и екзекутирали.

Тръгна бавно, потънала в покруса.

— Ей, ти! — изрева огромен страж от отсрещния край на коридора.

Каран се потули зад ъгъла и видя още един коридор, водещ към канцеларии. Мина покрай отворена врата, скочи в стаята, затръшна вратата, отстъпи гърбом и се блъсна в някого. Човекът беше висок и неимоверно силен, със студени пръсти и еластична кожа, от чийто допир тя настръхна. Изви се в хваналите я ръце и вдигна глава към лицето на Вартила. Щеше да припадне, но и Вартила изглеждаше стъписана. До вратата стоеше още един уелм.

Преди да се запита какво правят уелми в цитаделата, където се разпореждаше Мендарк, Вартила й поднесе още една изненада — пусна я. Е, бездруго нямаше къде да се дене. Виковете отвън се усилиха, тряскаха врати по коридора.

Каран се промуши във втората стая, искаше да седне и да си поеме дъх. Огледа се и видя срещу себе си Лиан, зяпнал озадачено нахлулите въоръжени стражници. На масата пред него бяха пръснати книги и документи. Сърцето на Каран пропусна един удар. Тя събра цялото си достойнство и седна пъргаво до него на скамейката.

— Не казвай нищо — заръча му.

Стиснаха ръце под масата и изгледаха високомерно войниците. Уелмите пък скръстиха ръце на гърдите си и просто не допуснаха стражниците във вътрешната стая. Дошлият със стражата Мендарк се зъбеше, особено щом видя заради кого е врявата, но уелмите спазваха получените заповеди и не позволиха и на него да влезе.

— Само едно ще ти кажа — добродушно промърмори Лиан. — Да не си посмяла да повториш колко нескопосано съм се опитвал да те спася аз!

Каран обви шията му с ръце и го целуна по устните, като го изцапа обилно с кал. И преди той да помисли не е ли това сън, от който ей сега ще се събуди, тя стана и го дръпна за ръката. Озърна се и изви вежда, Вартила й кимна. Каран спря пред Мендарк и дланта на Лиан се напрегна в пръстите й. Всички се смълчаха, дори закъснялата Талия сгуши глава в раменете си.

Но този път нямаше сблъсък. Устните на Магистъра трепнаха в иронична усмивчица. Вартила също се позасмя, което беше твърде рядка гледка.

— Никакъв съд — отсече Каран. — Лиан не е направил нищо лошо и повече не бива да го държиш под стража. — 0, няма да съдим Лиан! — потвърди Магистърът. — Талия сне вината от него. Но твоето положение не е същото. Недей да напускаш Туркад, Каран.

Отмести се и тя го подмина. Лиан вървеше до нея, макар че съвсем скоро се бе отказал от патериците и се клатушкаше силно. Вартила и другият уелм носеха след тях книгите и документите, с които Лиан се занимаваше.

Талия ги настигна.

— Ще се оправите и сами, нали? Нямате нужда от мен, надявам се.

— Благодаря ти — рече й Лиан. — Желая ти щастие с твоя любим. Тя се изчерви и се отдалечи припряно.

— Къде отиваме? — попита Каран.

— В крепостта на господаря — отговори й Вартила. — Той ми заповяда да пазя Лиан дори с цената на живота си.

— А за мен какво каза? — пресекна гласът на Каран.

— За тебе не е заповядал нищо. Но ще си позволя да предугадя волята му. — Мрачният й смях напомняше за стърженето на ръждясали зъбни колела. — Ще закриляме и тебе до завръщането на Игър.

Каран не продума повече, само не пускаше ръката на Лиан, докато се влачеха след Вартила към навъсената твърдина на хълма. Открай време си знаеше, че ще трябва да се разплаща за стореното в Каркарон, но въпреки това се смръзна от думите на Мендарк. А болезненото куцукане на Лиан я натъжаваше безмерно. И беше толкова измършавял.

Влязоха през портата, където нямаше натруфени стражници — войниците носеха полеви униформи, но гледаха зорко и сурово. Вартила ги поведе по широк коридор. Тук тъмните каменни зидове бяха осветени мъждиво като в затвор.

— Нямате ли някоя… по-уютна стая? — смънка едва чуто Каран. Желанието да остане насаме с Лиан я изгаряше отвътре, но не искаше да се свират в някоя килия. Вартила издаде гърлен звук, който може и да беше кикот.

Изкачиха няколко стълбища и тръгнаха по поредния неприветлив коридор. Вартила отключи скрибуцаща врата и им посочи да влязат. Стаята беше просторна, макар и унила като всичко останало в крепостта. „Можеше да е и по-зле“ — утеши се Каран.

Вартила отиде до прозореца със скованите си крачки и отдръпна завесите. Щом нахлу светлина, стаята изобщо не й се видя толкова неприятна. Стените бяха покрити до половината с лъскави дървени панели, а кремавата боя до тавана успокояваше очите. И простичкият килим на пода, и завесите бяха наситеночервени. През отворената врата към спалнята се виждаше огромно ложе с балдахин, а зад него — баня, облицована с каменни плочи.

