Йън Ървайн
Пътят между световете (17)

16. Необикновено лечение

Пътуването към Туркад беше мъчително, най-вече защото Лиан знаеше, че не успя да направи нищо за Каран, и не му се вярваше да я види пак някога. Но той никога не губеше надежда. Всяка сутрин се будеше в очакване този ден да ги догонят Шанд и Талия, довели Каран или поне донесли вест, че е жива. Всяка вечер се увиваше в опърпаните одеяла отчаян, че още ги няма.

В първобитната конска каруца усещаше с болните си крака всяка неравност и дупка по пътя. Лилис държеше юздите, а Джеви седеше до нея и я увещаваше съвсем ненужно да внимава повече. Малиен ги придружаваше на кон. Игър, Мендарк, Надирил и спътниците им бяха заминали за Туркад един ден преди тях. Другите аакими пък останаха в Готрайм при Зара, която беше твърде зле да понесе такова пътуване.

— Малиен, а ти къде виждаш мястото си в тази история? — не се сдържа Лиан.

Отдавна си задаваше въпроса, защото Малиен няколко месеца не показваше никакво желание да се намеси в борбата срещу Рулке. Държеше се настрани още след неуспешния опит да затворят Нощната пустош миналото лято.

Тя побутна с пета коня си и доближи каруцата.

— След безразсъдството на Тенсор и провала при разлома не виждах пътя пред себе си. Предпочетох да бездействам, докато не се изясни срещу какво сме изправени.

— Е, сега си наясно, та няма накъде повече — отвърна Лиан.

— Но аз не мога да направя нищо срещу машината на Рулке.

— Щом е тъй, какви са намеренията ти?

— Миналата есен пратих на изток скийт с послание, призовах нашите сънародници да дойдат, за да обсъдим всичко. От Туркад ще прекося морето с кораб, за да се срещна с тях. А твоето място къде е, летописецо?

— На страната на Каран, разбира се!

Малиен се пресегна безцеремонно и обърна лицето му към себе си, за да впие поглед в очите му. Мигът се проточи, преди да го пусне.

— Убедих се, че говориш искрено.

— То се знае! — укори я тъничкото гласче на Лилис. — Лиан няма да те лъже, като говори за Каран!

— Лилис, не се намесвай, това не е наша работа — сгълча я на свой ред Джеви.

— Щом опира до приятелите ми, значи е моя работа! — ядоса се момичето.

Малиен се отдръпна от каруцата и продължиха в мълчание.

 

— Не карай през този камък! — подвикна Джеви.

Лилис стисна устни и спокойно заобиколи малкото препятствие.

— Джеви, вече не съм на пет годинки — напомни тя със сдържана досада.

— Навлязохме ли в земите, подвластни на Мендарк? — обърна се Лиан към Малиен.

— Не ми се вярва. Защо питаш?

— Защото няма друга страна, която да харчи повече за господаря си и по-малко за пътищата си.

Той изпъшка страдалчески.

— Отбий встрани — нареди Малиен на момичето.

Лилис спря каруцата под голите клони на крайпътно дърво. Лиан се бе изкривил настрана.

— Какво ти е? — попита Малиен.

— Всяко друсане е като набождане на стъкло в краката ми.

Тя изпружи краката му на капрата, нави крачолите и се зае да махне превръзките. Раните на левия крак несъмнено заздравяваха, но десният беше плашещо подут и зачервен.

— Джеви, какво ще кажеш? Убедена съм, че си видял доста рани през живота си.

— Стотици. И хич не ми харесва как това възпаление е проникнало навътре. Лилис, наклали огън, моля те, и кипни вода. Само внимавай…

Очите й блеснаха, но тя послушно се зае да събира дърва. Промиха раната и я намазаха със смес от мед, счукан чесън и утайката от шише червено вино.

— Свършило ни е виното — поклати глава Малиен. — Най-добре да купим още в следващия град по пътя. Как мислиш, летописецо, ще хи стигнат ли силите да ни улесниш в изпиването му? Понеже имаме нужда от утайката за раната ти — засмя се тя.

Лиан се бе прочул с неутолимата си жажда за всевъзможни алкохолни удоволствия.

— Та това е едничката наслада в живота, която ми остана! — сприхаво отвърна той.

Докато се занимаваха с раната, около каруцата се събра тълпа от пътници. Зяпаха Лиан и подхвърляха шегички за вероятната му участ.

— И на моя брат’чед Марли ей тъй му се зачерви кракът — дърдореше огромна дебела жена на трудна за налучкване възраст. Беше опряла внушителния си бюст в ритлите. — Червената ивица се проточи нагоре чак до слабините и докато се усетим… онуй му падна.

— Ама как, целият крак ли?! — смая се дружката й, подобна на птица и с грозна бенка на единия клепач.

— Не ма, не кракът… онуй — изкиска се дебеланата. Дребната женица веднага подхвана разговора.

— Е, аз съм чувала, че Марли бездруго не го е ползвал много още от младите си години.

— И оня Фасели как загази с такваз рана — жизнерадостно си спомняше дебеланата. — Отрязаха му пръстите на крачището един по един, ама да не си помислиш, че се оправи?

— Де да знам. К’во стана?

— Нищичко — ухили се досадницата. — После му клъцнаха крака до глезена, а гангрената си пълзеше все нагоре. Мазаха го със същото, дето го забърка ей тоя дребен грозник — чесън, червено вино и Други глупости. Все тая беше. Докато се усетят, всичко изгнило чак до коляното. Леле, как смърдеше! Гнилоч, казвам ти, не можеше да се стои в оная къща.

— Пфу, че гадост — смръщи се кльощавата. — Почне ли гангрена, трябва да режеш много по-нагоре, и то на часа. — Тъй, тъй. После отрязаха крака чак при чатала, ама късно. Онази с бенката се пресегна и ръгна крака на Лиан с бастуна си.

— Чуй к’во ще ти река — накарай ги да ти отрежат и двата догоре. Иначе няма да се отървеш.

Лиан дотук понасяше клюкарките безмълвно, но изведнъж се подпря и седна.

— Я се разкарайте, проклети дърти хиени! — ревна в лицата им.

— Че ние се мъчим да ти помогнем! — възмути се кльощавата. — Да си вървим, приятелко.

Те продължиха по пътя, но дебеланата не се стърпя и подхвърли през рамо:

— Утре ще плачеш, че не си ни послушал.

 

Скоро каруцата потегли и мъките на Лиан започнаха отново. Така отмина ден, после и втори със спирания през няколко часа, за да промиват и мажат раните. Малиен и Джеви си шепнеха все по-често и клатеха глави. Лиан се опитваше да чете дневниците си, но не успяваше да се съсредоточи.

На втория ден по пладне Малиен и Лилис махнаха превръзките и момичето ахна приглушено. Малиен пък се смръзна, приковала поглед в раните.

— Какво има? — стресна се Лиан.

След миг ветрецът го облъхна с противна воня и той разбра, че плътта по ходилото вече е загнила. Значи онези жени бяха прави. Гангрената го разяждаше и Малиен щеше да му отреже крака волю-неволю, но въпреки това сигурно го чакаше скорошна смърт.

Малиен и Джеви пак се отдръпнаха да поговорят. На Лилис като че й прималя, но тя застана до каруцата и стисна ръката на Лиан.

— Знам, че скоро ще оздравееш.

И на нея, и на него не им се вярваше, но той също се престори:

— Дано си права. Не е за вярване колко пъти досега Малиен успя ваше да ме закърпи.

След малко и Малиен дойде при него, забравила привичните ст шегички.

— Положението ти е лошо, Лиан, не знам какво да правя. Няма лекове срещу гангрена. Но не се отчайвай. Понякога тялото се преборва със собствени сили. Ще продължим по пътя още няколко часа и ще видим…

— И ако няма подобрение?

— Не бива да отлагаме неизбежното.

— Значи ще ми отрежете крака.

— Не целия — тихо го увери тя.

 

При следващото спиране видяха, че петънцето загнила плът се е разпростряло. Малиен завъртя глава.

— Няма смисъл да чакаме, Лиан. Налага се да режа!

— Как… как ще го направиш? — изхриптя той.

— Наистина ли държиш да ти кажа?

— Да!

— Ще срежа до костта ето тук, точно под коляното, и ще зашия кръвоносните съдове. Тогава ще срежа и костта.

Лиан се вторачи в крака си. След няколко минути щеше да се лиши от него завинаги. Изобщо не си представяше това.

Малиен каза нещо на Джеви, той кимна и яхна тромаво коня й заради превръзката на ръката си.

— Отиде да потърси трион — обясни Малиен.

За пореден път около каруцата се събраха минувачи да позяпат и да сипят безплатни съвети. Малиен обаче ги пропъди. Чакаха сякаш цяла вечност.

— Може да се живее и с един крак — подхвърли Малиен.

— Ти колко имаш, та знаеш? — сопна се Лиан.

Джеви доближи, пришпорил коня — държеше юздата с една ръка и се клатушкаше на седлото, все едно гребеше в кану. На гърба си бе вързал дълъг трион с две дръжки. Малиен му помогна да слезе от седлото.