На средата в нея имаше голяма квадратна вана, до нея стърчеше желязна печка с огромен котел. Вартила го напълни с вода и запали печката.

— Щом водата се сгорещи, завъртете този кран. И не забравяйте да допълвате котела, за да не изври всичко. Ще заръчам да ви донесат вечеря.

Тя излезе, Каран и Лиан се спогледаха. Каран се смути, но той протегна ръце към нея.

— Не мога да повярвам, че най-сетне те виждам…

Тя налетя толкова бурно, че го събори, и доизцапа лицето му, докато го целуваше. Накрая се озоваха опрени в ръба на ваната.

— Какъв е този смешен шум? — сепна се Лиан по някое време. Каран отвори очи — в банята се кълбеше мъгла.

— Водата е завряла! — Завъртя кранчето и във ваната шурна кипяща струя. — Ей, я запуши ваната, преди всичко да е изтекло в канала!

Скоро Каран пусна и студената вода, сапунени мехури запълваха цялата вана. Тя въздъхна.

— Гореща вода! Дори не помня кога съм се топвала за последен път. Обърни се, докато се събличам, моля те.

— Не те помня толкова свенлива — промърмори Лиан, обзет от съмнения, че отношението й към него доста се е променило.

Каран прихна и го целуна по носа.

— Лиан, не съм се къпала от седмици. Сега съм отвратително мръсна и не искам да ме виждаш такава. Щом се измия, зяпай ме гола, докато ти излезе дим през ушите, ако щеш. Обърни се, моля те.

Лиан се ухили и отиде в другата стая, където на масата бе сложен отрупан с блюда поднос. Залости вратата към коридора, изяде къшей хляб, подреди книжата си на бюрото и оправи леглото. Чак тогава Каран го повика:

— Вече можеш да влезеш.

В гъстата пара трудно различаваше ваната. Червената коса на Каран провисваше на мокри къдрици, лицето й също руменееше.

— Я гледай настрана, докато се събличам — заяде се Лиан.

— Глупости! Ще те разгледам целия, и то веднага. Лиан смъкна ризата.

— Ама че си кльощав! — разтревожи се тя. — Броят ти се ребрата. Дойде ред и на панталона.

Каран се ококори и се надигна във ваната. Над глезените на Лиан се набиваха на очи широки червени ивици, където заледените окови бяха остъргали и кожа, и месо. Тя докосна грозните белези.

— Още ли те боли?

Лиан не отговори, зяпаше я във вцепенен унес.

— Да, малко… — смънка след проточилото се мълчание. Каран го дръпна да влезе във ваната.

— Помниш ли онази игра в Голямата кула на Катаза?

— Коя от всички? — ухили се лукаво той.

— Състезанието кой има повече рани. Победих те, и още как!

— Помня, че се присмиваше на това колко съм пострадал, но се увлече в самохвалството.

— Ти се беше възгордял и трябваше да ти посмачкам самочувствието. А играта…

— Хайде, казвай, че ми е студено.

Тя пак пипна дълбоките зараснали рани по прасците му.

— Край на играта. Печелиш! Той се усмихна до ушите.

— Оттогава ми смачкаха самочувствието още по-силно. Имам нужда от малко насърчение.

Каран пак го огледа от главата до петите.

— Не ми се вярва, летописецо! Потапяй се!

Лиан потъна в прегръдката й.

 

Лиан лежеше напреко върху постелята, но едната му ръка още обвиваше кръста й. Каран не можеше да заспи. Примъкна се по-близо до него, но той не шавна. Този мъж си беше избрала, не искаше друг. Но от тяхната близост нямаше да има плод — нали трикръвните бяха ялови? Край на рода и. Не можеше да роди наследник на любимия си Готрайм, нямаше на кого да предадат родовите Предания. Как ли ще постъпи Лиан, когато сподели с него? Не можеше да познае. За такова бъдеще никога не бяха говорили.

 

Толкова имаха да си кажат, че и цял месец нямаше да им стигне. През първия ден рядко продумваха, достатъчно беше телата им да са едно до друго.

Но после Лиан изслуша с жадно внимание разказа й и макар че тя се запъваше, отплесваше се, а и понякога си противоречеше сама, това нямаше никакво значение за него.

Историята й се проточи повече от ден с късното ставане от леглото и отскачането до покрива на цитаделата, откъдето разглеждаха града (а пазещите ги уелми не се отдалечаваха от тях). Прекъсваха и да похапнат по четири-пет пъти, а следобед се сгушиха в леглото под приятното пращене на дървата в огнището и тихото шумолене на снега по перваза.

— Как събра смелост да направиш това, за което отиде в Каркарон? — попита я Лиан.

— Мислех си за тебе и твоята доблест, когато те унижаваха и измъчваха Мендарк и Рулке, когато знаеше, че целият свят е срещу тебе, дори аз! Лиан, толкова съжалявам… Но ти не се предаде. Предизвика самия Рулке с надеждата да ме спасиш от него. Как бих могла да си позволя мекушавост? Значи трябваше да правя каквото Рулке поиска от мен. Иначе твоите страдания нямаше да свършат. Но оттогава трудно заспивах, все се безпокоях какво ли ще си помислиш за мен.

— По-добър приятел не бих могъл да си намеря. Ето какво мисля.

— Рулке обаче се провали, а и аз заедно с него. Страх ме е, Лиан. Някой ден ще дойде да ме хване. Сам ми го каза. Щом се подготви, всичко ще започне отново и какво ще се случи тогава? Толкова съм гузна… Каквото и да сторя, повличам цяла лавина от беди.

— Същите мисли глождят и мен — призна си той.

— И как се справяш с тях?

— Правя най-доброто, което мога да измъдря, и оставям тревоги те за по-късно. — Той поумува и добави: — Научих много за себе си през последните месеци и разбрах, че сам си навличам нещастията.

— Що за дивотии говориш! — възкликна Каран.

— Така е! Толкова се настървих да науча цялото предание, че не ме интересуваше какво върша. Но вместо само да наблюдавам, постоянно се намесвах от любопитство какво ли ще стане нататък. От дадох се на страстта си към Преданията безогледно, без да се съобразявам с никого и нищо. По своему бях алчен като Мендарк, като. Тенсор, като всеки друг!

— Е… — не намери думи Каран. — А с какво се занимаваше през последните седмици? Как запълваше дните си, освен с копнежи по мен?

— Те не ми оставяха много време — засмя се Лиан. — Каран, правя каквото и досега. Трудя се над преданието си. Да де, над преданието за Мендарк, както той предпочита да го нарича.

— Какво?! — Каран се задави с глътката и обсипа с пръски огнището. — След всичко, което той ти причини?!

— Аз съм му длъжник за обучението и той настоява да си изплатя дълга. Прав е, не мога да му откажа.

— И как ти върви работата?

— Твърде зле! Не е каквото се иска от мен. Виждам, че съм позор за занаята. Дори велик разказвач като мен… — лъчезарната му усмивка сгря и нея — … не би успял да състави такова предание, без истината да пострада.

Лиан изобщо не спомена скрития си замисъл. Навсякъде имаше шпиони, Мендарк сигурно се бе погрижил да ги подслушва дори тук.

— Ами откажи се. Какво ще ти направи?

— Напълно е по силите му да ме съсипе. Все още разполага с голяма власт. Една думичка, изтървана от Мендарк, и… повече никой няма да ме наеме като летописец. Но не това ме възпира…

Той стисна устни и се вторачи в пламъците. Каран хвана ръката му.

— Боиш ли се от нещо?

— Не. Толкова ме дразни, че не знам какво всъщност се е случило по времето, когато прибягнали до Забранените опити. Все се заблуждавам, че съм на прага на извънредно любопитни разкрития.

— Какви?

— Де да знам! — отвърна той с досада. — Тъкмо затова не мога да се откажа.

 

Мина едва седмица от пристигането на Каран в града, а тя вече се измъчваше от желание да се прибере в Готрайм.

— Няма да те пуснат — вразумяваше я Лиан. — Стражниците на портите са предупредени за тебе.

— Длъжна съм да си отида у дома! Ти няма ли да дойдеш?

— Хайде да си опитаме късмета.

Събраха си багажа и поеха към рядко използвана, потулена западна порта. Каран скри косата си под ниско нахлупената качулка. На портата пазеше само възрастна жена с благо лице, която обаче дори не пожела да погледне документите им.

— Каран от Банадор, върни се в града. Ще си загубя старата глава, ако ти позволя да си тръгнеш.

Каран се извърна засрамена и ядосана.

— Да отидем на пристанището. Ще си платим да ни качат на някой кораб.

— И как ще платим? Имам само две медни монети. А ти?

— Един-единствен сребърен тар.

— Няма смисъл, Каран. Дори да се измъкнем, ще дойдат, за да те отведат. Къде можем да се подслоним, щом нямаме пари?

— Защо не ме оставят на мира? — изхлипа тя.

Следобед Каран реши, че няма друг избор, освен да отиде при Магистъра. За нейна изненада я пуснаха веднага в канцеларията му. Мендарк я изгледа иззад огромната абаносова маса.

— Защо си се заял с мен? — сопна се Каран. — Защо ми е забранено да се прибера вкъщи?

Устните му бяха толкова изтънели и синкави, че тя неволно се уплаши.

— Защото помагаше на Рулке и още не сме ти потърсили сметка. Когато се върнат Игър и Шанд, може и да те съдим. Или… ако предпочиташ, ще си изкупиш вината с подобаващи за една трикръвна услуги!

Усмихна се с уродливите си устни, а Каран я полазиха тръпки. Всеки искаше да я използва. Проклятието на трикръвните. Нямаше как да избяга и от произхода си.