— Само това намерих — оправда се той.

Едрите зъбци бяха по-подходящи за отрязване на старо дърво в гората.

— Няма как, ще свърши работа — намръщи се тя.

Двамата се отдалечиха да поговорят и все се озъртаха към Лиан, който предположи, че се уговарят кой ще го притиска неподвижен, а кой ще борави с триона. Върнаха се при него.

— Джеви предлага нещо друго — започна Малиен. — Ако искаш помисли, макар че… не знам дали аз бих се съгласила да изтърпя това.

Морякът не продумваше, само стрелна с поглед дъщеря си и се извърна.

— Казвай де! — изтъня гласът на Лиан.

— Ами… може да си речеш, че е отвратително — притесни се Джеви, — но веднъж видях как помогна, след като корабът ни се разби в скалите на остров Банти. Такова де… за личинките говоря.

— Какви личинки?

— Тези, които ядат мърша — ще е по-лесно, отколкото аз и Малиен да ти режем крака.

На Лиан наистина му се доповръща, но какво по-лошо можеше да има от отрязан крак?

— Значи ядат гангренясала плът?

— И се облизват!

За по-нагледно Джеви дори примлясна.

— И така може да си спася крака?

— Има някакъв шанс.

— Готов съм на всичко, дори да ме гризат личинки. Можеш ли да намериш?

— Вече ги нося. — Морякът отвърза кожена торбичка от седлото. — На пътя имаше едно умряло куче…

Лиан сдържа пристъпа на гадене.

— Хайде, да не се бавим!

Не му се гледаше, докато Джеви загреба от торбата шепа гърчещи се бели твари, нагласи ги върху раната и я превърза хлабаво с влажен парцал.

— И сега какво? — промърмори Лиан.

Малиен, на която май и прилошаваше, се пресегна назад в каруцата и взе огромно шише с червено вино.

— Сега чакаме! Къде ти е чашата?

— Мога и направо от бутилката. Той я надигна за могъща глътка.

— Лиан, а какво усещаш на крака? — обади се Лилис.

— Малко ме е гъдел по краищата на гноясалото.

Момичето се зае да шета заедно с Малиен в подреждането на бивака. Баща й седна срещу Лиан в каруцата — изглежда не искаше той да се чувства сам. Но не отваряше уста.

— Как е ръката ти? — опита се да го заприказва Лиан.

— Никак не е зле.

Тъй и не го чуха да се оплаква нито веднъж, поначало продумваше рядко, и то повечето пъти на Лилис.

Отново дълго мълчание. Лиан лочеше виното и си казваше, че ако на Джеви не му се приказва, най-добре да слезе от каруцата.

— Как ли са Талия и Шанд в Каркарон? — подхвърли нехайно по някое време.

За миг зениците на моряка се разшириха от ужас, но той побърза да наведе глава. „Брей, че интересно! — прозря Лиан. — Влюбен е в нея. Защо ли не се досетих по-рано?“ — Надявам се с Талия всичко да е наред — добави той. — Тя е чудесна жена.

Джеви смънка нещо под носа си, а виното както винаги омая Лиан и той непредпазливо реши да поразвълнува моряка.

— Да знаеш, според мен Талия е влюбена в тебе. На Джеви му заседна буца в гърлото.

— Стига глупости! Как е възможно тя да ме обича? Тя е толкова… — Запъна се и отсече: — Лиан, я си гледай твоята работа!

Скочи от каруцата, без да го е грижа за зарастващите кости, и се шмугна в шубраците край пътя.

 

— Лиан, събуди се!

Лилис разтърсваше рамото му. Слънцето се бе издигнало високо.

— Какво има?

— Време е за закуска.

Лиан се натъпка, без да обръща внимание на храната. След това Джеви махна превръзката много сръчно и внимателно. Лиан затаи дъх, за да не вдиша отново вонята на гнилоч. Джеви и Малиен се наведоха да погледнат раната.

— Как е? — припряно попита Лиан. Малиен клатеше глава.

— Изобщо не ми се вярваше…

— Какво става?!

— Няма и помен от гангрена.

Джеви вдигна една личинка и се ухили до ушите.

— Тия дребосъчета доста са затлъстели, как ти се струва? Лиан изломоти нещо.

— Не разбрах — отвърна Малиен. — Добре ли си?

Лиан се разкикоти. Страшният махмурлук изведнъж престана да го тормози.

— Споходи ме идеята да съчиня „Ода за личинките“, докато пътуваме към Туркад. Да тръгваме!